ДНЕВНИКЪТ НА ЕДИН ПЛОВДИВЧАНИН (890.)

ДНЕВНИКЪТ НА ЕДИН ПЛОВДИВЧАНИН (890.)

  Случва се и така... Някогашен информатор на тайните служби, казано в прав текст, обаятелен доносник, мекере на властта в тих някакъв форум на Интернет да отпери сърцераздирателния въпрос: българите усещаме ли се вече европейци, изпълва ли ни самочувствието, че сме европейска нация. Чудно ли е или храненикът на чуждия интерес отново е в първите редички на т.нар. световен прогрес. – Аноним (1947) 

ФАЛШИВИТЕ ШИВАЧИ (1.) 

  25 noe. 2000

  У всекиго от нас се таи частица от фалшивите шивачи на Ханс Кристиан Андерсен. За нас, като създатели на митове, идва миг сами да повярваме в илюзиите, които сме посели като зелева пеперуда тук и там.

  07 dec. 2000

  По темата за осъждането. Чие съдене боли… Ето мнението на Фьодор М. Достоевски (1821-1881) по въпроса, формулирано чрез хленчовете на пропадналия чиновник, пияницата Семьон Захарич Мармеладов: "Аз не от Катерина Ивановна се страхувам сега – мърмореше той развълнуван – и не от това, че ще започне да ми скубе косите. Какво са косите!... Косите са нищо! Истина ви казвам! Дори по-добре, ако започне да ме скубе, но аз не от това се страхувам… аз… от очите й се страхувам… да... от очите й... И от червените петна по страните й се страхувам… и още – от дишането й се страхувам… Виждал ли си как дишат болните от тази болест… когато са развълнувани? И от плача на децата се страхувам… Защото, ако Соня не ги е нахранила – то… просто не зная какво!... Не зная! А виж, от бой не се страхувам… Знай, господине, мен от този бой не само че не ме боли, а дори хубаво ми става… Защото аз просто не мога без това. Тъй ми е по-добре. Нека ме набие, да й олекне на душата… тъй е по-добре…"*

  25.12.2000, Коледа

  Четейки "Мефистофел", роман, писан през 1935-36 г. от сина на Томас Ман – Клаус Ман, попадам на пасаж, който ми припомня разговор преди двайсет и пет години с Иван Сарандев – университетски преподавател, упражняващ литературния разбор май че единствено върху утвърдени български автори, като Дора Габе, Елисавета Багряна, Йордан Йовков, Емилиян Станев. По повод печатаната му с продължение в някогашния литературен вестник "АБВ" литературна анкета с Багряна бях го попитал: Какво толкова ценно може да снесе бабката за нас, българите, и не го ли озадачава него, прилежния Иван, бледият детайл от пейзажа, че докато – влюбена в светските суети, госпожа Багряна обикаля злачните гнезда на заможните бохеми от Централна и Западна Европа, краси величествени аристократични приеми, и въобще – органична част е не от Българската нация, а органична част (по-скоро аксесоар, апендикс, придатък) за кръг охолно поминуващо аристократично малцинство, каймака на Европа, по същото време, когато из нашенските села и селища (Перущица, отдето е единият корен на майчиния ми род, само да спомена) палят кирпичените къщурки на ятаци и разнасят набучени на кол отрязани човешки глави? На което Иван с всичкия авторитет на уважаван литературен тълкувател, изследващ именно въпросния период от Българската литература, рече, стрелкайки ме строго иззад очилата си: "И други са обикаляли като нея курортите и аристократичните имения и дворци, но тя се е явявала – за разлика от останалите нашенци, представител на Българската култура".

  Та ето що. Като закъснял аргумент откривам във въпросния роман на Клаус Ман** описание на такова любимо средище на "интелектуалния и духовен елит" от 40-те и 50-те години на ХХ век: "Много хора си даваха среща тук, в Хендрик-Хол, привличани от славата и от любезността на домакина, от изрядната кухня, избата с вина, от отбраните грамофонни плочи и целия този импозантен разкош на обстановката. Немалко хора прекарваха тук най-приятни часове по обяд, следобед и вечер: актьори и генерали, поети и висши чиновници, журналисти и екзотични дипломати, метреси и комедиантки". И малко по-нататък нарича въпросните сбирки с фразичката "това весело и пищно оживление".

  Оживление… на що? – питам. Дали не е точно: оживление на суетата и грандоманията у членовете на този уж "духовен елит на Европа"? И към въпроса добавям – и пак от същата книга (стр. 331), пасаж ей така, между другото – за "онова благородство, което се придобива само с цената на страданието и познанието. Ти не си страдал достатъчно, а това, което си узнал, струваше за теб по-малко от титлата и внушителния хонорар".

  26.12.2000. Рождество Христово

  В последния за тази година брой 12. на Тодор-Биковото вестниче "Арт-клуб" съм представен с откъс от поредицата ми "Младите хищници" под надслов "Щом любов нямам, нищо не съм!" (от ап. Павел, послание І до коринтяни). Мимоходом споменавам и за несъгласието си със стила на хер Томас Ман в романа му "Д-р Фаустус", завършен след седемгодишно писане, в 1947-ма, годината, когато съм се родил. Съзнавам, че е голяма хапка, дето съм зинал срещу едно от светилата на Западноевропейската литература и философия от ХХ век, но какво да се прави, като такава ми е любовта: стипчива и даже като магарешки трън на припек настръхнала.

  Всъщност, не е причината ни у мен, ни в Томас-Мановия стил. Тепърва вероятно ще има какво да научавам от родения в град Любек през 1875 г., когато се родил и синът Ненко на калугеровския четник Ангел Керемидов от Хвърковатата чета на Бенковски. За всеки случай реших да задълбая и в друга негова многозначна творба с още по-откровения й философски привкус – "Вълшебната планина", писана от 1912 до 1924 г., като появата й пред читателите след сагата "Буденброкови" (1901) и новелата "Смърт във Венеция" (за които творби почти нищо все още не знам), както и след новелата "Марио и фокусникът" (за духовната уродливост на фашизма и изобщо на тоталитарната държава), както и след романа "Признанията на авантюриста Феликс Крул"... Та значи, появата на романа "Вълшебната планина" предизвикала противоречиви, че и доста крайни отзиви, което е достатъчно да ме изкуши като читател. Отчитам и факта, че точно днес, озадачен от собствената си припряност да раздавам оценки върху текст на могъщ автор, Нобелов лауреат за 1929 г. при това! – захващам да чета за преживелиците на гения Ханс Касторп в луксозното курортно селище Давос*** високо в швейцарските Алпи, в санаториум за болнави заможни безделници. Върти ми се из акъла сюжет на документален разказ за това как издъхна майка ми; мога веднага да го започна, но се спирам; казвам си: Не бързай. Нещицата около тази привидно редовна, делнична смърт на твоята майка, когато си бил на 40 години, са ти се впили така плътно в съзнанието, че няма къде и как повече да ти избягат... Имам вече ключа, подхода на Ф. М. Достоевски към такива дреболии от знаковия му роман "Престъпление и наказание". Смятам, днес ние – обикновените българи, живеем в не по-малък стрес от Руската идилия град Санкт Петербург от времето на Родя (Родион) Разколников през 1865 г.

  О, как бързо избуява у мен дързостта да се състезавам с първокласни автори и философи! Знам си силиците, знам си и слабостите, но имам и едно предимство – анонимен съм; никой тук не ме брои за автор, мога на воля да се вживявам в ролята на скрит в крайпътните храсти съгледвач, зорко следящ кохортите на великолепните ромеи, наперено крачещи по широкия древноримски друм на моята родна не по-малко древна Тракия.

  За стила на Достоевски. Страничен въпрос: Литературата сумрачно ли бива да звучи? Този катарзис подир романа "Престъпление и наказание", подир прочита на романа, който ме връхлетя и пришпори веднага след последната страница да се вмъкна в банята и под душа да се постарая най-внимателно да очистя от мен цялата жестоко сантиментална магия, наречена Достоевски… А нима не може да се пише по-сдържано за тези човешки, твърде човешки неща, като посредственост, подлост, убийство, духовна мизерия, фанатизъм, войнстващо самолюбие?

  Не ме възхищава краят на романа. Твърде поучително, т.е. сладникаво, главният герой тръгва да се осъзнава. Уж призовава към смирение, а ето че и Достоевски оспорва (не доразвива, а чисто и просто оспорва!) стила на Светото писание, на Библията. Библейските автори не си позволяват да слизат в преизподнята на подсъзнателното, а ето, Достоевски до шия се е заровил в субпространства, от които повява космически мраз. Защо да придавам на окото ярка рентгенова острота? Съзнанието, логиката не може ли да се задейства чрез внушение по-човеколюбиво, по-сдържано!

  Разчупвайки който да е от онези, споменати в Йоановия "Апокалипсис" Седем огнени печата, зад които е затаена Абсолютната истина за света и човешкия ни род, не рискуваме ли вместо пухкавото домашно котенце да се събудим ужасени пред озъбен ръбат зверски скелет? Авторът – дори и гениален да е! – ако наистина го води съчувствие към мнозинството ни от простосмъртни, не би трябвало да съобщава всичко, което проумява чрез интуицията или гениалността си. Илюзията все пак ни е нужна, за да живеем в уют със себе си. Ами ако следваме логиката на Достоевски или на Зигмунд Фройд (1856-1939), направо да обявим, че не Любовта е, която кара сърцето на мъжа и сърцето на жената да копнеят едно заради друго, а просто някакъв неизбежен природен закон, някаква си там яйцеклетка трябва да бъде оплодена от сперматозоид, за да продължи печалната ни човешка драма; Любовта, видяна от този ъгъл, е само една примамлива очевидност на нещо горчиво, ала необходимо като лекарствена отрова… Това ли е цел на литературата?!

  Не съм естествено, като роден пловдивчанин, съгласен да оставаме в очертанията на Библейския слог, но когато се доработва подходът към познанието ни за самите нас, като грешни, да не забравяме, че Космосът в подсъзнателните ни рефлекси е не по-малко опасен от разбиването на атомното ядро: в пределно къс отрязък от време – поради непомерната тежест на едно неочаквано мощно Знание, с информация, която не сме в състояние да осмислим адекватно за миг, рискуваме да се самовзривим. Примамлива е Вселената, прекрасен за съзерцание – Млечният път, само докато ги съзерцаваме от уюта на родната планета и откъм познатите ни детайли относно ограниченото (явно неслучайно ограничено!) познание.

  Следва

Пловдив – най-древното жизнено селище в Европа

 

Plovdiv, edited on 13 fev. 2022

___
* Ф. М. Достоевски, "Престъпление и наказание", бълг. изд. 1981 г., с. 27.
** Клаус Ман, "Мефистофел", изд. +Н. култура", 1982 г., с. 307.
*** Днес един от луксозните курорти на Европа. Бел.м., tisss. 

ДНЕВНИКЪТ НА ЕДИН ПЛОВДИВЧАНИН (889.)

ДНЕВНИКЪТ НА ЕДИН ПЛОВДИВЧАНИН (889.)

  Едно ще ви кажа, аверчета, дето пращите от мерак и сила за победи и слава в нашия мизерен животец: Лесно е да съдиш, мъчно е да разбереш що тъй, а не инак постъпил човекът. В това е тънкостта. – Аноним (1947) 

 

  27 dec. 1999

СЪДБА ЧОВЕШКА 

  Бе як и страстен като животно. Преди да си срещал подобни типове в живота, никога не би предположил, че съществуват. Към петдесегодишен. Къса сребристо-лъскава… не коса, а глиганска четина. Очичките, скрити под нависналите вежди като в катерича хралупа. Среден на ръст, ама с издължен труп, кривокрак: единият му крак по-къс, та другия крак замята настрани. Ръцете му – Боже, опази! На канадска борба само един циганин от старозагорския затвор можеше да му се опре. Левак. Дясната му не бе тъй силна, ама с левачката съм го виждал пудовка да подмята както котка мята клъбце от памучна прежда. Веднъж го пратиха да копа в зеленчуковата бахча, пък той да вземе да натроши саповете, че пръстта била спечена.

  Отде му идеше таз сила, дявол го знай, щот нагъваше и той от същата храна. Пък на нас не ни личеше. Викахме му Японския булдозер. Кога правехме пътя за Шишманци, докарали беха такваз една машинка, има-няма, колкото двуетажна къща – с шип пред муцуната, къс и закривен нагоре, от рапидова стомана. С тоз шип бая канари обръща. Японска техника, нашенския бензин го гълта кат ламя: сигур й се е виждал като нашта мила кухня, дето само постно нагъваме.

  Май се отплеснах, ама ще извиняваш, в тия ни заведения с таквизи чешити се среща човек, че колкото и да си чапрашък, от един момент насетне почваш да гледаш малко по-притеснен към света. Само който не е бил, само той не знай! Та...

  На дваесе и кусур лазарника бил, кога го осъдили първо на смърт. За изнасилване. Четиринаесегодишно момиченце. Завлякъл го дълбоко в гората, и както мечките: ам-ам... имаше момиченце, няма момиченце. Какво там го правил, пречупва му гръбнака. Хвърля го в пещера и затуля дупката с камъни. Година и нещо баш по туй го открили: таквиз канари кой друг могъл би да дотъркаля!

  Как отървава куршума не мога ти каза, пък требе и да е наистина малко куку; по таз изпитана рецепта ще да е отървал бесилото или куршума. Осъждат го на дваесе и пет годинки, максимума. От тях дванаесет лежи, та дотолкоз се бе сраснал с дранголника, все едно е в цивилизацията. Наближи ли пролет обаче, очичките му почват да шарят, сумти, мърда едното рамо. Тъй прави, кога мисли.

  И се дигне, та пак драсне от пандиза. И де ще иде, освен при жена и при майка си на село. Харно, ма дъртата се споминала, а другите наследници катурват съборетината, напъдили и жена му с дъщерята. А щерка му таман изпълва шестнаесе; ама па сакато, парализирано ай тъй, от кръста надоле. И жена му с щерката му, оладжак, остават под открито небе. Жената – кръгъл сирак, и такъв мъж кат й се случил – идилия!

  А че туй сме ний! Нали мъжът й се прочул кат душманин, избикалят ги тез двечки – майка и щерка, като да са прокажени. Кво е виновна женичката, нали! Ами дъщерята?! Ама на! Като се рекло веднъж...

  Намира ги, значи, Булдозера дип насред къра извън селото, зад циганската махала: на голата пръст от рогозки и слама колибка си стимарили, чак манговците ги окайват. Ма смеят ли да помогнат? Страшно е, кога народът те намрази! Страшно е, ти казвам!

  И се запретнал вместо колиба дом да гради... Денем се крие – землянка си изровил, под земята маскирана, с комин дваесе метра настрани, нощем камъни сбира, пренася, на купчини ги реди. Пясък от дерето с чували мъкне. Цимент, вар къде пазарил, как ги довлякъл, той си знай. За два месеца и нещо къщица вдига до покрив. Вместо дялани греди за ребра под керемидите, от клисурата на три километра извън селото мешови дърве пренесъл. И всичко – с две голи ръце, на гръб.

  По същото туй време от управлението на МеВеРе де ли го не дирят! Наште колко ги разкарваха до Хасково обяснения да пишат! Говорим си нощя: тоз път няма да му се размине, може да си спомнят за първата присъда. Щото началниците яко разлютени беха. И как да се не лютят, като бръмчаха дузина ченгета из окръга ни да го дирят, за мезе стана властта!

  Та тъй и аз намазах. Пуснаха ме в отпуска уж... да го диря, че земляци бехме почти, селата ни – едно връз друго. Върви, вика ми Караниколчов, да проучиш. Хем умната, ей!... Да се не издадеш, че е хитър като язовец, може и ятаци да си има.

  Кви ятаци, бе-е! Седем-осем пъти да е бегал за тез дванаесе години: по за седмица-две, пък и, нали ти казвам! – те жена му, детето му не щат да видят, та за неговия хал ли да ги е еня хората, дерт да му берат?

  И спипаха го накрай. Издаде го манго един, неговата мама кюмюрджийска продажна, е-ех! Сгепцаха го и окован го водят, а подир два месеца пак духна. Казват, следите му право към оназ пещера с четиринаесегодишното водели... И туто финито, где ли рови сега под земята Булдозера? Чак не мога да повервам: такъв чешит да се затрий. 

  Ей я къщата му там, зад циганския катун. Стои си непокътната, непокрита четвърта година вече. Жената и щерката – онуй сакатото, и те се запилели на майната си, никви ги нема. Съдба човешка. Пък ми й мъчно за него, макар че не бива да ми е жал. А?! Ти що ще речеш?

    * * *

    Из Стария завет: Левит 

      Глава 24

      Господ говори още на Моисея, казвайки: 

       (...)

      17 Който убие някой човек, непременно да се умъртви.
    18 А който убие животно, да го плати. Живот за живот.
    19 И ако някой причини повреда на ближния си, нека се направи нему така, както е направил той:
    20 строшено за строшено, око за око, зъб за зъб; според повредата, която причини той на човека, така да се направи и нему.
    21 Който убие животно, да го плати; а който убие човек, да се умъртви.
    22 Един закон да имате, както за чужденеца така и за туземеца; защото Аз съм Господ вашият Бог.
    23 И тъй, Моисей каза на израилтяните; и те изведоха вън от стана онзи, който бе проклел, и го убиха с камъни; израилтяните сториха, според както Господ заповяда на Моисея.*

Пловдив – най-древното жизнено селище в Европа

Plovdiv, edited on 12 fev. 2022

Илюстрации:

- Българско девойче нашенче.

- Пророка Мохамед (571-632)**

___

* https://www.wordproject.org/bibles/bg/03/24.htm

** http://www.teenproblem.net/a/159-istoria/28579-kakvo-ne-znaem-za-mohamed/ Бел.м., tisss.

ДНЕВНИКЪТ НА ЕДИН ПЛОВДИВЧАНИН (888.)

ДНЕВНИКЪТ НА ЕДИН ПЛОВДИВЧАНИН (888.)

  По-високо билото, майстори! Иде женихът –/ Арес същински – вижте, стърчи над всички мъже... – Сафо, "Епиталама" (630... 612-570 г. пр.н.е.)* 

 

  03 dec. 1976

ПО ТРАВЕРСИТЕ

В памет на чичо ми Насо**

И както си вървя към къщи,
подскачайки от крак на крак, и леко
отмествам между релсите тревата
да гледа по на юг, а не на север...
И както ходя все по-сръчно
по тая черна, грапава, плешива,
олющена, изкаляна Земя...
И виждам, моят чичо се завръща.

Нарамил две торби, чувал и чанта,
пресякъл много пътища потайни,
изкачвал триста склонове опасни
и множество ужасни върхове,
на гола пръст умирал до насита,
от всякакви реки вода отпивал,
на всякакви случайности приятел
и смъртен враг на своите врагове...
той иде
и петите му отпяват,
така че двете стари гуменетки
и възелът на сухата му шия
ми казват: 

– Хей!
Каквото и да става,
не виждаш по-красив,
по-горд от него
и по-достоен в целия ви род!

Пловдив – най-древното жизнено селище в Европа

  

Plovdiv, edited on 11 fev. 2022

___
* Сафо, "Епиталама" (сватбена песен), фрагмент 100. Майсторите зидари градят покрива, а призивът е към тях: женихът е твърде висок, за да влезе в дом с нисък покрив. Метафора за полета на въображението, когато младото момиче очаква своя любим. Вж. https://bg.celeb-true.com/sappho-lyric-poet-from-island-lesbos-lived-archaic-greece-check

** Атанас Г. Бояджиев (1912-1975) – третият измежду петимата братя Бояджиеви, издъхнал в клиника за луди, където принудително бил пратен от МВР някъде си в Югоизточна България. Текстът бе публикуван през 1979 г. в пловдивския партиен всекидневник "Отечествен глас" – трибуна на ОК и ГК на БКП; едва ли редакторът – поетът Александър Бандеров (1933-2007), завеждащ по онова време литературния отдел, би могъл да предположи, че посвещението е към тъмен балкански субект, въдворен за вицове срещу властта отначало в концлагер, а по-късно в психиатрична клиника. Сбирал народа около себе си Насо Гащара да му посвири на китара и да му разправя лакърдии в барачка, където живеел сам на височинка над корпусите на клиниката. Синът му Георги (1943), научи за смъртта три години по-късно. За десет години по-големия си брат баща ми Дърводелецът казваше: "Преди Девети го млатеха в полицията, след Девети – в милицията". Когато съм се родил, в онези следвоенни купонни времена чичо ми Насо открива на мое име влог в местната банка, Стихотворението е заключителен текст в сб. "Сутрин рано", изд. "Христо Г. Данов" – Пловдив, 1983 г., в тираж 1100 екз. Бел.м., tisss.

ДНЕВНИКЪТ НА ЕДИН ПЛОВДИВЧАНИН (887.)

ДНЕВНИКЪТ НА ЕДИН ПЛОВДИВЧАНИН (887.)

  Фьодор Михайлович Достоевски е руски писател-публицист със силна нравствена струя. Ето на български – роден език на Иво Инджев, Криско, Милко Калайджиев, г-жа Цецка Цачева, Цветан Цветанов, Бойко Борисов, фрагменти от може би най-странния в скромността си руснак!* 

 

  01 maj 2016

ЗА НЯКОИ НЕЩИЦА

  А известно е адвокатът какво е; адвокатът е съвест под наем.

  Аз съм рожба на века, дете на неверието и съмнението от раждането си до днес, че и (зная го) до гроб. Какви страшни мъки ми е струвала и ми струва сега тази жажда да вярвам, която крепне в душата ми толкова повече, колкото повече намирaм в себе си обратни доводи. И все пак някога Бог ми праща мигове, в които съм напълно спокоен и в тез мигове обичам и виждам, че и мен ме обичат; тъкмо в такива мигове изградих за себе си такъв символ на вярата, в който всичко е ясно и свято за мен. Символът е много прост: да вярваш, че няма нищо по-прекрасно, по-дълбоко, по-симпатично, по-разумно, по-мъжествено и по-съвършено от Христос. И не само че няма – казвам си с ревнива любов, но и не може да има; нещо повече: ако някой би ми доказал, че Исус е извън истината и истината наистина се окажеше извън Исус, бих предпочел да остана с Христос, отколкото с истината.

  Ако един народ не вярва, че истината е единствено у него, ако този народ не вярва, че единствено той е способен и призван да възкреси всички със своята истина – той тутакси престава да е велик народ и тутакси се превръща в етнографски материал... ("Бесове")

  Искаш ли да победиш целия свят, победи себе си.

  Да можеше тъй да стане, всеки от нас да опише всичко за себе си, ала така, че да не се притеснява да изрече не само онова, дето не смее да каже и за нищо на света няма да каже на хората, и дори не само онова, дето не смее да каже дори и на най-близките приятели, но и онова, дето не смее да признае дори пред себе си... тогава по света би се разнесла такава воня, че всички ще се издушим. ("Унижените и оскърбените")

  Атеизмът е произлязъл от Римския католицизъм. ("Идиот")

  В истински любящото сърце… или ревността погубва любовта, или любовта убива ревността.

  Великодушното сърце може да обича от състрадание. ("Унижените и оскърбените")

 Времето е отношение на битовото към небитието (отношение на материалното към духовното).

  Втората половина на човешкия живот обикновено се състои само от натрупани през първата половина навици. ("Бесове")

  Глупак, който съзнава, че е глупак, вече не е глупак. ("Унижените и оскърбените")

  Да се влюбиш не значи, че обичаш. ("Братя Карамазови")

  Днес повсеместно човешкият ум започва насмешливо да не проумява, че истинска сигурност за човека не е в личното му самотно усилие, а в общата ни човешка цялост. ("Братя Карамазови")

  Животът е разбираем само ретроспективно.

  Животът е пълен с комизъм и е величествен единствено в своя вътрешен смисъл.

  Когато човек достигне щастието, няма да има повече време, защото време няма да му е нужно. Времето не е предмет, а идея. Ще угасне в ума. ("Бесове")

  Красотата ще спаси света. ("Идиот")

  Много хора са честни само защото са глупаци.

  Може би е по-добре, че хората наскърбяват: поне избавят другите от нещастието да ги обичат.

  Не бива да обичаш онова, което не познаваш.

  Нещастието е заразно. Нещастните и бедните трябва да странят едни от други, да не се заразят още повече.

  Няма нищо тайно, което да не е станало явно.

  От жалки истини безброй по-ценна е лъжа, която възвисява. ("Бесове")

  Папата заграбил Земята, земния престол и хванал меча; оттогава всичко тъй върви, към меча вече прибавиха лъжа, измама, лукавство, фанатизъм, суеверие, злодеяния, заиграли са се с най-светите, най-чисти, най-простодушните, най-пламенните чувства на народа и са започнали всичко-всичко да разменят за пари и за мизерната си земна власт. ("Идиот")

  Истинската правда винаги е неправдоподобна... За да стане правдоподобна, трябва да й се притури малко лъжа. ("Бесове")

  Радвайте се на живота, не на неговия смисъл.

  Римският католицизъм е по-лош и от безбожието. ("Идиот")

  Римският католицизъм не е вяра, а продължение на Римската империя. ("Идиот")

  Само покаянието си да не изоставяш, и всичко Бог ще ти прости. А няма такъв грях, не може и да го има по цялата земя, който грях Господ да не би опростил на истински покаялия се. И не е в състояние човек да стори грях дотолкова голям, че да пресуши безбрежната любов Божия. Нима е възможен грях, който да превиши Божията любов! ("Братя Карамазови")

  Социализмът – както и неговият събрат атеизмът, е произлязъл от отчаянието, като противостоене на Западния католицизъм в морален смисъл: за да замени изгубената морална власт на религията, за да утоли духовната жажда у закопнялото човечество и го спаси не с Христа, а пак с насилие. ("Идиот")

  Умната жена и ревнивата жена са две различни неща.

  Човек е нещастен, защото не разбира, че е щастлив; затова. ("Бесове")

  Какво е адът! Страдание, че повече не можеш да обичаш. ("Братя Карамазови") 

  Превод на български - tisss

Пловдив – най-древното жизнено селище в Европа

Plovdiv, edited 10 fev. 2022

–––

* Фьодор М. Достоевски (1821-1881). 

 вж. https://bg.wikipedia.org/wiki/%D0%A4%D1%8C%D0%BE%D0%B4%D0%BE%D1%80_%D0%94%D0%BE%D1%81%D1%82%D0%BE%D0%B5%D0%B2%D1%81%D0%BA%D0%B8 & http://dariknews.bg/view_article.php?article_id=806471 & http://www.webcafe.bg/id_1105028475 Бел.м., tisss.