Светът е сцена и всички ние сме актьори на нея – влизаме, излизаме и за своето време всеки от нас играе разни роли... – Шекспир (1564-1616)
22 uli 2009*
ПЛОВДИВСКАТА ГЛАВНА В ЗИМЕН СЛЪНЧЕВ ДЕН
Декември се изниза сред празничната врява.
Не сняг, а скреж сребрее по крехките ели
и Градската градина отново е такава,
каквато си я знаем от детството, нали!
На припек изпълзели покрай Централна поща,
чешити и серсеми, и старчета дори
за футбол злостно спорят, на слънчице се пощят
и толкова са гневни, от тях хвърчат искри.
Врабците – нафунели, и гургулици сиви
навъртат се тъдява за някоя троха.
Художник шари важен, разгънал си статива.
Куп селянки гневят се на цветната леха.
Какви цветя сред зима! – ала одумват кротко,
че тез де... гражданята, земята не ценят...
Минава автобусът. И изгладняла котка
като стрела се втурне сред онзи свят пернат.
По "Гладстон"**се задава с каручка Цариградски***
в тиролски сив момчешки къс кожен панталон,
на шията увесил транзисторно бръмкало
с ужасно лоши вести, дошли чак от Сайгон.
Рояк хлапаци дръзки подскача и се киска,
и гледа завистливо как с жестове на граф
човекът там с метличка плювалниците чисти
и няма по-обичан от него в този град.
Сега ще седнем с тебе на ъгъла в кафето
и аз ще грея влюбен – същински Жо Дасен,
и пак ще търся, мила, у себе си хлапето,
което се усмихва, щом грееш ти пред мен.
Пловдив – най-древното жизнено селище в Европа
Plovdiv, edited on 21 maj 2022
___
* Рожден ден на баща ми Дърводелеца-мебелист. Като научил, че му се родил син, чиракът наел файтон, и седнал на капрата до файтонджията, прекосил пловдивската Главна улица, държал в ръка шише вино и пеел. Нещо, което никак не мога да си представя за този много мълчалив човек, пришълец в Пловдив от Харманли, когото никога не съм чул да пее. Беше строг, жестоко ме е пердашил за сторени пакости, така че ме изненада, когато на рождения си ден, 40 дни преди да издъхне обгорен, черен като негър, в столичната клиника "Пирогов", ни прегърна мен и жена ми, която органически не можеше да понася и с нея не говореше.
** Улица "Гладстон”свързва моето основно училище "Александър Димитров - Сашо" (днес ОУ "Антим І") чрез подлеза под Централната градска поща в края на Главнататърговска улица с черквата "Света Петка", откъдето започва булевард "Цариградско шосе" в Пловдив.
*** Внякогашния Пловдив сред неколцина талисмани – чешити, специални хора, приятели на дечурлигата, незлоблив и широко скроен характер.Независимо от незавидната му длъжност "Хигиенист по уличните плювалници", знатни кралски особи в представите ми бледнеят пред финеса, с който този мил аристократ на духа обслужвашеуличните плювалници с боядисана в отровно-зелено каручка с дръгливо конче, в огромните си гуменичизми, с дълги до лактите оранжеви гумени ръкавици, в кожени къси тиролски панталонки с тиранти, върху които се кипреше избродиран еделвайс сред препаската на гърдите, в яркожълта памучна фланелка с къс ръкав, транзисторно радио "Ехо", плюс сламена капела, артистично метната на гръб. Бел.м., tisss.
Светът е сцена и всички ние сме актьори на нея – влизаме, излизаме и за своето време всеки от нас играе разни роли... – Шекспир (1564-1616)
20 uni 1998
ПАЛЯЧОВЦИТЕ И СМЪРТТА
Появих се като Халеевата комета пред притеснената и крехка фигурка на В. със скръстените под стола напукани боси пети, появих се с Re., хубава като кралица от вълшебна приказка. Тщеславен и самовлюбен, подарих на самоуверената някога, а днес отчаяна, до шия в делнични мизерии В., книжката с някакви стихове като знак от надоблачния свят. Е, и?!Трябваше да минат десетина дни, за да проумея гузен с кристална яснота колко гадно, колко жестоко съм постъпил с нея. В. ми говореше за помията и лайната, които я заливат, а аз й написах посвещение: да приемем живота като разкошен дар. Ай, че плондер! Наоколо бъка от подобни самовлюбени клоуни.
Колегата по физкултура Радев (1958), който един понеделник стъпил върху крака на моя осмокласник Цанко Ечев, за да не побегне, и го блъскал с юмрук по главата затова че няма спортен екип, а не пожелал да си свали якето за часа по физкултура, че му било студено и зъзнел. Това става в понеделник. Два дена по-късно – в сряда, Цанко скочи от двайсететажния жилищен блок на улица Преспа № 4 срещу двора на училището, крещейки от възторг: "Чакайте ме, идвам! Колко хубаво е да се лети-и!" Чува го жена от шестия етаж, тъкмо простирала прането, когато щастливият Цанко прелетял край балкончето й. Приземил се на стъпалата си след над 50-метровия си полет, тъй че бедрените му кости влезли в корема. Двайсет етажа са не по-малко от петдесет метра височина. Следователят, който се качил на покрива, беше озадачен: "Предполагах, че някой го е бутнал отгоре, но по следите от маратонките му върху калта на покрива ясно личеше как със засилка се е хвърлил". Мина време от онзи ден, 5 декември 1996 г. В четвъртък освен стотина ученици и неколцина близки на Цанко бяхме само двамата от стотината учители – аз и математичката Валя Русева. Една от колежките – Диана Петкова, която следователят извикал да идентифицира трупа на Цанко, месеци подир това си имала проблеми със съня; тя да не дойде на погребението – разбирам я, но по каква причина останалите ни колеги ги нямаше в дъждовния сив четвъртък пред прясното гробче край шосето за Рогош? Излишен, неудобен въпрос.
Колегата Димитър Радев. Нареждам го пред себе си до крехкия зъзнещ Цанко два дена преди смъртта, изоставен от баща си, подиграван от ехидничещи тарикати: "Не можеш да скочиш от покрива! Шубе те е. Само се фукаш". Казал бил преди това Цанко как силно му се иска да лети като лястовичка. До това дрогирано полудете изправям самоуверения, бетониран в доброто си самочувствие, печения Радев: "Не пуша, че е вредно за здравето!" – и какво се получава, ех, и какво се получава! Потърсих копие от посланието, което писах до Прокуратурата в Пловдив още същата седмица, а и до съответната служба в Пловдивската ни полиция. Посочих името и адреса на идиота, снабдявал не само 14-годишния Цанко с дрога, но и двайсетина деца още от другите класове, и не открих жалбата, която така и не дочака ответ. Открих текст, който съм писал по мелодия, композирана от учителя по китара Никола Бакърджиев, с дата 12 ноември 1992 г. Ето текста, писан по "Спасителят в ръжта" на Робърт Бърнс, баш по онова време, за съпровод на пиано и китара. Та част от отговора се съдържа в него.
Зная, животът лети – поляните спят и сънуват цветя; зная, животът лети – реките текат и сънуват море. Тичайте, деца, играйте в разлюляната цъфнала ръж; мечтайте, деца, мечтайте, докато навън грее слънце.
Колко самота, страх и смут – зее пропаст в младата ръж; зная, сега грее светлината, а в небето имаме майска дъга. Но всичко има край, ще си отиде Май, а Пропастта е там. Тичайте, деца! Скачайте, деца! Нали там накрая някой бди.
Зная, животът лети, а поляните спят и сънуват цветя; зная, животът лети, а реките текат и сънуват море. Тичайте, деца, играйте в разлюляната цъфнала ръж; мечтайте, деца, мечтайте, докато денят е слънчев.
Цанко Ечев от моя VIII-в клас беше красиво и умно момче. Какъв ли българин би излязъл от него! Само някакви си два месеца ми беше ученик, често бягаше от час, че улицата беше повече от неговата изнемогваща с трите си деца майчица; а за баща си нямаше добро мнение. Дойде при мен в понеделник – два дена преди да се хвърли от покрива на двайсететажния жилищен блок срещу училището, и тихичко, да не го чуят останалите деца в класната стая, ми говори: "Господине! Искам да ви попитам едно нещо... А мога ли да отида при директора и да се оплача от учителя по физическо?" Убедих го да не ходи при директора. Нека изчакаме – рекох, – ако това се повтори, аз сам ще отида да поговоря с господин директора Иван Панайотов (1942-2003). Докато преписвам на пишещата машинка тези отколешни бележки – две и половина години по-късно, с колегата ми по физкултура Димитър Радев (1954) сме приятели – играем понякога табла, бъбрим за България, за нашумели книги. Оказа се, ами не бил лош човек... Спомням си и бившият директор какво рече по повод моето послание уж от името на сплотения училищен колектив: "Да подпиша ли?! Виж какво, драги, в тези истории с наркотиците играят огромни пари, стреля се, бе, човешкият живот нищо не значи!" И си обърна гърба. Не, не ми се ядоса, нито се разгневи на системата, само кротко, с тих, уморен глас каза точно тези думи, демек: хайде да не се занимаваме с глупости! Ти, ако щеш, ходи си троши главата, мен ме остави, мен ме е страх. И сега си мисля, че е бил прав. Боже мой, колко прав е бил директорът Панайотов!
Преди година и нещо някой си отгоре организира среща на учителите с младичък, бая приятен на вид капитан от полицията. Този изпълнен с оптимизъм дружелюбен накипрен със знаците на властта полицейски чиновник след пространно изложение за престъпността сред малолетните, което ни чете около час в училищната зала на четвъртия етаж, накрая патетично ни прикани взаимно да си помагаме: "Вратите ни винаги са отворени за вас, педагозите. Нека и ние, и вие си подадем ръце!" Ама, че работа! Веднага си представих как си подавам ръцете и този симпатяга ми закопчава белезници на китките, и пак не се стърпях, а го попитах: "А какво стана с жалбата от нашия педагогически колектив по повод смъртта на ученика Цанко Ечев?" Искрено учуден, униформеният идиот рече: "Тъй ли! Слушал съм за тоя случай. Ще проверя".
Вероятно проверява и до днес. "Уф, защо развали мухабета! – сръга ме яко с лакът в ребрата колегата по биология Джени Дженев (1943). – хубаво си разтягахме локуми за престъпността, и ти какво...? Само развали сладкия мухабет!" Одеве по сръбски сателитен канал военен кореспондент – някой си Драган Джукич, Джакич или може би Джокич, обясняваше как Западната кофти пропаганда изкарвала виновни за кървавите изстъпления из Босна единствено сърбите и сръбския народ. Нека всичко изречено от Джукич или Джокич да е истина, то омаловажава ли вината за масовите гробове, дело на Милошевичевите храбреци? Многолюдният неспирен поток от бежанци, подгонени от сръбските паравоенни части (башибозук му викат по турско нашите предци), войска и полиция, какво ли трябва да ни подсказва?! Само че подсказаните отвън отговори нищо не означават за самата Сърбия. Обикновеният сърбин, и само той – е длъжен сам да си отговори. Може ли цял народ да носи вина за стореното от няколко хиляди главорези зло върху невинни хора? Ако такъв готин народ назовава бандитите "герои и патриоти", мисля си, този народ също трябва да понесе всеобщото ни презрение, особено когато бабаитлъците чрез възгордяването, пренебрежението към неписаните закони на човечността се е превърнало за период от време в национален манталитет. Нима добре въоръжените нации не носят вина за разрушените държави, за превърнатите в скотобойна цветущи някога градове, села и области заради природните им богатства, стръв за олигарсите, които себе си наричат страж на демокрацията и свободата по света? И какво ли всъщност е в състояние да оправдае възгордяването – най-тежкият от библейските Седем смъртни гряха?
Из слово на сръбския патриарх Павле (1914-2009)* – старче с треперещи ръчички и тъничък гласец, в самото начало на кампанията по "прочистване" на Сърбия от врага (предавам го почти дословно): "Сърбинът има доста да си връща на всички съседи. Всички ни дължат! Сърбинът трябва да е готов, ако се наложи, и бременните жени на врага да изправи до стената". Та си мисля, като толкова обичат своята Сърбия, защо постилат умъртвени хиляди безпомощни, невинни свои съграждани под темелите й?
Новата – независима, алтернативна телевизия трябва да се стреми към високо ниво на обективност, професионализъм и възприемчивост (...) С появата на независимата местна телевизия зрителят ще има много повече възможност да удовлетвори своята потребност от информация и сам да открива отговорите на актуалните въпроси. (...) В САЩ, където действа многопартийната система, едно или друго явление се осветяват чрез разни подходи, предоставяйки ни възможността сами да си правим изводите. –Елизабет Такър, сп. "Нюзуик", септ. 1990 г.
09 noe. 1990
ВЕСТНИК "ДЕМОКРАТИЧЕСКО ЗНАМЕ"
Доскоро шеташе между нас един, който с действията си ми подсказва, че едно е да говориш медени приказки за демокрация, демократизъм и демократично управление, виж – опрат ли работите до личния интерес, т.нар. "демократ" по стръв и амбиция да вреди може успешно да се сравнява с праведните наши комунисти. За вестника става дума. Тягостно е да си припомням изтеклите месеци от излизането на първия брой на вестник "Демократическо знаме", макар в горчилката да има и доста светли моменти. Все пак, обективно погледнато, какво значение имат моите тревоги и неприятности за света; нали вестникът живее, и дано продължи да живее и когато нас няма да ни има.
Да, ама не! Много дълго съм си мълчал, дълго съм си забранявал да говоря по тази тема, защото и аз съм възпитаван през тоталитаризма и военния комунизъм, който от детството, та и досега все едно и също ми е набивал в съзнанието: Незаменими хора няма, Какво тук значи някаква си личност?! И крачех в строя, "безимен твой войник", но вече не в някакъв войнишки строй, а сред онези, които първи вдигнаха глас срещу мракобесието по време на "зрелия" соц. И тъй като се радвах – сред общата еуфория, предоверих ли се, що ли... на едни учтиви приятни хора, които интелигентно говореха за тоталитаризма и за "зова на новото време". Сърбяха ме ръцете за вестник – девет години какви ли не идеи съм захващал в тази насока, и ето, рекох си, сега е моментът, това са хората, това е общото ни дело. Та седнах край компютъра със специалист* от фирма "Комвариант" и четирийсет и осем часа (той твърди, че били 51) не станахме, докато не измътихме графичното и всякакво там друго оформление на първия брой. Регистрирането, обезпечаването на печатна база, необходимите материали за печата осигури Спас Гърневски (1953)** – той, заедно с Теодор Димитров (1951-2007)***, знае най-добре как се почна тази работа. Между другото, Теди се беше зарекъл, че за един следобед ще направи на домашния си компютър графиките на осемте страници, ама след като двамата се борихме до късно с макета само на първа страница, точно в три и половина след полунощ вдигна белия байрак... Все пак и това бе нещо, защото беше първият ни опит, пък за опит не се плаща, нали! Макар че с Теди платихме с една нощ безсъние. Не знам как е било по-сетне при него (потъна за осем месеца в свой личен бизнес), за мен то бе началото на низ безсънни нощи, отпърво – с макетите, после – с набора и лепенето, а още по-после – с дертовете за материали, за сътрудници и пр.
Докато се печеше първият брой, бяхме двама-трима. Напоследък Спас ми припомня приказка, която тогава съм му я казвал: "Спасе, докато е трудно, ще сме сами, но като потръгне работата, ще видиш колко народ ще се завърти наоколо!" Казал съм го с яд, може би в момент на отчаяние, и за моя жалост, съм познал. Когато от рото-машината потекоха първите бройки с качествен отпечатък, отнякъде се появи луксозна бутилка шампанско, появи се и сума ти народ, и всички искрено се радвахме. Един изпрати за фотоапарат, и ето днес, подир толкова месеци на недоразумения, подлости зад гърба ми, кавгаджийско крещене и открити заплахи, че ще ми запалят къщата – всичко като похват на един единствен сред нас, след всичко изтърпяно, гледам тази фотография, на която сме четиримата – Илия Кожухаров (1949), Арон Амар (1949), Спас Гърневски (1953) и аз (1947). Готина фотография, честичко я поглеждах до някое си време, после престана да ме вълнува.****
Откъде се замъти водата, та нали толкова чист беше ручеят при извора! Започна се привидно с нещо съвсем дребно: някой не искаше в брой 2. да се появи репродукция на рекламна фотография с полуголо момиче; и този някой доведе още двама и почна обсада, която трая цели четири часа. Четири часа в най-усилното ми време през деня, заради които работихме с Янко от фирма "Комвариант" четири нощни часа. Тези хора са страшни! – рекох си... Бяха надонесли около две хиляди страници луксозни цветни списания "Плейбой" и пр., уговаряха специално за целта с някакъв фотограф актова фотография (после тя пак се появи като предложение за следващия ни брой); ходиха напред-назад из Пловдив, въртяха някакви телефони, леле-леле-леле! Поне сто пъти изкачваха стълбището до третия етаж, до компютъра, слизаха, пак се връщаха! И най-тъпото – никой от прясно изпечените естети хабер си нямаше от неписаните правила, на които се подчинява вестникът.
До третия брой два пъти писмено и много пъти устно поставях въпроса да се уреди щатът и банковата сметка на вестник "Демократическо знаме". Отговаряше ми се ей-тъй, с апломб: "О да, разбира се, ама това не е толкова лесна работа. Ти какво, да не би да ни нямаш доверие?!" След третия брой поставих въпроса ултимативно, и онзи, на когото трябваше да имам, пък и за мой срам! – до едно време имах доверие, реши, че известен период вестникът няма да излиза, защото времето е едно такова никакво, и какво ще стане с обединението на Демократическата партия не е твърде ясно... нека поизчакаме. Брой 3. се появи с дата 7 юни, брой 4. с дата 28 юли. Между тези две дати предложих на приятели от управата на Демократическа парти – Пловдив, като тема за размишление, някой друг да си турят главен редактор. Просто длъжен бях да проверя какво мислят отсреща. Пък отсреща действията бяха недвусмислени. Без мое знание уреждат среща с трима напористи любители в журналистиката. Спас ми казва часа и мястото на срещата. Отиваме двамата със Спас, и разваляме за момента подготвения сценарий да бъдат назначени тримата новоизлюпени вестникари с трудов договор по за три месеца и заплата от по 300 лв. месечно, плюс хонорарите*****.
Пред мен тържествено се обявява, че вестникът няма да се печата без мое знание и докато отсъствам от Пловдив; обаче – още на втория ден след разговора, тримата са назначени при споменатите вече условия. В разстояние само на двайсетина дни така се появяват броевете 4., 5., 6. и 7., с които – като главен редактор, нямам нищо общо, независимо че името ми е сред имената на новоназначените трима. За сметка на това, вестникът се беше обзавел с "Политически директор", префасонирано по-късно в по-сдържаното "Директор". Сдобил се бе вестникът и с Касиер-счетоводител, една доста симпатична студентка по Българска филология, пред която очевидно лежи дълъг път през дебрите на учрежденските математики. Гледах грешките – графични, правописни и всякакви, в оставения за работа в печатницата брой 5. и откривах, че онова, което с толкова труд и старание дотук беше постигнато, с лека ръка се разваля. Нарушена бе концепцията за графичното оформление, липсва логото на Демократическата партия, свалили бяха и девиза над "главата" на вестника: "Истината има спокойно сърце" на Уилям Шекспир (1564-1616), монтираните снимки дублираха илюстративен материал, ползван от друг вестник тези дни, личи по сходството на обекта и гледната точка.
Ами не, то не е обвинение към хората, които са правили четирите броя на вестника. Явно е, толкова могли! Обърнах се към членовете на Издателския съвет инж. Симеон Доминов, Арон Амар, Спас Гърневски, стария адвокат Димитър Кожухаров наново да бъде преправен макетът, уточнени – назначенията. Нямаше го Директорът и съгласно мнението на първите трима, плюс стария Димитър Кожухаров, реших да не създавам проблеми със себе си, макар всъщност да ставаше дума за проблемите във вестника. После какво се случи ли? После тримата зад гърба ми назначени сами си отидоха.
Спирам дотук. Тонът ми вероятно е прекалено личен, но пред мен са броевете от 8. до 17., които подготвях за печат почти абсолютно сам. Росито (Арусяк Агопян, 1952) ми помагаше при коригирането, стоя дни и нощи над компютъра, носила е макетите и ръкописите за набора до печатницата и обратно. И името на Катя Кунчева – момичето, което прави първоначалния набор на компютъра – и нейното име липсва в карето на редакционния екип... Това сме! Двамата с госпожица Агопян не сме вземали хонорар, не сме вземали заплата. Избран бях на Национален форум на същата Демократическа партия, основана в Пловдив, която г-н Стефан Савов (1924-2000) успя да съсипе, но и ние от Пловдив по онова време сме били доверчиви палета с наивната представа, че демокрацията ще сложи най-сетне край на възгордяването, пренебрежението, изобщо на струпеите в човешката природа. Онзи, който доскоро се държеше като собственик и стопанин на вестника, преди няколко седмици някъде около полунощ се задъхваше край Централната жп-гара в Пловдив с физиономия, озарена от вдъхновение: "Аз, аз съм причина да не вземеш ни стотинка досега. Ти си комунистическа подлога". Тупва се с длан по гърдите, мило усмихнат. Само че просто нямах желание за спор. Вестник "Демократическо знаме", който невероятно бързо се харчеше, търсен по павилионите за вестници и списания или чрез ръчните разпродажби не само в големите български градове, но и в чужбина, бе – макар за къс период от 19 май 1990 до 26 февруари 1991 година, временно постижение на демократично пренастройваща се България, не и на първосигнално квакащите кресльовци, които похватно пъргаво окупираха медийното пространство на Отечеството, за да ни разпиляват като нация по план на Биг Брадър, и разбира се, в името на свободата, демокрацията, европейските духовни ценности.
Пловдив – най-древното жизнено селище в Европа
Plovdiv, edited on 19 may 2022
Илюстрации:
- Брой I на политическия вестник "Демократическо знаме"
- Стр. I на вестник "Московские новости" от 19 авг. 1990 г.
–––
* Двуметровият Янко Янков, бивш партиен секретар на ДСО "Тютюнева промишленост", Пловдив, син на известния основател на Катедрата по микробиология и имунология към ВМИ в Пловдив проф. Елисей Янев (1906-1988), вж. https://bg.wikipedia.org/wiki/%D0%95%D0%BB%D0%B8%D1%81%D0%B5%D0%B9_%D0%AF%D0%BD%D0%B5%D0%B2
** Прелитащият после от партия в партия "поет" на всяка дружинка, която дойде на власт Спас Гърневски (1953).
**** Депутатите в VII Велико народно събрание кръстиха вестника "хубавото Знаме", и понеже пленарните дебати се излъчваха на живо по Националната телевизия, най-добра реклама за този самотен първи политически вестник, започнат с дарения от членове на Демократическата партия от няколко села край Пловдив, после бързо набиращ популярност, не само се самоиздържаше, а и носеше приходи. Само за пример, първият брой в тираж 40 хил.екз. се изчерпа за около ден – ден и половина. В кулоарите на Народното събрание всеизвестният Стефан Продев пред съпартиеца си от БСП писателя Георги Алексиев казал за вестника нещо, което Алексиев цитира пред депутата от Демократическата партия от Пловдив Венцеслав Бъчваров: "Това е единственият опозиционен вестник в България, който се прави на ниво".
***** Учителската ми месечна заплата през 1990 г. бе 170 лв., които допълвах като шофьор на частно такси, та по едно и също време освен училищните ми занятия, грижите около вестника и обикновено нощното каране на такси бяха нещо, заради което Вера и Надя – двете ми щерки на самотен баща, кажи-речи, раснаха сами. С жигулата, в която горя баща ми, разнасях по павилионите на Пловдив, Пазарджик, а и разпращах от Централната пловдивска жп-гара по влака стотици свезки от по 200 екз. на всеки брой до големите областни градове. Наех ученици срещу комисионна от 40% да продават вестника по пловдивските улици и магазини, като приходи-разходи отчитах в най-обикновена ученическа тетрадка. Започнат с дарения от около 1200 лв., от всеки нов брой приходите бяха до 4 400 лв. По банковата сметка, която открих в "Балканбанк", общата сума в касата на вестника нарасна до 72 000 лв. при цена 3 лв за американски долар, като спесимент (право да разполага с парите) имах единствено аз, и от тази сума наетата през януари 1991 г. бивша касиерка на пловдивския Радио-телевизионен център Златка Каламова изплати дължимите месечни възнаграждения и хонорари. Какво стана с остатъка от парите в банковата сметка ли? Комисия зад гърба ми, за която дори не съм бил уведомен, решавала какво да прави с парите в "Балканбанк". Бел.м., tisss.
"Пристигнахме благополучно. Времето тук е лошо... Една страшна новина – Данко е починал на 14 май, няколко дни след излизането на книгата му. Днес ще купя букет и ще го пратя от наше име на майка му. Не мога да повярвам, че е истина". – Ася (1952-2017)
07 jan. 2007
ЗАЕШКО СЪРЦЕ
1.
Тежката артилерия в нашата национална литературна критика обича да се занимава с автори доказани, утвърдени и преутвърдени. Това, естествено, не е зле – нали чрез по-известните имена в литературната ни история съхраняваме самочувствието си на цивилизована нация... По-друго си е неколцина оперативно пишещи редници вече да са огласили Откритието на деня, т.е. да са рискували. И отначало плахо, много плахо, озъртайки се като лисица в курник, сетне все по-гръмко адепти, демиурзи и корифеи, персони с научна титла проф., доц., ст.ас., чл.-кор., д-р на науките насочват четящия все още народ към новопоявилото се върху националния ни пейзаж небесно светило. Светилото изхвърча из мрака на първичния хаос – следват критически опуси, студия, монография, яко патетични проникновения в психологията и подтекста, философски трактати, етнографски зарисовки, тълкувания на идеалните структури и вселенската хармония между новичкия гений и небесните сфери. Какво има под писаното: два-три пласта фундаментални прозрения за живота, човешката трагикомедия и обществения прогрес, за връзката между движението на континенталните плочи и поредния цикъл любовни сонети за родното на пойета село Три могили, за връзката между поредната литературна сензация, космическите лъчения от Отвъдното и тибетските монаси.
Примери дал Бог! Иде ми на ум как генералите в литературната теория откриха един Йовков – същия Йордан Йовков, когото през 1932 г. (вж. брой 4. на сп. "Звезда") т.нар. прогресивна критическа мисъл начело с Георги Бакалов (1873-1939) заклеймила като буржоазен автор, а кръг още по-прогресивни (?!) вече след славния Девети (ІХ.1944 г.) – сред тях и т.нар. "живи класици", като Георги Караславов, Цветан Минков и Людмил Стоянов – сториха нужното Йовковите текстове да бъдат изхвърлени от читанките и христоматиите. Последният от тази "света троица" – Людмил Стоянов (1866-1973), в книгата "Пътят на махалото" се бе изразил категорично: В България "тази офанзивна литература с явен фашистки лайтмотив има за родоначалник хрисимия благочестив християнин Йордан Йовков".
Грешки на растежа, както по-сетне обясняваха този случай пак същите литературни свахи от университета. Разказвала ми е моята преподавателка в Университета проф. Розалия Ликова (1922-2010) през 1971 г. какви страхове след Девети септември брала, какви унижения от страна на хора, като Пантелей Зарев (1911-1997) и пр. само заради споменаването, че Йордан Йовков е писател от общоевропейска величина и че става дума за християнската цивилизация с център Европейския материк. Не че други не са разсъждавали като Розалия Ликова, участничка в съпротивителното движение срещу фашизма в България – не им стискало да се изправят очи в очи пред партийната рота на Йовковите отрицатели: марксисти-ленинци.
Пиша това не да омаловажа вече по-късните детайлни анализи върху творчеството и житейската драма на големия български писател Йовков; дяволчето у мен обаче се вълнува от неудобния въпрос "За прохождащите автори кой има храбростта и честта да се застъпи, да им се зарадва, да им помогне да израстат и духом да укрепнат, да ги разтълкува благонамерено, да ги проектира в бъдещото им развитие като изразители на националната ни самобитност и култура?"Приятно е да редиш назидателни слова към неизвестни автори, гнусливо да се мусиш от позицията на вечерял с месиите на поредната модна линия; триж по-готино е да вадиш като нова петолевка, да развяваш името на автор, утвърден вече в Литературния пантеон на България. При всичкото ми уважение към "тежкоартилеристите" в литературната критика и теория, не мога да не любопитствам не от мое име, а вече от делничното битие на простосмъртен българин по род и възпитание: Спря ли да ражда Българската литературна нива? За малцината (което е нормално) талантливи автори сред нестройни редици приждащи графомани къде са литературните ни светила и авторитети от ранга на един Висарион Белински, да речем, или от ранга на Владимир Василев (1883-1963), ако ще говорим за нашия си вътрешен Български духовен пейзаж?
Мога да посоча – ако още не е станало ясно – и случая с признанието, което сполетя поезията на Никола Вапцаров десетилетие подир разстрела. Макар че рискува живота си пред същата онази Червена химера за световното щастие под дулото на автомата, именно своите някак странно не бързаха да признаят за поет Вапцаров, ами изчакаха знак от отсрещния ъгъл на Европа, откъм честолюбива Испания – която пък го оцени заради испанския му цикъл стихотворения за Гражданската война там. Ако го нямало този цикъл, дали биха го забелязали? И отговор не ми е нужен. Онези умеят да хранят националното си самочувствие, дори като хвалят човек на изкуството от друга нация.
Ценяха го Никола Вапцаров простите българи от допотопни фабрики и канцеларии, рецитираха въодушевени изстраданата му човечна лирика далече преди официално поетът Вапцаров да бъде свише посочен и въведен с тържествена партийна литургия и нимбата на праведник в школските христоматии и в часовете по литература. Подир половин век, когато се завъртя отново Виенското колело на властта и панаирджиите в политиката преосмислиха обстоятелствата, и понеже вятърът рязко се преобърна, хайде отново познавачи и литературни мекерета се разпъргавиха да отрекат поезията на Вапцаров, ей тъй, заради адета на чистак новите демагози от СДС и прочие десни партии с демократични имена и чугунен електорат от вечни праведници на поредния партиен клан, деспот, фюрер, командир.
През лятото на 1982 г. един, който отблизо познавал Пеньо Пенев* (Димитър Жутев от Пловдив), ми говореше как възприемали Поета на строящия се социализъм т.нар. отговорни фактори: "Имаха го за развейпрах, Гошо. Ами че той си ходеше с джобове, натъпкани със стихове, и топче стари вестници под мишница. Спре те насред улицата и захваща да рецитира, да ръкомаха, да се горещи. Съвсем не го вземаха насериозно. Трябваше да си тури край на живота, че да почнат да го гледат с други очи, изведнъж откриха, че бил голяма работа".
В ракетния дивизион над Хасково, където служих през 1965-1967, имахме дребничък доста заядлив старши сержант; войниците го бяхме кръстили Микса за неприятния му характер. Микс по гръцки ще рече "слуз" на български; та бившият димитровградски милиционер имаше адета, като ни види запътили се към библиотеката в поделението или към заличката за шах, да ни насмете под рисувания портрет на Пеньо Пенев над входа към залата с шах и моникс, да потрие длани, да се поизпъчи, па да рече: "Е-ех, колко пердах е изял ей от тия две! Колко съм му мачкал кокалите на тоз перчемлия!" Гледайте какво е било, ако не ви е безразлично какво става днес и как ще е утре, при положение че престижната, т.е. сериозната, съвестна литературна критика не спре да се разхожда като оракул с поглед в облаците и не излезе из омагьосания кръг на вече утвърденото. Когато бил жив, мълчали, спотайвали се; споминал се – изтрепват се да го хвалят... по тупан пущина! Храброст ли им липсвала или били слепи?
2.
Из писмо отпреди двайсетина години: "Привет от студената земя на Добруджа! (...) Радвам се, че си спомняш за мен. Прав си, като твърдиш, че нищо не е в състояние да попречи на истинския талант да се изяви. (...) При мен нещата се развиват нормално. На село – почти пасторална картина: старци, уморени хора, махленски истории, вечер в кръчмата витае духът на малката човешка радост. Често пътувам до Варна, Балчик, Толбухин, голяма част от времето си прекарвам там... Пращам ти две стихотворения. Ще чакам да ми пишеш. Бъди здрав и талантлив! Село Гурково. Йордан Кръчмаров".
Първата и последната фраза днес – в началото на 2001 г.**, ми звучат разтърсващо: Данко (Йордан Кръчмаров) си отиде от нас в мразовитата пролет на 1986 г. Петнайсет години оттогава чувам този привет от студената земя на Добруджа и онова несекващо "бъди здрав и талантлив" от останалия завинаги на 38 години мил приятел ме следва изпод лепкавия чернозем на гурковското селско гробище. За същия човек години по-късно чета яки хвалебствия в претенциозния вестник "Литературен форум": любезна дама, любителка на "стихчета" се бе превъзбудила на тема Великият поет на Златна Добруджа, изпаднала беше във френезия – обичайно състояние на пишещите за този род издания. Тези дни започнах да проумявам, че добре устроилите се във властта и в материалното чиновници от медиите са заинтересовани ние, поколението на 40-50-60-70-годишните, да не разкажем на днешните млади какво е било. Препоръчително е занимателно да се описва или как народът пъшкал в изнемога под комунистическата тирания (линия в мемоаристиката на тъмносините манипулатори), или – напротив, как хубавичко, как задружно сме си живеели, как краставиците били по пет за лев и всяко лято чичо Вичо с москвича водел по за две седмици домочадието на море за 15 лева живкови (модна линия за червения агитпропчик от високотиражните вестници "Труд", "Стандарт", "24 часа"). Удобни сме им именно антагонистично настръхнали: крайното "ляво" срещу крайното "дясно" и – обратно.
Ето "Вечеря" от този малко известния добруджански поет Йордан Кръчмаров.
На масата – гръбнак от риба. Вода и хляб. И сол. Щурецът тихичко засвирва с цигулката под селския ми трон. Разчупвам хляба... Тихо шепна молитвата на моя род – за здраве, дъжд, за есен светла, за честен хляб. И за живот.
Честният никога не е бил удобен за конюнктурата, още повече – ако това е човек с талант. За да го забележи, обаче, стратегическата далекобойна критическа мисъл, ще й се наложи да рискува: че за нея слизането сред обикновени българи не е престижна работа, пък и властта – дори когато приканва: "По-близо до народа!" – се интересува от този електорат само месец-два преди изборите. Накъсо, талантливия трудничко го вместват в канона, в изградения за удобство на рутинерите тъп шаблон за оценяване. Предполагам, рутинерите си имат шаблончета, подобни на онези, с които яйчарите на село мерят кокошите яйца. А талантливото е грапаво, по това и се отличава: повече е повод за дразнения, отколкото за съзерцания. Талантливото пари, тупти неспокойно, пърха като уловена в ръце дива птица. Спомнете си "Албатросът"*** на прокълнатия Шарл Бодлер (1821-1867).
Поетът е събрат на княза на ятата, сред бурите се носи над прашки и мълви; насила тук свален – сред гмежа на тълпата, – крилата исполински му пречат да върви.
Талантливото не е за угода, а за равносметки... То е в разрив с вчесаните послушни умове, удря не там, където му сочат лъстивите съветници. Видели ли сте стойностен автор да хвали властници! Творецът в духовната сфера е олицетворение на правото да си свободен и да рискуваш за другите. Дори в заблужденията си тези особени хора са искрени, горди, упорити до изнемога. Да ги нямаше такива, каквито ги знаем, колко ли невежество и пошлост биха се киприли със златоткана царска мантия наоколо!
3.
Поради ред обстоятелства обявяват сръчния версификатор за творец. Като измрат всички, дето са го виждали и познавали на живо, тогава нещата си идват на мястото: суетата отлетяла, останали да се подмятат само дрипи от напомпания фалшив образ. С двайсетте си миниатюрни стихотворения неизвестният приживе Йордан Кръчмаров от добруджанското село Гурково за мен е далече по-значима стойност в лириката от трудолюбивия и неуморен Иван Николов, родом нейде си от хасковските села. Днес и двамата са мъртви физически, но духом Данко Кръчмаров стои къде-къде по-високо от някогашния широко известен на публиката, тачен у нас и в чужбина поет, преводач и редактор Иван. Литературна награда на името на Данко Кръчмаров, доколкото ми е известно, има учредена от Добричкия писателски кръжец. Парична премия в памет на Иван Николов ежегодно от десетилетия насам предоставя пловдивската бизнес-дама и любителка в поезията Божана Апостолова (1945). И кое от тези отличия е по-ценно? Иван Николов умееше да се пласира, а и притежаваше връзки в литературните среди; Данко Кръчмаров бе разхвърлян както в личния си живот, тъй и от техническа гледна точка в стиховете си. И въпреки това... И въпреки това!
Литературната буболечка Петко Рачов от Търново (вж. П. Зарев, "Панорама на бълг. литература", т. І, изд. 1966; с. 171 и нататък), всеотдайно, искрено влюбен в България и всичко българско, пише през 70-те години на ХІХ в. милозлива поема – "Изворът на Белоногата". Общественото пространство в тъкмо изскокнала из робството България е изпълнено с неговите вестници, надежди, сборници, задевки, хленчения, възторзи. Стига до депутат в Учредителното народно събрание, народен трибун. Обичан. Ценен и хулен, и широко известен, въздиган и пренебрегван. Без съмнение Бай Петко е сред предтечите на Българските върхове в литературата и публицистиката. А споменатата поема е ненадмината по хубост, изящество и виртуозност и досега у нас. Тогава защо пристрастията ми са не към Петко Рачов Славейков, а към други автори! Дали заради аромата на пот и шаяк от всичката му родолюбива дейност на първостроител? "След обилна – по селски – вечеря..." е стих на поета Иван Николов (1937-1991). Така начева едно от вероятно хилядите му стихотворения. "Легнал съм между щурците..." – тъй се открива цикълът "Цялото ми богатство" на Данко Кръчмаров в издадения през 1985 г. от Варненското издателство сборник, обединяващ около дузина поети, кой от кого по-неизвестни (вж. сб. "Общежитие", наричан на шега "Братска гробница"). Но това тук е поезия, това е Данко! И си мисля: Между тези двамата Йордан Кръчмаров е големият, не трудолюбивият Иван Николов. Но защо ли да ги деля! – като и двамата са орачи на Българската литературна нива, и по-точно, Иван е орачът на нивата, а Данко – пилето над полето. 4.
Данко живееше сам с майка си. Баща му починал, когато синът бил още момчурляк. Сестра му Дора завършваше гимназия във Варна. Така че Данко бе опора и надежда на майка си. Не я видях майка му ни веднъж в друго освен в черно. Израснал на село, той си пишеше стиховете, без да следва образци и канон, а естествено, както птичето пее. Имаше доста приятели сред моряците от Варна, Балчик, Каварна, и особено сред рибарите по таляните от Тузлата край Балчик, та чак до нос Калиакра. Бяха отрудени, грубовати на вид, гръмогласни или мълчаливи, но широко скроени характери. Без да е бил рибар, приемаха го за свой – без сантименталности, ей тъй, като че допреди час заедно са изтегляли натежалите със сафрид рибарски мрежи от морето.
Веднъж на връщане от Варна, помня, скачахме целия ден по камъните край брега от курорта Златните пясъци до курорта Албена. Февруари. Студено, мъгливо. Надвечер се изправихме пред мътна вада, която лениво се провираше из високи сухи тръстики. Рекичката Батова. Не се осмелихме да я прескочим, та излязохме на шосето. Спряхме такси, което се прибираше от Варна. Стотина метра по нанагорнището заек се замята между фаровете на таксито, последва глух удар и в дрезгавината, при светлината на късите светлини, зад телцето с потръпващи спазматично меки лапички Данко вдигна от прахоляка покрай пътя нещо пулсиращо – сърчицето на заека, летял до преди миг като стрела пред очите ни. И не бих повярвал, че – отделено от тялото, сърцето може да продължи да пулсира, но това видях лично в онзи мразовит февруари на 1972 г.
След среща с читатели в някакво салонче, както ми разправиха, крачейки с приятел в центъра на Толбухин (дн. Добрич), Данко внезапно се свлича на тротоара. Сърцето му се пръснало – не издържало вълнението. Вероятно е бил щастлив в края на своя несретен сирашки живот да усети капчица признание от най-истинските си читатели... Малко подир това щеше да се заговори за нежната му и драматична лирика. Ала сега пред мен е цветната картичка с пристанището на Балчик и силозите зад кея. Текстът върху гърба на картичката от 1986 г. говори повече от всякакви критически анализи. Ей го текста, излязъл изпод ръката на някогашно дяволито добруджанско момиче, от майката на щерките ми, която е родственица по линия на баща му Димо Кръчмаров: "Пристигнахме благополучно. Времето е лошо... Една страшна новина. Данко е починал на 14 май. Няколко дни след излизането на книгата му. Днес ще купя един букет и ще го пратя от наше име на майка му. Не мога да повярвам, че е истина".
БЕЛЕЖКА: Част от този текст вече съм огласил. Оставих повторенията, тъй като става дума за монолитна цялост – есето "Заешко сърце", с образи, ритъм на речта и едва прикрити лични пристрастия. Някогашното момиче, с чийто текст приключвам, навършва днес своите 54****. Пътищата ни се разделиха; Данко стана причина някога да се съберем като мъж и жена, а кръгло 18 години след развода Данко като че единствен остана да ме връща към миналото и спомена за онези луди-луди добруджански години.
Пловдив – най-древното жизнено селище в Европа
Plovdiv, edited on 17 maj 2022
___ * Вж. http://www.plovdivmedia.com/107810.html ** Февруари 2001 г., когато е писана тази част от текста. *** Вж. "Трима френски поети", изд. 1978, сгр. 17, превод на Кирил Кадийски. **** 3 септ. 2006 г., когато за пръв път е публикуван текстъг. Бел.м., tisss.
.jpg)
Пловдив – най-древното жизнено селище в Европа.jpg)
.jpg)
.jpg)
.jpg)
.jpg)
