Смел е само онзи, който познава и страха. – Ерих Мария Ремарк (1898-1970)
07.08.1990.
ПАРАШУТИСТ*
Отрязаха ми пъпната връв**, и ето ме
увиснал в маранята на августовския ден, с буза, подута от зъб развален, последен от осмината храбри скачачи – любители на авантюрите, и естествено значи, овързан, опасан, омотан в ремъци и въжа, под онзи купол висях си самичък в Небето.
И докато онези леваци там долу под мен щастливи се приземяваха върху рохкия чернозем, тревожно си се реех като една перушина, обзет от еуфорията на останалите седмина и от подъл, дълбоко вледеняващ ме страх, че може и съвсем да не съм един от тях, че вероятно писано ми е никога да не слезна в тази зейнала под мен 800-метрова бездна.
И тога-а-ава неочаквано и внезапно чух, разбира се – не Светия Дух, а свистенето на онази тежка транспортна машина, която плавно над кратуната ми прелетя и замина н а д о о о о о л у към грешната многострадална опротивяла Земя, към цялата суетня на материалния греховен свят, и усетил се безтелесен, в онзи сюблимен момент си помислих внезапно: А какво ли ще е без мен?
Пловдив – най-древното жизнено селище в Европа
Plovdiv, edited by 19 mar. 2021
–––
* Първи текст от неиздадения сборник "Порто Фино", проектиран за Самиздат, който така си остана проект.
** Седемнайсетгодишен, в един ден и в течение на около час два пъти скачах с парашут от двуплощния самолет Ан-2, вдигнал се на около 900 м над някогашното пловдивско летище (където днес е южният район на жк Тракия). Истината е, че един от момците в транспортния отсек – моят съученик от основното училище Таню Василев – Малкото Тачи, така и не скочи, вкопчи се Тачито в железните скоби на отсрещната пейка в самолета и после го приземиха благополучно летците треперещ и блед като чист чаршаф. Аз пък, за да си докажа, че не съм шубелия, въпреки че ми беше страшно, пожелах да скоча втори път, и понеже от първия скок се забих в едни бодливи магарешки тръни, реших повече да не се излагам, и тъй – целейки проснатия върху изсъхналата морава петнайсетинаметров знак във форма на буквата Т, вирнах смело нозе и славно се изтърсих по гъз, последствията от което се оказаха натъртени IV и V кръстни прешлени, плюс отеклия от притеснение мой нещастен кътник от представата, която предните няколко дни и нощи ме измъчваше: че с този глупав скок може и да се озова скоропостижно в Отвъдното. Вече бях видял сам с очите си как от 2000 м височина се гякна (удари се) като вързоп на същата тази поляна млада рускиня седмица преди онзи ден при някакво международно състезание по парашутизъм, макар че премълчах за болката и никой не разбра каква буря ми е било в душата преди да скоча. Бел.м., tisss.
Любовта не е емоция, а самото ти съществуване. – Руми (1207-1273)
27.07.2005. СЕКСАПИЛ И ЛЮБОВНА ЛИРИКА (2.)
Сънувах някаква романтично-сексуална преживелица с жена от кръга мои познати и тъкмо посягам да я запиша тази история заради лепнещата печал, която ми припомни в каква зависимост бях изпаднал от бившата си любима. Същото русоляво, безлично същество безредно не, ами безогледно обслужващо се с мъжете, и точно заради това изкушаващо ме да го покоря. И тъй, в съня, преследван от моите щури амбиции, едва не се превърнах в жертва на хитра ловджийка. Тези ловуващи самки кой знае защо ни привличат с чара на сексуалното, което за мъжа е жестоко предизвикателство. Тъй го улавят в мрежите си като глупаво насекомо в нежна на вид, ала жилава паяжина.
О, любовната страст никак не е хармония и смиреност! Бих я оприличил на буйство като след препиване със силен алкохол, когато разумът вече не успява да те спира, и уравновесени уж мъже започват да се държат като невръстни палета: слепи, лакоми, изгладнели, търсещи женска топлина, сякаш търсещи да сучат. Не бих си позволил в никакъв случай, колкото и опиянен от желание, да преследвам безогледно момичето-самка.
Преследваш ли я, бяга; не я преследвай ти, почакай, не плаши я – сама ще долети...
съм писал в "Жена", текст отпреди трийсетина години. Сексуалното привличане на не любовта е сражение между два типа воля: женската и мъжката. Жената залага капани и препятствия, да се увери, че самецът насреща заслужава да го допусне при себе си, да му се отдаде, т.е. да го приеме за водач и чак тогава да му се подчини. Но този род подчинение е непрестанно изискващо у нея. Ако мъжът престане да създава ново – в духовен смисъл изречено, т.е. да създава онова тревожно неспокойствие у нея, което е именно тръпката на Любовта, тя просто намира повод го изостави, обръща очи към някой друг. И да не обвиняваме момичето, изненада ли ни с любовна авантюра извън коловоза, извън рутината на всекидневието. Изневярата й е наказанието й за мъжката ни леност и духовна инертност, скука, еднообразие у партньора в леглото или съпруг.
От снощния сън се измъквам като беглец от вражески плен и сега хем ми е чоглаво, че потурчих*, т.е.: унищожих аромата на изкушението, хем ми е ведро, че не залитнах да се затичам подир отлитащата, разперила крила в еуфорията си по друг мъж жена. Наистина, екзотично съчетание от тези две настроения! Ето, значи, повод да включа и цикъл от около дузина стихотворения газели** от по шест двустишия всяко, писани сякаш специално по тази тема за сборника "Порто Фино". Така собственият ми живот подсказва, насочва ме чрез сънища как да си пиша стиховете и книгите.
Вчера по обяд, когато тръгвах за училищното си дежурство (петчасово следобедно безделие в очакване някой да подаде някакви си там документи и да ги отбележа във входящия училищен дневник), гледам – събрали се съседите от целия жилищен блок, а под козирката на съседния вход е подпрян капакът на ковчег. На 58 години починал Иван или Ванчо Локото, един от компанията картоиграчи, смукачи на бира и домашна ракия край тава мешена салата в късните летни вечери. Та ме жегна под лъжичката – какво у тези мъже ме дразни?
Бях ги кръстил Групата на Шаро или Осъдените на смърт, понеже откривам – нямат вече мечти; предали се духом, отпуснали се, изгубили тонус за живот, за авантюри, та и жената не ги изкушава иначе, освен като обект на цинични задевки и лакърдии – все като да са изскокнали от пошлото шоу на самовлюбения шоумен Слави Трифонов, па и на повечето родни глуповати, просташки изпълнени с разкривени идиотски муцуни, жестове и гримаси, с претенция да са весели, предавания по българските тв-канали.
Пловдив – най-древното жизнено селище в Европа
Plovdiv,edited by 18 mar. 2021
Илюстрации:
- Живопис на Амедео Модляни – Голо наклонено тяло, 1917***
- Скулптура: Спартак Дерменджиев, Балабанов и Яна Язова****
___
* Толкова дълбоко в генетичната ни памет на българи е отвращението към всичко турско, че с "потурчвам" в разговорния стил на българската реч метафорично бележим унищожението, съсипването, погубването на каквото и да е ценно. "Потурчил" ще рече престанало да е мое, нейде ми се изгубило, ала вината всъщност си е у мен, не у "турчина".
** Римувани и ритмувани, и доста музикално звучащи двустишия.
*** Скулптурата е озаглавена "Паметник на невъзможната любов", вж. http://epicenter.bg/article/Yana-Yazova-otkazva-na-milioner-zaradi-33-godini-po-vazrastniya-prof-Aleksandar-Balabanov-/82660/11/90 &
Любовта не е емоция, а самото ти съществуване. – Руми (1207-1273)
16.07.2005. СЕКСАПИЛ И ЛЮБОВНА ЛИРИКА (1.)
Всяко
нещо си има период на узряване, а моята мечта за книга продължава да зрее. Топи
се животът ми и не съм вече сигурен, че тази стара мечта изобщо си заслужава толкоз усилия, търпение, смиреност. Всичко останало пренебрегнах: любов, кариера,
свое семейство, и защо ми е тази книга? Позачетох от стиховете на Жак Превер (1900-1977) тази сутрин и ме порази пак онази вакханалия на словото, което диша, вълнува се,
руши канона на класическата форма и вае изящен образ на неподкупната човешка
душа именно чрез детайли, които често не забелязваме.
Голяма школа е Превер, противоположното на
строгостта във формата при неговия връстник Ърнест Хемингуей (1899-1961).
Разточителен и жизнелюбив като гейзер, като горещ фонтан – първият; сдържан, човеколюбив – вторият. Тези като Превер живеят сравнително доста по-дълго и умират в леглото си: обикновено от естествена смърт, докато перфекционистите на формата
нерядко се самоубиват драматично и показно с ловна пушка... именно на 3 юли, ден
преди Националния празник на отечеството си.
20.07.2005.
Тази сутрин
постоях на верандата откъм юг, с изглед към Родопите и поне половин час се
любувах на пищната зеленина и лекия утринен бриз с дъх на свежест. Цветята ми
цъфтят, полудели в артистичен безпорядък, листа нямат толкова, колкото китки... Полях ги, па седнах на северното балконче току край клоните
на липата – да погледам изгрева на слънцето, това чудесно космическо
събитие, което – понесени в делнична врява, преставаме да забелязваме, щом захванем да страним от детенцето у себе си. Липата откъм кухнята ми се извишила вече на метър-два над
парапета, а мушкатата в бяло и ярко червено греят ли, греят! Сварих си кафенце,
отпивам първата глътка и си мисля: Така подреден и величествено ведър си,
Живот! Да не ми се пречкаха лошите хора, доста повече да съм постигнал.
Двама, които имах за приятели, ме измамиха. Виждам
наоколо как като че ли всеки, който има малко от малко власт и влияние, съсипва което
успее да докопа. И кърви в космичното* утринно небе тревожният въпрос: Какво
постигнаха тези объркани хора, по-щастливи станаха ли? А може би тъй, като ми се съпротивява мечтаното и като ми
попречиха и пречат да осъществя, мечтата ми по-упорита се утвърждава у мен,
тропа с краче, присвила устничка, ме гледа с пламтящи оченца. Живея като
монах-отшелник напоследък. Само кандило и икона дето ми липсват! Опипвам, оглеждам
внимателно подробностите наоколо и пак ми е хубаво – макар без усещането на
тръпката по жена.
Жените са същества силно зависими
от биологичния си часовник, който им диктува кога да си търсят мъж, кога (и
дали!) да раждат деца, да чезнат по рожбите си и да се състаряват в делнични дреболии, подреждайки дом и вещи. В плен на Времето, което при тях
много по-бързо лети. Мъжете, достигнали висини, като богочовекът Христос, ап. Павел, Левски, Карол
Войтила – споминалият се римски папа, и дори изчадия като Сталин и Хитлер, са
невротици, изключителни самотници, монаси в личния си живот. Това закономерност ли е?
Мечтата за книга ме е обсебила дотам, че пренебрегвам май разпиляването по жени; просто ми се струва унизително да губя време с
тяхната чаровна, интуитивна и нежно упорита компания. Все същият хлапак съм си в отношението към тях – само дето
по-дълбоко зарових у себе си изкусителната страст към прегръдки, галене и
целувки. От време на време изпитвам страхотната потребност да галя и прегръщам,
да милвам по косите и кожата хубава, знойна дяволита жена и все повече се убеждавам: самотата е обичайно състояние на духа. Гледам жените как ловуват и си казвам: Леле, колко са
зависими от материалното! Леле, колко ги привлича лъскавото и успехите у
мъжа! Но точно с тези две неща някак не мога да се похваля, пък и не ми е нужна
такава сврака, понеже ще посегне да ме превръща в придатък на материалния си стремеж към уют и уседналост. Хубавите ми интелигентни две дъщери – ами че те са същите. Доколкото ги
преценявам, самостоятелни са и са свободолюбиви, та не мога да си ги представя
в сътрудничество с някой мъж, за когото би пренебрегнали своя мил, вроден и чисто
женски егоизъм.
Вчера захванах да набирам на компютъра стихосбирката "Порто
Фино". Наистина е чаровно това съчетание от Нехайство, Смешно, Самоирония и Печал,
което излъчват стихотворения като "Парашутист", "Герберът",
"Рогата" и пр. Подтекстът е: че нещата от живота не бива да се вземат
твърде насериозно, тъй като всички сме мимолетни и уязвими, ефимерни, преходни на този свят; всичко
е Динамика, търсеща хармония и рушаща установени вече граници и забрани. Стиховете от "Порто Фино" наподобяват по
стил грубо издялан монолит, от чиято сърцевина би трябвало да струи човечност,
печална представа за едрите неща, като стойност в нашето съзнание, в нашата душа.
Този подход заимствам от французина Жак Превер, само с разликата, че Превер е
по-сантиментално-патетичен. "Където двама се обичат, аз съм на тяхна страна, аз
съм с тях" (предадено по смисъл**) моят лирически двойник или моят шепнещ
резоньор не би изрекъл толкова категорично; видимо е отдалечен и по-ироничен, струва ми се. Но дистанцията оставя героите ми по-самостоятелни, автономни в чудатата си логика.
Това, както и
при французина Превер, гражданин на Париж и Франция на мислещите артисти с
добро самочувствие, са сюжетни стихотворения (при цялата условност на
понятието сюжет в случая) и случката, като силно въздействаща атмосфера, оставям повече сама да говори, без моята авторска намеса. Не навсякъде, обаче – тук-там се изкушавам и хващам бика за рогата.
В показността на нехайството към рима и ритъм се спотаява деликатно вслушване в тоновете на сърдечния ритъм у човека. Никой нормален човек
не бърбори в мерена реч, нали! Това нехайство, обаче, е само трик, заблуждаваща
маневра, чиято цел е да изкуши четящия да оспори автора като институция обективна, подобна на Господ Бог, немилостива към драмата на своите
марионетки в шоуто, т.е. в някое стихотворение. Нежността при стиховете в "Порто Фино" би
трябвало да има влиятелен съмишленик именно в огрубяването, в нехайството към
т.нар. "висок поетичен слог" – такава ми е идеята относно
формалната страна на сборника, който продължава сам да се пише... Стихотворенията се натрупват, подреждат се в екзотични
колонии като коралов риф, и не ми остава нищо друго освен да се радвам как пред
удивените ми очи се появява от делничната пяна нещо красиво (поне по замисъл).
Следва
Пловдив – най-древното жизнено селище в Европа
Plovdiv,edited by 17 mar. 2021
___
* В първичния смисъл на гръцката дума "коsmos".
** В превода на Валери Петров тази идея звучи ето как в музикалното стихотворение "Барбара":
Спомни си, Барбара, и моля те, прости, че без да се познаваме, говоря ти на "ти" - макар за миг видени, макар и отдалече, щом двама се обичат, на "ти" със тях съм вече.
Между другото, във френския оригинал стихотворението звуково напомня ромолене на дъжд по тенекиите на покрив чрез разнообразни съчетания на сонорния звук "р". Бел.м., tisss.
ДНЕВНИКЪТ НА ЕДИН ПЛОВДИВЧАНИН (515.)
.jpg)
.jpg)
.jpg)