ГОЛЯМОТО НЕГОВО ЗАВЕЩАНИЕ (1972)
Продължение
БАЛАДА В ЧЕСТ НА ФРАНСОА ВИЙОН
Наричан кратко Георги Бояджиев,
роден случайно в Пловдив, расъл странник,
но в мазен клуп щом грижата ме свие,
увиснал, ще проклинам своя задник.
Живял с Джендем тепе, с Мараша*,
при храма "Свети Георги"** и при свои,
сред Добруджа днес, парен, духам каша
и гледам се под вежди със живота.
Край Перущица съхне моят корен,
прадядо ми го взели за еничар***,
а после в Солун – син на грък търговец;
приключил – женен в Перущица, дните.
И някакъв художник бояджия
е другият ми, харманлийски, корен –
рисувал бил каруци; в беднотия,
сина си (дядо ми) нарекъл Георги.
Към мене са еднакво безразлични –
ни титла, нито замъци в наследство,
отишли си, в смъртта си се покрили,
та сметки да броя е неуместно.
Баща ми Кирил цял живот работи,
и майка ми – и тя, ала си зная
как на сестричката за нова рокля
ядяхме сухи залъци накрая.
И детството ми беше като залък,
от сълзи овлажнен, макар щастливо,
живяхме в изба тъмна като замък,
макар да беше зло, неприветливо.
Училището почнах като всички,
че бедни сме, от първи клас научих,
не съм гладувал, бях облечен чисто,
но син на прост работник, не на учен.
Гимназия изкарах криво-ляво –
пъпчиви гимназисти, брахме скука,
обиждаха ли ме, не съм прощавал,
но винаги изяждах пръв юмрука.
С една куртка за четири години
протривах си врата, дори се влюбих,
звездите свалях, горд със свойто име,
а после куп илюзии изгубих.
Казармата... За нея нямам тайни,
не бях по-зле от другите, играех
на Дон Кихот, на Швейк и тъй нататък,
три нощи в арест, камъни изравях...
Оттам научих себе си да пазя,
в усмивка нежна своя гняв да крия,
да бъда нежен с тоз, когото мразя,
изобщо станах Георги Бояджиев.
И после в София студент безкнижен,
превземах старобългарския дълго,
лепях чело по скъпите витрини,
и нощем над котлонче старо зъзнех.
Със стихове живеех и със Ботев,
и с Перущица, с карловеца Левски,
ала не става от това по-топло,
сънувах се веднъж дори обесен.
Така се срещнахме с един французин,
зоват го Франсоа, израснал странник,
край Понт-о-аз роден и там погубен –
увиснал, той кълнеше своя задник.
Наричан кратко Георги Бояджиев,
роден случайно в Пловдив, расъл странник,
но в мазен клуп щом грижата ме свие,
увиснал, ще проклинам своя задник.
Живял с Джендем тепе, с Мараша*,
при храма "Свети Георги"** и при свои,
сред Добруджа днес, парен, духам каша
и гледам се под вежди със живота.
Край Перущица съхне моят корен,
прадядо ми го взели за еничар***,
а после в Солун – син на грък търговец;
приключил – женен в Перущица, дните.
И някакъв художник бояджия
е другият ми, харманлийски, корен –
рисувал бил каруци; в беднотия,
сина си (дядо ми) нарекъл Георги.
Към мене са еднакво безразлични –
ни титла, нито замъци в наследство,
отишли си, в смъртта си се покрили,
та сметки да броя е неуместно.
Баща ми Кирил цял живот работи,
и майка ми – и тя, ала си зная
как на сестричката за нова рокля
ядяхме сухи залъци накрая.
И детството ми беше като залък,
от сълзи овлажнен, макар щастливо,
живяхме в изба тъмна като замък,
макар да беше зло, неприветливо.
Училището почнах като всички,
че бедни сме, от първи клас научих,
не съм гладувал, бях облечен чисто,
но син на прост работник, не на учен.
Гимназия изкарах криво-ляво –
пъпчиви гимназисти, брахме скука,
обиждаха ли ме, не съм прощавал,
но винаги изяждах пръв юмрука.
С една куртка за четири години
протривах си врата, дори се влюбих,
звездите свалях, горд със свойто име,
а после куп илюзии изгубих.
Казармата... За нея нямам тайни,
не бях по-зле от другите, играех
на Дон Кихот, на Швейк и тъй нататък,
три нощи в арест, камъни изравях...
Оттам научих себе си да пазя,
в усмивка нежна своя гняв да крия,
да бъда нежен с тоз, когото мразя,
изобщо станах Георги Бояджиев.
И после в София студент безкнижен,
превземах старобългарския дълго,
лепях чело по скъпите витрини,
и нощем над котлонче старо зъзнех.
Със стихове живеех и със Ботев,
и с Перущица, с карловеца Левски,
ала не става от това по-топло,
сънувах се веднъж дори обесен.
Така се срещнахме с един французин,
зоват го Франсоа, израснал странник,
край Понт-о-аз роден и там погубен –
увиснал, той кълнеше своя задник.
–––
* Мараша, един от старите райони на някогашния Филибе (Пловдив).
** На източния черковен зид на храма паметна плоча бележи къде е била бесилката, на която е предал богу дух доктор Васил Соколов – един от най-странните и сърцати българи. Странна е историята около неговата екзекуция. Играли карти осъдените и между тях същият Васил все се шегувал, давал кураж на оклюмалите си другари по участ. Идват за него, а той се обърнал към джелатина: Да си довърша играта! Довършил си играта и го окачват на бесилото, но се оказал тежък и скелето се строшило. Тупнал той на земята, измолил цигара и си пушил цигарата, докато онези се заели да ремонтират скелето.
*** Според версия в рода, петгодишният Георги (Гочо) бил отведен от турския аскер в Солун да го готвят за еничар; разправял как по пътя момиченца и момченца вървели пеш, а пазвантите яздели на кон, щом някое дете започнело да плете крака, бастисвали го и отминавали. В Солун с момиченце eдно успял да избяга от потерята и да се сврат в склад някакъв си. На сутринта работниците, като открили сгушените две хлапенца сред балите с тютюн, обадили на собствениците гърци, които хвърлили чоп кой да прибере момчето, кой момиченцето. На бездетния се пада петгодишният Гочо (Георги), оцелял от многолюдния заможен Хаджи-Трендафилов род, ала другият се примолил: "Ти ще си щастлив и с момиченцето, докато аз ги имам три женски у дома, пък мечтата ми е да си имам мъжко". И тъй, този грък търговец се отнасял към Гочо като към син, а когато отраснал, въвел го в търговията и в тефтерите със сметките, гласял го за наследник. Когато се явявали перущенлии в Солун, поотрасналият Гочо обаче все подпитвал за своите, все пращал дребни подаръци и хабер, но оцелелите от рода смятали, че ще е някой самозванец, понеже наистина били доста заможни. Около 18-годишен зарязал Солун и тръгнал да си се прибира в Перущица. Добре, но роднините не били сигурни дали това е техният човек, та измислили да го въведат в една от одаите и пред възрастните оцелели го изпитали каква била наредбата в старата им къща и един по един оцелелите влизали и го питали да им каже имената. Чак тогава се уверили, че е техен. Жени се Гочо за мома перущенлийка и моята баба Невена всъщност му е втора от общо трите му рожби: Гълъб, Невена и Цвета. Според друга версия в рода, Георги Хаджи-Трендафилов отървава дръвника благодарение на бездетен турчин, който платил на джелатина и рекъл: "Това невръстно каква вина има, че неговите са се вдигнали срещу падишаха!" Повече подробности: в книгата на Иван Кепов "Въстанието в Перущица Април 1876", по спомени на очевидци и оцелели в клането. Бел.м., tisss.
ХІ
Преди да почна този вехт балтон
с оръфана яка, живот наречен,
да кърпя според зимния сезон
със едри нови кръпки като бесен,
бедняко мили, да изпеем песен
пред чашите ни с евтино вино.
Но ако нищо все пак не излезе,
по дяволите да е всяко "но"!
ХІІ
И тъй, това е като шлагер стара
история, зачената с греха,
що сторил влюбен някога комарът
на някаква изискана бълха;
след само девет месеца и – ха! –
на този свят родило се прасе.
Тъй какво всеки тук е само факт,
Кръчмарю, дай му да пасе!
ХІІІ
На нас – пържола свинска за мезе,
че виното самичко се не трай,
в стомаха сякаш кърпичка везе,
а и декември всъщност не е май,
сами сме тук и никой ни не знай
седим си пред залостени врати
и можем да гладуваме... Но дай
пържолата! От нас пък – стих.
ХІV
И тъй, това е много стара, стара
цинична песенчица за греха,
за обичайната добра поквара,
която броди вечно по света
и в страст зачева бебетата тя,
та често майката сама не знае
кой див мъжкар да назове баща,
но все един обира сам калая!
ХV
Е, ние тук какво ли ще ядем,
кръчмарят ли там нещо се мотае?
Какъв е онзи наедрял корем?
Аха, кръчмарката това ще да е.
И бъдещото татенце нехае –
ни лук ял, ни лук мирисал.
Обаче Съдникът отгоре знае
дори и туй, кое не си желал.
ХVІ
И тъй нататък. Винаги тъй става,
че всичко сладко в този грешен свят
влече ни към отровната утайка
на непредвидения лош обрат.
Сега момичето, превило врат
над скарата, обезверено хълца.
Пържолите... Ах, Боже мой, горят
заради пустите му женски сълзи.
ХVІІ
Да ставаме, мой вехтичък балтон,
че жалостив е неприятно нещо;
дори самият Франсоа Вийон –
лице в подобни теми много вещо,
избягва страстни изблици горещи,
и бяга-бяга доста надалеч,
макар през смях циничен да усещам
сълзите на ехидната му реч.
ХVІІІ
Понеже себе си все пак познавам
и в силата, и слаб във слабостта,
не мога и за миг да се надявам,
че била ми е чужда глупостта,
а ясно ми е, че и аз в пръстта
накрая ще полегна като всички –
признавам си, но нямал съм честта
от греховете си да се отричам.
ХІХ
Явил се през четирийсет и седма
на седми август, като в жежка пещ,
в семейството на някакъв си беден
изкряскал съм си своя вик горещ.
Девети* още лъхал зъл и свеж,
и майка ми, една студентка крехка,
кърмяла ритащата буйно вещ
с усмивка плаха от военно време.
ХХНе съм запомнил нищо от тогаз,
защо ли ми и трябва да се ровя!
На улица, и пак по изгрев... аз
се виждам прежълтял като натровен;
живеехме на Ниш** най-скромно,
в дълбока изба при хазяи зли,
и още чувам онзи конски тропот,
таванът как ли се не провали!
ХХІ
На тези мрачни хора завещавам
най-детската си сляпа мъка днес,
на двете мазни дъщери и крави –
да дъвчат само цял живот овес,
да пукнат идиотките без вест,
ХVІ
И тъй нататък. Винаги тъй става,
че всичко сладко в този грешен свят
влече ни към отровната утайка
на непредвидения лош обрат.
Сега момичето, превило врат
над скарата, обезверено хълца.
Пържолите... Ах, Боже мой, горят
заради пустите му женски сълзи.
ХVІІ
Да ставаме, мой вехтичък балтон,
че жалостив е неприятно нещо;
дори самият Франсоа Вийон –
лице в подобни теми много вещо,
избягва страстни изблици горещи,
и бяга-бяга доста надалеч,
макар през смях циничен да усещам
сълзите на ехидната му реч.
ХVІІІ
Понеже себе си все пак познавам
и в силата, и слаб във слабостта,
не мога и за миг да се надявам,
че била ми е чужда глупостта,
а ясно ми е, че и аз в пръстта
накрая ще полегна като всички –
признавам си, но нямал съм честта
от греховете си да се отричам.
ХІХ
Явил се през четирийсет и седма
на седми август, като в жежка пещ,
в семейството на някакъв си беден
изкряскал съм си своя вик горещ.
Девети* още лъхал зъл и свеж,
и майка ми, една студентка крехка,
кърмяла ритащата буйно вещ
с усмивка плаха от военно време.
ХХНе съм запомнил нищо от тогаз,
защо ли ми и трябва да се ровя!
На улица, и пак по изгрев... аз
се виждам прежълтял като натровен;
живеехме на Ниш** най-скромно,
в дълбока изба при хазяи зли,
и още чувам онзи конски тропот,
таванът как ли се не провали!
ХХІ
На тези мрачни хора завещавам
най-детската си сляпа мъка днес,
на двете мазни дъщери и крави –
да дъвчат само цял живот овес,
да пукнат идиотките без вест,
Дърварови в катрана нека киснат.
Но големец на власт им стана зет,
едва ли клетвата ми ще ги стигне.
ХХІІ
И както винаги заможни, те
плодят се бясно, даже не стареят,
отдавна надвишили са стоте
гърлата лакоми у тях, що зеят;
застанал на брега сега, от кея
на миналите неспокойни дни,
едва се сдържам да не се изсмея:
все някога и ти ще кипнеш, Нил!
ХХІІІ
О мой разкошен сбъркан Вавилон,
прости ми тези клетви, ах, прости
смеха ехиден, дръзкия ми тон
към твоите владетели, но тих
съм бил до вчера; нека в стих
тук недостойнствата им осветя,
та нека над Европа заблести
и малко жалка родна суета.
ХХІV
Опряла лапите с патлак на кръста,
оправяше с разстрели този Град,
Исус разпъна като враг на кръста,
изми си съвестта като Пилат,
така реши, че щом са кум и сват,
невежите ще са й най-чевръсти,
слуги в дома, а печен адвокат –
в гърнето с мед оклепаните пръсти.
ХХV
С до пъпа висналите си меса
отплувала е Старата хазяйка
в света на Западните чудеса
и днес като прилежна майка
отглежда ненаситните си хайти
с разглезената тъпа дъщеря.
Едва ли тук за някого е тайна:
по сметка готвен беше този брак.
ХХVІ
Богатите, въшлясали с пари,
живели до Девети пак в охолство,
не са глупаци прости, разбери,
щом щерките си женили за голи,
до вчера бедни, гладни, недоволни,
борци за чест уж и за свобода.
Ала това е истина отколе –
богатството отива при властта.
ХХVІІ
И други споменал бих как със ум,
преструвка тъничка или кокетство
прекрачиха законите без шум
и в днешното явиха се пак честни;
а неоправените стари сметки
крещят от гняв до небесата чак...
На папата щом станеш ти подметка,
на власт във Рим ще се окажеш пак!
ХХVІІІ
Записвам всичко тук с тревога,
но весели са моите ръце,
това, което искал съм, го мога,
посмей се със бедняците, сърце!
Че утре, знае се, сме без лице
и без душа в смъртта ще ни остави
животът кратък; ала без небце
език на мен такъв не ми се нрави.
ХХІХ
От детството, кажи, какво остава
освен милувка и глас на жена?
Остава смътна някаква забрава
като ненужна детска пелена;
тя скришно под гръдта си с колена
крепила ме е като ценен плод –
червен отвътре като срязан нар,
отвън обаче – старешко чело.
ХХХ
На епизоди бил съм разграфен,
живял и минал пътя си до днес,
животът някак прелетя край мен,
а проумях ли нещичко поне?
Препускащи в галоп табун коне
през облаци разцъфнал слънчоглед
и залезът – един червен фенер
над чашата уиски с кубче лед.
ХХХІ
Тъгата ни остава в онзи склад,
наречен памет... Цял живот
баща си виждам – хубав, млад,
с ренде над просто чамово дърво;
щастлив бе милият, но за какво,
щом с грижа за насъщния богат?
За оран бог измислил кротък вол,
за суетите тук – наперен ат.
ХХХІІ
И не... не искам аз да го повторя,
различни ние с него сме по нрав,
различни даже сме и по история.
За мен световната злина
не е от тръгналия на война.
Но никой в моя територия
не пускам без насрещен знак –
очите мене всичко ми говорят.
ХХХІІІ
И тъй, оръфан вехтичък балтон,
да продължим нататък този разказ
уж в стъпка в стил а ла Вийон,
но всъщност стъпка безобразна.
Кръчмарю, хей, мъдрецо мазен,
пиши ме във Големия тефтер:
Лукът отдавна вече е прегазен
и се захващам да садя пипер.
ХХХІV
На Джоката***, първи мой учител,
Но големец на власт им стана зет,
едва ли клетвата ми ще ги стигне.
ХХІІ
И както винаги заможни, те
плодят се бясно, даже не стареят,
отдавна надвишили са стоте
гърлата лакоми у тях, що зеят;
застанал на брега сега, от кея
на миналите неспокойни дни,
едва се сдържам да не се изсмея:
все някога и ти ще кипнеш, Нил!
ХХІІІ
О мой разкошен сбъркан Вавилон,
прости ми тези клетви, ах, прости
смеха ехиден, дръзкия ми тон
към твоите владетели, но тих
съм бил до вчера; нека в стих
тук недостойнствата им осветя,
та нека над Европа заблести
и малко жалка родна суета.
ХХІV
Опряла лапите с патлак на кръста,
оправяше с разстрели този Град,
Исус разпъна като враг на кръста,
изми си съвестта като Пилат,
така реши, че щом са кум и сват,
невежите ще са й най-чевръсти,
слуги в дома, а печен адвокат –
в гърнето с мед оклепаните пръсти.
ХХV
С до пъпа висналите си меса
отплувала е Старата хазяйка
в света на Западните чудеса
и днес като прилежна майка
отглежда ненаситните си хайти
с разглезената тъпа дъщеря.
Едва ли тук за някого е тайна:
по сметка готвен беше този брак.
ХХVІ
Богатите, въшлясали с пари,
живели до Девети пак в охолство,
не са глупаци прости, разбери,
щом щерките си женили за голи,
до вчера бедни, гладни, недоволни,
борци за чест уж и за свобода.
Ала това е истина отколе –
богатството отива при властта.
ХХVІІ
И други споменал бих как със ум,
преструвка тъничка или кокетство
прекрачиха законите без шум
и в днешното явиха се пак честни;
а неоправените стари сметки
крещят от гняв до небесата чак...
На папата щом станеш ти подметка,
на власт във Рим ще се окажеш пак!
ХХVІІІ
Записвам всичко тук с тревога,
но весели са моите ръце,
това, което искал съм, го мога,
посмей се със бедняците, сърце!
Че утре, знае се, сме без лице
и без душа в смъртта ще ни остави
животът кратък; ала без небце
език на мен такъв не ми се нрави.
ХХІХ
От детството, кажи, какво остава
освен милувка и глас на жена?
Остава смътна някаква забрава
като ненужна детска пелена;
тя скришно под гръдта си с колена
крепила ме е като ценен плод –
червен отвътре като срязан нар,
отвън обаче – старешко чело.
ХХХ
На епизоди бил съм разграфен,
живял и минал пътя си до днес,
животът някак прелетя край мен,
а проумях ли нещичко поне?
Препускащи в галоп табун коне
през облаци разцъфнал слънчоглед
и залезът – един червен фенер
над чашата уиски с кубче лед.
ХХХІ
Тъгата ни остава в онзи склад,
наречен памет... Цял живот
баща си виждам – хубав, млад,
с ренде над просто чамово дърво;
щастлив бе милият, но за какво,
щом с грижа за насъщния богат?
За оран бог измислил кротък вол,
за суетите тук – наперен ат.
ХХХІІ
И не... не искам аз да го повторя,
различни ние с него сме по нрав,
различни даже сме и по история.
За мен световната злина
не е от тръгналия на война.
Но никой в моя територия
не пускам без насрещен знак –
очите мене всичко ми говорят.
ХХХІІІ
И тъй, оръфан вехтичък балтон,
да продължим нататък този разказ
уж в стъпка в стил а ла Вийон,
но всъщност стъпка безобразна.
Кръчмарю, хей, мъдрецо мазен,
пиши ме във Големия тефтер:
Лукът отдавна вече е прегазен
и се захващам да садя пипер.
ХХХІV
На Джоката***, първи мой учител,
любезни осем стиха посвещавам;
на неприятностите ми конците
научи ме как сам да управлявам.
Наистина, как мога да забравя,
че в явното се крие таен ритъм
и ние – плод на логика корава?
Затуй на него – кокал гризан.
ХХХV
Надявам се да си похапне славно
в компания на маса тази вечер;
да вдигне тостове за мое здраве,
че с него няма да се видим вече.
Пропускам купчина приятни речи,
когато в мен настане люта зима.
Спокойствието не е безсърдечно:
освен логика, и друго важно има!
ХХХVІ
Повяхват звънките ти рими
и патосът унил пропада,
когато там кирливи ризи
разхождат важни по площада.
Най-хубавото на парада
е краят му, ще кажа аз,
когато със усмивка млада
сбогуваш се: На добър час!
ХХХVІІ
И пак човекът се завира
в онези четири стени –
почива, плюска, лочи бира
и се заплесва по жени,
тъй както винаги, сменил
единствено цвета си, той,
въртейки се на вси страни,
на ветровете разни свой.
ХХХVІІІ
Пълзи в краката нещо сиво,
измъчено, с очи прикрити;
настъпиш ли го, то се свива
и слушаш, тракат му зъбите:
"Удобен съм! О, не умувам.
Щом заповядат, викам: Ура!
Срещу течение да плувам
не влиза в моята натура.
ХХХІХ
Ценя спокойствието, кефа;
където скърца пръст не слагам
и пръв осанката на шефа
приветствам със покорност блага.
На никому не съм дотягал
със свое мнение и мисли,
когато вечерта си лягам,
душата ми е чиста, чиста..."
ХL
Забравят се очи далечни,
но как Подлеца да подмина,
прикрит зад приказки сърдечни!
И Подлизурко проси милост.
И пошлата Надменност мига
зад очилата. И Простака,
кръстосал крак връз крак, ми смига.
Слухти Ушенце зад вратата.
ХLІ
Кой друг от тях**** да спомена
без страх, че може да се пукне
откъм гърди и рамена?
Те всички бяха хора будни
и в писането честни, луди.
Те всичко вършеха със страст.
За мен щом дружно чаши чукнат,
от гроба ще се вдигна аз.
Следва
на неприятностите ми конците
научи ме как сам да управлявам.
Наистина, как мога да забравя,
че в явното се крие таен ритъм
и ние – плод на логика корава?
Затуй на него – кокал гризан.
ХХХV
Надявам се да си похапне славно
в компания на маса тази вечер;
да вдигне тостове за мое здраве,
че с него няма да се видим вече.
Пропускам купчина приятни речи,
когато в мен настане люта зима.
Спокойствието не е безсърдечно:
освен логика, и друго важно има!
ХХХVІ
Повяхват звънките ти рими
и патосът унил пропада,
когато там кирливи ризи
разхождат важни по площада.
Най-хубавото на парада
е краят му, ще кажа аз,
когато със усмивка млада
сбогуваш се: На добър час!
ХХХVІІ
И пак човекът се завира
в онези четири стени –
почива, плюска, лочи бира
и се заплесва по жени,
тъй както винаги, сменил
единствено цвета си, той,
въртейки се на вси страни,
на ветровете разни свой.
ХХХVІІІ
Пълзи в краката нещо сиво,
измъчено, с очи прикрити;
настъпиш ли го, то се свива
и слушаш, тракат му зъбите:
"Удобен съм! О, не умувам.
Щом заповядат, викам: Ура!
Срещу течение да плувам
не влиза в моята натура.
ХХХІХ
Ценя спокойствието, кефа;
където скърца пръст не слагам
и пръв осанката на шефа
приветствам със покорност блага.
На никому не съм дотягал
със свое мнение и мисли,
когато вечерта си лягам,
душата ми е чиста, чиста..."
ХL
Забравят се очи далечни,
но как Подлеца да подмина,
прикрит зад приказки сърдечни!
И Подлизурко проси милост.
И пошлата Надменност мига
зад очилата. И Простака,
кръстосал крак връз крак, ми смига.
Слухти Ушенце зад вратата.
ХLІ
Кой друг от тях**** да спомена
без страх, че може да се пукне
откъм гърди и рамена?
Те всички бяха хора будни
и в писането честни, луди.
Те всичко вършеха със страст.
За мен щом дружно чаши чукнат,
от гроба ще се вдигна аз.
Следва
Пловдив – най-древното жизнено селище в Европа
Plovdiv, edited by 3 jan. 2019
___
* 9.IX.1944 г., дата, която от деца ни набиваха в съзнанието като Великден за българите.
** Уличка от осем номера в подножието на Джендем тепе, пресечка на Пещерско шосе.
*** Никола Джоков (1934-2000) – първият ми учител в журналистиката. Вж. http://zagorovo.blogspot.com/2014/02/1934-2000.html
**** Персонажи от пловдивския вестник "Комсомолска искра", 1963-1981 г. Бел.м., tisss.
