ДНЕВНИКЪТ НА ЕДИН ПЛОВДИВЧАНИН (138.)

ДНЕВНИКЪТ НА ЕДИН ПЛОВДИВЧАНИН (138.)

  Светът е сцена и всички ние сме актьори на нея – влизаме, излизаме и за своето време всеки от нас играе разни роли... Шекспир (1564-1616) 

  03.05.2006. АКО ЗНАЕШ, ГЕОРГИ, КОЛКО СИ ПРАВ!

  Ако знаеш, Георги, колко си прав! Във всичко! И най-вече в това, което каза срещу ми в оная заключената тема. А бе, правдоподобно звучи, дори и аз бих се съгласил, но някак си е маломерно. И жалко. Е, вярно, то си зависи и от аршина. При въпроса, който разискваш, колко по уголемяваш нещата, толкова по-малък ти става аршинът. Ей това не знам защо не искаш или не можеш да го проумееш. С удивление виждам, че от много години при теб нещата се повтарят и не искат и не искат да се променят. Не е ли време да обърнеш поглед към себе си, и може би там е ключът на бараката, която всъщност не е заключена, но омразата, както любовта, е сляпа. Тя е способна да разбие вратата, дори когато просто не съществува и врата. Колко жалка е твоята правда! Как жалък е твоят гняв! Струва някакви мижави лева! Това ли е стойността на мечтите, на порива, на полета ти? Човек може да затъне финансово, материално, битово, случвало се е и на Алеко Константинов, и на Гео Милев, и да не изброявам. Но да имаш – от една страна, претенциите на човек на духа, а от друга страна, да си диаметрално противоположното (тук ще отворя скоба, защото със сигурност ще ми се наложи да ти обяснявам "противоположното") на онова, срещу което негодуваш, си е, меко казано, нахалство. А както вече много пъти си го изпитвал на гърба си и го знаеш, нахалството не остава неовъзмездено. 

  Имаше, впрочем, по комунистическо време една категория трудещи се, към които май принадлежиш и ти, които гордо се тупаха по гърдите, и смятаха, че – след като властта е в ръцете на работническата класа, тя следва да не работи, ами просто е в едно облагодетелствано положение. Т.е. това бяха хитреците. Ето това примитивно мислене навремето те изхвърли от редакцията* и те маргинализира, не аз. По онова време аз имах пред себе, както надявам се добре си спомняш, хоризонти, простори. Те не са помрачнели пред мен и до ден днешен. И знаеш ли защо?... Защото не съм хитрец! И защото не ме разяждат дребнавостите в живота, или поне не са успели до сега. И защото не съм се залепвал никога за никоя партия или профорганизация, за каквато и да било по-силна групичка, та да ме придържат на повърхността. 

  Впрочем, няма нужда да ти ги казвам тези неща, те за мен са нормално състояние на духа, пък и ти си съвсем наясно с това, дето се вика – целият ми живот е минал пред очите ти. И със слепоочието си да ме гледаш, пак следва да изпитваш и малко срам от думите си. Ако ли не, твоите думи, ще се обърнат насрещу ти. А тогава, като добавим към тях моя гняв, не те виждам. Пък може и да напишеш нещо стойностно! Неведоми са пътищата божи. Все пак "Ламски"** излиза. И това не е моя заслуга. Аз пожелавам след трудното раждане на книгата, щастлива по-нататъшна съдба – и на нея, и на автора й. Сега не намирам за уместно да се замеряме с... "кални потоци от ропот и град от словесна атака". Но ако си набрал, ако пращиш от някаква енергия, ако са те обладали някакви тъмни сили – нямаш проблем, ще те светна. И ще ти се проясни хоризонтът!

  22.07.1998. ДО ХАРМАНЛИ И... НАЗАД

  Да бе жив, баща ми днес щеше да празнува 76-ия си рожден ден. Петнайсет години почти откак си отиде. "22" е царско число, твърди нумерологията, а той се пръкнал в сиромашия като последен от петимата сина на Георги и Господинка Бояджиеви от Харманли. Харманли – дето един-единствен път с триста зора го склоних да отидем. Бяхме сами в неговата жигула. Като вече наближавахме, появиха се млади тополки встрани от пътя, който там върви с плавни извивки сред унилата равнина. Дъждец прехвърчаше – ръсеше ситен като брашънце, като маргарит, както се пее в песента. Умислен беше баща ми, по-мълчалив от всеки друг път. Казвам му: "Хай да идем на Улу-дере, дето сте играли като хлапета!" и... да, озовахме се първо на Улу-дере. Бях останал с представа от приказките му, особено като пийнеше надвечер след работа неговите 50-100 грама домашна ракия негово производство, че Улу-дере е приказна местност край реката; ами видях я местността в кишавия ден, унила като спомен от мизерни времена. Като стигнахме, прескачайки купчини битов боклук и строителни парчетии, баща ми май се пооживи, посочи ми местенце на стръмното: "Ей оттук се хвърляхме във вира". Гушеше се в буренака изоставен строеж на ресторант или на думбазка къща. Думбазинът обаче го нямаше в тази занемарена пустош.

  Надникнахме и в недостроеното. Строено-недостроено, изоставено, обрасло като в индокитайска джунгла; стърчат настръхналите във всички посоки поръждавели арматурни железа. Посочи към каваците, по които като хлапета някъде около 1930 г. се катерели – могъщи, клонести дървета с масивен дънер и обширна корона. Общо взето, мълчахме. И отидохме после у негов братовчед – човек на възраст. Пет-шест стъпала, антренце, стаите: миниатюрни, квадратни, цветя по прозорците, перденца, тензухени бели завески и покривчици под саксиите с мушкато, гобленчета, шити от домакинята явно. По стените нависоко – препарирани птици: сокол, бухал, патица, фазан, кос. Бухала най-ясно си спомням. И както е между роднини, дето отдавна не са се виждали, стопаните бъбреха и бъбреха, и бъбреха, а баща ми си мълчеше или отговаряше само когато го питаха.

  Излязохме навън от чистото подредено стайче и на съседна улица той ми показа запустяло дворче с чешма пред едноетажна къщурка наравно със земята. Имаше и тухли, приготвени за нов градеж, и опоскана някаква мизерна градинка. Посочи към дъното на двора, към килнатия нужник: "Ей там връзвахме нашата мъничка Розка... Игриво кученце беше". Били толкова бедни, че като се родил, докато майка му, още лехуса, лежала в леглото, съседи довеждат семейство бургазлии. Кандърдисвали я да си даде новороденото за осиновяване у тези заможни бездетни хора; увещавали я, че ще му е добре на малкия Кинчо, пък добре и за останалата й челяд. Слушала ги лехусата Господинка, слушала ги, па се надига от постелките: "Това дете ще излезе оттук само през трупа ми. Дете за даване нямам!" Къде бил мъжът й по това време? Предполагам, бил е готов да се отърве от едно гърло в повече, та затова и навярно реакцията му в този спомен не се съобщава.

  Петима сина отгледала баба ми Динка (Господинка). Мъжът й – кротък, незлоблив; ударен от хорската несправедливост, дядо ми, който цял живот бил бирник, демек – дребен данъчен чиновник, но не противния Елин-Пелиновски образ от класическия му разказ "Андрешко", та затова ми е противен този класик-царедворец и мазник на т.нар. Народна власт. Малко преди да се пенсионира, дядо ми Георги бил осъден да заплати значителна за неговия хал сума, от която хитрец някой, тамошен рогошлия, се бил облагодетелствал, като измолил дядо ми да му стане гарант за заем. Та този Георги, съпруг Господинкин, се затирил чак към златоградските мини чуждия борч да изплаща. Идвал си у дома, колкото да донесе остатък от спечеленото, по-голяма част от което отивала за издължаване според решението на съда. Издължил се тъй до стотинка и го виждам да си отива от грешния ни шарен свят скоро след това като едно дете с побеляла, остригана като у затворник коса и с ясносини като метличина очи в старешката си кожа, сух, кокаляв и с плахост като у затворник. Напивал се от 30 грама ракия. Случвало се, като се види с пари, да почерпи всички в кръчмата, да се почувства и той аристократ; вкъщи обаче треперел пред своята урсуз-жена, а тя, да речеш, същински фелдфебел на взвод, строявала го наедно с петимата му сина. Надушвала ли го, че си e пийнал, трясвала му вратата под носа и милият спял свит на кравай върху черджето, дето си изтривали нозете и си оставяли обущата, преди да влязат в къщата. Тази оперена жена, върху чийто плещи се вихрела немирната й челяд, към баща ми, изтърсака се отнасяла като към дъщеричка. Докато навършил четири години, връзвала му панделки, с рокленца го кипрела; мерак й било женска рожба да си отгледа. Капризна била, та все каскандисвала (горещяла се, мелела му сол на главата) на мъжа си: "Искам и аз кожухче като на Хаджи Анка, с шевици и яка обърната навън". Като млада, с приятелка нейна се озовава в София, споменавала на братовчедка ми Соня как ги посрещнал Иван Вазов в дома си. Приятелката имала авантюра някаква си с Патриарха на Българската ни литература, а пък 16-годишната Динка от Харманли й послужила пред харманлийския й джинс за параван. Съдбата  на тази моя предходница ми е скъпа, служи ми за ориентир в карък ситуации. Беше голяма чистница. Месец, след като ме приеха за студент в Софийския университет, поживях у чичо ми Стефан – предпоследния от петимата братя, докато да си намеря квартира, в тяхната комуналка (две стайчета с общ кенеф за пет семейства на улица "Емануил Васкидович" 40 сред прахоляка, кирпичените къщурки и бунищата вляво от някогашното Орханийско (Ботевградско) шосе зад Подуенската жп-гара. Леглото на баба ни Динка бе в кухничката, приютил я бе предпоследният й син Стефан при него да живее. Веднъж баба Динка издърпа голям мукавен куфар изпод леглото си, и като вдигна капака, посочи ни дрехата, с която да бъде положена в ковчега, дори възглавничка с цветенца избродирани за под главата й като мъртва бе турила там, хавлиени кърпи за опечалените, плюс снимка за надгробния й паметник. Изпраща 22-годишния си най-малък син в касапницата на Втората световна война, единствен от синовете й оказал се на първа бойна линия срещу нацистите край реката Драва, като му дава цветна картичка с изображение на Иисус със заръката да носи Иисус в малкия джоб на реднишката куртка над сърцето. Дали това е причина 22-годишният Кирил да се върне от фронта без драскотина, след като куршум "дум-дум"*** улучва приклада на леката му картечница и го направил на трески.

  Досега за тази жена от Харманли, кажи-речи, съм споменавал между другото, но вече си мисля, че е един от ключовите образи, върху които се е изграждал и моят характер на българин, носещ и нейните гени. Беше строга, очевидно красива е била на млади години, защото като поседя към месец в купения най-сетне от родителите ми етаж на пловдивската улица "Янко Сакъзов" срещу черквата "Свети Георги", по цял ден седеше на стол пред прозореца там, във всекидневната, с очи към улицата и черквата, та съседи са ме спирали да ми рекат: "Хубава бабка си имате, Георги!" Издъхва в старопиталище край Лом, по диагонал в срещуположния край на моята мила България, погледната откъм Харманли. Когато заравяли трупа й, гробарите не турили паметна надгробна плоча със снимка и надпис, а голям речен камък отгоре. Близък нямало, та и досега не съм наясно кой Господ е решил такъв да й е краят.

  Баща ми се появил на белия свят с бяла като у албинос коса, бели вежди, целият в мас. Между братята той беше най-хубав, направо красив като киноартист. И нежен. Чар имаше и у най-големия от братята, Димитър, но чичо Митко бе, според мен, по-гласовит и повърхностен, някак твърде артистично лъскав: наперен, висок, строен, докато баща ми бе тих, вглъбен, и да не кажа: дори срамежлив българин. Кръстила го майка му Кирил, предполагам по името на брат или по-скоро друг дядов роднина, защото веднъж баща ми рече, като го питах, че гадното (защото вони на турчин) име Бояджиеви иде от някой си Кирил, чийто разсъхнали каци за боя големите му братя търкаляли по двора в най-ранното му детство.

  Петгодишен, с изрязана консервна кутия в ръце се навъртал покрай казармите в края на градчето и войничетата му отсипвали от баката с войнишката чорба... През войната единствен от синовете рил окопи и пълзял под куршумите при Драва, дето българите даваме най-много жертви. Буйните му героични братя някак се уредили на завет, макар мобилизирани: Атанас в Егейска Тракия, Стефан в София следвал курс по дактилоскопия, Димитър – нещо си около пловдивското ни летище, в обоза, Дончо – чалгаджия, тъпанджия или барабанист; докато баща ми през пролетта на 1945 г. се прибира 23-годишен от бойното поле, от касапницата, с орден за храброст ІІ степен, сребърен. Редникът от лекокартечна велосипедна рота от 60 души, с която командването кърпело пробивите по фронта срещу отстъпващите немци. Много си го обичам този мой баща, може би защото бе такъв един, неоправен сред хорските шмекерии, тарикатщини и алчност. Вълна от бедняшка гордост ме залива, видя ли надменна, самодоволна персона нагло героическа поза да заема, да се надува над работливите, унижените, онеправданите. Много спотаена нежност излъчваше той под външната си сдържаност – посегна да ме прегърне, както баща прегръща син, едва на последния си рожден ден приживе, когато бях вече на трийсет и шест. Чак след смъртта му майка ми взе да наплита приказки каква грижа съм му бил, как се радвал, когато ме приели да уча в Софийския университет, и колко се гордеел, че синът му е вестникар, демек, пише-брише там нещо си и хората го четат.

  Първата ми книга излезе през пролетта на 1983 г. и татко ми плати за нея, ай, как запалено настояваше да ми плати! Какво ги е правил десетте екземпляра не знам, но в последния месец на лятото, в четирийсетия ден след рождения му ден 22 юли издъхна 61-годишен; помина се, и едва тогава захванах истинските си разговори с този приживе толкова сдържан мълчаливец. Като го водила майка му в Пазарджик да се сватосва с Борис Дявола и като захванала да изрежда какъв чеиз трябва да има булката, онзи зъл Борис, като ги измерил изпод вежди майка и син, отсякъл: "Аз щерка за женене нямам. Да си вървите там, отдето сте ми дошли". Не пропуснал обаче, след като онези двама си подвили куйрука и се изнизали, ехидно да пометне към майка ми, която му бе любимка: "Тоз хубавец отде го намери ма, Надке? Ми той като мома хубав с тия розови бузи, с тия сочни устни, с това бяло лице". По-сетне, седят вече оженени, бременна с мен майка ми и баща ми на масата му в Пазарджик, на улица "Тунджа" 18, бъдещият ми баща посегнал към панерчето с лютите чушлета и като усетил колко люто е, отказал се. Борис, дето не е и помирисвал фронта що за касапница е, рекъл гневно на зет си: "Като не траеш люто, що зяносваш!"

  И пред двамата тези мои предтечи имам респект, за мен те са пример за българин, но Борис Дявола с всичките му победи в живота му на сирак никога не бих поставил над кроткия мой баща мълчаливец. 

Пловдив – най-древното жизнено селище в Европа

Plovdiv, edited by 18 maj 2020

Илюстрации:

- Авторът на посланието за работническата класа и прочие.

- Баща на баща ми: бирника Георги, платил дълг на тарикат.

–––

* Тодор Чонов (1945) от с. Рогош, Пловдивско тук има предвид редакцията на местния младежки вестник "Комсомолска искра", откъдето ме прогониха след критична статия от май 1981 г., след която Т. Живков навикал местния първи секретар на ОК на БКП Иван Панев как така е допуснал някой да пише в местен вестник, че на Червения площад (култово място за манифестации) във втория град на България смърди на леш, и второ, уволника зам.кмета на Пловдив инж. Иван Йорданов и си го върнаха пак началник-цех в асеновградското предприятие за амбалаж "Асенова крепост".

Иван Панев (1933-1990)

** Ръкописът "Историйките на ученика Ламски" не видя бял свят. Независимо че великият поет на звучни и гневни строфи ме завлече с пари, за които не съжалявам, още ми е жал за поломената ми мечта да си видя книгата отпечатана в ръцете на най-най-обикновения българин на цена, която едвам ми покриваше разходите – 10 лв. за обем от 496 стр.

*** Куршум дум-дум, предназначен да троши костите, взривявайки се повторно след като срещне твърдо тяло, баща ми съхраняваше като реликва в кутията, където бе орденът му за храброст, военната книжка и цветната картичка от майка му, изпращала го на фронта с образа на Исус Христос. Бел.м., tisss.

ЩАСТИЕТО

ЩАСТИЕТО

Какво в клонака прави 

невзрачното врабче?

– Чирика и се дави 

с каквото го влече. 

Какво до късно пише

подлец без капка срам?*

– Е, ясно, не афиши,

пак донос клепа там. 

Какво безкрайно радва 

любезния хитрец?

– Да го поставят в рамка

и с ангелски венец. 

Шивачът – да ушие

най-скъпия костюм, 

миячът – да измие

прашасалия друм,

мазникът – гръб да кърши,
тъкачът – да тъче...
Щастлив е който върши
каквото го влече.

Да лъже – политикът,

банкерът – да краде,

овци след вълк да тичат

и той да ги яде.

Да ходи бос – глупакът,

а умният – да блей,

когато всички чакат

от него ум да сей.

Смешникът – да разсмива

с разчекнати уста,

Пилат – да си умива

ръцете от кръвта,

да се кълне във вярност –

предателят до гроб,

да му е благодарен –

наивният народ.

Мазникът – гръб да кърши,

тъкачът – да тъче…

Щастлив е който върши

каквото го влече.

Пловдив – най-древното жизнено селище в Европа

Plovdiv, edited by 17 maj 2020

Илюстрации:
- Вера, когато бе едва на четири;
- Авторът по същото онова време.

–––

* Бивш университетски доносник с тв-трибуна в Пловдивската обществена телевизия, бел.м., tisss.

ГОЛЯМОТО НЕГОВО ЗАВЕЩАНИЕ (1972) - 3

ГОЛЯМОТО НЕГОВО ЗАВЕЩАНИЕ (1972)

Продължение

XLII

Черней земята, приближава,
небето бясно се снишава,
на хоризонта нещо шава –
любов ли или бой за слава? 
Тъй братът гатанки решава.
Смъртта наивност не прощава;
тя праведни не отминава,
та мен ли грешния ще жали!

XLIII

Защо ти е живот сред грижи,
щом можеш млад глупак да бъдеш!
Ще кажа другото тук в рима:
най-свидното калта не бърше,
едничка съвест плод не връзва,
без слънце, нямаме и сянка,
южнякът топъл как да зъзне,

хитрецът смучи от две нянки.

XLIV

Да бъдеш или да не бъдеш* днес
е стар, брадат, изтъркан виц;
на завет смогнал да се свреш,
на Хамлет си придавай вид;
пред властника гърба превил,
с майтап дори ще покрещиш –
да го зарадваш в стих звънлив,
въртиш се като шут на шиш!

XLV

Рови се в Родната История,
приятелю с възторжен нрав,
навлязъл в свята територия,
сражавай се, бъди корав,
естествено все пръв и прав –
възпявай ханове, боили...
Кой ще те обвини във грях –
страхливец храбър, то е мило.

XLVI

Знам не един Воймир Асенов**,
бохем по външност и душа,
на кръчмите поклонник верен,
за три дузини тук скърбя
мотаещи се и в беда.
За тях от мене дар ще има –
на дядо острата брада,
за да им боцка в люта зима!

XLVII

С добро те споменавам, дядо,
от виното ти пил съм сок,
нарекоха те всички Дявол,
но ти за мен оставаш бог,
че в каменния зид широк
печатница си крил, куршуми,
а нощем Източният фронт
от Радио Москва те будил.

XLVIII

Облог сключили зад вратата,
напук на лични интереси,
изгуби ли Москва войната,
на крушата сам да се беси.
Днес в самотата се е сгушил
и всички казват, че е лош,
затуй че своя син кротушко
подгонил с кухненския нож.***

БАЛАДА В ЧЕСТ НА ДЯДО МИ 

Хей старче, всичко ти отнеха,
и все пак още дишаш ти,
съсед на алчни мекерета
с издути овнешки гърди.
Човекът с ум и чест блести,
а не с парадната си дреха,
която нямаш. Горд бъди,
напук на всички мекерета.

Талигата с Пайтака**** взеха,
поплака ли си скришом ти?
Защо са ти, на някой пречат,
без тях нали си се родил!
Поне за хляба си спестил,
какво, че свои те проклеха!
Ината ти аз наследих,
напук на всички мекерета.

Когато подлеци се клеха
във вярност на властта, а ти,
пак сам по сухите дерета
си се пришпорвал с гняв: Ори!
Донесе ли ти туй престиж,
кому е нужна честност вехта!
Но мъж докрай остана ти,
напук на всички мекерета.

Виновен си и теглиш... Нека!
За дързостта ще ми простиш,
но гащите стегни с утеха,
че чиста е честта ни, виж –
напук на всички мекерета.

Следва

Пловдив – най-древното жизнено селище в Европа

Plovdiv, edited by 16 maj 2020

Илюстрации:
- Черният красавец Дорчо, който замяташе крак.
- Борис Дявола и баба ми Вена Перущенлийката.

___

* Ключова реплика от класическия монолог на Хамлет в едноименната Шекспирова трагедия.

** Освен Воймир Асенов (1939-2013), който имаше навика да нощува върху куповете хартия за вестник "Софийски университет" в редакционната стая на I етаж в старото крило на Софийския университет, минимум три дузини пишещи бичеха опуси за "българската бранна мощ" (фраза от Далчевата изповед "Родина"). Авторите на гръмогласни писания се изживяваха в ролята на хъшове, живееха несретно и на вересия от приятели и милозливи наивници по столичните долнопробни кръчми. 

*** Действителен случай: бащата (Борис Дявола) решил да утрепе сина си (вуйчо ми Любен), че синът е кротък. Издебва сина си, който влязъл в кенефа, който се намираше в дъното на двора. Става това след полунощ, вдига се олелия, свако ми Иван Пецов – съпруг на леля ми Василка, отървал вуйчо ми, като по бели гащи скача от прозореца на втория етаж да хване дядо ми изотзад, да го озапти; в Пазарджишкия районен съд се води дело по тази скандална история. 
**** Дорчо бе кокаляво врано конче; за разлика от тромавата дореста светлокафява кобила с дълга руса грива и голяма руса опашка с мъжкото име Лишо, той си замяташе левия преден крак, та дядо му викаше Пайтака. От петгодишен ме вземаше с талигата да му водя коня в браздата, и ето ни двамата сами сред къра – дядо крачи най-отзад, хванал здраво дръжките на плуга, аз плета нозе из огромните лъскави буци плоден чернозем, па току размаха камшик над главата ми и ръмжи по турски: кьопекьоло-сън (кучи сине). От милия Дорчо най страдах, че ми застъпваше обувчиците отзад, ама пък дядо ми даваше да го пояздя понякога, като ме придържаше, крачейки редом, да не падна. Когато през 1963 г. общинската милиция в Пазарджик конфискува Дорчо, талигата, газовия мотор и помпата за поливане, дядо, който дотогава бе рядко дейна натура, изведнъж се състари, затвори се в себе си, обърна гръб и на роднините, а и като да намрази света. Остана му едничък приятел скулпторът Спас – самотник и стар ерген, който често вечер гостуваше в полумрачната кухничка у дядо зад човешки бой (ръст) тухлен зид и тежката двукрила порта. Вечер двамата слушаха излъчванията на Радио БиБиСи, та гонгът на Лондонския Биг Бенд, който тогава звучеше пет-десет минути преди всяка емисия, ми се е вбил в съзнанието от невръстен. Бел.м.,tisss.

ГОЛЯМОТО НЕГОВО ЗАВЕЩАНИЕ (1972) - 2

ГОЛЯМОТО НЕГОВО ЗАВЕЩАНИЕ (1972)

Продължение

БАЛАДА В ЧЕСТ НА ФРАНСОА ВИЙОН
Наричан кратко Георги Бояджиев,
роден случайно в Пловдив, расъл странник,
но в мазен клуп щом грижата ме свие,
увиснал, ще проклинам своя задник.
Живял с Джендем тепе, с Мараша*,
при храма "Свети Георги"** и при свои,
сред Добруджа днес, парен, духам каша
и гледам се под вежди със живота.

Край Перущица съхне моят корен,
прадядо ми го взели за еничар***,
а после в Солун – син на грък търговец;
приключил – женен в Перущица, дните.
И някакъв художник бояджия
е другият ми, харманлийски, корен –
рисувал бил каруци; в беднотия,
сина си (дядо ми) нарекъл Георги.

Към мене са еднакво безразлични –
ни титла, нито замъци в наследство,
отишли си, в смъртта си се покрили,
та сметки да броя е неуместно.
Баща ми Кирил цял живот работи,
и майка ми – и тя, ала си зная
как на сестричката за нова рокля
ядяхме сухи залъци накрая.

И детството ми беше като залък,
от сълзи овлажнен, макар щастливо,
живяхме в изба тъмна като замък,
макар да беше зло, неприветливо.
Училището почнах като всички,
че бедни сме, от първи клас научих,
не съм гладувал, бях облечен чисто,
но син на прост работник, не на учен.

Гимназия изкарах криво-ляво –
пъпчиви гимназисти, брахме скука,
обиждаха ли ме, не съм прощавал,
но винаги изяждах пръв юмрука.
С една куртка за четири години
протривах си врата, дори се влюбих,
звездите свалях, горд със свойто име,
а после куп илюзии изгубих.

Казармата... За нея нямам тайни,
не бях по-зле от другите, играех
на Дон Кихот, на Швейк и тъй нататък,
три нощи в арест, камъни изравях...
Оттам научих себе си да пазя,
в усмивка нежна своя гняв да крия,
да бъда нежен с тоз, когото мразя,
изобщо станах Георги Бояджиев.

И после в София студент безкнижен,
превземах старобългарския дълго,
лепях чело по скъпите витрини,
и нощем над котлонче старо зъзнех.
Със стихове живеех и със Ботев,
и с Перущица, с карловеца Левски,
ала не става от това по-топло,
сънувах се веднъж дори обесен.

Така се срещнахме с един французин,
зоват го Франсоа, израснал странник,
край Понт-о-аз роден и там погубен –
увиснал, той кълнеше своя задник.

–––

* Мараша, един от старите райони на някогашния Филибе (Пловдив).

** На източния черковен зид на храма паметна плоча бележи къде е била бесилката, на която е предал богу дух доктор Васил Соколов – един от най-странните и сърцати българи. Странна е историята около неговата екзекуция. Играли карти осъдените и между тях същият Васил все се шегувал, давал кураж на оклюмалите си другари по участ. Идват за него, а той се обърнал към джелатина: Да си довърша играта! Довършил си играта и го окачват на бесилото, но се оказал тежък и скелето се строшило. Тупнал той на земята, измолил цигара и си пушил цигарата, докато онези се заели да ремонтират скелето. 

*** Според версия в рода, петгодишният Георги (Гочо) бил отведен от турския аскер в Солун да го готвят за еничар; разправял как по пътя момиченца и момченца вървели пеш, а пазвантите яздели на кон, щом някое дете започнело да плете крака, бастисвали го и отминавали. В Солун с момиченце eдно успял да избяга от потерята и да се сврат в склад някакъв си. На сутринта работниците, като открили сгушените две хлапенца сред балите с тютюн, обадили на собствениците гърци, които хвърлили чоп кой да прибере момчето, кой момиченцето. На бездетния се пада петгодишният Гочо (Георги), оцелял от многолюдния заможен Хаджи-Трендафилов род, ала другият се примолил: "Ти ще си щастлив и с момиченцето, докато аз ги имам три женски у дома, пък мечтата ми е да си имам мъжко". И тъй, този грък търговец се отнасял към Гочо като към син, а когато отраснал, въвел го в търговията и в тефтерите със сметките, гласял го за наследник. Когато се явявали перущенлии в Солун, поотрасналият Гочо обаче все подпитвал за своите, все пращал дребни подаръци и хабер, но оцелелите от рода смятали, че ще е някой самозванец, понеже наистина били доста заможни. Около 18-годишен зарязал Солун и тръгнал да си се прибира в Перущица. Добре, но роднините не били сигурни дали това е техният човек, та измислили да го въведат в една от одаите и пред възрастните оцелели го изпитали каква била наредбата в старата им къща и един по един оцелелите влизали и го питали да им каже имената. Чак тогава се уверили, че е техен. Жени се Гочо за мома перущенлийка и моята баба Невена всъщност му е втора от общо трите му рожби: Гълъб, Невена и Цвета. Според друга версия в рода, Георги Хаджи-Трендафилов отървава дръвника благодарение на бездетен турчин, който платил на джелатина и рекъл: "Това невръстно каква вина има, че неговите са се вдигнали срещу падишаха!" Повече подробности: в книгата на Иван Кепов "Въстанието в Перущица Април 1876", по спомени на очевидци и оцелели в клането. Бел.м., tisss.        

ХІ

Преди да почна този вехт балтон
с оръфана яка, живот наречен,
да кърпя според зимния сезон
със едри нови кръпки като бесен,
бедняко мили, да изпеем песен
пред чашите ни с евтино вино.
Но ако нищо все пак не излезе,
по дяволите да е всяко "но"!

ХІІ

И тъй, това е като шлагер стара
история, зачената с греха,
що сторил влюбен някога комарът
на някаква изискана бълха;
след само девет месеца и – ха! –
на този свят родило се прасе.
Тъй какво всеки тук е само факт,
Кръчмарю, дай му да пасе!

ХІІІ

На нас – пържола свинска за мезе,
че виното самичко се не трай,
в стомаха сякаш кърпичка везе,
а и декември всъщност не е май,
сами сме тук и никой ни не знай
седим си пред залостени врати
и можем да гладуваме... Но дай
пържолата! От нас пък – стих.

ХІV

И тъй, това е много стара, стара
цинична песенчица за греха,
за обичайната добра поквара,
която броди вечно по света
и в страст зачева бебетата тя,
та често майката сама не знае
кой див мъжкар да назове баща,
но все един обира сам калая!

ХV

Е, ние тук какво ли ще ядем,
кръчмарят ли там нещо се мотае?
Какъв е онзи наедрял корем?
Аха, кръчмарката това ще да е.
 И бъдещото татенце нехае –
ни лук ял, ни лук мирисал.
Обаче Съдникът отгоре знае

дори и туй, кое не си желал.

ХVІ

И тъй нататък. Винаги тъй става,
че всичко сладко в този грешен свят
влече ни към отровната утайка
на непредвидения лош обрат.
Сега момичето, превило врат
над скарата, обезверено хълца.
Пържолите... Ах, Боже мой, горят
заради пустите му женски сълзи.

ХVІІ

Да ставаме, мой вехтичък балтон,
че жалостив е неприятно нещо;
дори самият Франсоа Вийон –
лице в подобни теми много вещо,
избягва страстни изблици горещи,
и бяга-бяга доста надалеч,
макар през смях циничен да усещам
сълзите на ехидната му реч.

ХVІІІ

Понеже себе си все пак познавам
и в силата, и слаб във слабостта,
не мога и за миг да се надявам,
че била ми е чужда глупостта,
а ясно ми е, че и аз в пръстта
накрая ще полегна като всички –
признавам си, но нямал съм честта
от греховете си да се отричам.

ХІХ

Явил се през четирийсет и седма
на седми август, като в жежка пещ,
в семейството на някакъв си беден
изкряскал съм си своя вик горещ.
Девети* още лъхал зъл и свеж,
и майка ми, една студентка крехка,
кърмяла ритащата буйно вещ
с усмивка плаха от военно време.

ХХНе съм запомнил нищо от тогаз,
защо ли ми и трябва да се ровя!
На улица, и пак по изгрев... аз
се виждам прежълтял като натровен;
живеехме на Ниш** най-скромно,
в дълбока изба при хазяи зли,
и още чувам онзи конски тропот,
таванът как ли се не провали!

ХХІ

На тези мрачни хора завещавам
най-детската си сляпа мъка днес,
на двете мазни дъщери и крави –
да дъвчат само цял живот овес,
да пукнат идиотките без вест,

 Дърварови в катрана нека киснат.
Но големец на власт им стана зет,
едва ли клетвата ми ще ги стигне.

ХХІІ

И както винаги заможни, те
плодят се бясно, даже не стареят,
отдавна надвишили са стоте
гърлата лакоми у тях, що зеят;
застанал на брега сега, от кея
на миналите неспокойни дни,
едва се сдържам да не се изсмея:
все някога и ти ще кипнеш, Нил!

ХХІІІ

О мой разкошен сбъркан Вавилон,
прости ми тези клетви, ах, прости
смеха ехиден, дръзкия ми тон
към твоите владетели, но тих
съм бил до вчера; нека в стих
тук недостойнствата им осветя,
та нека над Европа заблести
и малко жалка родна суета.

ХХІV

Опряла лапите с патлак на кръста,
оправяше с разстрели този Град,
Исус разпъна като враг на кръста,
изми си съвестта като Пилат,
така реши, че щом са кум и сват,
невежите ще са й най-чевръсти,
слуги в дома, а печен адвокат –
в гърнето с мед оклепаните пръсти.

ХХV

С до пъпа висналите си меса
отплувала е Старата хазяйка
в света на Западните чудеса
и днес като прилежна майка
отглежда ненаситните си хайти
с разглезената тъпа дъщеря.
Едва ли тук за някого е тайна:
по сметка готвен беше този брак.

ХХVІ

Богатите, въшлясали с пари,
живели до Девети пак в охолство,
не са глупаци прости, разбери,
щом щерките си женили за голи,
до вчера бедни, гладни, недоволни,
борци за чест уж и за свобода.
Ала това е истина отколе –
богатството отива при властта.

ХХVІІ

И други споменал бих как със ум,
преструвка тъничка или кокетство
прекрачиха законите без шум
и в днешното явиха се пак честни;
а неоправените стари сметки
крещят от гняв до небесата чак...
На папата щом станеш ти подметка,
на власт във Рим ще се окажеш пак!

ХХVІІІ

Записвам всичко тук с тревога,
но весели са моите ръце,
това, което искал съм, го мога,
посмей се със бедняците, сърце!
Че утре, знае се, сме без лице
и без душа в смъртта ще ни остави
животът кратък; ала без небце
език на мен такъв не ми се нрави.

ХХІХ

От детството, кажи, какво остава
освен милувка и глас на жена?
Остава смътна някаква забрава
като ненужна детска пелена;
тя скришно под гръдта си с колена
крепила ме е като ценен плод –
червен отвътре като срязан нар,
отвън обаче – старешко чело.

ХХХ

На епизоди бил съм разграфен,
живял и минал пътя си до днес,
животът някак прелетя край мен,
а проумях ли нещичко поне?
Препускащи в галоп табун коне
през облаци разцъфнал слънчоглед
и залезът – един червен фенер
над чашата уиски с кубче лед.

ХХХІ

Тъгата ни остава в онзи склад,
наречен памет... Цял живот
баща си виждам – хубав, млад,
с ренде над просто чамово дърво;
щастлив бе милият, но за какво,
щом с грижа за насъщния богат?
За оран бог измислил кротък вол,
 за суетите тук – наперен ат.

ХХХІІ

И не... не искам аз да го повторя,
различни ние с него сме по нрав,
различни даже сме и по история.
За мен световната злина
не е от тръгналия на война.
Но никой в моя територия
не пускам без насрещен знак –
очите мене всичко ми говорят.

ХХХІІІ

И тъй, оръфан вехтичък балтон,
да продължим нататък този разказ
уж в стъпка в стил а ла Вийон,
но всъщност стъпка безобразна.
Кръчмарю, хей, мъдрецо мазен,
пиши ме във Големия тефтер:
Лукът отдавна вече е прегазен
и се захващам да садя пипер.

ХХХІV

На Джоката***, първи мой учител,

любезни осем стиха посвещавам;
на неприятностите ми конците
научи ме как сам да управлявам.
Наистина, как мога да забравя,
че в явното се крие таен ритъм
и ние – плод на логика корава?
Затуй на него – кокал гризан.

ХХХV

Надявам се да си похапне славно
в компания на маса тази вечер;
да вдигне тостове за мое здраве,
че с него няма да се видим вече.
Пропускам купчина приятни речи,
когато в мен настане люта зима.
 Спокойствието не е безсърдечно:
освен логика, и друго важно има!

ХХХVІ

Повяхват звънките ти рими
и патосът унил пропада,
когато там кирливи ризи
разхождат важни по площада.
Най-хубавото на парада
е краят му, ще кажа аз,
когато със усмивка млада
сбогуваш се: На добър час!

ХХХVІІ

И пак човекът се завира
в онези четири стени –
почива, плюска, лочи бира
и се заплесва по жени,
тъй както винаги, сменил
единствено цвета си, той,
въртейки се на вси страни,
на ветровете разни свой.

ХХХVІІІ

Пълзи в краката нещо сиво,
измъчено, с очи прикрити;
настъпиш ли го, то се свива
и слушаш, тракат му зъбите:
"Удобен съм! О, не умувам.
Щом заповядат, викам: Ура!
Срещу течение да плувам
не влиза в моята натура.

ХХХІХ

Ценя спокойствието, кефа;
където скърца пръст не слагам
и пръв осанката на шефа
приветствам със покорност блага.
На никому не съм дотягал
със свое мнение и мисли,
когато вечерта си лягам,
душата ми е чиста, чиста..."

ХL

Забравят се очи далечни,
но как Подлеца да подмина,
прикрит зад приказки сърдечни!
И Подлизурко проси милост.
И пошлата Надменност мига
зад очилата. И Простака,
кръстосал крак връз крак, ми смига.
Слухти Ушенце зад вратата.

ХLІ

Кой друг от тях**** да спомена
без страх, че може да се пукне
откъм гърди и рамена?
Те всички бяха хора будни
и в писането честни, луди.
Те всичко вършеха със страст.
За мен щом дружно чаши чукнат,
от гроба ще се вдигна аз.

Следва

Пловдив – най-древното жизнено селище в Европа

Plovdiv, edited by 3 jan. 2019

___

* 9.IX.1944 г., дата, която от деца ни набиваха в съзнанието като Великден за българите.

** Уличка от осем номера в подножието на Джендем тепе, пресечка на Пещерско шосе.

*** Никола Джоков (1934-2000) – първият ми учител в журналистиката. Вж. http://zagorovo.blogspot.com/2014/02/1934-2000.html

**** Персонажи от пловдивския вестник "Комсомолска искра", 1963-1981 г. Бел.м., tisss.