ДНЕВНИКЪТ НА ЕДИН ПЛОВДИВЧАНИН (83.)

ДНЕВНИКЪТ НА ЕДИН ПЛОВДИВЧАНИН (83.)

  В действителност май заприличвам на Суан, който – излекувал се от любовта си, въздиша: "Трябваше ли да си пропилея живота заради жена, която дори не бе мой тип!" Понякога се случваше – тайно, разбира се, да се проявявам и като глупак; изискваше го елементарната хигиена.

  Жан-Пол Сартр, "Думите", изд. 1967, с.113

   12.06.1999., продължение 

  – Татко, благодаря ти, че повярва в мен!

  И бащата отвръща:
  – Синко, обичам те!
  

  Така прочувствено сантиментално-лимонадено приключва излъченият току-що епизод 31 на нашумял сериал made in US. Моят баща фронтовакът дърводелец не говореше така мазно; той въобще не ме разбираше, но и аз не го разбирах. Бащите на моето поколение хлапета от работническия Пловдив външно и в приказката си бяха сурови хора, изтласкваха ни далеч и настрана от важните за тях дела. Прояви на бащина нежност? Ама какво е това! За първи и един-единствен път баща ми ме прегърна четирийсет дни преди да издъхне, на 61-я си рожден ден, когато с жена ми на 22 юли 1981 г. с евтини дребни подаръчета отидохме да го почетем, но бяхме силно изненадани от тази неочаквана негова слабост. Бил съм 36-годишен и ми се стори странно, че баща ми прегърна не само мен, но и майката на дъщерите ми, която дванайсет години дотогава приемаше с пренебрежително мълчание; как нито веднъж не се обърна към нея с името й, в нейно присъствие се е обръщал към мен: "Кажи на жена ти..." или в редките – не повече от два случая, когато ми е гостувал в крайния градски квартал зад тънещото в кал, лайна и помия циганско гето, звънеше от звънците пред входа на блока ни, и обърнал лице нагоре, примижал, глухо се провикваше, все едно сме двама конспиратори: "А?! Сам ли си? Твойта няма ли я?" Като му отвърна, че жена ми не е вкъщи, чак тогава се е качвал горе при сина си.

  Бил 25-годишен, когато съм се появил. Живели в ергенската му квартира на втори етаж при Баба Кера. Бил съм изключително ревливо и пикливо бебе, изнурените ми родители се редували като войничета в наряд да ме дундуркат нощем на смени. Та в онези жежки августовски и септемврийски нощи той, моят мил баща, преуморен от работата в работилницата на Радичев, дето разбичквал трупите на ръка, няколко пъти ми се заканвал: Това пикливо лайно ще взема да го изхвърля през прозореца! Онзи 25-26-годишен млад мъж от 1947-1948 г. сега от висотата на моите 52 години го гледам със смесеното чувство на омерзение и необяснима синовна обич. А как съм му се дразнел! В ранното ми детство, до седемгодишен, спях в кухничката, която беше и мечтаната му работилница; пък той все поработваше допълнително мебели у дома. Мирисът на чам или бук, пресен талаш, стърготини, пемза, байц, спирт, ацетон, шел-лак ме пренася и сега моментално в тъмната изба на пловдивската улица Ниш № 4, където живеехме, докато станах в шести клас. Девет стъпала се слизаше надолу в тъмното салонче, което деляхме с един цветар, който – върху никелирана табличка наредил малките пакетчета с фъстъци по за левче и връзки дъхави карамфили, обикаляше вечер и нощем луксозните ресторанти и евтините долнопробни кръчми. Неговите карамфили, на този умирисан на тютюнев пушиляк сивичък бай Борис! Нещо епично галантно притежаваше бедничкият самотник. Една медицинска сестра, слабичката Минка беше санитарка в близката до нас държавна болница, делеше със сина си – дългокрак момък, четири-пет години по-голям от мен – Колю Кабасуто, ъгловата стая, чийто прозорец с тензухени бели перденца бе обърнат към задния двор.

  Колю беше син на Минка от предишния й брак. И Минка, и бай Борис Цветаря бяха дребни на ръст, често се кавгосваха, докато накрая всеки заживя в своята си стая: тя със сина си – в спалнята, той – сред десетина кафеза с канарчета – в кухничката с огромната циментова мивка. Стаите, които обитавахме ние, пък бяха обърнати на изток, към улица Ниш, и понеже бях доста палав, нашите ме заключваха сам по цял ден при дърводелския тезгях, та хлапаците от махалицата ни заради мен идваха пред прозореца на моя затвор да поиграят на джамини (стъклени топчета) или да въртят пумпал. Така участвах в игрите им, като ги гледах отвътре, покачен върху перваза в дълбоката тъмна изба.

  Помня от най-ранното ми детство, когато заживяхме тук, как от четиригодишен, вечер превръзваха палеца и показалеца на двете ми ръце, понеже имах навика да си смуча пръстите – увиваха ги във вълнен парцал, накиснат в сок от люта чушка, особено палеца на двете ми лапи. Пръстите си смучех до 6-7-годишен и татко чат-пат сурово ме предупреждаваше: "От това твое смучене муцуната ти ще се удължи като муцуна на куче". Спомням си как някога нощем двамата с майка се кавгосваха в тъмното и как баща ми на няколко пъти й казва: "Надке, остави ме на мира с твоите женски глупости!" Тя обаче не престава да го ядосва – все говори, говори и говори. Внезапно изплющява плесница. И настава тишина. В тишината, чувам, майка хълца; ама не се чува глас, само влажно, жално хлипане. И аз лежа с широко отворени очи, ослушвам се в тъмното,там – току зад печката, на малкото легло, правено от варел: върху таблите му бе пресован надпис, от който надпис съм запомнил само "oil..."

  Като се роди сестра ми Ели през януари на 1954 г., мен ме преместиха при талаша и стърготините, туткала, сноповете фурнир и татковите инструменти. С все леглото ме интернираха; ама мен сам ме беше страх. Но тъй беше отначало, докато свикнах със страха и самотата, докато престанах да се плаша от тъмното. За мен тъмнината стана уютна дреха, та и досега предпочитам да се движа и ориентирам в тъмното, а обилната светлина ме дразни и притеснява, все едно се разхождам гол пред света.

  Бил съм само на осем; вече се бе появило между нас не силно мечтаното от мен братче, а сестра ми – шест и половина години родена след мен. Извадих душата на нашите, докато ми я родят! Понеже ме държаха под ключ и по цели дни седях, едва пет-шестгодишен, в дълбоката мрачна изба, а пък излизаха мишки отнякъде, редях в кибритени кутийки трошици сирене, залъчета хляб сред стаята и много се радвах, когато пъргавите дребни мишлета се спускаха към сиренето. Тъй си живеех с тези мишки и през ум не ми е минавало да се гнуся и плаша от тях, или да се втурна да ги прогоня. Когато майка и татко се прибираха най-сетне от онази тяхна работа, той от завод "Напредък", тя от завод "Елпром", посрещах ги все с едно и също горещо желание: "Всички момчета от махалата си имат братче! И Маринчо, и Сашко, и Ичо. Само аз си нямам брат, братчета са ми мишленцата. Защо само аз нямам братче, а?"

  Веднъж направих някаква беля и тези двама жестоко ме пердашиха. Помня, татко държи тъничка шперплатова лента: тя свистеше във въздуха, белезите от нея бяха дълбоки, кървави. Майка ми, хванала метлата отдолу, налага ме с дръжката, но от дръжката по не боли. Пълзя по колене и лакти в талаша и те не спираха да бият; от зор се наврях в най-най-далечния ъгъл под дърводелския тезгях, ала двамата пак размахваха оръжията си, но бях недосегаем там – не-е, не уплашен, само изненадан, скимтящ от унижение. Да съм бил, да съм бил не повече от 9-годишен. На десетата година се разболях от жълтеница. Отначало си помислиха, че е скарлатина; качиха ни с майка отзад в раздрънкана линейка – кремавобяла шкода с два яркочервени кръста на задните врати. И после майка остана някъде си, а мен ме поведоха като арестант из едни огромни, хладни, бетонни и фаянсови лъснати коридори. И там жени с марля пред уста ме съблякоха чисто гол, заповядаха ми да прекрача в едно голямо вградено в пода корито и с мрачен вид дълго ме поливаха, сапунисваха, триха. Вонеше отвратително, от вонята на хлорна вар ми лютеше в очите. Воняха и захабените от пране болнични дрехи, в които ме облякоха. Че са ме повели досущ като арестант, сега го мисля. Не е логично, но е истина – минахме през отделение, където лежаха болните от коремен тиф, преди да се озовем при хепатитните. 

  Сложиха ме в стая с четири болнични легла, вдясно под прозореца. Вляво лежеше беловлас, изсъхнал като стар китаец, със землистия цвят на умиращ дядо Гьорги. Изнесоха го на втората седмица, но името и белите му мустаци, кой знае защо, още помня. До вратата, откъм жълтите голи нозе на дядо Гьорги, беше Наско – мъж, на около трийсетте. С него играехме шах. Шаха сам си направих от картонена кутия за бисквити, фигурките нарисувах върху картонени квадратчета, които квадратчета се местеха по синьо-белите шахматни полета. Бате Наско беше тип майтапчия: биеше си шегички с всичката ни несрета; само когато се появяваше сестрата с инжекциите, лицето му се удължаваше, ставаше напрегнато, ушите му щръкват, а шегичките си изричаше с крива усмивчица: "Аман бе, сестро! Станал съм на решето. Сестро, вече може да ме ползвате вместо сито".

  Четвъртият бе Яшара – манго на неопределена възраст. Яшара бе мълчаливец, та не съм го запомнил другояче освен с прегърбената му кльощава фигурка, когато се изсулва от завивките или когато сурка чехли на връщане от тоалетната, притиснал с две ръце корема си, съсредоточен, сякаш търси нещо ценно по пода. Онзи, който смени дядо Гьорги, ми се губи, не си го спомням може би защото съм продължавал да виждам не новодошлия, а мъртвия като жив. Сядах в онези слънчеви пролетни подиробеди върху прозоречния перваз на нашата болнична стая. Възрастните си бъбреха, без особено да се притесняват, че съм хлапе, та от бъбрежа им научавах, че ехе-хе-ей, при нас, хепатитните, нищо не е, живот си живеем ние! Обаче виж, при тифозните всеки ден някой си отива почернял, изсъхнал като чироз, покрит през лицето с белия чаршаф с печата на Болницата, щампован в единия ъгъл.

  Няколко пъти майка и татко ми идваха на свиждане. И винаги ми заръчваха едно и също – да слушам сестрите и чичо доктор, да си лежа мирно и кротко, да не беснея, да не тичам, да не шетам по коридорите, ами най-съвестно да си изяждам храната. Изобщо, лесно свикнах с отсъствието им; липсваха ми обаче игрите и приятелите. Бате Наско не всякога беше на кеф да поиграем на шах, а с дядо Гьорги говоренето бе да ме разпитва какво правим в училище, добри ли са ни учителите или са лоши. Другият, който легна в неговото легло, не си го спомням; вероятно е лежал, както някои от тежките случаи – по цели дни безжизнено, с празен поглед, забит в тавана.

  Едно утро, току преди визитация, санитарката, дето ни чистеше стаята, тичешком изскочи в коридора. После се появи дежурният лекар. И две сестри се промъкнаха крадливо след него. Тримата в белите манти наобиколиха леглото до вратата, нещо шепнешком си казаха, после си тръгнаха. Появи се възрастната санитарка, разгъна параван с шарка на красиви цветчета около леглото на циганина. И понеже ръката на Яшара все изскачаше извън носилката изпод чаршафа – като да ни помахваше за сбогом, привързаха му с бинт двете китки пред гърдите и така тихичко го отнесоха. Сетне махнаха паравана с цветята, наредиха ни двамата с бате Наско да излезем в коридора и напръскаха с хлорна вар пода, стените, дръжките на вратата. Когато се върнахме подир час, вътре светеше от чистота, смърдеше на карбол, а леглото на Яшара бе застлано с новичко и много приятно на вид оранжево одеяло.

  Някъде другаде ще разправя малко по-подробно за симпатичната сестра Колева, която като че ли ме обичаше. И аз, разбира се, бях силно влюбен в нея. На няколко пъти сестра Колева, дето ни биеше най-безболезнено инжекциите, ме води в стаята си на тавана на четириетажната сива сграда отсреща, в чието мазе с вапцаните в бяло прозорци режеха труповете на мъртъвците. От онзи пловдивски квартал бях хлапе, току зад пловдивска държавна болница: стотици набези сме предприемали ние, хлапетата, да узнаем какво ги правят мъртъвците зад варосаните прозорчета и нищо особено не бяха съзрели любопитните ни трескави очета. Особени бяха само фантастичните разкази за някой внезапно възкръснал мъж, които се събуждал гол-голеничък сред циментовите корита на моргата и с картонче, вързано за палеца на десния му крак. Сестра Колева обичаше да ме гощава с ябълки, със сушени сливи и грозде (било е през април), с бисквити; обърне се към двете си съквартирантки – и те медицински сестри, стажантки като нея: "Вижте го, ма! А? Нали е сладичък! Не е ли симпатичен?" И тричките в унес следят как лапам грозде или просто се въртя на стола и си бъркам в носа.

  Двайсет години по-късно – вече млад татко, семеен, с две дъщерички, гостувах на моята някогашна любовна авантюра. И пак в таванска стаичка, само че вече срещу моето някогашно основно училище "Сашо Димитров". И пак в компанията на двете си съквартирантки ме посрещна повяхнала, уморена от живота четирийсетгодишна женица с поостаряло личице. Но й бе останал още онзи до болка познат хитровато-приятелски блясък в очите. Стаичката й цяла бе отрупана в дантелени покривчици и вазички с нежни цветя. Две години по-късно тя се омъжи, струва ми се, за мъж с материално положение, както говореха жените в махалата, а малко по-късно върху тухлената колонка покрай вратичката на онази стара къща срещу училище "Сашо Димитров" случайно зърнах снимката й върху некролог. Починала при раждане.

  Имам, разбира се, сериозни обвинения за това и онова към родителите ми. Та аз израснах непрекъснато сподирян от фразичката "От теб стока няма да стане!" Като го споменах преди години в статия за пловдивския всекидневник "Отечествен глас" (нарекох статията "Корени"), тези двама се почувстваха засегнати и зле предадени. Същевременно не мога да престана да ги обичам. Колкото повече време ме дели от смъртта им, толкова по-близки до сърцето ги усещам. Милите ми! Съзнавали ли са, че не, няма по-добър начин да отгледаш истински млад Лъв от този – непрекъснато да го наскърбяваш и да го биеш по лице, да го ожесточаваш, да го отблъскваш. Така младият Лъв расте отлично тонизиран от напрежението непрестанно да отстоява не само себе си, но и своята територия, своите ловни полета.

  * * *
  Ето че и четвъртият по ред бележник вече е изписан! Така мога да продължавам до безкрайност. Животът на обикновения смъртен обаче е ограничена величина и следователно: дори да искам, няма да мога да продължавам безкрайно. А и нещата от живота са нови и свежи до определен момент; после започват като че ли да ни се повтарят; казваш си: Ами че аз този филм вече съм го гледал някога. Любопитство, страдание, възторг, влюбване, падение, упадък, илюзии пресни вместо мехлем за кървящите стари рани и хайде отначало – любопитство, интрижка, флирт, страстно пожелаване, секс, падение, утеха, заблуди нови вместо бабешкия мехлем... 

  Не ми вярвайте! Не е истина! Човекът е нещо уникално. Историите може и да се повтарят, гледната точка на разказвача обаче се мени. Що се отнася до любовта... о-о, това е нещо върховно, така щуро и опияняващо, предизвикващо жизненост и съпротива, че за какъв край всъщност да говорим! Любовта – когато това е Любов, е нещо обновяващо се и неизчерпаемо като Вселената – огледало и метафора на човешката душа.

  БЕЛЕЖКА:

  Част от текста влезе в публикуваното преди три месеца есе "Щом любов нямам, нищо не съм!"* Преписах десетината абзаца наново, тъй като тук те се оказват в естествения свой ритъм според времето и настроението, когато съм ги писал. Тъй че това не е пропуск от моя страна – понеже и посланието в първоначалния текст е по-различно от онова, кажи-речи, философско есе за любовта и страданието.

  Пловдив, 27 септември 2006 година

Пловдив – най-древното жизнено селище в Европа

Plovdiv, edited by 7 маr. 2020

Илюстрации:

- Петгодишен, през зимата на улица Ниш, срещу избата;

- Двойник на Яшара, издъхнал като един от хепатитните.

–––

* Послание I до коринтяни, ап. Павел:

1 Ако говоря с човешки и ангелски езици, а любов нямам, аз съм станал мед що звънти, или кимвал що дрънка. 2 И ако имам пророческа дарба, и зная всички тайни и всяко знание, и ако имам пълна вяра, тъй щото и планини да премествам, а любов нямам, нищо не съм. 3 И ако раздам всичкия си имот за прехрана на сиромасите, и ако предам тялото си на изгаряне, а любов нямам, никак не ме ползува. 4 Любовта дълго търпи и е милостива; любовта не завижда; любовта не се превъзнася, не се гордее, 5 не безобразничи, не търси своето, не се раздразнява, не държи сметка за зло, 6 не се радва на неправдата, а се радва заедно с истината, 7 всичко премълчава, на всичко хваща вяра, на всичко се надява, всичко търпи. 8 Любовта никога не отпада; другите дарби, обаче, пророчества ли са, ще се прекратят; езици ли са, ще престанат; знание ли е, ще се прекрати. 9 Защото отчасти знаем и отчасти пророкуваме; 10 но когато дойде съвършеното, това, което е частично, ще се прекрати. 11 Когато бях дете, като дете говорех, като дете чувствувах, като дете разсъждавах; откак станах мъж, напуснал съм детинското. 12 Защото сега виждаме нещата неясно, като в огледало, а тогава ще ги видим лице с лице; сега познавам отчасти, а тогава ще позная напълно, както и съм бил напълно познат. 13 И тъй, остават тия трите: вяра, надежда и любов; но най-голяма от тях е любовта. Бел.м., tisss.

ПИР НА ВЛАСТТА

ПИР НА ВЛАСТТА

...Лежи на пода той между въжа дебели,
той, царят на лазура – направо е за смях!
Но става и криле огромни, снежнобели
като весла печално повлича покрай тях...*


Върху прораслата морава играеха рояк деца,
гаменчета с очи корави и миловидни личица.

Те с прашки целеха гнездата и ято гълъби над тях
уплашено се запремята сред дивния хлапашки смях.

Два песа в бухналите вейки на прашния къпинов храст,
опашка весело въртейки, гнездо откриха и от бяс

заскачаха до небесата за кеф на сбраната тълпа

от най-случайни минувачи, дошли за кеф и веселба.

Оттам изпърха сива врана и кацна на изсъхнал клон,
а челядта й си остана в гнездото, т.е. в своя дом.

Какво нататък се получи, не знам, но ужасен дочух
тържествен лай на едро куче с муцуна в окървавен пух.

Пловдив – най-древното жизнено селище в Европа

Plovdiv, edited by 6 маr. 2020

___
* Из "Албатросът" на Шарл Бодлер (1821-1867). Бел.м.,tisss.

ДНЕВНИКЪТ НА ЕДИН ПЛОВДИВЧАНИН (82.)

ДНЕВНИКЪТ НА ЕДИН ПЛОВДИВЧАНИН (82.)

  В действителност май заприличвам на Суан, който – излекувал се от любовта си, въздиша: "Трябваше ли да си пропилея живота заради жена, която дори не бе мой тип!" Понякога се случваше – тайно, разбира се, да се проявявам и като глупак; изискваше го елементарната хигиена. 
  Жан-Пол Сартр, "Думите", изд. 1967, с.113

   12.06.1999.

  И най-сложната ситуация, в която може да се окаже човек, в основата е нравствен казус. Изборът на решение само видимо е материален. И тъй като никой между нас не е свободен от нравствените императиви, както това е и в гробището, всички сме равни пред съвестта – и кралят, и шутът, и отрупаният с престижни знаци, ама и нищият. Венец на нравствеността е човеколюбието – доверието към човека е ключ за решаването на най-сложни проблеми в живота. Да погледнеш към престъпилия моралните норми със съчувствие, т.е. с разбиране и обич, за това се иска особено вътрешно равновесие, което е сила; и от тази сила зависи и опрощението, което ще дадеш... или няма да дадеш.

  Ако религиите заповядват, изкуството обяснява чрез образи, сюжет, настроения, накъсо казано, чрез внушение. Най-доброто в световната литература се занимава изключително с гърчовете на душата пред изискванията да бъдеш човечен. Да си човечен обаче не значи да правиш компромиси със съвестта си: всъщност, богът или Христос е очовеченият образ на съвестта. Така че божественото е у всекиго от нас. Антигона и Хамлет, Тартюф и Големанов са все одухотворена илюстрация на усилието грешникът да се спогоди с вътрешните си напрежения, с бесовете, които ни предизвикват или изкушават.

  Не ми говорете колко е величествен богатият, властният, прославеният! Сократ е бродел не с венче от маргаритки или лавров венец, ни с пищна царска корона: най-накрая благодарното общество великодушно му позволило сам да изпие чашата с бучиниш. Случайност ли е, че древните философи бягат от суетата, не желаели да блестят нито с дрешки, нито пък с физическа хубост. Гениалният тип обикновено е с вид на лунатик – разхвърлян във видимия свой живот, неугледен за порядъчните граждани. Външното, показното, повърхността не го блазни – ходи като отнесен, понеже вижда... именно, понеже вижда отвъд видимото.

  А колко уют има в младата женска плът, в плътското! И какви сладки изкушения, Боже мой! Богатство... Слава... Влияние... Сексуални авантюри... Рискове... Пищни трапези за самодоволството и жаждата, в най-широк смисъл изречено. Да посадиш дръвче, къща да построиш, деца да родиш и отгледаш, да изпиташ болест и после с оздравяването да излизаш из болката като из пещера. Къде е Златната среда, дето дух и материя се срещат, без да се нараняват и без да воюват помежду си? Като че това е въпросът над всички въпроси. За себе си какво да река: в светилищата ми е мразовито, в обикновения живот ми е харно. Грешната душа ми е по-интересна от подвига на праведния. Атанас Далчев*: "Великите произведения ни възхищават, но едновременно и ни обезсърчават – отпускаме ръце пред тяхното съвършенство", а кокетничи: "Аз се прекланям през честността, но – нека признаем, честните хора имат тясна душа, на тях им трябва големият жест. Те не могат да пожертват дори парите, които не са техни. И как ще простят чужди грешки, когато не са в състояние да простят своите?"

  И тъй, каква ли скука е в Едемската градина! "И рече Господ Бог: ето, Адам стана като един от Нас да познава добро и зло; и сега – да не простре ръка, че да вземе от дървото на живота, та – като вкуси, да заживее вечно. Тогава Господ Бог го изпъди от Едемската градина"**. Лошо ли е сторил Господ Бог?!

  Игуменът на мъжкия манастир "Свети Никола" над Калугерово, както го представя в "Записките" Захари Стоянов, ми напомня чертите на дядо ми Борис. Някакъв вид старозаветен гняв и безкомпромисност излъчва съвсем не смиреният нрав изобщо на калугеровци – докачливи, работари и корави стопани, несвикнали току-тъй да се подчиняват, та и влизащи в кръвопролитни побоища с върлуващите тъдява турски чапкъни. Този игумен – именуван отец Кирил, е сред тримата спътници на отчаяния Бенковски в последните му часове и минути.

  "Останалите ми другари копачи, широкоплещести селяни и здрави селянки, червените крака на които мятаха жълтата пръст по гърба си като кобили, пееха и се смееха помежду си. Скоро тия обърнаха внимание на моята изнеженост и некадърност да извивам мотиката и така станах им добър предмет за забавление" – част от описание, посветено на калугеровчани***. В къщата и двора на такъв един чешит от калугеровския корен на майка ми мина може би най-най-хубавата част от ранното ми детство. "Понеже му беше първи внук, беше любимец не само на тате и цялата рода, но и на няколко къщи наоколо" – каза ми леля Виолета при последния ни разговор. Ще се повторя може би, като спомена, че Борис Дявола ме вземаше на оран от четири-петгодишен пикльо. Отиваме сами двама на нивата, там разпрягаше рижавата кобила Лишо (по-късно черния пайтак Дорчо) и я запрягаше в плуга, а мен курдисваше да му водя кончето в браздата. Когато залитах и се препъвах из едрите буци лепкав антрацитено лъскав чернозем и току увисвах на юздата, сприхавият ми обичлив дядо разклащаше камшика над главата ми и току изръмжи нещо по турски, от което ръмжене помня само "кьопек-оло-сън", което ще рече кучи сине на чист български. В работата озверяваше, държеше се като душманин. Не случайно майка, лелите ми, вуйчо – всичките му деца, пред мен едно и също са се оплаквали: че ги яскал (насилвал) по-зле от аргатите, че своите не оставял крак да подвият. Ей такъв невъзможен, див, но и рядко целенасочен, пресметлив стопанин бил дядо. От друга страна, правили са ми впечатление жестовете му към този и онзи само затова че по своему почувствал човека мил на сърцето си или по причина на някоя лична, само нему понятна авантюра.

  Пето поколение съм от калугеровския корен. Когато видял за първи път бъдещия ми баща, Борис Дявола ядно измърморил към щерка си, която по общо признание носеше неговия сприхав характер и му била любимката – единствено нея пратил да учи във висше училище: "Па що си ми го довела тоя? Я, какъв е нежен и хубав като мома! Този ли ще ти бъде мъж?" А когато бъдещият мой баща, наскоро прибрал се от фронта със залповете и трасиращите куршуми, които дъртият Дявол едва ли е и помирисвал, посегнал към панера с лютите чушленца, отхапал, па оставил върлата отрова настрани, срязал го: "Като не траеш люто, що зяносваш!"

  В моите си детски представи този зъл дивак Борис го възприемам като Бог-отец, като старозаветния Господ, чиято лична философия се свежда до "Зъб за зъб, око за око!" И защо тази привързаност у мен към него ли? Защото под грубата черупка – един от малцината наоколо му, усещах неподправената му строга обич. Излизал той някога си да ме поразходи по пазарджишките улици, три-три и половинагодишен, и говорел после: "Брей, това дете голям човек ще стане. Като върви, ръцете си отзад държи, гаче е за господар родено". Той – сиракът, израснал с горчивите вдовишки залци, си мечтал внукът му стопанин да бъде. Та си мисля понякога: такива корави българи биха ли позволили България да загине? И какво само не стори властта да прекърши самочувствието и националната чест именно у този род стопани!

  БЕЛЕЖКА:

  Докато набирам текста, писан преди седем години, като си вадя очите посреднощ на компютъра, виждам какъв смешник, какво пале е някакъв си бивш възпитаник на марксизма и болшевизма, който от два месеца настоятелно ме агитира да гласувам за Иван-Костовия кандидат за президент. Любимият на натрапчивия философ Иван Костов е духовно джудже, поставя ли го край Борис Дявола от калугеровския ми корен. Това си мисля сега, без да смятам, че мнението ми е меродавно, особено що се отнася до политик, в моите си лични представи – символ на унижението ни като българи пред Западна Европа и Щатите. Та наглостта на червения агитпропчик за каузата на тъмносиния лидер на ДеСеБе наистина ми се вижда болестно състояние, което освен за страх от възмездие, друго не ми говори. Но като не съм специалист по този вид заболявания, спирам дотук.

  Пловдив, 26 септември 2006 година

Пловдив – най-древното жизнено селище в Европа

Plovdiv, edited by 5 маr. 2020

___
* Атанас Далчев, "Фрагменти", изд. 1967, съответно с. 22 и с. 71.
** Библията, Книга Мойсеева, гл. 3.
*** Захари Стоянов, "Записки...", изд. 1983, с. 273. Бел.м., tisss.

ДНЕВНИКЪТ НА ЕДИН ПЛОВДИВЧАНИН (81.)

ДНЕВНИКЪТ НА ЕДИН ПЛОВДИВЧАНИН (81.)

  В действителност май заприличвам на Суан, който – излекувал се от любовта си, въздиша: "Трябваше ли да си пропилея живота заради жена, която дори не бе мой тип!" Понякога се случваше – тайно, разбира се, да се проявявам и като глупак; изискваше го елементарната хигиена. 
  Жан-Пол Сартр, "Думите", изд. 1967, с.113

   11.06.1999.

  Назначена, просто поканили я да си избере едно от местните наши училища, т.е. осигурили й протекция от най-новата политическа власт в общината. До момента поработвала на шест-седем места из най-дълбокия прованс, добрала се някак до мижавата длъжност възпитател в едно от притулените покрай центъра на Пловдив старички неугледни училища. Скромна, притеснителна, изпълнителна, затворена в себе си дори в тясното обкръжение на няколкото приятелки. Кажи-речи, човек без физиономия, без личен живот, незабележим, здраво наплашен, типична рожба на партайския инкубатор за редници с чугунените му правила и принципи "Молчать, не рассуждать!", "Мой начальник больше знает, больше деньги получает!" и девиза на фатмака по душевен строй от казармата на живота: "Когато разговаряш с мен, ще мълчиш!" Този български Павел Корчагин в рокля от романа на юношеството "Как се каляваше стоманата" на болнавия Николай Островски, целенасочено мачкан да бъде нищо повече от винтче и лостче на Световната революция, до кръв, до смърт, до безпаметство предан и влюбен в Нашия славен вожд и т.н., изненадващо даже и за себе си изведнъж се оказва шеф, щастливец, на когото парашутът му се отворил, началство на стотина души, повечето от които умни, хора, някак приспособили се да не изживяват трагично участта, в която от половин столетие при соца бе натикан българският учител. И какво преобразование се извършва у тази довчерашна божа кравичка, Боже мой!

  От първия ден в новото й амплоа, в новата й длъжност започва осъществяването на амбициозен план: всичко тук трябва да се приведе в съответствие със стотиците параграфи, алинеи, инструкции, членове, членчета, указания и инструкции как да се управлява образованието. Чудесно! Само че тук вече няма милост към никого, към нищо, което намирисва на ценност в този режисиран живот. Законът, инструкцията, заповедите изчерпват многообразието. Оперативка след оперативка, по две, по три оперативки на ден, когато т.нар. колектив от нисичко снишили се висшисти попива металическия глас на новата си госпожа началничка, която е в стихията си – указва, насочва, посочва, резолира, взема твърди мерки, проявява принципност, отхвърля категорически, поучава, съветва, утвърждава. И над цялата таз идилия като рефрен минорно най-накрая отзвучава над смълчаното стадо от даскаля: "Колеги! Давайте предложения, колеги! Кажете си мнението". Рефренът вероятно е заради формата; все пак "нали вече живеем демократично"! Не секва пороят от фрази, които нищо не казват, освен онова, внушено със самочувствието на новооглашения лидер – тук се слуша мойта дума. L’Etat c’est moi! Държавата, това съм аз! – само че по френски.

  Колко печално е да се живее така тъжно, безкрило, денонощно да си преследван от двайсетина документа, върху които са те задължили да се подпишеш и които ти висят заплашително над кратуната, че все на някой завой няма как да не те пипнат в нарушение, незачитане, изкривяване на върховната божа воля. Говорим за учебно-възпитателна дейност, не за производството на болтове и гайки. Всяка инструкция под взора на новия шеф ни се обяснява три пъти устно, четвъртия път тя ни я чете, после си назначава отговорник, когото пък ще го проконтролира друг отговорник. За попълване на най-стандартен протокол, например, след изпит, треперят първо хората от изпитната комисия, после трепери контролиращият ги отговорник, накрая тръпне и някой от помощниците на шефа. Самият изпит не предизвиква чак толкова трепет и прилив на чувства, както попълването на фамозния канцеларски шаблон.

  Около час г-жа шефката чете задълженията на учителя според Негово величество Кодекса по труда, според Нейно височество Щатната служебна характеристика и според Негово сиятелство Колективния трудов договор и... ни дума за правата на учителя. Когато от задните редички плах гласец запита що тъй, отговорът – "Вие си ги знаете правата. Правата всеки сам да си ги прочете".

  Някоя от даскалиците тук в частен разговор на кафенце изразила несъгласие с шефската воля и доносник верен веднагически й снесъл вестта. Незабавно общо събрание по този повод. И пак онзи тенекиен глас: "Колеги! Какво е това брожение в колектива!" Следва отново прочит на съответните инструкции, членове, параграфи, алинеи, допълнения и прочие бумащина. Защо е това? Учителят в днешната ни уж демократична България анархист ли е! Или олигофрен, бавно развиващ се селски идиот? Славна е тази борба за демократични духовни ценности; да речеш, досега не сме имали образование, традиции, творчество, живели сме си като туземци до пришествието на Месията. Дали това не е механизъм да се изтръгне живецът от и без това унижавания по всякакви йезуитски начини Български учител?

  Не стопанин, не личност със самочувствие на будител на своя мил народ, а част от сбирщина, аргати-чиновници – това ли е идеята? Обезличаването на една нация неизменно започва със съсипване на мислещите, най-вече чрез унижение на онези, които са цял ден сред младото поколение. В крайна сметка, нищо ново, независимо от еуфорично скандираните лозунги от монтирания насред трибуната микрофон за поредния митинг с гора от икони, байряци и хоругви на Партията ръководителка.

  Страшно ми се ще да не е тъй. Ах, дано се заблуждавам, като си мисля, че нищо от ерата на соца не се е променило в българското наше образование, и още по-зле: че в стария бардак с новите курви повтарят мракобесието на познат един, от ранното ми детство омразен чиновнически фанатизъм!

  КАКВО НЕ БИВА

  1. Не бива учителят да бъде почукван с маникюр и нокът по челото. Христос е учител. Големите личности в Историята са учители. Ние тук какви сме?

  2. Не бива хилядите учители да бъдат третирани като тълпа олигофрени. Не бива с тенекиен глас да се квакат азбучни истини пред личности, които четат най-висша духовна материя. Този стил минава на други места, в други географски ширини!

  3. Понеже българският учител при тягостни обстоятелства и при всякакви кофти режими е бил преди всичко личност, а простащината винаги го е наказвала с най-мизерно възнаграждение и лицемерна почит от немай си къде, затова не бива и в демократична България това да продължава. Без любов към човека нищо не става!

  4. Не бива онзи от връо да забравя, че Параграфът, Членът, Членчетата, Алинеята и най-паче само Негово величество Кодексът по труда са създадени, за да служат на човечеството, учителите в това число, а не – човечеството да ги обслужва. Нали!

  5. Не бива да се забравя, че най-естественото ти състояние, след като се добереш веднъж до Властта, е да ти се врътне мозъкът, да забравиш кой си и що си на този измамен свят. Запомни – с инструкцията не бива да си служиш като с чук!

  6. Не бива полицейският разпит, дознанието, следствието да бъдат прилагани при взаимоотношенията между администратор и простосмъртен учител. Учителят не е престъпник. Много моля да се отчете и по най-горните етажи!

  7. Не бива да се забравя, че: Директор, а пък при Вашия случай – Министър, звучи гордо, отговорно и доста приятно за ухото; но учител си остава далеч по-достойно. Няма по-достойна длъжност в държавата от учител, това да е ясно!

  8. Демокрация не е до полуда по форуми или оперативки да квакаш "колеги, дайте да дадем, дайте предложения", ами вместо страх и подозрителност, сам да внасяш доброжелателство у хората около теб. Тогава подканяне няма да се налага.

  9. Не бива никога да се забравя, че високата длъжност в обществото е като лупа, един вид особена леща: големия прави по-голям, дребосъка – още по-ситен.

  10. Не бива да се забравя, че учителят е основният Човек, съвсем не подробност в пейзажа. Решим ли да се примиряваме с Нищожеството, много нисичко и низко ще се наложи да му се кланяме. Тъй е, замълчалият няма как да сгреши, но подлостите на света се вършат с мълчаливо съучастие на огромната маса от страхливци, които умеят приятно да мълчат и мелодично да мрънкат.

  11. Не бива да се бърка дейността на учителя с производство на брикети и калъпи сапун за пране "Чайка", "Петел" или "Камбана". Учителстването е висша, изнервяща тъпака дейност.

  12. Не бива който и да е жив началник да се вживява в усета си за справедливост, най-малкото защото наоколо има и други началници, и всеки началник – със своето чувство за праведност и съвест, ала Бог е само един, хем един за всички.

  13. Не бива да се забравя, че само михлюз, който не работи, само той не греши; в духовната сфера обаче грешките по-често са проява на творчество срещу рутината и невежеството.

  14. Ако си бил зле мачкан и унижаван до този ден, ако идиоти са се гаврели с теб и жестоко те оскърбявали, кога си бил беззащитен, това изобщо и съвсем не ти дава основание да си отмъщаваш, особено на беззащитни и наплашени човеци.

  15. Не бива честолюбието ти да гърми по-високо от твоята гузна гола съвест.

  16. Пловдив е от световните центрове на цивилизацията, пловдивчани са отруден, но незлоблив народ и могат да прощават. Не бива да се забравя и това от всякакви пришълци със завоевателни намерения в най-древния град на континента Европа.

  17. Накрая, пак не бива да се забравя, че животът е разкошен подарък за всекиго от нас; и дали ще го живееш пълзешком с рев, хленч, сополи и паничка за подаяния, или по достоен начин, зависи не от съдбата, не от някой друг, а единствено от теб.

  18. "Да се преобразува коренно днешната държавна деспотско-тиранска система и да се замени с демократска република" – писал някой си Васил Кунчев от Карлово.

  19. И друго от Левски: "Приписвате ми... какво, в очите си гредата не виждам, пък косъма във Вашите очи виждам по-лесно. Ти ако искрено ми казваш: "Любезни ми брате", то тогава не трябва таквоз бутане и заобиколки, но кажи – това и това ти е грешката, та да се поправя, ако съм чист човек; както и аз не замълчавам Вашите най-малки кривулици, или по-добре да кажа: неразбории. За отечеството работим, байо, кажи ти моите и аз – твоите кривици, па нека да се поправим и все заедно да вървим, ако ще бъдем хора". И това не бива да се забравя, макар писано на 20 юни 1871 година през турско.

  20. Накрая, като теглим чертата под всичко дотук, не бива да забравяме и онова Христо-Ботево "Блазе му, който умее за чест и воля да мъсти; доброму добро да прави, лошия – с ножа по глава".

  Пловдив, 29 юни 1999 година

  БЕЛЕЖКА:

  Макар да съм го писал преди повече от седем години, посланието дали не важи и за днешните условия в Българското училище? Вечните реформи, вечните страхове, нарастващата лавинообразно бумащина, чиновнически непукизъм към децата дори и от страна на семейството, особено ярко заявен в българските ни медии. Дали не е препоръчително г-н Министърът да си окачи това, че да му е винаги пред очи?

  Пловдив, 25 септември 2006 година

Пловдив – най-древното жизнено селище в Европа

Plovdiv, edited by 4 маr. 2020

–––

* Мисията на учителя изисква той да има свобода за творчество. Мижитурката обаче няма как да е учител, още по-малко то е работа за злостен самозванец с диплома от Висш институт, когато се бие в гърди, че друго не може да работи освен цар племе. Бел.м., tisss.