...онова спокойствие, което обзема хората, щом разберат, че – колкото и зле да им изглежда положението, няма абсолютно никаква причина то да не продължи да се влошава.*
13.noe.2017.
ВЕЛИКОЛЕПЕН ДЕН, ВЪЗХОЖДАЩ В СВЕТЛИНА
Великолепен ден, възхождащ в светлина, в омая – хоризонтът свеж, от слънцето окъпан, и ти – усмихната липа, пред мен като жена, която на сърцето ми до болка си ми скъпа...
Здравейте, птици в празничната синева или под облаци от делничната врява скрити, така щастлив съм, че ви има на света очите ми да теглите нагоре, към звездите!
Благодаря ти, черквице! С пиринчения звън о, как от мен очистваш кротко бесовете диви и пак съм тук момченцето от онзи хубав сън, където всички хора са добри и тъй красиви!
Пловдив – най-древното жизнено селище в Европа
Plovdiv, edited by 2 may 2021
Илюстрация:
- Май 1966 г., ефрейтор в ракетен дивизион над Хасково.
- Утринен изглед от станцията, в която служих 23 месеца.
–––
* Дъглас Адамс (1952-2001), от "Дърк Джентли. Холистична детективска агенция" – хумористичен роман, публикуван за първи път през 1987 г. Бел.м., tisss.
Човешките същества лесно се приспособяват, тъй че до обяд в живота край къщата на Артър настана определен ред. Избраната от Артър роля бе да си лежи и пошляпва в калта и от време на време да настоява да се види със своя адвокат или с майка си, или пък да получи една хубава книга; докато избраната от мистър Просър роля бе да прави периодични опити да вразумява Артър чрез някой нов убедителен довод, лаф от рода на: "за благото на нацията" или "необходимостта от прогреса", или пък "Те и мойта къща я събориха, ама дори не се и обърнах да я погледна", също и чрез други най-различни ласкателства и закани; избраната от булдозеристите роля бе да седят и да си пият кафенцето и да тълкуват синдикалните наредби, за да разберат дали па не могат да изкрънкат материални облаги от създалата се ситуация. Накъсо, планетата Земя се движеше бавно и сигурно по установения от хилядолетия несигурен път през Космоса.*
12. noe. 2017.
ИЗКУСТВОТО, ФИЛОСОФИЯТА, ЖИВОТЪТ
Животът в изкуството е не толкова черна мъка и болка, колкото е ирония и веселие; преди всичко друго обаче е самоиронията – див лудешки смях, че сме такива, каквито сме, грешни, склонни да мечтаем, да се възторгваме от илюзии преходни, по-уязвими и ефимерни от мушица еднодневка.
Посредствеността ще отличиш по това, че заема строга, назидателна поза. Ей това пъстро веселие, привидна за страничния лекота да твориш както дишаш, няма да ти прости... Нормално! Нима очакваш нехайният автор на стихове да рече за себе си с фалшива сърцераздирателна въздишка: "Ох, аз съм дипломиран философ-психолог, аз съм Сократ, Исус Христос и Апостола Левски на ХХI век". Фалшивото винаги лъщи, драги, и ти взема очите, именно с единствената цел да не забележиш, че е фалшиво.
Пловдив – най-древното жизнено селище в Европа
Plovdiv, edited by 1 maj 2021
Илюстрации:
- По-малката от двете ми дъщерички.
- Правнучката от голямата ми щерка.
–––
* Из бестселъра на г-н Дъглас Адамс (1952-2001), писател и драматург, и британец, автор на хумористична фантастика. Сред най-четените му книги е "Пътеводител на галактическия стопаджия", представена през 1978 г., като радио-комедия, която авторът превръща в трилогия от пет книги, чиито продажби надхвърлят 15 млн. екз. до 2001 г., до края на живота му.
Нека се развие булото като цвят бадемов!/ И ложето да блесне сякаш е от мрамор/ в тоя миг на момичето в душата./ О, хладна тъкан на чаршафи/! О, сняг през Април!*
30 apr. 2007
НЕОПИТНА ЛЮБОВНИЦА
Тъй много е което от мен е отлетяло, но спомням си момето с игривото му тяло,
с усмивката свенлива, с въздишките стаени как с длани зле прикрива гърдите си от мене.
Едва я разсъблякох, и тя не ми помогна, и после се разплака, и дожаля ми много,
и казах й ядосан да си върви самичка: любов нима ще прося, когато ме обичаш!
И легна тя тогава в зелената морава, и цяла нощ я любих, и беше тя такава
податлива и мека, и странно мълчалива, като една пътека в дълбока орна нива,
и не един и двама след скритата й драма
по нея ще минават, а мене ще ме няма.
Пловдив – най-древното жизнено селище в Европа
Plovdiv, edited by 30 apr. 2021
___
* Из "Съзнанието на жената"от Ангелос Сикелианос (1884-1951), гръцки поет, роден на остров Левкада. Бел.м., tisss.
Броят преодолени загуби и поражения определя що за мъж си, докато младата жена придобива царственост само в присъствието на истински мъж. – Аноним (1947)
14 jan. 2008
НЕПОЗНАТА
Косите ти без златен гребен под шапката широкопола, косите ти без златна фиба, увити хлабаво на кок... Към тях ръката ще посегне, за миг – към устните ти голи, и плъзгайки се по гърдите, ще спре на твоя ханш висок.
Ще те погледна, ще отмина и повече не ще ме срещнеш, на спомена реката светла случайното ще позлати – но в някоя случайна книга героят, влюбен безутешно във героинята случайна, ще бъде с моите черти.
Нация, която от малодушие, страхливост или нагаждачество към властния на деня допуска най-светлите й личности да бъдат притискани, унищожавани, докато тарикат без скрупули я манипулира и разпродава на най-отявлените й врагове, не заслужава място в Европа, туптящото сърце на християнската ни цивилизация. – Аноним (1947)
Нация, която от малодушие, страхливост или нагаждачество към властния на деня допуска най-светлите й личности да бъдат притискани, унищожавани, докато тарикат без скрупули я манипулира и разпродава на най-отявлените й врагове, не заслужава място в Европа, туптящото сърце на християнската ни цивилизация. – Аноним (1947)
05.05.1999.
ОТ ВЛАСТТА ЛЪХА КОСМИЧЕСКИ СТУД
Събудих се преди половин час: лежа, мисля си за всички, които са постъпвали зле с мен. Едно зверче ме ръфа отвътре и не мога да бъда спокоен. Скачам от леглото, в кухничката паля първата за този ден цигара. Самотно ми е. Сега, в тези мои години се чувствам като онзи митичен цар Мидас – до каквото се докоснел, ставало златно, та и така умрял в злато на остров Крит. Не мога да печеля пари, това е ясно. Ограничавам разходите до най-неотложното, само колата да е наред и заредена за излитане – тя е физическото ми чувство за свобода, от което се възползвам веднъж-дваж седмично, и все по-наблизичко. Не ми се нравят хората наоколо. Разочарован съм от тях, ама си внушавам, че са добри и затова ги обичам, трябва да ги обичам. Щерките на мен май приличат. Ограничават се. Затаени в себе си. Жестоки в оценките си. Крият си обичта. Душите им – птиче в кафез, преизпълнено със страхове и съмнения. Потиснати са ми децата. Питам се, има ли място, подходящо за нас тримата. Понякога ми се крещи от болката, която ми нанася тази невежествена и пошла България. А Небесата не носят отговор. Откъм Небесата лъха космически студ, пустота. Толкова ли сме временни и уязвими, Господи!
За да съм щастлив, трябва да се заблуждавам, себе си да лъжа. Наоколо – лакомия, боричкане, простащина. Като вървях вчера към училището, отдалеч чувам звънливо момичешко гласче – някогашните наши хлапашки цинизми бледнеят пред тези! Спрях, изчаках да наближат... Три 10-12-годишни момиченца и дребничко момче с ученически чанти. "Ама, господине, ние така си говорим – рече малкият, без да съм казал и дума. – Лили е отличничка по български" – сочи ми височко рядко красиво девойче. Нищо, нищо! – усмихвам се. – Викам си, я да видя кой така чудно говори. А коконката свива устничка: "Не съм аз! Не съм аз". Е, как от калта да сътвориш духовна хубост! Чувам баща ми: обърнал се към тенекиената стена в раздрънканата линейка, която го отнася към софийската клиника "Пирогов" шепне; там ще издъхне абсолютно сам, изоставен след часове. Онова "Олеле, майчице!" – пошепнато, някого да не разстрои, светът да не разбере, да не узнае, че страда. О, мълчаливецо! И как да простя на някаква пикла, че не си мери приказките, точно аз – синът ти, синът на войника фронтовак, когото не съм чул и в най-голяма мъка и тегоба груба дума да изречеш?
10.05.1999.
Не е безобидна шумно подхванатата с подписки, с декларации кампания на нашите "видни интелектуалци", на митингуващите стотина, от които повечето са пенсионери, бивши хвалители на "славната БКП" на пуст столичен площад. Раздиплените сръчно изрисувани лозунги "За мира, против войната!", "Спрете мръсната война!", и особено "Долу агресорите от НАТО!" – до болка познат казионен театър; ами с представления от този вид раснахме като поколение, нали с тях ни възпитаваха от невръстни! Стари номерца от селска вечеринка. Парадоксалното е, че стотината тартюфовци са същите "рушветчии, политически интриганти и български интелектуалци", за които, едва 24-годишен, Ърнест Хемингуей иронично пояснява в репортажа си "С какво се занимават кралете на Европа"*: "български интелектуалци, което в България означава особени хора, поели достатъчно знания, за да загубят способността да бъдат повече честни".
В далечната 1980 г. с изплакнат мозък пробвах да надращя стихотворение "против агресора", когато бойна авиация на САЩ бомбардираше "братския" либийски народ. После се разбра: пострадала единствено луксозната резиденция на онази чудновата персона – "скъпия приятел и съратник на строящия се Световен социализъм другаря Муамар Кадафи". Одиозния образ на човек през ден-два ни показваха по телевизията как се блещи към облаците, назидава сънародниците си, пери показалец – същински Месия.Кого се силех да защитя! Вдъхновител на терористични акции в християнския ни свят, онзи, който внушава на мюсюлманина, че някой планира да завладее Либия заради пясъка и камилите? Дали и за моето поколение бели опитни мишки от бившия соцлагер не важи Мойсеевата идея? Може би когато измрем всички, манипулирани от партайгеносетата на соца, внуците ни ще започнат да разсъждават със собствения си ум, и не от идеологическа и партийна, а от нравствена гледна точка?
Ето ги в друга светлина някогашните, въздигнати от Партията "говорители и творци от името на народа". Да не би да са се заблудили?... Не е то заблуда. Не са вчерашни. Добре знаят какво вършат. Има, обаче, и нещо положително все пак: сами се откриха, изпълзяха изпод ореола на приличните средна хубост хвалебствени стихове, поеми, романи, драматургия, витиевати речи и клетви на вярност вече не към вожда си, ами към Бог. Тягостно е да усетиш тази пасмина от майстори на пропагандата, чиновници на партийната линия в Писателския съюз – верни на БКП, СДС, НДСВ или друга някоя дружинка от лицемери, но е оздравително. Оттук-насетне как ще те заблудят? Ами че червените кукери на площада с калиграфски изрисувани бойки лозунги не защитават Сръбската нация, ни бягащия от НАТО-вските хвърчила и бомби обикновен сърбин. Защитават мира изобщо, Югославия изобщо, а конкретно?!... Конкретно те защитават Милошевич и политическата менажерия на побърканата върхушка в "Титова земля", вдъхновителите на грандомания, злоба, патриотарска ненавист.
25.06.2011.
Седя на едно място и не помръдвам сякаш, ала дните ми, сезоните, годините все по-бързо се въртят, все по-прихлупен хоризонтът става. Хвърлям поглед, заничам вече не зад девет планини и морета, а все по-близичко. Същият хлапак съм уж, но колцина от връстниците ми в Отвъдното вече се преселиха, а колцина сред приятелите си бих познал иззад състарената кожа и очите с угаснал взор! Дяволитостта, мисля си, не ме е напуснала. Същият съм си вътре в себе си: ламтящ за щуротии доверчив оптимист, съзерцател и ловец на илюзии, а младите, които идат подире ни, вече ме изобикалят, избутват ме сякаш от бързея на живота.
Знам, животът ми в най-висока степен от мен зависи; нравът ми преди всичко друго го определя откъм аромат, цвят, кипеж; само че този мой едничък живот забавя ход, притиска ме към материалното, което си е една умора за всекиго тук от нас с наниз от материални придобивки, колкото и неукротимо да се стреми душата към щастие, към любов. Никой не ме обича повече от мен самия. Никой с мен се не съобразява повече от мен самия. Духом не съм се променил, не съм се отклонил, надявам се, от суетата, където съм се установил в мислите, в стремежите си. И какво от това, питам, като все по-малко нужен съм на света? Нижа думи, съчетавам ги в изречения, удоволствие ми носи писането, особено сутрин рано, когато денят се е ширнал пред погледа; следвам интуитивното, доколкото го усещам, и търся ведрите местенца, които ме очароват, и търся тишината, която все така ме изкушава да надничам любопитно към утрешното.
Човек живее колкото сам си отпусне. Мисля си за момичето, което се заля с бензин и се запали встрани от парадния вход на Президентството, точно където властващата пасмина лицемери бе посадила оперен мушморок**, (в простичкия смисъл на думата). Онези, които си тръгнаха физически от живота, когато премислям как са си тръгвали, откривам – месеци и години, преди да се стопят както бледи сенки, са преставали да мечтаят, престанали на себе си да разчитат, гълтайки с шепи лекарства, които само удължавали агонията на сгърчената от уплах и отчаяние ненаситна за живот душа.
Пловдив – най-древното жизнено селище в Европа
Plovdiv, edited by 27 apr. 2021
___
* 38-годишната Лидия Петрова (1976-2014), майка на 11-годишно момче, избухна в пламъци само за миг малко преди 14 часа днес (3 ноември 2014 г.) пред погледа на десетки минувачи и множество нейни колеги фотографи, които очакваха резултати от политическите консултации при държавния глава – президента на Република България. Познати на Лидия коментираха, че тя не е била политически обвързана и решението й да се самозапали е по-скоро акт на отчаяние. Според тях, мястото е случайно, а мотивите й – изцяло свързани с личния й живот. От няколко месеца живеела в недоимък, притеснена за бъдещето на сина си Красимир. Принудила се да работи и като чистачка във вход. Наскоро се разделила с мъжа си, който е IT специалист в посолството на САЩ. Родом е от град Нови Искър, но живеела със сина си на квартира в столичния жк Надежда (т.е. в циганското гето). Фотографската й кариера започнала като стажантка във вестник "Труд". За късо работила и във фотоателие на ул. "Граф Игнатиев". В последно време се наемала и като фотограф: снимала сватби, кръщенета, а парите все не стигали. Обучавала и деца на фотография, участвала в изложби, без да получава хонорари. Не е била психично болна, последните дни изпаднала в тотална депресия, тъй като не могла да намери по-добра и доходоносна работа. Появила се при фонтана край Президентството, където поседнала за няколко минути. Никой не й обърнал внимание, тъй като тя с нищо не подсказвала за намеренията си. Не ги е афиширала по никакъв начин, нито разговаряла с някого. Както си седяла, взела си раничката, разлюшкала я над главата си, след което изведнъж била обгърната от пламъци. Колегите й видели това, но било твърде късно да й помогнат. Пламнала цялата и след минути се свлякла на плочките покрай фонтана. Върху носилка е откарана в клиниката "Пирогов" с 90% изгаряния. Раничката й останала встрани от тялото, на около метър има флакон с газ за зареждане на запалки. Появи се и сведение, че на мястото на палежа открили и кибрит с логото на ГЕРБ. Президент на България по това време (3 ноем. 2014 г.), е г-н Росен Плевнелиев. По информация от в. "Стандарт".
Нация, която от малодушие, страхливост или нагаждачество към властния на деня допуска най-светлите й личности да бъдат притискани, унищожавани, докато тарикат без скрупули я манипулира и разпродава на най-отявлените й врагове, не заслужава място в Европа, туптящото сърце на християнската ни цивилизация. – Аноним (1947)
26.04.1998.
КОЙТО ПРОГОВОРИ, ТРЯБВА ДА УМРЕ
В памет на самозапалилата се фото-репортерка Лидия Петрована метри от Президентството на "чиста и свята", мечтана от Васил Левски република
Встрани от пътуващите люлки и стрелбището със захарния памук една жена, не по-възрастна от четирийсет, лежеше по гръб до пътеката и плачеше със затворени очи, а минаващите я заобикаляха отдалече.* Жената тихо хлипала и когато единственият човек, който спрял при нея, я попитал: "Госпожо, зле ли ви е, нямате ли тук наблизо ваши приятели, да повикам ли лекар?" – тя отвърнала: "Оставете ме, моля ви, искам да умра". И когато този човек дойде при мен и предложи да звъня на "Бърза помощ", да идем да направим нещо, каквото и да било, защото това не е някой пияница, някоя пропаднала истерична кикимора, а същество интелигентно на вид, силно отчаяно, аз, пишещият тези редове, казах: Защо точно пък ние; толкова народ минава оттам, най-малко хиляда са я видели, няма начин поне един вече да не е сторил необходимото; болницата е на две крачки, а ние – какво? – паля колата, ще идем да я уговаряме тази клетница да дойде с нас, а пък тя сигурно ще се дърпа, ще повтаря своето "Оставете ме да умра". И хайде да си представим панаира, който ще се получи. Ще се натрупат сеирджии, ще коментират не само жената, но и нас: какви сме й ние, нали! И ще сме в центъра на вниманието, а ни знаят мнозина от този район на Пловдив и оттук нататък ще ни свързват един с друг и с този неприятен случай. А пък ние, двамата с теб, нали не желаем да ни свързват с когото и да е, още повече – да ни свързват един с друг.
Впрочем, "необикновен случай" ли казах?! И тогава същият човек, на когото много държа и комуто до голяма степен дължа това, което съм, – примирено отпусна ръце: "Добре, никъде няма да ходим". Но обзет от мимолетната слабост на колебаещия се, раздвоен между желанието никъде да не мърдам, а все пак изкушен да се представя в добра светлина поне пред собствените си очи, продължих да се размазвам: Е, ако речеш, да отидем? "Не! – каза решително моят мил човек. – Сега вече аз не желая да ходим." Ама защо, скъпа? Ето, ще сляза, ще изкарам жигулата от гаража; имам малко бензин, колкото да я замъкнем тази нещастница до поликлиниката; обаче тя нали не искала някой да й помага, нали сама ти казала, че иска да умре?! "Да-да!" – разсеяно, като ехо отвърна моят мил готин човек и сплете в скута си ръце, изящни, източени от тоновете минало през тях бебешко и всякакво пране и от умението да се свири умно и романтично красиво на роял или пиано пред изисканата пловдивска публика.
Опитвам да изясня доколко важно е за човек на изкуството как ще го възприеме не само светът и близките му, но преди всичко собствената му съвест. И значи, топката беше хвърлена в моето поле и така пареше въздухът около тази лежаща на влажната пръст четирийсетгодишна нещастница, че решително я отстраних и си казах: О-о-о не! Доста са ми неприятностите в този пощурял от идиотщини свят, че да се товаря с още една. И не толкова със силата на ината, колкото с вродено като у всекиго (очевидно!) жизнеутвърждаващо любопитство, същото онова ведро любопитство, което ни кара с облекчение, с вътрешно задоволство да присъстваме на тъжни погребения или да слушаме за кървави драми, вътрешно отстранени, почти щастливи, че ех! – това, ама пък точно това не се е случило именно с нас, не ни се е стоварило върху собствената кратуна, т.е. продължаваме да живеем, в шоуто сме; за някого съдбата сухо отсякла: Дотук! – ние обаче продължаваме да се суркаме по задник или по корем по-нататък.
И тъй, направих кафе, изпихме си кафето, бъбрихме после за какво ли не – и в тези разпилени приказки жената, която желаела да умре, изчезна, стопи се, престана да ме тревожи. Ала на другата утрин, като едва се събуждах, преди да съм се още разсънил съвсем, онази нещастница пак се яви пред мен. Спомних си незначителна подробност от снощното описание: косата й била чуплива и леко къдрава, личало, че някога била боядисвана и поддържана, а занемарена вече коса. И с цялата си тежест върху мен се стовари този ужасен, абсурден въпрос: Защо я осъдих на смърт? Защо сам не усетих състрадание, нито основание да помогна, да й подам ръка – дори просто да се появя пред разплаканите й отчаяни очи с красноречивото си великодушие, с великолепната си жизнена вяра и оптимизъм за България?
Всеки ден, не, всяка секунда, скъпи мои, ние сме на изпит пред Онова велико нещо, което неясно назоваваме ту Живота, ту Бог или Собствената си съвест. И забелязвам нещо страшно, което неусетно се е случило с нас, с целия Български народ, изпаднал в драмата на оцеляването – ние привикнахме с безразличието, ние почваме да губим имунната си енергия: да се съпротивяваме на Злото. Представям си гузно, че не съм само аз, че десетки и стотици хиляди сме заобикалящите – какво ти безразличие, ние сме съучастници на гаврата, която се извършва над самите нас, бедните, унижените и оскърбените осем милиона** българи, цигани, арменци, власи, евреи, гагаузи, гърци и прочие. Не за филанкишиите, които мародерстват и живеят на чужд гръб в безделие... За всички, които чувстват България свое отечество, а не дойна крава, за тази част от света говоря. Защото тази древна държава не ни е само родина, тя е наш имот и наше наследство – парче пръст и камъни, прорязано от реки и ручеи, преизпълнено днес с лепкава кал и вонящо безразличие. Някой се е появил в този исторически момент на хоризонта във вътрешния пейзаж на душите ни – катедрално строг, висок и мрачен, и ни заповядва: Стой там, където си! Въпросът не опира вече до романтични жестове, а до нещо много по-рязко: ти трябва да оцелееш на всякаква цена, следователно – да не пилееш себе си. В крайна сметка, онази женица там сама пожелала: "Оставете ме, аз искам да умра". Да върви по дяволите, нека върви при своя ангел, това си е нейно право, и следователно: не се намесвай там, където не са те викали! Тук вече място за съчувствие няма.
Това, скъпи мои, става на 1 март надвечер, три години преди дружно да нахълтаме в двайсет и първото столетие след Христа. Днес Пловдив е един окаян град, живеем като бежанци в отечеството си. Наоколо светът се тресе от катаклизми – катастрофи, бунтове, революции, земетресения, потоп, суша, пандемии, глад, генно инженерство, самовзривили се фанатици. А тук е слънчево, тихо наглед, еднообразно, пусто като в пустиня. По телевизията снощи ни въртяха документален запис на масова екзекуция някъде си в Африка, може би в Уганда или Руанда; добре изглеждащи мъже с големи тояги блъскаха трудолюбиво по някакви вързопи от дрехи. И постепенно, с помощта на варио-оптиката, операторът ни приближава на някакви си два-три-четири метра от вързопите. Но това са хора, Боже мой! – мъже, жени, дечица с разбити черепи, с лица, захлупени върху земята, и кръвта, и разхвърчалият се там човешки мозък показваха какво точно се случи току-що, докато ние вечеряхме или се изтягахме сънливо върху вехтичкия диван. Единият още помръдва пръстите на босите си нозе – полумъртъв, недоубит, разтърсван от предсмъртни конвулсии, а ризата му – бяла, изскочила над колана на панталоните, леко захабена, опръскана с кръв около яката и по гърба.
Нас ни манипулират с кадри от избиването на племето тутси. Нас ни манипулират с това несекващо документиране на насилствена смърт, експлоатирайки естественото ни човешко любопитство към страданието и ужаса. Какво ли не са видели вече тези наши очи! Дерайлирала влакова композиция, висящите наоколо й човешки крайници, разпарцалосани трупове в локви кръв. Грамада от срутил се огромен хотел и прашни, сплескани човешки същества, вече мъртви, които извличат с носилка или ги събират като смет в черни найлонови чували. Заледена магистрала, блестяща в сребристата светлина на прожекторите, и стенещи още живи хора, които измъкват из нагърчените ламарини. Автобусна спирка в Сараево и пълзящи из кървищата по разбития тротоар осакатени човешки тела, без ръка, без крак, след сполучливо изстрелян от "храбрата" сръбска артилерия ракетен снаряд по многолюдна опашка пред магазина за хляб.
Това не са необикновени работи, нашепва телевизията, това си е част от живота ти. Длъжен си да видиш този сериал от шоуто, да узнаеш и да си правиш сметките за по-нататък как ще я караш. Трупове, трупове, много трупове... Обгореното детско личице в едър план – с прехапаното езиче извън щръкналите зъбки от разбита с кол главица, не е просто епизод от избиването на някакво си "диво" африканско племе; това нещо става част от домашния ни интериор, ние свикваме с него; и нашите деца неслучайно гледат все по-равнодушно филмовите екшъни. Защото жестокостта в действителния живот е по-развихрена и от най-развинтената фантазия на холивудските, на всякакви там западни бизнесмени в изкуството, които от тези работи правят пари, много пари.
И не е въпросът на посоченото по-горе да противопоставяме излъсканите образци охолен и разумно подреден бит. Въпросът опира до нас, простосмъртните, които се люшкаме между двата полюса на човешката природа, за нас, който продължаваме да живеем с остатъците си от храброст в това блато на духовна мизерия, каквото е днес благопристойната и сдържана в чувствата си заможна Европа – чудесният модел на съвременната цивилизация. Децата виждат това. Децата свикват с издевателствата – ето кое е страшно! Нямаме си черква, няма бог над нас, няма ги простичките правила, върху които се е крепяло човечеството в делниците на около две хиляди години. Има компютри, мениджмънт, стокови борси, лъскави лимузини, супер-модни и педерастки дефилета, автомати калашников и автомати за сода, междупланетни сонди, сателитна телевизия, интернет, CNN, Al Djazira, състезания за някоя там Голяма награда, пошли приказчици по българските частни и национални радиостанции и рекламки-рекламки-рекламки, които носят парички-парички-парички. Реклама за "страст на кристали", за дамски превръзки с крилца и реклама за почистване на тоалетни чинии – реклама за превъзходни изобретения и за какво ли още не. Ала това не е вопъл срещу модата и техническия прогрес, да не си помислите, скъпи мои! еЗащото техниката си е техника, шаренията – шарения, но дали не забравихме вече, че точно ние: аз, ти, той, тя или то, точно човекът е най-чудното, най-чудесното постижение на тази планета, залутана по законите на небесната механика в необятната вселенска пустош?
Какво ли ни казват политиците, тези толкова заети с благото на народа възпитани и културни мъже, жени, дъртаци от сой! Казват разни работи, от които разбираме колко важно е обществото ни да е добре устроено, подредено, законите да са закони, всяко престъпление срещу човека и природата да е последвано от възмездие, всяка висока проява на човешкия дух и мускули да е достойно отличена. Да, това е много хубаво! Но къде сме ние сред този порой от престъпления, успехи, митове, демонстрации на самочувствие, ум, благородство! Ние, скъпи мои, сме си все тук: на земята, при хляба и солта, ние – хляб и сол за идещите подире ни на този свят. Човекът продължава да зъзне в тъничката си човешка кожа с този усукан възел от нерви, с несекващия свой сърдечен пулс в дребните нещица. Искам да кажа, моите надежди за оцеляване нямат нищо общо нито с политиката, нито с Международния валутен фонд или участието на Българската войска в убийствени кървави мисии на Щатите или НАТО в акции, които уреждат частния интерес, егоизъм и лакомия на шепа свръх-заможни лицемери.
Като гледам онези добре поддържани лица с добре подредените коси и бръчици на угрижеността върху им, като се възхищавам – от една страна, на новите ни политици от типа и с реакциите на достолепния ни министър-председател – от друга страна, се питам: А дали Злото не ни се явява точно иззад разкошните рекламни табели? Дали и това не е само спектакъл, прекрасно организирано представление, шоу за наивници? Защото, ако някой тип с противна, нагла физиономия посяга към хляба на рожбата ти, много по-лесно ще ти е да го удариш през крадливите лапи, отколкото ако тези, които посягат към живота ти, са елегантни, образовани, дори изглеждат човешки на екрана!
Предпочитам г-жа Държавата да не се занимава с моите лични работи. Нека госпожа Държавата си гледа своите лични работи, за да й имам доверие! Моят договор с тази госпожа е сключен, когато дори не съм разбирал за какво иде реч. От първата глътка въздух, от първия ми писък на този свят искам да имам свободата да съм това, което не пречи на другите, но и другите да не ми пречат да съм. Ала ето че прекрасната ни Държава завира пипала в гърлото ми, за да измъкне оттам сухите залъци хляб, да ги преброи и да ми остави толкова, колкото да не умра от глад и отчаяние.
Защо ми е такъв договор! Той мен не устройва. Устройва някого, но това не съм аз. А ето не мога да се отрека от Държавата, да я отрежа с едно рязко "Върви на майната си!" Защото тази държава е обсебила моето минало, не само настоящето ми, и моите близки и мъртви мили предци са работили за тази България по същия договор с нея. Заради тях не мога да се наредя сред отчаяните мечтатели, бленуващи Зелена карта за гражданин на Съединените американски щати, и живея със съмнението, че всичко, което имам, е втора употреба, животът ми ухае на магазин за стоки втора употреба, а заради сантиментални някакви спомени от ранното детство не успявам да се отлепя от родната смрад, населена от самозабравили се парвенюта (архонти, царе, лордове, дентита, фльорци) или накъсо: от позьори циници, любители на дебелашкия хумор).
Е, добре, Държаво, не аз... а ти, Държаво, си открила тази черна сметка и я рисуваш върху ребрата ми. Ти, Държаво, стори всичко възможно, и невъзможното дори, за да те намразя. Ти постоянно предизвикваш будния човек у мен, като въздигаш отрепки по върховете си, а справедливостта си поверила в ръцете на страхливци и на хора с интелектуална недостатъчност. Натискаш ме с лапите си по раменете, почукваш ме с костелив нокът по мозъка, самодоволна и самовлюбена. Та питам се: Не изпитваш ли страх, не ти ли минава през ум, че такива като мен ставаме все повече и повече. Не в действията, о, не в действията! В мислите и мечтите, присъщи на всеки добър човек, ние, унижените и оскърбените, леко с досада те отдалечаваме от себе си. Договорът си е договор, но рано или късно ще ти се наложи да платиш за стореното срещу нас.
Пловдив – най-древното жизнено селище в Европа
Plovdiv, edited by 26 apr. 2021
___ * По действителен случай, но и години по-късно по повод самоубийство чрез самозапалване, за което така и не се откри причината, пък дори и сред журналистите очевидно не се откри кой внимателно да разнищи вдъхновителите, вж. https://www.standartnews.com/balgariya-obshtestvo/zhiva_fakla_pred_prezidentstvoto_obzor-260795.html.
** Когато е писан текстът (април 1998), гражданите на Република България бяхме все още над 8 млн. Бел.м.,tisss.
ДНЕВНИКЪТ НА ЕДИН ПЛОВДИВЧАНИН (570.)
