ЗАВЕЩАНИЕ (1972) Продължение 8

ЗАВЕЩАНИЕ (1972)

ПродълПродължениежение

CIII

Човек от нежност е създал

и мъката, и любовта;

вземи от тях по равен дял,

ще бъде по-щастлив светът.

Не вярвам никак в радостта,

на гръмкия възторг сестра

и внучка на преходността;

край нея втриса ме от страх.

CIV

Животът ми е страшно скъп.

Не бих го хвърлил в пропастта

за подвиг или луд от скръб,

но бих го дал за Любовта.

Умрял бих с песен на уста

като с гнезда отрупан храст,

целуван от цветя, листа...
Наивен бих изглеждал аз.

БАЛАДА ЗА ЧУЧУЛИГАТА

В чудесен ден роди се, расна

със младите зелени храсти,

над теб небето беше пряспа

на любовта.

Че няма нищо по-прекрасно

от младостта.

Ах, този свят, голям и светъл,

ту тъжен, ту детински весел,

ту златен денем, ту надвечер

от страст пиян,

когато всяко крехко цвете

гори от свян.

За кротките стада лениви,

за шушнещите млади ниви,

за коня с разпиляна грива

в лудешки бяг,

за морската вълна пенлива

и онзи бряг,

за стъпващите кротко в здрача

жени с разпуснати забрадки,

за селянина с двете крави,

за твоя Юг

ти, чучулиго, що направи

за всичко тук?

В дъжда моравата растеше,

а цяла ти от студ трептеше,

но песента ти бе утеха

и Божи глас,

че ще се люшне утре тежък

пшеничен клас.

CV

От Ева още туй остава 

женички млади и със чар,

женища дърти, цели крави,

моми и девственици чак

пресичат тайно в нощен час

реката на страстта пенлива,

и не във ладия от чам,

а голи, неспокойни, живи.

CVI

Старицата, що кашля кърви,

в зъбите стиснала душа,

и тя си спомня своя първи

любовник, с който спа в ръжта

преди седемдесет лета...

 Но после има втори, трети...

 Забрава тях ги сполетя,

че първият най-силно свети.

CVII

Не се съмнявам, има доста

жени с непоклатима чест,

но и пресмятане най-просто

показва, че се губят тез

в море от грешници, а днес

от вчера се не различава -

изпрати ли амурът вест,

плътта тъй бързо се предава!

CVIII

Ех, сочни устни с дъх на пролет,

гърди свенливи и бедра,

потръпващи във зноен полет,

от нищо ли не ви е страх?

Горчив плод с хубава кора

бе всяка наша луда среща,

 това по себе си разбрах,

но премълчавам доста нещо.

БАЛАДА ЗА ЗЛОЧЕСТАТА ЛЮБОВ

Кое накара двете кардалини

да свият на черешата гнездо;

живяха си безгрижно цяла зима,

а щом е пролет, трябва ли им дом,

и ястребът във сенчестия дол

защо се гуши с ястребката сива,

омръзна ли им синият простор?

Любов с усмивка истината скрива.

Кое дарява с нежен лъх дървото

и нивата, в полето изкласила,

и погледа замъглен към живота,

кое те кара плах да шепнеш Мила!

Тя може да е Ева или Лила,

за другите шега, за теб е грижа,

за другите без чар, за теб всесилна?

Любов с усмивка истината скрива.

Кое в батака мъдрия завлече,

живял до снощи честно по Аврама,

та дом, жена и своя син отрече,

тук може безутешно да гадаем.

До бялата брада моминско рамо,

той крив ли е? Навярно тя е крива?

Събуждат спор не само тези двама.

Любов с усмивка истината скрива.

Кое накара с пудра да замазват

кокетни баби древните си бръчки?

За не една наоколо приказват

как с внуците по храстите се мъкне,

как устните с притворна нежност бърчи;

не знае, старостта се не изтрива,

на гробища вони и само тънко

любов с усмивка истината скрива.

Кое накара Жулиен* да стреля

в съпругата на онзи мъж без време;

сам виждаш, братко, в меката постеля

грехът измъчва всяка вярна Ема,

 отрова пие страстният Ромео

край своята възлюблена свенлива

и лягат голи всички Дулцинеи...

Любов с усмивка истината скрива.

А теб самия кой ветрец подгони

чак в Добруджа да стенеш и да пиеш,

по-сенчест дол и по-дебели клони

да търсиш от простора да се скриеш?

И питам, всъщност кой вълната плиска,

кое превръща грозното в красива,

виновни ли сме грешните, и мисля,

любов с усмивка истината скрива!

БАЛАДА ЗА СКИТНИКА

До Варна** тези дни прескочих

след много зъзнене във влака.

Очаквах, някой ще ме чака,

но не заварих никой там

и тръгнах сам в дрезгавината

да търся някой, който знае

това, което не познавам

и все пак малко нещо знам.

До Варна тези дни прескочих,

до всеки град на таз планета

пътувах с влак или ракета

и не заварих никой там.

Бе тиха декемврийска утрин

и всичко чуждо, непознато;

единствен ли съм бил, не зная,

че все пак малко нещо знам.

CIX

За София не съжалявам,

ни за моминския й чар;

на Пловдив който ял е хляба,

на снобите не става цар,

но Пловдив с векове по-стар,

е десет пъти по-достоен,

че не залага на комар

душите на децата свои.

CX

Останеш ли задълго в нея,

ще ходиш жалко влюбен ти

и пак любов не ще намериш,

а гробищата на мечти;

Животът шумен, всъщност тих,

сред парвенютата безброй

зад тапицирани врати

се крие не един "герой"

CXI

и не един безумно смел

пишурко с възрожденски лик,

той Добри Чинтулов е чел

и нещичко тук-там от ЛИК***;

пелинът тук е по-резлив,

бозата – с най-възвишен вкус,

а търтеите – нагли, зли,

не бръснат ум, но бръснат кум.

CXII

На тази София дарявам,

макар в усмивка срамежлива,

най-искрената си досада,

която мълчаливо криех;

знам, има друга, не креслива,

но тя от мен не се нуждае;

поети жежки в лека рима

в стил рококо ще я изваят.

CXIII

Тук четири години светли

прошумоляха със крила

в аудитории неприветни,

сред банки, мазани със лак;

градчета скучни и села,

изпратили потомци крехки,

във София крещяха с глас

под пластове от модни дрехи.

CXIV

Парола Търси се! е вик

от Диоген до нас довлечен****,

изрича се с измъчен вид

и дебне се с очи Човека,

Купон, Момиче и Пътека,

Таван или Мазе, Котлон,

Кафенце и Колет далечен,

Приятел и Магнетофон.

CXV

А срещу Търси се обяви:

"таванска ниша за студент",

"под наем записки, пиано",

"носачи търсим на процент",

"статисти с весело лище",

"чистачи на помийна яма",

"коректор в печатарски цех",

"пазачи нощни търсим двама".

CXVI

Хей, весело студентско племе,

умирам аз, живееш ти,

работиш нощем, дремеш денем,

на лекции измисляш стих,

по улиците във мечти

унесено, пресичаш грешно...

Обичам те! Завиждам ти,

макар да си ми малко смешно.

БАЛАДА ЗА МАСАТА

Косата ти е вече сива,

ти в миналото си отиваш

и кучето от студ се свива

под твоя стар стол,

а зад усмивката ти крива

дочувам глух стон

Как весело и тъжно тече

животът ти! И ти си вече

пред прага на един далечен

спокоен стар път,

че няма нищо, нищо вечно,

ни камък, ни пън.

Таз маса тук отдавна знае

на младостта ти всички знаци,

какво под името ти значи

сърцето без връх

и че носил си нявга знаме

и в боя бе пръв.

Тя помни чашите със вино,

китарата на някой Дино

и панделките светлосини

край трепкаща свещ...

Че случва се подир години

да спомниш лик свеж.

Тук сядаше със свойта мила

и удряше със всичка сила

по масата с юмрука жилест,

а днес си тъй слаб,

че да разчупиш си безсилен

парчето чер хляб.

И тук зачена синовете,

под таз икона, дето свети

за Вярата от памтивека,

но крехки са те,

щом сбогом с масата си взеха

и даже със теб.

Не се сърди, не им прощавай!

Ти ще си тръгнеш, те остават,

от масата ти ще направят

един стар ковчег

и всеки дълго ще заравя

мъката по теб.

Но ти напролет ще израснеш

и ще напъпи твойта маса

край глух и с корени обрасъл

спокоен стар път

и някой ще бере цветята

от твоята плът.

Следва

Пловдив – столица на културата, Европа 2019

Plovdiv, edited by 9 jan. 2019

___

* Алюзии от световната литературна класика, в която ние, затънали до уши, си биехме майтап с образи и сюжети.

** В онези години Варна зиме бе отвратителен град, особено около жп-гарата.

*** Някогашно издание на БТА.

**** Около мензата на Софийския университет бе стълпотворение от гладни и безпарични провинциалисти, разменяше се всякаква информация и бе място за делови и любовни срещи; а като се налапаш, леле, че блажено състояние точно там, на изхода на Университета! 

***** Баладата е писана в с. Тригорци на 20 км. от Балчик, посветена е на Петър Ненов Петров (1917-1984), който на четири очи две години преди да издъхне, се притесняваше след смъртта зетят Гавраил и двете му дъщери да не разпродадат къщата и двора, буквално ме заклеваше: "Джорьо, гледай да не обърнат в пари къщата и двора. Къщата и двора на всяка цена да им останат". Бел.м., tisss.

ШИПКОВИЯ ХРАСТ, ПОД КОЙТО СЕ ЦЕЛУВАХМЕ

ШИПКОВИЯ ХРАСТ, ПОД КОЙТО СЕ ЦЕЛУВАХМЕ

От шипковия храст, със сняг загърнат
сред трепета на утринния мраз,
със сто оченца шипката надзърта,
от теб кога целуван бил съм аз.

Макар пак януари, там ги няма
веселието, любовната ти страст
и може би е малко странно,
пияният май бил съм само аз.

Не знам това дали ще те нервира,
но сбогом взел съм си не оттогаз,
че случва се и дълго да умира
след чужда смърт единият от нас.

Изпърха сипка, сух снежец се сипне –
оттам отдавна не минавам аз,
ала небе докато гледат ми очите,
ще помня теб и шипковия храст.

Пловдив – столица на културата, Европа 2019

Plovdiv, 30 jan.2010 – edited by 8 jan. 2019

ЗАВЕЩАНИЕ (1972) Продължение 7

ЗАВЕЩАНИЕ (1972)

Продължение

ДEЦА ИГРАЯТ В ГРОБИЩЕТО

Аз още помня как

накрая на града

растеше в дъжд и сняг

зелената трева.

Замръквахме в игри

с разтупкани сърца

сред смях или сълзи

в зелената трева.

Аз още помня как

под храсти и цветя

бе кът на любовта

зелената трева.

Запътил се натам
в най-тъжния си ден
зелената трева,
усещам, никне в мен.

XCVII

Боже, не живях ли кратко
сред приятели добри,
омагьосан с вино сладко
и с момичета в игри?
За какво ли съм ти крив,
та за мен не се досещаш,
нито почест, ни пари...
Зъзне тялото ми грешно.

XCVIII

Марио, Папаза, Ицо*–
о, мъдри рошави глави,
къде сте вие! Като пилци
се пръснахте на вси страни,
последният ми час звъни,
а вас ви няма, гладни, смели.

Ще пукна тук с отчаян вид,
и пак не мислите за мене.

XCIX

Звездите тук ми са свидетел,
че често споменавам с гняв
наивната ви добродетел,
и мисля, че в това съм прав.
Нахапал залъка корав
на всекидневието скромно,
изгубих онзи весел нрав,
но ми остана весел спомен.

C

На тях е носната ми кърпа,
да трият подир мен сълзи
в носа си с пръсти да не бъркат,
когато грижа изпълзи.
Папаза по е мързелив,
затуй моме му пожелавам
от сой богат, с език резлив.
Той друго и не заслужава!

CI

На Марио пък е онази
протрита риза с черна роза;
от дърти дами да я пази
и сам с лъжи да се не трови!
На Ицо нищо не оставям,
че зная, няма да се блъска
и кариера ще направи
на бай Радой с добрите връзки.

CII

За тез и други неспокойни
деца на улицата строга –
коварни, гладни, непокорни,
готови да кълнат и бога,
не ще развалям тук облога
и с морен жест ще призова,
надигнал се едва от гроба:
Четете мъдрите слова!

БАЛАДА ЗА НЕСРЕТНИЦИТЕ

Щом нуждата те спипа яко
без кьорав лев и без купон
и не откриеш цицка с мляко,
ни щедър някой биберон,
досаден става всеки тон
на стилните ти маниери...
Но спазвай мъдрия закон,
и все пак изход ще намериш.

От студ щом зъбите ти тракат
напук на вехтия балтон,
напук на светещия в мрака
на стаичката ти котлон,
спомни си: въглища, вагон;
с лопатата не ще трепериш,
ще смъкнеш честно някой тон**
и все пак изход ще намериш.

Щом някога и с двата крака
се хлъзнеш по коварен склон,
оплел конците като сврака,
оплаквай дните си със стон,
не чакай поздрав, ни поклон;
прости се с подлите химери –
признай си всичко като поп,
и все пак изход ще намериш.

Единствено от смърт и гроб
не ще откриеш изход верен,
но днес си силен като кон,
та запази добрия тон
и все пак изход ще намериш.

Следва

 Пловдив – столица на културата, Европа 2019

Plovdiv, edited by 8 jan. 2019

___

* Бяхме ехидничеща почти бохемска компания от бедни студенти: Марио (Марин Маринов от Сливен), Папаза (Димитър Папазов от Ямбол), Ицо (Христо Джелепов от Ивайловград) и мое сиятелство (от Пловдив), който поработваше на хонорар из столичните вестници. Трийсетинагодишният Марио се наемаше за асистент-режисьор в Киноцентъра на Витоша и "преживяше" любовен роман с възрастна около 55-годишна дама, професор, при която по-късно защитавах дипломната си работа, събирахме стотинки, за да се яви на срещата с професорката, понесъл букетче алени карамфили и да я заведе на представление в учебния театър на ВИТИЗ с изкрънканите дявол знае откъде два билета гратис. Папаза като пчеличка трудолюбиво бе събрал в халваджийско тефтерче имената, навиците, капризите и телефонните номера на три дузини богаташки щерки, които учеха в университета, заделяше си парици да отведе в що-годе сносен ресторант някое от тези кокетни момичета с цел евентуално да се върже изгодно за парите и властта на генерала, министъра, партийния княз или който там се случи да стане евентуалният му тъст, на булката татенцето й, оладжак, както казват турците. Ицо денонощно бленуваше да стане един ден кинорежисьор от световна класа и в огромен тефтер с твърди корици вече беше нахвърлял първите наброски за бъдещия си сценарий, успял беше да се свърже с Радой Ралин, даже да се сприятели с него. Между нас се размотаваше по софийските улици и един изключителен свенливец, чието име ми се губи, май Митко се казваше, едничък студент на световно светило от сферата на ядрената физика, та го бъзикахме ние нашичкия свенливец: "Братче, ако руският ти професор вземе, та пукне, оставаш единственият на света, дето ви ги разбира тия мътни работи; няма ли да ти е кофти, че ще си като Петкан без Робинзон Крузо на пустия остров?"

** Останеха ли без пари, някои от нас търчаха да ринат въглища от вагоните на Подуенската товарна гара. 
БЕЛЕЖКА: На снимката долу е Славка, студентка от Пазарджик, последната от авантюрите ми в онази София на есента през 1971 г. Бел.м., tisss.