* * *
Делата всичко ли решават,
или е подтикът по-важен?
И като те виждам да ме гледаш, мила,
с очите на сърна уцелена,
си казвам: ето повод за стихотворение.
* * *
Кой писъмца не пише?
Кой не говори за събитията важно,
умирайки и плачейки
от всичко чуто!
* * *
Което и децата виждат,
за възрастен е често непосилно –
рутината пречи;
бъркаме усещане със знание и –
вкопчени във вече усвоеното,
не чувстваме:
изчезнала – удобната картина,
докато сме се превъзнасяли.
Смирение, ти си дете:
уж нищичко не знаеш,
а всичките канали са отворени за теб.
* * *
Тревожа се за себе си, когато
две по две ми излиза четири,
когато, всъщност, може да е три...
или пет може би
или пък осем, кой го знае?
* * *
Кога се изтърколиха Юни, Юли
сред отминаващите дни!
И ей го моя царствен Август
с великолепие от страст:
свидетелствува, че съм жив:
по-склонен да се влюбя,
по-малко склонен да ненавиждам.
* * *
Сега боли, но зная: както винаги,
ще мине; ако не мине,
ще свикна – както винаги,
през болката и пак, и пак
тя ще ме връща в детството,
понеже – като всеки, тъй и аз си имам
своя ад и своите огорчения от себе си.
Обмислял съм спокойно как
да изляза от разните стълпотворения,
които животът ни предлага.
* * *
И си мисля напоследък: имам
солидни основания да предложа
нещо много лично сам на себе си –
да си представя, че – от своя ад изскочил,
върху Небесните врати с юмрук
съм се разхлопал дръзко
с иронията на човешката си същност.
* * *
Когато няма ме, ще е по-леко
да ме обичат, да ме мразят –
присъствието затруднява
четенето, дишането даже;
отсъствието пречиства от налепи,
от аромати, от потта и всичко,
присъщо на физическото тяло.
* * *
Най-дръзки от мечтите,
от страстите си най-горещи
за сетивата ми най-изкусителни са
мигове, когато липсата усещам,
у себе си до вежди потопен.
* * *
Какъв разкош! – в леглото ми
си гола, и пада неочаквано
средновековен мрак:
и тогава на тълпи към нас
прииждат варварите...
* * *
Така познато е човек да пожелае
да бъде влюбен, приласкан
с прегръдка и милувки,
дори с единствен поглед мил поне;
и горкият – като не му се удава,
сълзи размазва,
мрази, квака, издъно покрусен,
дано го забележи някой и го прокълне поне.
* * *
Астрономически два цели часа
кълвачът най-внимателно ме наблюдава,
подхвърчайки от храст на храст,
заничайки как чопля слънчоглед –
учуден, явно силно възмутен,
преди да изкрещи свадливо
на своя си език: Здравей!
Какво пак чоплиш?
* * *
Поетите са най-мързеливите
същества във вселената;
не им се доверявай, щом
чуеш ги на глас да се окайват
и да хленчат
или да се възторгват;
ала не знам по-тънка струна от душата
на тези вестоносци задъхани и прашни,
кога за болките човешки заговорят
шепнешком.
* * *
Отхвърлих належащата си работа за днес,
всекидневните ми занимания, знаете:
да си колосам ризите,
които няма никога да облека,
гумата да залепя на велосипеда,
да се изкъпя три пъти под душа в банята,
смръщените вежди да подкастря мимоходом,
тока да платя, с лястовиците да побъбря:
да им се оплача от своята разхвърляност
и суета, на ум да си попея, докато се бръсна,
и така – с резен изстудена диня
на балкончето през август да поседна,
пропуснал с бухлати облачета леки
слънцето да поприкрия –
и пак поради нехайство може би.
* * *
Човеко сдържан, мълчалив, угрижен, тъжен –
о, ти – изящна нежна катедрала на болките,
от изгрева до залеза със шлейф от прахоляк
от пътищата, пеш пребродени,
и с ореол от светлинка, струяща се от теб,
ах, къде ми се изгуби?
