ЛЕЖИ В ЛЕГЛОТО МИ, ТЪРКАЛЯ СЕ

 ЛЕЖИ В ЛЕГЛОТО

МИ, ТЪРКАЛЯ СЕ

Лежи в леглото ми, търкаля се,

мърмори как непоносим съм бил,

пред нейните приятелки представя ме

за мрачен тип, що майка би убил.

Кафе приготвям, дарове мил нося й;

кафето, манджата ми буламач били,

готов съм да лакирам даже ноктите,

с които драска ме и много ме боли.

Цветя й нося в кошница – замеря ме;

марули, моркови, вино, дори кюфтета

желала би – говори ми уверено,

и тичам да ги купя. Тъй проклета

и хубава... ужасно! О, Боже Господи,

защо наказа ме със тази проклетия,

къде сгреших, че сякаш на карфица

съм пеперуда, жалък молец, от ония

досадници край всяка хубавица?

И няма празници за мен, от щастие 

едва ли вече мога да се отърва, 

опротивях на себе си и на приятели,

а не знам от нея по-сладък грях.

 Пловдив – столица на културата, Европа 2019

Plovdiv, 2 jan. 2017 – edited by 3 noe. 2019

НЕУКРОТИМО

НЕУКРОТИМО

В чест на Франсоа Вийон, един от духовните ми учители 

Посърнал като пън, мечтая морски бури;

мърморя малодушно, авантюрист по кръв;

животът ми е сън, ала мечтите – щури;

в опашката се гуша, бленувам да съм пръв.

С плесник ли през уста подлец ме поздрави,

целувам му ръка и шепна: C'est la vie*;

унил, сразен и плах, се чувствам уважен,

за залък хляб от страх треперя всеки ден.

Добре ли съм приет, изпадам в тежък смут;

световно слаб поет, с това съм най-прочут;

обзет от кротка леност, тресе ме адски бяс;

рекат ли ми: Студено... Горещо! – кряскам аз.

В лайна и кал овалян, се перча като бог;

лъжеца нежно хваля, но с честния съм строг;

изпитвам гняв, когато цената ми расте;

които ме ругаят, най-близки са ми те.

Рекат ли ми: Глупак си – знам, готин бил съм с тях;

не знам какво е щастие, но знам какво е страх;

сърцето щом ме свива, свирукам окрилен;

бездомен, безпаричен, не знам по-ларж от мен.

Нещата щом наред са, излишен ставам аз;

щом хлябът опече се, в душата ми е мраз;

щом моето момиче рече ми: Сладък мой! –

разкършвам раменете и втурвам се на бой.

Но видя ли я люта, по-мила ми е тя –

кога ми бие шута, добре сме в любовта

и тъй във изнемога минават ден след ден

със сладката тревога ще може ли без мен.

Пловдив – столица на културата, Европа 2019

Plovdiv, 28 noe. 1997 – edited by 2 noe. 2019

Илюстрации:

- Неспокойният дух на Европа Франсоа Вийон (1431-1463) в затвора (горе)

–––

* Такъв е животът (фр.). Бел.м., tisss.

ГЛУПОСТ, НАГЛОСТ И ВЪЗТОРГ (1.)

ГЛУПОСТ, НАГЛОСТ

И ВЪЗТОРГ (1.)

Четиво с продължение

  12.05.2001. 

  Може би има щастливи изключения, но те, според мен, са именно изключенията, потвърждаващи наложилата се, особено през последните десетина години (значи от 1997 г.) идилия в горния курс на Българското училище. В Българското училище днес царува откровено яростната безкомпромисна съпротива срещу учителя като нравствена институция. В известен смисъл учителят, а не възпроизвеждащият по папагалски заимствани пози държавен чиновник – даскал в класната стая, сред 15-19-годишните българи, е последното усилие да се удържи достойнството на личността в днешна България.

  Младите няма как да разберат какви унижения налага върху учителското поприще тоталният хаос в държавата; липсва им опит, а и сянка от старание да усетят тази печална лична драма. Младите в училище са свежи, бойки, напористи, с добро самочувствие; и в това не би имало нищо лошо, да не бе великолепната жизненост отлята в пищни форми на наглост, в крещяща липса на домашно възпитание. Вилнее откровена гавра с учителя. Мога да изреждам случаи не само от моята педагогическа практика, а и от годините, когато сам съм бил ученик в едно от пловдивските средни училища, когато нормално в ІХ-ХІ клас паралелките бяха по седем-осем, и то препълнени от ученици. Защо е така? В учителите ли е причината? А дали народът ни е поначало груб, невъзпитан и циничен спрямо всичко духовно?

  Не смея да обвинявам днешните шестнайсетгодишни. Шестнайсет-, седемнайсет-, осемнайсетгодишните днес следват модели на поведение, които обществото на възрастните им задаваме. Нарушаването – не случайно, мимолетно нарушение, а целенасочената подигравка с правила и норми, с писани и неписани закони за благоприличие се приема днес в България за тържество на артистичността. За уважение към човека и смирение не може и да се говори. Обричаме сегашното ни младо поколение да бере и в бъдеще все същите плодове на неандерталщините, от които страдаме като нация. Имам си естествени възражения срещу недомлъвките и начина с много приказки нищо да не каже у Симеон Сакскобурготски, но масовият българин за някакви два-три месеца след появата му на политическата сцена, го обгради с доверчивостта на тълпа хлапета, наплашени от безскрупулни политици и от безгръбначните ни интелектуалци.

  Потресени сме от себе си, но и няма да го признаем с ясни покаяния, понеже сме упорити, израснали в лапите на лицемерстващи вождове и партийни величия. Сочеха ни партизаните като пример за доблестно служене на Отечеството, но оцелелите след Девети (септември 1944 г.) партизани с малки изключения бяха изтикани в сакралните пространства на митологията и фалшивите легенди; ако все пак бяха стойностни личности, тях ги държаха далеч от пряката власт, ползваха ги единствено като първа отбранителна траншея за подчинение спрямо СССР.

  Завръщаме се при корените си, но сме силно объркани. Какъв вой от бесове се надигна, как тинята изкипя на повърхността и ни замъгля зрението! Но за всичко това ни отмъщават сега нашите деца. Да, у тях отсъстват романтичните ни илюзии, но им липсва и добрият пример. Не можем повече да бъдем пример за тях, та ми е тъжно заради всеки истински добър учител, когото невежествената тълпа с гаври и проклятия разпва на кръста, докато наивно бленува как някой на бял кон ще долети отвън да ни оправя батаците.

  Българското училище днес вони на нравствен разврат. Не съм си и представял толкова пренебрежение и дивно нехайство към възпитанието и училището, сбрани на едно място. Лицемерието по Живково време не смърдеше толкова! Да си учител, в прекия смисъл на това понятие, днес е героизъм. Критериите от миналото са отречени; по камбанарии и минарета уродливи джуджета възвестяват законите на джунглата, назовават внимателно планираната отвън разруха в държавата ни кой знае защо "демокрация", но това не е демокрация, а преди всичко власт на цинизма и невежеството. Ето текст, писан вчера през четвъртия и петия учебен час, докато приготвях училищно табло за Деня на славянската писменост и култура с текстове и илюстрации от едно отдавна отминало време, когато Училището, макар и външно, изглеждаше мечтания Храм на науката и възпитанието.

     ЕЧИ ЗВЪНЧЕТО

  

     Което е било, си е отишло,

     и все пак в нас е още живо то –

     навярно спомените са излишни

     като варак, подобен на злато.

     Училище, с теб бавничко стареем:

     звучат различно детските ята,

     ала учител просто е идея –

     учителят не може да е стар!

     Науката е храм и плодна нива –

     да се погледнем честно във очи:

     животът е една голяма книга

     и школското звънче докрай ечи.

  Налепих върху листове от кадастрон едри цветни фотографии от 1983-85 г. с оживените ведри лица на учители и ученици, с националното ни трицветно знаме и в ученическа униформа (всяко училище си имаше своя униформа), с фанфарна училищна музика, светнали от майското слънце класни стаи; и сред фотосите с флумастер нанизах текста, писан специално за срещата надвечер с бивши наши випускници. Поканен бях, но не отидох. Какво да им река, пък и защо ли!

  13.05.2001. 

  Съсед чат-пат ми гостува: играем шах, пием кафенце, чай, някога – бира, бъбрим си за политика, книги и пр. Някога Георги Въргов, родом от Златоград, но с родови корени нейде откъм Егейска Тракия, рецитирал стихове пред публика. Гласът му е плътен, изразителен мъжки глас, внушаващ респект. Казва: "Не ми е удобно пред жената и сина, но остана ли сам вкъщи, пак си ги рецитирам ония стихотворения от младостта. Не съм ги забравил, доставя ми удоволствие хубавата поезия". От тема на тема, захващаме спор за двава от известните писатели, Николай Хайтов и Радой Ралин. Понеже е ревностен читател на Хайтовите люти статии в яко назидателния вестник "Нова Зора", Гошо говори срещу Радой Ралин, значи: как може Радой Ралин да е до такава степен безскрупулен, и все в този ред на мисли. Опитвам да обясня, че не прави чест, не е достойно писател с авторитет, какъвто е Хайтов, да слиза тъй ниско в лакърдиите си, с които се явява пред публика.

  – Злобният тон – говоря му на моя приятел – подбива стойността на изреченото. Недопустимо е така да се пали умен човек; глупакът може, но за писател, не някой си самозван писарушко, е недопустимо спора да превръща в махленска свада.

  – Че защо не! – люти се Гошо. – Хайтов казва истината. Ето аз, например, дълго време съм вярвал на Радой Ралин и на писаното от него, слушал съм го как хубаво говори за демокрация, за права. А всичко у него било двуличие. Ами че този Радой Ралин куп гадости извършил! Да не беше Хайтов, тия работи откъде бих ги научил?! Зарежи, не ми говори повече, Радой Ралин бил много подъл човек!

  Нервира се кроткият ми съсед, та се чудя какви беди може да създаде личност, която не успява да се задържи на нивото на дарбата си. Талантливият писател, както и всеки човек на изкуството, поначало е духовно лице, учител на нацията. На учителя от Бога не е позволено да бъбри невъздържано, да се явява с фанатично опулени от злост зъркели, колкото и за праведен да се мисли. Че точно в гневната разпаленост е манипулацията над всички нас. "Истината носи спокойно сърце" – твърди Уилям Шекспир (1564-1616). За да си изработя мнение, нужно ми е вътрешно равновесие, а не точно в този момент някой с юмрук да блъска по вътрешните мои везни. За мен това е посегателство, отнемане на мое основно лично право.

  В японското общество, в разтерзана, обезверена Япония подир Втората световна война неслучайно водеща става идеята, че възпитанието на една нация се започва с възпитание на възпитателите. Не ме вълнува прав ли е Николай Хайтов и доколко е с Истината, не ме вълнува дали Радой Ралин му е дал поводи да говори така зло срещу личността му – същественото за мен е, че двама стойностни автори в пост-тоталитарното ни публично пространство се сриват. Защо ли у нас всеки издрапал малко над нивото на простосмъртните се изживява в ролята на вечерял с Бога? Ако не е простотия от фанатизъм и грандомания (така присъщи на Глупостта), какво ли друго ще е! И резултатът от тези упражнения – никой никого не слуша, всеки живее със своята велика, неоспорима, крайна, и точно затова жалка "истина". На простака всичко му е ясно, той винаги е прав и няма да се откаже просташки да ви почуква с показалеца си по челото.

  07.01.2007. 

  Разговорихме се вчера с отчето Иван от пловдивската черква "Св.св. Кирил и Методий" и други двама на пет-шест метра от ямата, докато двамата манговци я засипваха и буците пръст още трополяха върху капака на спуснатия на дъното й ковчег. Ритуалът по погребението тъкмо бе приключил, отецът беше изприказвал утешителното си слово за смисъла на човешкия живот, за Божията милост, Вярата и Любовта, за нравствеността като висша промисъл, и после с издълбоко звучащ баритон излял черковното си песнопение, докато ние, десетина опечалени близки или съседи на 77-годишната Катерина минавахме за Последно сбогом и прости.

  На двайсетина метра зад нас току-що ми бяха посочили гроба на известния от соца пловдивски архитект Боян Чинков*, починал през 2002 г.; едва разчетох онези цифри върху плочата, на която са изписани имената и на родителите му. И значи, Ангел – пръв приятел на братовчед ми Георги, подхвана темата, че се бяха сбрали тук все бивши хлапаци, македончета от някогашния Кючукпариж, а отецът – около 55-годишен, достолепен, по патриаршески побелял, внезапно рече: "Това сегашното младо поколение е отчайващо посредствено в сравнение с нас и нашите родители. Влезте в Интернет да видите какви цинизми, какви идиотщини вълнуват младите! Нищо свято няма за тях. С всичко и всички се подиграват. И никого не бръснат, към никого не изпитват уважение". 

  Мислех да се обадя, да му възразя, но когато чух и другите двама – 69-годишния Ангел и 52-годишния Стефан, какви ги редят, само рекох, че добре ги знам младите, понеже преподавам на 15-18-годишни българчета. Дали имаше смисъл да споря...? 

  Следва

Пловдив – столица на културата, Европа 2019

Plovdiv, edited by 2 noe. 2019 

___
* Арх. Боян Чинков (1899-1979) http://www.librarysm.com/chinkov.html). За него, говореха, се застъпил пред някогашните шефове на БКП самият Шарл дьо Гол. Инак партийците одма да са го пъхнали в концлагер, или още по-зле – да са му светили маслото. Един от многобройните му анекдотични случаи... Уговорил в мекичарницата срещу пловдивската Централна жп-гара, че плаща цялата сутрешна продукция, излязъл и се провикнал: "Насам, народе-е! Днес мекиците и бозата са на вересия!" Че като се юрне онзи ми ти народ, ще се изпотрепе. Блъсканица, олелия до бога, кавги. Чак на жп-коловозите отвъд гарата се чува. Изнервени, чорлави, злостни, натискали се обичайните кротки до онази сутрин клиенти към авантата. Някои се редили по четири-пет пъти и пак се натискат, пак с шамари, колена и лакти, със зъби и нокти към мекиците и бозата напират. Появил се и милиционер ред да въведе; взел си и той от безплатните мекички, сръбва си бозичка, с пълна уста говори: "Ти-и сеа, другарьо Чинков, що черпиш, по къв повод?" А Чинков рекъл, ама по-височко, че повече хора да го чуят: "Ей така ще сме, старши, при комунизма – всекиму според потребностите, хем без пари, хем и колко му душа сака!" Друга история. В магазина за обувки срещу някогашния НарМаг на Главната (търговска улица на пъпа на Пловдив), посред най-многолюдната навалица избира си арх. Чинков патъци, обръща ги, опипва подметката и все недоволен. "Какви ги желаете?" – пита продавачката. "С по-големшки грайфери да са – рекъл, и вече към тълпата: – На тия тук грайферите им са плитки. В комунизма по мед и масло ще ходя, та не искам да се пързалям!" Бел.м., tisss.  

НОЕМВРИ

НОЕМВРИ

За една само твоя нежна усмивка

на целия свят аз златото бих дал;

без теб, и света под нозете да имам,

бих умирал от скука и черна печал.

Пловдив – столица на културата, Европа 2019

Plovdiv, edited by 1 noe. 2019

ОПТИМИСТИЧНАТА МИ ТЕОРИЯ ЗА БЪЛГАРСКИЯ НАРОД

ОПТИМИСТИЧНАТА МИ ТЕОРИЯ ЗА БЪЛГАРСКИЯ НАРОД

  На две крачки от панелката, където живея, простак патриотин си кръстил незле подреденото заведение "Бългериън ъмбрела", изписано на кирилица, и диктисал националния ни байряк да се ветрей най-горе. Какъв е този нашенски тертип да се гордеем с онова, с което светът ни бъзика под опашката? "Българският чадър" е алегория от страна на цивилизования свят за насилие над личността. Напомня ми този глупак онова ахмашко "Булгар! Булга-а-р!" – което долита из виенска баня от края на ХІХ век и се носи през десетилетията, та чак до наши дни, придружено от разкрачена стойка, високомерно изражение и удари по влакнеста мъжка гръд. За такива случаи е старата ни поговорка "Те го плюят, то се радва: роса ме роси".

  Лесно е отстрани да съдиш когото и да било; трудно е да разбереш другия, да му вникнеш в логиката, в богатствата на личния му опит. И понеже съдбата – убеден съм, до голяма степен е последица от характера, да разбереш някого, ще рече, да му простиш за сторената гадост. От личен опит стигнах до извода, че малцина са злостните, непоправимите, идиоти по рождение; повечето ни грехове са резултат било от стеснен кръгозор, криворазбран интерес, стремеж за бърз успех, било от зле стекли се обстоятелства и основно – от малодушие.

  Давани са и ни се дават разни рецепти за успех, за лично щастие. Дип не вярвам обаче в стандартни препоръки; то е въпрос на личен избор. Ама богатство, власт, слава, успехи често не се покриват с щастливия личен живот. Тогава какво остава! Остава да приемем, че нищо в живота даром се не дава, за всичко се плаща – и ако не веднага, то след време, според максима, която тези дни чух: И колкото по-късно, толкова по-мръсно! Отнася се до изплащането на лихви заради натворени гадости.

  Спечеля ли нещо, следва тозчас да се запитам: От какво в резултат на печалбата съм се лишил, какво оттук-насетне безвъзвратно съм изгубил?

  Хубаво е да си победител. Хубаво и славно! Хубаво е чувството, че си ти правият. За разлика от мнозина праведни, смятам, че едно от най-чудесните ни качества е да попадаме в плен на малки смешни илюзии, направо казано – лекичко да се мамим. Само си представете каква световна скука би настанала, ако до един всички бяхме имунизирани срещу предателството, измамата, кражбите. Щяхме да си живеем като ангели небесни в духовна леност и ахмашко безхаберие.

  Моята оптимистична теория за Българския народ е твърде оспорима, ала гласи: Злото, предизвиквайки съпротивителни сили, е повод нацията ни да се придвижва напред, да излезе от летаргия, да се отърси от духовната леност и поквара. Тъй че не отписвай нашенеца, имаме си занапред доста работа за вършене!

 Пловдив – столица на културата, Европа 2019

Plovdiv, 6-8 jan. 2000 – edited by 31 oct. 2019 

НЕДОРАЗБРАНИЯТ СТЕФАН ПРОДЕВ

НЕДОРАЗБРАНИЯТ СТЕФАН ПРОДЕВ

  
В известен смисъл Стефан Продев е поучителен пример за участта на родния интелигент, на онази част от мнозинството даровити българи, които с най-добри намерения обрекоха таланта си на фанатична предубеденост, стесниха блендата си да виждат човека и живота не в цялата пъстрота и многообразие, а се насилиха да представят нещата по начин, по който го виждали в наивните си младежки съновидения.*

РЕПЛИКА НА ЧИТАТЕЛ ПО ПОВОД ТОЗИ ПАСАЖ

  – Фалшивите пророци...?? Защо фалшиви? Никой не е пророк в собствената си страна. Стефан Продев, независимо от своите превъплъщения, според Анжел Вагенщайн, е "един голям дух, който остана недоразбран". Влязъл в РМС едва 16-годишен, после стажант във вестник "Труд", после – офицер и т.н., и т.н., докато стигне до вестниците "Народна култура" и "Работническо дело", прекръстено на вестник "Дума", автор на над 30 (тридесет) книги, много есета. Есеистът-комунист, преминал през много роли, винаги си оставал верен на себе си. БСП го прогони от своя вестник, но по повод 80-годишнината му същата тази БСП претърпя фиаско в Националния дворец на културата, посмъртно му присъди орден.

  През 2007 г. издателство "Захарий Стоянов" учреди литературна награда с името на Стефан Продев. Шефът на издателството литературният критик Иван Гранитски го назовава блестящ публицист, създател на партийния вестник "Дума" през 1990 г. За другаря Стефан Продев с респект си припомнят Председателят на Народното ни събрание Георги Пирински, Министърът на вътрешните работи на чистата и свята република (?!) Румен Петков, Председателят на софийската градска организация на БСП Румен Овчаров, кандидатът на БСП за кмет на София Бриго Аспарухов, Петър Берон, писателят академик Антон Дончев, мнозина творци, журналисти и приятели. Поздравителен адрес за юбилея на Продев изпратили Министър-председателят Сергей Станишев, Министърът на културата Стефан Данаилов. В коментар за Darik news от 25 ноември 2007 г. по повод 80-годишнината на видния писател, журналист, есеист и публицист Стефан Продев Президентът на Република България др. Георги Първанов каза: "Стефан Продев е един от символите на нашето време".

 Честването бе организирано от инициативен комитет от Съюза на българските журналисти и Министерството на културата, от Факултета по журналистика и масова комуникация към Софийския университет "Климент Охридски", Висшия съвет на БСП и вестник "Дума". Според г-н Президента на Републиката, ценният урок, който писателят ни е завещал, е стойността на словото. Партиецът Първанов, окачестви Стефан Продев като съратник в промяната на БСП и единението на левицата. Според Велислава Дърева от Инициативния комитет по честването, в България има трима публицисти, и това са – внимание! – Христо Ботев, Йосиф Хербст и другарят Стефан Продев. Отличителни за Продев, според Дърева, са самоконтролът, талантът, характерът.

  Министърът на културата Стефан Данаилов нарече Стефан Продев връх в Българската журналистика, публицистика и есеистика, обяви, че годишната награда за политическа журналистика и публицистика "Георги Кирков-Майстора" посмъртно се присъжда на Стефан Продев. На честването присъстваха Председателят на Народното събрание Георги Пирински, Министърът на вътрешните работи Румен Петков, творци, журналисти, приятели. Вж. http://dariknews.bg/view_article.php?article_id=201542

Цялото кралско войнство – на стража,

мъртъвци хвалят скъпия свой Мъртвец;

когато най-висока чест, това само ще кажа,

е да останеш честен обикновен човек.

ПОСЛЕСЛОВ

     Тодор Ряпов: – Нали приключи вече този "апотеоз"?

     tisss: – Приключил?! Че аз едва сега започвам. Толкова пищно лицемерие си струва много повече да се описва и тълкува.

     Т.Р.: – Трудно се чете такова изследване.

     tisss: – Понякога важните уроци изискват човек да се потруди повече. Това не ти е мазен турски сериал, а животът ни! Един кукер най-първите хора в държавата обявяват за гений на публицистиката, случайно ли е това, или тъпа закономерност в манипулациите над всички нас, оредяващите в отечеството си българи!**

Пловдив – столица на културата, Европа 2019

Plovdiv, 14 fev. 2009 – edited by 31 oct. 2019

___

* Вж. https://jores-tisss.blogspot.bg/2017/10/6.html

** ПАТРИАРХ НА ДУМИТЕ, уводна част:

 За него и враг, и свой без да се замисли казва, че той е изключителна личност, истински демократ, патриарх на думите! И това е така, защото Стефан Продев, както самият той признава, цял живот е писал по поръчка, но поръчката винаги си я е задавал само той. В свой девиз той превърна „Свободата на печата е майка на всички свободи!“ И затова Продевото слово беше и си остана актуално, смело, безпощадно, защото публицистиката е талант да си безпощаден.

Вж. https://sbp.bg/%D0%BF%D0%B0%D1%82%D1%80%D0%B8%D0%B0%D1%80%D1%85-%D0%BD%D0%B0-%D0%B4%D1%83%D0%BC%D0%B8%D1%82%D0%B5/

Бел.м.,tisss..,tisss.