ДНЕВНИКЪТ НА ЕДИН ПЛОВДИВЧАНИН (1408.)

  ДНЕВНИКЪТ НА ЕДИН ПЛОВДИВЧАНИН (1408.)

 Бил съм доверчив и разсеян, бил съм глупав и наивен, бил съм жесток с тарикати и малодушни навлеци, не заслужавали да им се дразня, ала чувство за справедливост, наследство от майчиния ми джинс – двата заможни чорбаджийски рода: перущенския и калугеровския, жестоко клани през Април 1876, ми е ориентир да преценявам що за птица е насреща ми. – Аноним (1947)

  27 avg. 1996

МОИТЕ ДЕВЕТ ГОДИНИ В "ИСКРАТА"

  Вчера с Д. пазарувахме от складовете покрай Брезовско шосе... Прави ми жестове, но такава й е природата. Аристократка! Никой ли не се е отнасял така с мен? А може би Петър Анастасов (1942-2023), който в самия край на 1972 г. ми предложи работа на щат в редакцията на младежкия пловдивски вестник "Комсомолска искра", без да съм го молил, без и да съм подозирал, че това е възможно. Завърнал се с чанта с бельо и куфар с два костюма от Гурково отвъд Балчик, където по желание отидох направо от Софийския университет да даскалувам в новичко селско училище (дипломата още не ми я бяха написали във факултетската канцелария), а заявих на училищния директор Никола Петков (1944) още при здрависването ни в шефския кабинет: "По желание съм дошъл, ще приключа тук учебната година, после се прибирам в Пловдив, където ми е мястото". От юли до декември 1973 г. пишех репортажи за двата пловдивски вестника "Глас" и "Искрата", и три от редакциите на пловдивския Радио-телевизионен център: "Икономика и време" на Елена Чакалова, "Литература, изкуство и култура" на Киркор Папазян и "Младежката редакция" на Пенка Калинкова. На двайсет и третия ден през декември Ася ми се появи една сутрин бременна в осмия месец и хукнах да уреждам документите да се женя. Авантюрата съм я описал в документалната новела "Ася"... * Два дена по-късно Пешката (Петър Анастасов), ме вика в кабинета си. Редакцията бе на последния етаж в сграда на Червения площад срещу пловдивския Дом на армията. "Майна, вярно ли, че си без работа и ще се жениш?" Казвам: Да... И той: "Отиваме при Вила!" (Величка Самоукова – домакин, секретар, касиерка, кореспонденция и прочие).

  И ни назначиха с Николай Галов (1943-1993) в един и същи ден: 26 декември 1973 г., но със задна дата – от 1 декември, та на 29 декември получих първата си заплата от редакцията: 95 лева. Николайчо Галов се захвана със спорта и ТНТМ**, аз самодейно се заех да отвоювам третата от осемте страници на вестника за отдел, който кръстих "Образование", т.е. за ученици, студенти, учители. По-късно между другото обикалях и тракийския кър да описвам летните и есенните ученически и студентски бригади и кипящия трудов ентусиазъм, па и кипящия по лагерите бурен живот, както си беше.

  Пак в един и същи ден с Галов и русоляв възпълничък момък – оператор в РТЦ - Пловдив, тримата ни обсъждаха и приеха на събрание на пловдивските вестникари за членове на СБЖ***. Това – през 1976 г. в Партийния дом. И аз, и Галов бяхме без заслужили роднини с титла и членство в БКП, без протекция отвисоко, каквито бяха мнозина от колегите в редакцията на вестника. На нашия хал беше и поетът Николай Заяков (1940-2012), само че Големият Заек повечето време мързелуваше, а отделът му "Литература, изкуство, култура" беше окупиран от напористата Велислава Дърева (1953), докато той тайно съчиняваше огнените речи, които "лъвовете" в пловдивската управа сричаха по митинги и празненства. Сегашният прайд в София защо ли толкова ми напомня онези еуфорични митинги на всенародна любов към Партията?

  Голям жест ми направи и Върба Чавдарова (1929-2022), с която над девет години и половина деляхме едно и също помещение в "Искрата". Особен човек бе Баба Върба. По мои си мерки, у нея се бореха добряк по душа и фанатичен боец на Партията БКП, който – по думите й, едва 16-годишна, с патлак-барабанлия в ръка била охранявала каруците със секвестирано жито от селата край Пловдив през първите месеци след "всенародната победа". Нейни лафове още помня и са ми като обица на ухото: 1. "Ако Партията реши, и за магаре ще гласувам!" 2. "Пък тоя Жоро как не го е страх? Цитират го по Свободна Европа". 3. "Тук заемаш мястото на някое наше момче" – казано през зъби. Същият човек ни приюти в маломерното си жилище за седмица време с Ася и двумесечната ни дъщеричка Вера, докато намеря къде да се прислоним, и когато от Толбухинския**** отдел "Народна просвета" шефът Гичо Димитров ме притесняваше със заплашителни писма да си продължа даскалуването в Гурково, иначе смятал да заведе дело, че съм се отклонил от задължението си три години учител по български, руски и френски език в Гурково. Пак Върба беше човекът, който присърце се зае да ме отърве от толбухинския Гичо... Въртя телефони на нейни приятели от "голямото добрутро", прави-струва и накрая се оказах с документ, че съм "кадър крайно нужен" за Пловдив. 

  И Иван Коджабашев (1946) няма да пропусна, че прояви човещина, когато с бебчето буквално бяхме на улицата: обикаляхме Пловдив да търся жилище под наем. Ася се бе стопила до 42 килограма: с бебето в количката висеше по пейките на заснежената все още през април пловдивска Цар-Симеонова градина, переше пеленките с ледена вода в циментовото корито на тоалетната към етажа и ги простираше да се сушат на радиатора в редакционната ни стая. По онова време Виолета, жена му на Галов, бе в напреднала бременност и тумбакът й беше толкова голям, че влизаше на верев през вратата, когато през ден, през два идваше да ни навести.

  Веднъж Пешката, който ни назначи с Галов на мястото на сама напусналата Мария Широколийска (1946), подхвърли между другото: "Жена ти защо все ти носи букетче карамфили. Защо бе, майна?" Ася идваше премръзнала от Градската градина през тази седмица да се постопли в редакционното стайче, дето бяхме Върба, Галов, аз и Маринчо (Марин Маринов), двайсетинагодишен момък веселяк от Асеновград, който пописваше на хонорар, нощем спеше на дивана вдясно от вратата, киснеше при нас и Петър Бандилов или Пешо Постоянното Присъствие, както го кръстиха актрисите от Пловдивския драматичен театър, го пращаше да му купи кесия бумбар от "Тримона" (хотел "Тримонциум"), кюфтета, кебапчета, шише бира, пакет цигари... Коджабашев – Коджамуда, както го именуваха колегите, споменах, че също опита да ми помогне да се настаним временно поне в някоя от хотелските стаи за гости на горния етаж в ДНА-то, където баща му полк. Стоян Коджабашев бе домакин. И макар нищо да не излезе, за мен жестът си остава жест. За разлика от фината Елена Чакалова, чийто съпруг по онова соц. време беше шеф на пловдивския клон на "Балкантурист" и разполагаше с леглова база в свободни през този месец може би хиляди стаи за гости на Пловдив... "Законът не позволява – рекла Чакалова на Върба, – понеже е роден в Пловдив, няма как". И Елена Чакалова, за чието предаване "Икономика и време" с шесткилограмов професионален полски магнетофон "Ухер" обикалях няколко години за репортажи пловдивските заводи, отказала не на мен, разбира се (ами че за дертовете си зъб не обелвах пред нея), а на приятелката си. Но защо да й се сърдя? Минало незабравимо. Човека ще го разбереш най-добре, когато си в карък положение, още повече сам си си забранил да молиш.

  Сигурен съм, има още много жестове от този род, за които нито съм молил, ни съм хленчил. Покрай жестовете на влюбената Д., реших: Търсиш ли благородството, то ти се явява почти винаги неповикано дори там, дето най-малко го очакваш, и то от хора, които, въпреки кофтия си характер, са в състояние великолепно да те изненадат.

Пловдив – гнездо на невежество и култура

Plovdiv, edited on 26 oct. 2023

Илюстрации:

- С бебето Вера сме по дигата на Марица.

- На курорта Албена с петгодишната Вера.

___
* Новелата (34 стр.) писах за седмица през 1977 г. в старата квартира, докато децата ни бяха още малки.

Николай Галов (1943-1993)

** ТНТМ (Техническо и научно творчество за младежта) – всенародно движение по училища и институти, с чиято абревиатура се бъзикахме покрай ежегодните младежки изложби: "Та НаТаМанихме пак нещичко". 

*** Казионният Съюз на българските журналисти, под прякото наблюдение на БКП.

**** Толбухин се наричаше сегашният град Добрич. Бел.м., tisss.

ДНЕВНИКЪТ НА ЕДИН ПЛОВДИВЧАНИН (1407.)

   ДНЕВНИКЪТ НА ЕДИН ПЛОВДИВЧАНИН (1407.)

 Бил съм доверчив и разсеян, бил съм глупав и наивен, бил съм жесток с тарикати и малодушни навлеци, не заслужавали да им се дразня, ала чувство за справедливост, наследство от майчиния ми джинс – двата заможни чорбаджийски рода: перущенския и калугеровския, жестоко клани през Април 1876, ми е ориентир да преценявам що за птица е насреща ми. – Аноним (1947)

НЕДОБРЕ ВЧЕСАНИ МИСЛИ (8.)

    24 maj 1996

  Авантюрите на разума раждат чудовища.
  Да е скъпо, трябва да е в малки количества или уникат.
  У нас аргати с лопата да ги ринеш, стопаните са ни кът.

  31 maj 1996

 

  Как да крещя Ура! и Да живей! – като сте ми седнали на гушата!
  Да гласувам за вашата партия ли? А с каква цел!
  От кацата с гнилите круши си извадил червива? И това е късмет.
  Когато дълго време няма хляб, ножът се изпълва с вдъхновение.
  Колкото по-зле е дереджето, толкова по-медени им приказките.
  Което не е позволено на интелигентния, не важи за простака.
  В репертоара на Дявола е да се маскира като мижитурка.
  Неизреченият упрек е по-силен от острите реплики.
  Ако съм съгласен, означава ли, че нямам собствено мнение?
  Всеки министър у нас върши бели според възможностите си.
  Това, от което си се отказал някога, те съпровожда до смъртта.
  Боклук, въобразил си, че е космическо тяло? Елементарно!

  4 uni 1996

  А има и неща, които врабчето ги умее, а орелът не.
  Възраженията избистрят политиката.
  Не ни е яд, че не сме ние, яд ни е, че са те. Наши си работи!
  Прасето съзнава ли защо се грижат да е добре нахранено?
  Мракобесието ражда духовно просветление у единици.
  Да приема идеята ви, моля, госпожо, не ми се явявайте гола!
  Проникването да го съпътства проникновение, не алена пелена!

  Възможно ли е да се обича разумно? – питам, и отговор не ща.

  Как да се оттегля с достойнство, като ме гонят като за дузпа?

  8 uni 1996

  Розите на гръдта й вървят в комплект с тръните на характера й.
  Като се прикрива, женската природа води мъжа към онова там.

  12 uni 1996

  Всяка власт има опозиция, каквато общността заслужава.

  За песа помияр светът е триединен: дивеч-кучки-господар.

  Любовта придава цивилизационен оттенък на секса.

  Целите сме слух и пак сме глухи какво стана след 10 ноември 1989.

  Истината не се нуждае от реклама! Същото важи и за Простотията.

  Плащат за всяка секунда реклама. Всъщност, плаща клиентът.

  Политиката е висша степен доверие между тарикати. Ти гласувай!

  Като си отваряш устата, не ти ли изстива задникът?

  Като искаш да изглеждаш страшен, защо целият трепериш?

  Не се вайкай гръмко! Ще дойдат вълците да те спасяват.

  Скандалджията поне си тръгна оттук известен.

  Знойната дама често е трагикомедия с пикантни подробности.

  И като помисля, че по вестници ще съдят що за хора сме били!

  Кирливата риза... Колкото повече я переш, по-кирлива става.

  19 uli 1996

  Всичко се свежда всъщност до това, да разберем колко велик си.

  Политикът е прав да ви се докача, когато не му вярвате.

  Геният в нормално състояние е неразбран, горд и силно брадясал.

  Тарикатът в политиката финтира народа. Накрая финтира себе си.

  Живеем към 70 години. Как да разбера костенурката с нейните 300!

  21 uli 1996

  Който ходи по главите на нацията ни, поне да си мие краката!

  Науката е тържество на разума, изкуството – тържество на усета.

  Могъщото се задвижва бавно... После вече няма кой да го спре.

  Като унижиш човека срещу себе си, по-щастлив ли ставаш?

  27 uli 1996

  Като ти е кофти, не ти завиждат. Има си и добрата страна, нали?

  Стремежът на днешната цивилизация е кухият глупак с диплома?

  Напоследък си мисля: Колко е приятно, че не знаем какво следва!

  Логиката пълзи по корем там, където са се вихрили страсти.

  Дали смирението не е най-висша проява на човечност?

  При добро желание, и във фалшивото ще откриеш искрен стремеж.

  Дотам съм преситен с оптимизъм, че повече капчица не поемам.

  Нацията ни била млада, жизнена. Доказва го властващата детска ясла.

  Защо най-кресливо напада соца доносникът? Смееш ли да питаш!

  3 avg. 1996

  Понякога си толкова сам, че усещаш шепота на Вселената.

  Сърцето е малък хищник с остри ноктенца и меки лапички.

  Любов – интрига между мъж, жена и публика. Без интрига няма любов.

  Истината може да бъде далеч по-гадна от прекрасната сладка лъжа.

  Лъжецът основно лъже сам себе си. Ние останалите сме едва след това.

  Щастието не е в парата, а в много пари, не в душата, а в модния парцал!

  Истински нещастният човек не може да се влюби вече дори в себе си.

  Този дървен философ е толкова досаден, че е невъзможно да има грехове.

  Дали съвършената хармония в брака не ни действа приспивателно?

  Липсата на наивност у нас компенсират със съвършен цинизъм.

  Човечното е с меки очертания, фанатизмът е зъл и категоричен.

  Тираниите разчитат на шествия, куха реч на площада и еуфория.

  Съвестта не гърми, тя шепне.

  Имам щекотливи въпроси, на които съм си забранил да отговарям.

  Предстоят президентските избори. Кандидатите са четирима: 1) Ръмжащ с тенекиен глас апаратчик от бившата соц. номенклатура; 2) Вдъхновено опулени зъркели, които ме фиксират от трибуната; 3) Откровено откачен; и 4) Брадавица с нос. И откривам, че нямам избор. Въпреки това обаче, най-симпатичен в шоуто ми е откаченият*.

  9 avg. 1996

  Ако те обичам, трябва ли да ти повтарям! На думи ли вярваме, мила?

  Където има ред и закон, Бог е излишен. У нас ни ред, ни закон. 

  Забраних й "Обичам те", и сега вече чувам: "Ах, само колко те мразя!"

  Ще ти хвърли троха, но трябва да му цунеш лапите, с които те ограбил.

  Нищо не съсипва повече от благоденствието на комшията.

  И заможният хленчи, хем го прави с финес: със сълзи и сополи.

  Страданието е със сухи очи и е мълчаливо.

  По онова с което се гаври българинът, узнаваш кое му е най-мило. Немецът кълне: "Гръм и мълнии!", нашенецът: "Да ти еба майката, да ти еба!" Два пъти, демек.

 23 avg. 1996

  Разумът често търси закономерност там, където царува случайността.

  В основата светът ни е нежен – хлорофил, влага и слънчева светлина.

  Отнеми на човека склонността да мечтае, и той се превръща в добитък.

  Жалиш, че ти изневерили? Отишъл си опасен предател. Радвай се!

Пловдив – гнездо на невежество и култура

Plovdiv, edited on 24 oct. 2023

Илюстрации:

- Винаги ли водеща е жената?

- Митар, който записва данъка.

___
* Жорж Ганчев (1939-2019), вж. https://bntnews.bg/bg/a/zhorzh-ganchev-pochina-na-79-godini Бел.м., tisss.

ДНЕВНИКЪТ НА ЕДИН ПЛОВДИВЧАНИН (1406.)

 ДНЕВНИКЪТ НА ЕДИН ПЛОВДИВЧАНИН (1406.)

 Понеже си харесвам дома, обичам котките – те постепенно се превръщат в негова душа. Огледалата да мислят повече, преди да отразяват... Бъди себе си – светът се радва на оригинала! Изкуството е наука, само че много по-ясна. Поетът не открива, той чува, не търси поетичното, както на градинаря не му пука за уханието на розите. Вярвам в късмета; как иначе да си обясня успеха на персони, които са ми противни! Стар трик у жените е да те изкушат да вярваш, че си обичан, когато едвам те понасят, и да си крият любовта, когато те обичат... За умрелия гробница е сърцето на живите. Луната е слънцето на статуите... Мода е шаренията, която се демодира. Пенелопа се явява последно изпитание, което Одисей мъжки трябвало да понесе, приключвайки скитанията си по света. Най-скъпите рокли защо се носят... за да бъдат съблечени!*– Жан Кокто (1899-1955)

     18 avg. 1996

    Продължение от 17.08.1998. 

ПОСЛЕСЛОВ

  bogpan, 10.06.2006.: Не считам, че следва да се говори за унижените и оскърбените. Мисля, че това е дело индивидуално и е въпрос на Духа, който е във всеки от нас. 

  tisss, 6.07.2006. Re. bogpan: "Когато бях по-млад и впечатлителен, моят баща ми даде един съвет, който оттогава насам все се върти в главата ми... Почувстваш ли желание да критикуваш някого – ми каза той, – просто си спомни, че не всички на този свят са имали преимуществата, които ти си имал! Той не каза нищо повече, но двамата с него винаги сме се разбирали, без много-много да приказваме, и аз долових, че той имаше предвид нещо повече от това... В резултат придобих склонността да пестя преценките си – навик, който ми е помагал да вниквам в личността на много странни хора и също така ме е правил жертва на немалко досадници. – Начало на "Великият Гетсби" (1925) от Джон Фицджералд.

  bogpan (Богдан Пангелов), 6.07.2006. Re. tisss: Единствената причина, да се появя в една чужда тема, в чужд монолог, е споменаването на ник-нейма ми или цитирането на моя мисъл, извадена от контекста обикновено... Елементарната етика предполага да не се намесваш и да прекъсваш чужди диалози или монолози, както е в конкретния случай, и то от позиция на някакво свое мнимо превъзходство, още повече да даваш оценки. За съжаление, в определени среди, които за удобство бих нарекъл "пеещи", това не само не е присъщо, но обратното, налице е грубо, безпардонно вмешателство и оценки – неща твърде далечни за подобен род сетивност и разбиране. Менторският тон е категоричен, думите са груби от тип "влачене по корем" и изреченията запращат изненадания автор обикновено "на майната си". Характерното в подобни изказвания е липсата на анализ, липсата на опит за диалог, липсата дори и на опит за елементарно човешко разбиране. Различните – стъпкани в калта и музиката свири. Питам се тогава това ли е примерът на поколението и що да се учудваме от някои неприятни примери у по-младите (автори в нета), когато те вече са квалифицирани като "млади хищници". Еднаквото предполага еднаквост, резкият тон – рязък, око за око, зъб за зъб. Светът се върти, а нищо у човека не се променя и така ще остане, докато не се приеме не на думи, а да се изживее, да се обърне в същност "Всичко е Любов".

  tisss, 6.06.2006. Re. bogpan: Представяте ми се толкова уязвим, че разбирам, спорът – ако въобще има някакъв смисъл, ще ми отвори проблем как да не Ви нараня повече от това, което неслучайно сторих. Виждам, "стиховете", които с Вас пишем, коренно се различават. И що от това? Ако има нещо, което заслужава дискусия, вече за трети или четвърти път го обявявам! – това е стилът. Но Вие отложихте този диалог. Готов съм да Ви се извиня. Знаете, предполагам, онази нашенска: "Само мома, дето не се е хванала на хорото, само тя не е била щипана". Да, готов съм да Ви се извиня.

  Изкуството (литературата естествено е на първо място) не е борба за тщеславие, а за възможността да си говорим тук за нараняващия, жесток понякога и въпреки това, изкусително завладяващ ни живот около нас и в нас. Е да, такъв стил крие и редица опасности, и драми от личен характер за автора, но какво всъщност ми представяте Вие?! Уважението ми към съзерцателното и акварелните Ви зарисовки на кротост и смирение се изпарява, обърна ли очи към кощунствата, който ни заливат. А Вие ме занимавате с птички и тревички. Нима предпочитате изкуство под формата на Салон за галантни обноски и виртуална хармония – Вие хвалите мен, аз хваля Вас и дружно облайваме врага на хармоничната ни божествена компания?!

  Да употребяваш таланта си за бягство от реалността... Е, това трудно го разбирам. Повтарям, не желая повече да Ви наранявам, та ще се постарая да не го сторя оттук-нататък. Имате сериозни основания да ме вините и аз наистина нямам право да Ви се сърдя, защото съзнателно съм Ви предизвикал. 

Пловдив – гнездо на невежество и култура

Plovdiv, edited on 23 oct. 2023

Илюстрации:

- Жан Кокто, влиятелна личност за Франция.

- Домашна котка, това е душата на един дом.

___
* Сентенции на Жан Кокто (1899-1955), вж. https://lira.bg/archives/102887 Бел.м., tisss.

ДНЕВНИКЪТ НА ЕДИН ПЛОВДИВЧАНИН (1405.)

  

ДНЕВНИКЪТ НА ЕДИН ПЛОВДИВЧАНИН (1405.)

  "Разхождах се с двама приятели. Внезапно слънцето започна да залязва. Небето стана кървавочервено, изведнъж изпитах изнемога. Спрях, облегнах се на парапета. Небето над синьо-черния фиорд и града се беше изпълнило с кръв и огнени езици. Приятелите продължиха, аз останах треперещ от тревога. Усещах мощен, безкраен вик, пронизващ природата." – Спомен от дневника на Мунк с дата 22 януари 1892 г. сочи, че това е картина на залива Ослофиорд срещу едноименния норвежки град. Картината представя човешка фигура с широко разтворени уста и очи, обхванала с ръце главата си. Значително място във фона е отделено на надвисналото червено-оранжево небе, под което едва прозират очертания на морски пейзаж. Причина за творбата са извънредни, шокиращи природни явления. Страховито внушение откъм реалния пейзаж отприщва животински вик на ужас. Ландшафтът в платното е белязан от кипящи огнени вибрации, в които човекът от картината се е озовал, и очевидно не може да превъзмогне. Като изхожда от нещо свое, лично преживяно сред природата, художникът ни изправя пред олицетворение на дълбоко вродения у нас атавистичен страх от непонятното.

  18 avg. 1998

ИМИТАТОРИ В ИЗКУСТВОТО

  Кое е по-необходимо като подход към поезия, разказ и всякакъв тип творчество? Според приятеля Михаил Берберов (1934-1988), ясно е кое. Мен обаче не ми е ясно, особено що се отнася до сферата на изкуството. За мен образ на транцедентно* са гротескните фигури на Йеронимус Бош (ок. 1450-1516), вплел късове от насекоми и мъртвешки кости в представа за свръхчовешкото. Трансцедентален е викащият в известната живопис на Едвард Мунк (1863-1944). Транцедентални са и разтеклите се като желе и сперма часовници на каталунския художник Салвадор Дали (1904-1989), мустаците на художника, източени в краищата, войнствено вирнати. Транцедентални са птиците в класическия филмов трилър на французина Жан Кокто (1889-1963). За мен, син на родения в Харманли Кирил, където най-забележителното е издълбано в мрамора послание с йероглифи на арабски език върху сводестия мост от ХVІ век на Османската империя, транцеденталното е гърч на човешкото ни подсъзнание пред непонятния Космос, сърдечен спазъм, патологична систола в кръвообращението на цивилизация от невежи, алчни самовлюбени грандомани.

  А ако още не сте забелязали, в 77-те книги, съставящи Библията, трансцедентното, напускащо пределите на познанието (тъй като е извън социалния опит), е начало на вехтозаветния мит за Сътворението на света ни и финал на Йоановия апокалипсис, представа за завръщането към изначалния хаос, като наказание за неумението ни да се справим със собствената си неандерталска стихия. Ако у поета киченето с понятия плашещи бих взел за игра и симпатична поза, мен този съспенс (стрес пред въпроса какво ще последва) не ми върши работа, по простата причина че изпитвам – наивно може би, доверие към това социално животно, към този зоон политикон човека. За простосмъртния Адам от края на второто хилядолетие подир Христос социалното е уют, едновременно дом за моите страдания, но и отправна точка за най-смелите ми проекти. Отнемете ми това убежище, и аз ще се разпълзя наплашен сред непонятното поднебесие на гроздовете от космични хармонични структури, разстроен като латерна с фалшиви мелодии. Ай, че мразовито! Тъй че между "трансцедентален" и "социален" предпочитам второто, дори и когато се отнася до шарения като абстрактната живопис. А и защо да избързваме, оптимист съм, че човечеството изживява все още детския си период, може би вече ни предстои да излезем от ерата на пубертета, от амбициите да си доказваме колко сме съвършени: венец на творението, без да съзнаваме доколко сме уязвими, глупави, несвикнали с мъдростта... все още. "Все още"... с многоточие е последна от петте философски поеми в сборника на моя приятел и духовен брат, по негови думи (М. Берберов, вж. "Морето се завръща", БП, 1974 г.); цитат от този труден за четене сборник:

     Голямото е малко. Малкото – голямо.
     Продължавай.
     До атома – в обратната посока: продължавай.
     Търси най-истинската форма.
     Нима тя няма име?
     Или е вън от думите, които винаги я гонят? (от "Завръщането на морето"). Само дето повече от формата ме вълнува съдържанието – социалният зов на изкуството.

  Вероятно за извънземния разум – ако го има, сме очарователни с лутаниците си в тази съвършено уравновесена и математически изящна космическа Райска градина. Но ние все още не знаем това. Защото, ако някаква Сила внезапно разчупи Седемте печата, зад които е скрит ключът към Абсолютната истина, нас, сигурен съм, тозчас стресът ще ни изпепели. Ето защо предпочитам метафората на Салваторе Куазимодо (1901-1968) за човека: "...сам върху сърцето на земята, пронизан от един единствен слънчев лъч: И ненадейно пада вечерта", или човеколюбивите метафори на Уолт Уитман (1819-1892) и Габриела Мистрал (1889-1957). В крайна сметка, дали Библията не е възможно най-разбираемата за множеството социална беседа върху високите философски тревоги пред лицето на вселенския Творец и онова, което ни предстои!

  Виждам – и всички виждаме: половин Европа благоденства, преборвайки се някак с хаоса в човешката душа; останалите бедстват – сякаш за да се види до какво ни води пренебрежението към заложените от Вселената нравствени императиви. Онези хора свято вярват в сключените договори, в честната дума, само ние – не. Ние, родените и свикналите да живеем в бедност, се възмущаваме и предизвикателно наричаме онова общество лицемерно; а забравяме, че онези хора са изминали грапавия път, платили са си данъка чрез собствените си трагедии, поучили са се вероятно, а ние, разбира се, че имам предвид българите! – ами ние тепърва започваме.

  Марксизмът създаваше у нас илюзията, че за повярвалия в романтичния лозунг "Свобода, братство, равенство!"** достатъчна ти е една гола вяра, безпрекословна вярност към Партията и вожда, и ще си уредиш живота, па ще изпревариш и всички останали, които не разполагали с най-мощното, модерното, върховното постижение на човешкия гений – комунизма. Прогресът го обещаваха както наследствено право; нужно ти е само прилежно да следваш предписанията на болшевизма, да скандираш патетично, обърнат с лице към Москва, към Третия Рим, онези магически заклинания "ленински", "сталински", "георги-димитровски".

  Полякът Казимеж Брандис (1916-2000) в есеистичната си книга "Писма до госпожа Z." (1980, стр. 106) съветва: "При пътуване на Запад добре е да се помни всичко това: страните, които ще посещавате, са добре екипирани от историята и всяка от тях на времето е плащала за това съответна сума, която днес й носи лихви. Ние едва сега плащаме тази цена, а за лихви има дълго да чакаме". Този текст излиза на полски в далечната 1963 г., ала пък ние тук още се опитваме да го разчетем като сигли върху древен палимпсест***. Помня се, новооглашен даскал насред Добруджа, току преди месеци приключил следването си, как тази изкусителна за мен есеистика ме караше да се препъвам по камънаците на изровения от тракторите, камионите и комбайните шесткилометров път през къра между Гурково (Гяуркьой) и родното село на жена ми Тригорци (Джеферлий Ючорман, което на турски значи Трите гори на Джефер).

  Следва

Пловдив – гнездо на невежество и култура

Plovdiv, edited on 22 oct. 2023

Илюстрации:

- Изкуството е недостижимо без божествена искра.
- Самовлюбен тъпак позира за сноби в изкуството.

___
* (от лат.) transcendens, entis "излизащ извън"; философски термин: "Който се намира извън пределите на опита, съзнанието и познанието" (Речник на чуждите думи, стр.751).
** Liberte, egalite, fraternite! – лозунг на Френската буржоазна революция от 1789 г.
*** Старинен ръкопис, писан върху замазан по-древен текст на пергамент (Речник на чуждите думи, стр. 539). Бел.м., tisss.