Едва ли има по-капризен, но и по-верен барометър от интуицията у младата жена. Момичета, независимо от възрастта, за мъжете вие сте изкушението, което ни води все напред през изпитните и болестите на времето. Благословени да сте! – Аноним (1947)
07 avg. 2012
СЛУЧАЙНИ УЛИЧНИ МУЗИКАНТИ
Каза, че не си стъпвала във Париж – Париж, който е Безкраен празник*. По Сена като свещ се топиш, а ревнивият Искър силуета ти пази.
С тихата гордост на уличен музикант, се сливам с тълпата от минувачи; за тях съм просто един дилетант, за мен което то нищо не значи.
От ритъм и тръпка стъпала ще скова, ще ми дариш папийонка синя на точки и от картина на Париж в синева, като хлапета в небето ще скочим.
Ние с теб сме живи, това запомни, случайни улични музиканти. Този свят е чудесен и мил за едни, за мъртвите други – живот на аванта.
Пловдив – най-древното жизнено селище в Европа
Plovdiv, edited on 08 mar. 2022
–––
* Книга на американския писател Ърнест Хемингуей (1899-1961), издадена посмъртно от третата му съпруга Бел.м., tisss.
Смехът, казват, е здраве. Така е. Изгуби ли една нация възможността над себе си да се надсмива, отпиши я – тя вече се е предала. Няма живот без любовта, която смехът носи между човеците, и особено към най-грешните сред нас. – Аноним (1947)
07 mar. 1992
ТРЕТИ И ПОСЛЕДЕН ИЗЛЕТ С ВИКТОР
Само любовта ще спаси света. Полицията трябва да се уважава, но и да се... обича. Зарадвани, че Виктор е отново сред нас, като в легендата за блудния син, която Гица ни прочeте снощи на глас от Библията, в неделя сутрин с леген и кофа се курдисахме на слънчице пред блока да дразним съседите. Една работа – ако няма кому да лазиш по нервите, не спори. Издухме транзисторчето с тиролски напеви, че наоколо нашите българи единствено състав "Гумените кратуни" и яко напълнелия Азис слушат. Да не са Гумените кратуни и цицорестата Сашка, слушаме Ванко Едно, онзи тъп симпатяга с врътнатия каскет, дето пращал биячи в Италия да трошат кокалите на проституиращи български момичета, че слабо работили за личната му банкова сметка. Съседите яко обичат и Милко Калайджиев. Голямо сърце е мустакатият Милко: "Я, елате, пиленца на батко, да ви го дам сладко-сладко! На почит се радва и женственият Азис, наред с ръмжащите брадясали до пъпа гарги от бандата на Мано Карамболата.
Тиролски мотивчета не обичали... А трябва.Та слушаме тиролски тири-ли-ли, тири-ли-лю, ойла-рипий, лари-ли-лю-ю. Тиролската музика поне не ръси намеци за чукане, шибане, клецане, пуцане, лашкане, пръсване на анус, цепване на дънки, нокаутиране, изпадане в безпомощно състояние вследствие любовна мъка и прекаляване с ракия, наркотици и хамерикански питиета.За разлика от нас, които врим и кипим в гърнето с лютия боб на Балканския полуостров, швейцарците са и бледи, и безобидни. Личи по песните им. При нас тирилюкането им върви само в детските ясли... От детската ясла насетне българчето го учат на висшия пилотаж в сложния български нрав – хем да се кълнеш в баща и майка колко си праведен, чист и честен, хем да лъжеш като влашки копанарин; както партиен секретар да бленуваш за ред, пък да твориш хаос; да си зъл и груб като баща си, но и досадно натрапничав като майка си. Та... слушахме тиролски напеви. Липсваха ми само шапка с гъше перо, кожени къси запретнати гащи с кожени жълти тиранти и ален пискюл от двете страни под джобовете.
Девет часът. Тате помпи спадащите на три дни гуми. Мама, грабнала парцал, напоен с оцет, чисти стъклата. Леля блъска с тупалка постелките. С крив пирон Юлия чопли дупка в изгнилия тенекиен задник на Виктор, но тате не я вижда. Една дупка в повече сред толкова ръжда и пробойни едва се забелязва. Нашият тъмносин мустанг е бит с артилерия сякаш. Изкривен ле-е-еко наляво. Едината му пружина омекнала. Таванът – къдрав от сопите на бахчеванджиите от Коматево. (Впрочем, препоръчаното писъмце до мама пратила Людмила, която, оказа се, внезапно разлюбила Гарабед Шпионина.) Над лявото задно колело зее вдлъбнатина с формата на подкова. Кон може би да го е ритнал. Десният фар е без стъкло. И понеже задните му гуми са от предните колелета на трактор Беларус, видът на Виктор говори, че е машина, в състояние да премине и оттам, където и всъдеход би забоксувал. Алените петолъчки върху двете му врати са надрани с пирон – дело на демократ, който по този начин доказал, че е антикомунист.
Милият тенекиен мустанг! Нима очуканият стар пехотинец сред хергелето блестящи нови-новенички скъпи возила не заслужава малко обич и съчувствие? Изкъпахме го, подсушихме го. Гица домъкна пакет гранясала лой и лъсна той под слънчевите лъчи от свинската мас като селски пехливанин. Когато вече привършвахме, Националната радиостанция "Христо Ботев" тъкмо отбеляза точно дванайсет по обяд и авторитетен мъжествен глас начена да чете осведомителния бюлетин на Българското национално радио. Съобщиха ни какво се случило в другия край на света, а това, което става под носа ни, храбро премълчаха. Нищо не чухме за стачкуващите пети месец кожухари от приватизираната лани фабрика, която е на километър от нашия блок, но подробно ни осведомиха за стачката на испански фермери, която продължила, представяте ли си, цели пет часа. Дрогиран осмокласник в нашето училище се хвърли от двайсетия етаж на отсрещния жилищен блок и след ден тълпа деца гледаше в потрес как го заравяха в нашето общинско гробище, а не открих ни един учител, ни един журналист наоколо. У съседите болен дядо се обеси, че парите не му стигали лекарствата да си купува – Радиото дума не обели. Ама виж, милионер футболист си навехнал палеца на левия крак, трагичната вест радиото и националните телевизии я преразказват за осми път през последните дни. Загуба велика за Българската нация!
За успокоение след разтърсващата новина, че футболиста яко го болял кракът, от студиото на националната радиостанция ни пуснаха да чуем "Облаче ле бяло, де си ми летяло". Предвид цялата въпросна драматургия измъкнах от килера прояденото от молци Българско знаме, с градинарска тел го вързах към окастрен кол за домати и саръка пъхнах в дупка откъм задника на зазката. Ей, че напет изведнъж стана Виктор с огромните си две петолъчки, изрисувани с ръждив пирон върху вратите! Същинско автомобилче от панаирджийска въртележка.
Нали го знаете стария лаф"Моим да пейм фалшиво, обаче пейм с чувство!" Ей това бе накиченият с байряка на България наш ненагледен Виктор. Оставихме нагиздения хубавец на шарена сянка, па отърчахме да хапнем надве-натри. И сетне се втурнахме да не пропуснем разкошния февруарски ден, да се погреем на слънчице. Че беше ни писнало от митинги, шествия, стачки, палежи на обществени сгради, самоубийства, от крадци с благовидна физиономия, паразити, данъчни чиновници, подкупени полицаи, инкасаторки за ток и вода, възкисели и отровни продавачки по магазините, заядливи контрольори по автобусите, барикади от изкъртените павета, гладни и стъпаловидни стачки, стачкуващи затворници, партии с примамливи имена и лозунги, от градове на Истината (направени от парцаля) и дворци наЛъжата(градени от мрамор и гранит), от политолози, които всичко ще ти обяснят – дори и защо нищичко досега не са познали, продажни журналисти, които се представят за апостоли на истината, учени историци от някоя хамериканска фондация за промиване на мозък с шербет и мед, политици с лъчезарна усмивка на хищник от телевизионния ни екран, мародери от най-различен калибър, лицемери – хора с две, три или четири лица, паплач от банкери и охранени кредитни милионери със спортна фигура, кресливи просяци по улиците, побойници и лентяи, живеещи на наш гръб, тарикати, парламентарни цаци и едър рогат добитък от пръкналите се нови партии, разни животни от секса и чалгата, устати невежи с титла професор и академик, джудже-шоумен в роля на двуметров колос на Българския дух, политическа балерина и статист в Парламента на България, мародерстваща сган по градските улици, невръстни деца проститутки по магистралите, банда изнудвачи над немощни старци по селата, покровителствана от най-високо място в държавата.
Бягахме, бягахме и бягахме от тази гад, която всичко е облазила. И къде да отидем!Забихме из Балкана роден наш, към Бачковския манастир, място злачно и спокойно, отдадено на радостта да живееш в съгласие с природата и Бог. Поне този манастир не е правен от мутри, преустроили се на бизнесмени, граден е половин хилядолетие преди комунистите и духовните им днешни събратя седесари от пъкъла да изпъплят върху многострадалната родна Българска земя. Пред обкованата от шестнайсети век манастирска порта ни посрещнаха стачкуващи... попове. Хората в черно са обсадили манастира баш като вражеска ислямска орда. Надигат тенекиените канчета с греяна ракия, оченцата им святкат като да са вълча глутница. Закрещяха насрещу ни:
– Не ви щем комуниста Максим! Максим е агент на ДеСе. Искаме си Пимен! – крещи глутницата на хората в черно. – Ами вий?... Вий за кого от двата синода сте, господа? – надвеси се над хъхрещия Виктор розовобузо старче с козя брадица, па посегна да ни прекръсти.
– Ний ли?... – Поне минута тате го гледаше, зинал уста. Без дума да рече, изфорсира газта, завъртя с ярост волана, та чернокапецът отскочи като да го бе треснал Божият гняв; с пукот и посред облак сажда се заспускахме по павирания скат под манастира. – Само безбожниците псуват и ругаят – обади се леля ми Гица, щом зад нас остана и Бачковският манастир, и селото Бачково, докато се мятаме ха наляво, ха надясно по завоите край бистра планинска речица.
Тръскаме се по пътя закъм Асеновград: трима на задната седалка – аз, леля и мама, а тате и Юлия – отпред, барабар с големия сандък за резервни части и кучето Ричо с любимата парцалена кукла на побягналия от нас Мики. Ако още е жив, какво ли прави котаракът Мики, край коя ли чужда кухня пришива ситни котешки тегелчета, усуква се като опитен политик?
– Защо кълнеш, бре! – обади се пак леля към брат си. – Защо кълнеш? Не бива да се кълне и да се псува, мръсотии да се казват. Нали сме кротки християни, честни хора!
– Не псувам бе, Гиче, не кълна. Пея си. .
– Яд те е, че не палнахме свещица пред манастирските икони, не виждам ли аз!
Кой знае какво му се въртеше из ума! Пъплим сред сажда и пукотевица по пътя към Тракийското равно поле. Следваше да се напъхаме в тунел, когато тате рязко намали, сви наляво и за всеобща радост внезапно се озоваваме насред полянка в дъното на тихо дере. Речица безименна сънливо се провира с приспивно клокочене уж, а канари колкото къща дотъркаляла кой знае кога и как... Паркираме сред мочурище.
– Излизай, весела команда-а! – бодро извика тате.
Разтъпкваме се низ боклуците, който явно водите довлекли: вехти милиционерски куртки, разпрани войнишки патъци от епохата на соца, хотелски одеала, жълтясали и лайняни болнични чаршафи, изтърбушени дюшеци, куп възглавници и цели юргани просмукани от мазут, пот и урина, сплескани цинкови тенджери, пробити стоманени каски, куци столове без един или без два крака, прогнили пружини за легла, парчета турски керемиди и хоросан, поломени дървени рамки от врати и прозорци. И всичко това – минирано, ако разбирате какво казвам, като пиша "минирано". Минираноу нас наричаме онова, което е оплескано с лайна. Да речеш, милион задници месеци наред здраво се потрудили да съсипят всяка тревица, която успявала да си отвори път към светлинката, да се измуши над гнусотиите на този многострадален народ, сред който всеки втори гори от желание да те измами – точно теб, бедния, да те унижи, да ти се изсмее дръзко в очите и зад гърба, да се фука как ловко те измамил, сред този народ от грубовати хора, които хайдука славят като герой и му завиждат зарад богатството, а честния наричат ахмак и будала.
– Татенце, що не зарежем Виктор сред разбрицаните столове и осраните дюшеци? – рекох, без да се замисля. Хлебарят ме загледа, като че слизах по тънък сребърен лъч от марсиански кораб в небесата над Родопите, като да ме виждаше за пръв път. Пресъхна ми гърлото. Щеше ми се да го отхапя този мой език и никога повече да не ям с него, нито да говоря.
– Невъзможно е! – рече незлобливо хлебарят, па ме погали. – Виктор и тази хубава полянка, сине... – С жест на стопанин открай-докрай посочи сметището, в което бяхме нагазили като щъркели в миризливо жабешко блато, – това е животът, сине... нашият мил живот е това. – Ами виолетовите крави, тате... върху хубавия швейцарски шоколад... те в Рая ли са, виолетовите швейцарски крави в Рая ли пасат? Пък са си най-обикновени говеда!
Ала той или не ме чу, или се направи, че не ме чува. И тогава си помислих за Онова момиче от сънищата... Някакъв купон. Щастливи хора на щастливо място. И всички в чисти, нови дрехи облечени, лъхащи на свежо, учтиви, благонамерени един към друг, състрадателни, следващи не показно Десетте Божи заповеди. И си казах: Ами че да!... Онази, дето не е дошла на купона, вероятно е единственото на света момиче, заради което съм си мил главата и съм дошъл с мерак. Обаче момичето ми го няма, и не го е имало, няма и да дойде. Пресекли са му пътя за насам. В ледената мъгла с аромат на екарисаж зли типове са го отклонили в съвсем друга посока. И сега аз какво да правя! Изобщо, струва ли си да се живее? Дали да не се откажа от купона, поне да не гледам самодоволни просташки физиономии на самонарекли се народни любимци. Стана ми душно и страшно, и адски студено. Наистина, приятелчета, доплака ми се.
Това бе последното ни пътуване с Виктор. Малко преди да влезем в нашия запуснат и занемарен краен работнически квартал на Пловдив и докато прекосявахме огромна колкото Панчаревското езеро локва от помия (някой беше прал чергите), хлътнахме в триметрова шахта. Засмърдя на изгоряла смазка, двигателят тежко и глухо въздъхна, разтърси се от конвулсия, изхлипа и замря. После дойде автокран. Изкараха каквото беше останало от тенекиения мустанг, изтърбушиха го и го захвърлиха пред блока. – Е, беше тя! – рече мама късно вечерта, докато миеше паниците. – Навозихме се. – Навозихме се – рече тате. – За толкова парици толкова, Тотко! – усмихва се леля ми Гица. – Макар че малко те поизвозиха, де... Ама следващия път... – Следващия път в никакъв случай вече няма да е запорожец, ами ще е мерцедес, в краен случай порше карера 911 – огледа ни Тотю, сякаш ангел му шепти в ухото.
Какво се случи по-нататък ли? Около месец от грохналата зазка изчезваше ту едно, ту друго. Първо местните апаши от циганското гето му отмъкнаха седалките, после му отскубнаха вратите, колелетата му отнесоха и по дребните части от двигателя, сетне – и по-едрите, а като заваляха есенните тракийски дъждове, в ръждясалата коруба се засели кьорава ситна кучка (камък я уцелил в окото) с три игриви и весели пальока.
Мародерите от близкото гето до такава степен онагляха, че взеха да псуват тате що позволил друг да отмъкне това или онова от Виктор. Завъртяха се тези пришълци от гетото Столипиново като глутница хиени около агонизиращо животно. Когато остана единствено ръждивият оглозган скелет на тъмносиния мустанг, появиха се трима яки манговци с магарешка каручка, и без кой знае колко да се церемонят, помъчиха трупа му да метнат върху дъските. Като не успяха така, домъкнаха голяма секира, търнокоп и каменарски чук... и го разсякоха на части. Това беше краят на тенекиения му живот.
Междувременно някой отрови кучката и около месец носехме остатъци от ядене на трите поотрасли пальока, докато два от тях поеха към съседните махали. Остана тук последният – рошав и неугледен, ала весел, игрив. И този Рошко стана улично псе за чудо и приказ, докато едно утро през хубавия месец май Митю Чомпала – тарторът на местните пияндета, не му тегли ножа, одра му кожухчето, вътрешностите му хвърли на котките, напълни с ориз и лук телцето и в глинена тавичка отнесе Рошко на фурна. После цяла нощ пияндетата от блока се наливаха с вино и ракия, а покрай тях всички любители на чалга от блоковете наоколо слушаха как Азис страда за Вечната любов.
Пловдив – най-древното жизнено селище в Европа
Plovdiv, edited on 07 mar. 2022
Илюстрации:
- Собственици на Нова България.
- Ред и дисциплина са му майката.
–––
* Случилото се е взето пряко от реалността.
Eпизод от Част II "Виктор" (името на зазката) от ръкописа "Историйките на ученика Ламски" с графични илюстрации на автора, заемки от сериала "Семейство Симпсън". Бел.м., tisss.
Смехът, казват, е здраве. Така е. Изгуби ли една нация възможността над себе си да се надсмива, отпиши я – тя вече се е предала. Няма живот без любовта, която смехът носи между човеците, и особено към най-грешните сред нас. – Аноним (1947)
06 mar. 1992
ЗА ЗАХАР ОТ ФАБРИКАТА ЗА ПИРОНИ
Цяло богатство са приятелите. Те дават, ама и искат. Тате си няма авери в Захарния комбинат "Кристал", и се наложи по обиколни пътища да се снабди с така нужните за ракията на полковника петнайсет кила захар, та полицейският шеф да върне зазката, като допълни резервоара й с първокласно гориво, източено от бракуваните машини на някогашната бойна авиация от близкото до Пловдив село Крумово. Седмица мина от гостуването на Монката Добрев, изясниха се подробности покрай похищението на тенекиения мустанг. Първо – оказа се, Виктор не бил краден. Баща ми от години имал таен порок (само мама подозирала): ходел при двайсет години по-млада любовница... Наш Тотю – дебелият, плешивият, кореместият с мръсната уста, прескачал до някоя си Людмила, гушкал се с Людмила, вечерял с Людмила, къркал с Людмила, Людмила му била на сърце. Това разбирам; как обаче спяла, като наш Тотю хърка насън бетер от дъскорезница, ей това не мога да проумея.
Тъй като напоследък започнал често да наминава към онзи тих квартал, изнервени покрай трясъците и пушиляците на Виктор, Людмилините съседи нападнали зазката, и докато хлебарят блажено нанкал, избутали я накрай бившето селце Мичкюр, а днес краен западен квартал на Пловдив, и я тикнали в копа слама... По-нататък историята знаете. Вестта за маскирания тенекиен кон долетя с пощальона Пейо, покачен върху стар немски велосипед "Мьове" и във вид на препоръчана поща, демек, послание с обратна разписка, адресирано "Лично до госпожа Елена Ламска". Като го препрочете дузина пъти, междувременно го наизусти и обсъди съдържанието му с хлевоустата Гица, тази вечер, докато тате още го нямаше, майка ми подаде писмото с жест, сякаш лично кралица Елизабет ІІ връчва завещанието на сина си Рудолф*, и твърдо рече:
– Чети, Иване. Чети, миличък, и се учи, и не прави като баща си. В тези тънки работи човек трябва да си знае мярката и овреме да се спре, но тоя мизерник баща ти никога не е знаел кога да спре, Ванчо.
Трийсетина подписа се мъдрят под писмото, а върху подписите с едри калиграфски букви в червен цвят по диагонал се мъдри надпис: "Група възмутени небезразлични граждани". Възмутените граждани (по-точно казано, местни селяни-бахчеванджии) от отдалечения в другия край на града квартал Коматево известяваха по дати и часове кога тате се е отдавал, както пишеха, "на пагубната си любов" към младата вдовичка Людмила Илчева. Интересно, за въпросната Людмила Илчева авторите на писмото твърдяха, че е "кротка, тиха, скромна", майка на три невръстни рожби, съответно на четири, шест и осем годинки. Пишеха още, че гледа крава, има сто и шестдесет ярки-носачки, два шопара Тошко и Бошко и покрай всичко това честно и почтено търгува с редовна китайска стока и като си има сергия на Руския бит пазар срещу пловдивския КАТ. Това дотук както и да е; писаното за баща ми обаче бе върхът. Авторите сочеха скандали, цинични мръсни изрази и побоища. В идиличния типично зарзаватчийски тих квартал нашият хлебар се проявявал като агресивен, нагъл, зъл и безскрупулен тип, демонстрирал връзки с одеската мафия, говорел, че има чичо милиардер в САЩ, губернатор на щата Калифорния, някой си Арнолд. Фукал се още, че е таен агент под прикритие с прозвището Бесния Дитрих, че Главният прокурор на Републиката Иван Татарчев лично му е задължен, и с помощта на Татарчев, значи, държал в ръцете си албанската мафия за оръжие, наркотици, леки жени и курви певачки. За отмъщение местните зарзаватчии наричали хлебаря зад гърба му на подбив Гарабед Шпионина.
Късно вечерта, когато агресивният, нагъл, зъл и безскрупулен типсе втурна весел между нас и лекомислено, даже и без да го питат, заразправя как му преминал денят, посрещнахме го с ледено мълчание. Бяхме строги и печално траурни като депутати в камарата на лордовете, общувахме си с такива думи и изрази, като "моля, извинете, заповядайте, може ли да ми подадете нож и вилица" – обръщения, от които при други обстоятелства би ми се драйфало. Той обаче не спираше да бълва колко фурни хляб извадили този ден, колко мухлясала излязла Щатската царевица, която им докарали от Бургаското пристанище, какви поръчки за баници се очертават за Георгьовден, как на кадровичката кучката окучила шест пальока, пък двата взели, че предали Богу дух, понеже тя единия го задушила по невнимание, а пък другия настъпала.
– Кой утрепа кученцата – ехидно рече леля ми Гица, – кадровичката или кучката?
Но Тотю, преизпълнен с планове, хвърли само очарователна усмивка на сестра си и продължи: смятал бил да завъди пуйчета, тъй като по Коледа пуйката можеш да я продадеш прескъпо и срещу валута. Скришно щял да заделя по някой и друг чувал от плесенясалата американска царевица и бракувания за втора преработка клисав хляб.
– Повече поръчки – повече парички! – тържествуващ завърши словото. И едва сега откри, че никой не му се радва, нито споделя неговия ентусиазъм, не му и съчувства дори. Разпери безпомощен ръце, същински регулировчик на задръстено кръстовище: – Какво става в таз къща, бе! Да не е паднала бомба?
– Имаш огнен поздрав от Людмила – рече сестра му, – и група възмутени граждани ти пращат пламенен прювет. Ха, честито!
– Какви са тия майтапи?
– Пак си го ударил през просото – оглежда го мама. – Твойте, а-ах, твойте... Твойте магарии край нямат!
– И да не усетя какъв Казанова живее между нас – добави леля, зачервена до уши, а носът й щръкна както носа на Пинокио, знак, че е много развълнувана.
– Татенце! На леля Людмила децата какви ми се падат? Ще ме заведеш ли да видя кравата? Тя има ли си теленце? – дърпа го Юлка за пеша на ризата. – Ами прасетата Тошко и Бошко ядат ли сутляш с канела?
Че някога тате имал вземане-даване с някоя си Люси, продавачка в магазин за плод-зеленчук край тукашната Сточна гара, на улица "Авксентий Велешки" си било самата истина. Всичко останало в писмото се оказа ахмашки майтап и нищо повече... Като го гледали как се бъхтал, как мята чувалите с брашно, неколцина брашнари, естествено под влияние на алкохола, съчинили доноса за тази Людмила, понеже те не знаели за онази Людмила, зарзаватчийката. Ама с онази Людмила то било стара работа… стара и приключена. Имало далечна симпатия от нейна страна и чисто човешко съчувствие и състрадателност от страна на тате. Така ни обясни той. Зарече се, че ще открие като как да се реваншира на онези шмекери зевзеци, хем тъпкано ще им го върне. Да не се съмняваме, че ще си удържи на думата, понеже става дума за неговата чест, което ще рече: за честта и достойнството на древния джинс Ламски. "Заем брашно тъпкано се връща!" – с тази древна сентенция приключи пледоарията си възмутеният Тотю. Що да ни лъже! Нали?
Странното е, че нашият Виктор наистина се оказа във въпросния краен квартал, под въпросната копа слама. Отидохме ние с тате да отървем зазката от вражески плен, а вечерта ядохме до пръсване боб с кисело зеле, тате изпи четири двулитрови канички вкиснало вино и много пя, ама все тъжни песни. Мама през цялата вечер внимателно го наблюдаваше както сокол-мишеловец куцо мишле в буркан умно съзерцава.
И тъй, мина седмица оттогава. Осигурили сме от два дена захарта, ето че и Виктор се намери. Що ли сега ще рече Монката Добрев?... За да излезе от така заплелото се положение, тате остави Виктор, дето си беше, само истимар разбута сеното, да могат от небето да го видят бойните пилоти и стюардесите от гражданския въздушен флот. За по-голяма сигурност метна носната си кърпа върху телефонната слушалка, набра служебния номер на полковника, и като си стисна с два пръста носа, пискливо рече:
– От името на група небезразлични граждани ви сигнализираме от Коматево. А бре, господа полицаи! Кога ще приберете тъмносиния запорожец, модел 56-та година без капка бензин в ризюрваря**? Ръждясва втора седмица вече в третата копа слама на улица "Вегетарианска" номер 5.
В отговор на което всички у дома чухме басовия тембър на самия шеф на местната полиция:
– Бензина го имаш. Осигури ли захарта?
– Готова ти е захарта – рече тате вече с неговия си глас. – Чакам те утре сабахлен. И глей, много те моля, да не ми пробуташ бензин за трактор "Беларус"!
– Едеот! – чухме хохота на полковника. – Какъв шофьор си ти, бе! Беларусите горят нафта?
– Е, някои беларуси може да са на бензин – рече тате, па умислен тури слушалката на мястото й.
Питате се как сме намерили захар, кога нашите търговци заради побеснелия курс на долара изпокриха стоката, та да я предлагат подир месец и два на четворни цени? Но понеже обикаляхме като в онази приказчица: "Дай, бабо, огънче!... Харно, ама качи се по-нагоре!"– та ще река: И от пиле мляко имаме в нашата България, знаеш ли на коя порта да похлопаш. Стартирахме от закъсал за поръчки автотенекеджия от Прослав. Тотю му занесе седем килограма брашно, а пък тенекеджията ни изпрати при брат си, директор на Фабриката за пирони в Русе. И оттам, като стъпихме на шефската нишка, все по дебел персийски килим вървяхме. Ала не минахме през пловдивския захарен комбинат, по простата причина че в процъфтяващия някога по соца мощен печеливш захарен комбинат "Кристал" от десет години захар няма, пък няма и повече никога да има; захарта в "Кристал", уверяваха ни, била сал върху рекламното лого на фирмата поръсена колкото за едно снобско кафе.
От Фабриката за пирони срещу половин кубик дъбови дъски и бичмета за резбован битов кът от бабиното селце Пльоковица получихме трийсет кила гвоздеи. Пироните разменихме за три пити овчи кашкавал се г-н Медаров – управител на млекоцентрала в Балчик, който тъкмо си строял скромна виличка на три етажа в село Кехайово, сред Родопите. "Майсторът тарикат да вземе, че да му отунза*** париците", жали го тате. С кашкавала се представихме пред зам.-шефката на Областното аптечно управление в "фупафа Фарна", която в замяна ни даде от така дефицитното швейцарско лекарство за подаграта на левия крак на тъща му на бургаския захарен шеф Таратончовски.
Цялата далаверка развъртяхме за ден и половина. Поехме от фабриката за пирони в сряда сутрин, в четвъртък по обяд бяхме кацнали върху рампата на Пловдивската жп-гара, когато началникът на пощенския вагон стовари точно в нозете ни чувала със захарта от Бургас, естествено съвсем не безкористно. Идиотът пожела тутакси да си отсипе законно полагащата му се, според него, комисионна, своя пай, и като нямаше подходящ съд за тази цел, прояви типичната за българин съобразителност – насипа захар в джобовете на железничарската униформа. Посегна патъците си да изуе, опита да свали и железничарския си панталон, с канапче да му привърже крачолите и да ги напълни със захар.
Добре, че тате го спря; каза му да не се излага като кифладжия... Ама някои българи у нас заради келепира са склонни не само службата да окепазят, а да окепазят целите Български държавни железници, цялата държава да окепазят и на своя кирлив фасон да плюят, опрат ли дотам работите кьоравото да ударят.
В съботното слънчево утро тенекиеният мустанг Виктор цъфна под балкончето ни. На буксир го довлече личното МеПеСе на Лилко, тоест, на току-що издигнатия за шеф на областната ни полиция полковник Добрев. И да ви кажа, гарантирам, че всичко си беше честно. В резервоара на Виктор наистина си се пличкаха**** трийсет и пет литра чист керосин*****. Тате ги измери с каничката за кафе.
Докато се движеше с гориво, предвидено за свръхзвуков изтребител, тенекиеният звяр гърмеше толкова оглушително, че парализира трафика на крадливото племе от съседния цигански катун и около месец манговците отдалеч заобикаляха нашия блок и нашата улица, притеснени, че тук се гърми на месо по кокошкаря, та поотдъхнахме от гюрултията, от зурните и тъпаните им, от безкрайните гурултиджийски празници и делници: кавги, побоища, сватби, кръщенета, обрязвания, изобщо – от патардията до късна доба, от кефовете и особеностите на циганския несретен бит.
Оказа се, и от полицията имало полза. Не знам господа полицаите дали са наясно с изнасилвачите, с наркопласьорите и сутеньорите, и взломаджиите, но че притежават богат архив с жалби на ограбени българи, трябва да е истина! Дали продължават да си губят от съня, за да си запишат с подслушвателно устройство какво си бъбрим по телефона! Да кажем, професионалът Чингис Айтматов****** няма как да е сигурен от коя трънка ще изскочи зайчето! Затова трябва да е готов и в собствената си майка да се усъмнява, да държи народа винаги под око и изкъсо, понеже много е възможно от плямпането на две болнави бабки да изпадне вест, изключително важна за оцеляване на Отечеството в епоха на организиран от обновените бивши бурно капиталистическо строителство.
Шеф на районно полицейско управление, когато пристигнал една сутрин на работа, строил момците в униформа, изкривил сурат, сякаш зъб го върти, па таквази реч им дръпнал:
– Равни-ист! Мирно-оу! Скъпи ми господа сержанти и вся астальная сволач, орли и соколи мои! – подхванал кротко, по бащински, като полекичка усилвал гласа: – Какво научавам, например, за снощи аз? Научавам, че моите подчинени, моите юнаци, без мойо изрично разпореждане и согласие, без мойо дознание и без да ме попитат, без дори да благоволят да ме сигнализират, нахълтали вкупом в комплекса "При кривия чвор". И какво се получи, господа? Изакали сте се на метеното. Ей това се получи! –Поспрял дъх да си поеме, извадил кокалено гребенче от слонова кост, сресал бавно пооределия стоманеносив перчем, издухал пърхота, върнал гребенчето в малкото си джобче над шефското сърце, па продължил пред вдървилите се от зор полицаи: – И кво-о! Вкарали сте в кауша най-ценните граждани на чистата и свята наша Република, онези заможни наши спонсори, дето ни осигуряват парите за униформа, обуща, каски, муниции и нафта за борбъта с тероризъма. Едеоти-и-и!... Нещастници-и-и! Окошарили сте Дъмпела, Големия и Малечкия Тарикат, Геле Адвоката, Пепик Осемте Маймуняка, Мето Дзверот, Игнат Пашата, Пацо Ножаря, Митю Касапина и Магда Уруспията. Бе, вий знайте ли, че ако тез наши съграждани земат да ни се обидят, ще пропищи не Европа, ами орталъкът******* ще пропищи, горе державата ще се разклати и не ни остава друго освен да хлопнем кепенците, па кой откъде е, по живо-по здраво да си се прибираме всинца при козите и овците на село… Туй ли искате? – Закашлял се, поспрял колкото да се поуспокои, па с възможно най-гръмовния си глас повторил: – Туй ли искате бре, едеоти! Аз що съм турен за командир? Началник на районното МеВеРе ли съм аз, или лукова глава? Я, да чуя! Аз лукова глава ли съм? – Подложил шепа зад ухо.
– Щом е тъй, слуш-ш-шай командата ми! Вий, тъпанарите. В посока ареста хо-о-дом арш!... Раз-два-а-а, раз-два-а-три-и. Леви-десни. Леви-десни. Леви! Набий! Набий крак. Дясното рамо напред, арш!
Заповядал да цунат ръчица поред на всяка от окошарените нощес мутри и мутреси. "Като има грешка, има и прошка!" – Народът го казал... Което ще рече, че и полицията понякога бърка. Както сбърка, да речем, когато помля от лобут студентчетата онази нощ около парламента, дето се радвали и веселили да празнуват, че правителството на господина с мекия алаброс******** се килна да пада. Пак, че се размина без съдрани носове и уши, без устенца разчекнати и разпрани задници. Господин министърът на полицейските работи Николай Добрев същата онази нощ след онази ювелирна акция обясни от синия екран какво се случило. Човекът се оказа готов за Баща на нацията. Понеже народът си е палаво дете. Остави без надзор този тъкмо демократизирал се и пощръклял от радост народ и току-виж мигом изкипял млякото, къщурката катурнал с комина наопаки, на локомотива пищялката затапил, та да гръмне цялата политическа менажерия. Така че налага се чат-пат да има и насинен някой задник, съдрано някое ухо или нос, зъби избити, ама това е заради душевното здраве на нацията. Партията и сега мисли вместо нас, дами и господа, и сега тя бди. Тъй че да следваме командите откъм едничката централа в центъра на София. Инак – лошо!**********
Следва
Пловдив – най-древното жизнено селище в Европа
Plovdiv, edited 06 mar. 2022
Илюстрации:
- Аз съм БДЖ. БДЖ това съм аз.
- Легендарен шеф на МВР у нас.
___
* Ламски, греши за: 1) Нейно величество кралицата на Великобритания, която си мяза ачик на коматевска зарзаватчийка от борсата край Първенец, Пловдивско; а пък 2)Въпросният Рудолф не е Рудолф (еленът на Дядо Коледа Лапландски), а ми принц Чарлз, синът на госпожа кралицата.
** Тотю бърка думата и така полковникът разбира с кого говори.
*** Жаргон: обрал, изял, отмъкнал, обогатил се с измама.
**** Плискали се.
***** Гориво за реактивни двигатели.
****** Писател от ерата на СССР, чието име в Пловдив се ползва като нарицателно за доносник на ДС.
******* Околността.
******** Жан Виденов (1959) – председател на БСП от декември 1991 до декември 1996 г. и министър-председател на Република България през периода 1995-1997 г.
ДНЕВНИКЪТ НА ЕДИН ПЛОВДИВЧАНИН (912.)
