ДНЕВНИКЪТ НА ЕДИН ПЛОВДИВЧАНИН (000.)

ДНЕВНИКЪТ НА ЕДИН ПЛОВДИВЧАНИН (000.)

  По-високо билото, майстори! Иде женихът –/ Арес същински – вижте, стърчи над всички мъже... – Сафо, "Епиталама" (630... 612-570 г. пр.н.е.) 

 

  12 uni 2022

СУПЕР-КУЛТУРНА ДИСКУСИЯ

  Ангел Грънчаров*: – Г-н Иво Инджев е написал много смел, верен (правдолюбив) и добър коментар в блога си, който не само оценявам като поредно негово попадение право в десетката, но и като изключително, да не кажа съдбовно важен; затова мисълта му трябва да се разпространи сред колкото се може повече българи с оглед истината да стигне до душите им (знаем, че лъжата е подобна на отрова!); по тази причина направих коментар, представяйки статията му в блога си; ето възловият момент от статията на г-н Инджев, а по-долу можете да прочетете и моя коментар:

  11.06.2022 от Иво Инджев:

  ...балканските народи винаги са бленували да се присъединят към Европа и нейния привлекателен по-висок стандарт на живот. Русия си дава сметка за този наш исторически доказан копнеж и едва ли си прави илюзии, че има какво да предложи на балканските народи като алтернатива. Ето защо залага на изпитаното средство да ги противопоставя, за да сее раздори в някогашния “барутен погреб” на Европа и така да я държи в напрежение.

  По казуса с членството на Скопие в ЕС Русия успя 100 процента да пусне такъв фитил в София по време на управлението предишното мутренско управление. И докато бомбата със закъснител, заложена от него цъка, а ние тук се чудим как да я обезвредим, в Москва потриват ръце и се поздравяват с успеха. По всички останали фронтове на дипломацията и геополитиката Русия се проваля както никога преди в имперската си история, но балканската й мина, зарита в София, е постижение на рашизма, което никой не може да отрече. Нито да разминира лесно. За голямо съжаление този руски успех не е просто някакво моментно хрумване на гениални интриганти в Кремъл. Те просто умело използваха наслояванията в българското общество и ги активираха чрез своята агентура. Използваха коварно критичния момент. ...

  Ангел Грънчаров: – КРАТЪК МОЙ КОМЕНТАР: Българското вето на членството на Македония в Евросъюза е цъкаща руска мина, чиито фитил запалиха ченгетата Боко и Каракачанов. Тя не само ще трови отношенията ни с най-близкия ни съсед години наред, но е и способна да взриви гражданския мир у нас, т.е. да предизвика жесток конфликт вътре в страната; тази коварна и подла руска мина всява такива раздори в и без това изтерзаното от злодеянията руско-българската кагебистко-ченгесарска мафия българско общество, че свят ще ни се завие; да не говорим за това, че в очите на Европа България става най-вярната слугиня на руския имперски колониализъм, сравнима със Сърбия, само дето Сърбия печели не по-малко от Русия от този наш глупав и излишен конфликт с нашите кръвни братя, македонците. Фактически с тази руска мина, с това коварно вето Русия направи така, че България не само да загуби Македония завинаги (това пъклено беше направено от командваните от Москва български комунисти начело с Георги Димитров в периода 1944-1950 г.), но и да ни смрази завинаги с македонците, с гражданите на Македония, наши кръвни братя (та ние пеем едни и същи песни!).

  Затова Кирил Петков може да не си отиде мърцина, а да направи нещо, което е далновидно в перспектива, в стратегически план: да обезвреди руската мина като каже истината по въпроса, т.е. като заяви от свое име, че съжалява за това, което направиха въпросните ченгета Боко и Каракачанов (подкрепяни от руската подлога Румен Радев!) по отношение на Македония, за несправедливостта, която те допуснаха съвсем умишлено, да се извини на македонците и след това да отидем на избори.

  Вярно, цялата пета колона на Русия ще го оплюе и разкости, както навремето разкости Иван Костов, но това рязко противопоставяне на нейните козни, отказът от шикалкавене ще доведе дотам да се разбере кой кой е, а пък това ще оздрави политическия дебат у нас: нека всички руски маскари да скочат като един срещу Кирил Петков, нека да се издадат, че служат не на България, а на нейния вековен душманин Русия, да видим народът, като съзре тази истина, как ще реагира, какво ще направи, дали ще бъде способен да защити своя изконен интерес.

  Истината е мощна сила, драги дами и господа, без нея политиката се превръща във въжеиграчество и в безгръбначно лазене, на което се нагледахме и налюбувахме! Нищо не печели България от това вето, а само губи, нима не съзнавате? Нима сме обладани неспасяемо от глупостта, от безразсъдството, от безумието, от нравствената развала?! Нима не виждате, че под влиянието на ченгетата на Кремъл ние допуснахме България спрямо Македония да се държи така, както Русия от години пред очите ни се държи с Украйна: напълно несправедливо и подло?! Какво искаме, да обезумеем дотам, че да тръгнем на война с "тъй лошите и непокорни македонци"?! Ние като руснаците ли сме, ние зомбита ли сме, човеци ли сме, акъл имаме ли, знаем ли изобщо що правим?! Горните мои мисли са под влиянието на статията на Иво Инджев със заглавие "Само украинска победа може да ни освободи от вековните ни порусители и да деактивира македонската мина у нас". Просто продължих мисълта му малко по-нататък.

КОМЕНТАРИ ОТ ЧИТАТЕЛИ НА ГРЪНЧАРОВ

  Анонимен: – Грънчаровци и Инджевци продължават предателското дело на Георги Димитров и Коминтерна. 12.06.22 г., 7:44 ч.

  Ангел Грънчаров: – Другарко, объркала сте се: пъкленото антибългарско дело спрямо Македония на Русия и Гошо Тарабата го продължават таваришчите Боко, Каракачанов и Радев. 12.06.22 г., 7:47 ч.

  ЖИВКО ЖЕЛЕВ: – Докога бе, гражданино, ще развивате вашите безумни теории, базирани на някаква си ваша омраза към руснаците и Русия? Гражданино, на мен изобщо не ми пука нито дали Македония ще влезе в ЕС, нито дали на Русия това й харесва или не. Лично на вас, гражданино, как ще ви се подобри живота, ако Македония стане член на ЕС? Ами никак бе, гражданино. Хайде тогава укротете се и стига с вашите глупости. Занимавайте се с нещо съществено. 12.06.22 г., 8:35 ч.

  Анонимен: – Сваляне на ветото е национално предателство, водещо до национална катастрофа! 12.06.22 г., 10:43 ч.

  Ангел Грънчаров: – Другарко, това, което отговаря на интереса на България, не може да е никакво предателство. За Вас е предателство всичко, което не отговаря на интересите на Русия. 12.06.22 г., 11:12 ч.

  Ангел Грънчаров: – До другарката, самонарекла се Живко Желев: Другарко, добре имитирате стила на дърдорене на таваришч Желев, за което всичко, което той не разбира, са глупости. Той също е путинист и комуноид, тъй че, другарко, добре сте се ориентирала да използвате неговото име. За което Ви поздравявам. Само дето пак дърдорите врели-некипели, издаващи пълното Ви неразбиране на проблемите, по които се изказвате. 12.06.22 г., 11:15 ч.

  ЖИВКО ЖЕЛЕВ: – Така и не отговорихте на въпроса, гражданино: С какво живота ви ще се подобри, ако евентуално Македония стане член на ЕС? Макар че отговорът е ясен: С нищо! Тогава за какво са всичките ви напъни бе, гражданино? Оставете я тази Македония вече. 12.06.22 г., 11:44 ч.

  ЖИВКО ЖЕЛЕВ: – Гражданино, коментирайте как 150 хил. жители на Македония са взели БГ паспорти, ДОКАЗВАЙКИ български произход, а при преброяването едва 3 хил. са се определили като българи. 12.06.22 г., 12:03 ч.

  ЖИВКО ЖЕЛЕВ: – Гражданино, философът и учител Живко Желев сам напусна с гордо вдигната глава училището, поради несъгласие с "реформите" в образованието. Докато вие бяхте изхвърлен от образователната система и години наред плачете да се върнете в тази уж толкова гнила според самия вас система на образУвание, само и само да взимате висока заплатка, която иначе няма как да получите, понеже за нищо ви не бива. Схващате ли разликата бе, гражданино? 12.06.22 г., 12:07 ч.

  Ангел Грънчаров: – Другарко "Живко Желев", Аз се боря за промяна на системата отвътре, поради което властващите калинки, за да защитят безполезното си съществуване, опраскаха мен. СфанАхте ли теперь что случилось, загряхте ли, дарагой комуноидний реотан? 12.06.22 г., 13:38 ч.

КЪМ ДВАМАТА ЧИТАТЕЛИ НА ГРЪНЧАРОВ

  1) Анонимен: "Грънчаровци и Инджевци продължават предателското дело на Георги Димитров и Коминтерна". 12.06.22 г., 7:44 ч.

  2) ЖИВКО ЖЕЛЕВ: "...философът и учител Живко Желев напусна с гордо вдигната глава училището поради несъгласие с "реформите" в образованието. Докато Вие бяхте изхвърлен от образователната система и години наред плачете и искате да се върнете в тази уж толкова гнила, според Вас, система на образование, само и само да взимате висока заплата, която иначе няма как да получите, понеже за нищо Ви не бива. Схващате ли разликата?" 12.06.22 г., 12:07 ч.

Jores (1947):

  1. Ивайло Инджев (1952) е от комунистически род, както и Бойко Борисов (1959) е сред най-младите бивши партийни членове на БКП, както от комунистически род е Евгений Михайлов (1954), както фамозният Иван Костов (1949), в когото мнозина виждат днешния Стефан Стамболов, гради кариера благодарение на управляващата някогашна комунистическа прослойка. Всички те са завършили по някое си време школовка в Съветска Русия, която след Десети ноември 1989 г. очевидно ненавиждат. Всеки има правото да се променя, но това по-горе дали не е откровено ренегатство?

  2. Постъпили Сте достойно – нещо, което не е присъщо за мнозина синове и внуци от комунистически родове. Защо очаквате Грънчаров да се съгласи с Вас, нима Сте толкова наивен! Вълкът козината си мени, нрава не! Поздрави от един пловдивчанин и моля, не се хвърляйте да спорите с някого, който не е на Вашето ниво на интелект и култура! Демокрацията изисква етика, най-малкото – елементарно възпитание.

Пловдив – най-древното жизнено селище в Европа  

Plovdiv, edited on 12 uni 2022

–––

* Водещ ежеседмични предавания по Пловдивската обществена телевизия от 2014 г. до днес. Бел.м., tisss.

ДНЕВНИКЪТ НА ЕДИН ПЛОВДИВЧАНИН (001.)

ДНЕВНИКЪТ НА ЕДИН ПЛОВДИВЧАНИН (001.)

  По-високо билото, майстори! Иде женихът –/ Арес същински – вижте, стърчи над всички мъже... – Сафо, "Епиталама" (630... 612-570 г. пр.н.е.)* 

 

  03 dec. 1976

ПО ТРАВЕРСИТЕ

В памет на чичо ми Насо**

И както си вървя към къщи,
подскачайки от крак на крак, и леко
отмествам между релсите тревата
да гледа по на юг, а не на север...
И както ходя все по-сръчно
по тази черна, грапава, плешива,
олющена, изкаляна Земя...
И виждам, моят чичо се завръща.

Нарамил две торби, чувал и чанта,
пресякъл много пътища потайни,
изкачвал триста склонове опасни
и множество ужасни върхове,
на гола пръст умирал до насита,
от всякакви реки вода отпивал,
на всякакви случайности приятел
и смъртен враг на своите врагове,
той иде
и петите му отпяват,
така че двете стари гуменетки
и възелът на сухата му шия
ми казват: 

– Хей!
Каквото и да става,
не виждаш по-красив,
по-горд от него
и по-достоен в целия ви род!

Пловдив – най-древното жизнено селище в Европа

  

Plovdiv, edited on 12 uni 2022

___
* Сафо, "Епиталама" (сватбена песен), фрагмент 100. Майсторите зидари градят покрива, а призивът е към тях: женихът е твърде висок, за да влезе в дом с нисък покрив. Метафора за полета на въображението, когато младото момиче очаква своя любим. Вж. https://bg.celeb-true.com/sappho-lyric-poet-from-island-lesbos-lived-archaic-greece-check

** Атанас Г. Бояджиев (1912-1975) – третият измежду петимата братя Бояджиеви, издъхнал в клиника за луди, където принудително бил пратен от МВР някъде си в Югоизточна България. Текстът бе публикуван през 1979 г. в пловдивския партиен всекидневник "Отечествен глас" – трибуна на ОК и ГК на БКП; едва ли редакторът – поетът Александър Бандеров (1933-2007), завеждащ по онова време литературния отдел, би могъл да предположи, че посвещението е към тъмен балкански субект, въдворен за вицове срещу властта отначало в концлагер, а по-късно в психиатрична клиника. Сбирал народа около себе си Насо Гащара да му посвири на китара и да му разправя лакърдии в барачка, където живеел сам на височинка над корпусите на клиниката. Синът му Георги (1943), научи за смъртта три години по-късно. За десет години по-големия си брат баща ми Дърводелецът казваше: "Преди Девети го млатеха в полицията, след Девети – в милицията". Когато съм се родил, в онези следвоенни купонни времена чичо ми Насо открива на мое име влог в местната банка. Стихотворението е заключителен текст в сб. "Сутрин рано", изд. "Христо Г. Данов" – Пловдив, 1983 г., в тираж 1100 екз. Бел.м., tisss.

ДНЕВНИКЪТ НА ЕДИН ПЛОВДИВЧАНИН (999.)

ДНЕВНИКЪТ НА ЕДИН ПЛОВДИВЧАНИН (999.)

  Николай Заяков (1940-2012), колега от младежкия пловдивски вестник, през 1980 г. на четири очи ми беше казал като че ли угрижен: "Не ти ли прави впечатление, че теб тук никой не те обича!" Не можеш насила да принудиш да те обичат – знаех добре, но реших да не отговарям, и това – смятам, е най-добрата реакция, когато някой опитва да те унизи. – Аноним (1947) 

  18 avg. 2008

ПЛЕШИВИЯТ УЧИТЕЛ
На Борко, моя палав внук (на снимката)

Той доплува до разбрицаната класна стая,
пусна чугунена котва, наду тревожно сирена
и рече:
"Деца!
Днес ще вземем за възхищението.
Урокът е тъй труден, че ще ме намразите,
ако почна да обяснявам. Ето защо..."

И размаха криле,
просто изхвърча през прозореца.

Възнасяйки се над училището
с присъщата му тъпота, посредственост и ред,
над крайния градски квартал
с присъщите му боклуци, унижения и мизерии,
лъщеше умно плешивият му череп.

А децата ръкопляскаха,
тропаха с нозе,
крещяха въодушевени, крещяха в екстаз:
"Урр-ра-ааа, свободен! Свободен!"

По повод текста "ПЛЕШИВИЯТ УЧИТЕЛ"

  Своенравно и предизвикателно, много си го харесвам това рошаво гардже, това мое творение. Бях дръзко, бая палаво хлапе, и Дора Попова, която майка и татко наричаха госпожа Попова – класната ни от I до IV клас, всеки намираше повод да ме изправи до стената или с костеливи пръсти да ми защипе и извърти ухото. Веднъж от яд сама си строши показалката, когато не успя да ме цапардоса през дланите – като я видях така настръхнала над мен с присвити устни и очи затворени как замахва, в последния миг си дръпнах ръцете. За назидание и може би авторитет пред нашия III-a клас заповяда ми да предам на баща си дърводелеца да й изработи показалка. И моят баща Кирил й изпълни заповедта, без да каже думица срещу Попова и училището. Освен че отнесох поредния пердах, че много съм го изложил пред госпожата, тържествено заяви: "Сега Попова, като те светне, ръчичките ще ти отнесе, толкова яка съм я направил! Това са шест ката шперплат, сине. И да не забравиш, като й поднесеш точилката на госпожата, да й се извиниш от мое име".

  На тази женица класната Попова още й помня тънките синкаво-лилави жилчици под пергаментовата кожа на ръцете и лицето, кафявите й старчески петънца, побелялата силно оредяла косица, сплетена на кокче, пискливия й глас. Беше строга, а към мен – твърде строга. Хвалела ме била зад гърба ми на т.нар. родителски срещи за успехи в учението, ама и не пропускала да се оплаква. Рекла на майка ми: "Това ми е последен випуск, и вече се пенсионирам, но искам да знаете, мила: от вашия Гьорги ми побеля косата". След всяка родителска среща майка си идеше с подпухнали очи; как веднъж не изрече дума срещу училището или срещу госпожа Попова! Напротив – като магаре дружно ме пердашеха с баща ми и попивах обичайните им упреци: "Само ни излагаш, от теб стока няма да стане", или вечеряме след поредния пердах и те се споглеждат: "Боже, на кого ли се е метнал, в нашия род такъв чешит нямаме?" – докато по някое време баща ми се плесне по челото: "Ами да, на моя брат Насо Гащара се е метнал". И така естествено изостриха любопитството ми към десет години по-големия от моя баща харманлийски брат Атанас Г. Бояджиев (1912-1982), издъхнал в соц. концлагер.

  От училищните ми премеждия с Попова, и по-късно – в прогимназията и гимназията, най-ярко помня моментите, когато по някаква моя си много солидна в собствените ми очи причина не съм присъствал в учебния час. Бягал съм както затворник от пандиз, както войник от шрапнелите и куршумите на фронтовата линия, като осъден на смърт – от взвода за екзекуции. Опияняващият аромат на Свобода, когато всички покрай теб са забили нос в тетрадката и скрибуцат ли, скрибуцат с писалката, или тропкат като кълвачи, когато си топят тенекиеното перце в мастилницата, ти да избягаш от всичко това... ай, каква тръпка беше то! Напомня ми Любовта. Изобщо ако ме питат, Любовта и Свободата не мога да си ги представя разделени, драги амбициозни бабки, майки и татковци, както и мили мои колеги учители; казвам го, като човек с четирийсет и една години и четири месеца педагогически стаж зад гърба си, и разбира се, с понатрупан достатъчно педагогически опит. Много зависи кой ще се случи да е любим учител на малчугана. Особено първите даскали в ранните наши години са важни! Защото децата масово подражават на стила им във всичко. В паралелка, където класната е доносник на шефа, хлапенцата масово доносничат с блеснали от радост оченца и смятат това предателство за нещо супер, нещо достойно, за което очакват похвала.

  Не от днес, а откакто се помня, Училището е бъкано с ренегати, особено пък сега, в годините на планирания от Щатите хаос навсякъде, където имат интерес нациите да раждат колкото се може повече идиоти, олигофрени, наркомани, зависими от фитнес-залите мускулести простаци, свързани с фитнес-залите анаболи! Преди по-опитните учители успявахме някак в средния или в горния курс да пооправим нещата, но сега... Радвам се, че дъщерите ми приключиха с Училището като институция, преди у нас на власт да се установят хората на г-н Сорос и Ко. Преподавал съм в паралелки, където особено момченцата... до такава степен ме копирали, че правеше впечатление дори и на колегите. Говореха открито: "Бояджиев дотам ги омайва, че после не можем да ги познаем". Писал съм с тебешир на черната дъска с дясната, но и с лявата ръка, и ела че гледай – половината ми паралелка хлапетии прописаха и с двете ръце. Ние някога имахме респект към учителя, който респект днес никакъв го няма. Описал съм тук как беше по време на моето детство. Бил съм явно доста палаво хлапе, но как ни веднъж не чух родителите си да кажат дума срещу учител или срещу училището ни; напротив, ядял съм пердах като магаре от двамата, след като вече ме бяха наказали в училище. Баща ми, учил до някогашния трети клас (или посегашному – седми клас) в Харманли, излъчваше едва затаено вълнение към учителите; а да не говоря за майка ми, която в ученичеството й, според мен, си е била зубрачка. След родителска среща редовно ме пердашеха, понякога двамата заедно, като си пречеха или в ожесточението един друг се нараняваха; и сега понякога си мисля, че от ранно детство у мен се е развил т.нар. Стокхолмски синдром: притеснявал съм се за тях; инак, свил се в най-далечния ъгъл под дърводелския тезгях на баща ми, почти недосегаем за оръжията им (дръжката на метлата: у майка ми, и шперплатова лентичка: у баща ми) скимтях първо от унижение, че ме бият, и после: че ги обичах и се молех дано не се наранят един друг заради мен.

  Вероятно съм бил хипер-активно хлапе; истината е, че постоянно се въртях на чина, приказвах, правех разни муцунки, разсейвах другите деца, дърпах момиченцата отзад за плитките, разплитах им панделките, изобщо правех маймунски гримаси, пулех се и се кълчотех зад гърба на Попова, докато Попова трудолюбиво скърцаше с тебешира по черната дъска. Спомням си – от V до VII клас имахме млада даскалица по физика с могъщи гърди, мощна една такава, та й викахме Дизела. Дизела ме наказа веднъж да стоя прав с лице към стената, и ела, та виж какво се случи! Децата не внимават в нея, ами се зверят в мен и се кикотят, че се кривя и се правя на клоун. Тогава тя си заряза урока, с твърда маршова стъпка дойде, яко ме оскуба, позеленяла от гняв, ми кресна: "Ей, Скицо!... Я, марш в коридора!" От което мен повече ме заболя, от това нейно "Ей, Скицо". Може би защото, наред с по-рано от мен възмъжалите момци, бях сред тайно влюбените в нея.

  И десетина години по-късно отивам в някогашното мое училище "Сашо Димитров", ама вече като вестникар в "Комсомолска искра", и то създал отдел Образование във вестника, и срещам там Дизела... Говорим си с нея сладки приказки, и между другото споменавам, че съм й бил ученик. Беше учудена: "Не-е, не сте ми бил ученик, с Гьорги Бояджиев нямате нищо общо. Друг може и да съм забравила, обаче Гьорги Бояджиев ясно си го спомням". Писах естествено хубави работи за нея в "Комсомолска искра". Ами че хлапаците от шести-седми клас във всички времена и епохи няма как да не са се заглеждали в сочни цици с щръкнали зърна под полупрозрачната пролетна блузка.

  "Живей като обикновен човек и бъди благословен!" ми е водещото начало от ранно детство. Помня, имахме и Час на класа, когато всяко хлапе трябваше да каже какъв си мечтае да стане, когато порасне. И класната стая на нашия VI-a внезапно се изпълни с естрадни певци и певици, балерини, мореплаватели, архитекти, инженери, археолози, футболисти – магьосници с топката, хирурзи, пътешественици, началници на пожарна команда, художници, президенти, Авакум-Заховци*, капитани на презокеански кораби или пилоти с мисия до Луната. И онемях. Пита ме тогавашната ни класна, географката Тотка Харалампиева: "А ти, Гьорги, нямаш ли си мечта?" Отговарям: "Мечтая да стана свиневъд, другарко". В края на седмицата, на първата й среща с родителите Хърла се оплакала, че пак съм й провалил урока. Хърла я зовяхме не само заради фамилията, но и за навика като хипопотам да изхъхри по някое време с носа си. Понеже усърдно съм я пунтирал, като че Господ ме наказа – минаха години, минах и през казармата, и през университета, и едва в края на първата ми година като учител в едно село край Балчик, в Добруджа, се отървах от ужасната досада, която бях прихванал от Хърла. 

Пловдив – най-древното жизнено селище в Европа

Plovdiv, edited on 11 uni 2022

Илюстрации:

- Хлапак с намалено поведение сред хлапаците от шкартото. 

- 14-годишен в Китен и как никой не узна, че щях да се удавя.

–––

* Литературен образ на разузнавач на Държавна сигурност от поредица книги за юноши на писателя Андрей Гуляшки (1914-1995). Бел. м., tisss.

ДНЕВНИКЪТ НА ЕДИН ПЛОВДИВЧАНИН (998.)

ДНЕВНИКЪТ НА ЕДИН ПЛОВДИВЧАНИН (998.)

  ...Да говоря всички езици човешки и дори ангелски, щом любов нямам, ще бъда мед, що звънти, или кимвал, що звека. Да имам пророчески дар и да зная всички тайни, да имам пълно познание за всички неща и такава силна вяра, че да мога и планини да преместям, щом любов нямам, нищо не съм. – Ап. Павел, Послание I до коринтяни. Евангелие 13:1-8:13.

  03 sep. 1999

ПЛАТЕНА ОБИЧ 

Какво да очакваме от онова дете,

Което сред строгите възрастни расте!

Няма кой да го погали,

кой да му ръси щедри похвали,

да го облича в ново палтенце,

да му шепне: Мое мило детенце,

да му носи играчки и книжки с картинки,

да го вози в лъскава лека кола,

а когато навърши своите пет годинки,

да покани роднините от градове и села,

да го монтира пред огромна торта

и те умилени да цвилят: "Ай какво дете!”

или нещо подобно от сорта

"Тук геният на Европа расте”?

 

Бедняшкото дете тези радости не знае,

даже дрешки никой не му купува,

а когато веднъж случайно намери петаче,

горкото силно се развълнува

и отърча при изнервената си майка,

като врещеше: "Ви-и-иж! Виж това нещо”.

Озадачена от крясъците му,

тя го целуна горещо

и мило промълви нещо несвързано. 

Обаче

как всеки ден да намираш петаче?!

Пловдив – най-древното жизнено селище в Европа

Plovdiv, edited on 09 uni 2022

––––

* От неиздадения сборник от 1999 г. "Порто Фино". Бел. м., tisss.

ДНЕВНИКЪТ НА ЕДИН ПЛОВДИВЧАНИН (997.)

ДНЕВНИКЪТ НА ЕДИН ПЛОВДИВЧАНИН (997.)

  ...Да говоря всички езици човешки и дори ангелски, щом любов нямам, ще бъда мед, що звънти, или кимвал, що звека. Да имам пророчески дар и да зная всички тайни, да имам пълно познание за всички неща и такава силна вяра, че да мога и планини да преместям, щом любов нямам, нищо не съм. – Ап. Павел, Послание I до коринтяни. Евангелие 13:1-8:13.

  09 uli 1999

ВОДНО КОНЧЕ

Самотният пилот, който облита Всемира

със скорост, от която ракетата му вибрира,

съсредоточил вниманието си без учудване

в съвършеното свое летателно оборудване,

независим и горд

нафукан и глупав като английски лорд,

не е нищо повече от случайна прашинка,

макар прашинка в съвършена бойна машинка. 

Със същото основание водното конче,

кръжащо над скършено над ручея клонче,

може да си има своята естествена гордост,

чудесни сантиментални и прочие желания,

идеи, настроения, чувства, предпочитания,

но за разлика от летеца високо над мене,

то изобщо не съзнава колко е съвършено,

както и ние във водовъртеж от въпроси

не осъзнаваме Посланията, които носим. 

А онзи, който все някога ще ги разчете,

трябва да е с неопетнената душа на дете.**

Пловдив – най-древното жизнено селище в Европа

Plovdiv, edited on 08 uni 2022

––––

* Водното конче от вида Pantala flavescens е едва няколко сантиметра на дължина, но е истински въздушен ас, в състояние е да прелети над 7 хил. км. разстояние, вероятно ориентирайки се единствено по звездите. 

** От неиздаден (поради стекли се разни обстоятелства, и вследствие на това изпарил се мерак у автора) сборник от 1999 г. "Порто Фино". Което било писано, то става; което не – не; много важно, че никой нямало го да прочете, нали! Бел. м., tisss.