ДНЕВНИКЪТ НА ЕДИН ПЛОВДИВЧАНИН (975.)

ДНЕВНИКЪТ НА ЕДИН

ПЛОВДИВЧАНИН (975.)

  Светът е сцена и всички ние сме актьори на сцената – влизаме, излизаме и всеки от нас за своето време играе разни роли. – Уилям Шекспир (1564-1616) 

   08 oct. 1998

 ТЕХНОЛОЗИ НА ВЛАСТТА

  

  Внучката Невена навършва днес четири години. Още се питам какво общо имам с това своенравно детенце. Виждам, че е любознателна душица, но хич не ми харесва, че отрано се е научила да се налага над онези баба и дядо, които очевидно я глезят. Комуникациите ми с невръстната госпожичка засега са объркани, неясни и грапави. Понасяме се е доста силно казано, но двамата май усещаме, доколкото разбирам по кокетното й притворство и прикрито любопитство, че от застиналите ни в дистанция отношения след време може да произлезе и нещо, по-ясно определено. Няма начин, повтарям си, няма начин, нали е моя кръв, мое семе! Давам си сметка, че в гените й се плискат послания и от моята потомствена генетична памет... Бр-р-р! Праправнук съм и правнук на двама от майчиния ми род, оставали костите си за достойнството и честта, за свободата на нашето едничко отечество – първият клан на дръвник, тежко ранен в сражение с башибозука българин от Хвърковата чета на Бенковски, вторият, заминал като доброволец в Балканската война и заровен в безимен гроб нейде край бойното поле в днешна Северна Гърция. 

  09 oct. 1998

  Има дни, когато всичко, което съм писал дотук, ми се вижда безсмислено и суетно. И никаква съпротива... Няма възражения, нито отрицания. Замахваш с рапирата, и тя потъва в желе от апатия, леност, безмълвие. Само че не е тишина продуктивна, ами е овче някакво блаженство, и емен-емен, цял да ме залее. Не е ли това ситното плетиво на собствената ми посредственост? В книгата на Абдурахман Авторханов (1908-1997) "Технология на властта", том II, цитат от Ницше ме хвърля в унес, изведнъж съзирам бездна, като че ли по ръба на пропаст съм вървял, и ето, идва Спасителят в ръжта на северноамериканеца Джеръм Д. Селинджър (1919-2010), картина, заимствана от барда на Шотландия Робърт Бърнс (1759-1796). Хей, момченце, дето безгрижно си играеш в цъфналата ръж, дали би оцеляло, ако да не пърхаше ангелът небесен над главицата ти рошава? Защо си на този свят? Не са ли напразни усилията ти да подредиш някак хаоса от впечатления? И как се смиряват самонадеяните пози в унили човеколюбиви сенки! Остава единствено хвалбата, че някога, преди години нещо и ти значително уж си свършил. Пак сладки лъжи!

  За да се създаде една светиня, трябва да се унищожи друга някоя светиня, такъв е законът – цитира немеца Ницше авторът на изследването "Технология на властта". И още: Не оставяйте да ви заблудят: "великите умове" са скептици. Мощта и свободата, които произтичат от силата и свръх-силата на разума, се доказват чрез скепсис... За фундаменталните неща (по отношение ценност и неценност) хората на убеждението не са в състояние дори да бъдат вземани под внимание. Убеждението, това е затвор.(...) Свободата от всевъзможни убеждения принадлежи на по-силната страна. Всяка страст – основа и власт на битието, още по-ясно, по-деспотично, отколкото е самата тя, взема целия интелект да служи на делото. (...) Много се постига единствено чрез убеждение. Голямата страст има нужда да се възползва от убеждението, но тя не му се подчинява: защото умее да бъде суверенна. Обратно, необходимостта от вяра в безусловното "да" или "не" е необходимост на слабостта. "Човекът на вярата", т.е. всеки вярващ, неизбежно е зависим, който не може да поставя цел. "Вярващият" не принадлежи на самия себе си; той може да бъде само средство – нужен му е някой, който да го използва. Инстинктът му оказва особена чест спрямо нравствеността на самоотрицанието. Всяка вяра е самоотрицание и самоотчуждение. "Вярващият" не може да мисли кое е "истинно" и кое "неистинно" – мислите и оправданията в това отношение биха се превърнали в причина за незабавната му гибел. Патологичната обусловеност на неговата оптика прави от твърде убедените личности фанатици – Савонарола, Лутер, Русо, Робеспиер, Сен Симон са антиподи на силния, станалия свободен дух, макар че великата позиция на тези болнави умове – епилептици на понятието, въздейства върху мнозинството. (Цит.съч., стр. 28 и по-нататък, стр. 30.)

  "Ще дойде време – твърди Ницше, когато с името ми ще свързват нещо чудовищно – криза, подобна на която дотук е нямало все още на земята, най-голямата колизия на съвестта – решението, насочено срещу всичко, в което до днес усилено са вярвали, очаквали и смятали за свещено. Тогава цялото понятие "политика" ще се превърне в духовна* война... инструментите на властта на старото общество ще бъдат вдигнати във въздуха – а те винаги са се държали с лъжа – ще има нечувани досега войни на планетата. Започна се от мен, на земята ще има голяма политика."

  Авторханов отбелязва след горния цитат: "...Без Ницше не може да бъде разбрана философията на сталинистите". И така изяснява – че и фашизмът, и сталинизмът са духовни рожби на една и съща философия за свръхчовека, който имал "свободата" и "силата" да пренебрегва Десетте Божи заповеди. Питам се наивно: Ами къде съм аз, българинът, в тези протичащи с главозамайваща скорост духовни превъплъщения на Злото? Човечеството вече рязко се накланя към есенцията на американизма, т.е. към консумативното начало. Като опитни бели мишки световните медии ни настройват на определен градус, така че да виждаме само предварително подбран специално за нас сектор от нравствеността. И се впускаме да дирим личното щастие не в качеството на личността, а в количественото натрупване на знаци, свидетелстващи за могъщество, за престиж, т.е. за материален просперитет. Инстинктивната тревога у нас ни посочва традицията като заслон от налитащите яростно вълни на бездуховността: наркотици, сциентизъм, генно инженерство, битови насилия, кемтрейлс, унищожителните свръх-оръжия, изсичане на горите, замърсяване на флората, цели видове от фауната вече целенасочено чрез смъртоносни отрови в промишлени дози са екзекутирани.

  Злото е навсякъде покрай нас; у нас обаче е Богът, т.е. собствената ни съвест. Ала на кого да обясняваш?! Не е ли твърде слабичък твоят глас! И кой ще те чуе? И освен всичко друго, и традицията не е нещо непреходно – и тя постепенно и непрекъснато – променяйки се, поема от наркотика на потребителската еуфория и ни отпраща в плен на развихрила се в гигантски мащаби нахлуваща от благоустроения Запад планирана пошлост. Като се обръщам към изминалите сто-сто и петдесетина години от битието на Българската нация, откривам най-чистосърдечна доверчивост и вяра в кумирите, въздигнати като древни туземски идоли. Кой ги е изработил тези чудесни образци на химерата?! Паисий, Раковски, Левски, Стефан Стамболов, княз Фердинанд, Благоев, Стамболийски, коминтерновските емисари... – всеки от тези неслучайни хора по свой неповторим начин е подтискал християнското схващане за човека, със своя си стил и морал е впрягал себе си (а това значи – и своите последователи) в едничката страст – да се пожертва в името на нещо ново, в името на Годо, който Годо, ето, всеки момент би трябвало да се появи на хоризонта, ала Годо все не се появява и не се появява.

  Дали лукавият натиск върху съзнанието на милиони Адамовци и Еви не е разрушил естествените механизми на обществения живот да се почиства от инфекциите или от изверженията на човешката ни природа! Оставям настрана какво самочувствие, каква сила на личната убеденост и страст е необходима за такава простичка операция – не, не съм религиозен, ала ме ужасява пренебрежението към най-обикновеното човешко съществование, към растенията и животните, към всичко живо и неживо. Човека като да са го предвидили само за пълнеж, като груб строителен материал за илюзиите на Някого, колкото и този Велик Някой да е обаятелна материя. И защо ни внушават, че животът непрекъснато и непременно следва някаква посока? Сега и тук – докато съм жив в този свят, докато още дишам и мога да мечтая, не е ли това основното?

  Разговорите ми с Бог не са в молитвена форма, изпълнени са с много съмнения и скептицизъм; виждате ли нещо ново в това? Не, нали! Но те са начин да надникна в себе си. Бог ми е необходим не като повелител, комуто да целувам ръцете, нозете и краищата на наметалото Му, а като образ-алегория за съвестта на шестте, седем или осем милиарда човешки същества на планетата. Не съм нищо повече от когото и да било; но изкуството да се живее талантливо е в хармонизирането на вътрешните ни амбиции с нравствеността на битието – нещо заложено още преди идеята от калта да бъде сътворен първият човек. Какво са "свръхчовеците" на Фридрих Ницше, ако ли не роби на егоизма и грандоманията! Ако не го съзнават, това извинява ли ги? А ако се преструват, че не го съзнават, толкова по-зле за тях.

  Е, добре... А свръхчовек ли е Левски?

  10 oct. 1998

  Снощи докарах колата, наследена от баща ми, пред блока. Едната й гума намирам спукана, акумулаторът – изтощен, генераторът не зарежда. Това са засега моите си констатации... И не говоря за калпавата работа, за нюанса на жълтия цвят, който бие повече на зеленикаво и не ми харесва, или за незамазаните (непокрити) грешки на тенекеджията. Та се уговорихме, значи, подир петнайсетина дни да кацна отново при автотенекеджията Димо да оправи някои грешки по покритието... Димо е 28-годишен, кара ВMW в цвят тъмновишнев металик, с две врати, с чудесно външно и вътрешно осветление, озвучаване, климатик, удобства. Четирите тонколони отвътре меко леят противна циганска чалга. Проживял дотук животеца си кротко, по съвест, кажи-речи: два пъти повече от мангото-работар, не мога и да мечтая за възнаграждение на труда си колкото четвъртинка от неговия кяр, нито ще седна някога зад волана на кола като неговата. И това е жалкото – че ме загриза завистта и бесовете ми налитат не върху друг, а върху самия мен. Инак Димо ми е симпатичен – сериозен, експедитивен, и най-важното – не си изпуска из очи изгодата. Отлично знам какво ми взе в повече, ей тъй, нехайно, уж като недоглеждане, но си мълча... От четирите литра боя употребил три; дадох му допълнително пари да купи нов шприц-кит, но той е китосвал само с шприц-кита, който му занесох с боята. Дребна работа – казвам си, а ми е чоглаво: че защо ме прави на глупак; за сто лева се пазарихме, дотук ме е изръсил над сто и петдесет.

  Момченце любаво, като да ми прогърмява в ушите, зарежи книжните си занимания, стани един Димо или един Митьо Чомпала! Яж, пий и се весели! И ти ще си честит, и ще пиеш вино с приятели на твои разноски, ще си господар на себе си и ще помагаш на деца и роднини. А сега?! На дъщеричките си нищо, освен горчивия привкус, че са рожби на неудачник, та хората около тях ги гледат като сираци, и по-зле – като да са изоставени от теб заради книжните ти истории. И ей го върха на унижението: четири черни като кюмюр циганчета с песни тикат вапсана като тенекиено автомобилче от панаирджийска въртележка разбрицана таратайка, по която всичко трака и почуква, скърца, стърже, тресе. Събота вечер. Лято е... Сезонът на веселието и на сладките авантюри. Наоколо свистят мощните двигатели на скъпи западни лимузини – ще те издухат само с присъствието си на асфалта, и ти – с череп между щръкнали рамене, свил се в толкова свидната ти тенекиена каручка, пресичаш многолюдния празничен булевард към Цариград като тъжен завалия, и даже като нарушител на Правилника за движение и управление на МПС по пътищата. Да те оплакват ли? Да ти се смеят ли?! Колко са изобщо вересиите, с които криво-ляво някак в нескопосния си живот дотук поминуваш! На кого можеш да си пример? Пример ли, ой, Боже мой! Не, посмешище!

  Материалното ми се плези иззад всеки ъгъл и от всяка фасада на благополучието, фиксира ме ехидно право в очи, с ръка, обкичена със злато, ме почуква по челото: Ехе-ей, де ти е умът? Живее ли тук някой? Като си умен, защо си беден? И какво да отговоря! В планината, пустинята или в манастир да се скрия от обидния факт, че не съм сред заможните? От друга страна, дали този вечен недоимък в материалното не е цената да съм в съгласие със себе си? Заможен елин ли бил скитащият Омир? Ами Сократ? Ами Паисий или Софроний, или Любен Каравелов, Петко Славейков, Алеко Константинов (от заможен род, беден умрял), Никола Й. Вапцаров! Редица блестящи българи** нима блестели с битов разкош! Повечето от тях са недохранени, дрипави, скитници същински, човеци, дето не ги свърта на едно място. Ей таз самообреченост от време на време ми дотежава, а иначе – какво, нима не съм щастлив, нима не съм щастливец точно такъв, какъвто съм? Животът в духа се разстила като в Градините на Едем.

Пловдив – най-древното жизнено селище в Европа

Plovdiv, edited on 10 maj 2022

Илюстрации:

- Родопско момиче в народна носия..
- Баща ми 10 дни преди смъртта.***.

___

* В случая авторът вероятно има предвид идеологическа война. 

** Омир и Сократ в моите си размишления са българи; грешката е вярна. 

*** Половината фотография е осветена, защото я проявявах от филмовата лента във фотоапарата, който открих на задната поличка в обгорялото купе на жигулата, в която горял, вързан за предпазния колан, баща ми дърводелецът мебелист Кирил на паркинга срещу входовете на жил. блок 51 в пловдивския жк Тракия, известен като "милиционерския блок". Това става на 31 август – два месеца след критичния "чаршаф" в младежкия пловдивски вестник "Комсомолска искра" статията ми "Примери с обратен знак" от май 1981 г. В осветената част на снимката е майка ми Надежда (1925-1988) и петгодишната Надя, по-малката от двете ми дъщерички. Бел.м., tisss.

ДНЕВНИКЪТ НА ЕДИН ПЛОВДИВЧАНИН (974.)

ДНЕВНИКЪТ НА ЕДИН

ПЛОВДИВЧАНИН (974.)

  Авторитетите, строго погледнато, са личната ни предубеденост към уравновесеното мнение, че никой от теб не е по-наясно как чувстваш, какво те боли. – Аноним (1947)

  08 dec. 2019

  Шопенхауер (1788-1860): Това, което хората приели да наричат съдба, е съвкупност от глупостите, които са извършили.

 Ницше (1844-1900): Дай ми, жено, своята малка истина! – рекох. И тъй ми рече тогава старицата: При жена ли отиваш? Не забравяй камшика! – Из "Тъй рече Заратустра".

tisss

  Кой съм, че да оспорвам мнението на Фридрих Ницше за жените! С цялата наивност и посредственост, присъща на обикновен човек, твърдя: жената е по-добрата част от човешкия род. Какъв урод трябва да си, че да поведеш към Смъртта стотици хиляди млади мъже само заради една идея?! Дори и само това да беше, мъжете си оставаме деца, родени и възпитавани на чест и достойнство преди всичко от жена. Религиите, според мен, имат велик грях към човечеството баш по този пункт. За цивилизованост у всяка национална общност съдя по отношението й към младата жена и уважението към жената изобщо. 

  Пловдив, 8 дек. 2019

Пловдив – най-древното жизнено селище в Европа

Plovdiv, edited on 10 maj 2022

ДНЕВНИКЪТ НА ЕДИН ПЛОВДИВЧАНИН (973.)

ДНЕВНИКЪТ НА ЕДИН

ПЛОВДИВЧАНИН (973.)

   Децата са най-доброто, което сме в състояние да създадем и възпитаме, но това човек научава, едва след като се сбогува с редица изгубени илюзии. – Аноним (1947)

   31 jan 2013

ЛАВАНДУЛОВИЯТ ХЪЛМ

На Вера, първата от двете ми дъщери

Мила дъще, морето е голямо и ти се страхуваш,
но аз съм тук, държа те за ръчица и всичко съм готов
да ти обясня, да ти разкажа за онова, което зная.

Животът е голям, дъще, и твоят баща стори много –
много грешки стори твоят баща, преди да се родиш
и след това. О, как хубаво е да си жив пред морето!

Но морето желае да знаеш да плуваш, без да се плашиш
от грешките си, без да се колебаеш да грешиш, и все пак
да се надяваш, че утре денят ще е по-просторен, 
по-хубав и всички хора наоколо са много добри,

но повечето не знаят как да ти се представят
откъм най-добрата си страна,
моя Малка принцеске – тревога на моето сърце.

Пловдив – най-древното жизнено селище в Европа

Plovdiv, edited on 09 maj 2022

Илюстрации:

- Пловдив, четиригодишната Вера край Марица.

 - В двора на къщата срещу храма "Свети Георги".

ДНЕВНИКЪТ НА ЕДИН ПЛОВДИВЧАНИН (972.)

ДНЕВНИКЪТ НА ЕДИН

ПЛОВДИВЧАНИН (972.)

  Случва се понякога да объркаме любовта към Бога с дивното плътско привличане, което – строго погледнато, пак си е Божа работа. А Господ си знае работата, твърдят неслучайно мъдрите хора от дълбока древност. – Аноним (1947)

  07 uli 1999

ЛЮБОВ ДО ПОЛУДА

Из ръкописа "Историйките на ученика Ламски"     

  Огромният транспортен пътнически самолет прелиташе на десет хиляди метра над Адриатическото крайбрежие в посока Триест-Венеция-Рим. От летището на Сараево към пътниците с бохчи и мюсюлмански такенца се присъедини група бошнаци, която изпълни с глъч салона, та на моменти дори четирите мощни двигателя не се чуваха. Сред ръкомахащата гмеж от умирисани на праз и кисела пот хорица се присъединиха и две католишки кюрета – едното бе аскет, слязъл сякаш от средновековна статуя: с грубо издялани скули, строго пристиснати устни и гъсти бухалски вежди, другото бе двайсетинагодишен възмургав, розовобузест, но с меланхолични печални очи, сини като метличина, същински красавец. В тоз небесен полет участваше и наша културна делегация, съставена от безлични оклюмали чиновници, самодоволни новобогаташи, две късо подстригани изключително грозновати журналистки от столичен седмичник, по-грозни и от Жана д'Арк, зализан мазен травестит – представител на модна агенция, двайсетина хористки от провинциален академичен хор, трима провинциални пишман писатели, лит. критик, двечки позастарели позавяхнали поетеси. Сред тях като алено мънисто върху седефено белия булченски гердан се мъдреше и вечният Тутуруткин. Тутуруткин леко похъркваше и мустаците му мърдаха като пиявички, демек, спеше.

  Хористките – по на двайсет-двайсет и пет, и други, по-възрастни – по на четирийсет, петдесет и повече години, заничаха през илюминаторите, въодушевени, притихнали, очаровани от гледката, която се разстилаше долу, под облаците. Сред хористките е и героинята на тази историйка, да я наречем Фани, макар много да ми се ще да я кръстя по името на онази библейска грешница, която юдеите пожелали да убият с камъни, но богочовекът Иисус ги възпрял. Такива шарени-марени и турлю-гювеч делегации Нова България разпраща по всичките посоки на света. В тях непременно все ще се набута я някой Тутуруткин, я дружина ачик просяци, маскирали се като финансисти. От името на Българската нация тези просяци шетат с паничка из офисите на могъщите Западни компании, за да се върнат в опосканата наша България с порция трохи или поредния заем, който и правнуците на днешния доверчив българин ще изплащат с фантастични лихви.

  По време на полета, който траял около седем часа, с продължителни или по-кратки престои на транзитно летище, пасажерите от двата салона успели да се опознаят, да обменят приказка, да понаучат един от друг и един за друг туй-онуй, а пък неколцина щастливци – и нещо повече...

  Още от качването му в Сараево Фани устреми очи към младото кюре. В черното си расо то й се стори одухотворен и странен млад мъж, а бялата лентичка на якичката го правеше, направо казано, божествен в нейните очи. На няколко пъти улови мекия му поглед на млад самец и кръвта й завираше, докато той, свенливо изчервен, свеждаше глава: Muy jovencito, muy quaro, y muy santo*.

  – Погледни го, мила! – сбута грубичко с лакът приятелката си. – Не е ли чудесен? Ух, направо ще го изхрускам!
  – Чудесен, обаче е католишки чернокапец, от най-ревностните слуги на Църквата! – равнодушно рече цоцоланата, солистка на дамския провинциален хор към местния Дом на профсъюзите. – Религиозният обет към тяхната вяра, драга, им забранява да се докосват до жена. Бият тайно чекии на провала, ако още не знаеш.
  – Чела съм...
  – Е, тогава радвай му се, побленувай, но не си въобразявай! То все едно сладолед през джам да ближеш.

  На летището в Триест, докато си похапваха хотдог, диригентът на дамския хор Агоп Префърцунян успя да побъбри на немски с възрастното кюре, и като ловък арменец, установи, че тези двама се гласят за аудиенция при Негово светейшество главата на Римокатолическата църква, привилегия за много, ама особено ревностни служители на католицизма.
  – Избрани сме измежду хиляда и седемстотин монаси в Хърватско. Братът Йосип е осемнайсетгодишен, но Негово Високопреосвещенство пожелал да го види лично, да разговарят на четири очи... Има вероятност брат Йосип да бъде въздигнат в по-горен сан. Предстои му блестяща кариера и ние в мъжкия ни манастир сме горди с крепката му всеотдайност към Светата Божия невяста, нашата честна, предостойна Църква.

  – Доста млад е наистина – кимна диригентът. – Не е ли твърде млад и зелен, че да го хвалите толкоз?
  – Въвел е в Христовата вяра стотици мюсюлмани-бошнаци.
  – Фиу-у! – подсвирна Агоп, български арменец с присъщи за етноса си жизнелюбие, ум и прозорливост. – Не е ли все тая пред Корана ли се молиш или пред Евангелието! Светът е едно голямо село, господине, нима не знаете! А сега вече имаме и Интернет, джиесеми, сателитна комуникация...

  – Братко – усмихна се ледено отецът, – едва ли знаете колко пагубен за душата им е ислямът. Кажат ли Аллах, тия хорица забравят и род, и родина. А войната ги направи още по-твърдоглави.
  – Значи, казвате, вашият брат Йосип успял с твърдоглавите бошнаци...
  – Viribus unitis** – кимна отецът и се вторачи в памучните облачета под крилото на самолета, с което даде на любознателния Агоп да разбере, че темата е приключена.

  След половин час боингът набираше скорост по пистата, за да поеме към Венеция-Цюрих-Милано, и докато корпусът му яко вибрираше, Фани успя да докара работите дотам, че младичкият йезуит вече не само седеше в креслото до нея, но и се захвана прилежно да й обясни кой кръг на Ада е отреден за грешниците, които: несъзнателно макар, са пренебрегнали Господ и препоръките Му за достоен живот сред греховете.
Беседата си водеше според високия стил на теософията, поясненията – на развален сърбо-хърватско-словенско-полско-чешко-руско-български, тоест, ползваше всички онези прастари думи и фрази, които са понятни за славянското море на Европейския континент. Фани пък попиваше не толкоз обясненията, колкото тъжния лъх на евтин одеколон за след бръснене, от най-евтините бръснарски мазила.

  – Извините меня – хвърли му лъстив поглед, – а въй с что бричите ся? Я слъйхала, что "Жилет" и "Уилкинсън" лучше всех, не ли?!
  – Ах, госпожице, ви существо земное – нажали се той и тя видя, че наистина тъгува.
  – А въй что! Ета нехарашо может бъйт според вами?!

  Той прихвана ръката й над лакътя и тя полекичка склони главица върху рамото му. Засмърдя й остро на нафталин.
  – А можна ета мъй с вами паправит?!
  – Разумем... разумем... – задъха се той, целият поруменя.
  – Ами тогава?!  

  – Ми сме овде на десет илядо метара више земле, ви присутност Богу не сечате?!

  – Сечам, сечам... И що, като го усещам!

  В най-предната част на салона между други двама пасажери в този момент течеше сладък мухабет на немски.
  – При нас в Хърватска някои затворници от инат с игла и рибарска корда си зашиват устата, предпочитат от глад да умрат.
  – Не може да бъде! Но това е жестоко, много жестоко. Ужасно, господине, разберете. При вас изглежда задържаните нещастници ги третирате по-строго от допустимото.
  – Ех, господине, тия хора не са за жалене... Те са мародерствали, когато нашите си напущаха домовете, бягайки от сръбските танкове и артилерия.
  – А религията? А всемирната Любов? А посланията на апостол Павел?!
  – Но при нас е война, господине. Вие какво очаквате!

  И тук мухабетът се запече.

  Отзад другите двама вече бяха преминали на "ти". Зад високите облегалки както в уютно гнезденце палавата Фани му позволи скришом да й надзърне в деколтето, дето розовееше нежна плът, а ореолът около зърното й мамеше ли, мамеше. Синеокият се разтрепери: крие ръце в черното си расо, криви очи тъй неестествено, чак я разсмя.
  – Я сейчас пайехала в тоалетну – надигна се. – Како кавалер и как сущий мужчина не сакаш ли пайехат са мной?

  Тоалетната бе в опашката на самолета, та докато се провираха между двете редици седалки, колежките й вирят палец или с два пръста – знака на победата, изпровождат тези двама с коварни, окуражителни погледи. Естествено в случая палецът не е знак на пребоядисал се комунист или доносник, нито е знакът на римски велможа, склонен да помилва живота на жестоко наранения на сцената гладиатор, а е по-близо до жеста на стопаджийка или на магистрална жрица, която – заголила бедро към препускащите бясно диви мъжкари, дискретно им прави предложение: "Ще ме качиш ли, жребецо?"

  Поне три пъти стигнаха до края. На три пъти тя учтиво го отстраняваше от себе си и клякаше да се подмие, а той я съзерцаваше потресен, че точно в такъв важен момент, когато според висшата теософия би трябвало да се чувства омърсен и жалък, нищо подобно не усеща, ами напротив, чува ангелски хорал в най-дълбокото на душата си. И Фани го гушва гальовна, оставя го да й се любува, да прокарва пръсти по тялото й и да пие от устните й, застанал сякаш покрай величествения олтар в чест на вярата в Бог, пред неочаквано оживялата мраморна Дева Мария; после като разгонен животно отново се впива в нея, причинява й болка, но тя го трае. С тънка усмивчица слуша как разгоненият жребец мучи нещо на майчиния си диалект нейде в албанските чукари, и никак, ама никак не му се ядоса, че кажи-речи, цялата отгоре додолу я олигави.

  По това време възрастното кюре притеснено обхожда с внимателен взор салона за евтината по-долна класа пасажери и бързо-бързо мрънка молитви на латински...

  Сред дълбоките фотьойли в чакалнята за транзитни пътници на цюрихското летище докато Фани отпиваше глътки силно кафе, младият последовател на Игнаций Лойола й предложи веднага да се оженят в цюрихската община, а сетне да уговори с колегата ритуална венчавка, да узаконят и пред Бог тази внезапна, по никое време избликнала греховна плътска любов.
  – Дарагой, милъй мой Йоско – изгледа го Фани с лукаво женско любопитство, – мая работа да делает изкуство, на гряз земле с ногами мои да буду ходит. А тъй, дарагой, не нада с меньой кариеру и жизню да сасъйпаешся.
  – Кохам те! Сакам те! Я очен люблю тебя! Их либе дих! Ай лав ю! Жьо т’ем! О, аморе мио! – шепне той в екстаз, милва й ръката и предано се взира в очите й на дяволица, благоговее като пред Света Богородица, все едно е коленичил пред папата или дори пред разпнатия Иисус Христос. 

  Бавничко приближи старото кюре.

  – Комен зи! – рече на младия йезуит. Докато го отвеждаше като провинил се ученик по-далеч от Фани, чак при пилотската кабина в предната част на самолета, обърна се към зяпачите:
  – Я, юбер ден зееленфриден, зер гут. Зер гут, них фар, майне херен!***

  От Цюрих нататък, през Милано, та чак до Римското летище възрастният неотлъчно и плътно съпровождаше своя разтерзан колега, отваряше му пътечка сред шаренията и сред нескончаемата глъч на тълпата или седеше, плътно наведен над него: нещо му шепнеше твърдо и настойчиво. Много нарядко дискретно обаче отправяше бърз като светкавица пред пролетна буря поглед към пухкавата хористка, докато последната –весела, разхубавена, не преставаше да се кикоти с дружките си. 

  – И аз знам подобна... – рече Манчо, като изслушаха мълчаливо поучителния разказ на кондуктора Вичо и дълго цъкаха с език. – А вий чували ли сте за монаха Разпопов! Твърд съм – викал Ристю Разпопов, – глух съм за дяволските изкушения и съблазън. Жената е чрево адово. Молитви си баел против мерак. Добре! Обаче явява се гъркиня една в селото Куклен, хубавица за чудо и приказ; покрай портите на мъжкия манастир "Козма и Дамян" моли монаха да я преведе до съседно село. Таман превалили баира, камъче й влязло в сандала. Рекла да се изуе там, дето поляната дъхти на омайниче, а от прекършените клони бисерна мъзга капе, наложило се и чорапогащника да смъкне. Зърва клетият Ристю голичко женско, вчепкват се двамца баш там, на тучната морава и… сетне хвърля расото, запокитил в храстите и калимявката дори и хукнал, моля ви се, държавната ни Българо-гръцка граница нелегално и незаконно да преминава.

  Едвам се отървал от граничните власти. Простили му, като чули, че било от любов. Но старият игумен дядо Инокентий не му прости – наложил му два месеца строг пост: на вода, четвъртинка хлебец и молитва. За таквизи работици, драги, не съм сигурен и молитвата дали помага, ама огладнее ли му задникът и ушите му светнат ли от глад, няма как да не забрави тез пусти опустели дяволски мераци, ами си речете "Пази ме, Боже Господи, и ти, Пресвета Богородичке, на мене, грешния, това да не се случва!"

  – Айде, бе-е! – наежиха се мъжкарите. – Тоз грях кой го не желай!

 Пловдив – най-древното жизнено селище в Европа

Plovdiv, edited on 08 maj 2022

По действителен случай. Графиката: от автора. 

___

* (исп.) Много младичък, много хубав и много свят.

** (лат.) С общи усилия.

*** (нем.) Да, за душевния мир, много добре. Много добре, нали така, господа! Бел.м., tisss.