ЕСЕТO, КОЕТО ТАКА И НЕ НАПИСАХ

ЕСЕТO, КОЕТО ТАКА 

И НЕ НАПИСАХ

  Tодор Ряпов: Какво ще рече "опричник" на български език?

  tisss: На 3 декември 1564 г. Иван Грозни напуска Москва, като отмъква със себе си хазната, царската библиотека, иконите, регалиите (символите на властта). Заедно с приближените си се настанява в село Коломенское, където стои няколко седмици. После се мести в град Александров и на 3 януари 1565 г. се отказва от трона, като обявява, че причина за тази жертва от негова страна е недоволството на болярите, войводите, църковния клир. На 5 януари при Иван Грозни дотърчава делегация, оглавявана от архиепископ Пимен, която убеждава царя да се върне на престола. Когато през февруари 1565 г. Иван Грозни се връща в Москва, предприема крайни мерки срещу "изменниците", конфискува имотите им и създава т.нар. опричнина. 

  През 1565 г. Иван IV Грозни определя част от територията на Русия за територия под прекия му контрол, без намеса на аристократи при управление на въпросните области. Опричнината обхваща около 1/3 от страната, включително най-богатите й земеделски райони, част от Москва, както и някои големи градове на онази Русия. Областите, които оставил под контрола на аристокрацията, са назовани земшчина.

  Опричнината управляват служители на царя, наричани опричници. Точно тези служители облагат населението с данъци, подтискат всяка съпротива с жестокост. В резултат обширни райони на Русия се превръщат в пустош, значителна част от жителите им предпочита да се изсели, което води до спад в държавните приходи.

  "Опричници", худ. Н.В.Неврев: eпизод преди екзекуцията на болярина Фьодоров, обвинен от Иван Грозни, че се канел да му седне на трона.

  T.Р.: Чета, че Игор Стрелков бил опричник на Путин.

  tisss: Опричник в случая ще рече кандидат да заеме ролята на Владимир Путин в днешна Русия. През 1573 г. Иван Грозни премахва опричнината, както и екзекутира неколцина видни опричници, а малко по-късно твърди, че опричнина никога не е съществувала.*

  T.Р.: А музиката къде е?
     
  tisss: През януари 1998 или 1999 г. по повод годишнината от появата на местния младежки вестник (5 януари 1959 г.) събрахме се в ресторанта на втория етаж на пловдивския хотел "Лайпциг" бивши и настоящи колеги от "Комсомолска искра". И там по поръчка на Георги Яков (1941-2007) – бивш главен редактор, по онова време шеф на Общинското предприятие "Фотография" (а после му стана и собственик), Румян Шишманов – фоторепортер на вестника, снима няколко цветни фотоленти. След седмица Яков ми се обажда по телефона да ида в офиса му в сградата срещу Чифте баня да получа приготвените лично за мен снимки от тази сбирка. И докато точим лаф-мухабет, Гошо – Бог да го прости! – вмъкна ей тази фразичка: "А жена ми, като разглеждаше снимките, каза, че имаш вид на типичен разночинец". Нищо не рекох. Че не знаех още що е "разночинец". A oказа се ето какво било! 

1999 г. Георги Яков и аз – разночинецът, в ресторант "Лайпциг".

  Разночинци – междусъсловна категория от населението в Русия през XVIII-XIX век, състояща се от откъснали се из социалната си среда духовници, занаятчии, дребни търговци, селяни, чиновници, обеднели дворяни. От 1840 г. нататък имат влияние върху развоя на обществения и културния живот, стават основен социален слой при обособяване на новата интелигенция.**

  Преди да се оженят, жена му на Гошо Венета, заемаше в ОСИК*** миниатюрна като кибритена кутийка канцелария над Спортния магазин срещу пловдивския "Дет-Маг" заедно с бъдещата Майка Тереза, г-жа Божана Апостолова Преподобна, настоящ собственик на издателска къща "Жанет-45", поетеса, меценат на позакъсали млади и недотам вече млади поети. "Мила ми Венетo" по онова време си беше хубавица, клюкареха по неин адрес завистниците и честолюбивите михлюзи, дето по цял ден киснеха на чаша евтина ракия в култовото кръчме "Кристал", че му кръшкала на Гошо с млади мъжкари. Ама от некадърници с претенция какво друго да чуеш!

  Като главен редактор на "Комсомолска искра", Гошо Яков за мен си бе идеалният кофти характер и досадник; далеч по-късно го видях в златисто-розова светлина – влюбен до полуда в пловдивското "Льоко, Льоко-о, що злагаш на нас, сиганти"; май и в управата на местното футболно дружество "Локомотив" беше известно време.

  Днес от рано сутринта си губя времето с две манджи, a от седем до дванайсет в ума ми се върти есе на тема "Чувството за справедливост". И сега ме наболява глава, че се разочаровах от себе си: домързя ме да си седна на задника да запиша текста с епизоди из живота ни от четири-петгодишната ми възраст, та досега.

  Т.Р.: Изпрати музика и сядай да го възстановиш.
                           

Май 1966 г. Тодор Ряпов – студент във ВИХВП-Пловдив.

  tisss: Както съм обяснявал някога на чаровната Re., имам усещането, че канал от информация се отваря току над кратуната ми, понякога – в най-неподходящ момент. И ако не се отзова на предизвикателството да седна и запиша това послание свише, започва чак да ми се гади. До утре сутрин, ако не ми избледнеят картинките в ума, може и да го запиша.

  Т.Р.: Също като Мохамед, който получавал указания от архангел Гавраил; нали и мюсюлманският пророк Мохамед, получавал гърчове и съновидения!

  tisss: Даже му осигурих мото на това есе, заради което съм си отворил до чашата кафе сборника "Фрагменти" на Атанас Далчев (1904-1878), да го запиша дословно това мото****. Вкратце звучи ей тъй: "Човек, обладан от чувство за справедливост, е чудовище за своите приятели и близки".

  Т.Р.: Дерзай!

  tisss: Вчера сутринта по Нова ТВ имаше доста интересно (за мен) предаване – разговор in live как се изграждала психиката у човека от най-ранната му детска възраст (до 4 г.). Имаше дори онагледяване на смисловите връзки, които в тази крехка възраст се образуват в съзнанието ни, и оттам значи, за цял живот. Та си размишлявам напоследък: защо от най-ранното ми детство, та до юношеската ми възраст нощем в тъмното си представях епизоди от фронта, където се сражавал баща ми (генетична информация може би), макар моят мълчалив баща дърводелец да не обичаше да говори за фронта и винаги като с ченгел съм му вадил думите и самоотвержено съм се наливал с неговата върла домашна ракия с цел да изкопча нещо из преживяното от 22-годишния харманлиец, редник картечар на фронта.

  Април 1966 г. Бойният състав на релейката: шофьорът редник Ангелов от Северозападна България, началникът младши сержант Николов от Вършец, или Николчо по "Маминото детенце" на Любен Каравелов, че беше като същинска ученичка, и моя милост – все още редник, единственият филибелия в състава от 80 войничета от цяла България, фатмаци и офицери в ракетния дивизион край Хасково.

  Майка ми пазарджиклийката била "голяма читанка", зубрачка, направо казано. Бе ми втръснало да я слушам да ми обяснява какво ли не, да ме поучава. Окупирала ме беше до ІІІ клас, когато се отървах от нейното опекунство, че най-сетне, слава на Бога! – я приеха в елмонтажа на пловдивския "Електроапаратурен завод". Докато като детска учителка заместваше този и онзи по за месец-два из детските градини на града, както квачка пиленце от четиригодишен влaчеше ме все със себе си. Та си мисля, писането ще да ми е наследствена слабост от нея, от склонността й да чете. Нейният калпав "дар", дотук само неприятности ми е носил, израснах саможивец, който се бори с нормалната момчешка склонност към сбивания, щуротии, пакости.

  T.Р.: Нали за теб всичко е игра около теб?

  tisss: Eто с какво смятах да започна това есе... От петгодишен (1952 г.) майка ми ме пращаше да нося за баща ми обяда и парче хляб от мрачната дълбока изба на улица "Ниш" 4 (пресечка на ул. "Пещерско шосе" в подножието на Джендем тепе) чак в мебелната работилница на Иван Радичев на ул. "Франклин Рузвелт" 10, в пресечката срещу сегашния Дом на културата "Борис Христов". И когато баща ми вече бе калфа, имаше двама чираци, които си биеха майтап с висок кокаляв манго, Васил се казваше, ходеше с дълъг до пети оръфан балтон, но имаше благо лице и все такъв един... наплашен, като да са го гърмели някога.

  Пловдив, 1953 г., в униформа на забавачката – синя манта с бродиран от майка ми монограм "ГБ" точно над сърцето. 

  И веднъж по обяд, докато се въртя около тезгясите и ровя за трупчета из талаша в работилницата, двамата зевзеци хванаха да нападат мангото, че им бил откраднал нещо си, а бе, липсва, значи, няма как, само циганин може да го е свил. И онзи мига-мига на парцали, кълне се в децата си, че не би си позволил такова нещо. Слушам, гледам – човекът се бие в гърди, наляха му се със сълзи очите. Спуснах се първо срещу онези двамата глупаци да го отбранявам, а те ми се хилят, намигат си един на друг. Спуснах се тогава срещу баща ми, блъскам го с юмруче в корема аз този мой баща дърводелец (дотам можех да му стигна) и му крещя с всичка сила: "Защо не го защити, а! Ти защо само си стоиш и мълчиш?" 

  Любопитно ми е дали усетът за справедливост, за редно и нередно е рефлекс, с който човек се ражда, или този усет се придобива чрез възпитание. .Защото от над трийсетгодишната ми дотук даскалска практика съм се налюбувал на мили на мама и тате дечица от ІV, та до ХІ-ХІІ клас, и всяко пръкнало се в този наш свят вече сякаш готов, завършен подлец, лицемер, измамник, тарикат, доносник, апредател.

  T.Р.: Май си е по рождение, но после човек може и да го загуби. Според мен.

  tisss: Всеки човек след тригодишната си възраст дели света на "мое" и "чуждо". С други думи, израстваме отначало именно като егоисти. Егоизмът си е просто част от природата ни, основна част, и иде оттам, дето са ни бесовете, жизнената енергия. Знаеш ли какво е любовта! Любов е да пренебрегваш себе си заради някой друг. Ей това е великолепието на Христовото учение...

  T.Р.: Израснал съм в многочленно семейство и нямаше "мое" и "твое", и не съм бил егоист, поне според мен.

  tisss: ...И когато посредствена гад тръгне да си изгражда властта и славата, да си храни самолюбието чрез унижения, чрез издевателства над някой друг, нали точно усетът за справедливост (който според мене си е феномен на цивилизацията ни) те вдига на бунт, на въстание; и тръгваш да се биеш понякога на живот и смърт, за да защитаваш когото и да било, независимо че гадът може да те съсипе и унищожи. Едва ли петгодишен хлапак, когото родителите му сурово го пердашат, държат го под ключ в избата, докато са на работа шест дни в седмицата, ще да знае. Откъде тогава ще му е ясно що е справедливост! А? Откъде? Това си мисля. Може пък да ни е вродена представата за Добро и Зло, редно и нередно. И оттам ми идва на ум, че възгордяване, измама – все замаскирани като филантропия, така познатото ни лицемерие и лакомията за власт иде от малодушие, от липсата на духовна енергия. Оттам ще да са и предателствата, и милите уж, но всъщност ужасни самохвалства на чужд гръб и за чужда сметка; понеже са гавра с доверчивия човек отсреща.

  19-годишният аз – стар кокал с мустак (едва покарал рехав мъх) и фасон на ефрейтор от ракетен дивизион край Хасково.

  Втората година, от есента на 1966 г. до уволнението ми в началото на октомври 1967 г. "зачислиха ми" двама новобранци, селянчета от дълбокия прованс, за които казарменият живот се оказа Райската градина – облекло, патъци, лапане, спане, хем всичко ти безплатно (за разлика от мен – четвърто поколение гражданин), бързичко се приспособиха. Единият, дето щеше да ме замести подир моето уволнение, си бе типичен натегач нейде от врачанските села, другият – от още по-дълбокия прованс: Михайловградско, сегашното Монтанa. Казваше се този вторият Тончо Тонев. И като новооглашен началник, ефрейтор – зъл тиранин в релейката Р-401М, захванал бях, като типичен градски гамен, майтап да си бия с тези диви селянчета, особено да се бъзикам с новобранеца Тонев – омачкан такъв един, изсулен, дето униформата му стои като на закачалка, кокаляв, чак подгърбен, вечно омазан, ухае на манджа и на мръсни партенки, все нещо му виси или се влачи я от патъците, я от дрехата му, с вид на доверчив наивник, демек. 

  Изтегнал съм се аз, Наше величество Ефрейторът, като варен кренвирш съм се опънал върху едно от двете диванчета, които си бяха два сандъка, натъпкани с огромните акумулаторни блокове на радио-релейката, и идва да ме смени за обяд редникът Тонев. Дежурен съм – демек, на поcт, шега ли е! Oсигурявам връзката на дивизиона ни в покрайнините на държавата с големите шефове от ПВО и ВВС към Втора Българска армия. Вмъква се, значи, ухаещ на кисела пот, лук, чесън и яхния моичкият редник Тонев. Вмъкна се като лалугер в дупка, па рече да се разположи и той на съседното диванче. Ама няма "Добър ден", няма "Здрасти", няма "Другарю ефрррейторррр, разрешете да остана!" 

  Лелееее, че като се разфучах! "Новобранка, къде така! Я излез и по устав да ми се представиш! Аз тук началник ли съм, или лукова глава?" И този кротушко, този тих момък, навикнал да го действат старите войници, вместо да ми се завърти на пета и за мой кеф като балерина да ми изпълни неговото нескопосно "кръ-гом", да излезе, да се върне, чинно да ми се представи, да ми рапортува, както е по Строевия устав, взе, та ми се озъби – ще се бие, демек. 

  А бе, какво още да ти река, Тодаре! Настръхна насреща ми това селянче. И подир минута-две, след кратка схватка, след като с шутове го гоних чак до цветната леха пред релейката, пред моята както всички я наричаха любима "Вила Цонка", усетих отведнъж какви ги върша. Седя си, значи, размишлявам; не ми се и лежи повече на диванчето. Хем гладен, хем в свирепо настроение. И така, както си размишлявам, внезапно като стрела в сърцето ме прониза ей такава една: "Мамицата ти-и! Мамка ти ефрейторска гадина гадна, мамицата ти, Бояджиев! Аййй, че си говедо!"

Пловдив – европейска културна столица 2019 

Plovdiv, 31 okt. 2014 – edited by 6 noe. 2019

Илюстрации

Най-горе: 

Върба Чавдарова (1929), Иван Стойчев (1938), Емил Калъчев (1932-2013), Е. Крусева (1935), аз (1947), Г. Яков (1940-2010), Николай Заяков (1940-2012).

Най-долу: 

       "Прозорецът" – живопис на Златю Бояджиев (1903-1976).

___
*Вж. http://bg.wikipedia.org/wiki/%D0%9E%D0%BF%D1%80%D0%B8%D1%87%D0%BD%D0%B8%D0%BD%D0%B0
**Вж. http://www.znam.bg/com/action/showArticle;jsessionid=E0CAD9898FED9D0C57B26F102E9BEE58?encID=1&article=4285647624
*** ОСИК – окръжен съвет за изкуство и култура. В ОСИК и още низ подобни злачни местенца на някогашната синекура Партията-ръководителка назначаваше обикновено мили рожби и властни булки на местни лъвове или "тайните" любовници на лъвовете.
**** Цитатите са всъщност два: 1) За писател, влюбен в истината, не съществуват ни приятели, ни семейство, ни родина. Той е чудовище. и 2)Талантливият човек е неприятен. Вж. с. 61 и 57, Атанас Далчев – "Фрагменти", изд. Български писател, 1967. Моята си версия за мoтo на ненаписаното есе по ми допада. Бел.м., tisss.

СЕКСУАЛНОТО ПРИВЛИЧАНЕ И ПИСАНЕТО НА ЛЮБОВНИ СТИХОВЕ

СЕКСУАЛНОТО ПРИВЛИЧАНЕ И ПИСАНЕТО НА ЛЮБОВНИ СТИХОВЕ
Четиво с продължение 

   16.07.2005.

 Всяко нещо си има период на узряване, а моята мечта за книга продължава да зрее. Топи се животът ми; и не съм сигурен, че тази моя мечта изобщо си заслужава толкова усилия, толкова търпение и смиреност. Всичко останало пренебрегнах – любов, кариера, семейство, децата си, и защо ми е тази книга! Позачетох се в стиховете на Жак Превер (1900-1977) сутринта, и ме порази пак онази чудна вакханалия на словото, което диша, вълнува се, руши каноните на строгата класическата форма и вае изящен образ на неподкупната човешка душа именно чрез детайли, които често не забелязваме.

  Голяма школа ми е мосю Жак Превер, точно противоположното на строгостта във формата у връстника му Ърнест Хемингуей (1899-1961). Разточителен и жизнелюбив като гейзер или фонтан е французинът; сдържан и човеколюбив – янкито. Хора като Превер живеят сравнително дълго и умират от досадна, често скучна смърт, докато перфекционистите на стилистичната форма случва се да се самоубият драматично показно с любимата си ловна пушка именно на 3 юли, само ден преди Националния празник на отечеството им.

  20.07.2005.

 Тази сутрин постоях на верандата откъм юг, с изглед към Родопите. Поне половин час се любувах на пищната зеленина, на лекия бриз от свежест. Цветята ми цъфтят, полудели в артистична безреда. Листа си нямат толкова, колкото китки. Полях ги, па седнах на северното балконче посред клоните на липата да погледам изгрева – това чудесно космическо събитие, което унесени в делничната унила сивота, преставаме да забелязваме, щом захванем да страним от детето у себе си.

  Липата срещу кухнята ми се извишила вече на метър-два над металния парапет, а мушкатата в бяло и ярко червено греят ли, греят! Сварих си кафето, отпивам първа глътка и си мисля: "Така подреден величествено спокоен и тих си, Живот! Да не ми се пречкаха лошите хора, доста повече да съм постигнал". Двама, които ги имах за приятели, ме измамиха. Виждам наоколо как сякаш всеки, получил мъничко власт и влияние, съсипва онова, което успее да докопа. Та и кърви в космичното* утринно небе тревожният въпрос: Какво постигнаха всички тези объркани кофти човеци, по-щастливи станаха ли?

  Може би тъй, както ми се съпротивява, мечтаното като ми попречиха и пречат да осъществя, мечтата ми по-упорита се утвърждава у мен, тропа с краче и присвила устни ме гледа с пламтящи оченца. Живея като монах-отшелник напоследък. Само кандило и икона ми липсват! Опипвам, оглеждам внимателно света наоколо и все пак ми е хубаво, макар без тръпката по жена. Жените изобщо са особени същества, силно зависими от биологичния си часовник, който им диктува кога да си потърсят мъж, кога (и дали!) да си родят децата, да чезнат по рожбите си и да се състаряват в делничните дреболии, подреждайки уютен дом, вещи. В плен на Времето, което при тях много-много по-бързо лети.

  Мъжете, постигнали висини – Иисус, апостол Павел, Васил Левски, Карол Войтила – споминалият се римски папа, дори изчадия, като Йосиф Сталин и Адолф Хитлер – са изключителни самотници и монаси в личния си живот. Това закономерност ли е?

  Мечтата за книгата ме е обсебила дотам, че пренебрегвам разпиляването по жени; просто ми се струва унизително да си губя времето с тяхната чаровна, интуитивна и нежно упорита компания. Същият хлапак съм си в отношението ми към момичетата; само дето по-дълбоко зарових у мене си изкусителната страст към галене, целувки, прегръдки. От време на време изпитвам страхотна потребност да галя и прегръщам, да милвам по косите и кожата някоя жена, но все повече се убеждавам, че самотата е обичайното състояние на духа.

  Гледам жени как ловуват и си мисля: "Леле-е, колко са зависими от материалното! Колко силно ги привлича лъскавкото, успехите у мъжа!" А точно с тези две не мога да се похваля, пък защо ми е сврака, която ще посегне да ме превръща в придатък на материалния си стремеж към вещи. Двете ми хубави дъщери, и те ли са същите? Доколкото ги преценявам, самостоятелни са и са свободолюбиви, но не мога да си ги представя в сътрудничество с мъж, заради когото биха пренебрегнали своя мил, вроден чисто женски егоизъм.

  Вчера хванах да набирам на компютъра стихосбирката "Порто Фино". Наистина е чаровно съчетанието от Нехайство, Ирония и Печал, което излъчват стихотворения като "Парашутист", "Герберът", "Рогата" и прочие. Подтекстът: нещата от живота не бива да се вземат твърде насериозно; всички сме мимолетни, ефимерни, преходни на този свят; всичко е Динамика, търсеща хармония, но и рушаща установени вече граници и забрани. Стиховете от сборника "Порто Фино" наподобяват по стил грубо издялан монолит, от чиято сърцевина би трябвало да струи човечност и представа за едрите неща, като стойност в съзнанието ни, в душата. Този подход заимствам от Превер, но с разликата, че французинът Превер е повече сантиментално-патетичен: Щом двама се обичат, на тяхна страна съм**, предадено по смисъл. Лирическият ми двойник, моят шепнещ резоньор не би го изрекъл толкова категорично, видимо той е отдалечен, а и по-ехиден, мисля си. Но тази дистанция е, за да се оставят героите по-самостоятелни, по-автономни в чудатата си логика на лица от живия живот.

  Това, както и при Превер – рожба на Париж и на онази "Франция на интелигетните артисти с добро самочувствие", са сюжетни стихотворения (при цялата условност на понятието "сюжет" в случая) и случката, като силно въздействаща атмосфера, е оставена повече сама да говори, без моята авторска намеса. Не навсякъде, обаче! Тук-там се изкушавам да хвана бика за рогата. Но така е – изключенията подкрепят правилото. В показността на нехайството към рима и ритъм, ако е умело сторено, се таи деликатно вслушване в тоновете на сърдечния ни ритъм. Никой нормален човек не бърбори в мерена реч, нали!

 А това нехайство е само трик, заблуждаваща маневра – за да се изкуши четящият да оспорва автора като институция свръх-обективна, подобен на самия Господ Бог, немилостив към драмата на своите марионетки в шоуто, наречено стихотворение.

  Нежността в тези стихотворения от "Порто Фино" би трябвало да има влиятелен съмишленик именно в огрубяването, в нехайството към т.нар. висок поетичен слог. Поне такава ми е идеята за формалната страна на сборника, който продължава сам да се пише. Стихотворенията се натрупват, подреждат се в екзотични колонии като коралов риф и не ми остава друго освен да се радвам как пред удивените ми очи се появява от делничната пяна нещо красиво, поне по замисъл.

 Следва

  tisss, удоволствие е да се четат Ваши текстове. Скромното ми мнение е, че имате дарба да създавате хармония в словото, изковавайки една умереност в отразяване на "стакатото" и не непременно грозното във възприятията ни, но онова – чепатото в реалността. Това кара някои художници да бъдат сюрреалисти, предполагам: като не успяват да разберат и осмислят толкова оксиморони и абсурди в заобикалящия ни екзистенциален хаос. В размислите Ви по чудат начин се съчетават както дълбок философски трагизъм, така и особена благост в усещането, мъдрост при улавянето и отсяването на "цветното" в иначе заобикалящото ни клише, наречено живот. Като резултат се получава прекрасна живопис. Indifferent Suns #2814578 - 06.07.2011***

Пловдив – столица на културата, Европа 2019

 

Plovdiv, edited by 6 noe. 2019 

–––

* В първичния смисъл на гръцката дума "коsmos". 

** В превода на Валери Петров тази идея звучи ето как в музикалното стихотворение "Барбара":

      Спомни си, Барбара, и моля те, прости,

      че без да се познаваме, говоря ти на "ти" -

      макар за миг видени, макар и отдалече,

      щом двама се обичат, на "ти" със тях съм вече".

Във френския оригинал музикално стиховете възпроизвеждат ромоленето на дъжд по тенекиите на покрива с разнообразни повтарящи се съчетания на сонорната съгласна "р". Бел.м., tisss.  
*** http://forum.all.bg/showflat.php?Number=2813771&page=0