Склоних все пак да ме изпрати до спирката... ама само до спирката пред селската кръчма. В полупразния автобус за Балчик се качи след мен. Към Варна продължихме заедно. Дойде и на Варненската жп-гара, откъдето си купих билет за нощния експрес до Пловдив. Имахме вече целия следобед на разположение; предложи да се отбием в квартирата на сестра й – две или три години по-възрастна и студентка по медицина в пристанищния град. Понесохме куфарите по стръмните улици нагоре. Час по-късно сме върху ръба на легло в тесничка, оскъдно обзаведена мансарда с тъкмо лепени и незасъхнали още тапети. Възпълничък тип с женствени маниери и кратуна, едра като крина, сякаш тенджера, не глава, разтяга устни във фалшива усмивка:
– Ей, семейство, какво ви води насам! Имате ли къде да спите?
– Той си заминава – обади се Ася. – Взе си билет за влака.
– Как така заминава! – сепна се сестра й, копие на Ася, но с по-сурови, черти, па и с изопнато от гняв лице. – Защо ще си заминава?
– Ами отива си в неговия Пловдив... и край. Няма да се връща повече.
– Бяга, значи – проумя Шишко. Измъкна иззад вратата дебел синджир, уви го около дланта си. – Това тук виждаш ли го! – заплашва ме.
– Заслужава жив да не излезе оттук! – взе да се настървява и жена му.
– Поет, пфу-у! Смята, че като е поет, всичко му е позволено – реди той.
– Ей сега ще му издера очите! – чух за себе си през зъби изсъскано.
Гледам ги изпод вежди. Откривам, че това тук е сякаш сцена от Театър на абсурда. Театър...!? Тези трима насреща ми като да са с маска на лице. То не са познатите ми човешки образи, а гримаси на Ненавистта. Ами да-а, сам съм си виновен! Няма как да отстъпя при такива обстоятелства. Станах.
– Никъде няма да мърдаш! – Шишко раздрънка синджира.
– Остави го! – рече сестра й. – Да върви където ще. Куфарите му са тук.
Слязох пипнешком по неосветеното стълбище. Вървя по тротоара под разлистени млади дръвчета, в които се утаява вечерната дрезгавина със соления тръпчив мирис на морето. Някъде около триста метра по-нагоре мъждука квартална бръснарничка. Седнах пред възстаричко, поолющено по краищата огледало и помолих среброкосия, сух като същинска кибритена клечица Фигаро да ме подстриже по-късичко, колкото е възможно по-късичко. След цялата процедура трудно ми е да се позная – придобил съм завършения вид на тъкмо амнистиран брадясал затворник. Само амнистираният затворник няма как да е с толкова помръкнали печални очи. Винаги съм ненавиждал подстригването и откакто се помня, освен по лекари и зъболекари, не си падам и по бръснари; в трите случая, мисля, става дума за професионални касапи по вътрешно убеждение, по природа.
И се връщам унил при моята приятна компания. Съпрузите ме посрещат радушно, изпълнени с оптимизъм и решителност.
– И ние идваме в Пловдив! – тържествен, обяви Шишко.
Пътуваме в безсмислени сладки разговори през цялата нощ. Мълча си и дремя. До мен мълчи Ася. Отсреща кака й и нейничкият свеж дебеланко приказват и приказват, и приказват, и приказват и не снемат очи от мен, вероятно преизпълнени с опасения внезапно да не се дематериализирам в задушния въздух на купето.
От пловдивската жп-гара до жилището на родителите ми си наемаме такси. Шишко великодушно плати за таксито.
– После ще му хапнем и по едничко пиле на грил – бъбри ми свойски, разнежен. – На Ася баща й плаща, ти хич не се тревожи. Грижи да нямаш!
Майка ми и сестра ми без ентусиазъм ни посрещнат. Насядали сме край масата във всекидневната. Слушам как обсъждат нещо, което в този момент единствено от мен зависи, но с какво да помогна на тези хора? Гади ми се от безумния бъбреж, от низа обстоятелства и пояснения за всичко, което може да се изрече с две думи. Усещам се слаб, много слаб, но не от бъбривците, а от присъствието на тази, която, усещам, май не мога да престана да обичам.
Сестра ми ме гледа със съчувствие и хапе устни...
Минаваме по пловдивската Главна* сред гъмжило и блестящи витрини. Съпрузите решават да наемат стая в силно занемарения по онова време хотел "Родопи", на пъпа Главната. После хлътваме в лъскава, звънтяща от стъклария, никел, бронз, алуминий и фаянс закусвалня, където ни предложиха така любимите на Шишко опечени на грил пиленца. Шишко ме държи под око, опитва се да е непринуден, мил, остроумен: пуска плоски шегички и сам се хили под суровия войнствен взор на жена си. Госпожа жена му седи върху стола вдървена от ханша нагоре като мирмидонски воин (лек полъх от Омировата "Илиада"); шарени пера от мъжка яребица, вплетени в косите й, мисля си, само липсват. Моя милост замествам сякаш Конника без глава. На ведро хилещия се насреща ми внезапно като да му омръзна да се преструва на общителен – намуси се, тутакси щом се нахрани, и ни поведе към местното Окръжно управление на МВР, уж за справка по свои някакви си неоложни дела.
Настояваше да поговори с най-големия сред началниците. Сержантът на пропуска изслуша историята за зле прелъстеното и зле изоставено момиче и обмени няколко приказки с някого си по вътрешния им служебен телефон. В мраморна стая с фикуси в огромни бъчви с клони до тавана ни прие мил шкембелия с домошарски изглед на изгладнял чревоугодник. Изслушахме още веднъж и в подробности историята за зле прелъстеното и изоставено момиче, след което, освен цялата ми компания, гладният подполковник някак неприятно се втренчи в мен, докато Шишко ме топеше усърдно в казана с врелия катран.
– И не ще да се ожени. И само ни разиграва – обобщи накрая.
– Я го виж! Ще я оправим ние тази работа – рече подполковникът, па ни в клин-ни в ръкав, допълни: – И аз у дома имам щерка за женене. – Вглъби се, завря брадичка в яката на офицерската си куртка, опечален додаде: – Хем три ги имам у дома! – Вирна показалец колкото показалка, заклати го срещу въображаем враг на полковнишките щерки в пространството високо над мен, който враг май единствен виждаше. – Имаме си обаче начини да го вразумим!
Държа кратко поучително слово, после ни отпрати да си ходим по живо-по здраво. Шишко и жена му ме съзерцават умилени, решили като че най-сетне да не обсъждат каквото и да било повече. Доволни и щастливи, завтекоха се в бърз ход към хотела...
Тази нощ Ася преспа у дома. В моята стая, в моето тесничко легло.
Късно вечерта от работа се прибра и баща ми. Ядосва се, че не си бил вкъщи, та да прогони натрапниците. Срещу Ася дума не рече, все едно не съществуваше за него.
Сутринта тя спа до късно. Станах, облякох се и влизам в съседната стая, при майка ми; баща ми рано заминал на работа и можем да говорим както майка и син. Съветва ме да бъда прям, решителен, обвинява ме в мекушавост; допуснал съм да ме водят за носа. Лицето й се гърчи:
– Досега ти беше нашата гордост. Ох, как сме се гордеели с теб!
От очите й сълза се изтърколи върху вплетените й една в друга длани.
– Батко-о, тя е посредствена. Дори не е хубава, батко! – хлипа сестра ми.
На вратата на всекидневната плахо се чука. Сестра ми стана да отвори. Чувам тихия смутен глас на Ася:
– Жоро тук ли е?
Канят я да влезе. Докато направи няколко стъпки, да дойде при мен и ме докосне по лакътя, в стаята надвисва тягостна тишина...
Изпратих я до хотела. Искаше да се поизмие и преоблече. Помоли да я почакам във фоайето, върху протрития им диван срещу рецепцията. Казах, че няма да седя, ще ме намери у нашите, да дойде с онези двамата. Нали искали да говорят с баща ми...
Като че нещо зависи от баща ми и от двамата смешници!
На два пъти след обяд звънили на входа пред дома на родителите ми. Първия път били тримата... Никой не им отворил. Втори път Шишко занадничал откъм съседския двор; открил, че в гостната, чийто прозорец от улицата не се вижда, все пак полилеят свети. Звънили пак, и пак, и светлината тутакси угаснала. Повъртели се тримата, пък си тръгнали.
На следната вечер заради недостиг на легла хотелската администрация отделила за Ася кушетка в килера за прислугата на хотел "Родопи"**, там, където държат метлите, парцали, кофи, захабените непрани чаршафи, препаратите за дезинфекция. На третия ден сутринта помолила момък от служителите да й покаже как да стигне до адреса на родителите ми. Пуснала в процепа на металната дворна врата писъмце в пощенски плик: "Жоро! Търсих те два пъти. Ако желаеш да се срещнем, обади се в хотела. Аси".
Същия ден надвечер администраторката на хотела безразлично, хладно ме изгледа:
– Лицата са освободили по обяд. Чухте ли какво казвам? Или не чухте! Напуснали
Хукнах нагоре по стълбите.
Двете стаи бяха заети от други хора. Затичах се към пловдивската Централна гара. Пряк влак до Варна ще има едва около полунощ, казаха ми от гишето за информация, но заради наплива от курортисти към морето понякога по обяд пускат допълнителна композиция, която след час престой и смяна на машината в Карнобат...
Повече не можех да слушам.
Следва
Пловдив
– най-древното жизнено селище в Европа
* Централната търговска улица с кафенета, барове, киносалони, ресторанти, хотели, банки и пр. в Пловдив, където по традиция открай време местните и гости на града се разхождат, особено надвечер при хубаво време. Тук винаги кипи живот, веселие, само като за бохеми.
