Ако жените управляваха света, изобщо нямаше да водим войни, а само интензивни преговори. – Робин Уилямс (1951-2014)
12.07.1996. ДАМСКИ ГАМБИТ
Беше облякла розовата нощница, чакаше зад вратата в полутъмното антренце със застоял дъх на стари манджи; извика тихичко и обви ръце около шията му: "Миличък моичък!"
– Замина ли? – осведоми се Милият мой възпитано и се наведе да ръзвърже възела на лявата маратонка.
– Дай аз! – коленичи тя над маратонката.
– Попитах нещо – каза той, като й рошеше косите и я милваше грубо по бузката, под ушенцето. Подир минута вече я носеше на ръце като агънце, бутна с лакът дръжката и вратата на спалнята се открехна. Ухаеше на полския луксозен парфюм "Бич можи", а вътре бе полутъмно, защото щорите бяха спуснати, а и червените плюшени завеси създаваха особена атмосфера. Мъждееше единствено тъмночервеният абажур върху нощното шкафче в ъгъла и точно там тя се плъзна като риба от прегръдките му върху спалнята, легна по гръб и замря, изпод спуснати клепачи следеше как той се съблича.
Следния ден към три съпругът се върна, потърси я из стаите, надникна в спалнята, огряна от юлското слънце, с широко разтворен прозорец, едва ухаеща на теменужки, и като не я откри, нехайно захвърли брезентовата си пътна чанта върху същото това легло. "Къде ли се е запиляла по това време?" – мина му през ум. Като нямаше какво друго да стори, влезе в банята и си взе хладен душ за освежаване. После си направи сандвич с масло, наденица и чубрица, извади пластмасово шише бира "Каменица" от хладилника и се хвана прилежно да преглежда вчерашния брой на тукашния вестник. Погледът му попадна първо върху колонката за съобщения: кой починал, кого вчера са погребали, къде би могъл да поръча надгробна мраморна плоча с изписано името на покойника в златист бронз, вдълбано в камъка за вечни времена. После прегледа спортната страница, където местните два отбора пак бяха паднали от столичните два любими отбора на софиянци, и вече като се прозяваше, преди да се отпусне да заспи, си рече: "Я, да видя кой холивудски екшън тази седмица ще въртят по телевизията!"
Спа непробудно някъде около седем часа. Към единайсет вечерта, преди да спусне щорите и да дръпне червеното плюшено перде, дълго се взираше навън към обления в светлини град под нозете му – живееха на дванайсетия етаж в блока. Термометърът на Огромния магазин за кайма, колбаси и риба отсреща показва 36 градуса по Целзий. Долу дечурлига, които очевидно не са при баба и дядо на село, вдигат ужасна врява, независимо че вече е нощ. Слава богу, техните двама сина са на село – поне за тях да не се тревожи!
По същото време майката на синовете набираше номера на домашния им телефон и беше зареяла очи високо над главата на мъжа до нея, а наоколо се тълпяха клиенти – питаха-разпитваха, изобщо: досадничеха, но тя вероятно не ги чуваше. "Ало! – обади се най-сетне отсреща съпругът й, – ало, алооу!" Тогава тя много внимателно постави слушалката върху вилката на телефонния апарат, извърна се, външно доста хладна и безразлична към мъжа до нея, стрелна го с ясни сини очи... Нещо май размишляваше. Той не успя да разбере защо го гледа така втренчено, но не си даде труд да я попита.
Четвърт час преди полунощ седяха облакътени върху перилата на откритата тераса на двайсет и втория етаж пред нощния бар "Бели нощи". Градът с реката, хълмовете и с броениците от светлини бе пред тях като на длан. Тя пиеше вермут "Американо" с лед и пушеше цигари "Дънхил"; за себе си компаньонът й пожела силно кафе и чаша минерална вода. Той не пушеше, защото тренираше усилено за красиво и хармонично тяло, беше му адски тъпо в момента, а димът от цигарата й правеше мислите му още по-тъмни, още по-тягостни. Но тя не забелязваше това и само бъбреше и бъбреше, и бъбреше – все едни такива незначителни историйки за солиден мъж с изваяно тяло: коя колежка от съседния щанд в магазина какво й казала, когато я видяла с новата й прическа, как дъртак идиот вдигнал скандал защо в България нямат обувки с неговия номер лопатари, коя от колежките вече е в осмия месец и щяла да напуска, пък на коя свекървата много й помагала и мъжът й носел купища пари, понеже ходи да продава моркови, марули, лук, репички и чесън на Четвъртък-пазара, дето държи три сергии.
– Що не му се обадиш! – предложи сдържано елегантният готин мъж, понеже взе да му писва; не смееше да й каже, че й е време да си ходи, защото накрая пак тя щеше да плати сметката.
Около два след полунощ от уличната телефонна кабинка пред бара тя отново набра номера на домашния им телефон. Съпругът й се беше навел над шахматното табло и тъкмо редеше фигурките по поредната скица от историческия двубой между Карпов и Корчной в град с жители, колкото Пловдив – град Багио, Филипините.* "Гледай какъв баламски ход!" – мърмореше си. Просто нямаше какво друго да прави и му беше тъпо инак да седи без работа, да лежи спокойно в леглото, да я чака. Когато иззвъня обаче телефонът, не побърза да грабне слушалката – бавничко се надигна, като оглеждаше старателно позиционното преимущество на неприятния Виктор Корчной.
– Николай!... Николай! Чуваш ли ме? Аз много лошо те чувам. Затвори, да те набера пак. – След пет минути: – Николай, с едни колежки съм в "Санкт Петербург". Мъничко окъсняхме, та реших да... Какво! Какво каза?... Ей, Глупчо, случайно да не ревнуваш? Пък аз си помислих, че... Ами! Старичка... старичка съм вече, Глупчо, не ставам за тия работи. Да-а-а, цяла лелка съм вече. Една лелка на трийсет и четири, и нищо повече. Още малко ще поседим, и си тръгваме. Много работа имахме днес... пак получавахме стока, и решихме да се почерпим. Нали няма да се сърдиш, глупак такъв!
– Играем си с огъня – обобщи дългото си мълчание Готиният, мъжът с атлетичното тяло, и щракна с три пръста към сервитьора: – Ей, приятел!
Онзи приближи, като ги оглеждаше някак нагло, безцеремонно. Изненада го колко е изпила дамата с фантастичната прическа: коси, вапцани в лилаво, не беше виждал.
После двамата – тя и Готиния, прекосиха по Стария нов мост над ленивите маслени води на нощната Марица, оттам ги лъхна миризма на тиня. Свиха по уличките покрай обновеното градско пазарище и тя силно се притисна към него, когато влязоха в най-тъмното. Той погрешно изтълкува импулсивния й страх и я поведе към таванската си стая, която се намираше съвсем близо и му служеше единствено, за да преспива със случайни и неслучайни момичета. Изкачиха, плътно прегърнати, стълбището, като се целуваха на всяка площадка. Той отключи, пропусна я да мине, пък седна на тясното мизерно и голо диванче, застлано с няколко ката стари черги, а нея постави на стола пред себе си. Прегърна я през кръста, опита да я сложи в скута си. Но тя залитна и се удари; когато й запретна полата до кръста, видя, че там се е появило голямо синкаво петно. Докато професионално я събличаше, тя му се усмихваше, фиксираше го с леко разногледи очи:
– Няма да ме харесаш! Знам, че няма как да ме харесаш такава, тарикат мръсен!
Когато се прибра с такси някъде около четири часа сутринта, влезе като осъдена в наплескания с цинични надписи и рисунки асансьор. Зад вратата, в антренцето с онзи до болка познат мирис на стара манджа и стари обувки я посрещна с цигара в ръката мъжът й.
– Я-я-я! – залитайки, му изкрещя: – Ти откога пропуши?
Пловдив – най-древното жизнено селище в Европа
Plovdiv, edited by 2 mar. 2021
____ * Мачът за световната титла през 1978 г. в Багио е сред най-странните световни първенства по шахмат. Вж. https://bg.wikipedia.org/wiki/%D0%A1%D0%B2%D0%B5%D1%82%D0%BE%D0%B2%D0%BD%D0%BE_%D0%BF%D1%8A%D1%80%D0%B2%D0%B5%D0%BD%D1%81%D1%82%D0%B2%D0%BE_%D0%BF%D0%BE_%D1%88%D0%B0%D1%85%D0%BC%D0%B0%D1%82_1978 Бел.м., tisss.
Ако жените управляваха света, изобщо нямаше да водим войни, а само интензивни преговори. – Робин Уилямс (1951-2014)
18.06.2016. КИШАВ ДЕН
Колегата – в безупречно изпрана и изгладена снежнобяла работна манта, най-после напусна канцеларията с вид, като че кой знае колко му се работи, и двете най-после останаха сами. Възпълничката, около четирийсетгодишна, с чипо носле като копче и боядисани в антрацитено черно коси, скочи да спусне райбера. Щрак! Обърна се, па пооправи с два пръста блузката над циците, докато сядаше откъм отсрещния край на масивното бюро, отрупано с папки-папки-папки. Другата, около трийсетинагодишна, с миловидно личице и вече попрошарени силно скъсени коси в прическа а ла гарсон, в това време старателно ниже с тънко подострено моливче цифри в огромен като тава тефтер. Вдигна главица, усмихна й се:
– Разправяй!
– Ще си сварим кафенце, нали? – рече Копчето. И без да дочака отговор, завъртя широкия си ханш около оста му, коленичи, мушна се на четири крака под рафтовете на огромния шкаф, и той замлян с папки, разпоредби, указания и книжа от всякакъв вид, плод на дългогодишната им работа.
– Твоичкият отлетя ли вече? – осведоми се по-младичката, без да вдига муцунка от таблицата, върху която бродираше все същите безкрайни колонки от цифри.
– Замина.
– И?
– Нищо. Нали съм ти казвала, това негово Коми ще му изяде главата. Кола, та кола; като че колата е най-важното!
– Кое? – Събеседничката й явно не разбира за какво става дума.
– Бяга – поясни Копчето. – Не го свърта у дома. Едва изтрая четирите дни, докато си уредят наследството. Сестра му, и тя е една... – Направи гнуслива физиономия. – И не видях да жалят по баща си. От хорски срам макар, сълзица да бе отронила идиотката! Ей така, мила, хвърлиха мъртвеца в дупката на Рогошките гробища* и изприпкаха да видят какво им е оставил, че да си го поделят.
– Смяташ, че в неговото Коми си има някоя?!
– Откъде да го знам! Мълчи-пухти, можеш ли да разбереш какво му е в ума?
– А инак в леглото как е? – делово се осведоми по-младата, все тъй забучила нос в колонките от цифри, които, прехапала език, прилежно дращи.
Мълчание. Водата в джезвето завира. По тенекето пред прозореца им зачукаха едри дъждовни капки. Кани се здраво да вали. От време на време долу изръмжава мощен дизелов двигател, чува се как гумите на тежките машини разплискват редичката кал в заводския двор. Там долу някъде сред громолящите туловища на пътностроителните машини мяука котенце: мяу-мяу... мяу. Кафенцето вече е сипано, над порцелановите чашки се вие ароматно облаче. Изуха ботушките, качиха нозе върху бюрото, запалиха от любимите си цигари "Фемина".
– Бо-о-оже господи, защо е така устроен животът! – внезапно взе да се размазва по-възрастната. – Блъскаш като смахнат, жениш се, деца раждаш, отглеждаш ги, купуваш апартамент, дом обзавеждаш, трепериш прашинка върху новичкия килим да не падне, прозорците да са измити, цветята в саксиите ти да не вехнат и котката да е нахранена, и вместо всичко да ти е наред, и когато уж всичко вече ти е наред...
– Ще се върне, не се тревожи! Къде ще ходи! – опитва се да я утеши по-младата.
– По дяволите да върви! Там да си стои, защо изобщо му трябваше да се връща! Ти не разбираш ли, че...
– Разбирам!
– Помниш ли, мила, миналото лято с онзи разбрицан трабант как двете обикаляхме курортите край моренцето, как като просяци заничахме покрай скъпите заведения на Слънчев бряг? Хората живеят, миличка, а ние с нашите палави дечица, като две вехти кръпки, пришити върху онзи лукс. Полички, блузки, пръстенчета, обеци, парфюмчета, мазилца... уж всичкото ни е наред, уж и ние сме както другите, и пак нещастни, ах, пак нещастни... – Разхълца се. Рони сълзички и сълзите й като дъждовни капки се стичат по бузите.
– Не съм ти казала... – подхваща по-младата, като издухва към ниския таван струйка цигарен дим. – Малко съм хлътнала по един...
– Ами Румен Дуков окончателно ли го отряза? Щяхте да се жените, като се разведе с онази стара чанта...
– Журналист! – прави се, че не е чула. – Ама вече не е журналист, съкратили го били за някаква статия в онзи негов вестник. Голям смешник! Все намира повод над какво да се посмеем, майтап да си бие. И не че казва кой знае що, ама каквото и да каже, все весело излиза.
– Женен???
– Не! Всъщност, да... Обаче в момента се развежда. Има ги две дъщерички.
– Ти си луда! – извика по-възрастната, ококорила неестествено очи. – Ще ти тръсне двете си хлапенца, и като ги знаеш какви са мъжете, ха после върви се оправяй! Но те на майката ще ги дадат, няма как да не ги дадат на майката, щом са момиченца.
– Знам ли! Жена му ги зарязала, хукнала била уж с някакъв доскорошен пандизчия, а Моичкия се шегува: при нея, казва, ще му е по-добре отколкото в затвора.
– Ама че образ! Онази никаквица от добро ли ще го зареже? Че кой бяга от доброто!
– Знам ли! Не знам, разбира се. Ама ми е хубаво с него.
– Мъжете са гадна пасмина – извъртя зъркели в посока заводския двор Копчето.
И в това, че се умълча, пак имаше куп обвинения към всички мъже по света. Зарея поглед навън, там, където Родопите на хоризонта полека-лека изплуваха от мъглите. Дъждът като да бе отминал. От надвисналите облаци като прозрачно гроздово зърно едва-едва розовее слънцето.
– Питам се напоследък защо живеем. Заради това ли? – Посочи папките. – Или за да родим едни нещастници като нас, дето ще повтарят нашите грешки и които даже едно благодаря няма да ти кажат, па са и вирнали празните си кратуни, ама утре ще газят и те кал като нас, като нас ще се лутат в своя скучен живот като муха в паяжина?
– Но аз не помня да съм била по-щастлива, мила! – кротко й се усмихна другата.
Пловдив – най-древното жизнено селище в Европа
Plovdiv, edited by 1 mar. 2021
____ * Новото общинско гробище край Рогошко шосе, срещу бившия Екарисаж на Пловдив. Бел.м., tisss.
Ако жените управляваха света, изобщо нямаше да водим войни, а само интензивни преговори. – Робин Уилямс (1951-2014)
18.06.2016.
ЖЕГА ПО НИКОЕ ВРЕМЕ
Неудържимо ме привличаш, питам се: защо?
И отговорът – знам, ти го знаеш, аз обаче, не.
Играеш пред очите ми както мряна във вода,
тялото ти говори, което устните не изричат,
и очите ти говорят, което си остава между нас
далече от чужди погледи, от чужди приказки.
Съзнаваш силата си, неудържима си, защо?
Какво ти сторих, къде съгреших, та съдбата
тъй ме наказа – да те гледам от разстояние,
и да усещам, че много е грешно и че не бива
да те мисля извън всякакви обстоятелства,
отвъд всякакви забрани, отвъд правилата?
Пловдив – най-древното жизнено селище в Европа
Plovdiv, edited by 1 mar. 2021
Илюстрация:
- Статуя на Ренефер от Музея в Кайро дава представа за идеалния образ на мъж според древните египтяни – широки рамене, стройна мускулеста фигура, изчистена форма на лицето.*
ДНЕВНИКЪТ НА ЕДИН ПЛОВДИВЧАНИН (496.)
.jpg)