– Ши знайш, тва пожарникарите са особени чешити – подхвана на другата сутрин Тотю. Заплиташе нишка от снощния мухабет: – За едната чест, и в огъня влизат.
Беше неделя, от жаравата разпалваше нов огън, а коминът не тегли. В кухничката плъпна лютив дим, замириса остро на дизелова сажда и борина. Зачервен, тате се дупи около печката, духа с пълни бузи; видя му се слабо, та грабна метлата и я заразмята срещу отворената вратичка на нашата "циганска любов".
– Не е то циганска любов, а циганска сватба. Уж бърже се пали, а половин саат духам, и не поема, мамицата й! – рече за печката.
Леля се подаде от съседната стая с широка прозявка, чорлава и със свлечен до под коленете чорапогащник:
– Имах едно време симпатия огнеборец...
– Кога, ма? – измъкна се от завивките и мама. – Аз що не знам! – Разкашля се; поема дъх като риба на сухо и се нагълта с пушек. – Що не си ми казала, апчхи-и!
Сборихме се с Юлия, захапах й петичката и се разрева. Разбунихме къщата, живнахме. Ето ни след час край масата като ластовички заран на слънчице; юфката изпуска пара, мляскаме. И тъкмо в този миг чудесен звънчето в антренцето пропя. Появи се в рамката на вратата Вичо. Вичо, който живее сам на осмия етаж над нас, привършил тютюна, иде да изпроси цигарка от тате. Сипаха юфка и на госта. Край печката, която бумти весело в мразовитото февруарско утро, кондукторът от градския транспорт Вичо разправи поучителна история за тулумбаджиите, както назова пожарникарите от града Н.
Градът Н. бил най-обикновен, скучен до смърт трийсетинахиляден център на дълбокия прованс, а що дирел Вичо там ли? Шетал Вичо из лесничействата в района. Като коскоджа ми ти инспектор по Горския фонд, плашел Гуджо гаргите, т.е. боязливи бракониери, стресирал някой и друг техен ятак, някой див петел, което ще рече: горско пиле пазач. Държал под око и областната Противопожарна служба.
– И при тулумбаджиите има далавера – каза Вичо. Вичо е около петдесетгодишен, белязан с бял кичур в перчема. Дебелите лупи на очилата го правят да мяза като да е близнак на злия Муравей Радев, финансовия министър на държавата ни, макар у Вичо да я няма онази коцкарска брадица "а ла катинарче", онзи вид на мизерник, който от дън душа мрази родителите си, че го създали, и света мрази, а от света най ненавижда българите. От време на време и Вичо ни попоглежда гнусно като да е същински Муравей и Дракула, но в присвитите му зъркели откривам присмехулна искрица. Лапа по хайдушки, мазни се на мама и ми намига; очевидно услади му се мамината юфка.
– А!... Пожарникарите хайлазуват – обади се тате, – Ма пък им славен занаятът. Пожарникар да си в днешно време, баке, пожарника-а-а-ар! Заводите не работят, цеховете им – изтърбушени, празни, Тракийското поле – буренясало, стари бабки за грудка на гулията ровят, на неизровено от циганските крадливи набези картофче се радват да изровят. Глад. Текезе йок, отде да крадне народът, кво да запали, че да маскира кражбата? Лошо. Ех, лошо, ех, лошо светът е устроен, както казва поетът Вапцаров! Ама аз що ли не станах пожарникар! На четирсе и шест лазарника, от три години пенсионерин да съм, по гръб да лежа, да се търкалям, а паричките на крака да ми ги носят каждам месяце върху табличка от алпака с позлатен ръб.
– Недей тъй, моля ти се! – рече леля. – Рискуват си живота.
– Михлюзи! – извиши глас Тотю, па се приготви да чуе какво поучително има да разправи гостът. А копието на Муравей Радев огледа брата и сестрата (тате и леля ми) изпод очилата с дебели рогови рамки:
– Мда-а-а, имате право и двамата. Опазването на фонда от палежи хич не е шега работа. В населено място тулумбаджията е необходимото зло. Проблемът обаче е, че Валутният борд, дето ни го натресоха от Западна Европа, принуди общинарите да свият и този щат в общинската управа.
Ей я по-нататък чичо-Вичовата историйка.
Събрали се пожарникарите да обсъдят аджеба кого от щата ще да съкратят. От трийсетмина дружина не повече от десет могли да оцелеят. Ами останалите какво... дренки ли да ручат? Умуват и тъй, и инак; въртят-сучат, и все не им излиза хесапът (сметката). Открили, че и по чудо оцелелите дотук са в киреча. Та от нийде взорът надежда не види, както рекъл поетът Ботйов. Само началниците, счетоводството и секретарките са осем души. От останалите десетима, дето би оцелели, кой ще гаси? Двамата оцелели от редовия състав ли?! И в този тревожен миг скача някой си младши сержант Методи Попрелков, новоназначен, новобранецът Попрелков.
– Искам, дами и господа, думата – рекъл Попрелков, дето пръв Западният вятър на Европейския валутен фонд като перушина щял да издуха от колектива; колегите даже не го броят, едва от четирийсет дни назначен, пушек още не вдишал, обаче се пъчи: – Предлагам да докажем, че сме нужни... До един!
– Хайде... хайде иди ти доказвай! – изнервирал се шефът на пожарната команда Варимезов и с показалец символично в челото пробол нещастника от висотата на дървената си трибуна: – Нашият любим кмет господин Гърмидолски, господ здраве да му дава, даже няма да ме приеме, камо ли да ме чуй.
– Не с думи, а с дела! – с вирната брадичка отрапортувал новакът.
– Е, как стават тез ваджишки работи, ве-е? Не става то тъй! Лесно е на думи, на приказки и баба знай! – изтръгнала се въздишка от двайсет и осем пресъхнали гърла. Двайсет и деветият обаче, Варимезов, тутакси загрял какво намеква онзи и почнал да размахва ръчички пред шкембето, сякаш рояк разлютени оси го налетели:
– Ама то... То опасно. Ужасно е само да си го помисли човек! Игра с огъня е то.
– Че ний нали сме огнеборци – досетил се и Велев, старшият на трети отряд, онзи, с най-многото почетни байрячета на Честта и на Трудовата слава. – А че нас такъв ни е занаятът... да гасим!
Какво станало по-нататък в това сборище дип не е интересно. Интересното е, че още следната вечер пламва складът на кожухарската фабрика "Мома тракийка", а по-следващото утро областният всекидневник "Н-ска нова трибуна" се появява нафукан репортаж "Нашите храбри момци на бойния си пост". С факти и преобилен коментар местният Песталоци*, т.е. местната будна гражданска съвест Стойчо Басамаков-Чук, похвалил огнеборците, но не пропуснал да забие и пирон в ковчега на корупцията у нас: "Царящата напоследък повсеместна безстопанственост и хаосът в обществения сектор на региона, и в двата местни футболни клуба водят до..." Ясно до какво водят.
Три дни след "Мома тракийка" пламват цеховете на Завода за хартиен амбалаж и тоалетна хартия "Великият Октомври". И пак "Н-ска нова трибуна" в подобаващ тон, с типичния за дълбоко провинциален вестник ентусиазъм и патос отразява и това събитие, заключавайки: "То добре, че на онова място се оказаха момците на майор Варимезов. Лично офицерът Варимезов в суша и кал, в огън и киша, вятър и мъгла бди на своя пост", което се кипрело под весела снимка, представяща новобранката Попрелков, нахлупил излъскана с пуцинг никелирана каска, как с двете си лапи гушка дебелия розов пожарникарски маркуч, а над Попрелков с тоже никелирано брадве в изпъната ръка се надвесил шефът на Пожарната Варимезов; последният – в идеално ушит ведомствен костюм, бяла риза и пембяна папийонка на черни точки, да речеш: калинка-малинка, братчед на оназ в чотурата разплетена дамаджана Георги Лозанов, уважаемият шеф на Съвета за електронни медии (СЕМ), забил игрив взор в обектива. Артисти ненагледни, мамини! Хем издокарани, а не окаяни михлюзи тулумбаджии. На всичкото отгоре Методи Попрелков напоследък си бил пуснал брада и мустаци, което според докачливия Велев съсипвало имиджа (авторитета) на Пожарната команда.
Тъй за около месец горели наниз запуснати бараки, единият от четирите цигански катуна в града, сиромашки нивици в диаметър двайсетина километра околовръст, па и складове с жито, и това все в обсега на Службата за борба с огнената и останалите природни стихии, като наводнения, земетресения, нападения от извънземен разум и прочие. Пръкналите се покрай събитията маса от вестникарски статии, подкрепени от благодарностите на разчувствани читатели, личната секретарка на огнебореца майор Варимезов, Йорданка Ичова Футекова, прилежно трупала в голяма червена папка под надслов "Звездни мигове в нашето трудово ежедневие". Надписа Данчето – снаха на старшията Велев, заимствала от рубрика за дреб и отпадъци от националните емисии на БНТ и БНР за местното тв-студио на "Евроком".
Та завалели и предложения за празнична среща с огнеборците. Киностудия "Бояна" заснела двучасов документален филм за живота и успехите на шефа на Пожарната под заглавие "Човек от народа". Канели тулумбаджиите във все още незасегнати от огъня предприятия сказка да изнесат. Плюс, вземали от тях пространни интервюта за рисковете на професията, храбростта и мъжеството. Дотъркаляли се с велосипеди от столицата и хергеле ентусиазирани бедни, дрипави и космясали начеващи художници и поети, начело с любимия наш придворен иконописец г-н Светлин Русев (портрети бичим всякакви на фамилия Живкови), с цел да изобразят в класически византийски иконостас как нашите храбри огнеборци мъжки си служат с техниката за погасяване.
Самите пожарникари почнали към себе си да се отнасят с уважение; на работното си място приветливи, чисти, издокарани, гладко обръснати, изпълнени със съзнание за високо отговорната си мисия в обществото. Допухтял и Гарелов... Иван Гарелов, онзи с болките в колената – жива легенда в придворната ни журналистика, персонаж от рекламни клипчета за тотото, довтасал с екипа си от дузина оператори, режисьор, тон-техници, масажист, двама асистент-режисьори, продуцент (онзи, де мъкне куфара с парите), коафьор, гримьор, педикюрист, трима осветители, петима телохранители, жичкаджия, двамина хамали – Митю Крика и Митю Пищова – да им местят столовете, хамаците им да връзват), Ути Бъчваров – да им готви супички и пържолки да им пече, предвид капризния стомах на теле-звездата, както и ято сноби с мацките им, сякаш по калъп отливани копия на госпожица Николета Лозанова (онова там гърчавото църно фукне с изкуствените цици), нахакани столични папагали, ценители на вносно уиски и последния крясък на поп-арта от годините преди началото на Втората световна, както и двама велики абсолютни писатели: глупавичкия Калин Терзийски и префърцунения Денди – онзи педераст с модерната тояжка (бастунче), и предалия се на Буда чироз и тоже икона на родната естрадна сноберия Дони, че и Владко Ампов-Графа и прочие.
Вежди Рашидов и Георги Чапкънов едва не се хванали гуша за гуша кой да извае в скулптура от бронз огнебореца Варимезов. Г-н Вежди, например, специално ето колко мазно се изразява в интервю пред единия от вестниците на Блъсков: "Тоз велик наш българин (шкембестият Варимезов, оладжак), според моето око на професионалист ваятел, е с обгорен в изпитанията облик и типична за нас българите юнашка стойка".
Изпосталели наши поети, надушили дамара на златната жила за писане по поръчка, навъртали се и те тъдява. Остави ти провинциалистите, небесни светила от ранга на един Дончо Цончев, Тошо Тошев, Александър Божков, Александър Томов и двамата академици Антон Дончев и Иван Славков-Батето, пък и речовитият глупав професор Юлиян Вучков и прочие важнейши особи от родния пантеон; Кире Либерало тоже, и той естествено (Че без него за къде сме!). Нали дето шумолят пари, дето ухае на кяр, харните хора там ги търси? Па приятно е человеку в изисканата им елитна компания. Накъсо казано, местната управа взела да гледа на тулумбаджиите като на природна забележителност; тъй че градецът Н. от дълбок Прованс внезапно се оказал анджък в епицентъра на медийно, финансово, политическо и прочие внимание не единствено и не само в опоскана Балгейрийа, но и в Европа на духовните ценности, в Австралия, в Занзибар, Шри Ланка и Щатите вследствие долетелия от белокаменна високомерна и празноглава София пернат елит на нацията, демек, най-ценното наше духовно имане.
С присъщите си салтанати елитните персони превърнали градеца Н. в екзотика за госта-чужденец, обект за мониторинг (наблюдения), за изводи върху катаклизмите и гърчовете на цивилизацията. За девет месеца, колкото се пече заченато бебе, докато въпросът за щата на Пожарната се мътел, бистрел и разчепквал в местната общинска
администрация, огнеборците в градеца Н. от бреме за оскъдния общински бюджет се превърнали в гордост на демокрацията и радост за цялото прогресивно човечество.
"Ето как славните ни родни професионалисти в особено тревожни за демокрацията дни преборват хаоса и въздигат славната ни БеСеПе" – бъбрел тарторът на местната гвардия пенсионери, някогашен простак свинар, настоящ най-крупен феодал Гочката Гергов. Навръх Празника на храбростта, армията, агнето и овчаря Гергьовден кметът, седесар и в червата, довтасал с държавния чистак новичък мерцедес на официална визита в двора на Пожарната и пред опнатия по конец личен състав от трийсетимата огнеборци собственоръчно обкичил Варимезов с престижния орден "Стара планина", I cтепен с мечове. Наред с ордена и мечовете, общинската администрация допълнила щата на Пожарната команда със свежи чистак новички две бройки: 1) Летописец по славата – длъжност, поименно отредена за Цецко Сланинката, племенник на кмета; и 2) Пъблик рилейшън** – за Мери-Електронната пушка, симпатия на областния шеф на Полицията полковник Добрев, доскорошна жрица на любовта от контингента покрай паметника на руската графиня Олга Скобелева при изхода на града Н. към Цариград, оладжак: Истанбул по турски.
– Оттук-нататък небеса! Какво повече им трябвало? – преглътна Вичо и помоли за чаша вода, пък тате му връчи шишето с домашната ракия, кой знае кога и как кацнало
на масата до изпразнената тенджера с юфката. Вичо отпи бавно, присви устни, свъси вежди: – Славата, Тотко-о, както и властта, има свойството да замайва. Колкото е по-прост чилякът, повече се дуе и надува, и наду-у-ува. На слабохарактерния серсемин врътне ли му се акълят, сам си сере на късмета.
– И аз това викам – почеса се тате зад ухо, погали ме: – Ах, Ванчо! Аз кво ви думах снощи! Ха, кажи сега на чичо Вичо. – Изплющя ме с длан по врата, та ми притъмня. – Ама тя мойта, Вичо, не е пищна като твойта. Тез пожарникари... и-их, тез пожарникари! Богата работа! Ц-ц! Ц-ц-ц!
– Лъже – рече мама. – И двамата ай, как си ги наставяте! Първо, що му е на Гарелов масажист и теляк? Да не е пехливанин Гарелов, с шарлан да го мажат и масажират?
– Глей-глей! – ухили се тате. – Глей женски акъл!
– Е-е, ми – обърна се Вичо към мама, – те не само Гарелов, те и попрокисналия се напоследък Кеворкян, и госсин президента, главнокомандующий войската, да не броя педерастите, които чрез телевизията ката ден ни ги въвират я в кухнята, я в хола, я в спалнята. И преди да ги курдисат пред камера, два часа ги четкат, размачкват, пудрят, подреждат им муцуната, разрошват им перчема, къпят ги в скъп одеколон, бръчките с фон дю тен изпъват, тъй че да излезе образът им чист пред народа. То е изкуство, ще знаеш. Фразите една по една, на сухо, тъй да се каже, си ги отрепетирват първо пред комисия. Особено се следи от страна на техническия екип, като се пуска в обращение някоя по-тлъста грозна лъжа, народният избраник да не прави кофти гримаси, да не жестикулира заканително, да се не блещи в обектива като госпожа Клара Маринова от БеСеПето. О-оф, ама и сред депутатите има таквиз едни лепки, Боже, опази! – И разви теорията си и по тази важна за доверчивия българин тема:
– Лепката, която съзнава, че е лепка, е гузна, затуй че не може да не досадничи; тя е клиничен случай и заслужава съчувствие. Имаме си обаче друг един вид лепки, които обръщат заболяването си в оръжие – те със зъби и нокти, с лакти и текмета драпат за власт, зъбят се, кокорят се на всеки кой им се мерне пред очи; понякога такъв плужек висини достига, висини-и! Ей ти го Гошо Тъпото, софийския таксиметров шофьор, да кажем, или Камен Влахов от Силистренско, или нереза от Велинград Фидел Беев, или оназ комична скица Данчо Ментата. Отде па беше Данчо, не беше ли той от Несебър, или от Созопол! Та това са все супер-екземпляри. Познавам философ-психолог един, дето осмърдя всичко, що можа, и половина дузина школски директори се крият да ги не види, че където ги срещне, бълва змии и гущери по тях, прави ги на мат и маскара, те такъв му е номерът в живота. Очаквам някой хубав ден за Българската демокрация паметник да му вдигнат насред Главната до градския луд, на 200 метра от чугунения Стефан Стамболов покрай кметството или в шадравана с бронзовите пеликанчета.
– Мен най-симпатичен ми е бай Петко Бочаров – обади се тате. – Масалите ги точи тънко като говеждо филенце, гаче тъкмо е гаврътнал на екс две бързи мастички. Ма него пудрят ли го? А, ши го пудрят, ши хабят пудрата! Той и тъй си е бир-таман, ходи си напудрен или в по-редки случаи яко газиран като Петьо Блъсков. Ми че тоз Петьо Блъсков освен газиран кат прясна лимонада, друг аз не съм го виждал!
– То аслъ доматите ний с колците ги ручаме! – чу се глас от клозета; Гица, която на ръка переше старите чаршафи, се изживяваше като съвестта народна.
И тъй значи, продължава по-нататък пожарникарската авантюра… След като вече се оказали недосегаеми за Международния валутен борд и за госпожата Ан Макгърк, тулумбаджиите на Вичо се почувствали досущ като онези нахакани Дони и Момчил, или като стадото травестити и кръшни певачки – въобразили си, че Земната ос през двора на Пожарната минава и всичко в тоз наш грешен свят само около тях се върти. В кметството, окупирано до тавана от прясно пребоядисани в тъмносиничко бивши яростни комунисти, първи обявили се за демократи, вече се питали дали да не турят в атракционите на града и Празник на огнебореца. Явявали се покрай тази идея доста смели проекти. Мяркал се там Общобалкански форум за обмяна на пожарникарския опит, Десетдевен панаир-базар на огнебореца с гости фокусници от Австралия, Азия, Африка, Южна Америка и Щатите: гълтачи на саби, плювачи на огън, парашутисти-снайперисти, плувци-тежкоатлети, дирижабъл с реклама "Пийте кока-кола" и "С кока-кола всяка ръждива гайка се развива", "Тефал, мили, ти мислиш за всичко", омешани с реклама на наши родни автомобилни-пожарогасители и дамски каучукови галоши с модерен дизайн, Европейска викторина "Българска пожарна слава от толумбаджиите в епохата на Първото Българско царство до наши дни", Изложба и дефиле на песове помияри и ловни оръжия – от библейската прашка на Давид до белгийски снайпер за отстрел на елени, затворени в кошара, привързани с въженце да не избягат в шумата, Дегустация на местни вина и ракии, съчетана с показ на мазни, но и на тънки мезета, Надсвирване с върбова пищялка, дудук, окарина, тамбура и гъдулка, Кулинарно шоу с бира-скара (овнешки/свински карантии, агнешки чревца, дробчета, бели бъбречета, говежди език, бахур, Късновечерни илюминации под надслов "Познай кой ти бръкна в окото", надпревара между футболните агитки на грандовете в родния футбол – кой повече врагове ще уцели с бомбичка самоделка, коя агитка повече бира "Каменица" ще излока под чудесния девиз "Мъжете знаят защо". Тъй планирали, че Празникът на огнебореца да прерасне във всенародно веселие под лозунга "Демокрацията у нас – шоу за милиарди!" – версия на карнавала в Рио де Жанейро, с цицорести танцьорки.
Върху фасадата на Пожарната художник-наивист от четата на Кольо Карамфилов изрисувал морски вълни с формата на плисе, палма с маймунки и под палмата стар бедуин млада бедуинка гушка, а двама арабски принца в бели премени на двугърба камила с бинокъл Вселената гледат, розовобуза месечина, бухлати облачета; и над цялата идиотска идилия лъщи нафуканото "Ако се наложи, и Слънцето ще погасим!"
Идеолозите на празника опрели и до местните детски ясли. Като учели невръстни циганета да отбират български, разговорката с преплетените пръстчета "Дай, бабо, огънче" префасонирали на "Чичко Пожарникарьо, огън даваш ти на мени джигар да си запали!" Наблюдателни интелигентни българи обаче, като пенсионирания обущар орденоносец от епохата на соца Кръстю Дипчиков, захванали да се догаждат каква ще да е истината. По кафенета и пивници, най-вече на местното тържище Четвъртък-пазара вместо "Добрутро, тарикат!", сабахлен бодри граждани от селата взели да се поздравяват с "Горя ли и при вас нощес ва, майна? Щот при нас още не е горяло".
Дипчиков и друг един стожер на честта и достойнството, пенсионер Спас Пиперков, плюс излезлият в заслужен отдих даскал-историк Лазар Мастагарков, и за аромат още една пенсионирана ярка личност, следяща развоя на демокрацията по света и у нас – професор Друмчев, кой не знае Иван Друмчев, кой не е слушал за него... та значи тази великолепна четворка, особено последните трима, като най-ценни личности от сорта "На всяка манджа мерудия", вдигнали хайлазите в градската Цар-Симеонова градина. Там, току срещу обновената Централна поща, местни хора, заклети до гроб михлюзи, бистрят световния заговор срещу българската демокрация, нищят както далаверите във футболния ни шампионат, така и на кого му дошъл ред да го отлюспят от СеДеСе или хала на Иван-Костовото Де-Се-еБе. Друмчев, даскал о.з. Пиперков и философът-историк о.з. Лазар Мастагарков се изкатерили най-горе върху раменете на чугунения Гюро Михайлов в Градската градина, и вторият, понеже имал най-отчетлива дикция, не фъфкал, не съскал, не му тракали кастанетите (ченетата), държал пламенна реч, протягал треперещи от болестта на Паркинсон десници в посока Пожарната команда, цитирал патриарха на родната класика Вазов: "О, спи ли Бог! О, Бог не види ли!"
Тези новини в селища като града Н. бързичко се разчуват. Още на следващия ден огнеборците правят извънредна оперативка с точка първа и единствена: "Мерки за отпор срещу вредните инсинуации, които..." и прочие. Старшията Велев решил и той да се натегне, предвид факта че тахтабата*** Попрелков, според пищисания (гневния) Велев, много неправилно и грешно се бил издигнал в очите на началството, та ето що докачливият Велев предложил как веднъж завинаги да погасят слуховете, а именно: ловко да палнат локален огън в самата Пожарна, и също тъй ловко да го угасят.
– По тоз умен начин именно ще им дадем да разберат: и наште прости тикви, и онез в международната прогресивна общност, че – от една страна, слуховете са си именно антидемократична инсинуация – опиянявал се от хубавия си звучен глас ораторът, – а пък от друга страна, ще намекнем, че халябите**** в нашия градски Хайд-парк***** са луди за връзване, понеже посягат именно върху имиджа на България. И ще докажем, че огънят е внесен именно ("именно", откак се прочул с подвизите си чрез местната и централната преса и телевизия, му станала любима думичка) под влияние на тяхната манипулация именно над демокрацията и ясно и категорично (друга любима вметка, с която обичал да се фука) ще се приобщим към духовните ценности на Европа.
Речено-сторено. Планирали локално огнище, колко да се види не че баш гори, ама че свети. Да вземе обаче да възпламне една от цистерните с нафта за газките. Оттам огънят загризал халето с молотовките, дето са ни като момин чеиз ча-а-ак от Втората световна, после дошъл редът и на административния блок; за отрицателно време се самоизпепелил складът с инвентара – тесли, чукове, търнокопи, секирчета, брадви, лопати, търмъци, три дузини тюфлеци, овършал столовата, срутил фитнес-залата с пудовките, гиричките, разпъвалките за стройно и хармонично тяло и стегнато мъжко дупе. Търчали тулумбаджиите сащисани кое първом да спасяват, докато накрая през глава хукнали кожата, животеца поне да отърват.
От двайсет и пет-метровата вишка изоставеният, забравен в суматохата старшия Велев простирал ръце драматично като ходжа от минаре; само дето ходжата, кацнал върху минарето, мрънка нещо си там важно на техния господ по арабски "Халя-хуля, халя-хуля-я, Аллах е велик, халя-хуля-я, алъш-вериш, боллук пиниз алтън бамбашка", докато старшията Велев пищял ужасен като знойна мома, ощипана на срамно място, като мома чиста и девствена навръх езическия наш празник Трифон Зарезан: "Олеле! Олеле! Олеле! Олеле, Боже господи, оле-ле, Божичко мили, тия идиоти ме заебаха!"
Вичо сръбна и шумно заджабури ракията, преди да я глътне:
– Въх! Бива си я ваджишката! Двойно препеченка, а! Че и с дъвка...
Гледаме го, както се гледа Факира Мики или Великият арменец Астор в цирка.
– Ба! – окопити се Гица. – Злосторник ще да е бил.
– Да, бе! Женски акъл! – пресече я тате. – А, ма Гичке, знайш ли кво казал великият наш писател Иван Вазов! А?! Знайш ли Вазов кво казал? "Не се гаси туй, що не гасне". Ей тва казал Вазов. Което иде да рече, да ни каже: Кога стар боклук пламне, орталъка увонява******. Или не панимайш кво досега ти говори Вичката?!
