ДНЕВНИКЪТ НА ЕДИН ПЛОВДИВЧАНИН (480.)
Защото Бог строго заповядал на идещите, кога дойдат, какво да вършат, за да бъдат живи, и какво да пазят, да не бъдат наказани...*
28.03.1969. СИНЪТ НА ВОЙНИКА
Срещу къщата, която обитаваше семейството на Петър, зад пътя,
по който денем и нощем бръмчаха коли, се издигаше черква. Черквата бе строена
преди много години, стените й бяха обрасли с бръшлян, а кръстът й бе обикновен,
железен, и желязото бе поръждавяло от дъждовете и мъглите. Над широкия параден
вход висеше живописна картина, избеляла от слънцето. На нея беше изобразен
конник, който тъкмо пробожда ламя с копието си. Човекът, който нарисува това
върху тенеке от газ, отдавна се беше разделил с белия свят, но конникът,
нарисуван с четка, топена в блажна боя, стои все тъй напет и юначен върху белия
си кон, невъзмутим, храбро вгледан в бъдещето.
Черквата се наричаше "Свети Георги" и в празничните дни, да кажем: Великден или Гергьовден, тук се тълпяха хора от околните села и градчета. Често донасяха своите новородени, които попът кръщаваше. По-рядко идваха новобрачни, за да се венчеят. Когато настъпваха черковните празници, камбаната ечеше с мелодичен звън. Тя беше изработена преди стотина години сред вихъра на сражения, които се водеха по онова време на Балканите, в австрийска леярна сред поръчки за оръдейни лафети и цеви.
Бащата на Петър беше дърводелец. През свободното си време работеше в стайчето под първия етаж на къщата край прояден от дървоядите тезгях. В редици над тезгяха беше наредил дърводелските си сечива, които бяха стари и железните им части бяха кафяви от ръжда. В събота подир обяд и в неделя през целия ден и до късно вечерта бащата на Петър се затваряше в тази като че позабравена от света монашеска обител. Към улицата бяха обърнати закнижени с оризова хартия две прозорчета, за сигурност от цигани апаши укрепени с яка метална решетка. Минеше ли кола по улицата, къщата цялата потръпваше и работилничката под първия етаж се изпълваше с глух тътен. Но точно тук, в бедняшката мебелна работилница черковната камбана откънтяваше ясно. Петър бе студент трета година в столицата. Прибираше се все по-рядко при своите. Като насън преминаха петте години, откак се раздели с родния дом – две в казармата, три в столицата. Сега родният Пловдив му изглеждаше далечен и чужд. Зимата почти беше свършила, а пролетта едва започваше. С едно рядко хубаво момиче си дойде от София. Петър се знаеше с момичето от годините в гимназията. И тя беше от този град. Когато влакът потегли от Софийската централна гара, ръмеше дъждец, примесен със сняг и леден вятър бръснеше софийското равно поле; когато допухтя до Централната гара в Пловдив, времето бе слънчево и ведро. Той изпрати момичето до автобусната спирка, целунаха се по приятелски, и след тя като се качи в старичък червен автобус, отпътува с блестящи очи, отправени към него, пък той пое пешком към къщи, пъхнал ръце дълбоко в джобовете на коженото си яке.
Свечеряваше се. Пъстро множество от по-млади и доста по-възрастни жени и мъже изпълваше притихналите в мекия провинциален залез улици. От ресторантите, които бяха разтворили врати и прозорци, долиташе музика, някъде вече бяха изнесли маси и столове под открито небе, под клоните на дърветата и сред току цъфналите храсти. Отдалече Петър съзря ярко светещите прозорци на Къщата зад пътя, който пустинен сивееше час-два преди настъпването на вечерта. Видя отдалече силуета на черквата с поръждавелия христов кръст най-горе. Тъмна и тайнствена, черквата глъхнеше зад изрисуваните с цветни винетки витражи. Когато наближи, чу ритмичното стържене на ренде откъм избата, иззад закнижените прозорчета на бащината работилничка. Петър натисна звънеца пред заключената входна врата и минута по-късно светлинка плисна върху тротоара. Някой бе запалил електрическата крушка над стълбището.
– Да живее тук някой си Петър?
– Петър е в София – рече майка му; не го позна в първия момент.
После седяха покрай старата маса във всекидневната, яденето изпускаше ароматна пара над порцелановите чинии, прозорецът бе разтворен и върху фона на звездното, почти резедаво небе тъмнееше силуетът на черквата. Навън се виждаше също и един от хълмовете на Пловдив. На върха му осветен от прожектори се издигаше паметник. Самотният войник от големи блокове дялан сиенит бе като изостанал от своята бойна част, която продължила към Централна и Западна Европа и това се бе случило преди много години. Навън се виждаше също и една прастара лоза, чийто едва-що покарали бледозелени филизи меко шумоляха пред прозореца. И всичко това, наред с плахата мила усмивка в очите на майка му и с внезапно сякаш посивялата коса на баща му, бе хем някак тревожно, хем и уютно, дотолкова, че чак му се свиваше сърцето.
Свечеряваше се. Пъстро множество от по-млади и доста по-възрастни жени и мъже изпълваше притихналите в мекия провинциален залез улици. От ресторантите, които бяха разтворили врати и прозорци, долиташе музика, някъде вече бяха изнесли маси и столове под открито небе, под клоните на дърветата и сред току цъфналите храсти. Отдалече Петър съзря ярко светещите прозорци на Къщата зад пътя, който пустинен сивееше час-два преди настъпването на вечерта. Видя отдалече силуета на черквата с поръждавелия христов кръст най-горе. Тъмна и тайнствена, черквата глъхнеше зад изрисуваните с цветни винетки витражи. Когато наближи, чу ритмичното стържене на ренде откъм избата, иззад закнижените прозорчета на бащината работилничка. Петър натисна звънеца пред заключената входна врата и минута по-късно светлинка плисна върху тротоара. Някой бе запалил електрическата крушка над стълбището.
– Да живее тук някой си Петър?
– Петър е в София – рече майка му; не го позна в първия момент.
После седяха покрай старата маса във всекидневната, яденето изпускаше ароматна пара над порцелановите чинии, прозорецът бе разтворен и върху фона на звездното, почти резедаво небе тъмнееше силуетът на черквата. Навън се виждаше също и един от хълмовете на Пловдив. На върха му осветен от прожектори се издигаше паметник. Самотният войник от големи блокове дялан сиенит бе като изостанал от своята бойна част, която продължила към Централна и Западна Европа и това се бе случило преди много години. Навън се виждаше също и една прастара лоза, чийто едва-що покарали бледозелени филизи меко шумоляха пред прозореца. И всичко това, наред с плахата мила усмивка в очите на майка му и с внезапно сякаш посивялата коса на баща му, бе хем някак тревожно, хем и уютно, дотолкова, че чак му се свиваше сърцето.
На следния ден вечерта Петър отново се срещна с момичето. То бе мургаво, с дълги смолисточерни коси, тъмни очи и стройни нозе. На рамото й висеше чанта с капаци и външни джобове, която му напомняше войнишка сумка. Всъщност, Петър не желаеше да се връща така рано в този град, ала момичето настояваше. Тя си харесваше Петър и изгаряше от нетърпение да го покаже на приятелките си.
Вечерта беше задушна и топла, типично за южен град. Това означаваше, че скоро ще завали. Двамата поостанаха да бъбрят на автобусната спирка, и ето че докато чакаха, небето притъмня и заръмя дъждец. Огромните дървета в Градската градина отсреща още не се бяха събудили от зимата, влажните им стволове и клоните им лъщяха, като отразяваха разноцветните светлини на вечерния град.
– Да си вървим, а! – предложи Петър.
– О-о, сигурна съм, че ще дойдат – рече тя, докато се взираше към хълма с Каменния войник, в посоката, от която трябваше да се появят приятелките й.
От тъмнината изплуваха светлините на автобуса. Каросерията му блестеше от влага и така напомняше тромаво допотопно животно със светещите си очи фарове. Спря на спирката, чуха как изсъска механизмът за отваряне на вратите, как въздъхна и хората заслизаха: разгъваха чадъри и поемаха под дъжда. После автоматът пак със съскане захлопна вратите и опразнената кола продължи по-нататък към общинското гробище. Всички слязоха един през друг вкупом; по-нататък така и никой не пожела да се качи.
Петър погледна часовника върху фасадата на Централната градска поща.
– Почти час мина.
– Не знам какво е станало – рече момичето. – Нещо им се е случило. Сигурна съм, че инак на всяка цена щяха да дойдат. Не сме се разминавали досега. Те са най-добрите ми приятелки.
– И на най-добрите приятелки понякога може да се случи нещо непредвидено – каза Петър. – Нали?!
– Да! – кимна мургавото момиче с тъмните очи, помръкнали изпод кичурите влажни коси, и го прихвана плътно под ръка, притисна се в него, и ей тъй плътно притиснати, поеха пеш нагоре по улицата покрай хълма с Каменния войник.
Нямаха чадър. От ръмящия дъжд косите й полепнаха по лицето. Полъхна вечерник и тя опита да си оправи косите, като отметна рязко глава назад. Вървяха по оживена улица. Зад витрините лъщяха разни прекрасни неща. И спираха, и пак вървяха, и пак спираха пред лакомства и вещи зад изкусителните витрини. А тя не измъкваше ръка изпод лакътя му и май точно заради това той се чувстваше някак си като арестуван.
– Искам това! И това. А онова там не може ли? И него искам. А как ще ми стои онази рокля, кажи де! Ама червените лачени сандали с каишка на глезена и висок ток ще ми стоят чудно, нали... – Не спираше да бъбри, докато Петър мълчеше.
После дъждът спря. После поеха по криви тесни улички, където бе някак и уютно, и познато. Минаха покрай старото квартално кино. Фасадата му бе облепена с афиши и вятърът развяваше ненужни вече пъстри хартии с образите на известни киноартисти любимци на публиката – развяваше афишите като вехти дрипи с отпечатаните върху им хубавци и хубавици в добре подбрана артистична поза.
После видяха старата сграда на гимназията, в която бяха учили, и Петър си спомни отминалите години – някои неща му се явиха изневиделица като на филмова лента в забавен каданс. Още по-късно часовникът върху един от хълмовете сред града удари десет часа. Пак бяха на автобусната спирка, този път – на отсрещния тротоар, срещу подгизналите от влага алеи на Градската градина. И червеният тенекиен стар автобус допухтя с дрънчене, спря пред тях, момичето пъргаво изкачи стъпалата и помахваше с ръчица хем възторжено, хем тъжно, залепило устни върху задното стъкло; така му показваше че е влюбена. А когато автобусът сви зад завоя, Петър отново остана сам.
– Къде се губиш! – посрещна го баща му.
Майка му си беше легнала вече и Петър чуваше неравното й дишане. Тя работеше в Завод за електроматериали. Бяха приключили тримесечието, но работата очевидно я преуморяваше. Мъничките й и свити в юмручета ръце току конвулсивно потръпваха върху завивката, когато тихичко въздъхваше в съня си. И насън тя не успяваше да се откъсне от онова, което изпълваше целият й досегашен живот на остаряло момиче.
– Къде беше, а! – рече баща му. И не, не беше въпрос, ами покана да си побъбрят: – Искаш ли да опиташ тазгодишната ми гроздова?
– Искам – каза Петър. И бащата се надигна, извади от витринката на шкафа залъскан, поръждавял ключ, отвори, изкара евтина стъклена каничка, до три четвърти с ракия, изми на чешмата две конусовидни чашки, не повече от 30 грама, и ги напълни.
– Наздраве!
– Хай, наздраве!
Седяха сами пред дървената маса в Старата къща и Петър се загледа във внезапно сякаш посивелите коси на баща си. Гледаше и ръцете на майка си, потръпващи върху износеното сиво одеяло. Вън отново заваля, далечни гръмотевици отекнаха няколко пъти, въздухът се изпълни с глух ромон, а водосточната тръба гърмеше, сякаш беше сърдита на дъжда. Черквата се издигаше отсреща им строга и величествена, въпреки старостта, а Каменният войник върху хълма, умислен като че, търсеше нещо отдавна забравено из спомените си от войната.
– Тъй я караме – обади се бащата. Бе казал нещо преди това, което Петър пропусна да чуе, та в знак на извинение му се усмихна, кимна и рече напосоки:
– Е, ама разбира се!
– Как върви учението?
– Справям се.
– Тъй-тъй! Човек трябва да учи, особено докато е млад. – Наздраве, сине!
– Ще гледам да не закъсам. Наздраве!
Бащата отмести чашката, положи грубоватите си ръце върху масата, погледна сина си с присвитите си ясносини очи. Петър усети неудобство. Бе слушал от чичовците – четиримата по-големи братя на баща си, че когато бил млад, почти колкото него сега, какво ти почти, година или две по-млад от Петър, баща му стрелял с лека картечница по хора – войници като него и те, но от отсрещната страна на фронтовата линия. Било отдавна, по време на войната. Прибрал се от касапницата без драскотина, изпълнен с енергия, с планове да си подреди живота. Смятал да отвори работилничка за мебели, ала властта не му позволила. Не му позволили новите властници да си е стопанин на труда и имота. "Не може – рекли важно отговорните чиновници в някаква канцелария, – сега са вече други времената. Всеки оттук-нататък само на общата нива ще се труди. С труд задружен, другарю драги, живота нов ще построим!"
Както и да е, минали десетина години и къде с оскъдни спестявания, къде с дребни заеми от бедняци, и те като него, къде с мижава помощ от приятели и съседи, бащата спазарил на изплащане за десет години етаж от Старата къща, оженил се, родил му се син и взел, че кръстил сина Петър, по името на загинал през пролетта на 1945 година редник от велосипедната им картечна рота нейде из калните, разорани от шрапнели и танкови вериги зеленчукови градини край придошлата от топенето на снегове голяма река в Унгария, там където би трябва и днес да са селцата Драва Чехи, Драва Соболч, Драва Полконя. Сега същият мъж, човек най-обикновен, от плът и кръв, сърцат, ала и сдържан, мълчалив, скромен, твърде скромен, оцелял под свистенето на куршуми и грохота на снаряди някогашен редник гледаше сина си със сините си пронизващи очи на картечар от велосипедна рота, та Петър се почувства не толкова неловко, колкото силно, ама много силно притеснен.
Рано сутринта на следващия ден в къщата се появи Тодор. Тодор бе среден на ръст, хубавец със зелени очи, сламено руса остра четина вместо коса и руси мустаци.
– О-о, кого виждам в старото гнездо! – извика от вратата Тодор. – Готов ли си да се поразтъпчем?
– Първо обаче ще пийнем.
– Иска ли питане!
И Петър извади каничката с остатъка от снощи; имаше два пръста ракия на дъното. Пиха без чаши, "как на фронте". Имаше такъв лаф на руски, кой знае по какви пътища останал в речта ни на българи от онези месеци, когато млади мъже в окопите играли, образно казано, на криеница с госпожица Смърт. Тези двамата нямаха нищо подобно на ум, просто фразата е такава, че и на всичкото отгоре на руски, дявол знае защо.
Петър подхвана с напевен глас:
– За многая лета вам, раб Божий Теди-и-и!
– Жив и здрав да си и ти!
Петър качи нозе върху масата:
– Направи като мен – рече. – Така няма къде да изтече.
– О-о, кого виждам в старото гнездо! – извика от вратата Тодор. – Готов ли си да се поразтъпчем?
– Първо обаче ще пийнем.
– Иска ли питане!
И Петър извади каничката с остатъка от снощи; имаше два пръста ракия на дъното. Пиха без чаши, "как на фронте". Имаше такъв лаф на руски, кой знае по какви пътища останал в речта ни на българи от онези месеци, когато млади мъже в окопите играли, образно казано, на криеница с госпожица Смърт. Тези двамата нямаха нищо подобно на ум, просто фразата е такава, че и на всичкото отгоре на руски, дявол знае защо.
Петър подхвана с напевен глас:
– За многая лета вам, раб Божий Теди-и-и!
– Жив и здрав да си и ти!
Петър качи нозе върху масата:
– Направи като мен – рече. – Така няма къде да изтече.
Тодор качи единия си крак на масата. Засмя се:
– Не го знаех този номер. После ще се разтъпчем, нали?
– Ще се разтъпчем! – рече Петър. – Каквото решим, правим го. Наздраве, Теди!
– Да ти е сладко!
– Ще се разтъпчем! – рече Петър. – Каквото решим, правим го. Наздраве, Теди!
– Да ти е сладко!
– Оплачи се нещо, Теди.
– При мен всичко е наред. Нали добре знаеш, че с мен никога нищо интересно не се случва, че при мен всичко винаги си ми е било наред. Не се оплаквам, ама ми е време семейство да имам, деца да си имам. Макар и тъй да съм си добре.
– Не съм ли ти приятел, Теди?
– Откъде изкопа това име! Казвам се Тодор.
– Ще унищожим ли по още една папироса, Теди? Харесва ми това име**.
– А на мен не ми харесва.
– Знаеш ли най-новото?
– Не, не знам най-новото. Пий си ракията!
– Добре, пия си ракията, няма да ти викам Теди, щом не ти харесва. Наздраве, Теди!
Пиха. Не беше то кой знае какво пиене... два пръста домашна ракия. Всъщност, беше ритуал при всяко завръщане на Петър в родния Пловдив, при всяка тяхна среща след месеците на раздяла. Седят, мълчат и всеки гледа пред себе си, а вятърът фучи през пролуките на вратата и в зле уплътнените рамки на прозорците.
– Никога не съм имал влечение към цигарите и алкохола – рече Тодор и свали крака си на пода.
– Аз пък непрекъснато си имам разни влечения – рече Петър, – умирам за луксозни цигари. И към хубавите знойни момичета изпитвам силно влечение. Наздраве!
– Ти разказа ли й за мен – стрелна го Тодор. Гласът му бе глух, гърлото пресъхнало, та прокара език по изпръхналите си устни.
– Наздраве, Теди.
– Не ми наливай повече. Разправи ли й за мен?
– Нали ти писах!
– Писа ми.
– Добре, Теди. Ще зарежа шибаното име. И ти никога повече няма да го чуеш от мен. Понеже все пак според мен наистина си съответстваш на името.
Тодор стана, отвори прозореца и се върна край масата. Като пристъпяше, олюля се, сякаш кой знае колко ракия бяха изпили. Вятърът отвън блъсна прозореца, открехна едното му крило, стъклото звънко издрънча и нахлу свеж въздух, разпиля пепелта от цигарите по цялата маса и по пода. Слънцето тъкмо изгряваше и небето беше цялото в пурпур. Младите листенца на древната лоза шумоляха като топлокръвни същества. Бяха бледозелени, едва-що развили се. Отзад бе улицата с локвите от снощния дъжд. Камбаната на черквата отсреща тъкмо почна да бие... Пловдив в девет часа сутринта.
Петър огледа стаята. Тук му бе уютно и топло. Черковната камбана ехтеше в свежия въздух, а Старата къща скърцаше като триетажна шхуна, която се носи из океана и си търси пристанище. От горния край на улицата, откъм моста, се зададе градският рейс. Дрънчеше, сякаш празна бъчва се затъркаля по паважа. Препълнен с хора, автобусът отбръмча към заводите в индустриалната зона на града. Отмина и пак стана тихо.
– Нищо. Не прави нищо, Теди. Просто я забрави. Да пием!
После вървяха по подгизналата от снощния дъжд трева. Тревата беше млада, току-що покарала. Отдясно течеше реката, слънцето се отразяваше във водите й. Стигнаха железния мост. Той беше поръждавял от влагата, ветровете и от зимните студове, но релсите лъщяха. Тромава композиция от вагони, натоварени с въглища и трупи, мина по моста и въздухът се изпълни с тътен и грохот. Локомотивът бе сглобен в Австрия. Преди войната. Беше доста стар локомотив: двамата разбраха това по инициалите на фирмата върху лъскава елипсовидна месингова плоча. Тя просто се набиваше в очи.
Нищо повече не си казаха. Вървяха. Петър пушеше, а пък Тодор кашляше от време на време, усмихваше се неловко като човек, който не си е на мястото и съзнава, че не си е на мястото, та по някое време взе весело да си подсвирква. Което пък означаваше, че не само му е тъжно, ами и убийствено неприятно.
Същата вечер Петър отново киснеше край спирката. Червеният автобус пристигна и мургавото момиче дотича с грейнало личице. Сега носеше чадър, макар че небето бе кристално ясно и звездите блещукаха на цели гроздове над хълмовете на града.
– Здравей! – каза тя. – Как изкара нощта?
– Отлично. А ти?
– И аз. Снощи много си мислех за нас.
Вървяха край Градската градина. Фенерите светеха с мека светлина изпод току-що развилите се резедави листа. Снощният дъжд и топлият беломорски вятър, който се промъкваше по коритото на Марица, бяха раззеленили дървета и храсти. Хора седяха по пейките и лицата им белееха в тъмнината. От летния ресторант наблизо долиташе музика и гласът на певица. Певицата пееше нежно фалшиво сантиментална песничка, известна от годините преди войната, но сега думите й бяха други. Някой бе променил думите, нищо повече. Инак мелодията си бе абсолютно същата.
Приближиха ресторанта. Той беше потънал в разноцветните си светлини. Масите му бяха сгъваеми, както и столовете. По средата бяха сковали дъсчен дансинг, а петима музиканти свиреха под брезентов навес, обкичен с цветя от хартия и градинарска тел. Келнерите се движеха като сенки във вишнево-червените си костюми, с папийонка на бялата си копринена риза. Отстрани тъмнееше езерото. Светлините на ресторанта се отразяваха, сякаш плуваха по люшкащите се вълни. Беше феерично, провинциално и празнично. Разноцветни електрически крушки висяха по клоните, и когато вятърът се засилваше, светлини подскачаха по лицата на посетителите. То създаваше илюзията, че всичко е в непрекъснато движение и симпатичен хаос.
Дансингът бе препълнен. Любовните двойки танцуваха и помежду масите. Певицата се оказа възрастна женица със супер-бюст, възпълничка и в дълга до петите й рокля от тъмносиня лъскава материя и с отворено деколте, което подчертаваше гърдите й. Лицето й лъщеше и жената героично се отбраняваше от потта с розовата си кърпичка. Пееше изключително шлагери, стари шлагери! Гласът й беше писклив на височините, дрезгаво глух на ниските тонове, ала пеейки, тя умееше да си придава вид, че силно страда, болезнено преживява сладникавия текст на песента, което пък изключително допадаше на публиката. Хора от селата идваха само заради нея в този ресторант.
Появи се един от келнерите. Беше възрастен мъж с бирено коремче и с бакенбарди, с посребрели слепоочия и високо оплешивяващо чело.
– Имам хубава маса за двама, като за вас – поведе ги той сред тълпата кибици.
Масата бе в самия край над полюшващите се вълни на езерото и лесно я откриха.
– Шампанско и... специалитетът на заведението, моля! – поръча Петър.
Келнерът се поклони и отмина. Момичето се загледа подир него.
– Добър човек! – усмихна му се тя. – Добър и мил е този възрастен мъж. Толкова е приятно, когато съм в компания на възрастни мъже. Харесват ми мъже с посребрели коси. Като брокат. Тогава мъжът предизвиква доверие. Да-а, у възрастните мъже има нещо хем познато, хем приятно. Очите им са със ситни бръчици. Харесват ми ситните бръчици и спокойствието им. Харесват ми мъже с посребрели коси. Знаеш ли, искам и ти, мили, да си с посребрели коси и ситни бръчици около очите.
Момичето пак се усмихна. Петър гледаше към езерото. Повърхността му бе тъмна и гладка. В далечния край се бе образувала мъглица, която висеше като валмо прежда.
– Що да се насилваме! – продължи момичето. – Не съм пила досега, а пък и едва ли ще заобичам шампанското. Това – посочи масата с ястия – ще ти струва много пари.
– Трябва да ти хареса – каза той, без да я поглежда. Гледаше настрани.
После вървяха по дълга пуста улица. Бе тихо. Нямаше дървета, нямаше хора, нито светлини. А звездите висяха във виолетовия нощен небосклон и отраженията им се люлееха в калните локви от снощния дъжд.
– Пиян си – обади се момичето.
– Теб това какво те засяга! – навъси се Петър.
– Не ми хареса шампанското, нито конякът, нито водката – каза момичето. – И не ми харесва, че сме по това време из улиците. Не ми харесва градът. Не ми харесва, че си се напил. Ако искаш да знаеш, не ми харесваш и ти в този момент. И всичко ме плаши, всичко ми изглежда плоско и хладно... тук и сега.
Петър се изсмя. Гласът му прозвуча неприятно и сега той внезапно почувства, че го заплашва нещо, което не може да определи какво е, не може да го види, не може да го докосне, но по някакъв начин то докосва сърцето му и го кара да се свива от тревога.
– Ако сега ни види... – притисна се момичето в него.
– По дяволите! – отблъсна я. – Ще му кажа. Ама какво ли да говоря?! На такива като него се крепи светът. – Тръсна глава.
– Що се правиш на герой! Не съм го обичала, глупчо мой, не съм!
– Какво си мислиш сега за мен? – спря се и я обърна към себе си така, че лицата им се оказаха едно до друго и едно срещу друго.
Тя мълча доста време, забила очи в него. Не отговори. Продължиха мълчешком. По някое време спря, опита да го прегърне, да го гушне, но той се дръпна и тя залитна.
– На теб ти е много, много, много, много, ама много студено – прошепна задъхана.
Когато се прибираше към Старата къща сам след полунощ, по-скоро, рано сутринта, Петър се ориентираше първом по Каменния войник върху темето на хълма. После се показа Черквата. Вятърът играеше с картината на светията, който с дългото си копие пробожда отровно зелената ламя. Единият край на тенекето в рамка се беше откачил и Свети Георги висеше полегнал над плочника, а ламята се бе покатерила върху него, раззинала паст, все едно му се присмива. Голямата камбана под купола отзвучаваше глухо и по-скоро тайнствено в изтъняващия здрач. Предутринен ветрец лъхна откъм лозата. Прозорецът на Старата къща зад пътя светеше.
Щом влезе, видя баща си гърбом към вратата, с очи, вперени в амбалажна кафява, силно омачкана груба хартия. Чертаеше нещо с големия плосък дърводелски молив.
– Какво пак рисуваш? – рече Петър.
– Бюфет. Кухненски бюфет с чекмедженца и ниши за важните неща. Замислил го бях доста отдавна, но се залисвах досега с дреболии. Вече няма за кога да отлагам.
– Какъв пък е този бюфет? Какви са тези важни неща!
– Просто един бюфет! – меко рече баща му и го погледна с ледените очи на убиец от голямата касапница, от Втората световна война. – Дървен сандък за делниците, сине.
Пловдив – най-древното жизнено селище в Европа
Plovdiv, edited by 18 fev. 2021
____
* Библията, Трета книга на Ездра, VІІ-21.
** На Ърнест Хемингуей казвали Теди. По онова време моят литературен двойник упорито се занимаваше с т.нар. телеграфен (лапидарен) стил на североамериканския писател янки.
БЕЛЕЖКА: Баща ми (1922-1983), докато през 1965-1973 г. заемаше бюрце за рекламации по продукцията на всички мебелни заводи на България в мебелния магазин "Явор" срещу ЦУМ, по думи, изтървани случайно от него, знам, че приятели му били актьорите Тодор Колев (1939-2013) и Наум Шопов (1931-2012). Какво общо намерили у харманлийския мебелист двамата известни, много обичани актьори ми е непонятно. И като знам какъв мълчаливец беше, инициативата за приятелство, предполагам, не ще да е била у него. Бел.м., tisss.
