ДНЕВНИКЪТ НА ЕДИН ПЛОВДИВЧАНИН (130.)

ДНЕВНИКЪТ НА ЕДИН ПЛОВДИВЧАНИН (130.)

  Светът е сцена и всички ние сме актьори на нея – влизаме, излиаме и за своето време всеки от нас играе разни роли... Шекспир (1564-1616) 

  17.07.1998. СИРОМАШКО ЩАСТИЕ

  Минчо Палавров*. Зодия овен, на петдесет и една, а вече пенсионер; старшина-огнеборец, бивш. Примижаващият насреща ми Минчо изтипосал двайсетината си цветни картини в неугледни рамки по стените на миниатюрната зала в местния клуб "Младост", току зад спирката откъм Капана**. Платната му, гледам – cредна хубост, а художникът ме убеждава в скритите им достойнства. И има вероятност да е прав. Попадам в това гнезденце поради внезапно плисналия пороен дъжд, който като че ли само чакал да изскоча бежешком от автобуса от моя краен квартал по линия 26, та да ливне на талази-на талази, че и с пльоканчета (мехури) отгоре. Запътил се бях към магазина за авточасти през няколко преки оттук за ограничителен болт, дъждът ме принуди да се поогледам за сушинка, и значи, втурвам се презглава към първите изпречили ми се пред очите стрехи, навеси, рекламни тенти, чадъри. И ето ме сред мижаво кафененце с три бели пласмасови маси в компанията на пловдивския поет Николай Гюлев (1942-2017), споменатия поет, писател и художник Минчо Палавров (1947)*** и край захабена пластмасова маса: Елена Атанасова (1963-2015) – младата съпруга на Гюлев, и момиченцето им. Дамите сърбат пилешки бульон, свили са се като мокри кокошлета и хем зъзнат, та зъбите им тракат, хем весели. Водата отгоре им плющи, шурти, капе, просмуква се над нас от подгизналите рекламни чадъри. 

  Няколко разноцветни нишки ми се преплитат в тази преживелица: 56-годишният Николай, двайсетина години по-младата негова съпруга, артистичното им хлапенце Лили, от една страна; от друга – огнеборецът художник-поет; от трета – личните ми дертове около ремонта на старичката ми жигула. Сега си мисля – моите грижи ми дадоха неочаквано предимство в шарената им компания: да съм с тези особени хора и да съм вътрешно отстранен, зависим единствено от моите си пристрастия. Каквото казах и сторих, си беше импровизация, вид непукизъм, ала само привиден. Тъй да се рече, дегустирах, надникнах под черупките, разучих образите, кой как си играе ролята в това своего рода театро, а и какъв е всъщност под маската, издоих нужна за книгата, която пиша****, свежа информация за манталитета и за участта на мои хора, които с единия си крак са в изкуството, с другия – в посредствеността на отчайващи битови неудобства, участ, която ми е до болка позната, и накрая лекичко им поставих моята си оценка: на художника-поет – с известна ирония, на поетесата, съпруга на Гюлев – с премълчано съчувствие, на невъзпитаното тяхно хлапенце – с пренебрежение, на таткото Николай Гюлев – с уважение за изстраданата бедняшка гордост на честния провинциален българин, която излъчва, колкото да не му се ще. Появих се сред тях с поломената си автомобилна част. Театърът си е театър, ала докато те играеха роля на артисти, събрах материал, сюжет поне за десетина глави от книгата "Историйките на ученика Ламски". Ето ги, значи, тези десетина сюжети!

  Първият... Огнеборецът в Калофер. Буен пожар. Униформени темерути: два броя, и нашият човек – цивилен, който ги задействал, както твърди, като редници. Минчо Палавров представя историята си като нещо лично преживяно, но предполагам, то си е брадясал анекдот от фатмашкия фолклор. Свекърът на едната от щерките ми – Райчо от село Руен над Пловдив, бивш старшина от армията, ми е разправял също като лично преживяно абсолютно същата ситуация, само че в ямболския гарнизон уж, в забутано нейде си там в гори тилилейски, забравено и от Бог, и от Партията, и от Министерството на фатмаците бойно поделение, където попадал като най-най-обикновен служител по снабдяването. Наметнал Райчо най-случайно попаднал му пред очи шинел с генералски пагони, и онези шушумиги треперили от притеснение пред фалшивия генерал-майор. Та натоварил камиона с продукти старшина Райчо от Руен, па за кефа си строява на плаца шматкащите се безцелно като шугави овце – нормално агрегатно състояние за родната ни храбра армия, офицери-кибици и им дръпва жарко слово боеготовността, военната опрятност, честта, националните ни идеали и разбира се, за нашето мило отечество Майка България.

  Вторият сюжет... Усилията на Елена Атанасова***** да ми  се представи като дама от хайлайфа. 

  Третият... Артистичната капризна госпожичка на семейство Гюлеви. Сами сме за известно време в заличката на местното несретно литературното клубче "Младост". Пуша, издухвам си дима през едва открехнатия прозорец. Госпожицата подхвърля изпусталял котак, учи го да се премята в задно салто. Пробвам да я заговоря: Как се казваш? Тя присвива устенца: "Приятно ми е, аз съм дъщерята на поетесата Елена Атанасова". Светкавично отбивам удара й с шпагата: А пък аз съм синът на Кирил Бояджиев. "Че кой па е тоя Кирил Бояджиев?" – боцва ме гневно с оченца. Правя се на умряла лисица: Ами, такъв един, мебелист-дърводелец. Обзета от съжаление за тъжната ми участ: "А-аха!" И престана да ми отделя от така ценното си внимание. След четвърт час обаче откъм детските устенца на изящната аристократка захващат да изхвърчат невероятно гадни за годинките й, да речеш, букет от подбрани такива едни: "Идиот!" – към пенсионирания поет-огнеборец и писател, изгряващ художник от световна класа, фотограф и прочие; към татко си Николай: "Хей, донеси ми чаша вода, че ме мързи да стана!"; пак към огнебореца, ама зад гърба му: "Ще му спукам гъза на тоя!" – и още такива ми ти, запратени със страст като Стреличките на Амура по възпълничкия добродушен Минчо: "Простак! Тъпчо! Кепе такова! Педи!" (Нашият мил плюшен педераст, демек).

  Подобна незабравима картинка сред снобеещите нашенки представляваше преди време известната естрадна глезла Камелия Тодорова (1954), която подир някакви си десетина години шетане по Западна Европа и Щатите дотам милата се бе вживяла в хамериканския им манталитет, та като да беше забравила българската реч; появи се в България с поамериканченото си изкълчено име Кеми Тодороуфф, неколцина яки телохранители: неколцина като да бяха, и дваж по-изкълченото си произношение на родната ни реч омайна, сладка; сетне някак от само себе си главозамайването като да й попремина, проговори си пак на чист български, припомни си и майчиното име, спомни си тоже и такава ми ти една чудесна подробност, като колко корав българин бил някога си дедо й на мадмоазел Кеми, участник в хайдушкото движение може би.

   

  Четвъртият сюжет. Затрупаният в миньорска шахта Минчо Палавров барабар с 23-годишен изкопчия, помак от Родопите. Шест дни – история, чини ми се сега, пак на едро тропосана, само че с крив тегел... та шест денонощия гризали чамови дъски от кофража, близали от стичаща се по скалата кална вода, живели в непрогледен мрак. И онзи да вземе да превърти в един момент – пипнешком в тъмнилката търсил наш Минчо да го... изяде. Докопва му ботуша, заръфал му ботуша и бай Минчо тутакси го фраснал с миньорската си лампа. "Да не беше с каска, одма да съм го усмъртил; не, нямаше само да припадне, ами черепа да съм му пръснал!" Като ги измъкнали най-сетне на светло, сурата (черната) му четина на помака била бяла като у мериносова овца. Поетесата Елена, както и префърцунената Кеми Тодороуф, ми е симпатична... Но този силен грим, наплескан в обилни количества, ми идва в повече. За драмата им на интелигентни български момичета иде реч. Мимолетна е женската хубост, ала суетата женска е до гроб, казват старите хора на село. Слушал съм го и от баба ми Господинка, харманлийката, отгледала петима сина, която дразнеше майка ми, люта пазарджиклийка, с изсъскана към най-малкия син – баща ми, през зъбите лакърдия: "Же-е-ени много, майка една!" – та след като си тръгнеше от нашата изба на улица Ниш, по две седмици майка ми ходеше по нервите на татко с туристически обуща. 

                                       

  Петият сюжет. Минчо Палавров в Москве или Ленинграде, на Беларуской вокзале. В тарапаната някой се пробвал да му отнесе балтона; стига се дотам, че наш Минчо, като докопва онзи мизерник за ръчица, ей такива захваща да му приказва и говори: "Значи, аз, братушка милъй тъй дарагой мой, бляд чортавой, пет хиляди километра път бия при моите авери да дойда, а тъй, братушка, за добро дошло, милъй, хочеш родния си брат да обереш, балтона ми от гърба да отнесеш...? Ну-у-у, гад! Паимай! – наметнал вокзалния крадец с чистак новичкия балтон. – Влачи, нещастник!" А онази ми ти бляд (подла, мръсна курва – па русскаму язъйку) да вземе и да се разчувства, разкиснал се, мамка му апашка! Сълзите се стичат по брадясалата му физиономия, блъска се с юмрук по мордата (муцуна, по болгарскаму), скубе си косите; па отчаян, завтекъл се под задаващата се мотриса да се метне; наложило се наш Минчо кураж и надежда за живот да му вдъхва, оладжак (както казват турците), вяра в утрешния светъл ден. Хлътнали двамцата в гаровия ресторант; хапнали-пийнали, приказват си, взаимно се утешават, тупат се по рамената: ай мамицата му и живот, какво нещо е животът, а! – прегръщали се, целували се страстно като мъже; превалила нощта, а рано сабахлен (на заранта, по турски) помъкнали се да си отспят в комуналката на Альошка; спали, колкото спали, отспали си, па се споглеждат се като мърляви два мъртатота (котараци през техния бурен любовен период) надвечер на следния ден, гладни и с яко пресъхнало гърло. И после, е-ех, после! Поели към най-близкото, как сказат тоже па русскаму, пъйтейнойе. По отработения тертип: "Ешчьо водку! Ешчьо сельодку, мат твая сукина! Да здравствует крепкая дружба между народами!". И се заточили едни ми ти там цветни делници и празници, не ти е, майко, работа! Летели неотлъчно двамата из Петербургските кръчми и барове рамо до рамо като сиамски близнаци; то бил валшебний сон на нерушимата българо-съветска дружба; двамата запойчици не успявали даже да изтрезнеят и пак, и пак се накърквали до козирката. Сладка работа!

  Накратко, явил се онзи сущий Вергилий за нашия Данте в Съветския Ад: повече от гид – велик благодетел за нашия окумуш българин. Асъл, Биг Брадър, както казват хамериканците. Преувеличавам, разбира се, обаче историйката си я бива. Рекъл уж Минчо фразичка... Фразичка-фразичка, ама изречена хем с погнуса и прошка, хем с разбиране, но и присъда. Фразичка, дръпната от най-съкровеното кътче на душата, оттам, дето си бетер гол охлюв пред Съвестта, пред Бога в себе си, сам с личните свои страдания, съкровени мераци и притеснения, които светът не бива да знае. Ей тук му свалям шапка на поета-пожарникар о.з., макар и да откривам, че ми пробутва пак притоплена манджа. Защото чувал съм и тази история, и пак от свата Райчо, о.з. старшината с поне четирийсетгодишен боен опит с лакърдиите в армията.

  Шестият сюжет. Николай Гюлев. Поуморил се да бъде образа, който си избрал. И в същото време – онова заничащо иззад фасадата и камуфлажа хлапе от първите години на болшевишката напаст в моя роден Пловдив, време на убийци с червена лента на ръкава и патлак, запасан на кръста: "Ама не знаеш ли, че дядо й на Елена е собственик на хотели и на магазините Яффа? Е, как! И не си чувал нищо за веригата магазинчета Яффа? Някога това беше много известна фирма". След минута-две: "А моите родители оставили в Гюмюрджина двуетажна къща. Да я имам аз тази къща сега там, в Гърция, представяш ли си колко богат щях да съм!"

  Седми сюжет... Преди години моята братовчедка от Харманлийския ми род Нина Бояджиева (1942-1980), съученичка на известната актриса Цветана Манева, довела 16-годишната Елена в редакцията на вестник Комсомолска искра. "Вие сте първият, който ми е оценил стиховете". Тъй ли! И какво съм казал?. Полекичка се усмихва, притаява се – и в този миг откривам как стана загадъчна и красива: "Ами-и, хубави работи ми казахте". Като ме гледа право в очи: "Искам да ти подаря моята последна книга. Не можа да си я вземеш (т.е., да си я купя), нали?" Ами не можах – казвам, –едни сантиментални бабки от ръцете ми я издърпаха. (Мамя като дърт циганин.) Тя усеща, че мамя, но съпругът й Николай, който наддава ухо, се хваща на лъжата: "Я-я! Натискали се за книгата ти, Елена... Виж ти! Виж ти какви работи! Това е чудесно!"

  Осмият сюжет... Картините на поета Минчо. Непрекъснато скача да отваря врати и прозорци, въздух да влезе. А Николай ги затваря същите тези врати и прозорци, че ставало течение, духало му, пък и неговата игрива дяволица Лили – "Виж Лили как трепери". Минчо отсипва в позаплескано канче с гореща вода подозрителна смес от бурканче за бебешка храница: "Пия си виаграта! Ами-и то, смесвал съм каквото ми попаднало под ръка: чесън, магданоз, чушки, домати, копър, лук, чубрица, кервиз. Туй ми е на мен виаграта". Казвам: Е, щом ти помага! А той: "Помага-помага... и още как!" – И захваща да ми обясни как се оставял хазяйнът да му надвива на шах през цялата игра, да, обаче накрая: хо-о-оп! – в един само ход (Глупости, не знае кому ги разправя тези!) матира хазяина и какъв кеф му било да си играе на котка и мишка с онзи пишман шахматист, хазяина му, оладжак, както казват турците. Питам го: Защо си приглушавал ярките бои в картините? Какво толкова ти се е случило, че бягаш от ярката багра, от свежото? А той: "Яркото – заема поза на авторитет в тази материя, – е характерно за платната на художничките. Ние, мъжете-художници, приглушаваме интензивните ярки бои". И понеже го гледам прехласнат: мога да му посоча дузини ценени от света мъже художници, които рисуват с ярки багри, но си замълчавам. И като не го подкрепям в тези негови тънки теоретични разгревки, опитва да ме заяде: "Може ли (минаваме на Вие) например, да посочите един истински велик художник, който да рисува с ярки бои?" Отсичам: Не, няма такъв художник. И той, зачервен до уши, премигва насреща ми: "Ама не е ли тъй?" Тъй е! – отсичам строго и минаваме на друга тема.

  Деветият сюжет. Обстоятелствата как най-случайно попаднах точно на това място. Да не беше скъсаният ограничителен болт за ангренажната верига на двигателя, да не бе внезапно плисналият порой, да не беше и споменът за Ганковото кафене (по романа на Вазов), когато с Венчето Ичевска, д-р на филологическите науки Невена Ичевска, и по-малката й сестра Танчето – асистентка на професора Иван Сарандев в Пловдивския университет, бях веднъж вече идвал тук. Това клубче, това спарено и зацапано като излъчване на душевност островче на Вечната Неостаряваща Сладка Илюзия за Голямото Чисто Изкуство сред стадата неандерталци, от всичко правещи кариера, слава, власт и добри пари, както пишман-поета Спас Гърневски (1953), да речем! Съчувствие, болезнена жал ме обзема към тези хора тук: Гюлев, съпругата Елена, пожарникаря, дъщеричката ("Аз всъщност се казвам Лилия!"). Гледах ги, и сега ги виждам... от огромна, от космична бездна. Но това моето не е грандомания, не! Нали съм един от тях! Десетина години след смъртта никой не ще ги помни. За всеки от тях бъдещите наперени, целунати от общественото внимание литературни критици и прочие важни оценители на изкуството вече ще да са забравили дори как изглеждат, за какво са страдали, на какво са се надявали, ще бъркат името, лицето им. Ала, мисля си, точно този тип мои хора, с точно такава жизнена нагласа (Гюлев, Минчо, Елена) трябва да има по всяко време, и особено във време на откровен див цинизъм, настървяване, алчност, наглост, войнствена злост, невежество, пошлост.

  От друга страна, защо ме обхваща досада, когато си мисля по-дълго за тях! Няма я тръпката от непредвидимата игра на този луд вълшебник Живота. Лакърдиите, дето ми ги сипе Минчо Палавров, са жизнени, но защо е така унил, защо имам усещането, че отвътре се е предал? Къде е интригата и големите залози? Какви са тези шегички на дребно! Което му се е случило, ако е истина, е величествено, колкото и смешно; такива премеждия мен не са ме спохождали, бих ли ги надживял? Не знам, не знам. Тесничка, скучновата е провинциалната им клетка, обаче те си я харесват такава, и сигурно са щастливи с това щастие назаем. Мизерният вид на книжлето, издадено от местен щедър меценат, "супер-експресно издание", както отбелязал на челното място печатарят от село Рогош, Пловдивско. Та подобна една ми ти книжчица от 24 (двайсет и четири) странички, колкото дланта ми, досущ църковно календарченце, следващата сряда ще представи пред публиката пак в това тъжно, спарено салонче зад спирката край Тунела под Трихълмието поетът Николай. Редактор на стиховете и автор на предговора към стиховете ще е този път съпругата Елена. И т.н., и т.н... Не! Решително не приемам този стил. Прав е огнеборецът, че все скачаше да отваря пролуки към океана от свеж, наситен с озон, но и с отровна влага, смесена с опасни дизелови сажди и лют мирис на свобода и на риск въздух.

  Десетият сюжет. Видях ги тези кротки хора в отрязък от живота им; сега по навик мога да възстановя умозрително, разбира се, начина, по който са били смачкани и натикани в миша дупка тези някогашни необиграни, несресани, и точно заради това очарователни идеалисти. А днес какво ти очарование! Те самите, приели унилостта за свой принос в света на изкуството – от нещо, призвано да зарежда с храброст и с жизненост обикновения човек, за тях то се превърнало в тягостна житейска драма.

Пловдив – най-древното жизнено селище в Европа

Plovdiv, edited by 2 maj 2020

Илюстрации:
- Художникът-поет и огнеборец Минчо Палавров.
- Семейство Николай Гюлев и Елена Атанасова. 

__
* Палавра (тур. palavra). Измислица, клюка.
** Част от сърцето на Пловдив в карето между Небеттепе, главната търговска улица, строената през ХV-ХVІ век Чифте-баня и тунела под Амфитеатъра от епохата на Древния Тримонциум.
*** Вж. http://toross.blog.bg/politika/2015/01/22/devata-ot-plovdiv-rund-chetvyrti.1332363

**** "Историйките на ученика Ламски" (1994-2004).

***** Елена Атанасова (1954-2014), http://liubitelskonovini.blog.bg/izkustvo/2011/01/17/za-elena-atanasova-mladite-talanti-i-veselite-pera.669127

****** Вж. https://www.blitz.bg/article/6645
******* Вж. http://literaturensviat.com/?p=80907, бел.м., tisss.

ДЪЛГОКОСАТА НИНЕТ

ДЪЛГОКОСАТА НИНЕТ

Виждал ли си ти Нинет с дългите коси?
Във горещата Нинет влюбен бил ли си?

Който и да питаш вред, знаят я Нинет
и бленуват по Нинет тук момци безчет.

Тя е гъвкава и мила. Тя танцува – не върви.
Зарад нежната й сила сума мъжки свят кърви.

Сума кротки домакини побесняват, дето мине –
вдига на мъжа си свада както дърта, тъй и млада,

че заплаха е Нинет за семействата, проклет
чара й наричат всички, вече няма безразлични –

от побойника хлапак до плешивеца сакат,
щом по улицата мине дългокосата Нинет,

пулят зъркелите, сякаш поразени са от гръм,
и сънува всеки в мрака от мераци своя сън.

Да, същинска Афродита в пяната на този свят,
нявга кльощава, изпита, тя разцъфна като цвят.

Пощръкляло е градчето – леле, хич не е добре!
И така ще е, додето мъж Нинет си избере.

Пловдив – най-древното жизнено селище в Европа

Plovdiv, edited by 1 maj 2020 

ДНЕВНИКЪТ НА ЕДИН ПЛОВДИВЧАНИН (129.)

ДНЕВНИКЪТ НА ЕДИН ПЛОВДИВЧАНИН (129.)

  Светът е сцена и всички ние сме актьори на нея – влизаме, излизаме и за своето време всеки от нас играе разни роли... Шекспир (1564-1616) 

  10.07.1998. КОСТЮМЪТ НА МИСТЪР КИСИНДЖЪР

  

  Някои понятия, образи ни се явяват сякаш от извънземна геостационарна орбита. Не бях още чел "Българският Великден", когато по-миналата пролет писах отзив за книгата на пловдивския самоук публицист писател Василен Ведров, дето употребих израза "Тук се излъчва достолепието и самоуважението на чистия български дом, респектът пред бащата, нежното очарование на майчиния силует". Та чета тези дни в издадената през 1975 г., нашумяла напоследък студия на Тончо Жечев (цит.съч, с. 286): "Но у него (Икономов*) явно се чувства, че е израсъл на стабилна жеравненска почва: чистота и строгост на нравите, усет към практическите нужди на времето, самоуважение и достолепие, прерастващи в неудобна житейски, почти демонична гордост; и онази тънка склонност към коренните начала в живота, така характерни за неговия земляк Йордан Йовков".

  От гледна точка на стилистиката имам поне четири забележки към цитираното от професора: 1) "стабилна" и 2) "трактовка", 3) неточното "жизнен" вм. "житейски" и 4) плеоназма (досадното повторение с няколко различни думи) "коренните начала" вм. "корените"; обаче не за това ми е тук думата, а за съчетанието "достолепие и самоуважение". Кое кара несъпоставими двама автори – с 25 години разлика във възрастта, да сплитат двете понятия? Кое ли ще да ме сродява с Тончо-Жечевите размишления, след като до онзи момент съвсем не ме е занимавало творчеството му! Не иде ли това общо от общия ни генетичен код, независимо че сме българи от разни поколения, от разни краища на Българската земя? Да се дразня от дребните слабости в тази мъдро написана проза, да се усещам изкушен да я доработвам, пък и да доизкусурявам писаното от г-н Жечев, за мен е знак, че го ценя. Така допълвам и съм готов да споря и със самия Върховен творец.

 И тук моето любопитство кое е първоначало: достолепието или самоуважението! Думи, съчетавани може би механично в потока на съждението, ала подсъзнателно проф. Тончо Жечев поставил първо самоуважението, и в това е по-точен; ами нали самоуважението си е вътре в личността, докато достолепието все е обърнато към света, към другите. Нали е логично съдържанието да върви преди формата: как да си достолепен, преди да си съзнаваш стойността! Лицемерие ще е, ако е така, гола показност ще да е. Като нагъл графоман с диплома от висшата ленинградска школа по марксизъм, който под път и над път за себе си твърди, че е философ-психолог, демократ, антикомунист, а от изреченото в публичното пространство е пак онзи до болка познат злостен, кощунствен фанатизъм на някогашните партийни секретари. От друга гледна точка – тълкувайки личността, нали първо съзираме външните й очертания, и едва след това навлизаме във вътрешната й структура. Тъй че – ако  професорът е прав в закованата, статична, неподвижна характеристика, която си е завършено познание, моята си подредба на тези две понятия отчита динамиката на познанието, като движение на разума от очевидното, от повърхностното към далеч по-същественото съкровено. Значи, виждаме достолепието, и едва чак подир това откриваме стаеното зад него самоуважение у човека пред нас.

  Външното по-често е измамно, не всякога съответства на вътрешния пейзаж на личността. Човек е склонен да се представя за друг, да лицемерничи. То се вижда особено ярко по време на избори, а и винаги когато ни манипулират. По природа човеците сме вероятно най-ярките манипулатори. Тъй че Познанието не е гора от фиксирани истини кое какво е, а е непрестанно изпитваща ни, меняща ракурсите си гледна точка за скритите пружини на живота в общество, но и у човека в неговата съкровена вътрешна драма. "Всичко е в мнението" цитира къс от късноантичната киническа философия роденият в 121 г. Марк Аврелий (вж. М. Аврелий, "Към себе си", С. 1986, с. 36). Не по-маловажен от изследвания случай, личност или събитие е оценяващият, т.е. онзи, върху чието субективно мнение се гради многообразието на световната литература, философия, изкуство, политика, бизнес и прочие. Затова и си позволих тези умозрителни размишления.

  От вчера чета "Хроника на един танц с дявола" – автобиографичната история на добрал се, след низ несполучливи опити, в 44-годишната си възраст до Франция автомобилен и прочие изобретател. Вероятно произнесено на френски заглавието да изглежда по-артистично; разказът тече леко претенциозно, напомня ми на стар, изветрял френски парфюм или за начина, по който французин произнася [о]: това произношение на френското [о] се постига с издължени, свити в кръгъл отвор под формата на кокоше дупе устни; това е то затвореното френско "о"! Авторът – вече 54-годишен, роден нейде си в София, в момента на писането бил силно ухажвана от Западната преса и автомобилостроителните гиганти персона, и доколкото схващам, не само във Френската република, а и в целия Западен свят, та чак в Япония. Имам усещане, че чета история на моето си детство, юношество, ранна младост, само че, макар сглобен от почти същите детайли, сюжетът е пищно представен, по предвзет, нарцистичен начин. Същите опорни точки от събития, дори същото едва прикрито аутсайдерство спрямо фасадата на соца (социалистическото ни общество) от 1953-1965 г., с разликата – че докато средата, в която раснал и се оформял като личност господинът, се приспособявала ловко към властта на соц. партайците, моите най-близки, родителите ми на първо място, докрай изпиха горчивата чаша, мълчаливо живяха с униженията и лицемерието на властта и нейната Партия към българина. Заради най-обикновените мои труженици, заради притесняваните от всякакъв род наглост мои близки, ме следва дългът да отбележа в приписки по белите полета на тази колосана, парфюмирана, сресана и лустросана биография мнението си, не за друго! Осъществяването на таланта е темата, разработена да звучи като евангелие за възхода на млад българин, озовал се извън България. Чета бавно, препрочитам авторския коментар върху кориците: книгата се тиражира на Запад като трилър от свят на гротеска. Предполагам, идеята на щастливо осъществилия се изобретател е била да създаде образ на неунищожимия Български дух. Как го прави обаче – чрез тържествуващо задоволство и прехласване по себе си от постигнатото. Боже мой!

    

  Иде ми на ум, че и автобиографичната лична история на един бивш американски президент (Джордж Буш, "С поглед напред", бълг.изд. 1991 г.) е по-сдържана откъм самолюбие. Ала сънародникът ми се заел да сочи на изгладнелите българи колко отрупана с лакомства му е трапезата. Ако не е избиване на комплекс, как се нарича това нещо! Много трябва да си мизерувал, че да се хвалиш толкова нафукано. Ще ми се книгата "Хроника на един танц с дявола" да не ме почуква с нокът по челото, а да ми вдъхва оптимизъм, че личните успехи оттук-нататък зависят преди всичко от собствената настойчивост, предприемчивост, откритост към света на другите, трудолюбие, дисциплина и преди всичко талант. Затова и вероятно ме озадачават фалцетните нотки. България е представена като турски кенеф от чешки скулптор**: акцентът е не върху безобразията на соца, а върху болезнената самовлюбеност на една велика персона. Патетичното отрицание на всичко българско не ми помага да отделя болшевишката практика от българския ни бит и душевност.

  Възможно е основа на това завръщане към миналото да не е толкова погнуса от политическата система, колкото възкисела гримаса към народностния ни характер. Може би е наивно да си въобразявам, че българският ни модел на съпротива срещу простащината и фанатизма, срещу чуждопоклонството и възгордяването у парвеню и слуга на чуждия интерес е по-многопластов и изобретателен! Герой на спомените е гениална личност – изобретател, математик, инженер, механик, медик, учен, която проявява висша степен комбинативност, ловкост, целеустременост. Но духовният живот на нацията не е нещо елементарно, податливо на предпоставени тези. В този смисъл необходим ми е г-н Антонов за съмишленик, а не съм наясно с каква цел – умишлено или от неумение да се изразява, ме настройва срещу себе си.

  Не се чувствам пренебрегнат, затова че не съм бил инквизиран в подземията на Държавна сигурност. В досието ми, съчинявано от "съвестен и верен на Партията доносник", от интелигентен някой Георги Коритаров (1959), Иво Инджев (1955), или Меди Доганов/Ахмед Доган (1954) и Павел Зидаров/Лютви Местан (1960)***, надявам се, липсват пикантни подробности за дейността ми като вестникар и учител, освен тъпата информация, че баща ми е частник, което не е вярно. Ех, как силно искаше моят баща да си е стопанин, но доносниците на Партията слухтяха! Странно ще ми е из архивите на вътрешните служби за контрол и наблюдение да са ме определяли за отявлен, закоравял враг на Народната власт, саботьор, дисидент и провокатор, агент на вражеско разузнаване. Към моите "тежки политически грешки" Партията-ръководителка, по-точно, нейните съвестни чиновници, се отнесоха с разбиране; с ръка на сърце, дори бих казал: с известно съчувствие – ограничаваха ми за месец, два или три месеца заплатата, огромната заплата на литературен сътрудник от 95- 130 лева, докато им писна и накрая просто ме прогониха от редакцията, но поне ми дадоха възможност да поработя трийсетина години като даскал по Български език и литература. 

        

  Та си нямам с какво толкова да се гордея. Мои роднини и приятели не са съдени от т.нар. Народен съд. Семейството ми, пък и родът ми, с едно само изключение – чичо ми Насо (Атанас Бояджиев, 1912-1982 г.) не са гнили по китните концлагери на соца, не са били интернирани, нито били сочени с пръст като врагове на прогреса, разхождани с окачена на врата наплескана с катран табела "Аз съм кулак – народен враг!" из дюдюкаща, замеряща ги със запъртъци, буци пръст и гнили круши злобна тържествуваща тълпа бедняци. Оскъдното имущество на майка ми и на баща ми – тя студентка от Пазарджик тук, той бивш фронтовак и чирак дърводелец, пришълци в този древен град, не било конфискувано заради буржоазен произход, шашми или далавера с комисионни за доставка на бракувани немски зенитки за Българската ни армия, както се случило с баща му на издрапалия до Председател на Народното ни събрание г-н Стефан Савов (1924-2000). В двата ми рода – майчиния от Пазарджик и бащиния от Харманли, не са ми известни персони с аристократично потекло, с титла маркиз, граф или принц, с наследствени имения и каквото и да е друго за завист, та напорист червен тарикат от престараване пред службите да изпрати мой близък да чука камъни или за назидание и спокойствие на управляващите да кисне в пандиза.

  Уви, това е истината за мен и моите близки! Но не мисля, че преживяното от нас е по-малко трагично и покъртително. Защото, драги ми бойки "борци за демокрация и европейски духовни ценности", жестокостта не е единствено форма на пароксизъм; жестокостта, мили любители на духовните ценности, може да е мудна и търпелива, сълзлива, па и на вид дори човеколюбива, процеждаща се в оскъдни дози змийска отрова през целия ти мизерен животец. А нима това е по-малко нещастие?! Мечтая някой да го разкаже с най-обикновени думи, без да се горещи, без да вири нос или юмрук, без да настръхва, без да застава пред всички нас – унижените и оскърбени българи, в театрална героическа поза. И в този делничен епос иззад самоиронията, зад присмеха, зад отрицанието искам пак да откривам пулсации на синовна обич и привързаност към целия ни многострадален и калпав, и ограничен, изключително прост – и тъп, умирисан на кисела селска пот, натирян от чужди господари, и още повее натирян от мекеретата на чуждите господари тук, но жилав Български корен.

  Независимо от издевателствата дотук, българинът продължава да е това, което е – чекмедже не с едно, а с пет дъна, характер многопластов, шлифован от шанса да оцелее въпреки Държавна сигурност и смукалата на хищната Държава, съхранил вътрешна подреденост и достойнство на стопанин, овладял умението да отстоява себе си с невероятни за партийния агитатор и обичайното мекерета на всяка власт роли на смирение, съхранил острия си взор на ловец, когото пак манипулират като добитък да гласува за невежи алчни грандомани. Но защо ли като че не си даваме сметка, че българинът е сред духовните отци на днешната Европейска общност на етносите още от Х век след Христа? Самоизолирането у изобретателя инж. Румен Антонов, присадил се успешно на Запад, самоотграничаването му, като мъж с набор блестящи качества, от гнуснавия пейзаж на нечистоплътност, овчедушие, поквара, битова занемареност, сочени като характерни за българина, каква цел гони? Вместо вежди да си изпише, да ни извади очите, понеже сме българи, това ли му е целта?

  След онзи славен Десети ноември 1989 година се нагледахме на страдалци, които живичко, похватно се самонастаниха във властта, и като наставници на моя народ, взеха да вирят показалец по площадите. Книгата на изобретателя, присадил се във Франция, е полезна. Да се поклоним пред успеха му, па да се порадваме, че човек от нашето поколение, хем българин, се осъществил на Запад в пълна мяра. Та ние не сме многолюдна нация, че да делим от себе си този или онзи, както и противно да ни се представя! Кой знае защо, иде ми на ум известният брат на актьора Анани Явашев, без хич да не ме вълнува славата му сред снобеещата публика на Запад. 

  Помня, преди години пак така се погордяхме с подвига на алпинист от Карлово****, бучнал в леда и снега на Еверест и родния байряк. Питахме се тогава шепнешком, кога вече бе отминала еуфорията: Този Христо с партийно поръчение ли го пратиха там да загине? Изкривената представа за успех бе жертвала и него като група млади българи пред "олтара на Партията" в познатия стил, както са пожертвани в лютата зима на 1943 г. стотина полудеца-полумладежи антонивановци, само с ученически шинел и обуща половинки излезли с оръжие в планината, избити в м. Сухото дере сред Родопите. Напомпвайки обществения интерес – че обречените, ще изпълнят партийната идея, някой употребил тези невръстни идеалисти. Но то е друга тема.

  Между другото, като преразказва популярен в Щатите анекдот за мистър Хенри Кисинджър (1923) – американски евреин, пратен някога си с някаква важна мисия в Израел, авторът на романа-сатира "Параграф 22" Джоузеф Хелър (1923-1999)***** приключва сагата около костюма на въпросния мистър Кисинджър с откритието, че – колкото и велика за света, дори най-великата личност е само мъничка рожба пред строгите благосклонни очи на Родината-майка.

Пловдив – най-древното жизнено селище в Европа

Plovdiv, edited by 1 maj 2020

Илюстрации: 

- Хенри Кисинджър – жива легенда в дипломацията.

- Градът на шест етноса, надживял омразата, гнева. 

___

* Тодор Икономов, https://inspiro-bg.com/konservatorat-todor-ikonomov-i-nasheto-vreme/

Тодор Икономов (1835-1892)

  За разлика от всички тогавашни народни представители, Икономов извежда принципи за управление на България въз основа на психично-менталните нагласи на народа и предлага консервативна система за управление, която била осмяна от тогавашните либерали во главе с П. Р. Славейков. Сега вече можем да кажем, че ментално-психически българите се оказахме там, където той е предвиждал, че – като народ и лидери, сме си същите както в 1879 година. Да си припомним великите постижения на нашето Велико народно събрание:   

    1) земята в реални граници и ликвидационните съвети;

    2) държавата като лош стопанин и пазарът като панацея на икономиката - чудесно;

    3) идиотизмът, че на малка страна не й е нужна тежка индустрия;

    4) законовата уредба за разрушаването на страната. Със същата страст на роба да разрушава, вместо да съгражда след настъпилата промяна (10 ноември 1989 г.).

    5) обикновеният българин сляпо да вярва, че всичко ставащо е само за неговото добро.
  Тодор Икономов отколе е единственият прозрял отвъд възторзите (...) в необмисленото увлечение по всяка нова и всяка внесена отвън идея, най-после провидял деградацията ни като национална общност, повярвала, че разрушението из основи на досегашното може да доведе до съзидание на нещо добро.

** https://news.bg/culture/cheshkiyat-avtor-zapomnil-sam-balgariya-s-turskite-klozeti.html

*** Доносници на Държавна сигурност, изживяващи се днес като говорители на нацията.

**** Христо Проданов (1943-1984), останал завинаги на най-високия връх на планетата. 
*****Анекдотът представя как г-н Хенри Кисинджър, като тръгва от Щатите и прелитайки Атлантика на път за Израел, опитва да си поръча костюм при известни модни шивачи – съответно във Вашингтон, Лондон, Париж, Брюксел, Истанбул и Йерусалим. Оказало се, че шивачите, като му вземали мярка за новия костюм, рязко се разминавали за това колко плат е нужен. Гигантските размери на важния господин от Вашингтон докато стигне от Щатите до Израел, в Йерусалим се смалили до размерите на детско костюмче. 

Джоузеф Хелър (1923-1999) 

  Вж. https://bg.wikipedia.org/wiki/%D0%94%D0%B6%D0%BE%D1%83%D0%B7%D0%B5%D1%84_%D0%A5%D0%B5%D0%BB%D1%8A%D1%80 Бел.м., tisss.