Победителите пишат историята, като завоевателите я пренаписват и нагласят чрез помазани летописци, въздигнати от Новата власт за апостоли на Истината. – Аноним (1947)
28 uli 2006
ЕПИТАФИЯ ЗА ПРОСТОСМЪРТНИЯ ПЕТРОВ (2.)
Препрочетох, хем доста по-внимателно този път, "В бездната на безверието – 2 или Спестяваните истини", както е пълното, леко смахнато заглавие. И тръпки ме побиха. Тази е последната книга, която лично Петър Петров ми е дарил с автограф от януари 1999 г. Потресе ме кощунството – опитът за изнудване от страна на две примадони на обществената любов към обзетия от страховете и съмненията си болнав "Петрович". Пожълтих с маркер имената на "хубави хора", споменати в тази документална проза; ето ги: Алекс С. (Стоилов)*, Георги С. (1931): фамилното "Стоянов" спестил, ала ми е открил кой е този образ ненагледен, Стефан Продев, Георги Джагаров: тези двама, за които може да се досети който желае, вж. с. 19 от книжлето: "мастит български поет, назовал Т. Живков съвременния Левски", и "писател-емигрант" – този пък оприличил на Левски не кого да е, а преподобния секретен кадър на Държавна сигурност Ахмед Доган (1954), Николай С.: г-н Н. Стоянов (1948) е директор на издателство с престижна литературна награда "Балканика"), "владиката Неофит", щатния на БКП лит.критик др. Иван Спасов (1931-1999), уважаемия Георги П.: Петров (1944) от пловдивския вестник "Марица" (с. 28), според когото обявените в списъците за репресирани през периода 1944-1990 г. били пропаднали хора, криминални престъпници и си заслужили участта. Преди да си тръгне от белия свят, простосмъртният Петров в ужасна оскъдица успя да уреди сметките си с много малка част от удушвачите на Българското национално достойнство. При низ от досадни стилистични слабости, недоглеждания някогашният счетоводител все пак бе извел идеята на своя объркан живот: Никакво замълчаване пред наглите самовлюбени пакостници и посредствените характери в литературата!
Книжлетата му бележат типичен процес на освобождаване от илюзии, вкоренени в съзнанието на простосмъртния българин от ранното ни детство. Роден през 1924 г., авторът сякаш цял живот е в плен на марксистката химера; 77-годишен, успява да се отскубне от отровните метастази на може би най-човеконенавистната сред теориите, усъвършенствана, все още жизнена и днес. Малкият голям човек се съпротивява на арогантността и агресията над човека, чрез манипулиране на огромни човешки маси. Нямам спомен друг някой български автор да е подхождал толкова простосърдечно, толкова детайлно, с толкова доверчив трепет към светая светих на марксизма**. При това – като изхожда в разсъжденията от най-ниска позиция в обществената йерархия. Местните сноби обаче не го броят за писател. И това, мисля си, е урок: че за големите прозрения не титлите, нито хубавината, нито славата са определящи, а определяща е честността, увереността в неписани закони на човеколюбието у т.нар. Малък човек.
Мижав му бил талантецът. Но Боже мой, кога Петров се е изживявал като писател и публицист! Смирението му да чопли насаме със себе си световните неправди, своите писания да издава чрез лишения и подаяния, подхвърлени оттук-оттам, за което най-учтиво благодари, най-смирено и горещо благославя, тази негова страст до самата му смърт, това неспокойствие – те какво говорят? За посредствен писарушко ли!... Не би трябвало да го противопоставям на когото и да било, понеже е едно от автентичните наши, родни, български изражения пред света. Възхищавали са ме аристократите по кръв заради благородното им излъчване, такт и фини нюанси в обноските; много по-силно преклонение изпитвам, обаче, към кроткия човек от моята черга – угрижен, но открил у властника присъщото за почти всяка власт не само в България дебелоочие, тепегьозлук и простащина. Пример за такова преображение е и такава нестандартна личност като Захарий Стоянов (1850-1889)***. Промените у Петър Петров ставаха пред очите ми. Последните десетина години доста сме спорили и обсъждали пристрастия и антипатии. С някои негови изводи не бих се съгласил, ала основно у него бе онова състояние на неспокойствие и тревога в будния жизнен ум, непримиримост дори към собствената природа, особено кога немее пред проскубаното ни от наглите мекерета на чуждите посолства и фондации с приятни имена национално съзнание на българи.
За суетните, самонадеяните, ехидничещите, за онези, които ехидно се надсмиваха над объркания в себе си Петров искам да напиша. За мене той е Библейският човек, бленуващ светлина, а всички по-горе споменати са само едни фалшиви праведници. Наложи се отново да разгръщам страница подир страница изложеното от ап. Павел и евангелистите свидетелство за християнския морал и философия. И какво! Кръвта си усетих да блъска в слепоочията ми, рекох си: Не бива, не, сега си ядосан, иде ти да ги изтребиш, да имаше власт, тези лицемери и самозванци. Трябва да си много спокоен, когато описваш издевателствата им, уравновесен и обзет от положителни чувства да си. Защото вината не е точно у титулувания простак, а в системата, превърнала го от тъпак в злобно чудовище. Но кой си ти, че да ги съдиш! Дали не се възгордяваш, като бързаш да укоряваш! Тънкостта е да изправиш "хубавите хора" пред съвестта им, ако още я имат у себе си. Допуснеш ли да се дразнят, ще е като да си бръкнал в кървяща рана. Раната да посочиш, а онези сами да си дирят лек. Всички вкупом – добри и зли, убити или изкусени от Злото, склонни да се облагодетелстваме или да страдаме, сме едно цяло, което боледува.
Е, богобоязливи счетоводителю драги! Приюти се на стари години и ти под купола на религията; за теб беше изход, за мен не е изход. Любопитството ми занича отвъд християнството. Не мога да съм това, което не съм, ала християнската философия ме радва с оптимизма и с човещината си. Да отстояваш своето, генетично заложения си код да следваш, без да пулиш зъркели в Небесата – не религията, това ми харесва.
Цитати
Ап. Павел до колосяни (І-22):
"Ако само пребъдвате във вярата твърди и непоколебими и бъдете непоклатими в надеждата на проповядваното... благовестие, което чухте и на което аз, Павел, станах служител... (ІІ-1-4) желая да знаете в каква голяма борба съм заради вас и заради всички... за да се утешат сърцата им, та съединени с любов за всяко обогатяване със съвършено разбиране, да познават тайната на Бога и Отца, и на Христа, в Когото са скрити всички съкровища на премъдростта и на знанието. А това казвам, за да не би някой да ви прелъсти с примамливи думи".
За подхода на Иисус Христос:
"Като отне силата на началства и власти, Той явно ги изложи на позор и на кръста възтържествува над тях (ст. 15-16)...
От І послание до солуняни (V-15 и нататък):
"Гледайте никой никому да не отвръща зло за зло; а винаги да желаете доброто и един другиму, и на всички... Духа не угасяйте. Пророчествата не унижавайте. Всичко изпитвайте, о доброто се дръжте. Въздържайте се от всякакво зло".
От Лука (ХХ-46-47):
"Пазете се от книжниците, които обичат да ходят пременени и обичат поздрави по тържищата, предни седалки в синагогите и първи места по гощавките, които изпояждат домовете на вдовиците и лицемерно дълго се молят" (думи на Иисус).
Пак там (ХХІ-36):
"...И тъй, бъдете будни във всяко време".
От Йоан (ХІІ-47):
"...Няма да го съдя, защото не дойдох да съдя света, а да спася света".
Исус умива нозете на учениците си – да въздигне нищия, за кратко Той дори е негов слуга – той, Богочовекът. Страхотно прозрение, непостижим жест за мнозина от нас. А Горделивостта (възгордяване, грандоманство), случайно ли е първа сред Седемте смъртни гряха, преди Сребролюбие, Блудство, Чревоугодничество, Завист, Леност и Злоезичие?
Пловдив – най-древното жизнено селище в Европа
Plovdiv, edited on 29 dec. 2021
Илюстрации:
- Алеко Константинов от Цар-Иван Шишмановия род.
- Древна статуя на египетски митар, записващ данъка.
–––
*
"Много дисциплиниран и точен човек.
С огромен опит във вестник "Марица" и вестник "Уикенд"; по-късно
в "Преса" и "Папарак" осмиваше псевдо-елита. Не склони
глава пред никого и не погази журналистическия ни етичен кодекс. Голям Патриот и родолюбец (?!), но и
голям майстор на перото. Титан на словото и майстор на тънкия изказ! Няма думи, с които да опишеш един
от най-големите у нас, няма думи (?), които да опишат голямото сърце и голямата
душа на Алекс." и пр., и пр., все в този ред на мисли, според
древната максима
"За мъртвия добро, или нищо", вж. "https://pik.bg/%D0%BF%D0%BE%D1%87%D0%B8%D0%BD%D0%B0-%D0%B5%D0%B4%D0%B8%D0%BD-%D0%BE%D1%82-%D1%81%D1%8A%D0%B7%D0%B4%D0%B0%D1%82%D0%B5%D0%BB%D0%B8%D1%82%D0%B5-%D0%BD%D0%B0-%D0%B6%D1%8A%D0%BB%D1%82%D0%B0%D1%82%D0%B0-%D0%BF%D1%80%D0%B5%D1%81%D0%B0-%D1%83-%D0%BD%D0%B0%D1%81-news594314.html.
*** ...В брой 4 от 17
февруари 1888 г. авторите на опозиционния вестник информират за случилото се
зад кулисите: "Научаваме от доста сигурно място, че подпредседателят на Народното
събрание г-н Захарий Стоянов, щом прочел първия брой от в. "Народни
права", веднага телеграфирал на Д. Петков да настоява пред г-н Стамболов,
щото да се спре този вестник по административен начин, за да се не побърка нещо
на "почнатото дело" в трудните времена, когато се спасява България"... На 1 март 1888 г. първият отговорен редактор на вестник "Народни права" Георги Риболовски трябва да застане пред Софийския окръжен съд.
В навечерие на делото срещу вестник "Народни права" в Трети полицейски
участък е турен под стража и вторият отговорен редактор на вестника Манол
Ненов. Тъй че, за да не се губи време, а и с надеждица за повишение, полицейските
пристави Антонов и Кротев – "един малък, дебел човек", нанасят жесток
побой на поредния вестникар, попаднал в ръцете им. Само ден по-рано
Захарий Стоянов получава писмо от своя някога добър приятел и скорошен политически
съмишленик Петър Пешев (1858-1931) – по-малък брат на обесения през 1876 г. от османлиите председател
на Севлиевския революционен комитет Стефан Пешев. "Твоите Записки са
прекрасни – пише му впечатленият от втория том бъдещ министър. В тях се вижда
твоята дарба, която ти създаде име". И дружески се опитва да отрезви
някогашния революционер – "От политическата борба загуби доста, че се
увлече твърде много, та покрай защитата на отечеството, написа и куп статии,
които чернят името ти като свободолюбец... Пишеш, че ще дойдеш до крайност срещу моите политически приятели. Тези ваши крайности наситиха вече всички. Доста е. Те не спазват независимостта, а само я погребват".
Уви, реалностите са други, надежда за
вразумяване няма. Предстои гледане на делото срещу отговорния редактор на
вестник "Народни права" Георги Риболовски на втора инстанция в
Софийския апелативен съд. Подпредседателят на Народното събрание не изпуска из
очи своята поредна жертва. И няколко дни преди заседанието пом.-апелативният
прокурор, който трябвало да участва в това унизително политическо дело, получава
визитката на олицетворяващия властта в онази България 38-годишния Захарий
Стоянов. На нея е надраскано послание, недопускащо противене: "Умолявате се,
г-н Прокурор, да се постараете за строгото осъждане редактора на вестник "Народни
права".Помощник-апелативният прокурор обаче се оказва Алеко Константинов (Ай,
каква среща из кривините на Родната история!) – един от малцината нашенци българи
с юридическо образование в младата държава, бъдещият автор на подвизите на
"Бай Ганьо" и на пътеписа "До Чикаго и... назад" за Америка на свободната инициатива, все още
"някой си неизвестен Константинов".
Реакцията на 25-годишния Алеко Константинов е далеч от
желаното и очакваното, но е изцяло в духа на всичко, което е бил и си остава
Щастливеца не само в произведенията си, но и в краткия си живот. "Негов
другар го сварва една сутрин да крачи из стаята си бледен и с гневно пристиснати
устни – представя Пенчо Славейков (1866-1912) случая с визитната картичка на
подпредседателя на Народното ни събрание: – На масата била смачкана визитната
картичка на Захарий Стоянов. Никога този другар не бил виждал човека с
бохемския нрав да дава воля на своята сиромашка гордост с толкова енергични и
безцеремонни думи по адрес на политическия мазник".
На 24 март 1888 г.
Алеко Константинов заема прокурорското място в съдебната зала и с поведението
си вбесява и Захарий Стоянов, и министър-председателя Стефан Стамболов, и
цялата управляваща гвардия. "Прокурорът на този съд, някой си
Константинов, се яви в съда повече като защитник на "Народни права", отколкото като прокурор, блюстител на
законите, отбелязва моментално официозът на тогавашната власт в. "Свобода".Четири дни след статията в "Свобода", на 30 март 1888 г. Алеко
Константинов е уволнен. "Но не бе доста само отмахването му от служба –
онзи, който е прекият виновник за това, се нахвърли върху Алеко Константинов с настървението
на бясно псе и през колоните на тогавашния официоз "Свобода" изля по
негов адрес куп мръсотии“ – пише Пенчо Славейков. Вж. http://www.forum.bg-nacionalisti.org/index.php?topic=29043.0 Бел.м., tisss.
Победителите пишат историята, завоевателите я пренаписват чрез помазани летописци, въздигнати от Властта за апостоли на Истината. – Аноним (1947)
07-10 avg. 2001
ЕПИТАФИЯ ЗА ПРОСТОСМЪРТНИЯ ПЕТРОВ (1.)
Навършвам моите 54. Ходихме с Емил Калъчев и 25 години по-младата му съпруга туркинята Весна до Араповския манастир, сетне на километър от пътя се отбихме в местността Четирийсетте извора над Асеновград. Аристократка Re. ме последва като сянка, кога тръгнах да паля моите четири свещички в черквицата "Света Неделя" зад високите каменни зидове на манастирския двор. Усети се, пустата женска интуиция! – шепне ми: "Ако не ме искаш, няма да идвам"*. Обявих по-късно пред компанията, че този път не съм усетил магията: стоял съм като пън пред иконите. Запалих огънче и за хубавата Re., и за мен пред иконата на Богородица, а за Чечо (Стефан)** – покрай иконата на Иисус, за мъртвите ми родители: да е светъл споменът ми за тях – в най- ниското долу, в тавичката с пясък, положена в притвора пред друга икона на Христос.
***
Починал в седемдесет и седмата си година Петър Петров (Василен Ведров) – един от героите на тези записки. Споминал се на 4 юли от рак, това – на деветдесетия ден подир смъртта на жена му Райна Сарафова, за мен леля Рени, от копривщенски род, племенница на Тодор Каблешков. Чух за смъртта на Петров по телефона от Емил*** в дома на Чонов в пловдивския жк Тракия; на Тодор Чонов пък друг му обадил – пак по телефона. И се видяхме тримата – аз, Емил и Чонов в евтино кръчме зад пазарчето за зарзават в жк Тракия. После, вече с жигулата ми, сами с Емил седнахме в кафенето на ъгъла срещу блока на Петрови, улица "Съборище" № 5, ако не се лъжа... Отскочих да прочета некролога; изненадан бях – човекът починал на 4 юли, мен ми го казват днес, 10 август, като новина. Сантименталният, мнителният, докачливият, преизпълненият до вежди с подозрения Петър Петрович****ще ми липсва, въпреки че престанах да го навестявам след смъртта на леля Рени, макар да бях обещал да му гостувам заедно с преподобния Марин Кадиев (1939), ала незаинтересоваността у Марин, нехайството и безобразното му отношение към простосмъртния Петрович послужи за оправдание и на моята непростима немарливост.
Отиде си от нашия свят рядък тип чешит-писател, когото мнозина тук продължават да възприемат за графоман, а той всъщност бе по-честен към изкуството от мнозина титулувани, вписани в нашенската литературна енциклопедия чиновници в неверния като лека жена свят изкуството. Бързаше да си издаде писанията не за облага, не и да се изкипри пред властта, както сториха мнозина т.нар. соц.реалисти, а с невероятното ожесточение на саможивец, захванал се да документира как болшевишката държавна машина мачкаше таланта у най-нежните, може би далеч по-достойните покрай нас. За Петър Петров (1924-2001) тепърва би трябвало да се говори. Той беше май типичният дисидент, или – в известна степен: отнасящия се със симпатия към комунистическата химера, раснал в семейство, приятелски обвързано с малко известния у нас Кръстю Раковски (1873-1941)*****, но достатъчно честен, за да каже истината на глас. Агитката местни пишещи му отвръщаше ако не с пренебрежително замълчаване – с веселяшки подмятания, и дори, колебая се дали и това да не го разкажа някой ден по-обстойно! – с опит да го изнудят за пари двама известни и силно обичани сред местните снобски дружинки автори, като пазарджиклията Тодор Биков (1957-2016) или Добромир Тонев (1955-2001), пришълец от Ямбол. Преборя ли се с вроденото отвращение към ровене в низости на всепризнати писатели и поети, у известни личности, може и да разкажа.
Не-е, съвсем не беше обаятелна личност Петрович! На мнозина галени чеда с добро самочувствие им тровеше спокойствието; но и какво ли да очакваме от счетоводител, от човек, който цял живот е раздиплял кирливи ризи!? Беше се наситил да се диви на самодоволни престъпници с власт, и кой знае защо, страхуваше се, че някой го следи и му върви по стъпките, за да го убие, да го изличи от света на живите и земята. Този мил страхливец-заядливец е може би от най-деликатните характери, до които съм се докосвал. Леле, какви Пунически войни води само за да го приемат за свой местните литературни говеда! Предупреждавах го, че така само им доставя удоволствието да се гаврят с него, да му се надигат, да го унижават, но това признание явно му е било необходимо, за да погледне светът със сериозно око към написаното от него. Строго погледнато, основна сила на писането му е документираната гадост и тесногръдие; а точно това, според снобите, не е чиста проба висока литература, ни изящно изкуство, нито абстрактни образи и събития, а самият скапан живот на три поколения българи между 1930 и 2000 г. – период, когато тук се вкоренявал комунизмът и се разраствал като ракова метастаза: болшевизация, първо; суров сталинизъм – после; и развихрен социализъм по съветски модел; приключил с рухването на едномилионната към края на 1989 г. Българска комунистическа партия; манипулациите чрез т.нар. демократична опозиция, укрепване на Съюза на демократичните сили (СДС), появата на ефимерни партийки с гръмки имена – антикомунистически уж формации, а то бъкани с партийни секретари, кадрови офицери на Държавна сигурност и тайни ченгета, любезни бивши доносници на Властта. И се разпиляха както облак кресливи врани по всички партии на обзетата от еуфория доверчива, изпаднала в щура екзалтация наивна България.
Дисидентът, което всъщност значи: несъгласният, отклоняващ се от праведниците, от доскорошни партийци на БКП, Петров нямаше как да бъде радушно приет за свой в стройните редички на самодоказалите се жарки новоизлюпени борци за демокрация; пък и амбициите му от годините, когато бях по-близък с него, се ограничаваха преди всичко до сфера на псевдо-литературното местно общество от провинциални сноби. .Не-е, не беше удобният свидетел на "подвизи пост-фактум" Петър Петрович; знаеше той истината за тяхното превъплъщение за една нощ от актив на БКП в актив на СДС, та ги е плашела вероятно неговата скрупульозност, моралът, който беше възприел от патриархалната честност на градския еснаф, на българина стопанин от епохата преди Деветосептемврийската революция на нравите. От 1993 до 2001 г. Петрович сколаса с помощта на приятели, с дребната лепта на най-случайни и неслучайни съмишленици и със свои средства, спестени от пенсийката му, да извади на бял свят шест малки по обем книжлета, напомнящи по-скоро на ученическа тетрадка от шестнайсетина листа:
"Погребаха ми сполуката" (32 страници),
"Кремена" (32 с.),
"Възкресена" (32 с.),
"В бездната на безверието" – І и ІІ (общо 136 с.),
и май още една... която може и да не знам,
все в малък тираж и върху най-евтина вестникарска хартия. Тези книжлета му носеха нежната радост, че е осъществил мисията си на Малък човек, свидетел и коментатор от своя позиция на случващото се след паметната за нас, българските граждани, 1989 г. Общността на местните пишещи прие книжлетата му за стандартен тип графомания, отмина ги, както често и не само в Пловдив, става спрямо неудобни за конюнктурата – с пиперлива просташка насмешка или безразличие.
Беше израснал в средите на комунисти или симпатизанти на комунизма като мечта, но никога не се назова комунист, въпреки че го болеше заради сриването на неговата младежка илюзия. Бе личност, странна с поведението си, с житейската си мелодрама на Малък човек, на непоканен съдник и коментатор на събития, както би ги тълкувал непредубеден съвестен гражданин на мечтаната от Левски "чиста и свята" Република. И не е редно да го противопоставям на по-известни негови събратя по перо, творящи оперативна публицистика или т.нар. висока литература; той си има своето местенце в пейзажа на пишещите у нас. Бил недообработен, недоразвит талант, но за отминаване ли е фактът, че ни остави толкова сюжети, толкова поводи за самопреценка! В крайна сметка, за кого се пише литературата – за самонапомпалия се плондер по върховете на националната чиновническа партийна йерархия или за простосмъртните, каквито по мои лични сметки сме над 96% от гражданите на днешната ограбена от мекерета и пратеници на чужди държави България!
Следва
Пловдив – най-древното жизнено селище в Европа
Plovdiv, edited on 28 dec. 2021
Илюстрации:
- Черквицата Света Неделя в двора на Араповския манастир.
- Мъртвият умира не в гроба, а в паметта на останалите живи.
___
* Четирийсет дни по-късно щяхме да се разделим след десетгодишна любовна авантюра. ** Синът на Re., вероятно плод на връзката ни.
*** Писателят Емил Калъчев (1932-2013).
**** Петрович го наричах на подбив, може би защото сърбите мен, като българин до мозъка на костите, са ми смешни с тяхното честолюбие на нация, която все яде пердах, и пак пази своята национална гордост.
В Женева: Кръстю Раковски (1873-1941) и Александър Стамболийски (1879-1923)
***** Кръстю Раковски, родом от Котел, е висш фукционер в администрацията, един от най-интелигентните чиновници във Външното министерство на болшевишка Русия. Разстрелян е впоследствие от Сталиновите НКВД-ейци, https://www.bgonair.bg/a/10-magazine/60046-drugiyat-rakovski-drugiyat-11-septemvri Бел.м., tisss.
Откъм потъналото в мрака пристанище в небето се издигнаха първите празнични фойерверки. И народът ги приветства с възторжени викове. Котар, Тару – всички те, както и онази, която Рийо беше обичал и загубил: всички, мъртви или виновни, бяха забравени. Старият астматик имаше право: хората си оставаха същите. Ала в това се криеше тяхната сила и тяхната невинност, и сега на това място, превъзмогнал цялата си болка, Рийо почувства, че се присъединява към тях. Сред засилващите се викове, чийто ек се повтаряше многократно, докато стигне до терасата, и сред разноцветните светлини, увиснали във все по-многобройни гроздове в небесната шир, доктор Рийо реши да напише настоящия разказ, за да не бъде от онези, които си замълчават, а да свидетелствува в чест на загиналите от чумата, да остави поне един тъжен спомен за несправедливостта и насилието, извършвано над тях, а и най-сетне, за да каже онова, което човек научава само при бедствие, а именно: че у хората има много повече неща за възхищение, отколкото за презрение.
Но все пак знаеше, че този негов разказ не може да бъде летопис на окончателната победа. Той свидетелствува не за друго, а за онова, което сам трябваше да извърши и което без съмнение са длъжни да сторят срещу насилието и неговото неизтощимо оръжие въпреки личните си терзания всички, които, без да можеха да бъдат светци и като не желаеха да се примирят с бедствията, се помъчиха да бъдат лечители. И като се вслушваше в тържествуващите викове над града, Рийо си каза, че това веселие си остава винаги застрашено. Защото той знаеше нещо, което онази опиянена от радост тълпа не знаеше и което беше написано в книгите – знаеше, че чумният бацил никога не умира, никога не изчезва, че може да дреме десетки години в мебелите и бельото, търпеливо да чака в стаите, в мазетата, в куфарите, в носните кърпи и непотребните хартии и че може да дойде ден, когато за нещастие или поука на човечеството чумата отново ще събуди своите плъхове и ще ги изпрати да умрат в някой щастлив град. – Албер Камю (1913-1960)*
08-10 mar. 1997
ЦЕНАТА
Цената, т.е. пазарната стойност на някои хора се чете върху смръщените им вежди, изпъчената гръд, вирнатия нос. Това е цената, която искат: можеш да ги купиш и да ги препродадеш другиму... и не винаги на загуба. Цената на демокрацията се заплаща от обикновените спазващи закона мълчаливи граждани, не от политическите примадони и тарикати от всякакъв род, които винаги са си галеници на медийното пространство.
Ала Комунизмът – не онзи, който ни налагаха като мечта от най-ранното ни детство, а както напоследък почвам да го проумявам, е преди всичко насилие над интелекта. Затова вероятно понятието учител е толкова печално понятие в наши дни. Съвест не се купува с пари, слава и служебно положение. С нищо се не купува и от никого се не страхува онзи, който е учител по призвание. Да вдигнем очи и да се огледаме – какви ги върши лицемерът, парвенюто, страхливецът, фукльото сред самозваните учители на нацията! От тези гарги вони на интриги, наглост, простащина, лицемерие, злост.
Врагове са ни не онези, с които някак не сме съгласни; врагове са ни инертността и отчайващата посредственост. "Мина времето на динозаврите" – за този ред от химна на училището, където работя, някои колеги съня си изгубиха. Зам. шефката ни Цвета Иванова (1945) дори ме попита: "Жоро, аз динозавър ли съм?" Отговорих: "Не, мила. Ти си само едно малко динозавърче". Стори ми се, прие го като комплимент. Правиха-струваха, създадоха комисия, два пъти на педагогически съвет люто ми се гневиха и остана беззъбата версия на училищния ни химн; нищо, че не те, ами аз съм му автор.
На каква цена заплащаме за спокойствието, след като фарисеите са вътре в храма!
Бележка от 40 реда, отпечатана в пловдивския всекидневник в. "Глас" през януари 1993 г. под надслов "Цената", подигна такова яростно неодобрение сред неколцина от колегите ми в училището! Час и нещо слушам гневни приказки от десетима между сто и двайсетте ми колеги; да, десетима бяха – помня ги до един – които се причисляваха към обидените. Десетимата настояваха, зачервени, твърде гневни, публично да им се извиня чрез същия вестник; задействали някакви фактори по върховете на местната Пловдивска управа. Не бях споменал нито едно име, но те се разпознали, та оттам ме връхлетя това зеене с гръмогласно горещене и стандартните за Пловдив проклятия... Заболя ме не от тях, а затуй че останалите сто-сто и десетима учители от нашето най-многолюдно училище (2400 ученици) кротичко като кибици попиваха скандала. Е, да, след учителския съвет трима на излизане крадешком в полумрака приближиха да ми стиснат ръка. Следващите дни мнозинството ме избягваше като прокажен, пък сетне сякаш простиха: размахват пръстче, усмихват ми се с такива едни тъжни очи: "А-а-ах, знаем си те. Шило в торба си ти!" Демек, простили ми, разминало ми се.**
По повод тъничкото книжле на Василен Ведров (псевдонимът на някогашния беден счетоводител Петър Петров) под заглавие "В бездната на безверието": Кратката тази рецензия се появи във вестник "Пловдивски неделник". По-късно поетът, бивш кмет на Стария Пловдив, печатар, издател, зарзаватчия и общественик Тодор Чонов (1945) от селото Рогош среща престарелия счетоводител Петров с възглас: "Бре-е-е-ей, ама ти голяма книга си написал! Чета по вестниците..."
Ето впрочем въпросната рецензия за книгата на Петър Петров. Пристрастие (в най-човешки смисъл на думата) към съдбата на българина, уважение към етичните норми откривам в тази книга. От нейната искрена, а и почти наивна поради приповдигнатия й тон проза иде полъхът откъм моя Пловдив, като родно място на характери: от една страна, смачкани в скучния си провинциален бит, от друга гледна точка – извисени до онова качество, което наричаме "общоевропейско модерно съзнание". Че сме народ, жестоко лъган в своята мила недоверчивост. А как ви се вижда този самопоканил се кореспондент на вестници и вестничета, на пошли, дразнещи с помпозност радио- и телевизионни цинични рубрики? Откривам строгата взискателност при възпитание на младите поколения, излъчване на достолепие и самоуважение от българския ни чист дом, респекта пред бащата, очарованието на нежния майчин силует. Книжлето връща моралните стойности на мястото им, излъчва уважение към семейството, като част от обществената среда за изграждане на характери. Любопитно е да се съпостави героя на В. Ведров с "хероите на нашето време"... Ехидничещият. Непукистът. Симпатягата-шмекер. Безцеремонният грубиян. Тъпият шегаджия, потупващ по гърба тъй, че да си глътнеш езика. Зализаната естрадна глезла. Неврастеничният грандоман, тъп фукльо. Проспериращият подлец. Изкачващият се в служебната йерархия червей. Лакомото и ненаситно животно от бизнеса – оттатък барикадата... И деликатният, но твърд глас в стила на най-доброто от Европейската и Световната публицистика. Лично не бих се заел с разгръщане на стари неуредени сметки. А не мога да отрека: обикновеният човек е в правото си да изправи "Миналото незабравимо" пред съда на собствената си съвест. В този смисъл книгата има драматичен сюжет, доста подтекст. Който я прочете – а тя се чете на един дъх! – няма да съжалява за развредените стари рани. Демокрация или комунизъм, общественото ни съзнание се определя именно от такива негръмогласни, ала сурови завръщания към преживяно и изстрадано. Все пак властта до Девети септември 1944 г., сочи авторът, колкото и корумпирана, колкото и отричана да е от нас, мнозинството от обикновените хора тогава са живеели почтено, спазвали са традициите, морала на българина. Бедите на България произтичат преди всичко от системно развращаваното обществено съзнание. Отсъствието на активно обществено съзнание в политическите и стопанските катаклизми в наши дни направи българина податлив на изкушения и манипулации от най-посредствени политически чучела. Ето защо това тъничко книжле си струва да се чете и препрочита, особено от младия читател. Защото цената, която плащаме днес всички обикновени граждани, не може да се изрази единствено и само чрез финикийски знаци. Все някой трябва да ни припомня от време на време какво представлява чумата на днешния модерен свят.
Пловдив – най-древното жизнено селище в Европа
Plovdiv, edited on 27 dec. 2021
Илюстрации:
- На вишката над купола някога дежурял войник с автомат***
- Превърнати в руини пловдивски архитектурни шедьоври****
___
*Роденият край град Оран в Алжир Албер Камю. Пасаж от финала на романа
"Чумата" (1947), вж. https://delphipages.live/bg/%D0%BB%D0%B8%D1%82%D0%B5%D1%80%D0%B0%D1%82%D1%83%D1%80%D0%B0/%D1%80%D0%BE%D0%BC%D0%B0%D0%BD%D0%B8-%D0%B8-%D1%80%D0%B0%D0%B7%D0%BA%D0%B0%D0%B7%D0%B8/%D1%80%D0%BE%D0%BC%D0%B0%D0%BD%D0%B8%D1%81%D1%82%D0%B8-%D0%B0%D0%BA/albert-camus
** Разбира се, не писах никакво извинение към куфарните тези търговци между учителите, които шетаха по пазарищата на Балканския полуостров, като си вземаха отпуск (и учениците им вдигаха врява по час и два понякога в училищния двор). Кажи-речи, стотина от кибиците на онзи Педагогически съвет ми послужиха за прототип в "Историйките на ученика Ламски" – ръкопис по макет 1:1 от 620 стр., който не се появи на белия свят като книга, заради същия някогашен сербез кмет на Стария Пловдив, общественик, зарзаватчия, член на Радикал-демократическата партия ("Малко сме, но сме качествени!)" на г-жа проф. Елка Константинова, чийто син извади налице първите порнографски богато илюстровани вестничета в Демократична България, та заради същия онзи рогошки поет, кмет и общественик, член на Радикал-демократичната партия, който ехидно поздравил простосмъртния Петър Петров (1924-2001).
*** Между по-възрастните пловдивчани някои от някогашната антифашистка съпротива са били изтезавани в подземията на тази красива сграда в стил европейски сецесион, построена през 1911 г. за управителя на областта, а впоследствие (до 9.IX.1945 г.) и като седалище на полицейката областна управа.
**** Обществена тайна сред пловдивчани е, че умишлено палят старите сгради, за да си разчистят терен за ново строителство: http://epicenter.bg/article/Ivan-Totev--Nay-surovo-nakazanie-za-podpalvacha-na-kulturnite-pametnitsi/108153/2/0 & https://truestory.bg/%D1%82%D1%8A%D0%B6%D0%BD%D0%B8%D1%8F%D1%82-%D1%82%D1%8E%D1%82%D1%8E%D0%BD%D0%B5%D0%B2-%D0%B3%D1%80%D0%B0%D0%B4-%D0%B2-%D0%BF%D0%BB%D0%BE%D0%B2%D0%B4%D0%B8%D0%B2-%D0%BC%D1%8F%D1%81%D1%82%D0%BE-%D1%81/Бел.м., tisss.
ДНЕВНИКЪТ НА ЕДИН ПЛОВДИВЧАНИН (843.)
