ДНЕВНИКЪТ НА ЕДИН ПЛОВДИВЧАНИН (969.)

ДНЕВНИКЪТ НА ЕДИН

ПЛОВДИВЧАНИН (969.)

Човекът, за разлика от животните и птиците, живее повече с илюзиите си отколкото с реалността. Убийте му илюзиите, душата му започва да съхне, надъхайте го с гняв и омраза, унищожили сте духа му, вярата му в доброто, като основа на света. Цел на всяка власт е да ни ограничи дотолкова, че да престанем да мечтаем. – Аноним (1947)

  27 mar. 1970

РОЗОВА ПАНДЕЛКА*

  За младия мъж, изтегнал се в крайно неудобна поза, със задник, хлътнал в дупката между две пружини на стария разнебитен фотьойл и единия крак положен на бюрото с пишещата машинка, а другия – върху рамката на прозореца, този ден бе от многото изпълнени с отегчение дни напоследък. Тъкмо разглеждаше лекето върху ризата от снощната сантиментална вечер с до болка втръснало му дългоного същество върху дебелите персийски килими на хотел "Ню Отани", опитвашше се за кой ли път – да си пренареди мислите в поносим вид.

  – Много пушиш, момченце-е, много пиеш! – озъби се на отражението в огледалото. Държеше нащърбения къс стъкло, сякаш е пълен с бълхи помияр, който на всичкото отгоре помахва дружелюбно с рунтавата си опашка и ти я завира в устата. – И имаш развален седми ляв горен. Идеален кариес. Ех, едно нещо да е идеално у теб, и ей на, шибана съдба! – продължи да се терзае, задълбал с нокти вляво от носа по-едрата от двете появили се гнойни пъпки.

  Девет часът вечерта, чиновническият свят отдавна е изпълзял от хилядите офиси и канцеларии и човек, ако не е седнал в някой разкошен ресторант или тихо квартално кръчме, най-малкото би трябвало да се прозява срещу телевизора у дома. Бе една от първите пролетни вечери на март, въздухът ухае омайващо и подканя към авантюри, мераци просто висят във въздуха, обаче в стайчето, преградено с талашит от трите страни и запълнено с рулони вестникарска хартия, вони на спарено, чак се не диша.
Този ден личният състав на треторазрядното столично вестниче почива и чистачката естествено я няма, поне да почисти фасовете от пълните пепелници, да не говорим, че някой трябваше да открехне прозореца. Огромната сграда тъне в мрак. И четирите етажа по-горе пустеят, портиерът вечеря сухоежбина в кабинката си, а ето телефонът в бардака звъни като на пожар, но младият мъж дотам съсредоточено се е заел да си изстисква пъпки, изкривил неестесвено очи, че даже не реагира. В края на краищата, трябваше да прекъсне заниманието, ядосан, че някой, най-вероятно от сътрудниците на вестника, дотолкова се натиска да бъбри по телефона с редакцията точно сега.

  Протегна се, доколкото можа от неудобното положение, но не успя от първия път да достигне до апарата, който звънеше на поразия. Поседя, унило размишлявайки какви действия да предприеме срещу тази аларма, без да вдига задник от трона, но понеже мозъкът му нищо не измъти, пак се зае с пъпките, приведен над огледалото. Минаха десетина минути, а пожарната команда върху затрупаното с какви ли не хартии бюро не престава да наддава вой. Най-сетне младият мъж се накани да стане. Тъкмо дигна слушалката, и отсреща затвориха. Почувствал се като хлапак, на когото са обещавали захарен памук, самотният обитател на редакцията натисна с пръст вилката и затвори телефона и завъртя шайбата. Докато набере цифрите обаче желанието да разговаря се изпари и захлопна слушалката, взе да рови из джобовете си, изкара сплескан пакет цигари от най-евтините и си запали една.

  В същия момент на другия край на големия град симпатична млада дама води тънки преговори с майчето за някакви пет лева, които… е, не са кой знае каква сума, но пък когато ги няма, човек не би могъл да пие малко ликьорче в луксозна обстановка, нито да пуши нещо по-така. Запретнала края на полите на яркорозовата си пола с дълбока цепка отстрани, кажи-речи, до кръста, младата дама като амазонка беше възседнала стола тъй, че бедрата й се откриваха, което пък дразнеше майчето.

  – Да не беше тате в Швейцария – заподсмърча младата дама, но беше прекъсната от майка си, възрастна накокошинена дама (видът й идеше от прическата, не от лицето, масивно като диван от епохата на Австро-Унгарската империя; та госпожата зина и не затвори уста доста време, на което щерка й отвърна със стиснати устни, въплъщение на фразата "Убий простака с мълчание!"

  Назряваше кавга. И за какво! За мизерни някакви си пет лева.

  – Татянче, мама, в гроба ще ме вкараш – примирено рече госпожата.
  – Тате да не беше в Цюрих… – разхълца се Татянчето и скри лице в шепи.
  Това очевидно впечатли възрастната дама и тя се зае да утешава дъщеря си, която не желаеше друго от света, освен тези мизерни пет лева. И ги получи, както хълцаше уж, а в действителност се хилотеше диво в шепи. Когато слизаше по стълбището на луксозното жилище, построено от баща й, висш чиновник в Президентството, Татяна рязко се обърна, и като откри, че майчето я следи с поглед на сокол иззад тюлените завеси, яростно се изплези. В следния миг тъмнината я обгърна, а двайсетина стъпки зад ъгъла русоляв мъжкар отвори вратата на розово бентли. Без думица да рече, тя се намести върху седалката до него, докато русолявият включи стартера, двигателят замърка и мощната машина, като се плъзгаше безшумно, ги понесе по булеварда към центъра на града. На кръстовището зад Орлов мост бентлито едва не връхлетя върху странно същество в женска дреха, което се придвижваше с помощта на две патерици; с миловидно женско личице и гротескно разкривено от природата тяло, то сви покрай Перловска река в посока Военната академия.
  – Уф – въздъхна Миряна, като видя гърбавата.
  – Какво има? – осведоми се мъжът.

  Отговор не последва. Минути по-късно тези двама седят на диван в бара на хотела, където е отседнал той – късо подстриган блондин с розови бузи, дори симпатичен, да не се брои квадратната челюст, внасяща нещо първично към общо взето нахаканото интелигентното лице.
  – Вървят ли нещата, Томчо? – рече Татяна между две глътки от конячето, и тъй като събеседникът й май не я чу, понеже се бе вперил в изхода на хотела, или не желаеше да й дава обяснения, седеше заврял глава между раменете. Истината беше жалка, ако трябваше да говори как му вървят работите.

  Том, когото на подбив приятелите наричат Джоунса, колкото и странно да беше, се явяваше литературен консултант на щат в проспериращо столично издателство, чат-пат пробутва за телевизията сценарий за някое шоу, като да кажем онова с противния Христо Сираков "Милионер си търси съпруга" или набиращото огромен интерес сред драгите теле-зрители "Игри на късмета" с Румен Луканов, цвъкано с реклама на паста за зъби "Блендамед", чудотворни хапчета за оросяване на мозъка, лепило "Кортега" за ченета, мазила с изключителни качества да изпъват дълбоки бръчки, сапун, гащи, автомобилни гуми, показни клипчета за добрата домакиня с Ути Бъчваров, както и с прословутата Леля Мара, която предпочитала евтиния прах за пране, който смърди на теменужки, пред праха от най-престижна марка. Човек на изгодата, играч в личните връзки, Джоунса трета седмица ухажва Татянчето чрез бентлито на братовчеда Тони Говедото от Каспичан, както и с неособено високите хонорари от халтура по медиите, успява да закрепи приказната им идилия. Татянчето пък го цени, защото не е изнежен тъпанар на мама и тате и въпреки оскъдицата, в която тъне, създава покрай себе си впечатление, че е заможен колкото Бъкингамския принц. Цени го за галантността и за жестовете му. Като млада жена, харесваше й да усеща как я поглъща с разногледите си очи, бъбри за френска поезия, графика, живопис, за клюки от софийската опера и балет, накъсо, всичко от репертоара на типичния софийски сноб, който чудесно знае, че е сноб, но не се преструва и крие, ами се гордее с това.

  Оставяме тези двама в престижния столичен бар, за да надзърнем към онази, която преди минути розовото бентли щеше да удари на кръстовище след Орлов мост, току срещу Военната академия. Кръц-кръц-кръц разнася се с нея в тъмнината. Наближава десет часът и под едва започналите да се разлистват кестени по булевард Руски вече се прегръщат любовни двойки. "Обичам те" – казва той. "И аз" – отвръща тя, гушнала го през кръста, докато при внезапен прилив на мъжественост той реши да я отведе в квартирата си, в квартирата на студент приятел или в мансарда, която дели с вечно сънливия си съквартирант бачкьор или едва начеващ университетски преподавател. Всичко това гърбавата знае, защото е човек с фантазия, и колкото и недъгава, е едва на двайсет и няколко, полъхът на Пролетта кара и нейното сърчице да тръпне пред нещо, заложено от природата у всекиго от нас. А влюбените, когато се разминават с вечно съпровождащото я кръц-кръц-кръц на дървените й патерици, си пожелават нещо хубаво. Нали казват: видиш ли поп, коминочистач, или гърбушко, пожелай си нещо, че да ти се сбъдне мечтата.

  Пенсионера-портиер в канторката на университета тази нощ сън не го лови. Лежи в светлинката на газената лампа, че токът преди час кой знае защо спря, лежи и смята доходите от пенсийката и от службата в сграда, чието име даже не го интересува. Чук-чук – откънтява стъклото, та с пъшкане, кашляйки, се измушва от дървения нар, пули се в обляното от лунна светлина преддверие. Иззад стъклото съзира нещо, подобно на вързопче, само че по сламенорусите коси, разпилени върху раменцата, разбира, че това е младо момиче, може би фея. Отключва старецът, пита:
  – Зашо в туй време, госпо… – Спира: – О-о, Ванче-Капитанче! Какво те води насам?

  Ванче-Капитанче мълчешком се промъква покрай него и от коридора на огромната сграда отехтява познатото кръц-кръц-кръц. Портиерът я познава, затова удря ключа на вратата и се прибира в канторката си. В крайна сметка, нали! – щом Ванчето идва в десет вечерта, може да е също тъй редно посещение; има защо; още повече – това е Ванче-Капитанче, дето пише разкази за красиви и силни хора, Ванчето, дето е кротка и тиха като едва покарала ръж.

  Тази нощ самотният млад мъж, който бе обърнал гръб на света, беше се затворил в редакцията на студентската многотиражка, си има посещение. Вътре е мръсно като в бардак, но дамата с патериците се държи като аристократка, както същинска лейди.
  – Извинете, нали нямате нищо против да ползвам телефона?
  – Да, да – рече с пренебрежителен жест, като се питаше кой вятър довя Ванчето по време, когато той лично не желае да вижда жива душа наоколо.

  А Ванчето се изкатери по дървения стол като по скеле, изправи се, стъпила върху седалката, и като придърпа телефонния апарат, положи го върху стола, слезе пак на пода, повдигна се на пръсти, гушна с две ръчички апарата и го отнесе при рулоните хартия за утрешния брой. Седна в крайчеца, зиморничаво се загърна, постла носна кърпичка върху коленете си и завъртя шайбата на апарата, както й бе в скута. Въртя тъй замислена, набира доста номера, но никъде май нямаше късмет. Младият мъж я стрелка все по-ядно, гледа я лошо през рамо, както се е забил като гвоздей помежду разтегнатите пружини, съжалява, че не се е досетил да залости вратата. Хайде върви сега се оправяй с тази странна любителка на нощните авантюри през март!

  – Ах, Митя-Митенка, привет! – чу възторженият тихичък глас на Ванчето. Приведена над телефона, стиснала с двете си ръце несъразмерната за ръста й слушалка, тя се оживи: – Чудни, невероятни работи, ще знаеш, Митенка! Отде да знам, може би е от това, че... Ами, не-не! Не съм искала да кажа такова нещо... Просто едвам, ама едвам те открих. Ей-й-й, ама пък и ти нещо съвсем се изгуби напоследък, признай. Какво-о? Търсил си ме! Че аз къде ще да съм била?!

  По всичко изглеждаше, че чешитът отсреща е голям шегаджия – мисли си неволният свидетел на среднощната олелия по телефонната мрежа. Иронична усмивчица цъфти на лицето му, усеща нужда да скочи и намери цигара от бюрата на колегите вестникари Надигна се, разкърши гръб като атлет, зае се да претърси кътчетата, дето може да открие тютюн. Уви, издирванията му нямаха успех, та с гнусливо изражение разрови купчина фасове, избра по-недопушен, поизглади го с пръст, запали и блажен се изтегна гърбом към гостенката. Тъй де, на всеки пълнолетен гражданин на нашата република се полагат чат-пат и такива наслаждения. А гостенката му, вкопчила се в телефона, очевидно е в разгара на романтична история, която се вихри някъде край… Боже мой!... Край Одеса.

  – И излизаме късно вечер в белите си летни костюми да се разхождаме по брега на залива. Аз съм боса, в копринена рокля с гол гръб и дълбоко деколте. Да-а, виждам твоята приказна вила, представям си я, все едно и аз съм там. Виждам и крепостта на възвишението, и онези тъмнозелени борове. Помниш ли? А, Митя?... И се разхождаме под ръка по алеята край брега. О! А колко едри са звездите над Одеса... Стоим, значи, ние двамата с теб на брега, Митя. Това е обрасъл с тръстика бряг, има дюни. Хващаш ме за ръка и ме водиш сред пясъчните хълмове. И се отпускаме на пясъка. Събличаш дрехите си, тръгваш към морето. Помниш ли морето, миличък!... А аз стоя на високия бряг сред тръстиките гола-голеничка и те чакам да излезеш от водата. Устните ми са изпръхнали, болят. Ами че ти много лошо се целуваш, дяволе, тъй да знаеш. А пък не бива тъй. На сутринта, щом хоризонтът над морето зарозовее, ние се връщаме мокри и уморени. В хотела всички спят. Раничко е. Пазачът в къщурката на двора, и той спи. Гледаме го как ни отваря вратата и се прозява. Прекосяваме алеята с цветята. Да-а! И после в хотелската стая още два пъти, миличък, ти ми се нахвърляш. А че аз как да ти откажа, мили, нали и аз те желая...!

  Настава пауза. Майтапчията отсреща като че ли също има какво да добави. Младият мъж допушва трети фас, и още преди да е догорял, без да се гнуси, рови с треперещи пръсти из купчината фасове. Еврика! Открива цяла-целеничка цигарка, пречупена на две, пооглажда я, притиска скъсаното между палеца и показалеца, сладко припалва.

  – О-о, той пееше така хубаво в онези звездни вечери! Винаги съм си падала по Том Джоунс. Не се занасяй, миличък, аз преди всичко теб обичам. Миличък-моичък, как е възможно изобщо да ти мине през ум, че... Не ме карай да ти го казвам! Сам трябва да се досетиш какви са ми чувствата към теб, нали? Да, бе, да! Сестрински... ама съвсем сестрински!... Обичам, значи, да си седя с теб в опразнения глух ресторант край брега на морето. Да чувам тътена на вълните, а хотелът да гърми и хем да ни е страшничко, хем и ужасно приятно, че сме заедно. Питаш, какво обичам... Ами-и, обичам-обичам... Обичам вкуса на кафето след сън...

  Усмихва се с поглед, обърнат навътре в себе си, та младият отшелник, любител на фасове, както се е полуизвърнал да я наблюдава през рамо, дотам се е отнесъл, че огънчето гори пръстите му. Тръсва ръка, захвърля недопушения фас в пепелника, и гледайки крадешком неканената бъбрива телефонна терористка, изведнъж решава, че наистина изглежда хубавичка от такъв ракурс, особено при лунно осветление... А онази, която възрастният портиер нарече Ванче-Капитанче, продължава подхваната кой знае как фраза:
  – ...Обичам, разбира се, и вода. Знаеш ли къде е най-пивка водата? А, мили! Знаеш? Или не знаеш?... Е, как може да не се досещаш? Да, аз съм твоето момиче, не е нужно да го повтаряш. Разбира се от само себе си. Ами че водата в пустинята е най-сладка, миличък, понеже в пустинята човек е най-жаден. Така-така, сам си се досетил... Точно тъй, мили. Жаждата прави едно или друго на този побъркан свят прекрасно.

  Пое си дъх. Гърдичките й се издуха, както беше подпряла брадичката си с юмруче. Изхлипа. Сълзичка се търкулна по бузата:
  – Обичам водата, когато съм жадна. И въздуха също обичам, особено лекия ветрец. Не ставай смешен, миличък. Да-да, защото... кой знае защо, ние не можем без глътка въздух повече от няколко минути, а пък въздухът е като свободата, миличък моичък. Свободата, това е самият въздух. И да се усещам свободна, и да се усещам нужна на някого. Помниш ли Одеса? Дявол те взел, продължавай. Високите борове в цветята, и тях, разбира се, обичаме. И ние... О не, аз… аз си тръгвам. Тръгвам си. Не бива и не мога повече, не мога, не мога повече да издържам. Късно е. Не ме разубеждавай. Ето, затварям телефона и край!

  Стана тъй неочаквано, че младият мъж едва не глътна фаса, задави се, та и чак се закашля. А Ванчето бърши носле с кърпичка. Довлече телефонния апарат, дигна го с двете си ръце над глава като гира този апарат и го положи внимателно върху бюрото, извини се за безпокойството, рече лека нощ и излезе.

  След няма и минута пожарната команда в телефона пак се раззвъня.
  – Скъпи, можеш ли да ми обясниш защо цяла вечност ми даваш заето? – обажда се леко подпийнала дама. – Никаквецо! Длъжна ли съм да се въртя наоколо само да ти припомня, че ми дължиш петдесет кинта. Петдесеттачка, глупако, дето ми е ужасссно нужна веднага! Криеш ли ми се в онази дупка, в онзи ваш кокошарник, а?

  – Ама поча...

  – Не ти ща смахнатите оправдания. Знам какъв си лъжец и гадняр и как си измислил пак да ме метнеш, обаче...

  Възползва се от паузата, че отсреща дамата тъкмо се разкашля: дявол знае какви ги върши, повръща ли, защо се дави... и в скороговорка успя само да каже:
  – Да знаеш, сакато едно… да го съжалиш, ми окупира телефона, не го остави заради някой си Митя от Одеса. Плюс това вързала си розова панделка. И да ти кажа ли, тази нейна панделка, особено панделката. Ега ти! Смешницата ме простреля с розовата си панделка, направо ме хвърли в оркестъра...

  – Какъв Митя от Одеса бе, идиот!? – изпищя гласът от слушалката.
  – Знам ли! – Почеса се изнервен, разрани изстисканите пъпки, дръпна ръка, загледа си нокътя. Върху нокътя му имаше кръв. – Уф! – чеше се зад ухо. – Май се е влюбила. Ега ти сюрприза, ега ти изненадата, ай сиктир!

  – Идвам. И да не си мръднал оттам! Стой там, където си! – бойко отсече гласът.
  – Моля те, само не сега! – разкрещя се и той.

  Но отсреща бяха затворили линията и пиукащите сигнали от телефонната слушалка огласяха тишината. Поседя ням, неподвижен, повъртя слушалката в ръце, захвърли я върху вилката на апарата. Тази нощ ток няма, няма и да пуснат. Аварията ще да е яка; утрешните вестници с гробарски шрифт ще турят радостната вест на първа страница наред с пресни най-свежи новини за последните трупове на ахмаци по магистралата София-Пловдив. Младият пройдоха няма и намерение да отваря на когото и да било. Врътна ключа и се настани отново на изтъбушения си трон. Приятно му е да седи сам в празната канцелария на първия етаж на огромната сграда, да съзерцава как луната се провира из бухлати бледорозови облачета. Таи надеждица, че портиерът, няма да допусне друг да припари до неговата светая светих баш по това време. (По-късно се оказа, че вратата на редакцията не се заключвала. Езичето на бравата изскача, както му се полага, но пакостлива ръчица изкривила металната планка на касата, което ще рече, че всеки можеше да влети как и когато му скимне при пушача на фасове.

  Никой до сутринта не се появи.

  Минути подир полунощ розово бентли зле удари пресичащата булевард Руски Ваня Ефтимова, 22-годишна, неомъжена, завършила преди две години руска филология в Софийския университет, автор на неиздаден ръкопис за сборник романтични разкази, която никога не беше стъпвала в Одеса, не бе показвала нос извън София, дори не се беше отдалечавала от квартала край Докторската градина, зад Народната библиотека.
Потърпевшата издъхна, без да дойде в съзнание. Опитала се по диагонал да прекоси кръстовището на Орлов мост. При сблъсъка една от патериците й откриха на двайсет метра и трийсет сантиметра разстояние върху асфалта, току под единия от орлите.

  – Интересссс-но! Интересничко – цвъкна гъста плюнка през зъби младичкият напет следовател, докато с пластмасова клечка разбъркваше захарта в първото си за деня сутрешно кафенце. – Тъпчилещов! Ей, Иване, чуваш ли какво казвам? Я, запиши и таз дреболия в протоколя. Важно е... Дяволът се крие в детайлите, ако не знаеш!

Пловдив – най-древното жизнено селище в Европа

Plovdiv, edited on 03 maj 2022

–––

* Авторът настоява, че текстът по-горе е почти документален, с някои преувеличения, разбира се, както се полага за подсилване на ефекта при този тип лични спомени от преживяното през студентските му години, когато през 1969-1970 г. заемаше щатната длъжност коректор и стилов редактор към вестник "Софийски университет". Ванчето също е реална личност, а катастрофата е абсолютна измислица. Бел.м., tisss.

ДНЕВНИКЪТ НА ЕДИН ПЛОВДИВЧАНИН (968.)

ДНЕВНИКЪТ НА ЕДИН

ПЛОВДИВЧАНИН (968.)

  У жена, особено у страстното момиче, откривам нещо, което за нас е непостижимо, и това е интуицията й, когато решава струва ли си един мъж. – Аноним (1947)

  2 avg. 1988

ПАПАГАЛ ЗЕЛЕН

  Цяла нощ не спаха. Слънцето напичаше през проскубаните завеси на хотелската им стая № 308, когато младата жена лениво протегна голия си крак изпод чаршафа към бутоните на радиоапарата, една от екстрите на хотел "Гларус": О, Боже мой, колко ли е часът?" Едрият, почернял от загара мъж с прошарената коса, изтегнал се по корем, заровил лице под едната от трите възглавници, а другите две гушнал, измъкна изпод чаршафите ръка, върху чиято китка посредством златна верижка бе закрепен тумбест като поничка японски "Сейко". Младата жена обаче не погледна часовника, а избута с лакът негово височество, и като пристъпваше грациозно само на пръсти, се отправи към банята. Той ококори око изпод сплъстената възглавница, явно придвижването й през хотелската стая му правеше силно впечатление, въпреки изнурителната нощ.

  – Какво има, мили? – С кожата на гърба си бе усетила, че той я съзерцава; младото момиче притежава това качество; и без да дочака какъвто и да било отговор, дръпна завесата към антренцето и хлопна вратата на банята. Оттам след малко започнаха да долитат разнообразни шумове от течаща и яростно плискаща се вода.

  Половин час по-късно, освежена, мокра, тя дойде да го погледне какво прави, а той блажено похъркваше. Седна срещу огледалото, занаизвади от пътната си чанта почти дузина шишенца, тубички с мазила: туш, пудра, лак за нокти, бадемово масло, сенки за очи, и захвана да се маже, масажира и рисува. С катранено-черно моливче изтегли тъничка линия в основата на долния клепач и направи очите си удължени настрани и нагоре, с четчица сложи от зеления грим, а по средата напласти от белия цвят. Върху страните си втри руж, така че хем да личи, че е руж, хем и да не изглежда натрапчиво просташки... Огледа и опипа устните; откри, че горната е леко изранена: мизерникът я бе изпонахапал от страст, и не само по устните. Беше гола, в доста добро настроение.

  Говорителят от местната им радиостанция мелеше нещо за жътвата. Домързя я да сменя радиостанцията. Наблюдаваше като сокол – мишле отражението си отсреща и се размисли дали ако повдигне дългите си руси коси на тила, няма да е още по-секси. Снощи май попрекали с уискито и вермута, и сега я наболяваше глава, чувстваше се отнесена. Бръкна в най-горното чекмедже на хотелското нощно шкафче, сетне и под възглавницата върху разтуреното легло, измъкна златна верижка – същата верижка със сърчице и котва (любов и надежда), която снощи той, усмихнат и явно щастлив, тържествено й подари, когато я откри да лежи само по бикини в леглото.

  Хиляда и двеста долара, ле-ле-е! Нейничкият мухльо и букет теменужки няма да се сети да й подари за годишнина от сватбата им, а пък чуждите мъже... Е-еех, чуждите мъже! Ами да, чуждите мъже. Всъщност, кой ли е чуждият мъж и кой е своят. Онзи в крайния пловдивски квартал зад циганското гето ли е свой? Че той какво й предлага глупакът? Мръсното бельо, кухненските благовония или ревливите дечица на мама, скучните вечери пред телевизора, както и излетите с до болка втръсналите й негови приятели и колеги, които изпод око я заглеждат. Мерси! Благодаря, съпруже мой мил в радост и беди до самия край на живота! Закопча чудесната верижка върху десния си глезен. Бедрата й бяха дълги, тазът – висок; когато прекосяваше горещия златист пясък, за да се топне в морето, мъжете по плажа въртяха очи като стадо морски раци.

  Съзнаваше, че е хубава. Усещаше силата на своето младо и жизнено тяло. Играеше, общо взето, ролята на независима и недостъпна мадона. В това като че се състоеше и чарът й. А глупачките наоколо зяпаха завистливо и кудкудякаха край мъжлетата си, които иначе на четири лапи с изплезен език, въртейки опашка, биха тичали подире й. Ех, само да можеха! Ех, да не ги беше страх от общественото мнение, да бяха сигурни, че ще им позволи да се отъркат в нея, поне да я докоснат!

  Негово височество (метър и деветдесет и шест) измърмори нещо насън и съвсем се разкекери в просторната като рибарска шхуна спалня. Ох, Боже мой, но той наистина е величествен и богат! Аполон и Крез* в мощно тренирано тяло на мъж, който – макар да не си знае парите, знае как да си живее живота. И сега пак си спомни за нейничкия Глупчо. Какво ли прави сега в душния августовски следобяд на 330 километра оттук? Навярно полива цветята на балкончето и пръска с вода двете папагалчета в клетката над прозореца. Вижда го като през прозрачна завеса, толкова ясен й бе – застаряващ и посивяващ вече мъж, който освен да полива цветя на балкончето и да се залисва с папагалчета и кръстословици, да развежда домашен пес из засрани от махленските помияри квартални градинки три пъти на ден, за какво ли друго вече става!

  Говорителят от местното радио с овнешкия си глас обяви концерт народна музика за трудовите хора на къра, демек, за преселилите се в големия град селяни с техните Гюрга Пинджурова и прочие тракийски, македонски, добруджански, северняшки или шопски народни песни за любов, ядене и пийване. И реши, че няма да е зле да пуснат по радиото и нещо от Уили Нелсън или Джони Кеш. Тъй, малко кънтри с вносна тъга и романтика. Обзе я копнеж по нещо далечно, недостижимо. Млад каубой (говедар) и тя с коса, вдигната на тила, с мексиканска широкопола сламена капела, бясно препускат през прерията. Под столетен смърч каубоят приближава, както е на коня, прихваща я, ръката му плътно я обгръща през кръста...

  – И не ме докосвай! – разкрещя се. Негово височество се беше примъкнал като едър смок до табуретката, върху която тя седеше и се опитваше да докопа гърдите й, за да повтори снощния номер: да сучи като момченце, и така да я възбуди пак да се любят.

  Отвъртя му много яка плесница, по каубойски! Сега я наблюдава изпод спуснатите си премрежени зъркели като малко дете. Обиден ли е, що ли! Майната му! Майната ти, господин Крез, мистър хиляда и двеста долара! Ти не си моят каубой, моят Принц на бял кон. Само дето не му го каза. Стараеше се да не го гледа. Беше гола, само че вече не изпитваше желание да се люби, да му се глези, да се усеща желана и щастлива, че я цапа със секретите си. Не искаше да му обяснява каквото и да е.

  Вечерта отидоха в луксозния ресторант на комплекса: с певица латиноамериканка и оркестър войнствени манговци от София, които се подвизаваха из морските курорти до първите хладни дъждовни дни на есента под табелата "Лос Мучачос". Тя пи много. Беше весела. Опита се да пее зад микрофона на сцената, ала все нещо не излизаше и посетителите на ресторанта започнаха да й подсвиркват...

  Когато вече заспиваше в огромното хотелско легло и докато мистър Крез грубичко, някак съвсем непрофесионално я събличаше, за да я люби, докато по сестрински го прегръщаше и галеше плешивото оросено от обилна пот теме, самичка си шепнеше: "Милият... Милият ми папагал... Милият ми папагал зелен!"

Пловдив – най-древното жизнено селище в Европа

Plovdiv, edited on 02 maj 2022

–––

* Всъщност, известността на Крез се дължи не толкова на неговото богатство, колкото на факта, че в двореца му се е състояло първото изследване на връзката между богатството и щастието - както пише Херодот, бащата на Европейската история. При Крез бил дошъл известният гръцки мъдрец Солон, комуто лидийският цар показал несметните си богатства, след което го попитал дали при толкова богатство може да се смята за най-щастливия човек на света. А Солон не дал очаквания отговор: споменал за някакви бедни хорица от далечна Елада. Крез, естествено, бил разочарован, а Солон му казал: "Много от богатите са нещастни, а мнозина, които съвсем нямат много пари, са щастливи". Това днес може да звучи банално, ала не бива да го отминаваме, като имаме предвид, че е изречено в епоха, в която парите тъкмо са се появили. Солон казал на Крез и още нещо: "Човешкият ни живот е игра на случайността. Със сигурност си богат и цар на много хора. На въпроса мога да ти дам отговор едва щом узная, че си приключил живота си щастливо". Бел.м., tisss.

ДНЕВНИКЪТ НА ЕДИН ПЛОВДИВЧАНИН (967.)

ДНЕВНИКЪТ НА ЕДИН

ПЛОВДИВЧАНИН (967.)

  Отначало те пренебрегват, после ти се подиграват, после тръгват да воюват срещу теб и накрая побеждаваш! – Махатма Ганди (1869-1948)

  23 sep. 2005

ОТСТЪПИ, И ЩЕ ГО ИМАШ

  

  Чета, общо взето, внимателно книжлето "Диагностика на кармата" (част X) от Сергей Николаевич Лазарев, плътни около 150 страници текст във формат 10 на шрифта New Times Roman. Миналата неделя в телевизионното предаване на Драгомир Драганов, Драго Чая – гей и дебеланко с приятно самочувствие и обич към света, видях същия Лазарев, тъй да се каже физическия му лик. Симпатичен, дяволит, с аристократични маниери и игрива, лисича хитрост в излъчването. Последното ми навея усещането за физическа прилика с чешита поет и зарзаватчия от близкото до Пловдив село Рогош, все едно видях чаровен брат близнак на великия тарикат. Имам слабост към този тип персони заради претенцията им да ми съобщават Истини от кухнята на Господа Бога. Това са т.нар. родени артисти, хора с талант, т.е. тънка наблюдателност и дар-слово. Чета си, значи, част десета от "Диагностика"-та на Лазарев (1952) и току ми изгрява ту едно, ту друго парадоксално по вид несъгласие с известния автор. По подобен начин преди години се зарових в текстовете на Петър Дънов (1864-1944). Въодушевлението, с което се появяват пред публика този тип гневни "говорители на истини от последна инстанция", априори ме изпълва с подозрение. Впрочем, ето мои си открития, родили се като съпротива, като вид интуитивна реакция от прочита на въпросната книга:

   - Колкото повече ти отнемат, с толкова ставаш по-богат.

   - Божественото се проявява в миг на върховно унижение.

   - Човек не бива да прониква в непознатото с претенция, че ще търси Абсолютната Истина. Човешката форма на познание поначало е половинчата и в никакъв случай не е крайна, именно за да се съхрани животът, оптимизмът на мимолетното и постоянно менящо се динамично равновесие. Тази хармония, баланс непрекъснато се нарушава, за да ни зареди с енергия за живот. В такъв смисъл изречено, колкото по-значителни са загубите ни, толкова по-значителни са и придобивките в духовен план, стига да не струва такъв тип познание живота ти, като част от живота на планетата.

Сергей Николаевич Лазарев (1952)

  За разлика от Дънов, Сергей Лазарев ми е симпатичен. Да оспорвам прозренията му ми звучи игриво, понеже и у него откривам сродно на собственото мое преднамерено нехайство при изследване на духовността. Всъщност, това не е нехайство, а отваряне на интуитивното за потоци информация, за провиждането иззад облаци информация, кръжащи покрай или минаващи през самото сърце. Аман от рефрена за Божествената Любов, аман от фанатични призиви за стремеж към Бога! Любовта е свенлива, когато е дълбоко преживяно тайнство и празник за духа, и оттам – за душата. От затаеността за секунда проблесналият поглед на влюбеното в теб момиче излъчва много повече божественост от всякакви гръмогласни настойчиви призиви и декларации за чувства. Отблъскващо за мен е призоваване на Бога под път и над път, изразено с човешките уста и на най-усърдния праведник под небето. Версиите на крепка религиозност чрез речи отстъпват по благородство на източноправославната ортодоксия именно в този пункт, струва ми се.

  Ап. Павел*, когото католическият свят показно въздига, е строг, но смирен учител; виждам го като човек преди всичко, не като богоизбран. В това е величието на Духа, докато останалите луксозни и пищни форми на черковния ритуал са чисто човешката ни слабост към показност, към пищните узрели женствени телеса на госпожа Суета.

  Пророчеството, ясновидството или интуитивният подход по рождение са заложени у всеки обикновен човек. С. Лазарев очевидно ни помага да проумеем по нещичко от себе си, как да се самоусъвършенстваме, как да научим да се пречистваме чрез Духа. Но Третата от Десетте Божи повели гласи: "Не изговаряй напразно името на Господа, твоя бог". В тези 150 страници на част Х от "Диагностика на кармата" представата за Бога непрекъснато ми я навират в очите, та започвам да си мисля, че същинският Бог извира отвътре и понякога – лично за мен ще го кажа – е причината да рискувам, като запратя камък в блатото на отчаянието и малодушието, които усещам наоколо. Вижда някой страхливец, че достойнството си можел да отстоява с ядно несъгласие спрямо Силата и Властта, понеже знае, че и аз като него съм уплашен, защото не съм белязан със звездичка на челото и че съм същият като него: и аз изпадам в малодушие, обаче в състояние от време на време да се изправя срещу тарикатите от всякакъв калибър. Вижда моят обикновен събрат това нещо, което показвам как се прави, и то за него е обнадеждаващо. И той може да излезе от присъщата си страхливост – да назове със собствените им имена разните форми на унижение, както и имената на онези, у които е съзрял духовни струпеи – предателство, възгордяване, лъжа, грубост, лицемерие и пр. На снимката горе съм десетгодишният хлапак с белите гащи, вдясно наредил се в строя зад рапортуващия, който е фронтално към обектива. 

 

  Втори ден съм с книгата на Лазарев. Водим с него, тъй да се каже, спокоен диалог и духовната му аура ми се нрави. "Ето достоен опонент за моите си философствания и психологизми!" – мърмори у мен самолюбивото "аз". По индукция от прочетеното до страница 116. (от общо сто и петдесетте) изплува следната психографика на мястото, където учителствам от далечната 1983 г. В психологическа общност на разнопосочен състав от около 850 общо ученици, плюс учители, помощен персонал, администрация е образът на незабележим свенлив човек, преживял стресова ситуация, и общо взето неустроен, неутвърдил се в собствения си живот на простосмъртен. Този образ може да бъде обичан от всички, независимо от личните пристрастия, понеже нищо не иска, не настоява, не ангажира света във видимия спектър на битието. За да бъдем повече добронамерени помежду си, достатъчно е, че го има сред нас. Това е Любовта, струва ми се, която може да ни обедини и насочи какво да сторим с хаоса и безобразията на възкачилите се над нас в собствения ни живот, в собственото ни отечество.

  Защо очакваме отвън решението на общите за нас проблеми?! Не е ли този именно простосмъртен най-непретенциозният, най-нежният ориентир за нас, при условие че сам не съзнава доколко присъствието му ни променя и хармонизира? У себе си всеки диригент носи най-прост уред, без който не може да се постигне хармония в музиката. Достатъчен е един верен тон, откъдето да започнем пречистването от натрупалата се в тези нервни тридесет години прозаична битова и душевна шлака. Всъщност, не е ли Любовта най-великият ориентир в човешкия ни свят?

  Отстъпи, и ще го имаш! (Мое лично откритие.) Тъй силно желаеш нещо (или някого), че ставаш роб на страстта за притежание. И естествено вече не си същият (същата), а деформирана кукла на конци. Любовта е непредсказуема, ала отива при онзи, който е самият себе си, не макет на удобен манекен. Мисля си, че Лазарев не бива да свързва с нишка човека и божеството. Образът на Бог в представите ни е помощно средство: задава посоката, не задава пряката свързаност с по-висшия вид духовна субстанция. Свободата е драматична ситуация на личен избор, а не заповед свише. Със заповеди свише как ще ме принудят да обичам когото и да било?! Импулсът трябва да идва от дълбините на душата ми на простосмъртен, а не да ме сковава от страх. Категорично моят бог (общият за всички ни Господ) си е у мен: и цял живот съм се съобразявал с Него, без да се чувствам верноподаник или богоизбран. Напротив, в моменти, когато себе си съм пренебрегвал и болезнено аз сам съм си дърпал юздите, смирявал съм бесовете си, чувствам Го до мен, не само в душата си.

 В заключение след всичко дотук изречено: фанатикът, безпределно самоувереният в тълкуванията си "праведник", атакува същността на Вярата и на Духа. Едва ли има перспективна добра идея, която фанатизмът не е опропастил и превърнал в окови, в затворническа килия за духа, в крясъци за сметка на човеколюбието. Кълнат се в Бог на висок глас вероятно защото не съзнават, че без доверие към човека Вярата е низ от коравосърдечни препоръки, забрани, унижения.

  Отказвайки се от биене на чело и изричане на клетви за отдаденост и вярност към Бог (който и отказ непрекъснато съм изразявал досега, вече отвъд моите си петдесет години съзнателен живот), в действителност Му давам правото да ме посещава като прилив на тиха нежност към живия разкошен свят наоколо.** И в този миг дяволчето, което живее от най-ранното ми детство в самото дъно на душата ми, онзи някогашен филибелийски хлапак с изранени колене и сълзички в очите, чувам го да възкликва: "Ай, в какъв затвор зъл проповедник може да превърне дори Божествената любов!" 

Пловдив – най-древното жизнено селище в Европа

Plovdiv, edited on 30 apr. 2022

Илюстрации:

- 1957 г. Утринна проверка на Панагюрските колонии.

     - 2022 г. Паметникът Альоша, символ на моя Пловдив.   

___

* Немски криминалисти съставили фото-робот за облика на ап. Павел. За тази цел използвали документи, предоставени им от Михаел Хеземан, богослов от Дюселдорф, дълги години проучвал живота на апостола. Хеземан събрал много материали: исторически справки, данни за възрастта на ап. Павел, за семейното му положение, за пътешествията му и пр. Оказало се, че резултатите представят апостол Павел като нисичък на ръст, светлокож, с изострени черти на лицето и големи очи. Роден е в Тарс (днес, Турция). Най-жестоко преследвал християните до чудното му приобщаване към Христовата вяра, откогато става най-ревностен християнски защитник, проповедник и апостол. След обръщането си в Христовата вяра сменя името си на Павел, а според по-нова хипотеза, промяната е наложена, затова че е бил формално осиновен от Римския управител на Кипър, за да бъде спасен от преследването на юдеите.

Ап. Павел (полицейска възстановка)

** В личната си поща отпреди петнайсетина години открих послание от фратер Стефан от Великобритания, гостувал в Пловдив по повод богословска конференция, отседнал в местния хотел "Лайпциг". Учуден бе, че размишленията ми, които по онова време публикувах в сайта all.bg за православието и прочие, до голяма степен съответствали на личните му размишления за бога и вярата. Съжаляваше, че пропуснал да ми се обади, докато бил за няколко дни в родния ми град. Бел.м., tisss. 

ДНЕВНИКЪТ НА ЕДИН ПЛОВДИВЧАНИН (966.)

ДНЕВНИКЪТ НА ЕДИН

ПЛОВДИВЧАНИН (966.)

   Създадена за да бъде обичана, с фин усет за пренебрежимите от мъжа нещица в живота, второ преработено и допълнено издание на глинения Адам, това е момичето, което хем ти пили нервите, хем те изкушава да бъдеш по-добър. – Аноним (1947)

  18 oct. 2001

СМЪРТ ПРЕД ТРОЯ*

Щом царствена по пътя отминаваш,

дърветата се кланят до земята,

цветята с цвят ухаят ароматно

и въздухът се пълни с луд копнеж

по едрите звезди на Фамагуста,

по острови Полинезийски,

по смуглата Бразилска нощ.

И няма нищо в този миг по-важно

от силната ти гъвкава походка

на млада самка, търсеща си мъж.

И аз, наред със другите мъже,

усещам как очите ми изтичат,

ръцете как протягат се сами

и падам от любов сразен пред Троя.

 

Пловдив – най-древното жизнено селище в Европа

Plovdiv, edited on 29 apr. 2022

–––

* От ръкописа за сб. "Порто Фино", бел.м., tisss.