Не всяко идеално женско тяло,
лице, присъствие в пространството (жестове, глас, аромати, докосване) привлича
и изкушава. Не всяка идеална структура предизвиква положителни
емоции. Орнаментите отвън върху фасадата и във вътрешността на
мюсюлманския храм би трябвало да ме очароват, а ме оставят равнодушен, понеже
претенцията, че са красиви, е очебийна, настойчива, носи усещане за прекаленост
и преиграване, което за мен, син на простосмъртен дърводелец, може да бъде дори
отблъскващо.
Човешкото е нормално, когато
допуска грешки в пропорцията. Иисус е уязвим, и това го прави по-близък до
обикновения човек от някой строго осъразмерен, могъщ в излъчването си – и
затова именно, подтискащ идол. Аллах или с други думи, Богът-отец, като образ ми
е противен, може би защото жарките му хвалители опитват да ми докажат, че и
красотата може да е жестока, назидателна, непоколебима, мрачна спрямо човешкото
у мен. Такъв образ няма как да ме увлече.
Чувствата се пораждат в гранична
област, където идеалното се разкрепостява в обикновеността. Човекът изкушава
именно защото е грешен и хич не се поддава на строгата логика. Всякакви
всеобемащи и уж обясняващи света докрай теории, идеи, религии отблъскват със
своята строгост, скованост, едва прикрита неприязън към грешния човек зад кухи
фрази за любов. Фанатикът безусловно вярва, понеже е посредствен, а не защото
духът му е силен. Силният духом не би позволил да го оковат, над главата му не
звездното небе, а орнаментирана чудна везба на изкусни манипулатори да го
очарова. Това, което назовават "вяра", в повечето от случаите изобщо
в религиозните общности, тълпящи се около нозете на всяко божество, се оказва
подчинение, сурова дисциплина, велик ужас да не нарушиш канона, да не разгневиш
Силата.
В името на човечността унищожават
най-човешкия ни рефлекс – склонността да грешим, да се изкушаваме, с други думи
и по-ясно изречено – сурово подтискат стремежа да мечтаем, да опипваме
граничните забрани с риск за живота си, но и с тръпката на откривателя.
Фанатизмът де факто роди инквизицията на католицизма, фундаментализма при
исляма, бетонната самоувереност у комуниста-партиец, у нациста, у иранския
аятолах, у афганистанския талибан, роди също самоуверения завоевател-грандоман,
прекосил Атлантика, за да пренареди Арабския Изток.
Любовта се обновява не в
строгата праведност, а в стремежа към вярност и съвършенство. Съвършеното ме
прави безразличен; то е свършен факт и аз не съм му нужен другояче освен
като апологет, като отдаден докрай последовател, готов да се подчинява.
Учениците на Иисус са вдъхновяващ пример именно защото се стремят към Него, без
да са копие на Богочовека. Някои хора у нас, в България, съжаляват, че Левски
не се поддавал на канонизиране като християнски светец (защото, спасявайки се,
убил чорбаджийски слуга), а не би трябвало да съжаляват. Левски е такъв образ
от граничната територия, където високите духовни енергии се срещат с тленността
и присъщите й страсти. В това е обаянието му: хем прилича на нас, хем носи у
себе си в много по-висока мяра Божествената искра за свобода и хармония между
човеците.
Ако вече не сте забелязали,
подире му шетат неколцина самоуверени (Анастас п. Хинов, Димитър Общи...)
сеячи на раздори, но Левски не слиза до тяхното ниво на ненавист и ожесточение.
Идеалната окръжност е символ на съвършеното, т.е. на свършеното. Като велик
творчески импулс в реалния материален и духовен живот на човека, Любовта е
призвана не за съзерцания, а за действие. Тя се възражда там, където предстои
да се появи нещо различно от досега установеното. Докато има грешници, ще
има Любов.
01.08.2004.
Ако няма съпротива, няма Любов.
Любовта е априори творчество, стремеж към нещо качествено ново. Където всичко е
открай-докрай подредено, точно отмерено, балансирано в идеални пропорции, оттам
Любовта отлита; нейната бледа сянка е Уважението, ала Уважението, Респектът,
дори Подчинението няма как да я заменят. Парадоксална е свързаността между
Бог-отец и Бог-син. Богът-отец ни приковава с пронизващ поглед, унижава чрез
назидателността,чрез настояването множествата да повтарят колко е всеопрощаващ,
великодушен, незаменим; Иисус – напротив! – уязвим е, и колкото по-зле се
отнасят към него, толкова по-близък го усещам.
Всъщност, Иисус се уподобява на
простосмъртен, за да ни вдъхне увереност, че може и да си губещ в изпитанията
на материалния ни свят, но именно за губещия звучи химнът на живота, а
човешкият дух се чисти от налепите на самодоволство, лакомия и от най-страшния
грях – високомерието, възгордяването, надменността. Позволеното е територия на
Бога-отец; Иисус е великолепен именно като унижаван и страдащ дух, който ни
учи: където е Любовта, там са гейзерите на Божественото, не се колебайте да
прекрачвате правила и забрани, ако това, което ви ръководи, е Любов, а не
страст за притежание!
Бог-син е най-силният аргумент за
необходимостта от Бог-отец, и това всъщност е диалектическо единство.
Богът-отец е могъществото на Силата, Която с нищо се не съобразява освен със
Себе Си; Богът-син е облагородената от човеколюбие Вяра. Иисус в човешкото си
пребиваване, когато е човешка плът, неуморно се позовава на Бога-отец, от
когото черпи енергия за своите чудеса. И какво излиза? Духовното укрепва и
просиява именно очовечавайки, изпълвайки с човеколюбие жестоките стихии на
Абсолютната власт, която тиранизира всичко на Земята и във Вселената.
Фундаментализмът в исляма – доколкото в качеството на човек го разкодирам като
философия, губи именно с огласените на висок глас претенции за непогрешимост и
праведност. Според Корана, всичко живо тук е под строгия надзор и във властта
на Върховния суверен, следователно, няма движение, няма развитие. Пак според
тази велика Книга, Духовното ни се представя във вид на застинали каменни
облаци над нас, не като зов към хоризонти и небеса.
В привидния хаос на
простосмъртието се натрупва велика жажда за подреденост и хармония, зад стените
на най-мрачните затвори Свободата е най-желана. Затова силно религиозните,
обладани от фанатизъм общества нищо съществено ново не са сторили досега за
човечеството, или ако го има това ново, най-същественото е сътворено въпреки
канона, въпреки бетонния улей на претенцията за праведност. Авицена* ми идва наум в този момент. А
озлоблението, което възпроизвеждат тези общества на праведници вследствие
униженията, на които сами са се подложили, подтиска живота на земята в
материалните му плътски форми, обещавайки илюзия за Отвъдния рай под сянката на
Върховния деспот. И фанатичният мюсюлманин е отблъскващ като всеки фанатик,
както фанатизма въобще, понеже гори от желание да умре, отнасяйки в Отвъдното
мразените до пароксизъм неверници. Какво е това! Може би отчаяние, въздигнато
до степен вдъхновение. Тук няма място за Любов**и самият правоверен вече съвсем не е
герой, а инструмент на Ненавистта.
Християнството, като подход към човека, е ключово завоевание на днешната
ни цивилизация. Без да оковава човешката ни природа, то е подтик да разширяваме
териториите на познанието, без да громим любопитството, без да гледаме изпод
вежди изкушенията, непресъхващата любознателност – така присъщи на слабия,
уязвим в плътта си, но неукротим за творчество и откривателства Човешки дух.
Представен като част от сто и двайсетте пейгамбери***, Иисус е, според Корана, принизен до
един от многото пратеници на Бога. Чрез тази незначителна сякаш редакция върху
християнската версия на Библейската легенда за отношението между Бога-отец и
Богочовека Иисус отнета е съществена част от християнската етика и философия –
възможността чрез Любов и съгласие да се решават най- жестоките противоречия
между хората.
Бог-отец, Бог-син и Бог-дух в триединството си са основен подход,
обновяващ неандерталщината, нахъсването на огромни множества срещу всички,
които не споделят фанатичното едностранчиво мислене. Великолепието на
християнския подход е в това, че – без да отрича Бога-отец, без дори да се
усъмнява в Неговата власт и енергия, Го прави важна част от духовното
мироздание на човечеството. Избягната е конфронтацията, озлобяването е
заобиколено или прекрачено. Пред човешката личност нещата са представени така,
че личността (според жизнения си опит, настойчивост, генетични заложби, умения)
сама да прецени кое е Добро и кое Зло. Доверието, проявено към човека, е жест,
възможен единствено от страна на духовно извисения мислещ ум. Така от дълбока
древност до наши дни гласът на мъдреците ни помага да живеем със своята лична
участ и драма, като настоява да търсим и създаваме хармония дори там, където
Посредствеността ражда Злост и тържествува самодоволно, кичейки се със звания и
титли, които не й принадлежат.
Модерната цивилизована общност в
момента се занимава с кървавите сблъсъци в Близкия Изток, с проявите на
издевателства над невинни хора. Но това са крайни резултати от едно в генезиса
си античовешко отношение към проблемите на света. Наивни ли сме, или сме
дотолкова интелектуално недоразвити, че да не забележим сърцевината на Злото?
Противопоставянето християнство-ислям е непродуктивен подход. Мислещите умове
днес би трябвало вече да са разкодирали посланията от Легендата за Богочовека
Иисус, който – без да отрича Бога-отец, извършва поврат в мисленето – нежна,
ала вероятно най-решителната революция в сферите на духа от две хиляди години
насам.
Пловдив – столица на културата, Европа 2019
Plovdiv,
edited by 18 maj 2019
Илюстрации:
- Разпнатият Иисус и римските легиони;
- Авицена – една от духовните личности.
___
* Абу Али ал-Хюсеин ибн Абдалах ибн Сина (известен като Авицена), живял ок. 980- 1037 г., е лекар, философ, учен, поет, музикант.
Автор на 450 книги върху широк кръг теми, предимно в сферата на философията и медицината. Смятан
за баща на съвременната медицина. Пише на персийски и арабски. Последовател
на Аристотел и неоплатонизма. Съчинението му "Канон на
медицината", съставено от пет части, преведено на латински през ХІІ
в., в течение на няколкостотин години е основно ръководство за лекарите в
Близкия изток и Европа.
** Някой думи да се отличават от стеснения им смисъл, когато са
употребявани в разговорен стил.
*** Т.е. апостоли, пророци, агитатори на върховния княз, деспот, тиранин. Бел.м., tisss.
Най-детайлно
разказват за жестокостите свидетели, оказали се далеч от лагерите в Скравена, Белене
и пр., които не са били обект на издевателства и мъчения. Едва
оцелелите, физически и душевно измъчвани до смърт, до лудост, избягват да
говорят какви унижения, какъв потрес са преживели. И това е логично – защото от
ужасите най се интересуват хора, които не знаят що е ужас; за тях
ужасът е тръпка от роман на ужасите, когато изтегнат у дома, с дълбоко вътрешно задоволство се кефиш: Леле-е, какви
гадости ставали по света!
Така, спомням си, баща ми
не обичаше да разпитвам какво е преживял на фронта; гневен, веднъж ми рече: "Какво
да ти кажа! Първата седмица от вонята на трупове повръщах, залък не можех
да туря в уста. Касапницата ли те кефи!" А се завърнал от Унгария с Орден за храброст ІІ степен, със сребриста лентичка, който орден ненужен
се подмяташе из шкафовете на старата ни къща. Защо не желаеше да се покаже
герой, пред мен поне? Веднъж все пак отстъпи на ината ми. Разправи ми случай,
когато войник от ротата, чийто черва висели от разпрания му корем, крещял да се
смилят над него, просто да го застрелят. И какво направихте – продължих да досаждам, понеже
замълча, – убихте ли го? Изсумтя, надигна се от стола, слезе в избата,
дето криво-ляво си беше подредил сиромашка мебелна работилничка, и до късно
онази вечер нещо стържеше, а масата тъй си остана с чашка ракия недопита и яденето му
недокоснато.
Та за гласовитите славни сладкопойни лъже-мъченици говоря. През май 1990 г. неколцина бивши затворници, осъдени от комунистическата власт, бяха пратили писмо до
вестника ("Демократически знаме", 19 май 1990 – 26 февр. 1991
г.), че се отказват от пенсията, която правителството на Луканов
"великодушно" им беше дало като компенсация за преживяното. Не
настояваха за съдебно преследване спрямо извергите; желаеха само имената на мъчителите им публично да бъдат огласени. Народът да ги знае кои
са. Впрочем, ето част от това, адресирано до печатния орган на
първата регистрирана в България след Десети ноември 1989 г. Демократическа партия
със седалище Пловдив и председател Илия Кожухаров – писано от
концлагеристи и политзатворници. Диктисах го на първа страница, под
главата на вестника, в брой 2. от 29 май 1990. под надслов "Обръщение",
подписано от жителите на Карлово Господин Тачев, Христо
Велинов, Иван К. Петков, Матю Астарджиев, Матей
Недялков, Минко В. Цолев, Величко Канев. Има там редове, дето не им е
нужен коментар. Така красноречиви!
И толкова рязко се отличават от лъже-страдалците, които се нароиха след "славния" Десети ноември с претенция, че са първите демократи в
отечеството; разбира се, с претенция за привилегии. Заради сравнението, което
се налага между тона на истинските страдалци и на фалшивите демократи, ето част
от писмото.
КЪМ ДЕМОКРАТИЧНАТА
ОБЩЕСТВЕНОСТ В БЪЛГАРИЯ
Копие: До г-н ..., главен редактор на "Демократическо знаме"
Господа,
Управляващите
комунисти от БСП изиграха последния си коронен номер. С постановление на
Министерския съвет 38 от 28 април 1990 г. ще "обезщетят" своите
жертви, репресирани след 9 септември 1944 г. Какви са подбудите и каква е целта
на този акт?
1. Да се създаде
впечатление, че сегашното партийно и държавно ръководство, както и членовете на
сегашната БСП, нямат нищо общо с БКП, извършила тези престъпления.
2. Да запушат устата
на опозицията и да замажат очите на репресираните по елементарен демагогски
начин – за да не се споменава повече за позорните деяния на комунистите.
(Следват три точки към тези две, а после – част от останалия текст.)
Ние смятаме за
очевидно, че не може да има компенсация или обезщетение за всички морални и
социални вреди, нанесени от БКП на хората, които тази партия репресира физически и
духовно. Няма компенсация за избитите, които лежат в знайни и незнайни гробове
и чийто дух витае над нашата изстрадала страна и зове не за пари. Този дух
винаги ще нашепва за позора на едни нечовеци, вилнели през годините след 1944
г. Безкрайни са злодеянията на комунистите в България. Историята вече е
произнесла справедливата си присъда, и това е единствената утеха и
удовлетворение за страдалците.
Ние не снемаме
отговорността на всички членове на БКП, които продължават да са членове на БСП,
както и на новопостъпилите в БСП, считаме ги за потенциални
продължители на безчовечните й идеи. Както и да се стараят да се покажат, че са
други, те си остават пак те.
Приветстваме онези
будни съвести, които бяха в редиците на БКП, но последните месеци
напуснаха тази компрометирана партия (...)
Ако трябва
обезщетение само за материалните щети на репресираните, кой трябва да плати и при какви условия? Тези репресии не са акт на един, двама или петима. Те са
дело на БКП. А партията – това са нейните членове. Идеологията на тази партия е
изградена върху принципа на безчовечност и насилие. Всеки член на БКП (сега
член на БСП) е приел тази идеология и носи отговорност за осъществяването й на
практика. Не може този, който е членувал в БКП, дори и само мълчаливо
да се е съгласявал с прийомите й, да смята, че е освободен от отговорност
за нейните деяния...*
* * *
У всеки – може и да
се заблуждавам, но ми е необходима тази илюзия! – у всеки има глъбина,
където е нежно, уязвимо и пулсира обич, примесена със страх и опасения. Това е лоното на душата. Усилията на всякакъв род докосвания са прицелени към
това съкровено кътче; то е капризно, своенравно, лесно не се поддава на
логическите оръжия за манипулация, съпротивява се на всяка абстрактно
права линия, и преди да стигнеш до него, има баражи, мочурища, пустини,
понякога – настръхнали предизвикателно телени заграждения.
Седя на маса,
отрупана с ястия и напитки, до брата на приятеля от ранното ни юношество Тодор Ряпов – Ицо (Христо), година по-голям от нас двамата с Тодор, разменяме
фрази, изпразнени от съдържание. То си е ритуал и думите нямат кой знае
какъв смисъл, а общото послание зад тях е: нямаме нищо против един друг,
приемаме се каквито сме, ще поседим, ще погледаме сватбеното празненство (жени
се по-малкият син на инж. Т. Ряпов). Ресторант "Ловна среща"
край пловдивския Гребен канал е добре обзаведен, уютен, изискан, пращи по шевовете от
мила родна суетност – да се покажем и ние в официално облекло, с дамски
тоалети, бижута и фантастични прически, леко приповдигнати вежди, учтивост, шум,
музика, жестове, приветливи погледи, горещи ръкостискания и тупане по
рамо. Всеки е дошъл тук да засвидетелства уважение, да се покаже откъм възможно
най-представителната, от най-добрата си страна. Ще погледаме, ще побъбрим, ще
се повеселим и... нищо няма да си кажем. Наоколо, освен нас двамата с
Ицо, са: съпругата му – гримирана, ондулирана, с повяхнало хитро личице,
най-малкият и най-дяволитият от тримата братя Ряпови – Кольо (Никола), който от
време на време ми намига откъм далечния ъгъл на масата; тук е и неговата (на Колю)
съпруга – оперена, понапълняла булка; тук е сестра им на тримата братя
Ряпови – Сийка (Анастасия) – вдовица с четири поизрасли вече деца (тях ги
няма между нас), седи си и лекичко, от неудобство се усмихва; и в усмивката й откривам как трудно, но с достойнство носи товара на
собствената си орис.
...И внезапно си
помислих за моята дяволски изкусителна Re., слязох при колата си пред
ресторанта, извадих подаръка от багажника, върнах се горе; и ето ме, седя,
побутвам Ицо по лакътя: "Имам бойна задача! – Смигнахме си... Ей ти този супник и тези битови грънци са, нали знаеш!" – Крадешком, да не усетят другите, се
изнизах. В колата по пътя към къщи реших, че съм наистина, ама наистина адски щастлив с
моето проклето и страстно, и с опак нрав огън-момиче. Не съжалявам. Ресторантът бе препълен до тавана с народ; гледах гостите как играят ролите си на самоуверени мъже
и предизвикателни с прелестите си дами и млади госпожици. А възрастните... ами мен
възрастните съвсем не ме интересуваха; какво ли бихме си казали с тях в
такава ситуация! – любезности, реверанси, куртоазия и... толкоз.
Ай, как
пустинно изведнъж ми се видя това шумно, празнично
стълпотворение! Когато бях вече излязъл изпод душа, бях се изсушил
надве-натри и освежен като чисто нов, буквално казано – като новороден, се
пъхнах в леглото, тъкмо в този момент иззвъня телефонът. Обаждаше
се ядосана Re. да ми дръпне юздите, да ми се скара как може да й
се губя през последните няколко дни. Ето нещо, което силно ме интересува,
казах си.
Меди (Маселтоф***), жената
на приятеля от детство, е наполовина с еврейска кръв по линия на
баща си Бенцион. Бенцион си беше – и той както баща ми, завършен мълчаливец,
доколкото го познавах, и почина преди 16-17 години, ала еврейските му черти носят и
двамата му внука: Янко и Венцислав. Венцо е по-слънчевият от двамата; напомня
ми по лице графическия портрет на Франц Кафка от корицата на българското
издание "Роден съм да живея в самота". Сега е перспективен д-р по
стоматология, възпитаник на пловдивската елитна математическа
гимназия, с чувство за хумор, което ще рече готин, естествен. За разлика от брат си, когото подозирам, че в демонстрациите на
самолюбие прикрива някакъв комплекс.Май няма връзка между Венцо и Кафка, който занимава напоследък съзнанието ми, освен външната прилика. Художникът на графичния портрет предал усещането си за
излъчване от личността на гениалния австрийски евреин; но има и нещо, което ми
говори за еврейския ген, за шанса светът да разполага със
сюжетите, съхранени и пренесени до нас от евреите.
В тези
десет-дванайсетина години напоследък**, когато тук бурно преживяваме сгромолясването
на купища химери, когато все по-голямо множество уста шепнат, хленчат, вайкат
се, че сме изгубили смисъла на собствения си живот и загиваме, обречени сме,
направо нямало смисъл да се живее по-нататък... Та в тези години, струва ми се,
Случаят Кафка е вик какво може да сполети човека, изгубил вяра и надежда, та да
успява някак да преодолява потреса си, погрома над досегашната ценностна система у
нас. Слушам бъбривите оплаквачки с отвращение, защото – колкото и
вярно да говорят – посягат към онази част от душата, която при никакви
обстоятелства не бива да коленичи, да се снишава и пълзи. Случайно може би съм
кръстил щерките си Вера и Надя; Вяра и Надежда са ми нужни, за да не хвана и аз да се чувствам кал, тлен, обречена да умре.
"Нормално,
докторе!" – отговаряше, събрал последните си сили, баща ми.
Това, което ни се случва днес, се е случвало и на други преди нас; нормално е,
значи, да се случва от време на време Злото, разрушението да надделява. Но нима
с това се изчерпва всичко, което имаме да направим?
Фрагмент от
писмо на 21-годишния Кафка, определящ ролята на книгата, т.е. на обмисленото слово,
именно в такива трудни периоди. "...Добре е, когато в съвестта зейват
дълбоки рани, защото така тя става по-чувствителна към всяко докосване. Изобщо,
мисля, че човек би трябвало да чете само такива книги, които хапят и бодат. Ако
книгата, която четем, не ни събужда като удар с юмрук по главата, за какво да я
четем? За да ни направи щастливи ли (...)?! Господи, та ние бихме могли да сме
щастливи и ако нямахме книги; а такива книги, които да ни ощастливяват, бихме
могли в краен случай и сами да си ги пишем. Обаче имаме нужда от книги, които
да ни въздействат като нещастие, от което много силно ни боли, като смъртта на
някого, когото сме обичали повече от себе си, като прокуждане вдън горите,
далеч от всички хора, като самоубийство; книгата трябва да е брадва за
заледеното море у нас." Ако не събужда, ако не вдига на всеоръжие всичката
ни съвест и достойнство, какъв смисъл тогава има да ни се случва, да ни се
струпва върху кратуните толкова мерзост в тази наша България! И нищо не иде
случайно. Доста сме поживели глухи и слепи, като нация, дошъл е ред да
преосмислим и оценим преди всичко собственото си място и роля в собствения си живот.
Четох преди
час-два гробищната статия на Марин Халачев, известен тук като писател – статия,
печатана в един от последните броеве на снобското вестниче "Български
писател", прогърмяха и срещу мен апокалиптичните му прогнози –
"Обречени сме да загинем. България ще изчезне от света. Да помислим кому
да завещаем поне спомените от миналото на този народ, историческите ни паметници".
И прочие, и прочие все с този запев на черно отчаяние. Питам на масата – в
кафенето е и Емил Калъчев: Как с такива мисли в ума да уча моите ученици на
родолюбие, увереност, национално достойнство! Страшно е не когато врагът е
силен и побеждава, страшното е, когато сами отвътре сме коленичили и сме
се предали. Този образ – нещастният хленчещ Марин Халачев, го боли много, но
как да му съчувствам! Такъв вид предателство е най-жалък; от него нататък
започват тарикатлъци, цинизъм, спасяване поединично. Ракова клетка, която – превърне ли се в метастаза, действително е в състояние да ни погуби като народ и държава. Когато организмът престане да се
съпротивява, престане да повишава температурата си, престанат ли у него
гърчовете, световъртежът, трескавото бълнуване и мятане, тогава настъпва особено затишие – температурата пада, съзнанието изключва, болният вече не се мъчи,
лежи притихнал, кротък – един полека гаснещ труп...Защо така лесно ни отписват, Боже мой!
Завчера, като
танцуваха някакъв специално обявен в чест на родителите на младоженеца танц,
докато обикаляха в кръг дансинга на втория етаж на онзи изискан ресторант под
насочените насреща им прожектори и благосклонните възторжени очи на празничната
публика – публика, в най-условния смисъл, разбира се; защото, строго
погледнато, всички тук бяхме и актьори, и публика... та като
гледах как приятелят Ряпов, с дълбоки прикляквания и гмуркащи се движения от
кръста нагоре наляво и надясно, въодушевен, чак по циркаджийски смешно
се кърши с Меди в, да го нарека – буен и страстен танц, танго д`аморе може би!
– сърцето ми конвулсивно потръпна: почувствах жал, мъчно ми стана за него, не
знам защо. И май това беше причината бързичко да отплувам от цялата
пищна менажерия. Но той беше щастлив – женеше по-малкия си син, всъщност, у
мен вероятно нещо не е наред.
Жена му не го познава така добре, както аз го познавам. За миг ми се стори,
че не аз, а той е самотен; доплака ми се за него – не точно за сегашния
му вид и статут на големия господин шеф на поне две хиляди работници, трети или
втори по ранг в управата на някакъв комбинат, а за някогашния хлапак у него
ми се сви сърцето. Целия ден преди да се появя на това празненство, бях си
припомнял как живяхме години наред като хлапаци, юноши и млади мъже. Обсъждали
сме какво ли не, но откакто той се ожени, откакто по-късно и аз се ожених, създадохме семейство, дом и дечурлига... животът ни дръпна в разни посоки, а
детството остана зад хребета на други пътища, влияния – при мен с моите
многообразни връзки с жени, например, за разлика от него. За този вид самота
детското приятелство най-добре помни. И се питам: защо по празнични поводи
толкова остро усещам тази библейска самотност под небесата, откъдето Някой е
вперил очи върху всеки от нас?
Опитвам да запазя спокойствие при вида на връхлитащото време. Разбирам до каква
степен присъствието на сексуалното
предизвикателство "жена"... ми е нишка към детското очарование от
живота. Пред жестокостта мога без особени проблеми да запазя хладнокръвие; нежността обаче ни превзема отвътре.
Пловдив – столица на културата, Европа 2019
Plovdiv, 28-30 apr. 2001 – edited by 17 maj 2019
Илюстрации:
- Геният Франц Кафка;
- Баща ми като млад.
___
* Пълният текст е в
посочения брой на вестника. Първата му страница наред с първа страница на брой
1. от 19 май 1990 г. се оказаха единствени от нашите български вестници сред
първите лястовици на опозиционния печат в СССР. Вестник "Демократическо
знаме" – орган на първата Демократическа партия след 10 ноември 1989 г. в
България, бе показан в едър план на цялата първа страница на руски вестник,
разпространяван в милионен тираж, препечатван допълнително в Атина, Будапеща,
Кьолн, Лондон, Милано, Москва, Париж, Талин – "Московские новости",
броя от 19 август 1990 г., по-късно – и в броя на руския седмичник от 23 дек.
с.г.
** Когато е писан първоначалният текст. *** От евр. "Блага вест", бел.м., tisss.
Нищо даром се не получава. Изкусителна тръпка е, когато предлагат да ни купят. Ужасно е никой да не се интересува от теб, да живееш еднообразно, без авантюри. Когато търсят близостта, присъствието ни в някой чужд живот, какво наистина ги вълнува повече – нас самите (душа, тяло) или собственият им егоизъм? И да питаш, няма да кажат; остава сам да си отговориш. Съседки приятелки... Израсли от деца заедно, заедно момували; едната се омъжва и живее щастливо: съпругът й – шеф на културния дом в градчето, уважавана личност, обаятелен мъж. Имат момиче, и момичето им израства обградено от слънчева домашна атмосфера. Грижат се за щерката не само родителите, но и съседката, която независимо че е знойна, желана от много мъже жена, не личи да се терзае, че останала сама в живота. Затова пък постоянно е у приятелката си – шетат, заедно посрещат и изпращат милия съпруг.
Тази идилия се точи години. Мир и съгласие царят в този дом. Щерката, студентка вече, от един момент нататък започва да се досеща, че приятелката на майка й има любовен роман с татенцето, с шефа на културния фронт. По незабележими на пръв поглед нещица – погледи, шегички, особен трепет в компанията, момичето открива, че и баща й хич не е безразличен и под повърхността на женското сътрудничество живее фактически с две жени, с две жени дели леглото. "Знаеш ли – каза ми, – най-странна все пак ми е реакцията на мама. Виждам, обича тате, но защо не ревнува? Тази любов е пред очите й, а мама е спокойна, дори като че ли благосклонно се отнася към двамата. В почивните дни те излизат да се разхождат, а мама отива на село при своите.”
Спомням си
нещо, разказано преди много време, и се питам: този мъж с коя от двете жени е
всъщност? Дъщерята, силно привързана към тате, завърши така своята история:
"Жал ми е за мамината приятелка леля Данче". Кой греши? Или всеки е прав за
себе си!В психологията на обичащия
може би е примирението да допусне човекът му да е щастлив на всяка
цена. Като е свободен да избира с кого да бъде, защо непременно с теб трябва да е?!Има тук
изкусителна тръпка. Преди да "познае" Адам, Ева вече се е любила с Дявола.
Дяволът я подмамва към екстаза на плътските страсти. Иначе двамата с нейния мил глинен Адам биха си живели безметежно като брат и сестра в Едемската градина.
Когато Дяволът я научава да ловува, тя става жена в основния смисъл на
думата. Оръжие, което не влиза в употреба, ръждясва, губи стойност, става ти бреме, мотае ти се в краката, спъва те. Е!? За какво ти го е връчила Природата
това нещо?
Кога
събуждаме страстта у себе си? Когато се въртим еднообразно в делничното, или когато
прескачаме телените заграждения на забраните и правилата?! Онова, което се
повтаря, без да се обновява, омръзва. А каква тръпка е да проникваш в нечии чужди пространства, да се усетиш ловец, завоевател, пиратска бригантина, опънала платната си в открития океан от страсти! Онази съпруга може би по този
начин съхранява у себе си любовта към себе си – като позволява... и дори
като се отстранява от хоризонта, докато любимият преживява
страстта си по друга жена. Голяма е опасността да го изгуби, а не е ли по-достойно тъй да приеме нещата: че свещено е правото на избор
със съответните гроздове от задължения и тегоби. Който изпитва истинска любов, дори страдайки, ще отстъпи, ще си замине на село или където и
да е... за да не пречи. Никой не може да ни унижи по-болезнено от нас
самите. В самоунижението освен ревност в търчане подир любимия
виждам края на всяка любов.
Завоевателният
рефлекс понякога се изразява в чудни неща у влюбената... Понеже мъжът, когото
горещо обичала, изгубил интерес към нея, Благовеста К., интелигентно, артистично,
дяволито, отракано момиче, чрез най-близкия му приятел урежда парти за трима в
апартамента си. Пред безразличния любим изкушава приятеля му да се любят. Наранен
и замаян от алкохола, скучаещият наблюдател внезапно е обзет от дива ревност. И
тя се люби и с двамата. Луда работа! Е, и какво стана? – питам я. "Ами какво да стане! –
гледа ме лъчезарна хитрушата. – Глупакът му с глупак, като залепна за мен...
Леле-е! Върви ми по петите, във врата ми диша. И в тоалетната да вляза, седи на стража отпред, пази някой да не ми налети. Та взех да умувам
тези дни как да се куртулисам от него."*
* * *
В просъница,
събуждайки се, в ушите ми звучи акустична китара, дрезгав баритон ръмжи нещо в
стил кънтри. И ей тези думи...
Богатите... а-ах, богатите!
Защо им са пари на
богатите,
ако не за да дават на
бедните!
Богатите... а-ах, богатите!
Богатите правят пари,
бедните правят дългове и
деца.
Богатите... а-ах, богатите!
Защо им е бизнес на
богатите,
ако не за да раздават на
бедните,
ако не за да дават на
талантливите,
които движат света с таланта
си
и правят изкуство, и правят
деца –
просто защото сме тук от
любов.
Богатите... а-ах, богатите!
Вагабонти са те, грешни са
те!
Ала Господ така е решил –
да ги
отрупва с пари, с пари,
за да
помагат на бедните,
бедните да
си раждат децата,
да ги
хранят и обличат,
талантливите да правят изкуство –
и тъй да
се радва светът.
Богатите... а-ах, богатите!
Колко скучно е да си богат,
да си харчиш сам паричките,
да си
носиш модните дрешки,
лъскавите
дрънкулки да си носиш
и да те
гони безсъние,
че никому
не си помогнал!
Богатите... а-ах, богатите!
Боже, кажи им защо са на
този свят,
кажи им – Теб ще Те чуят! –
кажи им,
за да прогледнат,
защото ми
е жал за тях,
защото ми
е жал за тях.
Колко
лесно изглежда печеленето на пари, мисля си, едва излязъл от света на сънищата,
почти между Наяве и Наужким! Малко усилие – и стиховете,
ръкописите ми, мелодиите, които звучат у мен, картините, които рисувам в
илюзиите си, ще се превърнат в реалност. Щастлив съм, ако мога да направя малко
по-щастлив един или много хора, но нещо пречи. Защото светът ни не е никак зле устроен.
Не е прав поетът Вапцаров**, ама хич не е прав,
но някой трябва да запали свещта, кандилото си, да тръгне да разнася
възхищение към Сътворението, към великата радост да раждаш и отглеждаш деца, песни, стихове, мелодии, картини. Мога ли да запаля свещ, кандило, двехилядигодишен вълшебен фенер
– питам се. Омръзна ми да се ограничавам. Омръзна ми тази черупка, тази коруба на
костенурка. Построил съм кула до небето, и не за себе си, а за
този глас от низините, който трябва да бъде чут най-после.
Не мога да правя
тънки сметки; друга ми е мисията; защо да се преструвам на какъвто не съм!
Къде са онези, дето ще разгонят стражата и ще се опитат да ме погледнат
любопитно като странна птица, която говори странни неща, от които по-ведро
изглежда животът? Съобщавам тези работи не от себе си; някой друг
говори. Настройвам си таланта от тридесет години и повече, опъвам до скъсване в
самота тези тънки струни – за да звучат по-ясно, по-чисто. Ювелирите така в
течение на дълго време шлифоват парченцето диамант – за да се кичат с хубостта
му ли?! Ако глупците смятат това за самолюбуване и възгордяване, аз ли не зная
какво е това и какви усилия ти струва участта да живееш с тази
дарба? Очакват да молиш: Дайте възможност, помогнете! Но така бъбри
отчаяният, а аз не съм отчаян. Жал ми е, че толкова нелепо подреждат живота си.
Да коленича може би, да пропълзя, ръце да протягам за милостиня – не себе си,
тях бих унижил, ако постъпя тъй. Не искам да унижавам. Семето зрее; и не е
обикновено семе, а енергия за добро. И знам, че не съм единствен, но кой ни
знае! Тълпите се заплесват по шарении и дрънкулки, в кукерски плашила са им
очите. Предвкусват нещо приятно, а получават лъскави опаковки на празни работи.
Нещо се кълби,
бунтува се у мен, едвам удържам напиращите с пръхтящи ноздри и тръпнещи
мускулести тела препускащи коне. Ако не проявят усилие да разберат какво имам
предвид, какво повече да сторя. Каквото ми е заръчано изпълнявам го и нямам
намерение да спирам. А своето не съм престанал да върша, и тази съдба би
трябвало да ми е достатъчна да съм спокоен. Но не съм спокоен – грижа ми е, че
семето сякаш само върху камъни и суха угар съм хвърлял. Няма самота, по-открита
към задаващото се на хоризонта ново. От десетина дни чета писмата на Франц
Кафка***, а не успявам да се изплъзна от тягостното усещане, че преживявам версия на
личния си живот. Смалявайки се, Кафка се справя някак с личната драма, присъща
за човек, виждащ арматурата, скелета на живота и света. При мен това понякога избива в придаване на тежест върху собствения ми доста незначителен,
обективно погледнато, стил на живеене. Случвали са ми се обаче почти същите събития в личен
план; да речем, бягството от женитба в далечния юли на 1972 г., съденето, само че не
както при Кафка – в луксозен хотел обкръжен от близки, опитващи се да го разберат,
а в съдебна зала насред Балчик, пред настръхнали хора, стекли се да ме видят унижен,
наказан, че не съм пожелал да се женя. Това, впрочем, е само начало на низ аналогии. Същата
неспособност да се интересувам за друго повече от писането. Самообреченост, подчиняваща
денонощния цикъл преди всичко на писането, на размишлението над всяка дреболия
наоколо. Същият вътрешен ад, който чат-пат избива с клокочене на повърхността.
Същата липса на склонност да се обвързвам с приятелства на битова основа. Само
дето Кафка е повече болезнено нежен, по-оголена рана, по-краен в
самоохулването, криво-ляво прикривайки могъщия онзи глас, изригващ от дълбините. И
това плаши! Затова чета твърде личните му послания с потреса на изправения
върху ръба на клокочещ кратер. Той е предизвикателен и неприятен в нежността, в
страха да не бъде окован, да не му се наложи да отстъпва пред когото и да било,
представяйки се жалък и нищожен, и тъй – изхлузвайки се от обичайните клопки,
които отклоняват и разпиляват всеки способен автор встрани от основното в
собствения му живот.
Такъв
респект към този евреин, че дори не посягам да пооправя правописните
коректорски грешки в отпечатания на български превод! Но и не казвам, че ми е
симпатичен; пресметливостта, еврейското у него, ме държи на почетно разстояние.
Боже мой, та той е пресметлив дори в любовта към някоя си Фелице****, в егоизма си да я направи придатък на творчеството, колкото и гениално да
е то! Такъв грях не се прощава с махване с ръка – не заради конкретната
дългокоса Евина щерка, а заради Любовта не се прощават такъв род
пренебрежения. Могат ли Любов и Дарба да се взират подозрително насрещу
си? Може и да не съм прав за Франц Кафка. Ето възможност сам да се защити, цитат от
книгата. Стр.
196 от цит.съч.: "Аз те обичах, когато беше естествена; и само когато проявяваше враждебност
към работата ми, се плашех от теб. Понеже те обичах толкова много, не бих могъл
да ти сторя нищо друго, освен да ти помогна да се съхраниш такава, каквато си.
Все пак това не отговаря напълно на истината, беше и заплашвана, но нима не
желаеше да бъдеш заплашвана? Никога? Съвсем никак?" Цитираният пасаж е от писмо до Фелице. Пише "Аз те обичах",
"понеже те обичах толкова много" – думи-думи, просто думи! Но ето
нещо, под което бих се подписал. Стр.209, цит.съч.: "Известно ли ти е? Вървяла ли си някога сама надалече? За такова нещо
са нужни значителен брой минали неволи, а и много щастие. Помня, че като хлапак
често бях сам, но по-скоро по принуда – много рядко щастливо и волно. Сега
обаче бързам към усамотението както водата бърза към морето".
Да не пропусна
– съдя, опитвам да преценя 29-33-годишен чиновник от 1912-16 г. и отношението
му към четири години по-младата му годеница; тези двамата са от заможни
семейства, с осигурен доход и строго установено място в йерархията на
предвоенна Австро-Унгария и Германия. Шетането му назад-напред из Европа, из
луксозните й местенца Карлсбад, Мариенбад, Швейцария, Италия и прочие, е нещо,
което се приема за естествено. Фонът на цялата му лична драма няма нищо общо с
невежествената простотия и ограниченията, на които имам удоволствието да се
любувам от раждането си до днес в лицемерния мой роден Пловдив с неговото
византийско коварство към собствените му рожби. И все пак... И все пак!Европо! Не те ли плашат очите ни? Толкова предвзетост на едно място,
колкото в онзи лекомислен период, предшестващ две разрушителни световни войни! И толкова аристократична разнеженост!
Едни и същи фрази, изречени от различни човеци,
излъчват различен подтекст. Кафкианският подтекст няма нищо общо с подтекста, който
влагаме ние тук, на Балканите. Строго погледнато, как да приема за аристократ, във
високия смисъл на понятието, вперилият се в шепа трохи, непрестанно измъчван
какво би спечелил, ако еди-що си би сторил или отстъпил някому! Психоанализата ми напомня броене и пресмятане на плюсове и минуси. Излиза, че общо взето сме по-широко скроени, по-доверчиви от скрупульозно придирчивите, охтичави от страх да не се
излъжат западноевропейци, макар Кафка да ми се явява образ по-скоро на
пресметливия амбулантен търговец, колкото и гениален да е. Дали имам затаена неприязън към гениалността? Но Кафка ме занимава като подход към всеки друг човек. Почнеш ли скрупольозно да се самоанализираш, какво друго ще откриеш
освен разочарования и комплекси!
Луксозните,
по мое мнение, кътчета на континента, които Кафка посещава или където пребивава
известно време: в Париж и Берлин (27-годишен); пътуване през лятото на 1911 г.
(28-годишен) – Цюрих, Милано, и пак Париж, във Ваймар (Йохан-Волфганг Гьоте)
през 1912 г.; престой в два швейцарски санаториума – в Юнгборн, планината Харц
(1912), и в Ерленбах край Цюрих (1911); пътуването му от Виена до Триест, с
параход от Триест до Венеция, оттам през Верона ("Ромео и Жулиета") и
Дезенсцано към Рива и Лаго ди Гарда (1913); пак в санаториум – Румбурк, Северна
Чехия (1915); командировка до Карлсбад и Мариенбад (1916)... И през следващите
години: Мюнхен, пътуване през Будапеща за Арад (1917), в Цюрау (1918), престой
в Меран, посещение във Виена (1920), декември 1920 г. в Татрите, Матлиари;
януари-февруари 1922 г. в Шпиндлеров млин (курортно селище в Чехия) и
т.н. Умира на 3 юни 1924 г., месец преди да навърши своите 41 години.
Напомня трескаво търсене на нещо, по-скоро – бягство оттук и оттам, без да
успее от себе си да избяга.
За мен, уседналия, вкопалия се в дома си наблюдател, тези лутаници, от една страна, изглеждат
празнични шествия на суетността, от друга – бягства на човек, изплашен до смърт
от ада в душата си... Защо ли след толкова красиви фрази – "ние, хората, би трябвало да се изправяме един
пред друг толкова почтително, толкова замислено, така любещо, като че ли стоим
пред портите на ада" (цит.съч., стр. 377), оставам със съмнение, че авторът се е
наслаждавал, любувал се е на нещастието си? "Как можеш да живееш с този ад
у себе си!" – възкликна някога, преди години разтерзана бившата ми
съпруга, майка на дъщерите ми. Бих запитал сега: Е, добре, говоренето за
собствения ти ад дали не е слабост, или още по-зле – вид отчаяна героическа
поза?
Часове преди
да издъхне в страшни мъки, баща ми (роденият на 22 юли 1922 г. в бедняшкия
занемарен градец Харманли) ми предаде последния си мълчалив урок в съответствие
с неговия стил; направи всичко възможно в онова ужасно състояние да не ни
притесни, нас, най-близките му хора на света. Отстраняваше ни лекичко от
страданието, извръщайки лицето си от нас, шепнейки през едва сдържани хлипове
"Майко! Майчице!..." А когато от време на време лекарят Иван Бошев –
42-годишен бохема, непукист, типичен пловдивски пич, който вече го бе отписал
от живота*****, надникваше през прозорчето откъм шофьорската кабина
бодро да попита: "Е-е, как е? Как е, бай Кириле?" – моят баща с
надебелял език и прогорено лице отговаряше възможно най-спокойно:
"Нормално, докторе! Няма проблеми, докторе".
Да казвам ли кого поставям по-високо – изнежения гениален Франц Кафка, или моя
неизвестен за света мълчалив дърводелец часове преди смъртта му! Имам толкова
величие като образ в твое лице, татко мой, че свят ми се завива.
Следва
Пловдив – столица на културата, Европа 2019
Plovdiv, 20-28 apr. 2001– edited by 16 maj 2019 Илюстрации: - Геният Франц Кафка (1883-1924); - Бачковски манастир, с баща ми.
–––
* На всеки петнайсетина минути – шест пъти! – джиесемчето й звънеше и усмихната, но с траурен глас тя обясняваше: "Не, мили! Нямам проблем, наоколо ми е чисто, спокойно. Нищо не ме заплашва. Намирам се еди къде си (спомена заведение в другия край на Пловдив), бъбрим си с колежка за... хемороиди".
** "Ех, лошо,/ ех, лошо/ светът е устроен!" – въздиша лирическият герой в поемката "Песен за човека" на Н. Й. Вапцаров.
*** Франц Кафка, "Роден съм да живея в самота", българско издание от 1981 г.
**** Felicite (фр.) Блаженство, върховно щастие.
***** Същият д-р Иван Бошев, син на известен професор по медицина, три месеца и нещо по-късно почина от оток в мозъка, след като паднал от табуретката, когато се качил да сменя изгорелия бушон. За нелепата му смърт сестра ми Ели говореше смахнато, че ето, клетвите й за нехайството и непукизма му спрямо баща ни, са се изпълнили. Бел.м., tisss.
.jpg)
.jpg)
.jpg)