ДНЕВНИКЪТ НА ЕДИН ПЛОВДИВЧАНИН (1338.)

ДНЕВНИКЪТ НА ЕДИН ПЛОВДИВЧАНИН (1338.)

 До George C. Boyadzhiev: Акаунтът ви е ограничен. Що акаунтът ви е ограничен? Защото системно сте споделяли фалшива информация. Само вие можете да видите това. Публикациите ви ще бъдат преместени по-надолу в новините за поне 90 дни.

 От Небесната канцелария на Заведението за превъзпитание на неблагонадеждни тъмни балкански субекти (най-вероятно). И понеже не съм егоист, а широко скроена душа, посланието от Канцеларията реших да го видят повече грешници, изкушени да противоречат на официалната линия на господа управляющите, Господ здраве да им дава и честит живот до дълбоки старини! – Аноним (1947)

  3 fev. 2001

ФАЛШИВИТЕ ШИВАЧИ (8.)

Разни текстове под един надслов

    Дотук (стр. 176) действието се развива през 1904 г. Адриан Леверкюн е студент по богословие в Хале (колкото моя роден Пловдив, град с около 200 хил. жители по онова време, старо средище на лютеранството в Германия). Пак на това място в романа Томас Ман описва как изглежда почеркът на студента Леверкюн: "равно подредени, малко старомодни и донякъде претрупани букви, изписани, изглежда, с краснописно перо (…); много сбита и писана сякаш с шифър, поизпъстрена със ситни вметки и поправки, обаче отрано бях добре запознат с тази негова техника на писане, можех да разчитам без затруднение неговия почерк"... Геният Адриан Леверкюн в онзи момент е едва 19-20-годишен.

  Стр. 180: "…отстъпничеството е акт на вяра, тъй че всичко е и става в името на Бог, особено отпадането от него". Замените ли "бог" с "комунизъм", ще получите вид откровение за отреклите се от комунистическата, всъщност, от соц. практика, някогашни партийни отрепки*. Променяйки формата, т.е. свивайки наляво и дори в крайно дясно (СДС, Гелеменовите фашисти, националсоциалистите на д-р Иван Георгиев – сина на езиковеда от световна класа проф. Владимир Георгиев** (сред преподавателите ми в Софийския университет), отричайки се от обожаваните си Карл Маркс, Ленин–Сталин и проч., все същите до техния любим Десети ноември 1989 г. праведници или праволинейни партайци не спряха да произвеждат версии на същата болшевишка: колкото идеална, толкова човеконенавистна Философия на омразата: Всяко разсъждение според представите за етика е ритуал, заклеване пред олтара на човеколюбието; ала в действителност едва ли има по-ловка и по-жизнена манипулация на множества ентусиазирани наивни сънародници. Значи, докато гръмогласно от трибуната и пред камерите политикът отрича социализма, като практика и форма, отстъпникът (дисидент) си е пак цял в комунизма, понеже фанатизмът му се просмуква сред нас вече не от един извор, политбюро, от една Москва и един вожд, а от нароилите се партии и кресливи малочислени партийки, един файтон членска маса от роднини и приятели, които приемаме за демократи.

  Демократични ли? Ой, какви подмолни боричкания за лидерство! Какви гнусни сцени с подмяна на протоколи, с огласяване на срамни истини за този и онзи! И в крайна сметка, с редки изключения оказва се, че новите политически формации и професионалните им говорители, анализатори, вещи социолози, антрополози (?!) и топ-оценители все са оглавявани от чиновници на бившата Държавна сигурност или от възпитаници на висша партийна школа за демагози в СССР или България. "Верните синове и дъщери на народа" с приятни за ухото и душата наименования и романтични платформи – Евролевица, Движение за права и свободи, Съюз на демократичните сили, Демократическата партия на сина на царски министър г-н Стефан Савов, Радикал-демократическа партийка на проф. Елка Константинова от Шуменския интитут за детски учителки, обновената свежа и преустроена БСП, чието име бе присвоено, понеже през 1990 г. в родния политически живот имаше официално регистрирана съвсем различна политическа формация под това име, докато партайците на старата БКП все още се водеха членове на Столетницата.

 Чуя ли някой да се тресе от гняв, да бълва зли думи, хищно да напада това или онова – казвам си: Този е само партаец. Вирусът на чумата откъм ХХ век у него е проникнал тъй дълбоко, че човекът с по бесовски изпулените очи плаши, преди още уста да е отворил. Но какво ли значи "комунизъм" за изскубналия от себе си семенца на маниакалната злост? Комунизъм е всяка подмяна на човеколюбието с фанатизъм. Комунистът-апологет на властта винаги се бори за благото на цялото човечество, изтръгвайки човешкото. Любовта заменя с безпределна вярност към Партията (с главна буква), то се изразява в скандиране на лозунги по площадите и в сянката на паметници от Миналото, в огнени речи, громящи врага. Без образа на врага той просто не може да съществува, става несъстоятелно присъствието му в обществения разговор. "Свобода, равенство, братство!" е любимият лозунг, удобен от всякакви гледни точки за камуфлажа. Истината се затулва с вестник, с радио- и телевизионни предавания, пренасища се с Ниагарски водопад от новини за всичко друго, само не за наистина същественото тук и сега... Същественото се премълчава, както практикуват медиите, обслужващи властта. За Украйна или за влияние на чуждата дипломация при съсипване и разграбване на цели държави, за разпространяване на подробности за всякакъв род изстъпления и страхотии.

  Този тип организация неизменно е подривна сила срещу правото на отделния човек да взема самостоятелни решения по съвест или да твори извън стройните редици на фанатизираните правоверни "най-достойни". Партаецът по манталитет се тресе от амбицията да преформулира естествените приоритети на човешката ни общност, като пробва да преобърне с главата надолу дори самата Природа***. Това е схематизъм, изведен до водещ принцип за напредък. Претенция, огласена още с Комунистическия манифест през далечната 1848 г. в провинциален немски вестник. Маркс проектира планетата ни като концлагер с камери за подслушване, денонощно наблюдение и строга полицейска охрана все в името на Свободата и Прогреса. Образцов Big Brother в екстаза на усъвършенстващата се електроника, когато всяка мислеща тръстика е следена какво пише, какво говори, как мисли и какво сънува. Цялата дивотия е в девиза "Партията никога не греши". Например, "люспенето" или кампанията за "врага с партиен билет" след първите еуфорични месеци подир основаването на Съюза на демократичните сили нима не бе в стил на типичния за партаеца в БКП мотив?! "Аз знам, аз вярвам, че си права,/ когато съгрешиш дори!" (от "Към Партията", стих на Христо Радевски). Може би "Лидер на световния хуманизъм" за световния полицай е по-малко красноречива табела!

  Класическата философска творба "Д-р Фаустус" във формата на муден роман представлява обширно есе на границата между пъстрите художествени жанрове и философската струя в публицистиката. Това тук е сюжет, но и размишление за участта на таланта при модерната американизирана цивилизация. Чрез внушения на художествения стил Томас Ман по библейски притчово предупреждава: Преди да сме си изяснили механизма на неандерталщините у нас, идеята за европейска общност си остава блян не само за протестантския и за католическия свят.

 Фанатизмът, лицемерието, грандоманията, алчността на обявилите се за лидери на прогреса, изживяващи се като разпоредители в държавата с тържествуващата им посредственост, крясъкът от множеството на площада "Да бъде разпнат!" още не са осветени. И Ренесансът у нас не е приключил, не сме още прекрачили отвъд Средновековието в себе си. Томас Ман обсъжда Германия и участта й на унижена нация, но всъщност обсъжда Западна Европа и нейната участ. Извън вниманието му на автор и мъдрец са Азия, Близкият Изток, Африка, Латинска Америка, Русия, Източна Европа, Балканите. Чета "Д-р Фаустус", а в ума ми е плътната прегръдка на масовия българин както с Руското културно великолепие, тъй и с мракобесие, полъхващо откъм Болшевишка Русия. Двете антагонистично настроени една към друга Русии няма как, като българи, да не ни вълнуват. Българската книжовност и култура от Х-ХІІ век е стимул за подвига на Русия в духовността. Оттам родството ни с тази велика източноправославна нация от хора сърдечни и широко скроени.

  Стр. 181: "...онова крепко простодушие (…), необходимо на артиста". Главното, прозорливото, то непременно е изтеглено отсам показността; на вид то е плътно, сивее; мислят го за плахо и свенливо, а то е прибрано в себе си, жестоко, твърдо и самостоятелно – един строг и категоричен свръх-Аз. Образно казано, като лафа за българския инат: "Той ще ми каже на мене! – И гюф, три метра встрани".

  Стр. 183. По повод пасаж, внушено от прозата на Томас Ман. Пародията е важна съставна част на изкуството; в противен случай – при отсъствието й, изкуството губи интелектуалната си енергия, представя ни се като нещо фукливо, надменно, назидателно, скучновато и самодоволно. Пародията, самоиронията е изместване на фокуса: непосветената публика отначало по инерция продължава да приема с подобаваща сериозност ситуацията, образа, идеята, докато иззад кулисите с все по-нарастваща интензивност към притихналия тъмен салон полита кискане, смях, лудешки кикот. Това е освежителен душ, втурване в игривото. Това е празник на интелекта. "Ах, дяволе! Сетих се какъв номер си ни погодил!" Следва побутване, шеговито размахване на показалец, струи светлинка помежду ви. Затова високите постижения в изкуството нашепват за детето у всеки от нас – "Животът е игра. Не се възприемай твърде насериозно. Стига скованост, присъща на манекените зад политическата и търговската витрина!" Това е обляната от слънце жизнелюбива Флоренция на духа, Ренесансът на съвместния ни живот в световна общност от благонамерени една към друга любознателни нации.

  Стр. 223; Рюдигер Шилдкнап: "може би над трийсетте, пише стихове в свободен размер, критични статии, къси разкази в стегната проза, превежда от английски –(стр. 225), извънредно, дори по детински весел, надарен с чисто англосаксонско чувство за хумор, висок и широкоплещест, с тесни бедра и дълги нозе, ръцете му са изящни, с дълги аристократични пръсти (…) и цялата му осанка изобщо бе тъй неоспоримо джентълменска"… (стр. 226-227). За себе си като читател решавам, че хер Томас Ман ползва за модел масовата представа за филмов герой от епоха на сладникави романтични истории преди Голямата депресия през 1929 година, или препратка към трагичния "Великият Гетсби" на янкито Джон Фицджералд, когото Ърнест Хемингуей насмешливо описва в посмъртно публикувания шедьовър на възпоменателната литература "Безкраен празник". Което трябва да ни занимава.

 Пловдив – най-древното жизнено селище в Европа

Plovdiv, edited 30 uli 2023

Илюстрации:

- 1990 г., Началото на края. Самозванци.****

- Как ли жабите да се усетят, че ги сваряват! 

___
* Т.нар. дисиденти,, което означава отклонили се от правата вяра на Партията. Вж. https://e-vestnik.bg/21904/kak-beshe-sazdaden-sds-i-kakvo-stana-posle-25-godini-ot-osnovavaneto/
** Акад. Владимир Георгиев, вж. https://nauka.bg/akademik-vladimir-georgiev-1908-1986-nakar/.

*** По времето на Сталин в болшевишка Русия са разработвани планове да се обърне течението на Волга, цели народности са били прехвърляни в безлюдните области на Сибир (татари, евреи, доста от кавказките племена и етноси). 

**** Трибуна на една от първите партийни предизборни агитки в Пловдив: Стоян Ганев от Пазарджик (1955-2013), Михаил Неделчев (1942), Елка Константинова (1932-2023), Стефан Савов (1924-2000), Николай Слатински (1956), Асен Мичковски (1955), персони, за чиято кариера в медиите има огромно количество материал за размишление. Бел.м., tisss.

ДНЕВНИКЪТ НА ЕДИН ПЛОВДИВЧАНИН (1337.)

ДНЕВНИКЪТ НА ЕДИН ПЛОВДИВЧАНИН (1337.)

 Любовта е дълготърпелива, пълна с благост, любовта не завижда, любовта се не превъзнася, не се гордее, не безчинства, не дири своето, не се сърди, зло не мисли, на неправда се не радва, а се радва на истина; всичко извинява, на всичко вярва, на всичко се надява, всичко претърпява. Любовта никога не отпада... – Ап. Павел*

  14 mar. 2003

ТИ СИ НАЙ-КРАСИВАТА

В охлузената стая с поглед замечтан 
навън занича Нели и с червило 
по листа дращи: "Миличък, не знам 
къде си и сърцето ми се свило". 

Подобно орна нива – черната дъска, 
и формулите там белеят строго, 
заобикаля тебеширената им река 
с ритник избита дупка. И не мога 

да чуя даже плахия си глас, 
но гърбом към света и теб усещам: 
излишен във компанията съм аз, 
безумни, мила, тайните ни срещи. 

Шестица или двойка? Притеснен, 
животът вън, дочувам, рий с копита 
и някаква глупачка покрай мен 
в урока ми червилото си вплита.

Какво се случи ли! И днес не знам,
но на света за мен си най-красива,
столетия изтриват куп неща,
ала любов ли е, не се изтрива.

Пловдив – най-древното жизнено селище в Европа

Plovdiv, edited on 29 uli 2023

Илюстрации:
- Владимир Висоцки и Марина Влади.
- С моите ученици. Балчик, февруари.

___

* Ап. Павел е проповядвал във Филипопол (Пловдив), никакъв Филипи! вж. https://snaiper-bg.net/2011/08/d0-b1-d0-b8-d0-b1-d0-bb-d0-b5-d0-b9-d1-81-d0-ba-d0-b8-d1-8f-d1-82-d1-81-d0-b2-d0-b0-d0-bf-d0-bf-d0-b0-d0-b2-d0-b5-d0-bb-d0-b5-d0-bf-d1-80-d0-be-d0-bf-d0-be-d0-b2-d1-8f-d0-b4-d0-b2-d0-b0-d0-bb/. Бел.м., tisss.

ДНЕВНИКЪТ НА ЕДИН ПЛОВДИВЧАНИН (1336.)

  ДНЕВНИКЪТ НА ЕДИН ПЛОВДИВЧАНИН (1336.)

 София била море,/ супа, пълна с крехки мръвки,/ който може да гребе,/ нямало трева да дъвче./ Но въпросът е такъв, че/ думата ми ще реши:/ Ще завърже, без да цъфне,/ 
само който не греши. – Аноним (1947), из поемата "Голямото завещание" (1972)

  27 dec. 2000 

ФАЛШИВИТЕ ШИВАЧИ (3.)

Разни текстове под един надслов

 Картини на стигащ до самолюбуване предвзет маниер на писане. В Томас-Мановия роман на стр.76 чета описание върху реакциите на 23-годишния Ханс Касторп спрямо долитащите иззад стената на хотелската стая шумове от боричкане, които подсказват за бурна сексуална схватка! Ей го цялото великолепие (цитат от текста, бел.м., tisss):

  "...Имаше борба, смехове, пръхтене, чието неприлично значение не за дълго остана непонятно за младия човек, макар отначало той да се опитваше от добродушие да го изтълкува като нещо невинно. Това негово добродушие можеше да бъде наречено и с други имена, например с блудкавото "душевна чистота" или със сериозното и хубаво определение "срамежливост", или най-сетне с унизителните "бягство от истината" и "притворство", в него имаше дори някаква мистична боязън и благочестие – с такива смесени чувства се отнесе Ханс Касторп към тези шумове, а пък външно то се изрази в благопристойно помрачаване на лицето, сякаш нито можеше, нито желаеше да знае каквото и да било за онова, което чуваше зад стената: израз на благоприличие, който не бе напълно оригинален, но той бе свикнал да го възприема при известни случаи. С тази физиономия, значи, той се оттегли от балкона в стаята, само за да не подслушва повече важни неща, които му се струваха сериозни и дори покъртителни, макар че се извършваха при кикотене. Но в стаята суетнята отвъд стената се чуваше още по-ясно. Както изглежда, гонеха се около мебелите – събориха някакъв стол, чу се пляскане и мляскане…"

  Че е пародия на лицемерното благонравие, пародия ще да е, но защо така увъртяно от страна на г-н Ман? Детайлът не е гъвкав, изящен, а стои като слуз на туберкулозен. Ако е белег за висок стил, тук има нещо сбъркано в основата: все едно насилник или проститутка да ми представя като еталон за нормалност – хем с претенции за ирония, та аз – читателят, да тълкувам преживяното от героя му с обратен знак – да откривам доколко нещата там са противни за младия човек и това да е повод да се устремя към нормалността. Замирише ли ми на нравоучителна типична дидактика, побеснявам!

  Младичкият, току-що получил инженерната си диплома синеок бюргер (ще рече, че освен "гражданин" още е и "буржоа, но не в онзи класов марксически смисъл") Ханс се е изкачил до Вълшебната планина при изнежените и болнави аристократи, като че ли само за да се разболее телесно, което пък ще го доведе до духовно просветление за истините в живота... Така според авторовия замисъл в разстояние на 925 наситени с най-подробни описания страници, изпъстрени с диалози многозначителни и мудни, дву-, три-, четирипластови за тълкуване, пред мен като неопитен читател се разгръща класически за немската литературна традиция тип образователен роман, само че този път не роман, описващ приключения и авантюри от пространствен, видим характер, а описващ в границите на Фройдовата психоанализа митарства на душата из селенията на Любовта, Смъртта, Щастието, Смисъла на Живота... Действително гръмко обявена задача, особено във времена преди на политическата сцена да нахълтат фанатичните експериментатори комунисти (от болшевишки тип), фашисти и национал-социалисти, които взривиха света с кощунствата на тоталитарния модел държава a la Big Brother, когато човекът е следен не само какво говори, но и какво сънува. Тежък, влачещ се и муден е този тертип на писане, напомня ми за уютните втора употреба тролейбуси на фирмата "MAN" с дълбоките меки седалки и заоблени форми, с вградено отопление и плътно затворени стъкла и отдушници, които никога не се отварят – същински пъкъл за човек от Юга и Югоизтока на Европейския континент, в моя случай – за студент от жизнелюбивия, нехаен и лекомислен Пловдив оказал се в мрачния хаос на столицата на амбициозните парвенютата от селищата на дълбоко провинциална България. О, те на всяка цена тук трябва да направят кариера, да се докопат до тавата с мръвките!

1926 г. преди нацизма, Томас Ман (1875-1955)

 Тази проза ми дава основание да се чувствам още повече привързан към игривия и ефирния, дяволит, човеколюбив стил на средиземноморската литературна традиция от библейските текстове насам. Спорейки с Фройд или Томас Ман в сферата на стила, не бива да губим уважение и респект пред тяхната гениалност и прозорливост; но се убеждавам колко по-друг тип душевен и духовен строй притежаваме българите, като жители по земетръсната зона между интуитивния лъчезарен на повърхността нехаен сякаш Изток и строгия, умозрителен, масивен логически Запад, далече от мъгливия, леден, ограничен в себе си Север, но пък органично вписващ се в предизвикателния, открит за капризите на света южняшки темперамент. Величествено се извишава във философските кални целини Немската класическа традиция, но ми е чужда именно с предпоставения си подход към необятно зрелище, каквото е неподправеният живот.

   28 dec. 2000

   Същинско значение на понятието "модерно" e определението преходно! Модерното е предизвикателно, за късо време изчерпващо се. Предполагам, явява се единствено за да разчисти рутината, занаятчийската шлака от творчеството – като философия на духа, да изгребе.

    2 jan. 2001

 Кинематографичен образ на младия Ханс Касторп

  Томас Ман, "Вълшебната планина", стр. 267, думи на Лодовико Сетембрини към 24-годишния Ханс Касторп, току-що съобщил, че хората от неговата родна Германия са твърди, студени: "...Жестока е атмосферата долу, безмилостна. Когато човек лежи и наблюдава нещата отдалече, може да се ужаси". Ето какво му отговаря Сетембрини: "Упрекът в жестокост си остава сантиментален упрек (...). Че вие го правите, говори за известно отчуждаване, което неохотно бих гледал как нараства, защото всеки, който свикне да отправя упреци, може много лесно да бъде изгубен за живота, т.е. за онази форма на живот, за която е бил роден". Звучи опияняващо, но ми подсказва по каква причина младото поколение отхвърля априори стила на живот у родителите си. По-късно, кога поеме върху собствените плещи своя дял от общия товар на живота, това гласовито отрицаващо множество постепенно с годините ще се смирява все повече и повече; и това няма как да не се случва, понеже вече ще го боли заради постигнатото, заради имота, за наченатите проекции в сивия делничен, но велик в детайлите живот.

 Младостта е нетърпелива, повърхностна; механично оценява, морето й е до колене; всичко, що лети, се яде; с чело стени пробива; бързо се пали и лесно прегаря; търси спор, не решение; слага си главата в торбата и рискува всичко за нищо, особено ако това "нищо" е обозначено с огромни кухи термини и понятия, като да речем: Свобода, Братство, Равенство, Народ, Човечество, Щастие, Идеал, Нов световен ред, Световна революция, Благоденствие, Вселенска хармония, Всемирна любов... При всичките си пасиви, възрастният човек има едно едничко печално предимство пред заредената с жизнена енергия бунтуваща се младежка маса: възрастният е конкретен. И то разбира се е тъй, понеже опитът учи, че животът е по-шарен, повече многоцветен от всякакви предварително зададени схеми, формули, романтични решения. Така че всеки случай е неповторима всяка ситуация, колкото и да сме стандартни и повторими наглед.

  Определенията са на Сетембрини, напътствия към младия Ханс Касторп. Очевидно Сетембрини е резоньор на автора – негов двойник в романа и подставено лице, което придава на постния литературен сюжет философска окраска. Томас Ман се спуска в бездната на психологическите катаклизми, населяващи делничното ни битие. Външно неугледни, понеже ги възприемаме като елементарни, всъщност под тях се спотайват гроздове от магнетични импулси, извиращи от… или насочени към подсъзнанието ни и изобщо към подсъзнателния океан. Претенциозно и изненадващо, самовлюбено, но вярно, фройдистко тълкуване на човешката същина. Като научна популяризация – да, това е всъщност стойността на този роман. Г-н Т. Ман затова е европейски и световен автор, защото съвсем не е вдъхновен съзерцател. Спасява го пародията спрямо хер Зигмунд Фройд; ето го края на една от частите в глава V (стр.300): "Това беше живата ръка, която беше свикнал да вижда, да я мие, да си служи с нея – не онзи чужд скелет, който бе съзрял върху екрана (на рентгеновия апарат, бел.м.); аналитичната яма, която тогава бе видял открита, отново се бе затворила".

   6 jan. 2001

 Стр. 402-403 на другия му философски роман, "Вълшебната планина"... Пародия или автентично изображение, стилът на Томас Ман развенчава циничното в подхода към отделното човешко същество. Смешно и посредственост се съчетават в яка гротеска; изводът тук е омесен с ирония: личността е толкова нищожна, дотолкова обладана от представата си за правилно и за откровени заблуди, че буди само жлъч и съжаление. Критиката му е не толкова заради общността в т.нар. буржоазен свят, а за човека, като ограничено, лицемерно, лакомо и склонно на горделиви изцепки жалко създание. Бих казал, авторът създава герои, в чиято характеристика се проявява сякаш собствената му душевна структура. Чета не с удоволствие, а с усилие романа. Рядко ми се случва, да не го забележа.

    7 jan. 2001

  По повод пасаж на стр.460, повтарящ тема от предходна размяна на реплики между неопитния инженер Ханс Касторп и писателя Лодовико Сетембрини нравствени ли са разумът и добродетелта – все едно да питаш влажна ли е водата. Разум и добродетел са елементи от нравствеността, като представа за цивилизованост. В края на първия им важен диалог по темата (от стр.321 и нататък) Сетембрини противопоставя Изтока на цивилизования Запад от Европейския материк. Изтокът, в презрителния смисъл на думата, е азиатски – креслив, инертен, аморфен, неподреден във всякакъв смисъл. 

  Томас Ман, чрез отговора на Сетембрини (стр. 325): "...истински опасен противник е непознатият. Стр. 327, и пак Сетембрини: "...избягайте от това блато,от този остров на Цирцея, вие не можете да се мерите с Одисей, за да пребивавате безнаказано тук. Ще пролазите, ето, вече се спускате на предните си крайници, скоро ще започнете да грухтите. Пазете се!" (Към неопитния Ханс.)

  Стр. 209, отново Сетембрини: "единственият здрав и благороден (...), единственият религиозен начин да проявим отношение към Смъртта е да я проумеем и усетим като съставка и принадлежност, като свещено предусловие на живота. (...) В древността са украсявали саркофазите със символи на живота и оплождането: че даже и с цинични символи; древната религиозност често е смятала свещено и цинично за едно и също. Тези люде знаели да почитат смъртта. Смъртта е достойна за уважение, като люлка на живота и лоно на обновлението. Отделим ли я от живота, става призрак, гримаса. (...). Симпатиите към нея водят до най-страхотни заблуди човешкия дух".

 Стр. 428: "Жената първа на Адама. Пази се ти... (Лилит е туй.)
    – Коя е пък тая Лилит? Да не би Адам да е бил женен два пъти?
    – Така е по еврейското предание. Тази Лилит се е превърнала в нощен призрак, опасна е, за млади мъже особено, поради хубавата си коса".
 (И нататък!) "Цитирах само пасаж от шедьовъра на вашата национална литература".*

 Стр. 460: "който търсеше морала в разума и добродетелта", отнася се до Лодовико Сетембрини, ключов образ в романа на Томас Ман, фигура на възпитателя хуманист, поклонник на класицизма, опонент на романтизма в изкуството и във философията – един вид абстрактен стремеж към т.нар. световен прогрес изобщо или към химерата за общочовешкото щастие, с което лакомниците грандомани умело ни заблуждават.

Пловдив – най-древното жизнено селище в Европа

Plovdiv, edited on 28 uli 2023

Илюстрации:
- Смяна на Цялото кралското воинство**.
- Най-свеж кандидат за кмет на Пловдив.

___

* Има предвид Немската литературна класика.

** "Цялото кралско войнство", издаден през 1946 г., е смятан за най-добрия роман на Р. П. Уорън. (1905-1989). Чрез разказ за триумфалното въздигане и сгромолясване на един типичен политик, с безпощадна правдивост са преосмислени основни понятия, като морал, вина, омраза и любов в душната атмосфера и бит на северно-американската елитна прослойка потомствени бизнесмени в политиката. Бел.м., tisss.