ДНЕВНИКЪТ НА ЕДИН ПЛОВДИВЧАНИН (500.)1987-1992 НАДЮША ЩАСТЛИВКА*
– Името ми е Вера (от Вяра), но аз не си харесвам името. Да бях умряла, когато съм била много малка, никой сега нямаше да страда, защото майка и тате нямаше сега да се развеждат, просто понеже никога нямаше да им се налага да се оженят. Сестра ми Надя също нямаше да я има и да ме притеснява, защото я виждам – едва диша и има бронхопневмония, и след половин час ми се налага да я водя на деветия етаж и една съседка да й бие инжекция. Но когато има нещо да става, то става, каквото и да прави човек. Много ми е самотно, а вън като че започва да вали онзи неприятен февруарски дъжд, и като изгася за миг лампата и надникна иззад пердето, улиците са пусти, никой няма, асфалтът на паркинга блести като полиран, пък колите лъщят като чисто нови.
Поне както в други неделни вечери момчетата да се бяха събрали под козирката на блока и да подрънкваха на китари, но и тях ги няма никакви, запилели са се някъде с другите момичета и изобщо... Но това е друга тема, както казва нашата Венедикова по български.
Била съм само на два дена, когато баба ми Вичка дошла от Добруджа със сестра си Петрана, за да ме погледне. Погледнали ме, оставили си даровете неразопаковани на масата и си тръгнали с нощния влак за Варна, после с рейса – за Балчик и Тригорци, за да каже на съседките от село, че няма да ме бъде и въобще, започнала да се готви за телеграмата от Пловдив, с която ще й съобщят, че съм си отишла от този свят. Ами толкова съм била мъничка и синя посиняла, нямала съм сили и да плача. Пъпната ми връв се била омотала два пъти около шията ми, та лекарят казал: цяло чудо е, че съм се измъкнала благополучно на белия свят.
Имам спомен как в леката кола на пловдивския ми дядо Кирил тате ми подаде едно вързопче с нещо, което шаваше отвътре. И като отгърнах розовото одеалце, за пръв път видях сестра ми. И така се разкрещях от радост, че едва ме успокоили, да не би да уплаша бебето. Крещяла съм, а сълзичките ми се стичали по бузите: "Кака... кака... кака! Аз съм кака!" Ами тя си беше толкова сладка, едното й оченце затворено, а пък другото се кокори. И си кротува хубавелката. Усетих дъха й, лекичък като въздишка на котенце. Обаче ми я взеха, издърпаха ми я от ръцете и отидоха да се снимат, а аз останах с дядо в колата. И дядо си мълчеше, нищо не говореше, само гледаше навън през стъклото право пред себе си...
Една зима имахме папагалчета в клетка, хранехме ги и тате отваряше вратичката, а те летяха из стаята, и когато дойде пролетта и навън всичко се раззелени и разцъфтя в различни цветове, те започнаха да се блъскат в прозорците, защото са глупавички и те като другите птичета. И веднъж, като останахме сами с Надя, отворих вратата към южната тераса, без да се усетя, женската, която беше зелена и много по-красива, взе, че излетя и кацна върху тела за пране да си подрежда перцата. Толкова красиво беше разперила крилата си, които заблестяха на слънцето, че никога няма да забравя този миг. А мъжкият, който бе по-грозен и беше се проскубал целият горкият, джиджикаше отвътре, все не успяваше да уцели изхода: блъскаше се в стъклата и се свличаше на пода, и разперил крила, дишаше-дишаше с широко разтворена човчица и ме гледаше учуден като човек. След седмица умря от мъка. А хранилките бяха пълни с просо... И го погребахме двете с Надя долу – на поляната под балкона. Издълбах му гробче и го покрих отвътре с клечици. Много плаках за него.
И дядо си отиде така, за една седмица. Само че тогава ние с Надя сме били на село, в Добруджа, и когато се върнахме през есента за училище, тате ни заведе край реката и ни разказа какво се е случило, как дядо горял в колата. Обаче това е още по-тъжна история и сега не ми се ще да ви я разправям... Сънувах го после доста често, и все такъв един весел. Пък той беше много мълчалив човек. Дори когато е горял в колата, е мълчал! Кой го знае защо, в сънищата ми все се усмихва и все отваря онзи неговия шкаф, където държеше специално за нас бонбони, фъстъци, бадеми.
Чувам как сестра ми кашля в съседната стая и ми е малко криво, че не мога заради нея да поизляза, да се разходя с другите деца от блока. Ама такъв мрачен ден е днес, здраве му кажи! Сестра ми се прави на непукистка: казва, че най-приятното нещо за нея било да й бият инжекция. Тате ни научи, когато много ни боли, да се усмихваме, да се смеем, да се смеем като луди. По-леко ставало. И е вярно. Спомням си, когато бях в детската градина, дойдоха да ни бият гама-глобулин. И аз бях спокойна, най-спокойната, най-веселата. И съм се смеела, когато сестрата взела да си приготвя спринцовката, и после вече не помня... Защото съм се свлякла. И леличката казала на тате, че съм се държала странно, за пръв път й се случило да види как някой се смее от страх.
Щастливка е нашата Надюша! Вчера вечерта, когато се гушехме двете в леглото на майка и тате и чакахме някой от тях двамата да ни звънне по телефона или пък да се хлопне вратата в антрето, тогава сестра ми каза, че много се радва, дето е болна от такава сериозна болест, защото сега всички ще се грижат за нея и ще й угаждат, а пък тя ще си лежи в леглото на топличко и ще се глези.
Ако се интересувате как изглеждаме ние със сестра ми, тя е русичка и със сини очи. В селото на баба говорели, че била същинска майка ни в детските й години. А аз пък приличам на тате, казват: одрала съм му кожата. Те и двамата са ни добри, ама не се разбират. Да имаше някаква сила, да реши вместо тях въпросите, дето не успяват да решат заедно, щеше да бъде прекрасно. Но изглежда няма такава сила, или ако я има, тази сила е решила да се разделят, и сега ние с Надя не можем да решим кой ни е по-мил. Защото и за двамата се притесняваме, където и да се намират, макар че за тези работи избягваме да си говорим. Съдба, какво да се прави!
А вън така вали, сякаш някой плаче и сълзичките му се стичат по прозореца.
