МРЪСНИ ДНИ

МРЪСНИ ДНИ*

    21.12.2004.

  Втори ден подир Игнажден, от т.нар."мръсни" или "бесовски" дни преди Бъдни вечер; според народното поверие, наоколо витаят лошите духове и злите сили. Без да съм религиозен, откривам християнската философия по-възвишена сред претенциозните невежество, озлобление, алчност. Не, не съм досега и няма да се кръстя пред олтар, свещ, икона; и не защото не съм религиозен, а защото това е външен знак, но пък съм вярващ, вярвам в Доброто, особено като виждам духовен невежа, който се бие в гърдите и повтаря: аз съм философ-психолог, аз съм Сократ, аз съм Исус Христос и Достоевски на днешното време, аз съм новатор, демократ и хуманист.

  Но как ли да обясня на моите дванадесетокласнички (19 девойчета), че между властници и учител противостоенето е открай време? Искат от мен високи оценки, а смятат, че със записване на това, що им казвам по Роден език и Литература, се изчерпва ученето им. Към света и помежду си, меко казано, никак не са за пример. Домашно възпитание им липсва, но и какво ли добро са видели досега извън дома, какво ли по-гръмко заявено освен наглост и простотия! А то си е фронт между Духовност и гавра с Десетте Божи заповеди у нас, в България. 

  Усещам се понякога островче в океан от помия, случаен минувач край магазин с лъскави пластмасови дрънкулки. Понякога, казвам, не винаги! Не са редки просветленията у тези чудесни инак, сантиментално уязвими душици Катя, Елена, Ширин, Милена; защо обаче така назлобяваха срещу самото учене. Не можеш насила да си им Учител. То е като любовта. Ако не те разбират и не те следват, когато сам се опитваш да им разкажеш за разликата между добро и зло, най-нормалното е да те гледат с празни очи: и теб, и претенцията ти, че си нещо повече от възгордял се самозванец и невежа – при това дипломиран невежа, което е най-неприятната версия на наглото невежество. 

  Вчера първият от двата ми учебни часа в този XII клас мина да слушам учениците как се дърлят помежду си, да ги успокоявам, да си изясняваме какво общо има Паисиевото "О неразумни и юроде" и "Българино, знай своя род и език" с онези техни кремчета, мазилца, гримчета, аксесоари от тенеке и фалшиво злато, дрешки, прически, както и със заетия от глезли в родната ни естрада див непукизъм. Що да им река! Прекръстеният Азис ги очаровал с песните, костюмите, циркаджилъците си – икона на непукизма, с успехите си по света, в топ-класация на ЕмТиВи бил, научавам го от тях. Надупилият се срещу лобното място на Апостола Левски сладкопоен Азис от онзи огромен цветен афиш насред София им лежи на сърце. 

  Мога и да отстъпя, но как да приема отвращението към Училището! Кога от любознателни дечица са станали варвари в храма? – питам себе си, не питам тях. Тези български момичета са обект на пошлостта. Пошлостта в царствени одежди шества из моята мила България вече толкова време! И как ли горките да възприемат любовта за висша духовност, за отношение към света, а не като бяс за консумиране, това ми е проблемът.  

  Горчиви дни, мръсни дни на притеснение.
   

   28.12.2004.

  Рефлексът за писане, т.е. за сътворяване на свят от чувства, образи и размишления, е вроден не у всекиго, макар у всеки от нас да е заложена възможността да усеща духовни излъчвания. Сред осмокласниците имам три ученички, които ми представиха стихчета; от тях едната, според мен, е талант, на който му предстои да се развие. А съпоставянето между лъже-твореца и човека с талант ми вади очите.  Странно наглед, у т.нар. "поетеси" – набедени за поетеси от колегите, но без дарба, според мен, прави впечатление добре подредената форма, зад която обидно лъщи скучно съдържание. У талантливия съдържанието по-често пренебрегва формата, понякога текстът; текстът му, погледнат отгоре-отгоре, даже и не напомня стихотворение, но атмосферата му е интензивна, вълнува – лицето, характерът, неявните затаени очаквания на автора откривам, каквото и на повърхността да не казват думите.  

  Сиви дни... Занимавам се с текстообработващата програмка PageMaker 7.0 и не ми спори особено, едвам напредвам. Нарядко ми се мярва в ума: Можеш ли да си щастлив, когато мамиш първо света, неминуемо после и себе си? Страшно е да кажеш на некадърника, че е некадърник, но още по-жестоко е сам той да го открие. 

  Опитът да издам книга на мои разноски ми бе крайно нужен. Доста неща в текста – факти, образи на простовати българи и претенциозни политици, както и купища сюжети съм взел от реалността, описал съм ги така, както ги възприемаме ние, мнозинството българи, по-скоро: предугадил съм ги още преди да се доразвият като хищници. За политиците говоря. 

  

  17.01.2005.

  Нормалният човек е беден и самотен, защото съвестта и честта му са си у него; докато хищниците шетат на глутници, търсят кого да бастисат, да – жертва си търсят! Не открият ли кого да бастисат, ръфат се помежду си. 

   Аз жертва ли съм?

Пловдив – столица на културата, Европа 2019

Plovdiv, 2004/ 2005 – edited by 23 dec. 2018

–––

* http://videlei.com/articles/details/mrasnite-dni-ot-koleda-do-yordanovden/312

Ars Poetica – ЛЮБОВТА И СВОБОДАТА

ЛЮБОВТА И СВОБОДАТА

Най-хубавото на земята

са любовта и свободата.

За любовта не ми е жал –

достатъчно съм преживял,

и любил, и целувал устни –
и вкусни, и не толкоз вкусни,

на чужди сватби ял и пил

и с много мъртви се простил.

Ала не мога на земята

без свежестта на свободата.

От мен отиде ли си тя,

нима живот ще е това!

Пловдив – столица на културата, Европа 2019

Plovdiv, 31 jan. 1992 – edited by 22 dec. 2018

Публицистика – ЩО Е ПОЕЗИЯ, АЛЬОУ ХЕНРИ!

   Днес гаврата с писаното слово, особено кога става дума за поезия, е на почит. Не само Божана Апостолова – пишман-поетесса, е в киреча по това що е лирика, поне това да се каже на глас, пък макар и само във фейсбук! Лауреатите на всякакъв род лит. награди за поезия у нас явно ги избират според идиотския напън да се пише не само неграмотно, но и затлачено, и замотано като кучешки черва. Тъжното е, че за ходатаи на претенциозните ребуси, кой знае защо (впрочем, знае се и се отнася не до вкус и естетика) наемат по-известни автори и титулувани професионални критици. Тъй че в случая с великия кичмен Лорд Бул* – син на гетото Токайто в Пазарджик и авер, по думите му, на Нейно величество кралицата на Великобритания, хич не е случаен персонаж в някакъв конкурс за стихове в т.нар. Столица на културата за 2019 г. Този род шоута служат за оправдание на едни пари за персони с особен статут в днешното Българско общество. Понеже на изкуството поначало и невежият, и снобът гледат като на мътна работа, само известният автор или спец с академична титла може да разкодира и оцени поетическите напъни. Виж кои са жури във въпросния конкурс.

ЩО Е ПОЕЗИЯ,

АЛЬОУ ХЕНРИ!

  Някога поетът Валери Петров (1920-2014) сълзливо се оплака, че докато кротко плажуващите около него блажено се изтягали върху жежкия пясък, намирайки се сред тях на варненския плаж, горкият поет си измъчвал ума в търсенето на метафори на какво му мязало морето. Така че и известните поети понякога шегички си бият, себе си иронизират, ебават се, казано на хъшлашки жаргон от бедняшките махали на Пловдив от моето детство. 

  Очевидно настанаха пищни чалгаджийски лирически времена поетите да се затворят в онзи свой прочут замък от слонова кост с ветреещи се над островърхите им стражеви кули като прани бабини гащи пъстри знамена и вимпели на честта. Споделеното от поета Валери Петров е човеколюбиво все пак казано в сподавени въздишки на застаряло сърце по изгубената девственост... въздишки, придружени от сълзи и хлипове по Дионисиеви пиршества и вакханалии. И то бе коленичене пред човешкото, пред олтара на бесове, някакъв опит за извисяване.

  Салваторе Куазимодо (1901-1968), например – с печал и възхита... 

                     Човек е сам върху сърцето на земята,

                     пронизан от едничък слънчев лъч:

                     и ненадейно пада вечерта.

  От друга страна, романтичният роман "Лолита" на Владимир Набоков (1899-1977) си позволяваше – кощунствено за занаятчиите в изкуството, изискано да представи педофилията във вид на платонична любов.

  И сега явно заничаме към задаващата се мода, когато Поезията дотам се завря в себе си, в своите потънали в паяжина ъгли и подземия, че на воля да се любува на гроздове презрели метафори, които сладки плодове само елитният, обзаведен с висока култура и вкус изискан тип би разбрал.

  Та питам, само питам, нищо лично – За кого твори поетът, Хенри? За огромната маса простосмъртни, които все пак ясно разбират какво им казва, или е средище на графомани за ограничен кръг тънки ценители на претенциозна конфекция?

  И за илюстрация на мои си лични пристрастия обръщам се към изкрещяното в автентичния му непринуден тон от клошаря-поет Чарлз Буковски (1920-1994) към стадото лит. говеда, изкрещяно с глас на автентичен алкохолик и тютюнджия:

   умирал съм твърде много пъти

   мислейки и чакайки, чакайки

   в една стая

   загледан в един напукан таван

   в очакване на телефона, писмо, почукване, звук

   подивявайки отвътре

            докато тя танцуваше с непознати в нощни клубове…

  Или, без тъй скъпите финтифлюшки и модни придихания, хладно обобщава:

     Хенри,

     нещата като че

     наистина нямат

     значение:

     останалото е просто

     нищожно количество

     болка и

     пулсиращи

     пишещи

     пръсти.

  По-леко смилаемо едва ли е изричано. Или може би Сафо (VІІ-VІ в.пр.Хр.):

             Някои казват: конницата, други: пехотата, трети:
             флотът е най-прекрасното нещо на тази земя.
             А аз ви казвам: най-прекрасно е това,
             което обичаме.

             И не е трудно да го обясниш на всекиго… 

   

  Графоманът – носител на наградата "Иван Николов" 

КОНФЕКЦИЯ НА ПОШЛОСТТА

  Творчески напъни на поета Балев (1968)*** 

РЕПЛИКА 2013 Август; да се случи нещо изведнъж е невъзможно (през останалото време – също). Пред президентството японските туристи, тези орхидеи сред дърветата на София, снимат като в снимка. Няма никой в жегата; дори отслабналото, мръсно знаме не разхлажда. Само двойка лястовици кръжат с истерия покрай фонтана, където се варят яйцата им – но това е стилистична грешка: малките са сигурно добре в гнездото, сигурно ги хранят и мухите бързо се стопяват в тях като снежинки. Заякват малките! – съвсем непроницаеми за скуката, за ропота, гнева: съвсем непроницаемо е всичко... Един човек в полусъзнание излиза от подлеза с тракийските останки, но си говори сам на себе си – на друг не казва.                                                       ***             Но тогава отново си спомням за теб             светът се превръща в мое тяло и чувство             предметите придобиват нравственост             дъждът се огъва във ветровитото огледало             и тогава столът до мен             става висша добродетел на дървесината си             а уискито трепти като червено листо в моята чаша             Аз не мога да понеса нищо без теб             тежестта на света ме сломява – Ти             си единственият начин нещата да бъдат             подредени по равно – както прахта             по крилете на пеперуда             Само така мога да вляза във всяка вещ             за да сияя с тържествената й структура             да видя дървото с прибрани криле             как мъти сърцето си бяло             Съвсем скоро нито една твоя черта             няма да остане в паметта ми             но обширното чувство за теб ще пасне точно със света             ще бъда цял и завършен             Тази сутрин видях двама влюбени в парка             гледаха кос който вади с клюн от земята             техните устни             но сега не виждам нищо скръбно в това това ме разсмива             защото същинската любов идва след любовта             сега светът придобива твоите признаци             и ние си принадлежим             аз минавам през Времето сам като дим             с разкъсаното си от вятъра тяло             и чувството че те губя с такъв размах             все повече             ме приближава до теб             а това не може             да се сравни             с нищо             друго****           ДВАЙСЕТ ВЕКА ПО-КЪСНО                3 пъти бях тъжен днес                (имат право древните: след полов акт човек скърби)                но взех студена вана току-що и изпреварвам забележката ти:                Да, разбира се, внимавам от твърде много чувства                да не загубя чувството за хумор                Но да оставим леките шеги: все пак отдавна                нямаш вест от мен                Тук заесенява                свлича се шумът на Сиракуза, укротен в листата                а голите дървета придават на пространството безпаметност                Каква умора                какъв сезон, придърпван тайно от подводното олово на рибарите                Но да оставим и пейзажа: за друго е писмото                Трябва да ти кажа истината: твоят ученик е лоен скръбльо                заряза всички упражнения, по цели дни не става от леглото                гледа тъпи филми, изнежва се с депресии                Как мразя този град, Анеций                (а няма друг според класиците)                и става още по-противен, че не откривам сили                да го видя другояче                Навсякъде амбиция, повтаряща се глупост, но го казвам                като извинение                Аз просто обвинявам другите                отричам другите от страх, униние, дребнавост                Например тази нощ сънувах                че лежа в уютна дупка, невидим за света                но изведнъж подплашен заек се укри при мен. Мръсният му заек                от благодарност ме целуна                а моята уста се сцепи от недоумение                Имах заешка уста! Събудих се с огромен херпес           и само от това беснях до обед                Но да оставим херпеса: за друго е писмото                искам да ти кажа, че напускам най-тържествено                стоическата школа                Не мога повече, не е за мен, прости ми                И понеже съм загубил вкус към плътски удоволствия (поне до утре)                и понеже ме мързи да проявя амбиция за нещо                аз ще живея с чужди подаяния, ще чакам най-смирено да умра                Единствената ми утеха е                да ме забравят бързо                а предвид хилядолетните човешки нрави: ще ме забравят още днес                това от теб съм го научил          КОЛАНЪТ НА БАЩА МИ              Само се пристягам: куфар-плът. Само се приготвям –              вдигам се на пръсти, изпъвам сухожилия: като чадър              от кожа се разтварям-и-затварям. Оглеждам се нагоре,              слушам самолет, изпълнен с ангели от камък. Говоря              развален латински... Силно се пристягам. С олющената              катарама (символ на съдбата ми) съм закопчан в нощта.              Сияя. От Теб за Теб сияя. И – като коси пред огледалото              си реша миглите от чувства... От години се пристягам.              Постоянно се тревожа от години. Ти се бавиш. А нали              е невъзможно да се е случило по пътя нещо, като самият              Ти си път? Много Те очаквам, но сега – преди да се              превърна в статуя, ще се разходя вън. Ще върна лекотата              си. И с възхищение ще гледам самолетите Ти: тези              прелитащи елхи, под светлините на които в Твое име се              събират хората... С едно движение ще се изгубя между хората;              и в постоянната възможност да се нараним ще Те потърся.                ПОНЕДЕЛНИК                        пуших. И                        се взирах цял следобед в езерото с бавни лилии                        при мен дойде един човек, продаде ми съмнителен часовник                        затова го подарих на свраките                 КРИТ                         Тя е почти на 40, 100, 9000, 8                         на съседната маса малко момиченце                         малка принцеса която си ляга върху много дюшеци                         много културни пластове                         но отново настръхва зърното отдолу                         мъх на майчиност има по китките                         обича дъвчащи сърца – и                         игри в телефона си                         Бих искал да блесна                         „Клишето                         е лабиринт без стени                         който поглъща милиони туристи годишно”                         но го казвам наум                         Тя би се изсмяла                         с развалени от времето зъби                         маранята над нея (на мазни квадрати)                         напомня за древна мозайка. Лъчът                         се пречупва през пола й                         Тя живее в хотели                         и нейните нови родители я пазят ревниво.                         А мен – толкова сам и космат                         властите биха прибрали веднага                         ако я гледам по-дълго                         И сега си отива                         да си учи уроците                         Всяка сутрин без нея трепти като езеро                         там се оглежда                         една тъжна позната муцуна                         докоснеш ли неин предмет                         се пълниш с олово. Но в мислите                         ти предпочиташ да бъдеш                         вместо неин любовник – баща                         за да остане по-дълго                         Ще я отгледаш ли в себе си?*****

АДВОКАТИ НА ПОШЛОСТТА

  Стефан Цанев (1936): 

  Стихотворенията на Васил Балев трябва да се четат под микроскоп – колкото по се взираш в тях, толкова повече метафори и значения откриваш; те са толкова сгъстени, сякаш във всеки стих са компресирани десет стиха и тътнат от концентрираната в тях енергия.

 Георги Борисов (1950): 

  Поезията за Васил Балев е не средство да демонстрира тънък поетичен слух и култура, а начин да създаде собствена естетика, според която заниманието с думи често е дълбоко безполезно – дори срамно. Новата му книга, скромно озаглавена "Стихотворения", е безупречна сплав между традиция и новаторство; неговият свободен стих е не само литературоведски термин, а действително свободен, защото е стъпил здраво върху класиката и не се разпада при всеки повей на вятъра.

  Елин Рахнев (1968): 

  Страници, които те карат да се родиш отново.******

Пловдив – столица на културата, Европа 2019 

Plovdiv, 22 dec.2014 – edited by 22 dec. 2018

___

* Вж. 1) http://www.bnews.bg/article/233486-evgeni_minchev_s_golyamata_nagrada_v_mezhdunaroden_konkurs_za_poeziya. 

         2) http://hotnews.bg/n/evgeni-minchevpoet-1.126937.html

         Творба на лорда, пленила петчленното жури от ярки естети:

                          "Наех си квартира в очите на гълъба.

                          Имам гледка – небе, и клюн за тераса.

                          Нощем звезди-камериери се грижат за мен.

                          Аз обитавам едното око.
                          С другото се озъртам за теб."

   Според съкровената изповед, лордът има проблем със зрението, на моя си роден пловдивски жаргон, диагнозата му е: кьор-бангьоз, тебе гледа – мене вижда. Инак няма как да вникнем в този Опус на Пошлостта.

** Божана Георгиева Апостолова (1945) е поетесса, писател, издател на всякакъв род литература, обществена персона, която показват по телевизора, за да дава оценки за това и онова, носител на Орден "Стара планина" – I степен, за принос в родната лъже-култура. 

*** Юбилейна награда "Иван Николов" за Васил Балев, вж.http://clubz.bg/12153-iubilejnata_nagrada_%E2%80%9Eivan_nikolov%E2%80%9C_za_poeta_vasil_balev

**** Из "Стихотворения", вж. http://www.litclub.bg/library/nbpr/vasilbalev/poems2014.html

***** Единствената ми утеха е да ме забравят бързо. Из най-новата книга "Стихотворения" на В. Балев, вж.  http://www.fakel.bg/index.php?t=3997

****** Премиера на "Стихотворения" от В. Балев с участието на Ст. Цанев и Елин Рахнев, вж. http://kulturni-novini.info/news.php?page=news_show&nid=20308&sid=4 и http://www.kultura.bg/bg/article/view/18377
Бел.м., tisss.