ДНЕВНИКЪТ НА ЕДИН ПЛОВДИВЧАНИН (952.)

1943 г. Пловдив, Димитър Бояджиев (1909-1963)*

ДНЕВНИКЪТ НА ЕДИН ПЛОВДИВЧАНИН (952.)

  Който не си знае предците, е лесен за лъжите или манипулациите на платени отвън наглеци за нас, българите, и за драматичната ни история. Но чия национална история не е драматична! Мнозина и тук си написаха героична биография, ей това е жестоката истина за вечните мекерета, парвенютата на всяка власт. – Аноним (1947)

  4 uni 2008 

ХАРМАНЛИЙСКИТЕ ПЕТИМА БРАТЯ (2.) 

   Най-големият от братята е връстник на поета от Банско Никола Йонков Вапцаров, родил се е в същата еуфорична 1909 г., месеци след като княз Фердинанд Кобургготски с усета на мамино синче и на ловък картоиграч от виенската аристократична бохема използвал историческия момент на разногласия сред могъщите европейски империи, за да обяви България за царство, което ще рече: за независима държава, на 22 септември 1908 г.

Оскъдно и доста преиначено – доколкото чета, от съвременните автори е представена ролята на Фердинанд (1861-1948). Изнасят купища факти за погрешните му политически и военни решения, а премълчават ролята на некадърните му съветници и угодничещите мазни канцеларски плъхове, премълчават и факта, че нафуканият грандоман и женкар, но любител на мъжки ласки, потомък и мешавица от няколко могъщи в миналото стари династии, заедно с не по-малко честолюбивия от него черен като циганин търновлия, възнисичкия Стефан Стамболов (1854-1895), е сред основните строители на модерната Българска държава с тъй бързо разрастваща се промишленост, отлично въоръжена, обучена във военното изкуство и с висок дух боеспособна армия на буден, обхванат от любов към труда и образованието народ, отворен за света, с твърде богати древни традиции.

  У Бате Митко, както и у поета от Банско, откривам сходство в характера, но и основно различие – моят предшественик романтик от харманлийския ми бащин род демонстративно страни от политическия живот, в най-тесен кръг се кълне, че се чувства еснаф, не се срамува, напротив: да си еснаф, заклевал се, е престижно, означава човек самостоятелен, мъж със занаят, уважаван за труда и уменията си... докато романтичният син на харамията Йонко де факто изгаря в политическите си пристрастия и красни илюзии. "Политиката е мръсна работа" е житейската максима, завещана от бедния данъчен чиновник в сънливия провинциален градец Харманли – баща им на братята Бояджиеви. Никога да не се заиграват с политика, семейството и занаята да си гледат: едно послание, произтичащо от стила и участта на дядо ми бирника. И четиримата му сина стриктно следват бащиния завет, предпоследният обаче очевидно се изкушил. Подир кървавия Септември на 1944 г. двайсет и пет-шестгодишният Течо (Стефан), машинен техник от предачен цех на фабрика в силно занемарения софийски квартал Герена с ровещите в калта, помията, купищата вонящ боклук и димяща сгур песове, кокошки, свине и оплешивели едри плъхове, бил привлечен, предпочитам да напиша: бил всмукан в структурите на Новата власт... Година преди да се родя, когато най-малкият Киню, петият от братята, на 21 ноември 1946 г. се жени за Надя (Надежда) от Пазарджик, до нощта, когато – готвейки се за последния си държавен изпит като студентка в пловдивския Учителски институт, отива да ме ражда, август 1947 г., тези трима обитават стая под наем на втория етаж в частна къща на пловдивската ул. "Захари Стоянов" 17, пресечка на голямата улица "Перущица". Бъдещият ми баща по онова време вече е калфа в мебелната работилница на Иван Радичев на улица "Франклин Рузвелт" 10, докато две години по-големият Стефан посещава курс по дактилоскопия (разследване чрез пръстови отпечатъци) за нови, бъдещи кадри в репресивните структури на "Народната" власт.

  Нощем Киню и Течо хвърлят вехта черга и спят на пода, а бъдещата ми майка, бременна и пред заключителния си държавен изпит в тогавашния местен учителски институт "Тодор Самодумов", се ширела в тенекиеното ергенско легло с пружина на бъдещия ми баща. Докато братята шетали по мъжките си дела през деня, тя се готвела за държавния изпит и поддържа оскъдното им домакинство. Доста години по-късно двама от състудентите й – осакатеният от побоищата в Царската полиция Тодор Калчев (ходеше с поскърцващи две дървени протези, че и двата му крака под коленете бяха ампутирани), по-сетне директор на най-престижното пловдивско училище: бившата Първа мъжка гимназия до древната Чифте баня, и учителката по Български и литература Елена Илинчева остават между най-уважаваните гимназиални учители в родния ми Пловдив. А майка ми пазарджиклийката след шест-седемгодишно митарстване с временни назначения по за месец или два из детските градини на града окачи дипломата си на пирон, както се казва, и две десетилетия и половина работи като редови монтажник в цеховете на местния Електроапаратурен завод. Баща ми, учил-недоучил, спомням си, не пропускаше случай иронично да я подразни: "Надке, що ти е дипломата, мойто момиче? Що не я окачим в кенефа, да й се радваме!"

  Известно време, докато Стефан се готви за кадър в силовите структури на Новата власт, братята поминуват с оскъдната плата на калфата Кирил. Сетне чичо ми Стефан заминава за София, жени се за кльощаво русоляво моме от Радомир, чийто говор тече бързоструйно като планински ручей, и години по-късно, като опираше приказката в тъмната изба на улица "Ниш" у хазяите Дърварови: с какво всъщност се занимава Течо, какво работи и какъв му е всъщност занаята, версията бе, че е среден техник в предачна фабрика. Когато се позамогнахме (били сме най-бедните в бедняшката ни махалица край уличката "Ниш"), няколко пъти ходихме на гости в София тримата: татко, майка и аз между тях, върху възглавница на дръжката на 200-кубиковия състезателен "Цюндап". Течови с двете им рожби живееха в типична за онези мизерни години комуналка край Орханийско шосе, на улица "Емануил Васкидович" №40, с няколко още семейства на бедняци, пришълци от близките до София шопски селца. Изключително бъбриви нощем се оказаха шопите зад тухления зид, това помня ясно от мътното начално десетилетие след Девети септември, между 1953 и 1956 година. 

  1945 г. Пловдив, в Цар-Симеоновата градска градина.**

  Било е лятото на 1959 или 1960 г., когато току пред избата ни на уличката "Ниш" паркира грамаден, лъщящ с никелираните си брони черен ЗиМ и от него се изсипаха чичо Течо, чинка Мили (Емилия) и братовчедите ми Соня и Валентин. На път към морето, към правителствена почивна станция там нейде на майната си, отбили се да ни видят: как сме, що сме... Поседяха не повече от половин час в мрачния сутерен девет стъпала надолу в земята, и заминаха. И оттогава у мен се загнезди съмнението, че машинен техник от някакъв си мижав предачен цех сред едно от бунищата на онази жалка стара София – местността Герена, едва ли случайно ще да е в положение да пердаши из България с предназначена само за много специални хора държавна лимузина... Обяснението беше, че Стефан вече се бил устроил за механик в гаража на Държавния съвет и ЦК на БКП, та му позволявали веднъж годишно да ползва със семейството си мощния държавен ЗиМ. После излезе, че май още в онова време ще да е служил към страховитото за всички нормални българи УБО (Управление за безопасност и охрана). Та не съм дип наясно какъв му е бил занаятът; всеки случай, не ще да е бил прост техник в предачен цех. 

  Беше общителен, обичаше да играе шахмат, табла; предпочиташе обаче повече да ме подпитва и внимателно да слуша, наклонил лице над масата. Мил, гостоприемен, с присъща само нему сред братята лукава усмивчица, може би далеч по-начетен от братята си. Веднъж – вече дипломирал се в Софийския университет, когато им гостувах в панелното новичко жилище в софийския жилищен комплекс "Младост", чух го как към жена си – чинка ми Мили, се обръща с такава една изречена като на майтап, ама през зъби приказчица, че беше май вече подпийнал: "Бе, ще грабна аз някой ден пак желязото!" И съм си мислел: дали не е от онези, които вадели от мазенца и таванчета укрилите се в миша дупка нарочени от т.нар. "Народна" власт замогнали се в най-жестокото време за нашата България и Европа бивши политици и главорези от следващото западния циливилизасион Царство България с всичките му печални вакханалии на простотията и пошлостта, приумици и скудоумия на вечните клоуни, съпътстващи всяка национална трагедия.

  В дома им витаеше респект към Тодор Живков – за съпругата на Живков д-р Мара Малеева се говореха само ей такива приказки: какъв благороден човек била д-р Малеева, на колко изпаднали в затруднение помогнала, но видиш ли... откакто Мара си отишла, променил се Живков, затворил се, не допуска вече никого до себе си. Когато едва в трийсет и осмата си година внезапно, без видима причина дъщерята на Насо Гащара изпадна в кома и след три дни изключиха апаратурата и издъхна, за погребението на моята мила артистична братовчедка Нина (1942-1980) чичо ми Стефан долетя от неговата горда София и помня как, обърнат към баща ми, докато пушим в очакване да свалят от горния етаж ковчега с мъртвата Нина в дворчето на улица "Иван Вазов", тъй че да чуя, рече на баща ми: "Синът ти, Киньо, ще напредне само когато стане партиец. И ще му се отвори пътят в живота, и кариера ще направи". В жежкото лято размечтал се бях да се възползвам от устната покана на Лозан Стрелков***, тогавашния шеф на БТА, да подам молба, да кандидатствам, да се конкурирам за длъжността кореспондент на БТА с неколцина, сред които бе и неуморният в днешно време борец за европейски духовни ценности офицерът от Първо главно управление на някогашната Държавна сигурност Иво Инджев (1955). Нямало е кой да ми каже въпросният конкурент за длъжността чий човек е и за какво се бори.

  Било е през май 1981 г. Два месеца по-късно ще ме изгонят от местния младежки седмичен вестник "Комсомолска искра", че съм се бил оказал неблагонадежден, от когото Партията (същата, за която чичо ми Течо ме калесваше да й ставам член, за да напредвам в живота) отегчена свалила доверието си от мен. Причината: критична статия "цял чаршаф", дето има една дума, от май 1981 г. за аромата на леш от местния екарисаж, ала най-неприятно за Партията: в статията за пловдивските идиотщини се мъдри пасаж, че Червеният площад на втория град в България – място свидно, свято, мило за всеки Спас Гърневски (1953), Иван Костов (1949) или Иво Инджев (1955), кът, светиня на марксизма-ленинизма, на прогресивното човечество и световния пролетариат, за демонстрации, митинги, празник със сватбарска пукотевица, кръшни хора, гръмки слова и скандиране в чест на успешната ни борба с империализма и прочие хубости, смърди на леш. Който не вярва, да провери! Майският брой на вестника с репортажа "Примери с обратен знак", писан за рубриката "Май – месец за защита на природата" и отпечатан от първа на трета страница през 1981 г., трябва да е в хранилището на пловдивската градска библиотека "Иван Вазов".

Пловдив – най-древното жизнено селище в Европа

Plovdiv, edited on 13 apr. 2022

Илюстрации:

- Бате Митко с любимия си акордеон "Хонер".

- Гори архитектурен шедьовър на Пловдив.****

–––

* В униформа на авиатор. Снимка, правена на някогашното пловдивско летище.

** В средата е най-малкият брат Кирил (1922), крайният вдясно е Стефан Бояджиев (1920).

*** С тъкмо приключилия обучението си в Юридическия факултет на Софийския университет още неизвестен Кеворк Кеворкян (1944) от редакцията на вестник "Народна култура" бяха ни пратили за репортаж от БТА. На чаша кафенце в шефския му кабинет Лозан Стрелков (1912-1981) като да се разнежи, щом ни видя с арменеца от Сливен, и рече: "Ей такива млади хора ми трябват за кореспондентските бюра по света". В коридора заместникът му, който по-късно оглави БТА, Стефан Тихчев (1929-2011) въодушевен рече: "Едва в трети курс студент, и вече ви печатат в такава висока трибуна, като "Култура". От репортажа, който трябваше да пиша с Кеворкян, нищо не излезе, и нямам представа защо. Впечатление ми направи походката на нисичкия Кеворкян; реших, че единият му крак е по-къс и затова главата му се движи нагоре-надолу, когато пеш от мензата на СУ-то вървяхме към сградата на БТА. 

**** За този палеж сред поредица от случайни палежи уж от клошари обществена тайна сред пловдивчани е, че е организиран от местни чиновници на висока длъжност, захванали се да разчистят терен в центъра на Пловдив за ново строителство на частни фирми. Бел.м., tisss.

ДНЕВНИКЪТ НА ЕДИН ПЛОВДИВЧАНИН (951.)

Георги Бояджиев (1885-1955)*

ДНЕВНИКЪТ НА ЕДИН ПЛОВДИВЧАНИН (951.)

  Който не си знае предците, е лесен за лъжите или манипулациите на наглеци за нас, българите и за родната ни драматична история на нация, която си търси място сред съседите на този райски кът земя и останалите европейски нации. – Аноним (1947)

  4 jan. 2017 

ХАРМАНЛИЙСКИТЕ ПЕТИМА БРАТЯ (1.)

  

  Питал съм го как е било в детството му, какви игри, какви радости, какви неща са го изпълвали, и той замълчава или ще се тросне: "Какво толкова, детство като детство! Гонехме парцалената топка, цамбуркахме из реката, навъртахме се покрай военното поделение". И в Харманли, като във всеки тогавашен град на Балканите, хлапаците се делели на махали. Така беше и през моите хлапашки години (1954-1964) в някогашния Пловдив. Еднообразният за момчето живот на възрастните за харманлийския хлапак се оживявал единствено от любопитството му към военните занятия: маршировки на плаца, коне, оръдия, гаубици, танкове, камиони, мотоциклети, карабини, картечници. Близостта до граничната бразда за раслия в градеца Харманли мъж през периода на грандиозни за Европейския континент катаклизми влияело и върху детските им игри. Правели от оризова хартия и градинарска тел балони; със запалената, напоена с газ гъба вятърът отнасял хвърчилата им на юг към Гръцко и Турско. А маршируващите колони пехота, с кавалерията, конните впрягове, теглещи дългоцевите тежки оръдия, скрибуцането, бумтежът и грохотът от веригите на танковете, ръмженето на военните камиони и мотоциклети, резките команди над множеството мъже в униформа, с каска на главата, с раница на гърба и лъсната пушка в ръце внасяли уважение и трепет към Българската армия, за разлика от днешната родна "армия", която все повече мяза на отряд наемници за чужди на отечеството ни мисии във военни операции далеч оттук.

  Така си обяснявам влечението у петимата братя към всички онези нововъведения във военната техника – могъщи двигатели, скорострелни оръжия, зенитки, гаубици, бойна авиация и дирижабли, подводници, торпили с тонове взрив, бъкани с оръжия кораби, далекобойна артилерия, все характерни за света в навечерие на касапницата, известна днес като Втора световна война. Фактът, че на трийсетина километра чужда армия се въоръжава до зъби и се готви за нападение (както пишели вестниците) над Отечеството – срещу кого ли друг са се готвили да воюват! – развихряло момчешката фантазия. Политиката си е политика, юношеството обаче си има своите илюзии и път през поколенията българи от далечната 1878 г. насам. А сигурен съм, тук за нашенеца пръст имат и Русия, и Германия, става ли дума за кървави сражения, смърт и война.

1932 г. Харманли. Най-вляво сред правите е 10-годишният Кирил.

  Петгодишен, изгладнял, без да го усетят по-големите братя, заети с толкова важните за тях набези из околността на градчето, пет-шестгодишният Киню (Кирил) все киснел край телената ограда на военното конно поделение; в консервна кутийка войничетата му отсипвали от войнишката чорба. Вижда ми се странен този детайл от най-ранното му детство, но всичко си идва на мястото в картината, която много по-късно след низ недомлъвки или оттук-оттам дочуто от майка ми сам си съставих. Как така, чудел съм се, синът на общинския чиновник – бирник, който борави с купища пари, ще стигне до положение като просяк да се навърта покрай войнишката бака за комат хляб и паница войнишка чорба! Колегата математичка (Катя Димитрова), оказа се, по майчина линия била свързана с Харманли. Подпитала Катя майка си за семейството Бояджиеви и ето какво научавам. С най-малкия от петимата братя майка й на Катя учела в един клас, в една и съща махала раснали. "Бяха най-бедните в махалата – рекла, – майка им беше много строга към тях, като орлица ги прикоткваше около себе си. Да, прилежен и чист беше Киню Кради-котака (детския му прякор), може и да е гладувал, но не съм го чула някога да се оплаче."

  Друг епизод. Когато се ражда последният син, милозливите комшии водят заможни бургазлии, бездетни мъж и жена, при лехусата** Динка; увещават я да даде бебчето за осиновяване, тъй ще да е по-харно и за детето, а и за бедстващата челяд. Надигнала се родилката от постелята: "Рожбата си не давам! Ще я отнесете само през трупа ми".

Първородният Димитър (Митко) все около нея се въртял. Вторият и третият (Дончо и Атанас) скитали из бахчите и по дворовете с овошки. Четвъртият и петият (Стефан и Кирил, с разлика помежду им от две години) били в юношеството и младостта си все неразделни. Когато 15-16-годишен, най-малкият брат зарязва бащиния дом и дохажда подир двамата Димитър и Атанас в Пловдив, наема го да му разбичва трупите някой си арменец Ончо, при условието занаят да учи и срещу храна. Живял за кратко в дома на най-големия си брат Димитър и жена му от Хасково Фана. Вземат го в казармата уж за едногодишна служба, че като пети син в семейството се ползвал от отстъпка, която привилегия все пак не му спестили участта едничък сред петимата братя да се окаже на фронта срещу оттеглящите се войски на Вермахта в дъждовната пролет на 1945 г.

1943 г. Баща ми пази арестанти за политическа дейност в армията.

  Връща се от фронта с Орден за храброст ІІ степен, измършавял, слаб, безпаричен, а в жилището на брат му съпругата Фана от Хасково, ядовита от вратата на третия етаж в къщата, която обитавали под наем: две стаичета и салонче, на улица "Хъшовска" 11 (сградата си седи и досега), му посочила стълбището: "Тук вече за теб място няма"... Наложило се зимните месеци да нощуват, опрели гръб до гръб, с другия чирак върху стара черга, метната връз купчина талаш на тезгяха в мебелната работилница на Иван Радичев на ул. "Франклин Рузвелт" 10, пресечка на улица "Гладстон" (Тази неугледна едноетажна сграда си е там и до днес). Шест и седемгодишен, носех му в две канчета сготвено от майка ми в тъмната изба на улица "Ниш" 4, за обяд.

  Отнасяше се с подозрителност, граничеща с отвращение към всичко онова, което се отнасяше до политика, и всички онези обаятелни устати тарикати, които се занимават с политика. Защо ли? "Ние занаят учим, от сабахлен до вечерта трупи разбичкваме, а в Пловдив след Девети (септември 1944 г.) плъзнаха едни перекендета, дето ги мързи да работят, и където двама, те там: лозунги скандират, речи държат. Вързаха по една червена лента на ръкава, станаха Новата власт..." Това му беше обяснението. Канили го, като бивш фронтовак, да го включат в политическа дейност, пък той не понасяше всичко онова, което намирисва на политика; политиката за него бе и си остана подло занимание за пропаднали хора, та се беше записал в ДОСО (Държавна организация за съдействие на отбраната) и до 1960 г. се състезаваше в мотоциклетните надбягвания, които по онова време общината уреждаше по няколко пъти годишно из централните градски улици. Платното с надпис "Старт" разпъваха над булевард "Руски" точно под Търговската гимназия и оттам с пукот, рев и пушиляк глутницата кросаджии поемаше към Централната жп-гара и по скалистите склонове на Бунарджика, чак до паметника-костница на Руските освободители от 1877/78 година. Сетне се втурваха по Пещерско шосе към околностите на града. Състезателното трасе прекосяваше Царския остров, където е сега Гребната база, до селото Оризари, после се връщаха пак по Пещерска и по улица "Васил Априлов", за да финишират встрани от Парадния вход на ДНА (Дом на народната армия), срещу бившето Комендантство на улица "Иван Вазов", където сред многолюдната шумна тълпа ги очакваха началниците и официалните височайши гости от София. Имената на пловдивските кросаджии се носеха от уста на уста; за нас това бяха истинските герои, и макар мълком, тайно се гордеех с моя баща. Манчоолу, Георги Мачев, Байката, Бакърджията, Чапая, естествено и баща ми Дърводелеца сред тях, бяха кумир за всеки някогашен мой връстник, буен хлапак под тепетата.  

   

  За състезателния му 200-кубиков "Цюндап"... Три мотоциклета от тази немска марка мотоциклети смени, произвеждани все около 1937-1938 г. – за тези стари мотоциклети по-нататък ще разкажа. Вместо фар и от две страни под седалката за крос монтираше елипсовидни три табели с номер 45. Вероятно този номер, смятал е, му носи късмет – напомняне, че оцелял в сражения из Сърбия и Унгария и се завърнал без драскотина. Беше се абонирал за вестник "Патриот", седмичното издание "Авто-мото", а по-късно сред купчините вързопи с годишните течения на тези стари издания открих и богато илюстровани списания за военна техника от онова романтично за хлапето на бедняци време: хидроплани, дирижабли, ракетни установки, торпили, военни кораби. С часове през юношеството си съм разгръщал пожълтелите страници с фотографии на бойна техника. Но коженото му яке и ботушите за мото-крос не посмях, сърце не ми даде да ги нахлузя.

  Бях тринайсетгодишен, когато една вечер у дома се появи с новичка червенка 100-кубикова чешка "Явета". Каза, че за мен я купил. Ала седмица по-късно, само като ме видя как лудешки пердаша в облаци прахоляк пред възхитените очи на махленските дечурлига, отсече: "Докато съм жив, ти мотор повече няма да видиш". И на следния ден чудната, красива като момиче "Явета" изчезна. По онова време вече живеехме на улица "Люлебургаз" 17, и естествено на същата улица, успоредна на Пещерско шосе, правих моите лудешки демонстрации на млад глупак, който силно иска да се изфука.

    Пловдив – най-древното жизнено селище в Европа

Plovdiv, edited on 12 apr. 2022

Илюстрации:

- Георги Бояджиев, моят дядо бирникът от Харманли.

- Разрушената барокова сграда на Аптека Марица.***

–––

* Промених си рязко мнението за писателя Елин Пелин (1877-1949), когато сравних противния образ на бирника от разказа "Андрешко" със спомена си за моя дядо Гьорги: с по детски гледащите на света очи, който не пиел, но когато се видел с пари, черпел в кръчмата, като типичния сиромах, който желае да го запомнят заможен. Баба ми Господинка го третирала наравно със синовете, и замръкнел ли с приятели, залоствала вратата, та милият нощувал върху черджето отпред. Строга жена била Динка (Господинка) – майката на петимата момчурляка, раждани между 1909 и 1922 г. Като момиче 16-годишно, с дружката си хаджи Анка, която била влюбена, ходили чак до София, за да се срещне Анка с Иван Вазов, научавам от братовчед ми Валентин, когото баба ми изгледа от пелените, като последния й внук от четвъртия си син Стефан и на когото разказвала лични неща, които дори синовете й не знаеха.

** Родилка до двайсетия ден след раждането.

*** Разрушиха сградата около 1965 г., за да издигнат на нейно място по заповед на идиоти в пловдивската община огромен паралелепипед в центъра на Пловдив, безличен многоетажен дом за стотина семейства. Бел.м., tisss.

ДНЕВНИКЪТ НА ЕДИН ПЛОВДИВЧАНИН (950.)

 ДНЕВНИКЪТ НА ЕДИН ПЛОВДИВЧАНИН (950.) 

  Като грахови пет зърна от една шушулка се изтърколили петимата синове на бедния бирник от Харманли – невероятно за днешните ни представи: да си заровен до гуша с пари, пък семейството ти да е най-бедно в бедняшката махалица. Да не се занимават с политика, съветвал синовете: "Политиката е мръсна работа за пропаднали"... Този, очевидно нагледал се на какво ли не, човек ми е ориентир за стойността на големите кухи речи. – Аноним (1947)

  18 maj 2008 

ХАРМАНЛИЙСКИТЕ ПЕТИМА БРАТЯ (5.)*

  Когато са си бъбрели да ги обсъждат незлобливо или ядно за нещо си, съпругите на петимата братя отронвали понякога ехидничко, но и с пламъче затаена дяволитост в усмивчица, определението "Господинкините синове". Най-често съм чувал тъй да се изразява родопчанката от кв. Устово чинка ми Кети (Катерина) – жената на чичо Насо, която хем бе гардеробиерка, хем цигари продаваше в преддверието на пловдивския ресторант "Република" (бивш "Молле"), онзи най-луксозен някога пловдивски лъскав ресторант с големите огледала по стените, любимо място за местната пловдивската бохема от епохата на Царство България, където някога местен управник превърнал в затворник младия Александър Балабанов, докато не преведе на български докрай от оригинала философско-епичната драма "Фауст" на немския класик Гьоте. 

  Длъжността на чинка ми Кети беше да подрежда по закачалки балтоните, кожусите, палтата на изискано облечените мъже и жени, а и да продава цигари във ветровития безистен с циментов под, посрещайки и изпращайки разните им там компании винаги с добра дума и с любезна усмивка, и Кети – съпругата на Насо Гащара, изпълняваше по време на соца тази длъжност на професионална слугиня поне трийсетина години. Прескачах чат-пат да си купя цигари от нея, пък и да си побъбрим, докато бях част от редакцията на местния младежки седмичник "Комсомолска искра", особено когато ме е налягал глад да чуя гласа на човек с доста проницателен ум, добронамерен, видимо благосклонен към мен, 25-30-годишния й роднина. "Виждам те, ах... и ти си Бояджицка семка – греела е насреща ми с иронична усмивка, – падаш си по хубави момичета, а!" Други нейни фразички са ми откривали какво всъщност си мислят за мен родителите ми, които все намираха за какво да ме хокат: "Да знаеш, Надка много се гордее с теб!" или "Питам баща ти: А бе, Кинчо, що на Елито помагаш, а за сина не си така? – А баща ти: Какво да го правя, като е навирил глава, как ни веднъж не дойде да помоли: Имам нужда от това и това!"

  Доста семейни и родови тайни, доста подробности покрай Господинкините петима сина отнесе чинка ми Кети със смъртта си. Съпругата на Бате Митко – Фани (Фанка) – родом от Хасково, която яко се големеела пред етървите и пред по-малките братя на мъжа си, у дома не съм усетил да я долюбват. Ето и лакърдия, излязла из устата й на типичен грандоман с интелектуален недоимък, която лакърдия я представя може би най-изчерпателно: "Аз съм като олиото над водата – фукала се хасковлийката Фанка пред етървите (съпруги на останалите четирима братя) Златка от Xарманли, Катерина от Устово, квартал на Смолян, майка ми Надежда от Пазарджик и Емилия от Радомир – винаги ще съм по-горе от вас". Първият – най-големият, Димитър, Бате Митко, както го наричаше баща ми, за мен си е образ на мечтател и романтик, българска версия на Сервантесовия Дон Кихот дела Манча. Висок, строен и синеок, особено се гордееше с мотоциклета си, 500-куб.см немско енесю (NSU) от 1934 г., триколесно возило, оказало се в Пловдив кой знае как от далечна Англия, нещо силно престижно за мъжа в онeзи усилни бедняшки времена. Едрогърдата хубавица в младостта си Фанка, едроглава и с неприятна усмивчица, предполагам, бързо ще да се наситила на донкихотовщините, на великите проекти и велики начинания, които неизменно приключвали плачевно, си отмъщавала, като хленчела пред разни чужди мъже – вероятно за да я ухажват. Купил прожекционна кино-машина на кредит и обикалял селата около Пловдив, организирал кино-прожекции. Известно време прилично печелел, но намерили се завистници и три пъти му палят кино-машината, на три пъти едвам сам я спасява от пламъците, докато съвсем се отчаял и зарязал този печеливш бизнес около трийсет и петата си година, малко след кървавия Девети септември 1944 г. Две или три години по-късно отворил мизерна работилничка за ремонт на електродомакински уреди (котлончета, лампиони, вентилаторчета, грамофони и пр.) на пъпа на Пловдив, отначало баш на ъгъла срещу Централната градска поща, където сега са разкопките, по-късно, подир 1959 г. – срещу бившата баня "Цар Симеон", която баня беше където е сегашната спирка срещу хотел "Тримонциум". Барачката му бе залепена за ствола на огромен бряст, десетина метра на север, вляво от ъгъла на бул. "Цар Борис Обединител" и улица "Капитан Райчо".

Бате Митко и Мичона. Пловдив,1940 г.

  Обитаваше под наем с жена си и двете щерки Мария и Диана двустайно жилище на третия етаж на ул. "Хъшовска" 10, между бул. "Шести септември" и река Марица. Бил съм в пети или шести клас, когато по стълбището към третия етаж от бъкано с антики жилище изведоха първата, най-голямата от братовчедките ми от харманлийския род Бояджиеви, Мичона (Мария), накипрена като луксозна булка, най-долу – пред вратата на "Хъшовска", да ги снимат с младоженика Митко от Пазарджишкото село Лесичово – трътляв дебеланко с румени бузи и физиономия на паднал от Марс. Подгънал крак под задника си, докато онези се снимаха за историята, свил се одве на същото онова стълбище, надрасках върху къс кафява амбалажна хартия римушка в чест на Мичона и нейния смешен жених. И това нещо от няколко строфи чете на всеослушание чинка ми Фанка, първо на тротоара пред къщата, после на пищното празненство с xапване-пийване и тържествена гюрултия, докато притеснен, моя милост самозваният поет се бе смесил с хлапенцата на сватбарите и си се правеше на ни лук ял, ни лук мирисал. 

  По-късно чичо Митко и неговата Фанка отидоха да живеят под наем към "Жилфонд" в приземното жилище на булевард "Христо Ботев" № 50 срещу пловдивската Военна болница, в съседство и с други завалии, сред които семейството на някакъв боксьор тежка категория. И там, защитавайки вечно оплакващата се несретна Фани, боксьорът с юмруци млател чичо ми Митко, та когато едва 54-годишен, той издъхна в клиниката срещу Централната жп-гара от тумор в мозъка, помня как, изливайки ракия на масата вкъщи, баща ми това рече и млъкна: "Съсипа му живота на бате тая жена". Всъщност, мисля си, че Бате Митко се поболя от притеснение, че военен камион му беше помлял паркираното току пред прозореца му лъскаво енесю. Не успя миличкият да преглътне загубата на последното ценно, останало му в неговия бедняшки живот на Дон Кихот, с което като типичен романтик обичаше да се гордее. Не побоищата и не горделивостта и хленчовете на претенциозната му съпруга, съсипаната илюзия за успешен живот в моя любим и омразен Пловдив на простаците не надживя първият дотъркалял се тук като грахово зърно от Харманли между синовете на Господинка и бирника Георги.

Пловдив – столица на културата, Европа 2019

Plovdiv, edited on 11 apr. 2022

Илюстрации:

- 1961 г. Първият и петият от братя Бояджиеви.

- Хотел "Молле" (1911-1944) на местния елит.*

–––

* Вж. http://www.desant.net/show-news/27637. Бел.м., tisss