ДНЕВНИКЪТ НА ЕДИН ПЛОВДИВЧАНИН (614.)

ДНЕВНИКЪТ НА ЕДИН ПЛОВДИВЧАНИН (614.)

 В онези дни имаше толкова неща, които трябваше да си изясня. – Ърнест Хемингуей (1899-1961)

  14 uni 1987.

 АСЯ

   Глава ІII (продължение) 

  Защо я поканих да прекараме заедно вечерта! Тя защо се съгласи? Чаках я покрай стълбището на селското кино. И когато започна прожекцията и се появи притеснена, но и някак доверчива, крадешком прекосихме уличката и се озовахме в двора на училището; отворих предварително открехнатия отвътре прозорец към първия етаж, и така, през занималнята за хлапетата от предучилищната група, сетне вече нагоре по широкото стълбище закъм втория етаж, та се вмъкнахме в директорския кабинет. Запалих нафтовата печка, пуснах магнетофона и с цигара между зъбите кръстосах крак върху крак на шефския трон. Тя пък, извърната настрани, седна току срещу мен, на диванчето зад високото бюро: топли ръце над печката, разглежда ме.

  – На колко си години?

  – На осемнайсет – излъгах.

  – Значи си с една година по-малък от мен.

  – Това има ли значение за теб?

  – А ти как мислиш?!

  – Не мисля... В момента изобщо не мисля. Хайде да си потанцуваме!
 

  Изсулих се иззад бюрото, казах й да си свали палтото; свали си палтото тя, и ей ни, значи: придържам я като крехка вещ, танцуваме. Опитвам да я прегърна, но тя се дърпа, забива лакти в гърдите ми; и когато посегнах да разкопчая зелената й плетена блузка с къс ръкав, перна ме през лапата:

  – Не барай!

  Ами хубаво! Па и защо ли ми е да я пипам. Седнах миролюбиво, зачаках. Заприказвахме се дали някой от киното не ни е усетил, дали онези вече не са надушили, че сме заедно. Спрях магнетофона, загасих печката, отворих прозореца стаята да се проветри от цигарения дим. Минахме на пръсти по обратния път, пак излязохме на улицата, тръгнах да я изпратя към горния край на селото. Но преди улицата да завие, тя се спря на ъгъла. Стои като вкопана, загледа ме пронизващо, ще пробие огнени две дупки в мен:

  – Затвори очи!

  – Що-о?

  – Ей тъй... Защото! Затвори си очите, ти казвам!

  Затварям си очите. И усетих, леле каква плътна целувка! Прокарва езика си между зъбите ми, ама се отскубна; и като ми махна нехайно с ръчица за сбогом, изчезна зад ъгъла. Бях втрещен. Облизах си устните и плюх. Беше инстинктивна реакция, даже не знам защо. Крача раздвоен към центъра на селото. Мамка му, тази нощ как ли да спя! Прехвърлям наум цялата вечер. Ама че глупак! Усещам се хем замаян, хем въпреки това, тъничка струна у мен звънти, звънти-и. Май съм щастлив. А? Дали съм щастлив, мамка му!

  След два дена Бекир – мой ученик от осми клас, със заговорнически вид сложи на бюрото ми сгънат няколко пъти лист от ученическа тетрадка:

  – Писмо от Асито имаш, другарю*.

  Типично по женски равен и заоблен почерк: "Защо не ми се обади? Тази вечер ще те чакам пред киното. Ела!"

  Пъхнах листчето в джоба. Що пък не! До вечерта акълът ми бе в джоба.

  И наистина я видях пред киното; кого чакаше сред купчината момичета и момци само наша светлост може би знаеше. Изтраяхме всички да влязат в киносалона и по познатата пътечка се вмъкнахме в училището; този път я отведох в дъното на коридора горе, в спалното помещение за хлапенцата от началния курс. Избрах легло до прозорците, по-далече от вратата, край шкафа с музикалните инструменти на училищната фанфарна музика.

  Лягаме. Прегръща ме, впи се в мен, взе да ме целува, и докато ме гали и ме целува, шепнейки нещо неразбираемо, припряно разкопчавам палтото й. Вдигнах полите на дебелата й плътна зимна рокля, замотах се с белите й чорапки, запратих високите й сини кожени ботушки през две и три легла чак в ъгъла. Единият от двата изглежда уцели големия училищен барабан, защото и двамата подскочихме от звук, подобен на топовен салют...

  Заредиха се тягостни, мудни, скучни дни на очакване. Кога ще я видя?

  Вътрешно съм спокоен; все ми е едно, нали нищичко от планираното, от мечтаното не откривам в тази единствено плътска сексуална история! Ала дните летят. Продължавам да витая в сферата на онзи книжен живот, дето съм и цар, и просяк, дращя пак същите безнадеждни стихове, съзерцавам света, човеците, птиците, животните, растенията; вслушвам се в шумове и мелодии наоколо, търся зрънцата истина, обзет от самочувствие – че съм нещо различно от всички тези толкова обикновени хора, че звездата ми е силна, твърде силна, и разперя ли криле, само да реша, ще отлетя от това провинциално мъртвило. Ето, наближава Пролетта. Месец-два, още много мъничко, ще доплувам най-сетне в Обетованата земя, осветена от любов.

  Започнах веднъж седмично да прекосявам полето до Балчик... Няколко пъти с мен идва Данко, после вземахме с нас и очилатата Ася. Заставаме на стръмния сипей над громолящите, налитащи, разбиващи се под нозете ни вълни върху съскащия пясък, греем лице на оскъдното зимно слънце.

  И не се виждам обсебен от нея. В края на краищата, не аз я търся. Нали! Качваме се от Гурково на рейса за Варна: аз – върху някоя от по-предните седалки, тя – в противоположния ъгъл, сама-самичка на седалка; външно непознати един за друг. Вече сме на Балчишката автогара. Вървя напред, тя – подир мен. Слизаме към брега, промъкваме се по криволичеща край свлачищата пътечка. Храстите ни закриват от света. Прегръщам я насред малка, колкото носната ми кърпа, полянка с изсъхнала тревица. Постилам балтона си, тя ляга в сухата трева и се любим току на десетина метра над разбиващите се с громол и свистене налитащи вълни под стръмния скат.

  Назад пак по същата пътечка. Спирам. Сядаме върху извишаващо се над плажа местенце, на ръба пред скосен като с нож къс земя. Десетина метра под нозете ни вълни с дантелена бяла якичка грохотно прииждат: блъснат се в едрите обли черупчести камъни, превземат ги, после – оттегляйки се, като с кравешки език засмукват пясък, камъчета, черупки и това е вечният ритъм, вечната любовна мелодия на морската вълна с брега. Паля цигара, давам й да си дръпне от цигарата ми. Кашля. Сълзят й очите. Смеем се.

  – Защо си Аси? – казвам. – Трябва да си Ася. Има една Ася** у Тургенев.

  – Не знам. Така ме кръстили... Аси се казвам, не Ася! Но ти, ако толкова настояваш, можеш да ми казваш Ася, няма да ти се сърдя.

  – Ще ти казвам Ася. По-добре ми звучи, не като онова име на котенце.

  – Хе! – стрелка ме дяволито, сякаш дегустира. – За теб съм котенце...?!

  Отново в междуселския автобус, отново безразлични, скучни, непознати до Гурково. Автобусът се отклонява само веднъж – към Царичено, което е на километър или два от Балчик, да разтовари неколцина местни селяни с техните вечни торби, бохчи, плетени кошници. Баш в центъра на Царичено рейсът прави маневра, ха назад-ха напред върху колкото хавлиена кърпа площадче; после от разклона поема наляво и... след шест, седем или осем километра асфалт ей ти го и нашето Гурково. Слизам с ръце в джобовете тъкмо пред спортната им зала "Славия"; Ася продължава към следващата спирка, която е крайна и за шофьора, и за машината му, ще преспят в село Тригорци. Ами нищо не знам за Тригорци, не ме интересува кой живее там, как живее, какви са в Тригорци хората, как я карат. Доволен съм от себе си и толкова. Какво повече да иска от живота самолюбив 24-годишен глупак!

  В кишав един четвъртък на февруари хващаме редовния рейс за Варна, но на Златните пясъци слизаме; търся хотел "Амбасадор"; били сме тук с Данко, обстановката ми е позната. На рецепцията с моята притеснена дама разиграваме старателно репетиран етюд. Тя е в командировка, пък аз съм тъдява по мои си делови работи и сме абсолютно непознати! Случайно се оказваме тук по едно и също време на годината. Наема Ася апартамент от най-луксозните: огромна спалня, радио, телефон покрай радиото, огромна порцеланова вана, чудесен изглед към морето; докато моя светлост дели една от най-евтините мизерни стаи без изглед – изгледът ми е към задния двор, където са кофите за боклук. Деля стайчето с голобрадо селянче, на което в седем надвечер навъсен обяснявам, че тази нощ няма да съм тук, тъй че дишай спокойно, приятел! И всичко ми е наред: Спи градът! – както имаме за такива случаи стар лаф в моя роден Пловдив! Дали хленчещият Димчо Дебелянов (1887-1916) е преживял това, минава ми през ум:

Спи градът в безшумните тъми.

На нощта неверна верен син,

бродя аз бездомен и самин –

а дъждът ръми, ръми, ръми... 

  Отвратително досаден, ситен дъждец ръси. Поривистият вятър го вее на талази - на талази и всичко вън от хотела е подгизнало от световна печал, толкова тъжно, та чак боли. Вмъквам се както лисугер при нея и събличам двойно натежалия от влагата балтон.

  – Ама ти-и-и... Ти... тук ли смяташ тази нощ да спиш?

  – Че къде ли другаде! – бодро отвръщам, шляпайки към величествената порцеланова вана гол, метнал само оскъдна розова хотелска хавлия през кръста.

  Любим се бурно и страстно. Крие ми се из завивките като заек в пухкава преспа. Вижда ми се странно податлива, та пробвам какво ли не. По някое време кипря се гол-голеничък пред огледалото, любувам си се на себе си, въртя копчето на радиоапарата да намеря мелодия. Няма музика. Идиоти! Що фанфари не звънтят гордо. Вдигам телефона. Боже мой, айй, Господи Боже наш, Ти, Който Си на Небето, на кого да се обадя в среднощния час, когато всички спят като заклани? На никого няма да се обаждам. Никой не ме интересува в този чудесен момент. Пък и най-добре е никой за мен от този ярък момент нататък да не се интересува. Хубаво ми е в тази стая! В леглото зад гърба ми спи момичето, с което съм се любил; зад стъклото морските вълни свирепо се лашкат в прибоя и на крачка, само на крачица от хотел "Амбасадор" е мрак; в окото да ти бръкнат, няма да видиш кой е.

  Някъде около девет слизаме в ресторанта. Вечеряме пилешки мръвки в подозрително кафяв възкисел сос с пържени гъбки печурки. Предлагат ни кошница цветя. С широк жест на заможен бохем, който не си знае парата:

  – Два букета! Пардон... Четири букета, моля, от ей тези, алените лалета!

  Пийваме руйно вино от глинена каничка, пафкам си мно-о-ого специални цигари "Филип Морис мулти-филтър" с активен въглен; пише и е показано върху кутията как никотинът се поглъща от активния въглен. "Па що ли ги пуша тези фъшкии – мърморя гнусливо нафукано, – като им отнели най-сладкото, никотина?" Тъп опит за остроумие. Срещу мен са ококорените й светлосини очи и аз храбро цамбуркам в това нейно женствено царство.

  Ресторантът е препълнен. Уж сме зима, уж сме в средата на седмицата, а откъде са се домъкнали всички тези хора? Оркестърът им свири не дотам зле, справят се някак местните провинциални музиканти. Леле-е-е, танго!!! Обожавам тангото, казано ехидно. Донякъде е вярно обаче. Танцуваме. На моменти бъркам стъпката, но моята дама смирено е приклопила взор. От време на време усещам, че ме разглежда очевидно любопитно. Какво ли си мисли? По дяволите, нека да мисли каквото си ще! Нейна си работа.

  Връщаме се в хотелските покои малко преди полунощ... До следния ден сутринта поставям свой много личен чисто мъжки рекорд: шест пъти, и то пълноценно, оле-оле! Заспиваме гушнати плътно като братче и сестриче... На утрото откривам, че чаршафът под задника и гърба чак до шията ми е влажен, противно лепкав. Леле-е-е, отде ли се е изсипала толкова гадост! Криво-ляво маскираме стореното и се изнизваме като крадци към бара.

  Долу е мистично тихо и пусто. Пием блудкавото им кафе. Поръчвам от същите цигари. Мулти-филтър... Го-о-оляма работа!... Цигари като цигари.

  Разхождаме се бавничко покрай моренцето. Мъгливо е. Загубваме се из мъглата, която се носи на огромни валма ниско току над пясъчната ивица. Откриваме се с ръкомахане, подскачане, щури крясъци. Тържествен, соча да види какво съм сътворил с парче мидена черупка: Ася + Жорес, но не й прави кой знае какво впечатление. Нахална вълна заличава имената ни. И ние тъй, прорязва ме за миг, ще изчезнем някой ден от този готин свят. 

  Прибираме се късно след обяд в Гурково и никой не се досеща къде сме били, какви сме ги вършили, познаваме ли се, знаем ли се изобщо, или не се знаем. Само Данко, виждам, идва угрижен насреща ми, когато вече съм се сбогувал с нея:

  – Къде се губиш, брат ми? Търсих те навсякъде.

  Шест пъти ни запознават с нея. Шест пъти в най-различни компании и по различно време в течение на два месеца и при различни обстоятелства си подаваме ръка:

  – Приятно ми е, Ася.

  – Аз пък съм Жоро.

  Ами да, няма ли кой окончателно официално да ни запознае най-сетне?

      Следва

Пловдив – най-древното жизнено селище в Европа

Plovdiv, edited on 03 uni 2021

Илюстрацията долу

 е към новелата "Ася" (1857) на Иван Тургенев (1818-1883).

___
* По онова време ученикът се обръщаше към учителя с "другарю". В училище, помня, през есента на 1992 г., колегата биоложка Петкана Кръчмарова сръга с лакът тогавашната още простосмъртна даскалица Цвета Иванова – просперираща днес пловдивска бизнес-дама, и си забучи показалеца в корема ми, сякаш ям малки деца: "Виж го, ма Цвето, ей този им е главатарят на анархистите. Всички сме си другари, само той бил господин". Членовете на БКП първом се опъваха, терсене им бе, а пък после... ех, после, като решиха да се правят на демократи, не мож ги настигна, не мож ги спря! 

** В едноименната новела "Ася" Тургенев, в четирийсетата си година, разказва за любовта между 25-годишен дворянин и 17-годишно селско момиче. Сюжетът е представен от първо лице – от името на някой си Н.Н., който – като си припомня случая, се прощава с глупавата си наивна младост. Вж. https://obrazovaka.ru/books/turgenev/asya. Бел.м., tisss.

ДНЕВНИКЪТ НА ЕДИН ПЛОВДИВЧАНИН (613.)

ДНЕВНИКЪТ НА ЕДИН ПЛОВДИВЧАНИН (613.) 

 В онези дни имаше толкова неща, които трябваше да си изясня. – Ърнест Хемингуей (1899-1961)*

  12 uni 1987

 АСЯ

   Глава ІII 

  Забелязали ли сте как пролетта прави първите си плахи стъпки още в самия край на февруари, макар да се е случвало възцаряването й да се провлачи през някоя година чак до първите дни на май? През 1972 г. използвах всеки свободен час, да изляза, ако не в Добруджанското плато, то в околностите на Гурково. Имаше тогава в южния край на селото млада, преди година-две засадена елова горичка и бе чудeсно, като обърна лице към слънцето, да се заслушам в непресекващия добруджански вятър, свистящ в младите елови иглички. Заешки следи като момино герданче прорязват снега, хванал тънка корица, а на вълни-на вълни от селото наедно с мирис на оборски тор и горени дръвца долитат крясъците на селските гъски. Сойка току кацне върху храст наблизо, любопитно завърти главица, разлюлее клонче, сипне се като брашънце ситен снежец, а тя вече отлита и в кристално бистрия въздух чувам как, отдалечавайки се, заглъхва едва доловимото свистене от крилата й.

 

  Имах си любими местенца из околността. При изоставеното турско гробище отсам Брястово (някогашното Тартамуш), обраснало с ниски криви дървета и непроходим гъсталак от бурени и храсталак, мога на воля да си мисля за преходността на живота или да се изпълвам със самочувствие, че ех, може и да не съм вечен, но съдбата си ще контролирам както професионален водач на огромен камион, когато натоварен с ценен товар, минава по криволичещ каменист и стръмен планински улей. Отвъд пътя срещу гробището като гнойна пъпка в добруджанската шир се издига бетонен бункер с тесни хоризонтални прорези; от тези бункери до 1940 година граничната ни войска държи под обстрел пътя Балчик-Каварна; за мен застиналият военен бункер си беше атракция, страховито бойно съоръжение от миналото, макар и изгубило стойност. От вътрешността на бункера кърът изглежда изпълнен с опасност, която е в състояние изненадващо да те атакува, и то беше вълнуващо, неочаквано за мен преживяване.

  От срещуположния край над селото Гурково имаше рехава дива горичка. Някога тя обграждала несъществуващото вече селце Поляна. В ранната пролет на 1972 година, тук бяха останали три-четири постройки, и те самотно стърчаха сред изсъхналите и затрупани от преспите къпинаци. Отвисоко, през мъглицата, с часове стоях да гледам дворовете, улиците, покривите на Гурковските къщи, да долавям звука от черковната камбанка в прихлупения и затова пък за мен в онези дни уютен февруарски хоризонт.

 

  По-нататък, покрай шосето за село Вранино, населено с руснаци староверци, вляво, подир леко заоблено нагорнище лежеше умиращото село Македонка, където живееха двама самотници: осемдесетгодишните дядо Гьорги и баба Донка. Всичко като да му беше наред на това селце – къщите, дамовете (както тук наричат оборите), дуварите, редени по типичния за този край начин: от варовикови късове, в които личат мидени черупки. Пътечките между запустелите дворове не бяха още заличени, само че там се разхождаха вече единствено гарги, свраки и диви зайци, които тук ровеха за корени и изостанали грудки от самораслеците в незасяваните от години бивши бахчи. Веднъж в късен зимен подиробяд потропах по портичката на двамата старци и в моя чест те заклаха пиле, отсипаха ми в порцеланова чашка от киселото домашно добруджанско винце и с адаша пушихме от евтините му цигари. Беше топличко, уютно и отчайващо тъжно. Животът, оголен във величествената си простота, нашепваше вълшебни или жестоки приказки за отминалите времена, когато наоколо вряло и кипяло, веселие и грижи отеквали в отдавна задрямалите постройки. Селото се рушеше като напусната от любов идея.

 

  Мълча, слушам гъгнивите гласове на двамата съпрузи, които се крепяха един друг като изгубили се невръстни деца в непроходим лес, поправяха се – това не беше баш тъй, ами беше инак, пресичаха се един друг, или ту единият - ту другият, подхващаха все една и съща, като че без начало и без край приказка за безвъзвратно отлетелите млади години. Какво било, когато правели общото стопанство, колко струва литър газ или литър олио през войната, как даскалът румънец ги пердашел с пръчка по главата и раменете, чуел ли ги да говорят на български, с каква надменност се отнасяли към българите румънските чиновници и чокои (заможни земевладелци), макар инак да не били лоши хора (?!), как еди коя си зима била толкова върла, че морето замръзнало и за сол и брашно, вместо с каруци, мъжете от Македонка и селцата наоколо цепели до Каварна направо през морето, с конски шейни по леда.

  Пешком по скърцащия под обущата ми пресен, пръхкав сняг се прибирах в Гурково, обхванат от сладка леност. Хапвам надве-натри в училищния стол и пак се затворя в изстиналата бекярска (ергенска) квартира, зъзнейки не от постоянния добруджански мразовит ветрец, а от егоизма и самотността у 24-годишен мъж в разцвета на силите и на мераците си.

  

  Вечер, след часовете ми по български, руски и френски в училището, сядал съм с местните момци в някоя частна къща да пийна кафенце от джезве, разбира се, водна чаша със слабичкото им винце, като и да послушам с тях все едни и същи шлагери от надраните им стари грамофонни плочи. Бяхме неопитни, млади, вътрешно изпънати като струна от напрегнатост, че нещо ей сега и тук непременно ще трябва да се случи. Момичетата си мълчат или хихикат предизвикателно, а ние – млади мъжкари, правим се на заети в делови разговор, от които сякаш зависи светът. Повече от поизраслите девойчета на селото идваха тук, смутени, изрисувани, накипрени, свенливи. Дотегна ми всичко това, така затаено, и научих момчетата да въртят празна бутилка на пода и късметлията за пет минути да се усамоти в съседната стая, да се целува и натиска на тъмно с някое от момичетата, което гърлото на бутилката му е посочило. Оживиха се, очите им, а най-вече очите на момичетата, светнаха...

  – О-ох, да ми падне Гинчето! – провиква се розовобузест млад тъпанар в полумрака на гостната, където се бяхме скупчили, – такъв ще й изпукам зад врата! Леле, Гинче-е, Гинче... Само да ми паднеш, Гинче!

  Всички желаеха едно и също, а им беше неловко да го изразят; нежността негласно приемаха за слабост откъм мъжката страна; държаха се шеговито уж, пък просташки цинично, грубо. Нямах този дерт, но сърцето ми бе хладно: наблюдавах ги, изучавах ги, раздвоен между снизхождение и интелигентската ирония на роден в големия град.

  Най-истинските и само мои часове бяха горе, в кабинета по литература на втория етаж, когато учениците вече са се разпилели по къщите. Седях в бързо изстиващия учебен кабинет, зад плътните тъмносини завеси и дращех печални стихове, докато върху новичкия училищен стерео-грамофон "Еurophone" се върти дългосвирещата плоча "Литургиите" на руснака Чайковски с онази катедрална, дълбоко изстрадана човечност. Така нанизах две дузини стихотворения, от които лъхаше безнадеждност. Откъде това настроение! Може би от стаеното желание да съм нужен на някого? Ама не, не на учениците, не и на двама или трима приятели от село Гурково. Този "някой" трябваше да е сдържано и умно момиче, а не глупава напращяла дунда, която квака от ъгъла, за да привлече внимание, и аз да я дръпна в тъмната стая, за да я целувам и мачкам като пламтяща от животинско желание свежа плът.

  На два пъти всяка седмица в салона на селския културен клуб прожектираха кино. Филмовите ленти пристигаха в метални кутии; шофьорите на междуградския рейс ги оставяха на спирката, така че, ако киномеханикът – възнисичък, набит и ячък момък, закъснее да ги прибере, момците от Гурково понасяха лъскавите тенекиени кутии с поредния филм към кино-кабинката му, запалваха високата поне два метра нафтова печка вдясно от театралната сцена и с блъсканици, закачки, смях си заемаха местата. Често пъти салонът бе почти празен, а на най-последния ред се сгушваха по няколко любовни двойки, и докато трае прожекцията, оттам долита цъкане на слънчогледово семе, въздишки, възклицания, нерядко: звучна плесница, следвана от диво кикотене.

  Обикновено сядам сам на един и същи краен стол отляво в предпоследния ред, не толкова назад, че да не преча на влюбените, но не най-отзад, та те да не ме разсейват. После до мен започна да сяда Данко, който като да се усещаше длъжен да ми обясни кое момиче как се казва, с кого от мъжкарите си е имала вземане-даване; но това той правеше, мисля си сега, не за да ми угоди, а вероятно му е било неловко, че нямахме за какво да бъбрим. Не бе свикнал с моя нрав – мълчанието очевидно го гнетеше, но започнеше ли филмът, съсредоточаваше се върху екрана и тогава усещах край себе си присъствието на сдържан и верен, появил се изневиделица срамежлив приятел.

  След филма нахълтвахме в кабинката на киномеханика и там на силно разхлопан, лепкав от мръсни пръсти древен магнетофон слушахме пак онези до болка познати парчета от поочуканите грамофонни плочи – съставите "Мънго Джери", "Бийтълс", "Ролингстоунс"... Появяваха се по някое време и няколко непознати момичета, които се държаха дръзко и шумно, като да са си у дома: фамилиарничат с механика, сядат му в скута, галят го, прегръщат го, като че ли на драго сърце приемаха циничните му задевки и циничните вицове с вид, който казваше: Ох, ние още колко работи знаем! А мъжкарите ги обарват оттук и оттам, карат ги да се изчервяват, попощипват ги, черпят ги с цигари, хващат да ги дразнят, че нищо, ама хептен нищичко не разбират от "онези работи", защото са още бая зелени и глупави, имат още много фурни хляб да изядат, докато станат мацки като онези мацета, дето се кълчотят по телевизора само по цици.

  Излизаме от задимената кино-кабина, мълча си, а Данко току въздъхне:

  – Такива сме си ние, брат ми! Ама ти не им забелязвай.

  – Че какво ли пък да им забелязвам – отвръщам уклончиво, – всичко си им е най-нормално! – И както си крачим по внезапно опустялата притихнала улица насред село към вдовишката къщурка на майка му, хващаме се да обсъждаме току-що изгледания филм. Майка му – леля Керанка, все го чакаше и чакаше, и чакаше, и чакаше... Без дума да рече, отхлупи тенджерата, и кухничката вземе, та се изпълни с аромат на прясно сготвено.

  Веднъж подир киното Данко извади снопче опърпани листове от ученическа тетрадка голям формат и при мъждивата светлина току над кухненската маса, замляна в трохи и фасове от цигарите, ми чете свои стихове, в които имаше и непонятна за мен, но близка, твърде позната печал по мудно отлитащите дни на кроежи. Потрай, ще дойде пролетта, успокоявам го, после – и нашето лято ще дойде; ще хукнем към плажовете край морето. На всяка цена ще отскочим до Русалка – онзи френски курорт току зад Каварна, забранен за българи, ще се поразгледамеь ще разучим как си живеят там френските момичета, пък ще отмъкнем по едничка като агънце-багънце, както вълк мята плячка на гръб.

Пловдив – най-древното жизнено селище в Европа

Plovdiv, edited on 02 uni 2021

–––

* От Папа Теди се учех да пиша сбито, да не се впускам в излишни подробности, за да може онзи, който евентуално ще чете текста, да разполага със свободата сам да доработи пропуснатите детайли, като ги вземе от собствения си преживян опит и наблюдения. Бел.м., tisss.

ДНЕВНИКЪТ НА ЕДИН ПЛОВДИВЧАНИН (612.)

ДНЕВНИКЪТ НА ЕДИН ПЛОВДИВЧАНИН (612.)

 В онези дни имаше толкова неща, които трябваше да си изясня. – Ърнест Хемингуей (1899-1961)

  10 uni 1987.

АСЯ

Глава ІI

  Известно време все пак тъгувах за София, за разкоша да се разхождам из нейните площади, улици, булеварди, а и да си представям, че стоките, изложени зад блесналите в ярки цветове витрини, и екзотичните ястия в ресторантите от лукс категория чакат не някой друг, а точно мен. Не, това, разбира се, не е истинската причина – София ни предоставяше свободата да сме, само мислено макар, каймака на обществото, интелектуален елит, възможност да обсъждаме случващото се у нас и по света може би с най-точната мярка в България.

  Да се съизмерваш с останалия свят, с останалите световни столици, без да осъзнаваш драмата на собственото тъпо живуркане, наистина е твърде опияняващо. Помня как до късно нощем – сврели се в задушни студентски таванчета или в облицовано с овехтели черги мазе, горещо сме спорили с Федерико Фелини, Джеймс Джойс, Франц Кафка, Албер Камю или Жан-Пол Сартр, Самюъл Бекет, как до небесата сме въздигали декадентския моден поет наркоман от минала епоха. Като библиотекар в казармата, например, бях пощурял по романтичния Пърси Биш Шели (1792-1822) и по странните му стихове с екзотични имена на цветя и небесни чувства. Спомням си как с лакомо любопитство, с интерес следяхме вътрешнополитическия живот на онази България на соца, как съпоставяхме нашето движение и нацията ни с онова, което се случва в другите държави на континента и по света. А любовта, ами плътската, романтичната, отчайващата и обнадеждаващата Любов?! Тя получаваше намордник още в студентските читални. Сещахме се за нея в университетската менза или вечер, когато посред трамвайния грохот, душните изпарения и изпълнени с минувачи улици мимоходом ни стрелне с поглед млада, предизвикателно хубава жена с разкошна плът.

  Приятел от Сливен – 32-годишният по онова време Марио (Марин му бе името, но ни заклеваше да му казваме Марио), та този Марио преживяваше сантиментален роман с възрастна преподавателка от университета – жена с име и авторитет, който будеше респект и из академичните среди, и сред обществото. Следващият история Митко (Димитър) Папазов от Ямбол пък си беше изработил списък с възможно най-детайлните особености (вкус и любим парфюм, мелодия, автор, филм, капризи и пр.) на стотина щерки у висшите държавни чиновници, генерали, като целеустремено си заделяше по някоя пара настрани от оскъдната студентска стипендия, само да може да си позволи лукса да отведе евентуалния обект на огнените си чувства в тузарско супер-скъпо за провинциалните ни мерки столично заведение.

  Не! Не това ме вълнуваше, не това търсех.

  Имаше една Вера Ботева в съседния I курс по Руска филология, дошла нейде откъм старозагорските села iс бакъреночервена коса, сини очи и чар. Написах в нейна чест разказ за безнадеждното влюбване – "Мекият бял сняг", по стихове на флорентинския поет и философ на т.нар. "долче стил нуово" от ХII век Гуидо Кавалканти (ок. 1255-1300):

Мекият бял сняг, който пада в тихия въздух, 
ведрината небесна, когато изгрява зората, 
и това е нищо 
пред красотата на моята мила.

  Четох й разказа в една мразовита празна аудитория вдясно от голямото централно фоайе, когато изкачиш парадното стълбище към Университета; от притеснението гласът ми бе толкова жалък, гъгнив, че сам не можех да се позная; така плах, толкова отчайващо непохватен се виждах! Момичето повдигна раменца, изгледа ме от глава до пети съчувствено, присви устни и си отиде, остави ме с разказа и внезапно бликналата непохватна любов. Валеше истински чуден коледен сняг в онази софийска вечер. По улиците тъмнееха незамръзнали локвички и тъмносин старичък мерцедес до уши ме изпръска със снежна киша на ъгъла при изхода край Университетската библиотека. Стори ми се, че на предната седалка беше "моето момиче" с пламтящите си бакърено червени коси и ясно сините си очи, а намусен и кривоглед арабин с огромна черна брада седи зад волана.

  Когато за първи път легнах с момиче, бях вече в трети курс. И то стана ей така... Заседяхме се до късно в квартирата на състудентка от Карлово. След като цял подиробяд до видиотяване бяхме чели от моите записки за предстоящия изпит, тя захвана да ми говори за годеника си от Казанлък, завършващ медицина, ей такива едни – че зъбите му били напукани и му предстояло да се дипломира, пишел си в момента дипломната работа при родителите в Казанлък. Свикнала с него като с мъж, обаче не й се искало все още да се омъжва; могли да се й появят и други кандидати. Подхвана темата "секс", като с пръсти се зае да ми покаже какво измислила, докато гледала "пози" (тъй се изрази) в лъскаво шведско списание. Правех се на Овчарчето Калитко, демек, уж не разбирам, така че – зачервена, вероятно отвратена и от себе си, нареди ми да легна по гръб в леглото и взе да се катери по мен.

  Не беше хубавица, не ми позволяваше да я целувам. "Нека в това да му остана вярна на моичкия" – дъхаше ми в ухото. После наистина се омъжи за онзи, когото така и не видях, а и драмата му никак не ме интересуваше.

  – Решил е скъпичко да си продаде кожата – подкачаха ме момичетата от курса. А една между тях, с такова едно за мен бая странно име: Калудка от Ямболските села, като се пробва да ме целуне веднъж, докато я изпращах късно вечерта до квартирата й зад моста Чавдар, а изненадан се дръпнах и опитът се провали, ми изсъска в тъмното:

  – Ти наясно ли си какво искаш от жените!

  Историята с Лиляна беше и тя странна, но логична. Лиляна беше някога момичето на мой много скъп приятел от детските години. "Лиляна – мойта любов разпиляна", говореше за своето момиче. Пътувахме няколко пъти на автостоп до Пловдив с Лиляна, настояваше да идва с мен за сбирките на студентския кръжец "Димчо Дебелянов" – в Студентския културен дом зад опашката на коня пред Народното събрание, където всеки четвъртък вечер се струпваха буйно враждуващи помежду си... основно поети и по-малко автори на проза; запознах я с момците от бедняшката ми компания студенти от Прованса и неусетно си станахме близки. Ама и не чак дотам.

  Спомням си я застанала пред вратата на студентската менза: ярко, чак яростно гримирана и със сплетени на тънички миши плитчици смолисти коси, но в бонбонено розов шлифер и тъжна, много тъжна; но не отидох тогава при нея. Бяхме се скарали предишната вечер, беше ми се показала зла, твърде зла и спомням си, как пред себе си се заклех повече да не се виждаме. Разбира се, че се виждахме, но в тези тънки взаимоотношения мъж-жена прехвърлиш ли границата на търпимост, сърцето окаменява.

  Чаровна състудентка – Николета от Бургас, известно време ме търсеше да си бъбрим, и не знам защо, но реших, че не ми е на сърце да се усещам преследван, та пред университетската книжарничка вляво от централния вход на Университета й казах нещо, което в никакъв случай не бива да се казва на хубаво момиче, особено когато хубавото момиче цял те поглъща с лъчезарни очи и ти говори с възможно най-приветливата си муцунка: 

  – Не се занимавай с мен, моля те! Защото съм като онези наглед крехки и красиви, но отровни израстъци, които се явяват по картофите, когато ги държат на тъмно и топло в избата.

   Имаше моме от първи курс Българска филология, което ходеше цялото в черно и с буйна рижава коса, сплетена на дебела плитка, метната върху раменете му. Тази искряща коса, полюляващата се меко походка на млада хищница, плюс откровено лъстивите погледи, с които ме предизвикваше, ми правеха силно впечатление. Покрай нея, като улични песове, кръжаха отряд елитни софийски момци, между които: Николай Стоянов – по онова време верен последовател на нашумелия автор Кольо Николов, и поетът, по-късно и литературен критик, университетски лъв и светило, поклонник на Френските прокълнати поети и наперен съгражданин Владимир Янев, който в една мартенска привечер приближи до мен при големите чугунени порти на университетската менза и сдържано уж, но повелително ми рече:

  – Кирилов*, Валя желае да се запознаете. Ето я там, при павилиончето за вестници отсреща.

  – И аз какво трябва да направя? – попитах.

  – Да не се правиш на марсианец! – изръмжа Владко, син на някогашния главен редактор на партийния пловдивски ежедневник "Отечествен глас" и бивш заместник-кмет на Пловдив Атанас Янев.

  Прекосих улицата, конвоиран от съгледвача, и стиснах пухкавата длан на Валентина Р. Докато се срещахме с нея винаги надвечер и винаги след вечеря в мензата, за миг не ме напусна усещането, че много внимателно съм наблюдаван от поне дузина явни и тайни ухажори на червенокосата. В сливенското училище активно спортувала Туристическо ориентиране, тъй че увлечението ми по нея се отразяваше преди всичко на подбитите ми от дългото ходене стъпала. Хвърлях се вечер в леглото, изнемощял от очакване кога, Боже мой, кога най-после Валя ще ми позволи да я целуна по сочните й розови устни. И това, разбира се, най-сетне се случи в една, сякаш специално избрана пролетна вечер, докато звездите блещукаха над нас, а ние седяхме върху прясно боядисана пейка, в същата онази градска градина срещу Софийския куклен театър, край някогашното Посолство на Чехословакия, и се преструвахме на романтични натури. Не ми направиха кой знае какво впечатление целувките й; а може и да съм се заблуждавал, но нещо пресметливо открих дори в начина й да се целува.

  Играехме често интелектуална игра, нейно си изобретение: опитваме да открием най-подходящо артистично определение за някой от предметите или детайли от пейзажа. Да речем, Луната. На какво ми прилича Луната? А дъждът? Дъждът с мека човка кълвял керемидите на покрива, Луната пък й напомняла прозрачно зърно грозде. Второто вече бях срещал у гръцкия поет Константинос Кавафис, но само за да й направя кеф, престорих се на възхитен. Бяхме почти щастливи. Валя правеше проекти за бъдещето ни в общо взето безразличната към нас снобска София. Кой знае от какъв зор, сравняваше се с младата по онова време поетеса Живка Балтаджиева от родния й град Сливен, издала вече първа стихосбирка. Естествено ние с червенокосата бяхме най-доброто, което светът е успял да види от кал и вдъхновение, сътворено от самия Господ бог.

  Когато все пак си поомръзнахме и дойде време да се разделим, рекох:

  – Знаеш ли, прекалено си приличаме по нрав с теб, за да сме истински, ама истински щастливи двамата заедно.

  И тя веднага се съгласи.

  Плътта ни привличаше, ала фактът, че сме били толкова умозрителни, ми подсказва, че в сърцето си сме таяли неразтопен лед и куп амбиции, типични за провинциалист не само от Пловдив и Сливен, както е изобщо навсякъде по света.

  Месец преди да си тръгна от София преживях краткотрайно увлечение по нехайна и доста щура хубавелка от Пазарджик. По цял ден тя сладичко се излежаваше в неоправената си квартира, между другото четеше май и за изпит, сервираше ми кафенце и пържени картофки. Съквартирантката й на тази Славка от Пазарджик беше грозновата, но мила и умна; искрено ми съчувстваше, че наближава часът, когато най-сетне ще си река сбогом със столицата. Сърдечна бе тази ведра снобка Елен, боготвореше фотографа Иво Хаджимишев и опитваше, пред мен поне, да се прави на аристократка.

  Веднъж в квартирата им нахлу весела компания: две пияни момичета и четирима мъжкари. Двама от мъжете хлътнаха в съседната стая с едното моме, което беше повече от пияно, все се кикотеше, заливаше се от смях; после и трети се присъедини към онези там двама, мушна се в онази стая, откъдето се чуваха сочни целувки, пъхтене от борба в разбрицан креват и прошепнати задъхано възклицания; но четвъртият важен-важен кръстоса крак върху крак и върху покрития с протрита мизерна дамаска фотьойл ни демонстрираше на мен и трите момичета край мен как фино се обрязва пурата в единия й край с никелирана машинка, как се овлажнява пурата с език първо и после се пали, като димът се всмуква едва, не като цигара.

  В навъсен дъждовен ден, зъзнещ, мокър до кости, се простих със също като мен зъзнещо и измокрено до кости мило същество със залепнали по бузите й влажни коси; уви, нищо не се беше случило помежду ни, нямахме какво да си кажем, накъсо – зодиите ни не си схождаха. Измъкнахме се от подлеза откъм езерото Ариана край Орлов мост и си помахахме отдалече:

  – Чао, мили!

  – Чао, скъпа моя неслучила любов!

  Колегата от курса ни Борко, който се хвалеше, че спечелил бил на покер японски часовник "Сейко"(по онова време – пет месечни заплати на баща ми в мебелния завод "Напредък"), ме измъкна от упражнения да идем да играем бридж. Не понасям авантюри от този род, но в мизерна студентска квартира, зад кръчмата "Грозд", край булеварда с кестените впечатление ми направи тип, чиято хладна сдържаност и артистична ловкост в покера съответстваше на модерната кройка на светлосивия костюм; и изобщо, от този г-н Каназирев или Каназирски се излъчваше самочувствие на голяма клечка. Към 40-45-годишен, с две хлапенца и жена от сой, имал история с 19-годишната лъчезарна Татяна от нашия курс, момиче от влиятелната по онова време фамилия – министър или нещо от този род, Беличовски. Та ето как темата за прелюбодеянието влезе в съзнанието ми. Татяна стоеше като теменужка в саксия до луксозния си любовник, притискаше се в него, топеше се от умиление, докато онзи с каменното лице ни обираше парите. Изгоря и японският "Сейко" на Борко.

  Стоях понякога час и повече край спирката на автобус 72 срещу Орлов мост. Хладният есенен вятър гонеше сухите листа по тротоара, пръскаше ги, сбираше ги на купчини. Вдигах яката на възширочкия костюм, и пъхнал ръце дълбоко в джобовете, поемах пеш към следващата спирка, т.е. към другия ъгъл на някогашния булевард "Клемент Готвалд", дето каналът на река Перловска се пъха под моста, по който громоляха трамваи, свистяха тролейбусите, обслужващи Подуенската жп-гара. Отсреща, зад канала, по всяко време на денонощието беше отворена евтина шкембеджийница. И си поръчвах двойна супа, добавях повече люто и хубавичко си похапвах.
Ама някакви омърлявени физиономии гълчали от съседните маси – тип с омазано в машинно масло карирано сако и вид на каруцар думка с юмрук пред възпълничка чистачка в униформа на комуналната служба, сухо като чироз бабче брои в шепа стотинки и си бърше носа с ръкава – това никак, ама никак не ме притесняваше – тези хора не ги чувствах чужди, сред тях ми бе уютно, та можех да обмислям мои си неща, докато разсеяно зяпам движението на трамвай № 3 зад голямата оплескана витрина.

  После вземах автобус № 72 от отсрещния ъгъл и автобусът ме качваше над Подуяне, в квартал Слатински редут. Някога било военно укрепление, но времето бе заличило траншеите, окопите, насипите, проходите между тях. Вмъквах се в стаичката си на ул. Петър Митов 8, преобличах се в стар развлечен, но удобен анцуг, пъхвах се под завивките с някоя скучна книга, да речем – "Д-р Фаустус" или "Вълшебната планина" на великия немски романист Томас Ман – единият от двамата братя писатели. По този начин пестях от пари за отопление. Да паля печка не си позволявах; скъпо щеше да ми излезе. Имах котлонче, на което сутрин варях чай, препичах две-три филийки типов хляб и ги мажех с мас или греех премръзналите си пръсти.

  Мръсното бельо подреждах в стари кашони и поне веднъж месечно го изпращах в Пловдив; получавах го подир седмица с кратичко писъмце от майка ми: "Ние тук сме добре. Платихме първите вноски за апартамента. Как ти вървят изпитите?"

  Животът ми всъщност преминаваше минимум четири-пет часа дневно в аудиториите на Университета, и още толкова – в някоя читалня, най-често в голямата Университетска библиотека. Там, в тишината и полумрака, зад високите до самия таван прозорци, до плътно запълнени от томове книги лавици, вслушвайки се на моменти във воя на софийския студен вятър, който разлюшкваше клоните на дивите кестени по булевард Руски, можех на воля да си мечтая за бъдещето – да се пренасям в облените от слънце речни долини на Южна Италия или Франция, да изкачвам острите зъбери на Алпите, да се удивявам, мислено потапяйки се в кристалните езера на Швейцария, Италия, Австрия, да страдам с героите на Достоевски да се възторгвам от спокойната, но и наситена с тревожно очакване атмосфера на Тургеневите повести и разкази, да бродя подир влюбчивите герои на Бокачо и Петрарка, да слизам в преизподнята на Дантевия "Ад", да споря с Гьотевия Фауст за живота, Вселената, любовта и предателството, което винаги спори с човечността и морала на политици и тъпи философи.

  В тази читалня зачетох първата книга на Йордан Радичков и се учудих колко бездарно е написана и колко оскъдна представа дава за могъщия талант на автора. Пак тук с нетърпение разгръщах стиховете на Сен-Джон Перс, и нищо не разбрах, отблъскващ ми се видя претенциозният му стил, да не говоря за толкова прехваления, любим на мнозина Томас С. Елиът – триж по-скучен, да не кажа – направо противен: избръщолевени с апломб безсмислици с претенции за висока философска поезия.

  За всичко това тъгувах като заточеник през първите седмици и месеци след идването ми в Добруджа, която не познавах и от която се смущавах. Лятото си бе отишло, а есента бе натрупала купища погрознели, окаляни мъртви листа в занемарената градина на селското читалище, където след училище вечер девойчета по на тринайсет-петнайсет идваха да ги целуват грубоватите местни ергени. Минавах по опустялата улица, бутвах вратата на кръчмата под селския хотел на Гурково и край мокрия тенекиен тезгях си поръчвах чаша водка; отнасях чашата си на маса до прозореца и зяпах навън в бързо спускащия се добруджански здрач. Към шест надвечер от Варна, Балчик или от Албена се дотътряше автобусът, обслужващ селата наоколо; на тумби-на тумби, позачервени от студа, вкупом се изсипваха оживени, вечно заети в приказки хора, които бързичко се разпиляваха по дворчета и странични улички, и подире им селото пак опустяваше, като че тези бъбриви, шумни пътници никога не са били на това място.

  Не всякога обаче беше приятно да се седи в кръчмата. Там вонеше на стари манджи, евтино кръчмарско вино и ракия, разговорите неизменно се водеха на висок глас; усещах, че присъствието ми сковава родителите на моите ученици, твърде любезно се държаха тези доста по-възрастни от мен гръмогласни мъже. Тъй че по-често заобикалях кръчмата, отивах да погледам как момчетата играят на тенис в салона на местния им клуб "Славия". Но там пък не всяка вечер се играеше тенис или ритаха топка.

  – Кого чакате? – попитах невзрачното момиче, което вече половин час бавничко се разхожда или умислено стои под ръмящия ситен дъждец на спирката и от време на време поглежда часовничето си.

  – Автобусът закъснява, а чакам братовчед ми Красимир да се върне от Балчик – каза, но не ми се стори притеснена.

  Качихме се в сладкарницата на втория етаж над кръчмата и храбро пих чаша сок с вкус на леко вкиснала тиква под неодобрителните погледи на възпълничко пъпчиво момче с едва-що покарала брадица и във ватенка, което топлеше задник около мъждящата печка. Дамата на масата ми не се и докосна до чашата си с тиквената чорба, учтиво ме изчака да приключа с пиенето и тутакси обяви, че бърза да си ходи, защото я чакат вкъщи.

  След седмица моят нов и единствен засега приятел Данко пред входа на същата сладкарница, на площадката пред стълбището за към втория етаж на сградата, ми представи две нафунели от студ селски момичета в палта до петите, сиви на цвят, десенът – рибена кост, еднакъв десен и кройка:

  – Тази е Таня! – Здрависваме се. – А пък тази е Асито! – Навежда се, но тъй че и приятелката Таня да го чуе: – Много е лесна, горката!

  Ася беше момичето с очилата с бая голям диоптър, с което имах чест да разговарям на спирката и да изпия чаша нектар с вкус на тиква: слабичка, невзрачна, просто едно от хилядите скучни момичета и невзрачни млади жени, с които е пренаселен светът.

  Следва

 

Пловдив – най-древното жизнено селище в Европа

Plovdiv, edited on 01 uni 2021 

–––

* Георги Кирилов се подписвах, като коректор и стилов редактор в някогашния студентски вестник "Софийски университет" (5 хил.екз. тираж); наивно смятах, че фамилното ми име Бояджиев смърди на ислямско присъствие по Българските ни християнски земи, а двата ми майчини рода са клани от правоверни по време на Априлското въстание от 1876 г. в Калугерово (прапрадядо ми Ангел бил в четата на Бенковски) и в Перущица (оцелял единствено прадядо ми Гочо (Георги) от заможния Хаджи-Трендафилов род, изклан до крак. Спасява го бездетен турчин, като го отървава от джелатина и го осиновява едва петгодишен, както гласи една от двете версии в майчиния ми пазарджишки род. Бел.м., tisss.

ДНЕВНИКЪТ НА ЕДИН ПЛОВДИВЧАНИН (611.)

ДНЕВНИКЪТ НА ЕДИН ПЛОВДИВЧАНИН (611.)

 В онези дни имаше толкова неща, които трябваше да си изясня. – Ърнест Хемингуей (1899-1961)

  10 uni 1967.

АСЯ

Глава І

  На 26 октомври 1971 г. си взех сбогом с поомръзналата ми София, постоях няколко дни при родителите ми, доволен, че най-сетне съм приключил всичко, свързано със следването ми в София, а вечерта на трийсет и първи вече бях в нощния бърз влак закъм Варна. Облегнат на стъклото в полутъмния миризлив коридор, с цигара в ръка, виждах се в позата на готин млад аристократ, тръгнал да завладява непознати земи. Вероятно това чувство е присъщо на млади честолюбци, напуснали снобска София, за да тръгнат да завладяват света, но какво сме виновни ние, младите честолюбиви глупаци, нали! Вината е в столицата, която за някакви си четири-пет години ни вдигна самочувствието до небесата. 

  По пътя се запознах с нисичко черно момче, от което лъхаше на нафта и машинно масло. От Силистра, Амед се казва. Тъй като свършили в техния край рано жътвата, прехвърлили ги с комбайните барабар, да помогнат на селяните от Тракия. Та се прибираше у дома си дребничкият черен Амед, аз пък висях в коридора на вагона, та така, обгърнати от цигарен дим, бъбрехме за това и онова: той – със самочувствието на човек, който на месец си докарва по около 900 лева (десет заплати на баща ми в държавното мебелно предприятие "Напредък"), моя милост – с интелигентска мътна представа, че е пъпът на Вселената. На заранта и подир обяд Варна, в която не бях стъпвал до онзи момент, обходих надлъж и шир; зяпах огромните й здания, които ми напомняха изоставени испански галеони по плитчините на тесните й стръмни улици. 

  Същия ден, т.е. на 1 ноември 1971 г. надвечер, от междуградския автобус, който още вонеше на плажни масла, успях да зърна на един завой мръсно-сивото късно есенно море край курорта Албена; после, през нощта, на втория етаж в опразнения балчишки хотел слушах в леглото си бумтенето на прибоя, който там е на крачка зад улицата с изтеглените върху пясъка рибарски лодки. Бях почти сам в двуетажната сграда.

  Докато ме записваше на рецепцията долу, момичето изведнъж захвърли сухия тон, като разбра, че идвам от София: 

  – Да не бяхте сега вие, вече да съм ударила ключа и да съм си в квартирата. 

  Сврени над мъждящо електрическо котлонче, докато яростният ноемврийски вятър раздрънкваше стъклата на горния етаж, с това към 19-20-годишно момиче, за което си спомням само освен че беше с много сладка муцунка, че била от Шумен и смятала да кандидатства следното лято пак математика, изпушихме по няколко цигари. И после подир нея изкачих стълбището, и тя отключи първата попаднала пред очите ни врата вдясно, с прозорец към брега с изтеглените рибарски лодки, па слезе да донесе още едно-две одеяла, че горе беше не само мразовито, но и влажно. Когато се завърна с одеялата и съгледа транзисторния ми приемник върху нощното шкафче, взе го май за касетофон: "Случайно да имаш песента Je t’aime?" – и хлопна вратата, като казах, че това е радио, тъй че мелодиите не ги поръчвам аз. 

  Бях задрямал вече, когато ми се стори, че откъм съседната стая долита гласчето на регистраторката, омесено с дрезгав, нахакан мъжки глас; стори ми се и че дочувам не мелодията Je t’aime, естествено, ами нещо подобно, но съм бил дотолкова уморен, че вероятно съм се излъгал. Всеки случай, защо ли да крия! – колкото и да ми се спеше, нямаше да съм против момичето от Шумен да лежи голо в моето легло, да се гушкаме и любим под бумтежа и тътена на онзи страховит морски прибой в тъмното. 

  На сутринта казах довиждане на масивното женище, което бе заменило момичето на рецепцията, и с двата си тежки обемисти куфара поех нагоре по стръмната улица към площада, където някога се намираше автогарата на Балчик. Рейсът за Гурково тъкмо бе отпътувал, следващата кола трябваше да потегли късно подир обяд, висеше гъста мъгла, ръмеше ситен дъждец и откъм пристанището долиташе дрезгавото мучене на корабна сирена. Пресметнах си наум париците и седнах в черна таксиметрова волга.

  Мъглата се стелеше и ниско над тесния асфалтиран път; шофьорът попита чий съм, отвърнах, че не, не съм тукашен, и след двайсет минути той пак попита, ама този път попита къде да спре. Казах да спре пред училището, пък той спря не пред училището, а пред сградата на общинската управа. И оттам излезе Пешо Кирилов; само че за мен тогава той още не беше Петър Кирилов – колегата математик с тънък усет за ирония и майтапи, а някакъв си непознат, прекалено захилен мъж с посребрели коси. Жена му работеше нещо си в канцелариите на съвета и ако се не лъжа, тя удари в паспорта ми печата на Гурково, който печат тогава възприех честолюбиво като документ, че оттук, та до свършека на живота си вече тялом принадлежа на този край. Да не повярваш!

  Прекосихме с Пешо разкаляния асфалт с отпечатъците от веригите на трактори и от гумите на камиони и ремаркета, той открехна прясно боядисаната възниска тенекиена вратичка и тя жалостиво изскърца. Горе, в учителската стая, четирима или петима ме посрещнаха угрижени, хем и с издължени физиономии. Сградата бе нова, всичко тук ухаеше на прясно, новичкият паркет в учителската им стая лъщеше от чистота, тъй че калните вади от обемистите ми два куфара чудно се смесваха с калта от обувките ми.

  Напереният мрачен на вид мъж сред дузината млади даскалици се оказа шефът. 

  – Очаквахме ви по-раничко да дойдете! – притвори вратата на кабинета зад гърба си и ме покани да седна на дивана, а сам се монтира зад необятното директорско бюро. 

  В кабинета му бе толкова тихо, че чувах как пламъкът се бунтува в нафтовата печка и вън леденият вихър с поривите си довява от надвисналото мрачно небе печалния крясък на прелитащи високо над селото от север към юг горди ята диви патици. 

  – Важното е, че все пак дойдох! – отвърнах заядливо, макар и със спокоен тон, дори му се усмихнах... колкото приветливо, толкова и предизвикателно.

  Усмихна ми се и той, или по-точно казано: само си оголи зъбите. 

  После из яко разкаляна улица шляпах след дребничък кривокрак мъж с големите му кални галоши. Поприхлупеното небе, ръмящият непрестанно дъждец, който ту спира, току пак захваща да ми се набива в дрехите, приказливата му буля, госпожата на моя хазяин, който се оказа местният Фигаро, бръснарят на Гурково, нарастващата досада, и всичко това вкупом взе да ми идва в повече. Мълчах, а ако ли не мълчах, отвръщах късо и троснато на въпросите. Пред къщица, изникнала като свежа гъба из калта, ято едри бели гъски ни приветства с дрезгави тържествени крясъци. Окачих си балтона в салончето, градските луксозни обувки подпрях да се изцеждат зад вратата и влязох в полутъмна стая с нисък шперплатов таван, легло за двама и бюфет с витринка, която капризно, заядливо звънтеше при всяка моя стъпка върху рехавия дъсчен под. 

  Най-сетне сам в полуздрача зад закритите с бая плътни ленени щори прозорчета, в обкръжение от дълбоко чуждия ми стипчив аромат на селска къща и на просмукваща се буквално в костите ми мразовита влага. 

  Поканиха ме да обядвам с тях; и разбира се, отказах, върнах се в училището; пътем от лавката се заредих с кутия вафли. Сега си мисля, че още същия подиробяд влязох в първия си учебен час; възможно е обаче и да се заблуждавам. Все пак доста вода е изтекла оттогава, доста кал съм изгазил, доста ноемврийски дъждове съм преживял.

  Тогава съм бил на около двайсет и четири, директорът – три или четири години по-възрастен; но не го чувствах по-възрастен: допадаше ми трезвостта и спокойствието му. Дошъл нейде си откъм плевенските села с жена си, и тя математичка, и двама им сина – сдържани, типичните учителски деца момчурляци. Надвечер, след последния звънец училището някак бързо изстиваше, леденият ветрец свири в зле уплътнените врати и прозорци, та всички бързахме да се разотидем. 

  Не кой знае колко често директорът Никола Петков ме канеше у дома си. Наливахме си от слабата добруджанска ракия, и както внимавахме да не задимим с цигарения си пушек тясната кухничка, бъбрим за събитията по света. Жена му беше мълчаливо и тихо същество, не вземаше участие в тези наши мъжки разговори – седи си отстрани, вплела една в друга длани, гледа ни внимателно, мълчи. По някое време разливаше по чиниите вечерята и с лъха на сготвено вкъщи, а и с мекотата, която струеше откъм цялото й присъствие на жена в селския бит, ме връщаше към уюта на майчиния дом. 

  Колко самотен бях, като се прибирах след тези вечери в квартирата си! Напомняше ми зимните нощи в лъскавата София, когато на път от Университетската читалня към студентската квартира в сутерена на едноетажна къща сред може би най-занемарения район на София – боклучавия квартал Герена, се заглеждах по богаташките осанки на жилищните блокове източно и на север от Паметника Левски. Свил се от студ, докато прекосявах градинката пред софийския Куклен театър, гадаех как ли си живеят онези мъже там, зад белите и розови перденца, покрай хубавите си сластни и знойни жени.

  Заспивах бързо. 

  Моите съседи, хазяите ми, се чудеха как да ми угодят: все ще измислят нещо, което да ме приобщи към техния дом... Само че аз странях, криех се като лалугер, и не че не обичам бумтящата, наблъскана с цепеници селска камина и уханието на селска гозба, тъкмо извадена от фурната, но силно ме отблъскваше склонността им да чепкат или разплитат всяка инак толкова ясна и толкова простичка, според мен, битова история.

  Нощем, когато в прозорците на стайчето ми нахлуваше и свиреше всепроникващият добруджански вятър, слушах как някой ситничко ходи и тропка по тавана с ноктенца. Поне четирийсетина диви гълъба зимуваха над главата ми; та ето, значи, десетина от тях стопанката сервира на масата ни една вечер с вирнати крачета; препечено на жив огън, месото им се оказа доста вкусно. Веднъж Петраки – Петър му бе името, измъкна възстаричка двуцевка, изгуби се за около час, па сетне, както си изтупваше патъците от снега, метна върху масата зад вратата в антренцето окървавен див заек. Изпухтя, че наоколо бъка от зайци, обаче нямало мъже да пообиколят из горските пояси край Гурково. Колко прав е бил се уверявах много пъти след това, когато по-късно тръгнах сам да шетам из селцата наоколо, повечето от които пустеещи, умиращи, занемарени.

  Зимно време обикновено боледувам от сливици и настинка. Залежах се няколко дни в голямото семейно легло за гости у Петраки. При мен бе яко мразовито, та чак щипе; гледам, в полумрака лъщят позлатени с фалшиво злато порцелановите им канички от сервиза в бюфетчето, слушам крясъка на гъските у съседите и булката на Петраки – с цяла глава по-висока от мъжа си яка селянка, как кълне, сърди се на някого. Скръцна портичката на дворчето, чувам, непознат мъжки глас боботи: 

  – Маро ма, даскалът тук ли е? 

  Ставам, намятам балтончето. Насреща ми се хили непознат, кажи-речи, великан; хем с присмехулни очи, и не ми цепи басма, не се усуква, ами кара право през кестермето:

  – Кво става бе, Джорьо! В цяло село момичетата само за теб говорят. Ти кво, криеш ли се? От момичетата ли те е страх?! 

  – Не – казвам, – не се крия. 

  Пеню Охлюва му викат. Млад, буен и веселяк. По-късно отиде да работи в мината на Оброчище, срещу курорта Албена. По някое време, чувам, сменил занаята, оженил се. Но тогава, през кишавата зима в Гурково, Охлюва ергенуваше, търсеше си компания.

  На следния ден ми се появи Плугчиева. Плугчиева, на която не й знаех името, влетя, разтръска паянтовата витринка с решителната твърда стъпка на боец, който е наясно какво желае светът от узрялото да ражда и да върти къща селско моме, дръпна един от столовете, седна до главата ми, положи длан на челото ми и въодушевена рече:

  – Аууу, ама ти наистина гориш! Ама ти наистина имаш температура! 

  Чак после се запознахме; по-точно, официално тя ми се представи, като ми връчи и чисто новичък учебник по френски език за VІІІ клас. Поблагодарих й аз... и естествено тутакси получих покана в най-скоро време да й отида на гости, та да ме видят майка й и татко й. В тяхната компания впоследствие щеше да ме види и господин старият поп на селото – жизнерадостно отче с палави оченца, смукач на вино и ракия и със също тъй палав език, изкушен от налята женска плът, от греяната им добруджанска ракия и препечени на ръжен свински мръвки, наред с масали за любовни беди и авантюри до късно нощем. 

  Така изтекоха първите ми два месеца в Добруджа. Нова година изкарах в родния ми Пловдив, а няколко дни по-късно от Университетската канцелария си взех дипломата. Подкарах февруари в нова квартира, вече не в края на селото, ами покрай площада и срещу общината. Между училището и къщурката, където си пренесох куфарите, беше селската черква на Гурково (някогашно Гяуркуюсу, "гяурско свърталище"). Новият ми хазяин бай Тодор и жена му бяха саможиви и кротки хорица на преклонна възраст. Не разбрах само кой бие камбанката на черквицата. Може би бяха тези двамата старци. 

  Веднъж седмично се къпех в банята към училищния стол; пак там се уредих и да се храня, тъй че какво ли още ми липсваше! 

  В училището работеха местни, но и придошли от съседните села млади момичета и жени. Работата сближава. Половината от тези момичета учеха задочно, готвеха се за изпити, тревожеха се; другите живееха в очакване животът да ги изненада. Че с какво ли? Е, с нещо романтично, разбира се. Две от тях вече се бяха опарили; от тях вееше безнадеждност, въпреки че се показваха приветливи, склонни към авантюри. Едната, шепнеха зад гърба й, има двегодишно детенце; близките й го гледат недалеч оттук.

  Драмите на тези селски момичета някак не ме вълнуваха, към усилията им да бъдат забелязани, да заживеят с романтика и страст като във филмите, не откривах капчица жал у себе си. Какво щеше да стане утре и вдругиден с тях? Всеки случай, нямал съм намерение да участвам в личните им женски драми. Разполагах се в чистак новичкия си кабинет по литература, турях да се върти на новия стереограмофон дългосвиреща плоча на Чайковски с неговите Литургии и в опразнената надвечер двуетажна сграда, прикован от тържествената траурна музика, отнесен в други светове, дращех горчиви от самотност стихове. Очаквах и на мен да ми се случи нещо – само не тук обаче, не и сега! Нека да мине зимата, ще се изправя и аз край морето, ще вляза в истинския мой живот с хоризонти, авантюри, двубои, рискове и жертви в името на човешкия род. 

  В началото на февруари ме запознаха с Данко*. Данко се прилепи към учителската ни младежка компания. Беше доста непохватен, отдалече личеше колко му е приятно с момичетата, а се държеше на разстояние. Показа ми у тях, в кухничката на майка му, опърпана тетрадка голям формат с карирани листове веднъж и с преписани на ръка негови стихове; сториха ми се добри наброски. Беше поне искрен – това нямаше как да не усетя. Били сме двамата честни, ама и доста наивни. Като че точно това май ни сближи – обсъждахме света, откривахме грехове у нашите политици; и ако случайно някой ни чуеше как бъбрим в бедняшкото кухне у вдовицата все за велики световни дела, би ни взел за ужасни позьори.

  Гурково неусетно стана за мен част от Добруджанската тера инкогнита – и както зад оскъдния откъм изненади равнинен пейзаж се крие могъща, страховита притегателна сила, така и зад оскъдния откъм външни проявления добруджански характер клокочи първична жизненост. Един от първите ми набези към непознатите до онзи миг за мен хора и ситуации бе интуитивен – присъединих се ей тъй, мимоходом, към погребална процесия. Какво правех сред нажалените добруджанци ли? Ами изучавах, Боже мой! Бих легнал и с мъртвеца в прясно изкопаната яма, само сам да разбера как изглеждат отдолу сълзите на оплаквачките, какво естетично има в хвърлените буци тлъста кал.

  Четвъртък ми бе свободният ден, ден за проверка на писмени работи. В четвъртък бродех по къра наоколо, завирах се из поясите, надничах зад прозорците на отдавна изоставени къщи сред напуснатите, заседнали сякаш в мъртвилото селища наоколо, следвах кръженето на гаргите около някоя мърша под дърветата или вървях подир броеницата от крачета на зайци и лисици върху тънката ледена корица над пухкавия снежец. Веднъж, след като пред мен като пламъче се мерна лисича опашка, поех по следите на лисицата и открих оглозгани кости, козина от сърничка. В полу-ботушки и кожено яке, бях почти щастлив, че откривам свят, преизпълнен с изненади, с изгреви и залези, свят, зареден с всичките възможни оттенъци и багри на живота, откривам и мразовития, щипещ, боцкащ, замайващ дъх на свобода, която всъщност е правото да разполагаш със себе си, необезпокояван от каквито и да било забрани и задължения.

  Данко живееше сам с майка си. Бил момчурляк, когато баща му издъхнал. Сестра му Дора тъкмо приключваше гимназия в Толбухин или Варна, така че той се явяваше и един вид опора за майка си. Как па не я видях ни веднъж инак майка му, освен цялата облечена в траурно! А в онази година още млада ще да е била майка му леля Керанка, към 45-годишна. Чакаше го вечер до късно да вечерят, но видеше ли ни двамата, като сянка принасяше вечерята и после се отправяше към съседната стая.

  Израснал в обичайната си среда, в същата атмосфера, която мен ме задушаваше от скука, Данко плуваше в селския бит като риба във вода. Стихия по онова време са ми били авантюристичните набези – така че да тръгнем към Златните пясъци, да наемем стая в може би най-луксозния по онова време хотел – "Амбасадор", и после цяла нощ да не спим заради жежки приказки за красиви сладки момичета, стихове и политика, а на утрото да се втурнем през целия мъглив зимен ден да скачаме по огромните обли камъни от пясъчния бряг срещу "Амбасадор" чак до курорта Албена беше моя идея.

  Надвечер се озовахме пред три-четири метра широка вада, която се провира и шуми из високите изсъхнали, ала влажни от мъглата тръстики. Рекичката Батова. Спряхме прибиращо се от Варна балчишко такси. Едва бяхме минали и двеста-триста метра по нанагорнището, див заек се замята между фаровете. Тръпка си е да гледаш задницата на див заек как подскача пред муцуната на колата. Усетих тъп удар; и в светлината на фаровете зад телце с потръпващи спазматично лапички Данко вдигна от пясъка край шосето нещо пулсиращо: сърцето на заека, летял красиво като стрела само допреди миг. Нямаше да повярвам, че – даже и отделено от тялото, сърцето може да пулсира самичко, но това съм го видял с очите си. И ние тъй, както заешкото сърце, опитваме понякога да пулсираме извън себе си. За колко време обаче?**

  Следва

Пловдив – най-древното жизнено селище в Европа

Plovdiv, edited on 31 maj 2021 

Илюстрацията долу:

В Балчик с осмокласници от Гурково***, 1972 г.

___

* Добруджанският поет Йордан Кръчмаров – Данко (1948-1986). Вж. https://bg.wikipedia.org/wiki/%D0%99%D0%BE%D1%80%D0%B4%D0%B0%D0%BD_%D0%9A%D1%80%D1%8A%D1%87%D0%BC%D0%B0%D1%80%D0%BE%D0%B2_(%D0%BF%D0%BE%D0%B5%D1%82)

** Години по-късно, след смъртта на Данко от разрив на сърцето сред Толбухин (дн. Добрич), видях епизода от февруари 1972 г. с ударения заек като предзнаменование. 

*** Вж. https://bg.wikipedia.org/wiki/%D0%93%D1%83%D1%80%D0%BA%D0%BE%D0%B2%D0%BE_(%D0%BE%D0%B1%D0%BB%D0%B0%D1%81%D1%82_%D0%94%D0%BE%D0%B1%D1%80%D0%B8%D1%87) Бел.м.,tisss.