ДНЕВНИКЪТ НА ЕДИН ПЛОВДИВЧАНИН (337.) И не отреждам за Тракия място по-високо
пак да си остане Тракия –
колкото открито, толкова и непристъпно.
Мисля си, че талантливият човек много по-често и дори почти непрекъснато греши; ала грешейки, навлиза в територии, неосветени до днес от разума и рутината; и така той прави своите открития. Грешката се оказва важен елемент в процеса на познание, тя е проверка за истинността на тази или онази формула върху човека и вселената.
06.10.2002.
Огромна маса от остатъка от някогашните девет милиона несретници, които още се оправдаваме с комунизма, както би се оправдавали и при всякаква друга обществена система, изглежда сме ние, българите! Комунизмът е насилие над интелекта, насилие от страна на болни фанатични мозъци, а в коя обществена формация това насилие не съществува! Грандомания (възгордяване) тресе както комунисти, фашисти, нацисти и фундаменталисти от разните му там религиозни общности, тъй и всяка институция на Българската ни държава. Слугата се изживява като господар на своя суверен. Самите избори непрекъснато тук се провеждат в условията на злонамерена манипулация над личността, над правото ни за уравновесеност, за спокойна атмосфера, именно когато трябва да преценим разните политически оферти. Участието в която и да е партийна организация оковава таланта, полага яки юзди върху съзнанието, монтира наочници и бленди върху зениците ни, за да сме му удобни за управление, да не се разсейваме. Дисциплинирани, строго послушни редици от редници без свое мнение и воля – това е и явният, и тайният, свенливият блян на всяка партийна централа. Да не забравяме, "партия" означава част от цялото. А цялото това е нацията, която избира слугите си.
Вярвам в силата на свободните личности, обединени за обща конкретна работа, но обединени не до гроба, не на живот и смърт, а обединени доколкото това го изисква отрязък от живота ни в общество. Твърде различни сме в духа и интелекта, никой ли не го забелязва! Един и същи човек в многообразието на собственото си живеене се променя, развива се към по-добро или по-лошо, но не стои като камък на едно място. Камъкът – че е камък, и той се мени, а защо фанатизмът все опитва да ни уеднаквява като веднъж завинаги непроменими стойности? За толкова елементарни ли ни имат?
Бягам малко по-далече от удобно подредените по пътя ми изкушения. Подхвърлят ми възможности, броят ме за наивник, като че не виждам омайните клопки и капани. Благодаря! Няма ме в печалната лотария за щастие чрез подчинение. Говоря онова, което интуитивно ме изкушава, подтиква да защитя у всеки мъдър или наивен човек – правото му свободно да избира, правото му – дори с риск да го сметнат за противен, да бъде себе си с всичките си кусури и готини качества. Животът в общество налага ограничения на бесовете ни, и в този смисъл Държавата е необходимо зло. Но всеки сам си носи кръста. В привидния този хаос от противоречиви, разнородни идеи най-велико постижение за отделната личност, мисля си, е да се изскубва непрекъснато от удобствата на властта, славата, парите, дворците, по-далече от скуката на рутината.
Омръзна ми да срещам нещастни, недоволни, хленчещи само защото изключително сериозно възприемат себе си за Пъпа на света. Хубави сме, чаровни сме, защото сме различни. И всеки си има мисия, която чудесно сам проваля или осъществява с пот на чело, и то основно поради вътрешни, не поради външни причини. Надникни в себе си като в кладенец, и ще откриеш какви богатства и какъв разкош от багри блести на дъното ти. Ако виждаш тиня там, на твоето дъно, само ти си си виновен, и никой друг.
Мога човешки да обясня откъде иде у мен отвращението ми към комунизма. Четири поколения мъже преди мен в моя род са се утвърждавали чрез своето трудолюбие и нравственост. От трудолюбието и нравствените си разбирания за живота четирима са ми предали усещането си що е Свобода. В невъобразимо трудни положения ги водил интуитивно именно резливият дъх на усещането за свобода и ред. Прапрадядо ми по майчина линия е от род, за който в Калугерово знаят, че е основан, заселил се, водещ начало от двама братя бегълци. Тези двамината дошли откъм Търново, че там убили турчин. Заселили се покрай реката Тополница между тракийските могили и останки от деветнайсет древни тракийски селища. И тук построяват керемидарна, чийто дебели зидове, казват, личат и днес. Тези двама дали начало на един от четирите стари рода, основали селището, известно от османско време с името Калугерово. Споменава ги в "Записките" моите калугеровци от годините около Април 1876-та Захари Стоянов. За овчаря Джендо (Захари Стоянов) това са силни и буйни, склонни към остър присмех, страхотно трудолюбиви хора с особен, яко свободолюбив дух, което ги отличава от останалата рая. Затова младите турски чапкъни от околните мюсюлмански махалици често ги нападали, вилнеели в имотите им, и естествено невинаги за тях безнаказано.
І. Прапрадядо ми Ангел е най-малкият от петима братя, плюс четирите им сестрици. Той и по-големият му брат Георги Керемидов са отбелязани върху паметната плоча в центъра на днешно Калугерово срещу номер 14 и 19 сред тридесетината участници в Хвърковатата чета на Георги Бенковски. Според родовата легенда, Ангел бил кмет на селото. Затова, че заклал двама чапкъни*, които влезли да безчинстват и мърсуват в дома му, за назидание бил посечен насред селото на дръвник. Младата му невяста с шестмесечно пеленаче на ръце побягнала през нивите и се укрива при свои роднини в Пазарджик. Единствения си син несретната Мария, заради чиято хубост й налетели чапкъните, кръстила Ненко, че го изнесла върху ненките си от ужасиите; израснал на гърдите й, демек.
ІІ. Този Ненко Ангелов ми е прадядо. Израства при майка си в мизерия, сбира имот, жени се, раждат му се син (Борис) и дъщеря (Мария), па когато се отваря Балканската война, заминава доброволец на фронта, както рекъл на изпроводяк – да отмъщава за баща си и заради насилието над майка му Мария. Умира от чума или холера нейде по някогашните фронтове в земите на днешна Северна Гърция или край Мраморно море, в някакъв военен лазарет през есента на 1912 г. Не куснал от мухлясалия хляб, който другите нашенци яли, и тъй се отървали от холерата, ала той се погнусил от мухъла.
ІІІ. Първородният Борис Ненков Ангелов ми е дядо по майчина линия. И той раснал от 12-годишен като сирак в крайна мизерия. Шестнайсетгодишен, Борис се отделя от вдовишкия дом на майка си Елисавета и захваща пари да заделя къща да си построи. Българинът, като се усети самостоятелен, първо за свой покрив мечтае. Чукал коноп за въжарницата срещу улица "Тунджа" зад канала в Пазарджик, та апапи му извадили прякора Борис Дявола, че се бъхтил като бесен, мъчи се като грешен дявол, казвали за него другите чукачи на коноп. Жени се за перущенска мома, ражда му тя пет рожби (четири щерки и син), замогва се с труд, предприемчивост и страхотно пестене. Преди Девети септември 1944 г. помагал на нелегалните шумкари – криел ротативка и барут в камъните, струпани за строеж на новата къща, единственият син – вуйчо ми Любен, като юноша, Методи Шаторов** – координатор на съпротивителното движение в този край, ползвал като личен куриер. Вуйчо ми Любо обаче никога не стана партиец. Само майка ми, като й дотежеше веднъж само я чух: "Да не беше ми давал вуйчо ти книжки за принцове с мазолести ръце да чета, нямаше да се омъжа за този голтак баща ти".
След Девети партайците не сметнали за необходимо да закачат дядо ми и до 1963 г. той сам обработваше с челядта си и наети аргати петте лозови градини, имаше двама калфи на колоездачното ателие на Пазарджишката чаршия и ратай: циганина Асан, на когото кон и каруца купи и пари му даде къща да си построи в циганската Пич-махала. Строг ред и съгласие имаше в дядовия дом. От 4-5-годишен ме водеше със себе си по нивите и градините да му помагам. Той тежко, бавно крачи зад плуга, аз му водя коня в браздата. Върти камшик, плющи камшикът му над главата ми, а дядо ми отзад току изръмжи: "Ай, кьопекьолосън"*** – че съм залитнал в браздата, както се препъвам из буците лъскав тракийски чернозем. От всичките си деветима внуци мен – може би че му бях първи внук, като че ли единствен обичаше. Ама обичта му не беше нежна като към малко хлапенце, нито гальовна, а грапава и остра; току ще ме сграбчи като някой огромен космат мечок, аз естествено пищя от страх и болка, а дядо ми Борис Дявола се смее, и като се смее, то пак ръмжене излиза, та се втурне перущенлийката Невена, баба ми, да ме отърве, ама не толкова на него – на мен се кара, че съм му се оставил.
На този необикновено работлив човек комунистите най-сетне през лятото на 1963 г. нахълтаха в двора и по списък в една зелена тънка папка обраха всички земеделски сечива и машини, подкараха му коня и талигата. Така го оставиха 63-годишен на една земеделска пенсия от 10 (десет) лева месечно. Трън им е бил в очите, защото до този момент с труда и челядта си благоденстваше, докато съседите наоколо изнемогваха.
ІV. Четвъртият голям мъж в моя живот, баща ми Кирил: от 16-годишен и той напуска родителите си бедняци (в харманлийската им махалица били най-бедното семейство) и идва в Пловдив по петите на двама от четиримата си по-големи братя, хваща се да чиракува при арменец-мебелист, някой си Ончо, трупите му да разбичва. Разбичвали трупите с още един чирак, а в мразовитите нощи хвърляли талаш върху тезгяха и тъй спели с другото момче, гръб до гръб опрели, за да се топлят. Говорил ми е, първо, че самуна току-що от фурната изваден хляб наведнъж изяждал, и второ: че мускулите на раменете му били по-големи от кратуната. От юношеските си години си мечтаел да си има своя мебелна работилница, един по един си засъбирал инструментите – рендета, дърводелски стяги, длета, пили, триони, чукове, бичкия, медно котле за варенето на туткала, дърводелски тезгях и пр. Баща ми работеше в местното държавно мебелно предприятие "Напредък", но всяка вечер слизаше в избата, където си беше устроил с мерак работилничка. Партайците и нему май завидяха. Успя да направи два ли, три ли гардероба в комплект с маса, нощни шкафчета и спалня за двама и ето, появиха се и тук другарите – намусени, заядливи, запечатаха с три обилно подпечатани с печат на пловдивската община хартиени ленти избата и го глобиха, че поработвал тайно след работа в държавното мебелно предприятие "Напредък".
Та ето ги дебелите зидове, върху които с течение на годините до небесата набъбна като гноен цирей отвращението ми от комунизма, комунистите и всичко, наричащо се партия – съвсем конкретно и осезаемо отвращение от едни много опасни хора, които освен да пречат, да издевателстват над честта и достойнството ти, друго не вършат. Намразих от дън душа този тип партийно лицемерие у хора, които патетично говорят и се бият в гърди как се жертват за народа и въобще, за унижените и оскърбените по целия свят. Ако трябва да спомена гадости, на които съм се нагледал до насита през всичките години на своя живот, включително и след славния им Десети ноември на партийците, като имам пред очи и най-много онези, които се нарекоха антикомунисти, това ще е кула, по-висока от кулата на библейския Вавилон. Питам се: да не беше ни сполетял този "най-най-прогресивен и хуманен партиен стил на управление", къде ли щяхме да сме българите сред семейството на европейските нации? Петдесет години, кажи-речи, ни рязаха родовите корени, учеха ни на сляпа преданост към чужда една държава, внушаваха, че дължим благодарност на Съветския съюз, както се случва и днес с нашите внуци, на които настойчиво внушават благодарност към САЩ. Ако не е предателство спрямо България и българина, как да назова жалкото отродничество?!
До трийсет и третата си година наивно вярвах в комунизма, помня, попитах веднъж баща ми: Защо не си станал комунист? Бил си на фронта срещу нацистите, върнал си се с орден за храброст от бойното поле, какво те спря? А той: "След войната появиха се по улиците на Пловдив едни с червена лента на ръкава. Видях, че са някогашните михлюзи или бъбривци, дето не мислеха за занаят и дом да свъртят, а все търчат по митинги и събрания, рекох, не ми е мястото при тях. С политика у нас се занимаваха и тогава, и сега, такива, дето им викаме развейпрах. Ние работим, наваляме, та пушек се дига, те пушилка по площадите вдигат, все някого заклеймяват, все на врага нещо се зъбят. Понесъл си стола от кръчмата, иде сред улицата, размахва юмрук, дере си гласа". Несведущ беше баща ми в политиката, усещах го – според него с политика се занимават, както той им казваше, тарикати нехранимайковци. Как фалшивите празни хора оглавиха управлението на нашата България, си е тема за размишление. Истина е, народът повярва на медени приказки; мнозина мислещи си отидоха разочаровани от демокрацията в отвъдното и или бяха прогонени оттук, или заплашени с куршум и скалъпен политически процес по системата Вишински****. Народ без мислещи, лесно се мами! Ние, родените преди или след кървавата вакханалия на властта в България, малко преди или след Втората световна война, сме им били лесни за манипулиране с любимите за всеки ловък демагог сочни сладки лъжи. Кой носи вина, че живеем днес във фактически разградена държава, е открита важна тема за днешния гражданин на Република България.
Какви претенции мога да имам към властта, освен да ми осигури правила за живот и работа! Останалото да зависи от мен, само не и от мекере на Съветския съюз или на Съединените американски щати, партиен лаладжия, който да ми подрежда живота, да ми прекроява историята, да ме омайва как се бил жертвал за моето щастие, а аз да го гледам по местната пловдивска телевизия как ръси омразата си като паразит, пратен от не знам кого, но не случайно по телевизията да ръси отрова за наивници като мен.
Следва
Пловдив – най-древното жизнено селище в Европа___
** Методи Шаторов (1897-1944), От статията "Методи Шаторов – герой или предател" във в. "Дума": ...През пролетта на 1943 г. е определен за командир на Трета ВОЗ с център Пазарджик. Пристига сам в града в началото на ноември, за късо време обикаля партизанските чети и се запознава лично с командири и партизани. Писмени бележки за него са оставили над петдесет души, от които двайсетина са го виждали и преценявали в различни ситуации. Шаторов е от малцината, за които оценките са изцяло положителни, усетена е отликата му от други висши кадри на партията – няма грубост и надменност, но има ерудираност, политически познания, житейски опит, доброта, човечност. До септември 1944 г. Шаторов лично участва в три тежки сражения. Загива на 4 септември 1944 г. на връх Милеви скали. За смъртта му има разни версии: убит от войската, убит от партизанин или убит от внедрен човек на Тито. Занимавал съм се много години с живота и дейността на Шаторов, прегледал съм немалко документи и за мен най-вероятната, подкрепена с автентични документи, е първата. На фона на така описаните накратко събития, когато анализираме изводите и оценките, правени за Шаторов, ще установим основния парадокс в отношението към неговата личност и дейност. През периода 1944-1994 г. името му в Македония е табу, той е сочен за предател, съратниците му, наричани "шарловисти" (Шарло е псевдонимът му във Франция), са преследвани и пращани в концлагери; в България той е герой от антифашистката съпротива. Името му се споменава в мемоарните книги, в архивите има непубликувани спомени на лица, които са го познавали отблизо. И те го описват го като авторитетен, образован, разсъдлив, внимателен, човечен, независимо от командирската си власт. Споменава се мимоходом, че имал смъртна присъда от Тито. Спомените на Цола Драгойчева, в чието писане участват и историци, са изключение, потвърждаващо правилото. Тази разлика в оценките за него до 1994 г. иде от съобразяване с политическата линия, хайде, да не си предизвикваме проблеми с Титова Югославия. По същото време това в Македония името на Методи Шаторов, животът му, дейността му са забранени теми. Вж. https://duma.bg/?go=news&p=detail&nodeId=92978
**** Екзекутираните по възприета от канцеларистите в СССР съдебна практика в НРБ превишават три хиляди, по официални, предполага се, силно занижени данни: повече отколкото вкупом във всички разположени на запад от нас европейски държави в бившия соц. лагер. Одиозна фигура на партийната злост, Андрей Вишински (1883-1954) е типичният висш чиновник на властта и партията в историята на т.нар. социализъм от управлението на Сталин до първите години (до към 1963-1966 г.) управление на Т. Живков у нас. Бел.м., tisss.
