ДНЕВНИКЪТ НА ЕДИН ПЛОВДИВЧАНИН (1321.)

 ДНЕВНИКЪТ НА ЕДИН ПЛОВДИВЧАНИН (1321.)

  Духовно устроения го търсят обикновено в скъпи одежди облечен, а той всъщност може да бъде овчар в полето, чистач на плювалниците в града, и въпреки всичко, да е повече аристократ на духа от кралската особа, в която всички ние сме вперили очи. – Аноним (1947)

  8 uni 2001

ВСИЧКО ДУХОВНО ТУК СЕ ОБРУГАВА

  Дали любовта, проповядвана от ап. Павел, наистина е всепобеждаваща? Ай, колко войнстваща дива посредственост, злоба, унижения трябва да си готов да изтърпиш смирено, Учителю, да не изгубиш тези млади неандерталски души за своята кауза! Пробвам разни похвати да ги привлека, и често това е без резултат, но нямам право да се отказвам. Жал ми е, че са толкова хаотични, склонни да приемат и наглостта за свободомислие. Такива ми идват от рода, от семейството си; срам ме е да се нарека техен учител, пък и на какво ли за двете учебни години съм успял да ги науча! Може би драматизирам, може би представям нещата по-тягостни, отколкото са? И колегите, виждам, вдигат ръце. Доколкото разбирам, по-образованата част от моето поколение приема задаващата се напориста млада ругаеща лакома паплач с погнуса, и то е още по-трагично. Нали това са нашите рожби – най-ценното, което Българската ни нация все още има налице, докато съвсем не сме ги изгубили за духа и традициите ни.

   Сред 38-те седемнайсетгодишни, на които преподавам роден език и литература от Западноевропейската и Руската класика (от ХІІІ-ХІХ век) и Българските възрожденски автори, се чувствам почти като мисионер сред племе антропофаги*. Всякакви форми на пренебрежение, ехидничене, агресивност, егоизъм ми се представят в откровения си вид. Често ме докарва до отчаяние този факт. Опитвам да ги разбера, да ги приуча към езика на цивилизацията, към подход с уважение спрямо света, но те грубичко се съпротивяват – посягат със зъби и нокти насреща ми, настръхват, на моменти омраза и наглост излъчват. Боже мой, какво да сторя? Изслушвам ги внимателно, гледам ги с кротост и благост, а сърцето ми се качва да тупти чак в гърлото.

  Всеки от тези младежи е различен характер. Допуснал съм да се обединят в злото, но те не са се родили с посредственост и озлобление; посредственост и озлобление са им наложени от средата, в която израстват. Когато говоря насаме с всекиго от тях, оказва се, склонен е към добро, съжалява, че се показал лош... Към всяко сърце води криволичеща през бурени и тръни пътечка, и това буди у мен странна любов. Дразня им се, и пак ги и обичам – защото са деца, наши деца, объркани от хаоса в държавата, завладяна от чуждопоклонници и лакоми отродници. Особено през последно време.

  Общество, роднини, семейство, които не успяват да изградят човеколюбивия модел за поведение в обществото у младите, мисля си напоследък, са обречени. Училището като институция е последна, твърде крехка преграда пред войнстващата грандомания в най-жалкия й вид. Българският учител, когато действително е духовна личност, а не кречетало, самозванец и противен тип, е сред най-унижаваните днес духовни хора на нацията. Не са виновни младите за това положение, защото – без да съзнават, децата, младежите ни, всъщност, са най-ощетени... На тях униженията тепърва им предстоят. Възрастното ни поколение обръгна на издевателства; за днешните млади ми е жал... 
Всичко духовно се обругава в тази днешна наша родина-мащеха. И има ли смисъл да съществува България, ако този стил от горе до най-долу, от министър-председателя и председателя на парламента, от главния прокурор на републиката не променим?!

  Чувам реплика от изкусно направен английски филм ("В защита на кралството" или нещо подобно), който въртяха миналата вечер по една от телевизиите: "Е, случват се безобразия, но все пак ние не сме България!" Кога ли е заснет филмът? С каква идея! Ако тези дни ме питат какво е за мен България, бих отговорил с известната реплика на треторазряден холивудски актьор, оказал се хитър, ловък политик, който я изрече за някогашния Съветски съюз, и май че точно с тази реплика спечели най-високия пост в англо-саксонския свят. Та ето какво бих отвърнал, перифразирайки актьора-президент: "Моята България ли! България само за няколко десетилетия наивните и невежи, изключително лакоми и безскрупулни чиновници сред партийните дружинки превърнаха в Империя на Злото, в късче райска земя, окупирано в колониален стил, изразяващ се чрез фразата на типичен янки "Като си умен, що си беден!" и още една, долетяла отвъд океана: "Което не се купува с пари, се купува с много пари". А дали висшият космически разум не изпраща на духовно каторжничество души, извършили тежък грях в предишния си земен живот, заточава ги след инкарнацията** да живеят с участта на простосмъртен етнически българин?

  Пловдивският градски транспорт. Претъпкан от пътниците тролейбус или автобус. Задух страшен... Разказват ми история, която от години чувам в различни версии, пък историята всъщност е една и съща... Тумба от около 25-30-годишни цигани нахълтват от спирката срещу пловдивските Централни гробища; двама-трима от тях завардват входа и изходите на буса, а останалите тръгват да изтръскват от джобовете и чантите на пътниците всичко ценно. Не се крият. Как би могло да се каже и че крадат – просто си вземат. Издърпат ти ципа на палтото, разкопчават ти дрешката, провират ръка във вътрешния ти джоб, вадят ти портфейла, отварят го пред очите ти, и ако ти го върнат, макар и олекнал, си благодарен, че не ще ти се наложи да плащаш глобата от 50 лв. в полицията, да изслушаш назидателно слово защо не си пазил личните си документи. 

  Неколцина съседи и колеги учители са платили тази глоба от 50 лв. общинска такса, че преживели унижението по време на хаос и "демокрация" – бусът се оказал превзет на абордаж от съвременни столипиновски пирати сред бял ден. Не крадат сякаш, ами си вършат работата: изскубват от врата на съпругата или дъщеря ти, от любовницата ти, от пръстите, от китката на ръката, от ухото й златния накит, пребъркват старицата до теб, измъкват дребните парици от пазвата й. Наплашени, нашите българи, здрави-прави мъже, обръщат лице да не гледат, заничат през стъклото в очакване на реда си да бъдат пребъркани. Вече няма протест, жалби, оплакване до полицията; и никой не се противи, не надига глас, да не му налети в гръб бабаит с нож или метална тръба.

  – Предупредих го хем – подхваща Георги Въргов, – беше бая възрастен. Казвам му: "Внимавай, циганите се качиха да тарашат". И те го наобиколиха, сбутаха го отляво-отдясно, притиснаха го до стъклото, изпразниха му джобовете и той взе да плаче, да се вайка, моли им се портфейла с документите да му върнат, парите халал им са, ама документите да му върнат. А рейсът пълен с народ... И всички си траем. Защото ония са с ножове и са бабаити, ха се намесиш да отървеш стареца, ще пострадаш. Взеха му документите, парите, трийсет лева бяха. Прибраха трийсетте лева... Плаче завалията, сърцето ми се къса! Да беше, да беше към 80-годишен болнав старец, едва си стои на краката. Да го питаш къде е тръгнал сам-самичък в това хайдушко време!

  – Към гробищата, къде! – обажда се Димитър Димзов, монтьорът от съседния вход.

  Случаи като този са всекидневие в Пловдив – и не само по линии 6 и 26 на градския транспорт. Хиляди са между нас пострадалите българи. От десетилетия не кражбата, а пладнешкият обир сред бял ден се е утвърдил като бизнес за част от електората на управляващите, масово гласуващият срещу пари в четирите пловдивски гета Хаджи-Асан махала, Харман махала, Шекер махала и Столипиново. Ако открадне от своите, онези хора сами ще го пребият; виж, ако открадне от българин, по прадревни навици то е геройство. Ей на това се вика солидарност! Крадат от бедния, едва преживяващ с мизерна пенсия или с труд заработена унизителна заплата. Богаташът, при когото се е наел, може да е българин, но не ползва общински транспорт, не живее в панел край циганското гето. Луксозните коли, замъци, това не е дом, а имение, начинът на живот у тези лъскави баровци изкушава хлапенцата от гетото да мечтаят да станат и те като тях; младежта им мре да копира пренебрежение към всичко българско. Възгордяване е основният сред Седемте смъртни гряха, според Библията, възгордяване ни залива отвсякъде, от телевизионния екран с обичайните фигури на тарикати с всичко друго в излишък, единствено с липса на скромност и естественост.

  Мисля си напоследък: Това е война срещу нацията. Навират ти в очите онова, което вони на чалга, цинизъм, гето, за да намразиш човеците, които живеят там. Само че не всички са крадливи, да, значителен процент просят, проституират, продават дрога на дечурлигата, крадат, мародерстват, изнудват, мамят, бият, но съм повече склонен да си мисля, че политическа задруга ловко ни навира екзотичния кокошкар в лицето, за да не проумеем кой е облагодетелстваният от отчайващото положение на човеците от нацията, гледащи се изпод вежди... Няма случайни неща! Връх на лицемерието беше, когато Престолонаследникът на Великобритания Принц някой си или негов двойник кацна сред гетото Столипиново с двайсет и шест екипа топ-репортери, за да заснемат за Историята на Великобритания и света как Негова чест като петел из бунището ходи из прясно почистените, варосани смърдящи сметища боклук, да видят поданиците на империята колко го е еня Негово кралско височество за унижените в България.

  Европейската общност чрез благотворителните институции проявява загриженост преди всичко към тукашните роми. Българинът, който плаща всички такси и данъци, го назидават за кофти отношение към т.нар. малцинства. Говорят за нарушените им права, и най-вероятно с основание говорят; но за правата на обикновения българин данъкоплатец, носещ върху гърба си тегобите на тресящата се от корупция сегашна България, като че ли в Европа никой зъб не обелва... И какво излиза! Българинът си казва: "Не стига, че освен данъците, плащам сметките за електричество, отопление и вода и на онзи човек от гетото, не стига, че съм най-унижаван в моето отечество, най-пострадал от золуми, мързел, кавги и гюрултия, ами и някаква си Европа ще ме съди, защо не съм му сервирал, не съм му почистил задника, когато за себе си, за старците си имам едва колкото да оцелеем. Защо ли тогава тук да си раждам децата!"

  Не желая да мразя когото и да било! Очевидно Някой има изгода от това състояние на нещата в моята България. Този Някой обитава разкошно имение извън родното ми място, извън Отечеството ми, а тук усилена дейност развиват слугите му – отродници от Българския корен. Парадокс ли е? До 1878 г. българите тук сме най-многолюдният, населяващ обширни земи на Балканите етнос. И Северна Гърция, и европейската част на Турция, Вардарска Македония, Източна Сърбия до Ниш и Пирот, и Кавала, Солун в Егейска Тракия, и Одрин, и низ селища край делтата на Дунав, Тулча, Браила, Северна Добруджа днес са територии, където живеят вече други хора, небългари. А и както е в Турция, Гърция, в озлобената срещу нас българите новоизлюпена по сръбски тертип "Древна Македония" – че и българи да са, назовават се с името на измислен етнос. В Одрин, някога един от многолюдните български градове, днес живеят три семейства българи. Предполагам, че сме захранвали с население всички съседни нации. Добро ли е или зле това не зная, но Българският ген е населил полуострова с трудолюбиви, подредени, предприемчиви чисти хора, които чувствам родственици. Както щат да се назовават, смятам, че са българи, защото живеят с националните ни традиции, с наши древни митове и легенди, простичко и подредено като истински българин в имота си.

  Ще се получи, както се случило с траките. Никой не нарича себе си "трак", но носим генетично особеностите им, като опърничавост, упоритост или инат (ако повече ви се харесва), присъщи на предците ни някогашните траки, които все враждували помежду си и така ставали лесна плячка за нахълталите да се разпореждат с труда и земята ни чужденци, като ни внушават, че ще ни решат проблемите веднъж завинаги.

Пловдив – най-древното жизнено селище в Европа 

Plovdiv, edited on 9 uli 2023

Илюстрации:

- По нашите земи никога не е имало робство.

- Посещение на добра воля в български дом.

___
* Човекоядци.

** Прераждането. 

Послеслов: Авторът на настоящия текст е първият внук на Борис Дявола от Пазарджик, който пък е първи внук на Ангел Керемидов – боец от Хвърковатата конница на Георги Бенковски, тежко ранен в сражение с башибозука, според родовата легенда, отведен в родното му Калугерово, дето – за назидание на раята, на дръвник му отсекли главата. Случва се това през Април 1876 г. Според спомен на Тома Сираков, Ангел бил сърцат момък. Оставя жена си първескиня с шестмесечния син Ненко и хваща гората с по-големия си брат Георги от заможния род Керемидови. Има паметна плоча с имената им в днешното градче Калугерово. Вж. "IV революционен окръг – Тома Сираков, Георги Христов. Спомени за Априлското въстание". Бел.м., tisss.

ДНЕВНИКЪТ НА ЕДИН ПЛОВДИВЧАНИН (1320.)

  ДНЕВНИКЪТ НА ЕДИН ПЛОВДИВЧАНИН (1320.)

  По майчина линия съм внук на Борис Дявола от Пазарджик, правнук на тръгналия като за сватба доброволец в Балканската война от 1912 г. да отмъщава за поруганата чест на майка и баща Ненко и праправнук на Ангел Керемидов от Калугерово – с по-големия брат Георги четници в Хвърковата конница на Бенковски. Перущенлийката Невена от заможния Хаджи-Трендафилов род е щерка на единствения оцелял от рода 5-годишен Гочо (Георги) в клането след Април 1876 г. и майка на майка ми Надежда. Смятам, отродникът не се ражда, а е резултат от малодушие, лицемерно прикривано с фанатична ненавист към своите, за да угоди на онези, които в момента са на власт. След славния за партайците Десети ноември 1989-а бившите доносници сред нас са най-първите демократи и борци за "духовни ценности", свобода и щастие. Надникни само обаче чие семе са, де са расли, де са пасли (учили), да ги узнаеш. Има си крушка опашка! – Аноним (1947)

  7 uli 2002 

ГОЛЕМИЯТ ХАЙТОВ И НИЕ, БЪЛГАРИТЕ

In memoriam

     1.

  Заговорихме завчера с Емил* за отиващите си напоследък от този наш пъстър свят значими за Българската ни нация личности. Наскоро на 82 години, тежко болен от рак, издъхна Николай Хайтов (1919-2002). В началото на седмицата погребваха актрисата Катя Паскалева (1945-2002). По новините вчера чувам: издъхнал поетът Христо Фотев (1934-2002). Вече е три часът следобяд, а и досега вали. Небето плаче. С кончината на политик или влиятелен мафиот драматично се разтърсва едва тъничка прослойка от обществото; докато физическата смърт на артист, човек на изкуството, да го кажа по-ясно, бележи началото на низ от равносметки в сферата на националното съзнание. Живият артист актьор, поет, писател, музикант, художник и проч., в известен смисъл сам пречи да възприемаме обективно творчеството му. Налепи от делничната врява, непремерена реч, самолюбиви изригвания на резливия му нрав, или обратно: пози на скромност, пози, казвам, не естественото смирение на простосмъртен, по всякакъв начин пречат на оценката ни. Ето го жалкия факт: значимите личности добиват сред нас ореол едва след като буците пръст изтрополят по капака на сандъка с мъртвото материално тяло, едва след като близки, роднини и приятели, изплакнат очите си от сълзите и след като тържествените траурни речи отшумят. Животът продължава, и значи, истинският, ненабеден от конюнктурата и капризите на моментната властваща прослойка творец заживява в духа на нацията истински, едва след разпването му на кръста. Тъй е при нас, българите. Може би навсякъде по света е тъй.

  – Бих турил, да речем, името на Катя Паскалева до името на Жоро Слона (1935-2001) върху мраморната плоча – казвам. Пием си кафенцето... Ръми дъждец, по булеварда със свистене и шлейф от сребриста струя кал прелитат леките коли... Неделя е, тъкмо време за равносметки. – А Хайтов – продължавам, – за него бих отредил някое високо усамотено място. Когато идват при неговата тлен, да им се наложи да се позадъхат от изкачването.

  – Как никой не каза, че е велик, когато бе жив! – въздъхва Емил, докато пали цигара.

  – Ех, велик! – дразня се. – Това "велик" отблъсква. Другояче го усещам... Как събрат по дух, при това българин, как да наречеш велик!

     2.

  Николай Хайтов е от онзи рядко срещан тип значими писатели на днешна България, които са възможно най-неподходящи да адвокатстват на собственото си творчество. И какви непримирими сблъсъци! Каква настървеност да смачка нищожеството, Боже мой! Тъй избухлив, вулканичен темперамент, все докрай убеден в своето, в оценките си. А естеството на живота е измамно и гъвкаво, на приливи и отливи; както ни сочат мъдреците, сътворявали Библията, "има време за събиране на камъни, има време за разхвърляне на камъни". Не знам по-чувствителна, излъчваща тревога и напрежение личност сред писателите ни, доживели третото хилядолетие тук, в разграбената наша от преустроилите се за една нощ бивши мекерета и доносници България. Чарът му е в неговата люта невъздържаност и предизвикателствата идат откъм онази страна на унижените и оскърбените най-обикновени българи, из чиято среда Хайтов се втурна като вихър в идиличния следдеветосептемврийски, подреден строго йерархично от цензорите пейзаж на партийния тип "култура". Можеш и да не се съгласиш с него, ала няма как да го отминеш, да го пренебрегнеш или заобиколиш. Затънали до уши в това тържество на духовни травестити и сламени палячовци, насилващи се да говорят уж от името на българина, пигмеи с уиски и дебела пура в ръка, разни Тошо-Тошевци, Иван-Славковци, Вежди-Рашидовци, Емил-Кошлуковци, дървени човечета с претенции, говорещи с изкуствено задебелен глас, напращели от ехидничене, пошлост или сарказъм с циничен подтекст "късопишковци", персони с претенции, високи отличия и титла, без елементарно домашно възпитание, затънали в преднамерено създаван по поръчка отвън, преди всичко отвъд Атлантика, хаос от прекатурени нравствени стойности, все по-ясно проумявам – ужасно ни е нужен днес Николай Хайтов, като духовно излъчване.

      3.

  В деня подир поклонението сврели сме се десетина колеги учители в хранилището на училищната ни библиотека. Ваканция. Отварят дума за онова, което излъчили по националната телевизия предната вечер, и между другото госпожа на средна възраст се учудва, че не била забелязала официалните ръководители на държавата, ала виж, господин, назова името на един от най-големите босове, някогашно борче, което днес може да купи, да речем, презокеански лайнер за именния ден на любимата Дарина. Та издокараният господин Биг Мафиот се промъкнал в редицата от опечалени, положил скромно букетче в ковчега, мълчаливо постоял минутка със сведена глава и все тъй мълчаливо се оттеглил от полезрението на тв-камерите.

  – Каква работа има тарикатът да се мотае из онова сакрално пространство в такъв момент! – извиках. Сам себе си изненадах. И веднага съжалих. Леле-е, такава реакция от моя страна! Що, бе, викам си, даскале! Какво ти е крив идиотът?
  – Що бе? – обади се колегата по физкултура Димитър Радев (1951). – Представи си, че човекът наистина цени Хайтов. Защо и Илия Павлов да не отиде на поклонението?! Що като е бандит! Това си е негово човешко право. Кой си ти, че да му забраниш?

  Нямаше къде да отстъпвам, съжалявах вече, преди още Митко Радев да ме засече... Тъй де, ама наистина кой съм! Нима е забранено и на мафиота да изпитва почит към писателя Хайтов, човещина, лично пристрастие? Слушал съм, че и между бандитите имало мъжки момчета, пък и най-гледаните филмови трилъри нали все утвърждават образа на симпатичното лошо момче! Та ей по този повод ми се наложи да разправя сцена от класически филмов трилър с Робърт де Ниро (1943)... Двама братя се срещат в миниатюрната гостна у майка си. Дошли са тук поотделно, тук случайно се засичат. Наконтеният, лигав като плужек тарикат, хитрец на дребно и провален нагъл тип, вече си сърба кафенцето, когато се появява Биг босът (в ролята – Робърт де Ниро). Босът е могъща фигура, дон, един от страшните кръстници в престъпния свят. Майката туря и нему кафенцето, сетне се прибира да трака там паниците, да готви в омърлявената кухничка. Като фон, от съседното помещение долита обработен тембър и сладникав шлагер от местна радиостанция. Непретенциозна, делнична ситуация. Какво ли в една подобна ситуация пък може да се случи? И тъй, Кръстникът много внимателно поема чашката си с кафенцето, почва да си разбърква захарта, бавно прави няколко стъпки наляво и няколко надясно по дължината на масата, където ухилен, като у дома си се е разположил кокошкарят, зализаният му брат. Около две или три минути трае цялата сцена. Контето явно се е явило да изкрънка пак нещо от брат си. Още не се е обадило, обаче се подразбира: следи с помиярскки предан влажен поглед крачещия из стаята настръхнал свой брат... Тракането на лъжичката в порцелановата чашка, бъбрежът и сладникавия шлагер от радиото отвън, някъде наблизо, тягостното мълчание. Тръпки ме побиват, колчем си спомня този епизод. Тихо, сдържано великият Робърт Де Ниро произнася, вероятно ужасно неточно предаден сега от мен, страховития си монолог. Повтарям, всичко по-после е изречено с равен тон, тихо, през зъби, почти кротко:

  – Братко! Ти си ми брат... И аз няма как да променя това положение. Нищо, което си пожелал досега, не съм ти отказал. Защото си ми брат... И защото сме синове от една майка. Имал си и пак ще имаш и занапред всичко, каквото си пожелаеш. Пари? – Пари. Мацки? – Мацки. Екзотични пътешествия? Всичко-всичко, каквото си пожелаеш: яхти, замъци, елитни адвокати, висока длъжност в директорския борд на банки, на заводи. Всичко, разбираш ли! Едно обаче оттук-нататък нека да ти е ясно: Не искам повече да те виждам, когато идвам при майка ни. Ще се обаждам да я предупредя тя да ти каже кога ще идвам, за да те няма. Не искам да усещам миризмата на твоето тяло, дъха ти, лафовете ти, парфюма, шегите, оплакванията ти. Нищо твое, ясно ли е?! Каквото ти е нужно да си щастлив, обаждай се на моите хора и ще го имаш. Но за пръв и последен път те предупреждавам: Видя ли те още веднъж да се мотаеш около майка ни, когато идвам да си говоря с нея, ще те убия!

Пловдив – най-древното жизнено селище в Европа

Plovdiv, edited on 7 uli 2023

Илюстрации:
- Актьорът Де Ниро в сцена от "Кръстникът".
- Николай Хайтов и актрисата Катя Паскалева.

____

* Писателят Емил Калъчев (1932-2013), автор на книгите "Свидетелство за честност", "Носач на взрив", "Печално за времето на самотата" и пр.

** Велислава Дърева (1953), която някога стажуваше в моя отдел "Образование" на младежкия пловдивски седмичник "Комсомолска искра": "Уличих Хайтов в кражба, уволниха мен, главния редактор и зам.-главния". Много са верните неща в това нейно интервю, но откривам и присъщата за нея страст да се движи по ръба на скандала, да се прилепя до силния на деня, като му създава романтичен ореол (какъвто е случаят с дисидента Желю Желев), и това си е неин стил, ползван от самозванци в мемоарната публицистика и в уж модерната, разхвалвана ерцаз-литература от трийсетина години насам. Нищо ново под слънцето. Преди си пишеха партизанските биографии, днес се жалват колко страдали по времето на соца и след „славния” за партайците Десети ноември, вж. http://e-vestnik.bg/6224/%D0%B2%D0%B5%D0%BB%D0%B8%D1%81%D0%BB%D0%B0%D0%B2%D0%B0-%D0%B4%D1%8A%D1%80%D0%B5%D0%B2%D0%B0-%D1%83%D0%BB%D0%B8%D1%87%D0%B8%D1%85-%D1%85%D0%B0%D0%B9%D1%82%D0%BE%D0%B2-%D0%B2-%D0%BA%D1%80%D0%B0%D0%B6%D0

Текстът е отпечатан първо в бр.6-8 от 2002 г. на пловдивския вестник "Арт-клуб". На 30 юни т.г. станаха 21 години от кончината на Николай Хайтов – според мен, най-значимия писател на днешната унижавана, опоскана вече 33 години от мекерета-отродници единствена наша България. Бел.м., tisss.

ДНЕВНИКЪТ НА ЕДИН ПЛОВДИВЧАНИН (1319.)

ДНЕВНИКЪТ НА ЕДИН ПЛОВДИВЧАНИН (1319.)

  Хищничеството над природата в днешния подчинен на алчността, невежеството и бизнеса глобализиращ се свят е най-голямата опасност наред с идиотската страст за господство над всичко живо на планетата. – Аноним (1947)

  29 uni 1987

КАШАЛОТИТЕ

От древността до днешния свят

плодоносният нанос наука – още

толкова тънък, толкова крехък,

между сладки плодове с аромат

ражда коварно отровни кактуси.

Бреговете, дето едва се крепим,
сами подравяме. Сами се каним
да сринем дворците, книгите да изгорим,
да унищожим светилищата, статуите,
надгробните паметници,
артистите си да напъдим,
мъдреците да изгорим на клада,
и да се отправим важни-важни към
глъбините на световната вакханалия –
на Вселената от алчност, сълзи и секс,
сред взривове от омраза и кървава пот.

Не затиска ли тинята милиарди древни очи,
вперени питащо в нас, макар и безмълвни?

Не се ли гонят над множеството ни талазите
на прииждащите от бъдещето поколения?

Кашалоти сред пръски от солена морска пяна
летят към скалистия бряг на нещастието,
сивата бездна порят с могъщи плавници...

Докога???

Все нещичко трябва да се направи,
човечество мое –
себе си да спасим,
знамената,
скрижалите древни
и теб,
корабе наш,
модроока, къдрокоса майчице Земя,
набръчкана с планини от умора,
реки от радост
и пустини от скръб.*

Пловдив – най-древното жизнено селище в Европа

Plovdiv, edited on 5 uli 2023

Илюстрации:

- Падам си по поезия и газирана вода!

- Тревогата движи истинската лирика.

___

* Сб. "Кардиф", самиздат., 1997 г., тираж 300 екз., стр. 35-36. Кога е писан текстът? Току в навечерието на Втората световна война младото поколение съветски поети публикува низ от стихове, в които предрича световната касапница, в която загиват над 80 милиона души, сред които много млади мъже, облечени в униформа и изпратени на фронтовата линия да убиват или да бъдат убивани. И между тях е и моят баща, 22-годишния редник от Харманли. Питаме ли се всяка планирана в уютните канцеларии война и пандемия кого обслужва, и за сметка на кого пълни банковите сметки на шепа заможни бизнесмени?

 Вж. https://absolute-rating.mirtesen.ru/blog/43449738314/Novyiy-plan-Zapada-Ostavit-Rossiyu-bez-Solntsa?utm_referrer=mirtesen.ru Бел.м., tisss.