понеделник, 22 март 2021 г.

ДНЕВНИКЪТ НА ЕДИН ПЛОВДИВЧАНИН (517.)

ДНЕВНИКЪТ НА ЕДИН ПЛОВДИВЧАНИН (517.)

  Революционно действие е да казваш истината по време на универсална измама. – Джордж Оруел (1903-1950)  

 Мисия на писателя е не да каже това, което всички можем да кажем, а онова, което не можем да кажем. – Анаис Нин (1903-1977)

  29.11.1988. 

ПО СЛЪНЧЕВАТА СТРАНА НА УЛИЦАТА

   Не че беше посредствен, но не беше и от онези, чието име се носи върху крилете на славата; даже не бе толкова активен, а бе само наблюдател сред мнозинството, което шуми, вълнува се, тревожи се, кипи, лашкано от разните преходни моди, настроения, турнирни битки, пандемии и психози. Живееше в панелен апартамент в покрайнините на занемарения град, заобиколен от същите като него невзрачни обитатели с нелепа жалка участ, а сред тях най-лични са кавгаджиите, побойниците, фукльовците, леките момичета, вечните клюкарки от опашките край местната бакалия, запуснали се жени с претенции и с коси в крещящи цветове, в дреха, отдавна излязла от мода, т.е. дрехи и обуща втора употреба, купени по за лев или два на килограм от битака, женици, които постоянно абортират, защото са неверни, изневеряват на мъжете си, правят опити да се самоубият, а прането им все виси да съхне на тела, но е захабено, сред прахоляк и воня от близкото сметище и екарисажа на отсрещния бряг на разлялата се по блата и мочурища голямата национална река, едва ли не същински символ на държавата ни.

 Наглеци, крадци, изнудвачи, търгаши с дълбоки честни очи и ловки ръчички, народ, затънал до шия в простотия, невежество и грубост, тълпа, която псува всичко светло и невинно. Същинска мизерия в духа, където псувнята е "Добър ден!" или "Здрасти!", почитатели и поддръжници на местния футболен отбор, Жорж Ганчев, Исус Христос и поредния министър-председател, тъпанари, вярващи в баячки-врачки, екстрасенси, извънземни, кълнящи всеки, пръкнал се от тяхната мрачна среда, допълзял, докопал се със зъби и нокти до властта.

  Живееше с двете си хлапенца и съпругата, която дискретно, затова пък редовно, му изневеряваше, и всички съседи, освен него, бяха наясно с това, но тя пък му готвеше прекрасно, поддържаше жилището чисто, макар вечер да се оплакваше от преумора, главоболие, болки в кръста или всичко заедно, накуп. Всеки в нашата държава, след като влезе в пълнолетие, си е свободна валенция, тъй да се каже, свободен електрон, молекула безумна и хаотична – някаква си обидно нищожна адски нещастна браунова частица, следователно: има право на свой личен живот, тъй че жена му беше нежна и жизнена, мечтаеше за властен мъжкар над себе си. Но той не беше нито властен, нито решителен, нямаше космата могъща гръд и едро развито мускулесто туловище. Беше нормален: постоянно изпитваше съмнения от най-различен род; бъбреше й например за това, че да си честен в този лъжовен див свят е лукс. Та всъщност поради неговата мания да е на всяка цена честен тя не можеше вече да го понася. А възможно ли е да речеш на глупака, с когото живееш криво-ляво десетина години: "Мили, не те обичам! Мразя те заради глупавата ти честност". Никак не върви, ама никак! Нали?

  А той си я обичаше. Не, не, хич не бяха леки тези десетина години сред лишенията и униженията в милата родина. Женицата му три пъти прави опит да си сложи край на живота. Винаги малко късмет не й достигаше – и всеки път с омраза към лекарите се връщаше отново и отново към живота. И при четвъртия опит, когато се покачи върху рамката на прозореца в спалнята, упътила се към Отвъдното, той, свидетелстващият, честният наивник, изтърча да я спасява, макар тя да крещеше, с нокти да дереше кожа от лицето му: "Пусни ме, идиот! Пусни ме да се хвърля!"

  Това, че е писарушко, е утежняващо вината обстоятелство. Поетът Атанас Далчев* пише на едно място, че честният човек е чудовище за своите приятели и близки. Защо изобщо са нужни цитатите! Нали виждаме кой е с блестяща кариера и кой не. Какво да се прави, но някои мисли идват под конвой. Това го твърди друг, някой си Станислав Йежи Лец** – пан польскего, когото пишещият настоящия объркан текст бая харесва. Та същият този господин Лец, да, на същия този благ, мъдър, уравновесен и спокоен господин Лец му се наложило да убие. Знаете ли с какво?... С най-обикновена лопата, милостива госпожо. Да, истина: убил с лопата нищо неподозиращия мирен чиновник в есесовска немска униформа и автомат в ръцете, за да зарови чиновника в дупката, която усърдно копаел за собствения си гроб... и после – преоблечен в онази чудесна есесовска униформа на екзекутора си, се изсулил.

  Лесно му било на Лец: вдигнал лопатата и – хряс по врата, чисто и просто; но как да убиеш онази, дето не само ти трови живота и те съсипва с курвенските си истории, но на всичкото отгоре готви благоуханни манджи, пере те, глади те и като че се грижи за двете ви хлапенца! И като не можеше да я погребе в себе си, нашият скъп наивник си внушаваше, че я обича – ходеше напред-назад по света и разказваше все такива едни романтични истории за вечната съпружеска любов: любов грандиозна, величествена като Кьолнската катедрала и като Менделсоновия сватбен марш. Женските му образи бяха все такива едни, в плен на вътрешната си чистота, всеотдайни. Ама че глупак!...

  Глупак ли! Не казахме ли, че този човек е само един тих, кротък наблюдател. Дали не си противоречим, а? Сякаш въпросът е по-завъртян – понеже говорим за жените и мъжете, на които същите жени изневеряват. Всъщност, въпросът може да се постави и тъй: Ако ви дадат възможност да избирате, по коя страна на улицата ще преминете, по слънчевата, или по усойната и сенчестата? Като майката от притчата за двамата й сина – единия, който майсторял чадъри, и другия, който майсторял сламени капели... А майка им все ронела сълзи: слънчево ли е, оплаква онзи с дъждобраните; рукне ли дъжд, жали за шапкаря. И се явила случайно тогава скитаща някаква бабка, и рекла на нещастницата – да се радва, когато е дъждовно, заради Царя на омбрелите (чадърите, демек), и да е доволна, когато слънце пече, заради Царя на капелите и шапките... Е?!

  Ние с теб, читателю, откъм коя страна на улицата ще минем? Наистина – ако крачим по усойната страна на живота, винаги ще сме застраховани от гадни изненади. Нали?! Вървим си, значи, гледаме под око профучаващите бясно край нас парвенюта, ловки шмекери, тарикати, хитреци, патриоти, горди идиоти невежи, но с "Диплома за вишу", абсолютно некадърни, обаче погалени от папата или от вселенския патриарх, които и с Бога, и с Дявола са на "ти" – с единия вечерят и му палят свещи, с другия си въртят далаверката, и сме щастливи, ако прогнозите ни за киша и гадно време не се сбъднат. Така е удобно, да-а, удобничко.

  А сега представи си, че е сутрин рано и улицата – бррр! – лъха на арктически мраз; колко хубаво е да си вървиш по слънчевия тротоар. Ей тъй, хоп-хоп-хоп! Здравейте, господине! Добро утро, госпожо! Ха, приятелю, ами ти накъде тъй намусен? Усмихни се! Хайде, моля, усмихни се бе, човек! Бъдещето на света е в ръцете на добрите и на кротките хора.

Пловдив – най-древното жизнено селище в Европа

Plovdiv, edited by 22 mar. 2021
–––
* Атанас Далчев (1904-1978), вж. https://www.hera.bg/s.php?n=3822
** Роден е на 6 март 1909 г. в Лвов, в семейството на барон Бенон де Туш–Лец и Адела Сафрин, евреи, които впоследствие се приобщават към протестантството. Преди Първата световна война семейството се преселва във Виена, където синът получава начално образование. През 1933 г. се дипломира по право в Лвовския университет. Пише лирика. Поезията и политиката са неделими, според Лец. През 1939 г. излизат негови два тома със сатира. След окупирането на Полша от нацистка Германия бил арестуван и отведен в Тарнополския концлагер. Осъден на смърт след втория си опит за бягство, през 1943 г. все пак успява да избяга, като убива екзекутора си с лопатата, дадена му да изкопае собствения си гроб. 
  През 1950 г. поради несъгласие с тоталитарния режим в Полша, се заселва в Израел с жена си, сина и дъщерята. Две години по-късно се връща във Варшава, но полските власти многократно издават забрана да бъдат публикувани неговите творби. Въпреки това, издава четири книги с поезия и сатира. Издъхва на 7 май 1966 г. във Варшава. В България името му по време на соца беше емблема на мислещите българи. Вж. https://bg.wikipedia.org/wiki/%D0%A1%D1%82%D0%B0%D0%BD%D0%B8%D1%81%D0%BB%D0%B0%D0%B2_%D0%99%D0%B5%D0%B6%D0%B8_%D0%9B%D0%B5%D1%86 Бел.м., tisss.

неделя, 21 март 2021 г.

ДНЕВНИКЪТ НА ЕДИН ПЛОВДИВЧАНИН (516.)

ДНЕВНИКЪТ НА ЕДИН ПЛОВДИВЧАНИН (516.)

    Никой друг освен влюбената жена не вижда върховното величие на мъжете. –Анаис Нин (1903-1977)*

  22.11.1988. 

ЛЕЛЯ РОНИ**

  – Откъде, бе-е! Откъде ги намираш тия мъже... Ча-а-акай! Я чакай да те разгледам с какво точно ги привличаш... Ами какво да ти кажа, мила, не си чак толкоз красива. Бо-о-оже, как им върви на някои жени!

 Дамата, която изрече всичко това, си седеше удобно в неудобния древен фотьойл, покрит с поизбеляла синя, е-е, не току-що купена евтина булана, като въртеше между пръстите си лъжичка за кафе. Беше подчертано добре гримирана, което само по себе си е вече силно отчайващ мъжете факт, обаче тук, в гостната пред цветния телевизор с блудкавата му петъчна програма, посред артистично ловко подредените и омешани вехти мебели в стил рококо и сецесион, кавалери нямаше, тъй че мургавото момиче с прошарили се май рано коси и миловидна муцунка на мишле спокойно можеше да се диви на козметичните й способности, а плюс това, и ноктите бяха добре оформени и лакирани в дискретно бледорозово.

  – Кажи сега, мила, какво става при тебе. Да ти сложа ли и малко захар или още си го пиеш горчиво като преди?

  Съществото отсреща описа хоризонтална линия с движение на ръката, между чийто тънки дълги пръсти димеше току-що запалената цигара. От съседната стая долитаха детски гласчета. Трима от Седморката на Блейк пътуваха далеч извън Слънчевата ни система с космичния кораб Освободител и в момента екипажът май имаше проблем с враждебно настроена извънземна цивилизация, та оттам долитаха дивашки крясъци, тупурдия. От шкафа зад дивана, където се беше настанила гостенката, от занемарено касетофонче с бръждящ тенекиен гласец се лееше блудкаво древно парче на състав "Модърн токинг". Връх на този турлю гювеч от звуци, в антренцето на пожар зазвъня телефонът и домакинята скочи.

  – Альо-о... Альо-оу! Кого търсите?!... Слабо ви чувам. Повторете, моля, ако обичате! Сега… Ей сега ще ви се обади. – Появи се със слушалката в ръка и направи знак само с очи "Миличка, търсят те!" и то бе изпълнено перфектно, понеже другата без това се беше вперила в нея като сокол в полско мишле.

  След минута "Модърн токинг" вече не се лигавят, а и телефонът е оставен на мира, двете дами сладко-сладко си бъбрят, хвърлят информативно по едно око към екрана на телевизора.

  – Разведен?!... Идеално! – обобщи домакинята, па посегна за цигара: – Ще пална от твоите една. – Прокара пушека през ноздрите: – А при мен, мила, работите не вървят. Николай го взеха запас миналата седмица, днес бил се върнал; чакам да ми се появи. Дъщеричката му беше при мене; гледахме се двечките с нея тези четири-пет дни, пък дъртата вещица, майка му на Ники, била звъняла вече по телефона и кой знай какво е помислила, като не открила внучката? Аз пък си казвам: що да й се обаждам, а! Що?! Да й се обадя, за да й река "Една непозната за вас леличка на Мариянка ви безпокои, мадам Сомова?" Не-е-е, не върви. Да й река "Леля Рони се обажда"… и това е мизерно. Не ме представя хич в добра светлина. Все едно слугинята или гувернантка там някаква си се обажда... Нали! Не съм ли права?

  Повъртя из ръце една от касетите, па я върна внимателно върху шкафа, издърпа друга:

  – Ще ти пусна оная. Не може да не я помниш… оная с нашите парчета от морето.

  Размечта се: 

  – Е-ей, ама що да не се завтечем към моренцето, а? Какво ще кажеш! Че лошо ли ни беше по-лани, зле ли си изкарахме онова лято в ония мърлявите бунгала край Созопол! Не-е, хич не ни беше зле.

   Младото, но вече попрошарило се момиче, което упорстваше да не си боядиса косите, се накани да става. Натисна фаса ху-у-убавичко в пепелника, отпи геройски от чашата си голяма глътка коняк, рече:

  – Ще сляза да го посрещна. След малко ще го видиш... – И се усмихна.

  – Внимавай, ей! Щом е от моята зодия, да внимаваш! Ний, лъвовете и лъвиците, сме капризни, че и ревниви, па и обичаме да ни хвалят, да ни гладят по косъма. – Отиде да отключи външната врата.

  Докато се проветряваше гостната, влезе при децата да им се скара, че шумят и квичат като бесни и невъзпитани. Реши, че й е приятно да приема гости, пък и на гостите вероятно им е шик в нейната гостна. "Обаче, Господи Боже мой, свършва ми кафето, имам от скъпото вносно кафе за още веднъж… и край, край, край!"

  Надзърна в огледалото да си разгледа образа: "Да-а-а, хич… ама хич не сме за изхвърляне, хич не сме зле. Имаме още търговски вид, тъй да се каже. А който не ни харесва, няма вкус". 

  По същото това време долу на паркинга пред блока яркожълта жигула ръмжеше като смъртно ранен звяр в клетка. Набута се по най-каръшкия начин при редицата паркирани коли. Шофьорът изскочи, взе да я оглежда с критично око. Нещо не му хареса, и "Хайде, Марче, давай пак назад!" 

  Опита да се измъкне обратно на булеварда, но бордюрът се оказа висок, задната лява гума опря в него, изкърти част от калобрана, двигателят изхърка и угасна. "Да-а-ай напред. Мъничко напред още дай… Ха така! Завърти волана, завърти го докрай тоя шибан волан. Дай пак на задна... Вни-и-и-имавай! Уф-ф-ф, отзад сега се оказаха боклукчийските кофи! Така-а, такачкана-а. Бравос. Бравос на майстора! Нацелихме най-голямата кофа".


 Все тъй със задника напред жълтата лъсната жигула се показа отново на улицата, задръсти движението. Чуха се гневни викове, засвириха клаксони, ала Спецът зад волана бе глух и ням като мъдър стар индианец.Описа изящен полукръг на първа с много ръмжене, много сажда и пушек и отново със задника напред се затътри към паркинга... Изхаби поне литър бензин, но свърши работата качествено. Бе плувнал в пот, горд със себе си, че жигулата му стоеше наред в редицата мощни тузарски беемвета и мерцедеси. 

  Кой твърди, че новакът непременно е слаб водач на МеПеСе! Кой!

  Младата дама застана решително пред колата. Очите й грееха като две звездички в полумрака, когато се наведе да целуне своя Сена и Фитипалди зад разтворената шофьорска врата. В този момент тя беше със сигурност най-сексапилното маце на Пловдив и на света.

  В асансьора, който ги отнасяше към шестия етаж, младият господин и любител-шофьор от категория В реши да си го върне за всички терзания по паркирането и така увлечено се зае да целува своята принцеса, че доста минути асансьорната кабинка, паркирала на етажа, не даваше признаци на живот. Внезапно вратата на асансьора изскърца, широко се отвори и в рамката й се появи озадачената Рони:

  – Олеле-е-е! Аз май ви попречих!

Пловдив – най-древното жизнено селище в Европа

Plovdiv, edited by 21 mar. 2021
–––
* Анаис Нин е североамериканска писателка от френско-кубински произход, родена през 1903 г. Името й се свързва с еротичната литература, често романи и разкази, сред които най-известни са "Делтата на Венера" и "Птичета", публикувани след смъртта й. Първият й сборник са разкази, които Анаис Нин пише в Париж по поръчка на частен колекционер, който й плаща по долар за всяка страница. Сочат я като феминистка преди феминизма – показва женската същност в най-еротичната й изява. Вж. https://www.afish.bg/readings/item/5099-nikoi-drug-osven-vlyubenata-zhena-ne-vizhda-varhovnoto-velichie-na-mazhete.html 
Известна е и с личния си дневник, който води от 12-годишна до смъртта си през 1977 г. 
** Из поредица действителни сюжети. Имената не са променени, главната героиня се казва Благородна, та оттам и името й на галено: Рони. Бел.м., tisss.

събота, 20 март 2021 г.

ДНЕВНИКЪТ НА ЕДИН ПЛОВДИВЧАНИН (515.)

ДНЕВНИКЪТ НА ЕДИН ПЛОВДИВЧАНИН (515.)

    Аз я отведох на реката;/ бях сигурен, че е девойка,/ ала тя имала си мъж...Федерико Гарсия Лорка (1898-1936), из едноименно стихотворение

  07.08.1991. 

    НЕВЯРНАТА СЪПРУГА*   

Отведох я покрай реката,
като един уверен мъж,
звезди й свалях и нататък
се гмурнахме в море от ръж.

В рокле с две тънички презрамки,
такова – пъстро, от басма,
и боса, по сандали само,
целуна ме и се засмя.

Дори не съм я уговарял,
бе слязло слънцето над нас
и в августовската омара
събличах я, обзет от сласт.

Тя шепнеше ми във ухото
несвързано какво ли не
по гръб на пясъка, защото
пред нея бях на колене.

Над нас надвесен беше сякаш
пресветлият наш Господ Бог,
щом в сухия крайречен пясък
затъна черният й кок –

че беше страстна, неспокойна,
капризна като летен дъжд.
Бях сигурен, че е девойка,
ала тя имала си мъж.

Осъмнахме покрай реката,
изкъпахме се голи там,
преди да продължа нататък
с петак по-беден, много сам.

Не пожелах да я пожаля,
но мисля си я и до днес,
че май не биваше, разпален,
да газя женската й чест.

Водите си лениво влачи
животът, както ме прокле,
и още чувам я да плаче
и да се върна ме зове.

Пловдив – най-древното жизнено селище в Европа

Plovdiv, edited by 20 mar. 2021

–––

* "Невярната съпруга" на български – https://chitanka.info/text/24037-nevjarnata-sypruga &
https://bg.wikipedia.org/wiki/%D0%A4%D0%B5%D0%B4%D0%B5%D1%80%D0%B8%D0%BA%D0%BE_%D0%93%D0%B0%D1%80%D1%81%D0%B8%D1%8F_%D0%9B%D0%BE%D1%80%D0%BA%D0%B0 Бел.м., tisss.

петък, 19 март 2021 г.

ДНЕВНИКЪТ НА ЕДИН ПЛОВДИВЧАНИН (514.)

ДНЕВНИКЪТ НА ЕДИН ПЛОВДИВЧАНИН (514.)

    Смел е само онзи, който познава и страха. – Ерих Мария Ремарк (1898-1970)

  07.08.1990. 

ПАРАШУТИСТ*   

Отрязаха ми пъпната връв**, и ето ме

увиснал в маранята на августовския ден,
с буза, подута от зъб развален,
последен от осмината храбри скачачи –
любители на авантюрите, и естествено значи,
овързан, опасан, омотан в ремъци и въжа,
под онзи купол висях си самичък в Небето.

И докато онези леваци
там долу под мен
щастливи се приземяваха върху рохкия чернозем,
тревожно си се реех като една перушина,
обзет от еуфорията на останалите седмина
и от подъл, дълбоко вледеняващ ме страх,
че може и съвсем да не съм един от тях,
че вероятно писано ми е никога да не слезна
в тази зейнала под мен 800-метрова бездна.

И тога-а-ава неочаквано и внезапно чух,
разбира се – не Светия Дух,
а свистенето на онази тежка транспортна машина,
която плавно над кратуната ми прелетя и замина
н
а
д
о
о
о
о
о
л
у
към грешната многострадална опротивяла Земя,
към цялата суетня на материалния греховен свят,
и усетил се безтелесен,
в онзи сюблимен момент
си помислих внезапно:
А какво ли ще е без мен?

Пловдив – най-древното жизнено селище в Европа

 
Plovdiv, edited by 19 mar. 2021

–––

* Първи текст от неиздадения сборник "Порто Фино", проектиран за Самиздат, който така си остана проект.
** Седемнайсетгодишен, в един ден и в течение на около час два пъти скачах с парашут от двуплощния самолет Ан-2, вдигнал се на около 900 м над някогашното пловдивско летище (където днес е южният район на жк Тракия). Истината е, че един от момците в транспортния отсек – моят съученик от основното училище Таню Василев – Малкото Тачи, така и не скочи, вкопчи се Тачито в железните скоби на отсрещната пейка в самолета и после го приземиха благополучно летците треперещ и блед като чист чаршаф. Аз пък, за да си докажа, че не съм шубелия, въпреки че ми беше страшно, пожелах да скоча втори път, и понеже от първия скок се забих в едни бодливи магарешки тръни, реших повече да не се излагам, и тъй – целейки проснатия върху изсъхналата морава петнайсетинаметров знак във форма на буквата Т, вирнах смело нозе и славно се изтърсих по гъз, последствията от което се оказаха натъртени IV и V кръстни прешлени, плюс отеклия от притеснение мой нещастен кътник от представата, която предните няколко дни и нощи ме измъчваше: че с този глупав скок може и да се озова скоропостижно в Отвъдното. Вече бях видял сам с очите си как от 2000 м височина се гякна (удари се) като вързоп на същата тази поляна млада рускиня седмица преди онзи ден при някакво международно състезание по парашутизъм, макар че премълчах за болката и никой не разбра каква буря ми е било в душата преди да скоча. Бел.м., tisss.

Из ДНЕВНИКА НА ЕДИН ПЛОВДИВЧАНИН (1715.)

19 май 2026! На днешния ден през 1990 година на бял свят се появи политическият пловдивски вестник "Демократическо знаме", печатен...