ДНЕВНИКЪТ НА ЕДИН ПЛОВДИВЧАНИН (1018.)

ДНЕВНИКЪТ НА ЕДИН

ПЛОВДИВЧАНИН (1018.)

  Отначало само те пренебрегват, после ти се подиграват, после тръгват да воюват срещу теб и накрая побеждаваш! – Махатма Ганди (1869-1948)

    23 sep. 2005 

ОТКАЖИ СЕ, И ЩЕ ГО ИМАШ!

  Чета, общо взето, доста внимателно "Диагностика на кармата" (част X) от Сергей Николаевич Лазарев – плътни 150 страници текст във формат 10 на шрифта New Times Roman. Миналата неделя в теле-предаването на Драгомир Драганов (Драго Чая) – гей и дебеланко с добро самочувствие и любов към света, видях С. Лазарев, тъй да се каже, във физическия му образ. Симпатичен, дяволит, с аристократични маниери и лисича хитрост в излъчването. Последното ми навея усещането за физическа прилика с чешита от селото Рогош, все едно видях по-чаровен брат на г-н поета от близкото до Пловдив село, който ме завлече с пари и не ми отпечата все пак ръкописа, който бях писал в течение на десет години. Имам слабост към този тип ехидни ловки персони именно заради претенцията им да ни съобщават разни тънки неща направо от кухнята на Бога. Това са родени артисти, хора с талант, тънка наблюдателност и дар-слово.

 Чета, значи, тази част десета от "Диагностика"-та на Лазарев и току ми изгрява ту едно, ту друго парадоксално по вид несъгласие с известния автор. Пак тъй с притаен кикот четох преди време и писанията на Петър Дънов. Въодушевлението, с което се появяват пред публиката този тип "говорители на истини от последна инстанция", априори ме изпълва с подозрение. Впрочем, ето мои си открития, родили се като съпротива, като вид реакция от прочита на въпросната "Диагностика на кармата":

   - Колкото повече ти отнемат, с толкова ставаш по-богат.

   - Божественото се проявява в миг на върховно унижение.

   - Човек не бива да прониква в непознатото досега с претенция, че ще търси Абсолютната Истина... Човешката форма на познание поначало е половинчата. Тя в никакъв случай не е крайна, и това е тъй именно за да съхрани живота чрез оптимизма на мимолетното и постоянно менящо се динамично равновесие. Тази фина хармония, този баланс непрекъснато се нарушава, за да ни зареди с нова енергия за живот сред трудностите. В такъв смисъл изречено, колкото по-значителни са ни загубите, толкова по-значителни са придобивките в духовен план, стига да не струва такъв тип познание такова крехко нещо, каквото е собственият ни живот.

  За разлика от тягостния, масивния Петър Дънов обаче, Сергей Лазарев* ми е симпатичен. Да оспорвам прозренията му ми звучи весело, понеже и у него откривам сродно на собственото мое преднамерено нехайство при изследване на духовното... Всъщност, това не е нехайство, а отваряне на интуитивното за потоците информация, за провиждането иззад облаците от задъхваща светла печал, кръжащи и минаващи през самото ни сърце.

  Аман от рефрените за Божествената Любов, от фанатичните призиви за стремеж към Бог! Любовта е смирена, когато е дълбоко живяно тайнство, празник за духа и душата. В затаеността за секунда блесналият поглед на влюбеното момиче излъчва много повече божественост от всякакви там гръмогласни настойчиви призиви и декларации за чувства. Отблъскващо е призоваване на Бога под път и над път, изразено с човешките уста и на най-хваления праведник под небето. Версии на крепка религиозност чрез благи речи отстъпват на източната ортодоксия в този пункт, мисля си.

  Ап. Павел, когото католическият свят умело въздига, е строг, но смирен учител; виждам го като немощен човек със силен дух преди всичко, но не като богоизбран. И в това е величието на Духа, докато останалите красни форми на строго черковния ритуал изтъкват чисто човешката ни слабост към показност, към пищните зрели лукави телеса на госпожа Суетата.

  Пророчеството, ясновидството или интуитивният подход са заложени у всеки човек. Сергей Лазарев като че ни помага като човеци да проумеем нещо от себе си – да се усъвършенстваме, да научим да се пречистваме чрез Духа. Ала Третата от Десетте Божи заповеди гласи: "Не изговаряй напразно името на Господа, твоя бог". А в тези сто и петдесет страници на същата тази част Х от "Диагностика на кармата" представата за Бога непрекъснато ми я навират в очи, та вземам да си мисля, че същинският Бог извира отвътре, от човешките дълбини, и понякога – лично за мен ще кажа, е причина да рискувам, като запратя камък в блатото на отчаянието и малодушието, обхванали моето отечество през последните години.

  Открива някой страхливец, че достойнство може се да отстоява и чрез съпротива спрямо Силата и Властта, и като узнава, че съм и аз като него, не съм белязан със звездичка на челото, даже съм доста поуплашен, а и често изпадам в малодушие, обаче в състояние от време на време да се изправя срещу тарикати от всякакъв калибър... Вижда моят събрат това нещо, което показвам как се прави, и за него то е обнадеждаващо. И той вече може да излезе от присъщата си човешка страхливост и да назове със собствените им имена разните форми на унижение, както и имената на онези, у които съзрял възгордяване, лъжа, грубост, лицемерие и пр. 

  Втори ден съм с книжлето на С. Лазарев. Водим с него, така да се каже, кротък диалог и духовната му аура ми се нрави. "Ето достоен опонент за моите си философствания и психологизми!" – мърмори самолюбивото мое "аз". По индукция от прочетеното до стр. 116. от общо сто и петдесет ми изплува пред очи следната психографика на мястото, в което работя от далечната 1983 година. В психологичната сърцевина на разнопосочен състав от около 850 общо ученици, колеги учители, помощен персонал и администрация е образът на незабележим и притеснен човек, преживял стресова ситуация, общо взето, неустроен и неутвърдил се в собствения си живот на простосмъртен. Този кротък тих човек може да бъде обичан от всички, независимо от личните ни пристрастия, понеже нищо не иска и не настоява, не ни занимава с проблемите си... За да сме добронамерени помежду си, достатъчно е, че го има сред нас. Това е Любовта, струва ми се, която има способността да обедини и насочи какво да правим с хаоса и безобразията на наглеци, възкачили се върху всички нас в собствените ни дела, в собствения ни живот, в собственото ни отечество.

  Защо очакваме отвън решението на общите ни проблеми! Не е ли този именно простосмъртен най-непретенциозният, най-нежният ориентир за нас, при условие че сам не съзнава колко присъствието му ни променя и хармонизира? У себе си всеки диригент има простичък уред, без който не може да се постигне хармония в музиката. Достатъчен е един верен тон, откъдето да започнем пречистването от натрупалата се през тези щури тридесет години прозаична битова и душевна шлака. Всъщност, не е ли Любовта най-великият ориентир в човешкия ни свят?

  Откажи се, и ще го имаш! Мое лично откритие. Така силно желаеш нещо или някого, че просто ставаш роб на страстта за притежание. И вече не си същият, ами кукла на конци. А Любовта е непредвидима: отива при онзи, който е самия себе си, не макет на приветливо ухилен манекен. Мисля си, че Лазарев не бива да свързва с нишка човека и Божественото. Образът на Бог в представите ни е само помощно средство: компас, ориентира ни за посоката, ала не задава пряка връзка с висш вид духовна субстанция. Свободата е ситуация на личен избор, не е партийна задача, ни е заповед отгоре. Как по заповед ще ме изнудят да обичам когото и да е? Импулсът трябва да идва от дълбините на душата ми на простосмъртен, а не да ме сковава от страх. Категорично моят бог, общият за всички ни Господ, си е у мен и цял живот пак с Него съм се съобразявал, без да съм се чувствал верноподаник или богоизбран. Напротив – в моменти, когато себе си съм пренебрегвал и болезнено съм си дърпал юздите да смиря бесове, той е бил до мен, чувствал съм Го у мен, и не само в душата си.

 В заключение подир всичко дотук казано: фанатикът, т.е. безпределно увереният в тълкуванията си праведник атакува в същността им Вярата и Духа. Едва ли има каквато и да е перспективна идея, която фанатизмът да не е опропастил и превърнал в окови, в тясна затворническа килия за духа, в крясъци за сметка на човеколюбието. И се кълнат в Бога на висок глас може би защото не осъзнават или нямат сетива да разберат, че без доверие към човека Вярата е само низ от препоръки, забрани, унижения.

  Като съм се въздържал от биене на юмрук в чело и изричане на клетви за отдаденост и вярност към Бог, отказ многократно изразяван до отвъд петдесетте ми години съзнателен живот, в действителност съм Му давал право да ме посещава като прилив на любов към живия и разкошен свят наоколо.** И в същия миг дяволчето в дъното на душата ми, т.е. онзи някогашен хлапак от бедната крайна махалица в прашния мой Пловдив с изранените коленца и сълзички в очите, чух сякаш да възкликва: "Леле-е, в какъв мрачен затвор за духа злобната проповед на наглия лъже-Сократ или лъже-пророк може да превърне дори Божествената любов!"

Пловдив – най-древното жизнено селище в Европа

Plovdiv, edited on 18 uli 2022 

___

* Сергей Николаевич Лазарев (1952), роден един ден след момичето, което ми беше жена в течение на 15 години и ми роди две дъщери Вера и Надя: Ася (3 септ. 1952-5 януари 2017).

 Сергей Лазарев – зодиакалният близнак на Ася.
 

** В личната си поща преди доста години открих послание от фратер Стефан – католически или протестантски богослов, гостувал по повод  теологическата им конференция в Пловдив и отседнал в местния хотел "Лайпциг". Учуден беше, че размишленията ми за Бог и вярата, които по онова време печатах в сайта all.bg, чиято централа бе в Чикаго, до голяма степен съответствали на негови лични размишления. Съжаляваше, че пропуснал да ми се обади, докато бил за няколко дни в родния ми град. Бел.м., tisss. 

ДНЕВНИКЪТ НА ЕДИН ПЛОВДИВЧАНИН (1017.)

ДНЕВНИКЪТ НА ЕДИН  

ПЛОВДИВЧАНИН (1017.)

Отдел "Средношколска младеж" оглави Г. Бояджиев и работи немалко време. Тих и вечно тревожен за нещо. Журналистическата робия не му допадна и стана учител. – Из документалната патетична книга на Върба Чавдарова (1929-2022)* "Индекс 21361 – сантиментално посвещение на някогашния младежки вестник "Комсомолска искра"

  24 avg. 1998 

ИСТИНАТА ИМА СПОКОЙНО СЪРЦЕ**

  Звучи камбанката на черквата "Свети Илия" край най-голямото циганско гето на Балканския полуостров и изобщо в континента Европа. Спокойно и свежо. Утрините полека-лека захладняват. Слънцето бледо мъжди иззад облаци рехави, на валма като непрана овча вълна. Наоколо е пренаселено от селяни. Наблъскани сме по блоковете: и всяко семейство нашенци е по на 50-60 квадратни метра площ. Този простосмъртен, присадил се от село в мощния тракийски полис мил народец живее несносно сред собствените си битови боклуци, крачи по разнебитените улици наоколо. В жежки летни нощи екарисажът, отстоящ на не повече от три километра по въздуха, ни залива с мъртвешка воня. Въздухът става лепкав, плътен, мазен; колкото и дъх да си поемаш, въздухът не ти достига. Екарисажът е причина да ме уволнят през лятото на 1981 г. от пловдивския младежки вестник... Писах, че обслужващият пет окръга екарисаж усмърдява нощем не само нашия гъстонаселен типично работнически район, но че и на Червеният площад в Пловдив смърди на леш. След две или три наказания*** за т.нар. "груба политическа грешка" този път не ми се размина – ядосал ми се някой там горе, т.е. самият първи секретар на ОК на БКП Иван Панев (1933-1990) и...

 Привикват ме в ОК на ДКМС**** – другарите отгоре искали подмладяване на щатния състав на редакцията. Важното научавам от секретаря по ИВД (идейно-възпитателна дейност): Партията вдигнала доверието си от мен, и значи, трябва веднага да напусна. "Най-добре сам си напиши молбата за напускане, да не се налага дисциплинарно да те уволним!" – общо взето, този е лайтмотивът на непринудения разговор с трима секретари на ОК на ДКМС, плюс Нели Пеевска (1949), контролираща как се списва вестникът.

  "Заради ценните идеи в твоите статии" – както се изрази вторият в онази висша местна партийна йерархия Димитър Димов, назначиха ме учител по български език и литература в току-що построено училище в Кичук-париж. "Колективът са все млади даскалици, надявам се да ти се хареса. Дерзай, млади човече!" Ай, каква картинка сме били: Димов, едър като трикрилен гардероб, гушнал ме през рамото с могъща лапа, другата му лапа ми сочи сияйното бъдеще, и аз – Блудния син, когото Партията, макар подразнена, шамаросва нежно, ама и по йезуитски продължава да си го приласкава!

  Че не заслужавам доверие, три пъти на разни места ми го съобщават, а най-пряко го изрече 77-годишният Андон Тодоров от нашия квартал "Димчо Дебелянов". Като един от баш-организаторите на известната в учебника ни по история Стачка на ямболските текстилни работници от 1931 г., на този за мен "бай Андон" джелатите в местното ни Пловдивско полицейско управление му потрошават в буквалния смисъл костите със сапове за мотика; година и половина по чудо оцелелият Андон ходи с метален корсет под дрехата си, та по времето на соца го водеха за "активен борец против фашизма и капитализма" и нямаше как да не се съобразяват с него. Странно, ала несговорчивия бай Андон, от когото заради чепатия му нрав партайците бягаха като дяволи от тамян, го усещах особено близък – суров, ама и верен приятел, който ме пази от мекерета и подмазвачи. Около четирийсет лазарника по-възрастен от мен, през ден и дори всеки Божи ден ме навестяваше в канцеларийката (два на три метра) в кварталното ОФ-е, уж да бъбрим, може би по-скоро той да ме поучава като новооглашен председател на кварталния комитет на Отечествения фронт с 23 (двайсет и три) низови организации – най-многолюдната по онова време ОФ-организация на най-древния град на България Пловдив, наброяваща над десет хиляди гласоподаватели по изборите, гласени да са неизменно печелени от кандидати на БКП едва с няколко десети под стоте процента.

  – Ти се благодари – отпусна се веднъж бай Андон, – че между капките си минал!

  – Какви капки, истината писах! – ядосвам се.

  А той, триж по-ядовит:

  – Ти какво искаш! В отсрещния край на Европа подстрекатели като тебе изкараха по улиците работниците от корабостроителниците на Гданск и Гдиня, подкокоросаха ги барикади да вдигат срещу властта...

  И понеже гръб съм му обърнал, а тишината в канцеларийката става все по-тягостна, продължава вече по-меко:

  – Млад си още, зелен си, а имаш прекрасни две момиченца. За тях мислиш ли!

  Декември 1989 г. Съседи ми дават акъл: "Що се не пишеш и ти дисидент! Нали зарад онази статия ти биха шута!" Единият от тях – заслужилият майстор на спорта Веселин Чаушев, върхове покорявал нейде на майната си в Памир, на висок глас се горещи:

  – Не виждаме ли, че си червен? Да не си комунистическа семка, кой теб ще те пусне в комунистическия им вестник! Кой по празниците окачва знаме, а! Кой?

  Дразнел се Веско, че провесвах, провесвам чат-пат досега четириметров български трикольор от балкончето си по национални празници. Едно от пияндетата пък: Слави Бахчевански от близкото до Пловдив село Динк – описах го в ръкописа "Историйките на ученика Ламски"*****, се изцепил към белотаджиите, сврели се с трилитрово шише домашна ракия и леген вместо тава, пълен с мезе, в избата за парно в съседния вход:

  – Не знаете ли, бе? На Жоро баща му в шумата се е крил. Партизанин... По мандрите питите кашкавал обирал. Абе не му е чист косъмът на Бояджиев, нали ви казвам! И се кръстил този симпатяга Слави, който някога подписи сбирал в тетрадка, за да отидат делегация глупаци наивници да протестират в приемната на Градския комитет на БКП да бъда върнат в редакцията на младежкия вестник, защото онова за Екарисажа баш си било, според тях, самата истина. И го отказах от този мерак с лафа: "Ей, Слави, ти ли ще ми носиш цигари в панделата, ако тази твоя акция се размирише най-горе?"

  Ей така се раждат митовете и легендите сред моя весел и готин простодушен народ.

  Не, не се броя за дисидент, ни баща ми е бил партизанин. Наивно съм се мислил за повече комунист от фанатиците с партийна членска книжка... до онази моя критична статия от май 1981 г. "Примери с обратен знак", опъната от първа, та и върху цялата трета страница на "Комсомолска искра". След като ме прогониха с финт от младежкия вестник, шест месеца, кажи-речи, боледувах, та и жена ми зад гърба ми тръгнала мъж да си търси. Мисля си: В горните три версии, особено при последните две, съседите са проявили здрава логика. Простосмъртният българин знае – за неудобни истини не се прощава! Мнозина от комшиите са в родния ми град чрез партийното си членство, непонятно им е как ще допусне някой там горе да пиша в комунистическия им вестник и да се движа безнаказано между едрите червени паламуди, а пък да не съм партаец. Ами че това е фантастика, и не единствено според тях! Питат ме понякога и досега: "А ти не беше ли комуняга, не се ли изметна и ти като фурнаджийска лопата, демократ да се изпедепцаш?"

  Те никога не бяха вярвали в комунизма; а аз вярвах. Да, вярвах... поне до есента на 1981 г. Те не бяха комунисти, ами отряд партайци. Към членството си в Партията бяха гледали практично, като на нелоша сделка да се устроят, да си подредят животеца по-далече от село. Този род сънародници и до днес гласуват за пребоядисалите се във всичките цветове на дъгата партийни глутници с красни имена. За милите ми съседи то е в съответствие със сключен преди доста десетилетия договор с Партията-майка, Партията-мафия и каквото още ви дойде на ум тарикатско, лицемерно, изнудваческо, подло. Логично е да попитат: "Ей синко, като не си сключил договор с Партията, какви си ги дробил в онзи неин вестник? Щом са ти теглили шута, щом както кирлив турски фес са те изритали от стройните редички на праведниците, значи, ще да си нарушил някакъв договор, сине майчин!" Не, не знам дали ги оправдава невежеството относно комунистическата теория и практика. Мен, обаче, нищо не ме оправдава, освен тъпия факт че – откак петгодишен съм тръгнал да ходя на детска забавачка, та до двайсет и четвъртата година съзнанието ми на обикновен човек, но с яко българско потекло, е било системно и внимателно промивано с подбрани късчета полуистина и тъп патос.

  Роден съм три години след Девети септември 1944 г., как да знам какво се е случило тук в България, преди да се появи моето поколение българи! До 1981 г. бях убеден, че водата тече бистра от горе; че ако има тук нечистотия и несправедливост, некадърни, алчни и невежи шмекери тук на местна почва размътват водата. Ей тъй повярвах и на едни видимо чудесни eнтусиасти, които след Десети ноември 1989 г. се самообявиха за демократи. Известно време – около година, година и половина, наредих се до тези пламенни приятели, ръкоплясках им в пълните с наивен доверчив народ пловдивски киносалони, когато патетично развенчаваха комунизма, размечтах се, а и ръцете ме засърбяха отново да правя вестник – истински вестник, за какъвто съм си мечтаел от 13-годишен, когато правех стен-вестничето "Бодливата писалка" с мои си карикатури, стихчета и епиграмки, окачвах го край вратата в класната стая на VI-a клас и се правех на ни лук ял, ни лук мирисал в множеството деца в някогашното пловдивско училище "Сашо Димитров". И се писах сред учредителите на първата обновена след "славния" Десети ноември 1989 г. Демократическа партия – Демократическата партия в Пловдив с лидер неизвестния за мен дотогава преподавател по полифония от пловдивския ни музикален институт. Ай, как дръзко и умно говореше Полифонистът!

  От градската ни интелигенция бяха мнозинството оглавили пръкналите се като гъби след дъжд партии с гръмки и сладки имена. Та с развълнувания простодушен народ бях готов да приема (с вътрешна ирония все пак) тези патетични обещания за светло бъдеще. Значи, колкото повече се горещи ораторът, толкова е по-истински демократ! В това отношение бившата ни обществена управа беше произвела полк сладкодумни демагози. Казионните БКП, БЗНС, ОФ, КНСБ и ДКМС не бяха ли школа за политически тарикати? Лесно е да се каже сега, разбирам, и затова спирам по тази тема... Засега!

  Артистични натури, като проф. Михаил Неделчев (1942), наистина бяха зле ударени от комунизма в България, ъхъмм! Не е редно светът да се прави, че не им съчувства, когато дотолкова напористо се стремят да се изкарат дисиденти, воюват с други като тях "инакомислещи" персони кой да влезе и кой да не влезе в съдбовния Списък на привилегированите******, при положение че дори лютите реплики на общопризнатия свободомислещ Радой Ралин, се обсъждаха от медиите на властта като наивна поза на объркал се боен другар сред най-достойните от партизанския отряд "Чавдар". Е, и за каква опозиция срещу комунистическата власт в България тогава да говорим?

  Животът всяко нещо поставя на мястото му, а децата ни не ни приличат. Изглеждат неприятно и твърде прагматични, очевидно не са склонни да бъдат лъгани с приказки за утрешния светъл ден, и вероятно са прави. Криво ми е обаче за отиващото си мое поколение от сантиментални идеалисти с розови очила, каквито всинца излязохме от средните училища, ВУЗове и от Университета на онази соц.България. Били сме ловко употребени, а нима в доверчивостта все пак не сме били по-близо до духовността на християнството от властващите идейни материалисти и борци за висок пост, слава и финикийски знаци в днешна България? Божественото у човека е в готовността му да живее и работи за другите. Това има ли го тук и днес? Да, в някои изключения го има, които изключения – уверяват древните мъдреци, подкрепят правилото. Тогава какво друго ти остава освен смирението да приемеш живота си такъв, какъвто е, и да му се радваш на този свой глупав живот, да поправяш само кривиците, които са в обсега на ограничените ти човешки възможности?! В библейски смисъл всеки от нас е гол под Небесата. Колективна вина, колективна отговорност ли? Я пак да помислим!

  Кротко пее черковната камбанка над най-многолюдното циганско гето на Балканите и в Европа. Докато има кой да пали свещица и да дърпа връвта на камбанката, все си остава жива надеждицата да се обърнем към себе си като човеци, които се ценят и не живеят единствено за да ядат, пият и износват новите си дрехи, както и наивно да се доверяват на злополучни, оплискани в смрад и кръв идеи за световно щастие или за демокрация, поднесена на тепсия от лицемерни оратори, които са всъщност врагове на човечността.

Пловдив – най-древното жизнено селище в Европа

Plovdiv, edited on 15 uli 2022

 Илюстрации:

 – 1983-1986 г. Председател на кварталния комитет на ОФ в най-многолюдния жилищен район на Пловдив, в квартал Изгрев – Изток, с моите сътрудници инж. Иван Попов – бивш голям началник на каскада "Въча", Иван Папазов – монтьор и обикновен бачкатор в пловдивския автосервиз "Тракия", и учителя по музика в пловдивското училище "Симон Боливар" колегата Атанас Младенов.

 – Първият ми ученически лагер – август 1957 г. Изпратен съм от пазаржишкото училище "Методи Шатаров", където учих два учебни срока, 9-10-годишно хлапе. На фотографията съм вдясно зад фронтално рапортуващия, с къси бели гащи. 

___

* На г-жа Върба Чавдарова (1929-2022), с която делях в течение на девет години (1972-1981) редакционна стая; е лафът: "Жоро Бояджиев заема тук мястото на някое наше момче", след като по Радио Свободна Европа за кой ли път бяха споменали моя вестникарска статия в пловдивския младежки вестник.

** Сентенция на Уилям Шекспир (1564-1616) сложих за девиз на чисто политическия вестник "Демократическо знаме" (19 май 1990 - 26 февруари 1991 г.), печатен орган на първата след Десети ноември 1989 г. Демократическа партия с председател доц. Илия Кожухаров (1949).

Иван Желязков (1946)

*** Чрез намаляване по за три месеца заплатата ми на лит. сътрудник (105 лв.). Случаят, както го е представил по онова време асеновградчанинът Крум Марков – инструктор в ОК на БКП, е следният! Кани Т. Живков любимеца си Панев в своя кабинет и посочва разтворения върху бюрото му вестник: "И какво чета, Иване, във вашия младежки вестник? На Червеният площад в Пловдив вони на леш"... Връща се Иван Панев от София и привиква сътрудниците си, между които са Спас Беловски и Крум Марков. Накъсо, думите му: Авторът на статията защо е в редакционния състав? В средствата за масова информация на Пловдив този Георги Бояджиев да няма достъп! Крум Марков (1945) на четири очи разправя за това на съгражданина си от Асеновград и партиен секретар в "Комсомолска искра" Иван Желязков (1946). Затова и написах текста от сборника ми "Сутрин рано" (1983), отпечатан в местното издателство "Христо Г. Данов" под надслов "Разбирам, че е прав, но много съм малък да му помогна" (думите на Крум пред колегата Иван Желязков по повод случая). И други хора с власт в Пловдив тогава знаеха, че съм писал истината в младежкия ни вестник, но умно си замълчаха: Спас Беловски – завеждащ сектор "Средства за масова информация" в ОК на БКП, Йорданка Аначкова – шефка на РТЦ (Радио-телевизионен център – Пловдив), Върба Чавдарова, която ме споменава в патетичното си книжле за вестник "Комсомолска искра" като нещастен пъзльо, случайно попаднал в журналистиката. 

     РАЗБИРАМ, ЧЕ Е ПРАВ, НО МНОГО СЪМ МАЛЪК ДА МУ ПОМОГНА

     Прав си, както винаги, другарю:

     малък си пред истината ти!

     Аз и на това съм благодарен –

     че страхливо не ме защити.

     Виждам как костюмчето си носиш,

     как се извиняваш, сгърбен цял,

     и гърмят в сърцето ми въпроси...

     Колко ли мечти си надживял?

     Колко ли красиво са те били?

     Как ли нощем хленчел си от страх?

     Как ли коленичил си безсилен?

     Как забравил си да ходиш прав?

От сб. "Сутрин рано", изд. "Христо Г. Данов", 1983 г.

**** Окръжен комитет на ДКМС (Димитровски комунистически младежки съюз). 

***** Гл. ХСIX "Фотография" от част IV "Кафене Анасон" на ръкописа "Историйките на ученика Ламски" (1994-2004).

Михаил Неделчев (1942)

****** Версия на т.нар. "Активни борци против фашизма и капитализма при управлението на Т. Живков", възпроизведена след Десети ноември 1989 г. като Списък за привилегированите борци срещу управлението на Т. Живков, изготвен от проф. Михаил Неделчев. Бел.м., tisss.

ДНЕВНИКЪТ НА ЕДИН ПЛОВДИВЧАНИН (1016.)

ДНЕВНИКЪТ НА ЕДИН

ПЛОВДИВЧАНИН (1016.)

  Всичко у младото момиче или в зряла жена, тръгнала да ловува, може да те излъже, дяволитото в очите й, обаче, никога. Стига да можеш да четеш! – Аноним (1947)

    15 apr. 2006 

СЛОВЕСЕН ПОРТРЕТ

1. Най-хубавото на земята?
– Излъчването на жена с красив ум.

2. Шедьовърът на природата?
– Мечтаещият страстно разум.

3. Най-печалното на света?
– Неспособността да се влюбиш.

4. Що е романтика?
– Което обичам само с очи.

5. Що е авантюра?
– Когато делата изпреварват естествения ход на нещата.

6. Авантюрист ли сте?
– Да. И често губя, но то е част от живота.

7. Любимо занимание?
– Да си целувам момичето.

8. Какво е да си влюбен?
– Да имаш мимолетното божествено в себе си.

9. Какво е да живееш без любов?
– Печал, досада, скука, вегетиране.

10. Какво е да се правиш на влюбен?
– Да поднасяш сол на умиращ от жажда.

11. Може ли приятелството да замени любовта?
– Където е отминала любовта, растат коприва и тръни.

12. Ревнив ли сте?
– Да.

13. И как се справяте?
– Ставам отстъпчив, галантен и прочие.

14. За какво си мечтаете?
– За моето момиче с разпилени от вятъра коси.

15. Кое цените най-много?
– Живота, какъвто ми е даден.

16. Как приемате неприятностите?
– Като преддверие към времето, когато пак ще съм щастлив.

17. А какво е за вас щастие?
– Да ме обичат не за достойнства, а заради недостатъците ми.

18. Най-сериозният ви недостатък?
– Неудовлетвореността, желанието за още и още.

19. Правите ли се на г-н Никой?
– Да. Когато съм г-н Никой, мога да съм всеки.

20. Кое е най-непоносимото за вас?
– Да изгубя доверие към някого; и това не подлежи на амнистия.

21. Трите най-противни човешки слабости?
– Предателство, възгордяване, злословие.

22. Какво е в състояние да ви разнежи?
– Моето момиче, когато не знае, че го гледам.

23. Какво е в състояние да ви предизвика?
– Грубиянът, когато унижава беззащитен добър човек.

24. Коя птица съответства на нрава ви?
– Гарванът.

25. Защо?
– Между живота и смъртта е, ясен само с вида си.

26. Какво си пожелавате?
– Безсмъртие във всякакъв смисъл.

27. Не е ли прекалено?
– Любопитен съм как ще завърши всичко това.

28. Най-покъртителното?
– Посредствен ум с претенции за величие.

29. Най-смешното, което ви натъжава?
– Типичният наш политик, като образ на нагъл невежа.

30. Три неща по-красноречиви от думите?
– Погледът, докосването, небето нощем над Пловдив.

Пловдив – най-древното жизнено селище в Европа

Plovdiv, edited on 14 uli 2022

ДНЕВНИКЪТ НА ЕДИН ПЛОВДИВЧАНИН (015.)

ДНЕВНИКЪТ НА ЕДИН

ПЛОВДИВЧАНИН (015.)

  Пловдив е люлка на културата от нашите предци траките до ден днешен, но и гнездо на войнстващата посредственост, що се отнася до властващи парвенюта или отрепки на поредната партия на власт след техния славен Десети ноември. – Аноним (1947)

    17 avg 1981 

"РАЗБИРАМ, ЧЕ Е ПРАВ, 

НО МНОГО СЪМ МАЛЪК ДА МУ ПОМОГНА"*

  Текстът е посветен на Крум Марков (1945) – по онова време (1981-1982) секретар по "Идейно-възпитателна дейност" (идеологически отдел) в Окръжния комитет на ДКМС – Пловдив, по-късно: инструктор в отдел "Организационен" на Окръжния комитет на БКП – Пловдив. Фразата Крум, с когото се знаехме от десетина години, изрекъл пред колегата в младежкия вестник Иван Желязков (1946) по повод внезапното уволнение от "Комсомолска искра" от август 1981 г. след статията ми "Примери с обратен знак", след която първо свалиха от поста му зам.кмета на Пловдив инженер Илия Йорданов и глобиха директора на някогашния Екарисаж заради мъртвешката пихтия, изливана нощем в река Марица от отходните канали на неговото предприятие, но и направихме облог с главния инженер на Пловдив, че ще му звъня по домашния телефон нощем, когато мъртвешката воня залива и някогашния Червен площад в Пловдив. Като Крум Марков се отнесе и Спас Беловски (1939-2017), завеждащ тогава "Средства за масова информация" (контролиращия отдел, т.е. цензурата) в ОК на БКП – бивш журналист в местния партиен всекидневник "Отечествен глас". Със замълчаване се отнесе и ярко критичната иначе Върба Чавдарова (1929-2022), с която девет години деляхме една и съща стая в "Комсомолска искра", Йорданка Аначкова – шефка на Радио Пловдив, и всички онези, които ме съветваха да мълча, да си трая, да не ровя по каква причина "отгоре" някой решил да бъда уволнен. Всъщност, всички те: дали с мълчание или в малодушието си, бяха участвали при вземането на каквито и да било решения, и не само по този въпрос. Ще каже някой: Това са стари бакии! Но тези неща се случват и днес; кукловодите на политическите джуджета в България и през 2022 г. манипулират по този начин. Целта: да ни докарат дотам, че да си кажем: Всичко е скапано в нашия свят, нищо не зависи от мен – ами я да нанижа куп обяснения в омраза към някого от вишестоящите, докато всъщност става дума за система, която не само през соца, но и днес, при уж-демокрацията, властва навред в България. А срещу система не се воюва със злост към един или друг неин служител. Налага ти се да посочиш драмата на този малък човек, който се оказва лостче и винтче в огромния добре смазан механизъм за обезличаване и бягство от Истината, в която фалшиви Сократовци или Иисусовци и сега от медийните трибуни на Пловдив и България се кълнат във вярност.

Прав си, както винаги, другарю –
малък си пред истината ти.
Аз и на това съм благодарен,
че страхливо не ме защити.

Виждам как костюмчето си носиш,
как се извиняваш, сгърбен цял,
и гърмят в сърцето ми въпроси:
Колко ли мечти си надживял?

Колко ли красиво са те били?
Как ли нощем хленчел си от страх?
Как ли коленичил си безсилен?
Как забравил си да ходиш прав?

Пловдив – най-древното жизнено селище в Европа

Plovdiv, edited on 12 uli 2022

Илюстрации:

- В деня на сватбеното празненство на моя приятел Т. Ряпов

- Трябва да си роден и отраснал в Пловдив, за да знаеш какво мъртвило може да е този разкошен древен град, решиш ли сам да се изправиш срещу системата от парвенюта.

______
* От сб. "Сутрин рано", изд. "Хр. Г. Данов" (1983), с. 25. За този случай явно доста се е шумяло из Пловдив, та година по-късно Андон Тодоров – човек с лют нрав, един от организаторите на стачката на текстилните работници в Ямбол през 1931 г., пребит със сапове в пловдивското полицейско управление и в течение на шест месеца ходил с метален корсет заради поломените си кости, в прав текст ми беше заявил: "Ти какво си направил, та работниците от пловдивските заводи в Южната индустриална зона са разлепвали в заводските халета твоята статия! Имаш две дъщерички, за тях мислиш ли?" Бел.м., tisss.