ДНЕВНИКЪТ НА ЕДИН ПЛОВДИВЧАНИН (852.)

ДНЕВНИКЪТ НА ЕДИН ПЛОВДИВЧАНИН (852.)

  "В онези дни имаше толкова неща, които трябваше да си изясня..." – Из бестселъра "Безкраен празник" (1926) на Ърнест Хемингуей (1899-1961)

  10 uni. 1987 

АСЯ (1.)

Глава І

  На 26 октомври 1971 г. си взех сбогом със София, престоях няколко дни при родителите си в Пловдив, доволен, че най-сетне вече съм приключил всичко, свързано със следването и София, а вечерта на трийсет и първи срещу първи ноември 1971 г. вече бях в нощния влак за Варна. Облегнат върху стъклото в полутъмния миризлив коридор с цигара в ръка, виждах се в позата на симпатичен млад аристократ, тръгнал да завладява новите непознати земи. Вероятно това чувство е присъщо на всички млади мъже, тръгнали да напускат любимата им снобска София, но какво сме виновни ние, нали! Вината е в столицата, която за някакви си четири–пет години ни вдигна самочувствието до небесата.

  По пътя се запознах с нисичко черно момче, от което лъхаше на нафта и машинно масло. От Силистра, Ахмед се казва. Понеже свършили в техния край рано жътвата, прехвърлили ги с комбайните барабар да помогнат на селяните от нашата Тракия. Та се прибираше у дома си в неизвестната за мен Силистра дребничкият Ахмед, аз пък си висях в коридора на вагона, и така, обгърнати от цигарен дим, бъбрихме за това-онова: той – с готиното самочувствие на човек, който на месец си докарва някъде около 900 лева (над десет заплати на баща ми в пловдивското държавното предприятие "ДИП "Напредък"), моя милост – с интелигентската си мътна представа, че е пъпът на света.

  Заранта и подир обяд Варна, която знаех само по картинки и в която не бях стъпвал до онзи момент, обходих надлъж и нашир; зяпах огромните здания, които ми напомняха изоставени стари кораби по плитчините на тесните и стръмни варненски улици. Същия ден, т.е. на 1 ноември 1971 г. – надвечер, от междуградския автобус, който още вонеше на плажни масла и паста за зъби, успях да зърна на един завой сивото късноесенно море край курорта Албена, пък после, през нощта на втория етаж в опразнения Балчишки хотел слушах в тенекиено хладното си хотелско легло бученето на прибоя, който там е само на крачки зад улицата отсреща с изтеглените върху тясна ивица пясък ярко боядисани в синьо и бяло рибарски лодки.

  Бях сам в двуетажната сграда. Докато ме записваше на рецепцията долу, момичето изведнъж захвърли служебния тон, веднага щом разбра, че ида от София:

  – Да не се беше появил ти, да съм ударила ключа на хотела и да съм си вече в квартирата.

  Сврени около електрическото котлонче, докато влажният ноемврийски вятър раздрънкваше стъклата на горния етаж, с това към 18-19-годишно момиче, за което си спомням само (освен че беше със сладка муцунка), че е от Шумен и смята да кандидатства догодина пак математика, изпушихме няколко цигари. После изкачих стълбището подире й, тя отключи първата попаднала й пред очите врата вдясно: с изглед към изтеглените на пясъка рибарски лодки, и слезе да ми донесе още едно одеало, че горе бе не само мразовито, но и тенекиено влажно. Когато се върна с одеялото и съгледа транзисторния ми радиоприемник "Маркони" върху нощното шкафче, взе го за магнетофон: "Случайно да имаш Je t’aime?" – усмихна ми се кокетно и веднага хлопна вратата, като й казах, че това е радио, тъй че мелодиите не ги поръчвам аз.

  Бях задрямал, когато ми се стори, че от съседната стая долита гласецът на готината регистраторка, омесен с дрезгав мъжки глас; стори ми се и че дочувам не мелодията "Je t’aime", разбира се, а пак нещо подобно на "Je t’aime", но бях толкова уморен, че вероятно съм се излъгал. Всеки случай, няма защо да крия! – колкото и да ми се спеше, хич нямаше да съм против момичето да е в моето легло, да се гушкаме и целуваме насред бумтящия рев, сред тътена на прибоя, следван от свистенето на оттичащата се пяна обратно към морето в абсолютната тъмнина.

  На утринта казах довиждане на масивната официално строга, като да бе дебело тапицирана, лелка, която беше сменила момичето на рецепцията, и с двата си обемисти куфара поех нагоре по стръмно виеща се улица към площада, дето някога бе Балчишката автогара. Рейсът за Гурково тъкмо отпътувал, следващата кола щяла да потегли късно подир обяда, висеше гъста мъгла, ръмеше ситен дъждец и от пристанището долиташе дрезгаво мучене на корабна сирена. Пресметнах си наум париците и седнах в черна таксиметрова волга.

  Мъгла се стелеше ниско над тесния асфалтов път, шофьорът ме попита чий съм, отвърнах, че не съм тукашен, и след двайсетина минути той пак попита, този път: къде да спре колата. Казах му да спре пред училището, но той спря пред сградата на общината, на площада, покрит с варовикови плочки с отпечатък от древни морски миди. От общинската сграда излезе Пешо Кирилов, слезе по стълбището, само че тогава той още не беше за мен Пешо Кирилов, колегата математик с мек и тънък усет за ирония, ами непознат, прекалено засмян мъж с едва започнали да сребреят коси. Жена му работеше нещо си в канцелариите на Общинския им съвет, и ако се не лъжа, тя ми удари в паспорта печата на селото Гурково, който приех като документ, че оттук до края на дните си вече принадлежа към този странен за мен – аристократа-денди, отдалечен, чужд и беден район на България. 

  Прекосихме с Пешо разкаляния асфалт с отпечатъци от вериги и гуми на трактори и полуремаркета, той открехна прясно боядисана ниска желязна вратичка и тя жалостиво изскърца. Горе, в учителската стая четирима или петима ме посрещнаха угрижени, чак с издължени физиономии. Сградата бе нова, всичко тук ми ухаеше на прясно, а новичкият паркет в обширната учителска стая лъщи от чистота, така че вадичките от двата ми обемисти куфара чудесно се смесваха с калта от обувките ми.

  Младият общителен мъж сред дузината тихи даскалици се оказа шефът.

  – Очаквахме да дойдете преди два дена – притвори вратата на кабинета зад гърба си; кани ме да седна на диванчето и се настани зад необятното си директорско бюро. В кабинета му бе толкова тихо, че чувах огънят как се бунтува в нафтовата му печка, а леденият вихър с поривите си довява от ниско надвисналото небе крясък на прелитащи над Гурково ята от диви патици.

  – Важното е, че все пак дойдох! – рекох заядливо, макар с доста спокоен тон, дори му се и ухилих предизвикателно.

  Усмихна ми се и той, ама не, не ми се ухили.

  После по разорана сякаш нарочно улица шляпах след дребен възрастен мъж, след неговите огромни кални галоши. Прихлупеното небе, ръмящият непрестанно дъждец, който току спира, току пак захваща отново и отново да ми се набива в дрехите, приказливата му буля – дамата на моя хазяин, който се оказа местният Фигаро, бръснарят на селото, нарастващата тиха досада сякаш взе да ми идва в повече. Мълчах... ако не мълчах, отвръщах късо и троснато на въпросите, докато джвакахме в лепкавата тлъста кал.

  Пред къщица, изникнала като манатарка изпод калта, ято бели гъски ни приветства с дрезгави протяжни крясъци. Окачих си балтона в салончето, обувките подпрях да се изцеждат зад вратата и влязох в полутъмна стая с нисък таван, огромно легло за двама и бюфет с витринка, която звънтеше при всяка моя стъпка по рехавия дъсчен под. Най-сетне сам в полумрака, зад закритите с дебели платнени щори прозорчета, обкръжен от дълбоко чуждия за мен, като градски човек, мирис на селска къща, а и на буквално просмукваща се в костите ми мразовита влага с аромат на мухъл.

  Поканиха ме да обядвам с тях; отказах, върнах се в училището и купих кутия вафли. Сега си мисля, че още същия следобед влязох в първия си учебен час, възможно е, обаче, и да се заблуждавам. Все пак доста вода, доста дъжд изтече оттогава! Тогава бях на двайсет и четири, директорът – три-четири години по-възрастен от мен, ама не го чувствах по-възрастен; допадаше ми трезвостта, чудесното му спокойствие. Дошъл нейде откъм плевенските села с жена си – и тя математичка, и с двамата сина – кротки, типично учителски деца момчурляци. Надвечер, след последния звънец, училището твърде бързичко изстиваше; леденият ветрец свиреше в зле уплътнените врати и прозорци, та всички бързахме да се разотидем. 

  Не кой знае колко често, но директорът Никола Петков (1944) ме канеше понякога у дома си... Наливахме си от слабата добруджанска ракия, и като внимаваме да не задимим с цигарения си пушек тясната кухничка, бъбрим си за събитията по света. Жена му не вземаше участие в тези наши мъжки разговори – седеше си отстрани, скръстила ръце, гледаше ни внимателно и си мълчеше. По някое време разливаше по чиниите вечерята и с лъха на сготвено у дома, който струеше откъм присъствието й на кротка съпруга, ми връщаше уюта на майчиния дом в Пловдив.

  А колко самотен бях, като се връщах подир тези вечери в квартирата си! Напомняха ми зимните нощи в София, когато на път от университетската читалня към студентската квартира в сутерена на едноетажна къща сред може би най-занемарения район на тогавашна София – квартал Герена, се заглеждах по богаташките осанки на новичките жилищни блокове източно и на север от Паметника Левски. Присвил се от студа, докато прекосявам градината срещу софийския Куклен театър, гадаех завистливо как ли там си живеят онези мъже зад белите или розовите перденца покрай хубавите си и страстни жени.

  Заспивах бързо.

  Моите съседи – хазяите ми, се чудеха как да ми угодят: все ще измислят нещо, което да ме приобщи към техния дом, ала аз странях, криех се като лалугер, и не че не обичам бумтящата, наблъскана с цепеници камина или уханието на гозба, тъкмо извадена от фурната, бая силно ме отблъскваше склонността им да разплитат и чепкат надълго и нашироко всяка, според мен, простичка битова история. 

  Нощем, когато в прозорците на стайчето ми свиреше всепроникващият добруджански вятър, чувах как някой ситно драска и трополи по тавана с ноктенца. Четирийсетина диви гълъба зимуваха там; поне десетина от тях стопанката сложи на масата ни една вечер с вирнати крачета; препечени на жив огън; месото им се оказа доста вкусно. Веднъж Петракито (Петър му е името) измъкна неугледна ловна двуцевка, изгуби се за около час, и сетне, докато си изтупваше патъците от снега, хвърли върху масичката до вратата в салончето окървавен дългоушко. Изпухтя, че наоколо бъкало от зайци, ама няма мъже да пообиколят из поясите край селото. Колко прав е бил се уверявах многократно след това.

  Зимно време обикновено боледувам от сливици и настинка. Залежах се няколко дни в голямото легло за гости у Петраки. При мен – мразовито, та щипе, гледам – в полумрака лъщят позлатени с фалшиво злато канички от сервиза в бюфетчето, слушам крясъка на гъските у съседиге и булката на Петраки, с цяла глава по-висока от мъжа си яка селянка, как кълне, сърди се на някого. Скръцна портичката на двора, чувам – непознат глас боботи:

  – Маро ма, даскалът тук ли е?

  Ставам, намятам балтона... Насреща ми – непознат, кажи-речи, великан, хем с присмехулни очи, и не цепи басма, а кара направо през кестермето:

  – Кво става бе, Джорьо? В цяло село момичетата само за теб говорят. От момите ли те е страх! Ти кво сега, криеш ли се?

  – Не – казвам, – не се крия.

  Пеню Охлюва му викат. Млад, буен, веселяк. По-късно отиде да работи в мината край Оброчище, срещу курорта Албена. По някое време, научавам, зарязал мината, оженил се. Но тогава ергенуваше и си търсеше компания.

  На следващата утрин ми се появи и Плугчиева. Плугчиева, на която не й знаех името, влезе като мъжкарана, поразтръска витринката с решителна войнишка стъпка на опитен боец, който знае какво иска светът от зрялото момиче, дръпна стол, седна ми до главата, положи длан върху челото ми и въодушевена рече:

  – Аууу, ама ти наистина имаш температура!

  После чак се запознахме; по-точно, официално тя ми се представи и ми връчи чисто новичък учебник по Френски език за VІІІ клас. Благодарих... и естествено тутакси получих покана в най-скоро време да й отида на гости, да ме видят майка й и баща й... В тяхната компания впоследствие щеше да ме види и попът на селото – жизнерадостно отче с розови бузки, с игриви лисичи очета и също тъй игрив език: поп, изкушен от налята женска плът, греяна ракия с крехки мръвки и сладки цинични масали до късно нощем.

  Така изтекоха първите ми два месеца в Добруджа. Нова година изкарах в родния Пловдив, няколко дни по-късно от Университетската канцелария в София си прибрах дипломата. Подкарах февруари в нова квартира току край площада покрай общината. Между училището и къщурката, където си отнесох куфарите, бе черквата на старото Гяур кьой, прекръстено на село Гурково. Новият ми хазяин Бай Тодор беше мълчалив мъж на преклонна възраст. Не разбрах само кой им бие камбанката на черквицата... Веднъж седмично се къпех в банята на училищния стол; пак там се уредих и да се храня, та какво още ми липсваше! Кажи-речи, живеех си като Симеончо.

  В училището работеха и местни, и придошли от съседните селца млади жени и момичета. Работата сближава. Половината от тези момичета учеха задочно, готвеха се за изпити, тревожеха се; а другите живееха в очакване животът да ги изненада... С какво ли? С нещо романтично, разбира се.е Две от тях вече се бяха опарили, и от тях вееше безнадеждност, въпреки че се показваха приветливи, склонни към авантюри. Едната, шепнеха зад гърба й, си имала хлапе на годинка, нейни близки го отглеждали недалече оттук. Драмите на тези селски момичета не ме вълнуваха, а към усилията им да бъдат забелязани, да заживеят и те с романтика и страст както е по филмите, не откривах капка жал у себе си. Какво щеше да стане утре или в други ден с тях! Всеки случай, нямах намерение да участвам в личните им драми.

  Разполагах си се в новичкия отлично обзаведен кабинет по литература, слагах да се върти на грамофона дългосвиреща плоча на П. Чайковски с неговите "Литургии" и в опразнената нова двуетажна сграда, прикован от траурната музика, отнесен в други светове, дращех горчиви от самотност стихове. Очаквах и на мен да ми се случи нещо – само не тук, не сега! Нека отмине зимата, ще се изправя край морето някъде край Балчик, ще съм в истинския живот с хоризонти за риск и жертви в името на човечеството...

 
  Гурково неусетно стана за мен част от Добруджанската тера инкогнита, и както зад оскъдния на изненади равнинен, сив пейзаж се крие страховита, могъща притегателна енергия, така зад бедничкия на външни проявления добруджански характер клокочи първична жизненост. Един от първите ми набези към непознати до онзи миг за мен хора и ситуации бе интуитивен – присъединих се към погребална процесия, която се точеше тържествено и унило по централната улица към гробището, вдясно на изхода от Гурково към Балчик. Какво правех сред нажалените местни хора ли! Ами изучавах, Боже мой! Какъв измислен глупак ще съм бил в онзи важен все пак за мен случай. Бих легнал до мъртвия в прясно изкопаната яма, само да разбера как изглеждат от дъното на ямата сълзите на оплаквачките и хвърлените буци добруджанска пръст.

  Четвъртъкът ми бе свободен ден, ден за проверка на писмени работи. В четвъртък бродех по къра наоколо – завирах се из поясите, надничах зад прозорците на отдавна изоставени къщи сред напуснати, заседнали сякаш в мъртвилото селца наоколо, и следвах кръженето на гаргите около някоя мърша под дърветата или вървях подир броеницата от крачета на зайци и лисици върху ледената корица над пръхкавия снежец.

  Данко живееше сам с майка си. Бил момчурляк, когато баща му починал. Сестричката Дора тъкмо завършваше гимназия в Толбухин или Варна, тъй че той се явяваше един вид опора за майка си Леля Керанка. Как пък нито веднъж не я видях в друга дреха, освен цялата в черно! А в онази година, според днешните ми мерки, млада ще да е била майка му, някъде към 45-годишна. Чакаше го вечер до късно да вечерят.

  Израснал в обичайната селска среда, в същата атмосфера, която мен ме задушаваше от еднообразна скука, Данко плуваше в селския бит като риба във вода. Стихия са ми авантюристичните набези, така че да тръгнем към луксозното курортно селище Златни пясъци, да наемем стая сред може би най-луксозния за онези години Хотел "Амбасадор", цяла нощ да не заспим заради сладки приказки за хубавите момичета, за стихове и политика, пък на утрото да се втурнем целия ден да тичаме и подскачаме по огромните камъни на морския бряг от "Амбасадор" до курорта Албена бе моя идея.

  Надвечер се изпречихме пред три метра широка мътна вада, която се провираше изпод високите изсъхнали, ала влажни от мъглата тръстики. Речицата Батова. Спряхме прибиращо се от Варна балчишко такси. Едва да бяхме изминали и двеста-триста метра по нанагорнището, див заек се замята между фаровете на колата. Тръпка е да гледаш задницата на заек как подскача пред очите ти. Усетих тъп удар и в светлината на фаровете зад телце с потръпващи спазматично лапички Данко вдигна от прахоляка нещо кърваво, пулсиращо: сърцето на заека, летял като стрела преди миг.

  Нямаше да повярвам, че – отделено от тялото, сърцето може да пулсира самичко, но това съм го видял с очите си. И ние тъй – както заешко сърце, опитваме се чат-пат да пулсираме извън себе си. За колко време обаче?**

  Следва

Пловдив – най-древното жизнено селище в Европа

Plovdiv, edited on 06 jan. 2022

Илюстрации: 

- С първия ми випуск от 1972 г., февруари.

- Йордан Кръчмаров, поетът на Добруджа. 

____
* Добруджанският поет Йордан Кръчмаров – Данко (1948-1986).
** Години по-късно, подир внезапната смърт на Данко насред Толбухин (дн. Добрич), видях епизода от зимата на 1972 г. с ударения от таксито див заек като предзнаменование, та нали именно Данко вдигна все още потръпващото сърце на заека от пепелта, но нямам обяснение как сърцето е излетяло на метър встрани от разкъсаното от удара тяло. Бел.м., tisss.

ДНЕВНИКЪТ НА ЕДИН ПЛОВДИВЧАНИН (851.)

ДНЕВНИКЪТ НА ЕДИН ПЛОВДИВЧАНИН (851.)

  На днешния ден от годината, на 5 януари – преди пет години малко след обяд, в два часа е издъхнало добруджанското момиче, което ми роди двете дъщерички и с което живяхме петнайсет години в притеснения и неволи, с болести и несрета, заобиколени от враждебно настроени хора в моя роден Пловдив, с дертове и непресъхващото мое тщеславие, и световните ми грешки, и нейната непресъхваща жажда за приключения, та колежките й в магазин "Евмолпия" говореха: "Много я иска животът!"* – Авторът  

  20 apr. 1976 

ПРЕДСТАВЯШ ЛИ СИ?** 

...А някой ден на гости да ни дойде 

Балканът с пропасти, брадясал с тръни, 

открай-докрай изпънал хоризонта, 

до глезените във хайдушко биле!

Представяш ли си малката ни стая

какъв размах, какъв простор ще вземе –

ще дойдат тук цветя и разни птици,

животни светли, извори и сенки... 

Тогава пак ще седна по средата

на нашите мечти и ще те гледам,

и в ъгъла китарата ще свири –

напук на саможивите съседи.

Пловдив – най-древното жизнено селище в Европа

Plovdiv, edited on 05 jan. 2022

Илюстрации:

- Толкова бедни, ала и така богати! 

  - В старата квартира с двете щерки.

–––
* Толкова уязвима и крехка, и толкова беззащитна в чуждия за нея град на момиче, израснало с морето край Балчик и Варна, че пловдивската Марица наричаше "кална вада"; толкова силно обичаше живота, че три пъти прави опит да си сложи край на живота. 

** От сб. "Сутрин рано", изд. 1983 г. на пловдивското издателство "Христо Г. Данов". Бел.м., tisss.

ДНЕВНИКЪТ НА ЕДИН ПЛОВДИВЧАНИН (850.)

ДНЕВНИКЪТ НА ЕДИН ПЛОВДИВЧАНИН (850.)

  На всички от моето поколение някогашни момчета, родили се малко преди или след края на Втората световна война, които бяхме обикновени войничета от мирно време, ала преживяното от нас в казармата ни остави солен отпечатък за цял живот, за което младите няма как да знаят и да разберат, но си е част от нашия жизнен опит – твърде съществена част, за да я забравим, особено пък в дни на всеобща духовна поквара.

  03.01.2022 

О, СПИ ЛИ БОГ? О, БОГ НЕ ВИДИ ЛИ?*

  Злочестата Баба Марийка, философът-психолог Ангел Грънчаров, владиката Николай, Групата на небезразличните граждани (трима души, плюс сем. Асса), олигархът на Пловдив Георги Гергов (Гочето Свинаря) – всичките, включени в покъртителна драма, напомняща класическия роман на Фьодор М. Достоевски

РАЗГОВОР МЕЖДУ ДВАМА ПРИЯТЕЛИ (Т. Ряпов и Г. Бояджиев)**

  – Тодаре, има и далеч по-тежки случаи от твоя случай със скъсаното жило на онзи съединител на разбрицания ти таралясник. Четох на три пъти със сълзи на очи тази разтърсваща история и не мога да се спра да ридая. Съвестта ми внушава, че Баба Марийка ще надживее философа Грънчаров. 3 ян. 2022 г., 16,16 ч. Гледай философът-психолог Грънчаров какви потресающи работи пак пише... "Баба Марийка ми съобщи новината, че самият Бойко Борисов, който, видите ли, бил пръв приятел на нейния син, а синът й бил генерал, да, бил с генералски чин, и значи, самият Бойко Борисов бил пожелал, с оглед да заграби апартамента й, да се... ожени за нея, именно за Баба Марийка да се ожени, и това – представяте ли си, вече било станало: синът генерал уредил нещата – венчал Бойко за Баба Марийка при някакъв продажен поп; и венчавката станала тия дни, сега Бабата всеки ден чака Бойко Борисов да пристигне с лимузината си, за да заведе булката на сватбено околосветско пътешествие; не се майтапя, не измислям, ето това събитие в общи линии ми разказа Бабата, да ме прощава, че й издавам тъй съкровената тайна; между другото – ако не знаете, синът й на Бабата пък е женен за самата... Херо Мустафа, да, за американската посланичка е женен, и това не знаехте май! Пак се отклоних, простете, но ето сега мислите, които пък овладяха мен, докато слушах тъжния разказ на злочестата Баба Марийка...

  Бабата ме чувства като единствения приятел, аз нея също, но това е самата истина. Но на нейните 89 години тя има удивително добро здраве, което е СЪЩИНСКО ЧУДО, предвид обстоятелствата, в които живее, особено през последните пет години, ама и предишните 25, през които е общувала предимно с котки, не с човеци, щото човеците са я отритнали. Да, чудо е, че Баба Марийка е още жива, друг на нейно място отдавна би умрял, а ето, тя е жива, при това ходи без бастун, удивително жизнеспособна е за годините си, вярно, но не може да вдигне тубата вода да си сипе в тоалетната, обаче здравето й е ЧУДЕСНО! Питам, как е възможно такова ЧУДО без Божията намеса, не е възможно, нали така? Всеки друг човек при "хигиената" на Баба Марийка ще пукне за няколко дена, ще се зарази и ще пукне, а пък на нея нищо й няма! Значи, самият факт, че при тия условия и тия обстоятелства Бабата е изобщо жива, е ЧУДО, непоклатимо свидетелство, че самият Господ Бог се грижи за нея, щом вий – човеците, се правите на изоглавени и нищо не правите, за да й помогнете! (Да не броим мен)...

  Явно Бог прави всичкото това, прави същинско ЧУДО с оглед щото иска нещичко да ни каже или покаже чрез случая или казуса на Баба Марийка??? Да, чудото става пред очите ви, а вие се правите на изоглавени и нищичко не проумявате – така ли е, драги мои съвременни и високотехнологични умници?! Какво друго трябва да направи тъй великодушният и милостив Бог, че да разберете нещичко? Требва едно земетресение ли да прати, че да се усетите поне малко?! Кажете де, аз само питам, вий отговаряйте, нали сте големи умници и тарикати!...

  Вие примерно как си представяте владиката Николай да дойде и да се поклони пред Баба Марийка, и да я провъзгласи за мъченица на вярата? И за мъченица на хорското бездушие да я провъзгласи, способен ли е на такова чудо нашият тъй умен тарикат, какъвто е владиката ни? Аз лично Николай, облечен в копринени раса и в златоткани владишки одеяния, не мога да си го представя да влезе в прогнилия апартамент на Баба Марийка Смърдящата, за да й се поклони до земята, да я погали по немитата от години глава, да я провъзгласи за мъченица на вашето бездушие; нима такова нещо великият Николай може някога да направи? И дори дали може да си го представи той! Или в неговите представи единствен Георги Гергов заслужава да бъде провъзгласен за светец, щото знаете защо – да не казвам и това, щото нищо чудно да дойдат мутри да ме пребият най-сетне, да ми затворят устата, да ми пречупят и пръстите, та да не мога да пиша вече. И езика требва да ми отрежат, за да не говоря..."

  – Нерде Баба Марийка и владиката Николай, нерде светеца Георги Гергов! Нека да дочетем докрай тази разбиваща сърцето трагедия за една безумна любов, описана от перото на нашия Български Достоевски, преселил се от село Долна Баня, Софийско в Културната столица на Европа, свил гнездо в Пловдивската обществена – всъщност частна – телевизия на г-н Евгений Тодоров, съпруг на г-жа Нери Терзиева от екипа на Бате Петьо Президента (г-н Петър Стоянов).

  "...Спирам дотук. Нямам сили повече да пиша. Изписах се. Ще взема и аз да онемея, та да рахатясате, щото с моите писания ви преча да се радвате на живота, нали така, нали правилно разсъждавам? Онемея ли аз, тогава и Бог сигурно ще да загуби всяка надежда да ви повлияе поне малко, щото и самият факт, че такъв като мен ви пише за Баба Марийка всеки ден, сигурно е предопределен пак от Него (от Господ), знам ли, аз вече нищо не знам, ще взема да онемея и аз, щото от говоренето и писането ми има ли някаква файда? Няма, разбира се, не мога аз да направя това, защото очевидно не е по силите и на самия Бог, вие сте изцяло безнадежден случай, нали така?! Хубав да ви е денят! И майната ви най-после! Аман от вас! Чупете си главите, щом не щете поне малко да се промените..."

  – Голяма драма, голяма трагедия!

  – Какви са тия откачалки и писанията на Философа?

  – Благородният мъж – автор на горния този опус, всяка седмица води едночасови поучителни философски предавания по ПОТ (Пловдивската обществена телевизия), като твърди, че дава безплатно уроци на всеки, който му се мерне пред очите. Преди време се беше изцепил, че пет милиона почитатели по света четат, а сетне обсъждат многобройните му статии, изявления, молби, заклинания, изложения до разни родни и международни ведомства и служби, преди всичко към Регионалния инспекторат по образование в Пловдив да го върнат там, откъдето го изгониха поради некадърност, и вече седем години човекът си отмъщава на шефката на местния електротехникум, води съдебни дела, обяви, че ще се запали на площад Джумаята, под джамлъците на споменатия по-горе инспекторат, пише книги с философско-психологическа тематика, събира подаяния от кой колкото му прати за ядене.

  – Нали го смениха?

  – Не са го сменили.

  – Как си представяш генерал Бойко Борисов заедно с Баба Марийка! Голям смях и с развинтената фантазия на г-н Грънчаров? Синът на Баба Марийка е Генерал толкова, колкото Философът-психолог е Професор, нали така твърдял някога пред майка си в Долна Баня, Бог да я прости?

  – Печалният този опус започва ето как! "И тъй – натоварен с две големи туби с вода, които докарах с колата си от жк Тракия, където живея, и една торбичка, в която имаше хляб и пластмасова кутия с мусака, която моята съпруга изпращаше на Бабата, за да похапне, благополучно пристигнах в апартамента на Баба Марийка, похлопах, тя ми отвори и ми каза, че АБСОЛЮТНО НИКОЙ за изминалото време (десетина дни) не я посетил; от социалните служби не я посетили – нищо, че Групата на небезразличните граждани им написа дълго-предълго обръщение, с оглед да ги трогне; не и не – и те като вас имат бетонни биволски сърца... Поседях при Баба Марийка и тя ми разказа всичко за злочестините си. Какво точно си говорихме, какво тя ми разказа, сега няма да ви обяснявам. Предимно бабата ми говореше, а пък аз слушах близо половин час. Докато се стъмни и стаята не се превърна в нещо като пещера, като тъмница и като дупка на къртица. Няма ток, само Господ Бог знае как ще успея да реша този толкова сложен бюрократичен проблем: да уредя пускането на ток в апартамента й на 12-ия етаж, при положение, че Бабата си няма никакви документи, всичко загубила или са го изяли мишките и хлебарките..."

  – Философът нали, за да си поръча изкуствено чене, си беше продал колата за 150 лв. на някакъв 18-годишен манго?

  – Това са подробности.***

Пловдив – най-древното жизнено селище в Европа

Рlovdiv, edited on 04 jan. 2022

Илюстрации:

- Баба Марийка – основен образ за Пловдивската телевизия.

- Хартиена иконка, с която 22-г. ми баща заминал на фронта.

–––

* Връх в творчеството на Петко Славейков е елегията "Жестокостта ми се сломи", своеобразна патетична изповед за разочарованието у поета от бездействието и примирението на обществото. Вътрешната драма у общественика идва от безразличието и дребнавата корист на обществото, но въпреки това, той намира сили да превъзмогне себе си в името българско. В цялата творба личи безпределната обич на лирическия герой към неговия народ и родина. В началото чувстваме силният му гняв от бездействието на Българската нация, а той се бунтува срещу примирението и желае свободата й. И това доказва обичта му към народа. Когато гневът и разочарованието му стигат своя връх, настъпва преход към успокоение. Ожесточението му преминава в разкаяние и солидарност с измъчените, което показва, че той не е равнодушен. (Из перфектен ученически разбор за Отличен Шест по стандартите на сегашното родно образование, което плътно следва най-модните тенденции за обучение на младото поколение граждани на света.)

** Вж. Блог на философа Ангел Грънчаров HUMANUS от 3 ян. 2022. Из отзивите след апела на основателя, основен автор на посланията и проклятията от името на четиримата й члена и главен говорител на т.нар. „Група на небезразличните граждани” г-н Ангел Грънчаров (1959): Отзив на Гл. ас. д-р инж. Г. Пашев: – "Чак сега прочетох и коментарите тук – и те са разтърсващи. Имала карма бабата, обаче щяла да надживее и Ангел Грънчаров. Била убила котки и съседите разболяла. Направо я изгорете на клада. 4.01.22 г., 10:13 ч.

*** Наясно ли сме за какво, всъщност, става дума и поради что фронтмен на местната частна пловдивска телевизия, кой знае защо наричаща се "обществена", занимава зрителите с проблем, отнасящ се до клошарка с ментално заболяване, която – вместо да я развяват като прани гащи в телевизионните си предавания и да си правят шоуто, редно е местните пловдивски здравни служби да си встъпят в задълженията? Това е чиста проба жестока манипулация за сметка на една страдаща старица, ако още не сме забелязали. Лицемерието е Бич Божи за всяка кауза. Бел.м., tisss.

ДНЕВНИКЪТ НА ЕДИН ПЛОВДИВЧАНИН (849.)

ДНЕВНИКЪТ НА ЕДИН ПЛОВДИВЧАНИН (849.)

  На всички от моето поколение някогашни момчета, родили се малко преди или след края на Втората световна война, които бяхме обикновени войничета от мирно време, ала преживяното от нас в казармата ни остави солен отпечатък за цял живот, за което младите няма как да знаят и да разберат, но си е част от нашия жизнен опит – твърде съществена част, за да я забравим, особено пък в дни на всеобща духовна поквара.

  17.01.1969. СПОМЕНИ, СПОМЕНИ... ЗА МЪЖЕСТВО

   Нощният влак пристига в Д. в 0,33 часа. В нула трийсет и три трябваше да дойде, но не пристигна. Кой може да се сърди на нощните влакове! Гъста и непрогледна нощна мъгла плува над коловозите. Не плува, виси в окръжности светлина на прожекторите. Наистина, тъй театрално виси! Сега отнякъде се появява милиционер. И в походката му, в начина, по който крие си ушите в яката на огромния черен кожух, дори в самото му появяване има нещо и странно, и неестествено... Милиционера спира и се оглежда. Студено е. Мъгла като овча прежда виси над коловозите. Нощ – всички спят. Няколко пътници чакат нощния влак, който трябваше да пристигне в 0,33. Ала той, разбира се, не пристигна в 0,33.

  Някакъв човек е опрял гръб върху стъкления павилион, където в обикновено време продават закуски и дребни лакомства. Ето ме и мен – седя в уютния си дом, оглеждам лицето си в отражението на прозореца, скъпия тъй свиден мой прозорец, и не мога да се откъсна от този човек. Взел към химикалка Емва, опитвам се да пиша. Химикалката ми пише в зелено и аз си мисля: но защо пише така тази химикалка? Отивам в дъното на уютния си дом и гледам нощта. А навън е тъмно и аз естествено нищо не виждам.

  Трябва да пиша, казвам си. И човекът отново и отново обляга гърба си върху онази стъклена будка, която трепти с луминесцентни светлинки, отново и отново си казвам: Кой е той? Защо химикалката ми пише зелено? И в това лицемерно колебание между настояще и минало, когато атмосферата е осезаема у мен, а човекът стои и аз се чудя какво ще стори по-нататък този човек; в такъв отрязък от време, когато съм започнал разказ, а пък не зная как да го започна, аз съм по-нещастен от всеки, не мога да плача, самотен съм и съм беззащитен като дете.

  Човекът е опрял гръб върху стъклената будка. И това става на перона на една гара. Нощ е и всички спят. Студено. Наближават Новогодишни празници. Един милиционер сред перона на запустяла гара неестествено си крие лицето в огромен черен кожух и внимателно се оглежда. Мъгла се разстила над едва различимите железни коловози. Групичка нетърпеливи пътници са оставили куфари и торби на плочника, гледат към светлите окръжности, очертани от двата прожектора в нощта. А дали има сняг? Не е важно има ли сняг или не – наближават Новогодишните празници. Аз пак забелязвам самотния човек и започвам да си мисля за него. Студено. Обувките са се напластили със студ. Студът прониква, пълзи, просмуква се в цялото тяло. От устата се вие пара. Хората наоколо приличат на пушачи. Пушат и очакват нещо важно да се случи.

  – Студено! – казва някой и всички се взират, търсят нещо в далечината. Топъл дъх, превърнал се в пара, като облаче лети към светлината на прожекторите и ги обвива с нежни пръсти. И аз стоя – ето, вече цяла вечност седя върху мекия стол в моя уютен дом. Пред мен, върху масата, върху пода – върху и встрани от изящния, и струва ми се, добродушен за цената си килим, по леглото и под него, по бюфета, по шкафовете, по стъклата на скъпия мой прозорец, всичко-всичко се е изпълнило с хартия. Това са изписаните или полуизписани, но непременно задраскани листове: текстовете, които съм написал в живота си. Виждам няколко от тях, смачкани момент на гняв – окъсани и раздърпани като просяци, и ми става жал за тях. Много листове!

  Сега пред мен се изправя Милиционера. Гледа ме някак неестествен и казва с гласа на моя добър баща:

  – Студено е.

  – Защо? – гледам го. – Нима и на теб, с този огромен овчи кожух, ти е студено! Кажи, моля ти се.

  – Ние сме по-старото поколение – казва уклончиво той и облак топъл дъх от устата му се превръща в пара, лети към светлините. Стори ми се, че прожекторите за миг се скриха. Ала после всичко стана пак като преди. Аз продължавам да стоя в уютния си дом, на мекото кресло, пред масата, затрупана с листове. А Милиционера започна да се взира в моя човек. Реших, че той го гледа спокойно и съсредоточено. Но след като написах това, дойде ми на ум, че той всъщност го гледа умно и изпитателно. И аз тъй се увлякох от желанието си да свържа двойка наречия със съюза "и", че в момент на просветление решително написах: "Той го гледа нагло и съсредоточено, изпитателно и безцеремонно. Той се опитва да се взре до дъното…"

  – Да, студено е. Каква зима! – за втори път въздъхна Милиционера.

  Стана ми интересен този униформен милиционер, за момент аз пренесох цялото си внимание върху него, като не забравях и моя човек естествено. "Милиционера просто бе човек от село. Селянин си беше. И някак не успяваше да забрави това. Понякога, в мразовити зимни нощи, когато биваше на пост, той обичаше да си спомня една малка измазана с вар селска къщица, разположена сред узряло пшеничено поле. Потънала в слънце и топлина. Веднъж майката каза: Тръгваме! – и момченцето с големите сини очи изплашено се дърпаше. Заплака. Зарева с всички сили и легна на земята. А после тръгнаха и вървяха, вървяха, вървяха... А Градът сивееше и ги очакваше в маранята, строг и неизвестен."…Това бе първото, което написах за този милиционер. След това ми хрумна още едно и веднага побързах да запиша, докато не съм го забравил, като – разбира се, не забравях нито за миг и моя човек. "Веднъж преди Нова година... някога клаха прасе. Дойде касапин с бая голям специален нож. Касапинът поиска топла вода, после си запретна ръкавите и каза на мъжете здраво да държат за прасето, хвърли се върху животното и направи нещо с ножа. А момченцето със светлите очи легна върху земята и плачеше с всички сили.

  Докато пишех, наяве виждах всичко. И все пак накрая ми стана малко неудобно: ами че аз всъщност имах предвид себе си, не Милиционера. Това наистина се бе случило. Като си повтарях: о-о, не бива да забравям моя човек, продължих нататък: "Той беше милиционер от петдесет и пета. Спомни си и една също такава – мъглива и мразовита безлунна нощ. Изпуснали бяха опасен престъпник…" И веднага забелязах, че настана оживление сред търпеливо очакващите влака, който трябваше да е пристигнал от Д. в 0,33 часа, а Милиционера дойде при мен и ми дъхна в лицето:

  – Влакът закъсня.

  Хората отзад се раздвижиха, зашушукаха тайнствено и прихнаха да се смеят. И това беше толкова неестествено! Също като театър. Всички бяха порозовели от студа, все пак доволни се взираха единодушно в посоката, откъдето някак трябваше да изскочи закъснелият влак от Д. С цел да подкрепя мисълта за театралността на обстановката, ще добавя, че те приличаха досущ на Античния хор; хем при това мъглата служеше за завеса, отдръпваща се от напора на светлината откъм двата огромни прожектора. Да повтарям ли, че Милиционера беше адски неестествен!

  И тъй, остана ми само надеждата за моя човек. Въздъхвайки, обърнах се към него, ала с изненада открих, че той не извършва никакви движения и никакви гримаси. Той имаше големи и тъжни спокойни клепачи. Лицето му се състои от тънки бледи устни. Името му още не знаех, знаех, че му е студено, въпреки че не беше проронил ни звук досега, нито пък трепереше. Милиционера приближи, раздруса го.

  – Заспал си – каза му угрижено.

  – Да – каза моят човек, и аз видях как от устните му изскочи облаче.

  – Влакът закъснява двайсет и осем минути – подхвана милиционерът, защото му бе омръзнало да мълчи и да си спомня.

  – А кога ще дойде?

  – Двайсет и осем – намръщи се милиционерът, – при този кучешки студ.

  Пътниците, т.е. търпеливите хора, които се кикотеха досега, тръгнаха да си отиват. Редичката им постепенно избледняваше и избледняваше, и избледняваше, докато се стопи в мъглата с последния от тях, който мъкнеше огромен кафяв куфар от телешки бокс и шарена торба в духа на народните традиции. Той се кълчеше, като вървеше, и аз реших, че това е просто един отдалечаващ се симпатичен палячо. Чакалнята също глъхнеше опразнена, защото пътниците вероятно се бяха вече прибрали по домовете си. В този час може би всеки от тях вече танцува покрай горящата и зачервена печка, в топлото примамливо легло, край топлото и примамливо тяло на жена, зад плътните бели, светлосини, бледожълти, бледорозови завески на прозореца, или просто пиеха горещ ментов чай и разправяха спомени от миналото. Като че точно сега целият свят спи, хърка, върти се в съня си или разправя спомени... Опитах да си представя какво прави всеки един от тези пътници, но то ми отне безполезни усилия; уморен, заживях с мисълта, че са ужасно еднакви: бледорозови и търпеливи, които пият ментов чай и спят с жена си, за да е кротка, а когато са в добро настроение, разправят спомени.

  – Защо си тук? – важен-важен попита Милиционера. Забелязах, че той отдавна беше взел инициативата не само в разговора, но се опитваше да стори същото и с разказа. Човекът, който още стоеше, опрял гръб върху окичената с коледни дрънкулки будка, отвърна тихо:

  – Не знам.

  – Не й харесваш, нали!

  Милиционера ми стана симпатичен от този момент. Защото думите му бяха находка и за мен. Той имаше предвид жена: някоя жена или момиче, и това беше романтично. Особено в такъв момент! Съвсем реално усетих, че мен също ми е студено. Камината в моя уютен дом бе престанала да гори, бях леко облечен – само по риза, а на всичко отгоре пишех за студа. Или обратно: заради това, че ми беше студено, пишех за студа.

  След не повече от половин час аз отново седях пред масата, моят уютен и стар дом излъчваше топлина и приятни коледни чувства; чисто и просто разговарях с двамата – Милиционера и моя човек, опитвах да вникна в мислите им и това беше интересно и забавно като игра. Младият човек, когото наричам моя човек, който досега спеше като че ли под големите си клепачи; който криеше може би нещо и от себе си и старателно мълчеше; който беше блед от студа или кой знае от какво; който каза, че не знае защо е тук, си припомни. Припомни си нещо. И то като че беше още една банална история в навечерието на Новогодишните празници. Видя гора... Вървят двамата – той и Ник, по криволичещата камениста пътечка между храстите зад бодливата тел. С два автомата на пост. И Ник казва замечтано: "Беше такава нощ. Имаше мъгла. Легнахме по средата на поляната. Тя лежи, а аз я гледам. Розова и бяла, много бяла". Ник стиска ръцете си в юмруци, а от лицето му изтича злоба и капе върху новичкия автомат. "А ти какво би направил, Климе?" – пита Ник. Клим отговаря спокойно: "Какво ли? А, Нищо! Нищо не бих направил". Двамата вървят полекичка и взират се в тъмнината, където са храсти и корени на дървета. "А аз още не съм спал с момиче!" – признава си неочаквано Ник. "Добре!" – казва Клим.

  – Десет минути закъснение – намръщено измърмори Милиционера. Беше обиколил няколко пъти района около гарата; и така, докато обикаляше и се вслушваше в звука на скърцащите си ведомствени обуща, философстваше тихичко на глас. Стоеше сега намръщен. – Не й харесваш, значи! Жените са чуден народ. Чуден народ са, ти казвам. При нас на село имахме една. – И разправи всичко, което си спомняше от едно време. Накрая спомена пак и мразовитата нощ на петдесет и пета, когато милицията изпусна онзи престъпник, когато хептен му изгубиха дирите и писаха в протокола, че е минал желязната завеса.

  А Клим, човекът срещу Милиционера, си спомня как Ник едва каза: "Такава загубена нощ!" Клим отвръща: "Не се отчайвай. Нищо не е изгубено. Само ти си днес в лошо настроение. Но ще ти мине, повярвай! Животът е пред теб." Вървят и автоматите теглят главите им надолу. Вглеждат се в околната тъмнина – в храстите и даже зад стволовете на големите дървета. Ник брои на глас крачките. После мълчат. И Ник пак се обажда в тъмнината, неочаквано: "Като ми е тежко, отивам на някоя гара. И чакам. И винаги се случва нещо интересно…" След "интересно" следва фойерверк от автоматен откос като новогодишен салют и Клим вижда как Ник безпомощно пада и се мъчи да се усмихне от земята. Разбира се, Клим няма как да види точно това, но всичко си представя точно така. Секунда по-късно и Клим притиска лице към земята, но той е жив, страхува се за живота си, жив; и това ще ги разделя отсега-нататък във вечността.

  – Студено е! – каза младият мъж, опрял гръб о разноцветно осветеното павилионче насред перона на една гара. Има един влак, който трябва... трябваше да дойде в 0,33. Кой може да се сърди на нощните влакове! Горе, застанал зад моя свиден прозорец, аз с радост гледам през облаците от жестока мъгла и си говоря: "Боже мой! Клим, ти си бил добър човек". Не знам какво ми дава право да говоря по този начин – предвид Новогодишните и другите празници... за мълчалив човек, който не знае какво трябва да прави, когато очаква влак на някоя гара – при това закъсняващ влак! Ала въпреки това, не крия радостта си. Ето, Клим е пред очите ми; Ник лежи на земята и изглежда жив, защото се е усмихнал, но все пак е мъртъв; а Милиционера ги гледа и двамата и напразно се опитва да се отскубне из спомените си, или не, да отскубне спомените от себе си, както се отскубва бурен, и да ги захвърли някъде в мъглата и пустошта.

  – А тази нощ е необикновено студена – подхвана разговор Милиционера и направи няколко крачки. Огромният му черен кожух се повлече бавно и тържествено. "Много е студено" – повтори си на ум. Но не успя да се отърве от спомена, който неотстъпно го преследваше като изгладнял пес в мъглата. Спомни си, но не прасето, нито жената, а престъпника. Защото смърт го очакваше това животно. Освен варосаната варосана в бяло селска къщурка сред узрялото пшеничено поле, този спомен от детските години единствен го изпълваше със страх и тиха радост от преодоляването на безбройните неприятности в живота.

  Очите под спуснатите клепачи на Клим гледаха спокойно. Всеки си има една гара в този живот – мъничка крайна или попътна гара; и една нощ му се налага да чака влак. Влак, който не може да пристигне в 0,33, защото е нощен влак – движи се търпеливо, пипнешком в мъгла и тъмнина, но все пак движи се. Изпитвам непреодолимо желание да заговоря моя герой, но той ме изпреварва.

  – Аз си отивам – каза Клим.

  Милиционерът почака да свърши споменът му, и чак след това каза:

  – Ами добре.

  И то бе казано простичко и наивно, като че ли точно от него зависеше светът… сега, в навечерието на Новогодишните празници. Сети се нещо и викна с пълно гърло след отдалечаващия се Клим:

  – И дръж се, ей! Като мъж се дръж. Жената трябва да се държи здраво.

  От устата му изскочи огромен бял облак и като балон литна нагоре, към светлината на двата прожектора. А аз съм навел глава над масата. Зад мен е изящният, и струва ми се, доста скромен за цената си килим; стоя си аз тук, в уютния дом, край горящата зачервена камина, пред моя скъп, свиден прозорец, сред стаята, отрупана с изписани и полуизписани, ала непременно задраскани листове – листовете, които съм написал дотук през живота си, и си казвам: "Боже мой, това беше ти! И никакъв Клим, никакви пътници, никакъв Ник, никакъв милиционер в черен агнешки кожух. Това си беше ти самият; и спомени… спомени за мъжество".

БЕЛЕЖКА ОТ ДНЕШНИЯ ДЕН

  Този текст ми отвори, според вътрешно мое си убеждение, голямата обкована с яки медни гвоздеи порта на някогашния вестник "Народна култура". Отведе ме в света на Българската поезия и проза, първо при ироничния Климент Цачев, сетне при Йордан Радичков, който по онова време (1969) беше май литературен консултант в официоза "Литературен фронт", автор, тъкмо нашумял с пиесата си "Суматоха" в Сатиричния театър и с чудатите си сюжети от Северозападна България. Помня мнението на този човек с триъгълна физиономия: широко чело, а брадичката като у козел, който иззад огромно, масивно като фурнаджийски тезгях бюро ми се усмихваше благо-благо, кога рече: "Виждам го това като река през полето, която току изчезне в пясъците, после се появи на най-неочаквано място". И след още няколко такива приказчици – угрижен, с нотка на съжаление: "Не мога да го пусна за печат сега. Не му е сега моментът. Ще те съсипят. Изчакай! Ще му дойде времето".

 Пред портите на европейското уж подредено общество сме като нация яко обрулена, изтерзана, облъскана от Вятъра на промените. Спомняте ли си, имаше в онези години шлагер на състава "Скорпиънс", който беше култов дори преди култов да стане "Лет ит би" на "Битълс" – символ за отпадането на табутата. Текстът по-горе мен лично ми напомня на Френския културен център Бобур сред Париж, с цялата си изнесена навън арматура: входящи електрически кабели, обратни води, тръби, стъклария, изходящи инсталации за аспирацията и още дявол знае какво, и всичко това изнесено на показ, съставящо част от фасадата и на тази, пак ще я употребя думата, култова сграда за съвременния homo sapiens*, или по-точно казано, homo ludens**. Всичко на показ: от подсъзнателните бесовски енергии до едва розовеещата с нежната си слизеста ципа пулсираща мантия на Божественото у нас.

Пловдив – най-древното жизнено селище в Европа

 

Рlovdiv, edited on 03 jan. 2022

–––
*Размишляващият човек (лат.).

** Играещият човек (лат.). Бел.м., tisss.