Публицистика – СИРОМАШКО ЩАСТИЕ

   Еква гръм. Руква яростен дъжд.

   Литва птица със мокри криле.
   Как животът е прост и могъщ
   в това чисто и зряло поле!

   Николай Гюлев, от сб. "Пръст и вода" 

Литературно четене в клуб "Младост". 

Семейство Николай Гюлев и Елена Атанасова

СИРОМАШКО ЩАСТИЕ

  Минчо Палавров*. Зодия овен, на петдесет и една, а пък вече пенсионер; старшина-огнеборец, бивш. Примижаващият насреща ми Минчо изтипосал двайсетина картини в неугледни рамки по стените на миниатюрната зала в пловдивския клуб "Младост", току зад спирката откъм Капана**. Платната му – cредна хубост, а художникът ме убеждава в скритите им достойнства. И има вероятност да е прав.

  Попадам в това гнезденце поради внезапно плисналия пороен дъжд, който като че ли само чакал да изскоча от автобуса по линия № 26, та да ливне на талази-на талази, че и с пльоканчета (мехури) отгоре. Запътил се бях към магазина за авточасти през няколко преки за ограничителен болт, обаче дъждът ме принуди да се огледам за сушинка, и значи, втурвам се, презглава към първите изпречили ми се пред очите стрехи, навеси, тенти, чадъри. И ей ме сред мижаво едно кафене в компанията на пловдивския поет Николай Гюлев (1942-2017), споменатия Минчо Палавров (1947)*** и покрай захабена бяла пластмасова маса: Елена Атанасова (1963-2015) – младата съпруга на Гюлев, и момиченцето им. Дамите сърбат пилешки бульон, свили се като мокри кокошлета, хем зъзнат, хем весели. Водата отгоре им плющи, шурти, капе, просмуква се през подгизналите рекламни чадъри. 

    Няколко разноцветни нишки ми се преплитат в тази преживелица: 56-годишният Николай, поне двайсетина години по-младата негова съпруга, артистичното им хлапенце Лили, от една страна; от друга – огнеборецът художник; от трета – личните ми дертове по ремонта на жигулата. Сега си мисля, моите си грижи ми дадоха неочаквано предимство в шарената им компания: хем да съм с тези особени хора, хем да съм някак вътрешно отстранен, зависим единствено от пристрастията си. 

   Каквото казах и сторих си беше импровизация, вид непукизъм, но само привиден. Тъй да се рече, дегустирах, надникнах под черупките, разучих образите, кой как си играе ролята в това своего рода театро, но и какъв е всъщност под маската, доих нужна за книгата, която пиша****, информация за манталитета и участта на хора, с единия крак в изкуството, с другия – в посредствеността на отчайващи битови неудобства, участ, която ми е до болка позната; накрая лекичко им поставих моята си оценка: на художника – с приятелска ирония, на поетесата – с премълчано съчувствие, на онова невъзпитано хлапенце – с пренебрежение, на таткото Николай Гюлев – с уважение за изстраданата бедняшка гордост на честния, която излъчва.

   Появих се посред тях с поломената си автомобилна част. Театърът си е театър, ала докато те играеха ролята си на артисти, събрах материал поне за десетина глави от книгата "Ламски".

    Ето ги тези сюжети!

   Първият... Огнеборецът в Калофер. Пожар. Униформени темерути: два броя, и нашият човек – цивилен, който "ги действа като редници"... Минчо Палавров представя историята като лично преживяно, но предполагам, то си е брадясал анекдот от фатмашкия им фолклор. Свекърът на едната от щерките ми, Райчо от село Руен над Пловдив, бивш старшина от армията, ми е разправял за абсолютно същата ситуация в ямболския гарнизон уж, в забутано нейде, забравено и от Бог, и от Министерството на фатмаците поделение, дето попада като най-обикновен служител по снабдяването. Наметнал шинелка с генералски пагони и онези там шушумиги треперили от притеснение пред фалшивия генерал майор.

   Та натоварил камиона с продукти старшина Райчо от Руен, па за кефа си строява на плаца шматкащите се безцелно като шугави овце наоколо (нормално агрегатно състояние за родната ни армия) офицери-кибици и им дръпва слово относно боеготовността, военната опрятност, честта, националните ни идеали и разбира се, нашата Майка България.

   Вторият... Усилията на Елена да изглежда артистична... 

   Третият... Артистичната госпожичка на Гюлеви. Сами сме за известно време в заличката на лит. клуб "Младост". Пуша, издухвам дима през едва открехнатия прозорец. Госпожицата подхвърля изпусталял котак, учи го да прави задно салто. Пробвам да я заговоря: "Как се казваш?" Присвива устенца: "Приятно ми е, аз съм дъщерята на поетесата Елена Атанасова". Светкавично отбивам удара й с шпага: "А аз съм син на Кирил Бояджиев". "Че кой па е тоя?" – боцва ме гневно с оченца. Правя се на умряла лисица: "Ами-и-и, такъв един. Дърводелец". Обзета от съжаление за тъжната ми участ: "А-аха!..." И престана да ми отделя от така ценното си внимание.

   След четвърт час обаче откъм детските розови устенца на изящната аристократка захващат да изхвърчат невероятно гадни за годинките й, да речеш, букет подбрани такива ми ти едни: "Идиот!" (към пенсионирания огнеборец и изгряващ художник от световна класа, фотограф и прочие), към татко си Николай: "Хей, донеси ми чаша вода, че ме мързи да стана!", пак към огнебореца, но зад гърба му: "Ще му спукам гъза на тоя!" и още таквиз, със страст пратени като Стреличките на Амура по възпълничкия добродушен Минчо: "Простак! Тъпчо! Кепе такова! Педи!" (Нашият мил плюшен педераст, демек).

Кеми Тодороуф (1954)*****

  Подобна картинка сред нашенките сноби представляваше преди време известната естрадна глезла Камелия Тодорова (1954), която подир някакви си десетина години шетане по Немско дотолкова милата се беше вживяла в хамериканския манталитет, та като да беше забравила българската реч, появи се тук с поамериканченото си яко изкълчено име Кеми Тодороуфф, с телохранители, които отпървом неколцина като да бяха май, и дваж по-изкълченото си произношение на "родната реч омайна, сладка"; сетне от само себе си главозамайването като да й попремина, проговори си пак на чист български, спомни си майчиното име, спомни си тоже и таквази една подробност, като колко корав българин бил нявга дедо й на г-жа Кеми.

   

   Четвъртият... Затрупаният в миньорската шахта бай Минчо Палавров барабар с 23-годишен изкопчия от Родопите. Шест дни (история, чини ми се, наедро тропосана, хем с крив тегел) гризали чамови дъски от кофража, близали от стичаща се по скалата вода, живели в абсолютен мрак. И онзи да вземе да превърти – пипнешком в тъмнилката търсел наш Минчо да го изяде. Докопва му ботуша, заръфал ботуша и Минчо тутакси го фраснал с миньорската си лампа. "Ако да не беше с каска, одма да съм го усмъртил; нямаше да припадне, ами черепа да съм му пръснал!" Като ги измъкнали най-сетне на светло, сурата къдрава четина на помака била снежнобяла като у мериносова овца.

   Елена, както и префърцунената Кеми Тодороуфф (Камелия Тодорова), ми е симпатична. Но този силен грим, наплескан в обилни количества, ми иде в повече. За драмата им на умни дами иде реч. Мимолетна е женската хубост, а суетата женска – до гроб, казват старите хора на село. 

Художникът-огнеборец Минчо Палавров

                                       

   Петият... Минчо Палавров в Москве или в Ленинграде, на Беларуской вокзале. В тарапаната някой се пробвал да му отнесе балтона; стига се дотам, че Минчо, като докопва апаша за ръчица, ей такива едни захваща да му приказва: "Значи, аз, братушка милъй ти дарагой мой, пет хиляди километра път бия при своите авери да дойда, а ти, братушка, за добро дошло, мили, хочеш родния си брат да обереш, балтона от гърба ми да смъкнеш... Ну-у, гад! Паимай! – наметнал крадеца с балтона си. – Влачи, нещастник!"

  И онази ми ти бляд (подла, долна курва – па рускаму язъйку) да вземе да се разчувства, разкиснал се, мамицата му и апашка! – сълзите му капят от зъркелите върху брадясалата физиономия, блъска се с юмрук по мордата (муцуна, по болгарскаму), косите си скубе; отчаян, завтекъл се милият под мотрисата да се метне; наложило се наш Минчо кураж и надежда за живот да му вдъхва, оладжак (както казват турците), вяра в утрешния хубав ден.

  Хлътнали двамцата в гаровия ресторант; хапнали-пийнали, приказват си, взаимно се утешават: ай мамицата му и живот, какво нещо е съдбата! – тупкат се по рамената, прегръщали се, целували се страстно; превалила нощта, а на заранта помъкнали се да си отспят в комуналката на Альошка; спали там, колкото спали, и значи, споглеждат се на другия ден един-друг като два мърляви мъртатота (котараци в любовния им период) надвечер на следния ден, гладни, с пресъхнало гърло, а после, е-е-ех, после! Поели естествено към най-близкото, как сказат тоже па русскаму, пъйтейнойе. По отработения тертип: "Ешчьо водку! Ешчьо сельодку, мат твая сукина!" И се заточили едни ми ти цветни делници и празници, не ти е, майко, работа! Летели неотлъчно двамата из Петербургските кръчми рамо до рамо като сиамски близнаци; то бил почти сушчий валшебний сон на нерушимата българо-съветска дружба; двамцата запойчици даже не успявали още да изтрезнеят и пак, и пак, и пак се налоквали до козирката. Сладка работа!

   Накратко, явил се онзи сущий Вергилий за нашия Данте в Съветския Ад: повече от гид – велик благодетел за нашия окумуш българин. Асъл, Биг Брадър, както казват хамериканците. Преувеличавам, разбира се, но историйката си я бива. Рекъл (уж!) Минчо фразичка; фразичка-фразичка, ама изречена хем с погнуса и прошка, хем с разбиране, ала и с присъда. Фразичка, дръпната от най-съкровеното кътче на душата, оттам, дето си бетер гол охлюв пред Съвестта, пред Бога у себе си, сам с личните свои  страдания и страхове, които светът не бива да знае.

   Ей тук му свалям шапка на пожарникаря о.з., ако и да откривам, че ми пробутва притоплено ядене. Защото чувал съм я вече и тази история от свата Райчо – о.з. старшина с велик боен опит в лъжите и лакърдиите.

  Шестият... Николай. Поуморил се да бъде образ, който си е избрал. И в същото време онова заничащо иззад фасадата му и камуфлажа хлапе от първите години на болшевишката напаст в моя роден Пловдив – време на убийците с червена лента на ръкава: "Ама знаеш ли, че дядо й на Елена е собственик на хотели и на магазините "Яффа"? Как! Не си чувал нищо за веригата "Яффа"? Някога това беше много известна фирма". И малко по-късно, след минута-две: "А пък моите родители оставили в Гюмюрджина двуетажна къща. Сега да я имам аз тая къща там в Гърция, представяш ли си колко богат щях да съм!"

  Седмият... Преди години братовчедка ми Нина Бояджиева (1942-1980), съученичка на актрисата Цветана Манева, довела 16-годишната Елена в редакцията на "Комсомолска искра". Вие сте първият, който ми е оценил стиховете". "Тъй ли! И какво съм казал?". Полекичка се усмихва, притаява се и в този миг, виждам, стана загадъчно красива: "Ами-и, хубави работи ми казахте". И после, вече като ме гледа право в очи: "Искам да ти подаря моята последна книга. Не можа да си я вземеш (т.е. да си я купя), нали?" "Ами не можах – казвам, – там едни сантиментални бабки от ръцете ми я издърпаха." (Мамя като циганин в небрано лозе.) Тя разбира, че мамя, но съпругът й Николай се хваща на лъжата: "Я-я! Натискали се за книгата ти, Елена... Виж ти! Виж ти какви работи!"

  Осмият... Картините на Минчо. Непрекъснато скача да отваря врати и прозорци, въздух да влезе. А Николай ги затваря същите тези врати и прозорци, че ставало течение, духало му, а и малката дяволица Лили – "Виж Лили как трепери". Минчо отсипва в заплескана чаша гореща вода подозрителна смес от бурканче за бебешка храница: "Пия си виаграта! Ами-и то, смесил съм каквото ми попаднало под ръка: чесън, магданоз, чушки, домати, копър, лук, чубрица, кервиз. Туй ми е на мене виаграта". Казвам: "Е, щом ти помага!" А той: "Помага-помага... и още как". И хваща да обяснява как се оставял хазяйнът да му надвива на шах през цялата игра, да, обаче накрая: хо-о-оп! – в един само ход (Глупости, не знае кому ги разправя тези!) матира си хазяина и какъв кеф му било да си играе на котка и мишка с онзи пишман шахматист, хазяина му, оладжак.

   Питам: "Що си приглушавал ярките бои в картините? Какво толкоз ти се случило, че бягаш от ярката багра, от свежото?" А той: "Яркото – казва, е характерно за платната на художничките. Ний, мъжете, ги приглушаваме интензивните ярки бои. И понеже гледам учуден – мога да посоча поне три дузини мъже, ценени от света художници, които рисуват с ярки багри, но си замълчавам. И като не го подкрепям в тези му теоретични разгревки, опитва да се заяде: "Може ли (минаваме на Вие) например, да посочите един истински велик художник, който да рисува с ярки бои?" Отсичам: "Няма такъв художник". И той, зачервен до уши, мига-мига насреща ми: "Ама не е ли тъй?" "Тъй е" – казвам строго и минаваме на друга тема.

   Деветият... Обстоятелствата как най-случайно попаднах точно на това място. Да не беше скъсаният ограничителен болт за агренажната верига, да не бе внезапно плисналият порой, да не беше и споменът за Ганковото кафене (из Вазов), когато веднъж преди това с Венчето Ичевска, т.е. д-р на филологическите науки Невена Ичевска, и по-малката й сестра Танчето –асистентка на проф. Иван Сарандев в Пловдивския университет, бях вече идвал тук... 

   Това клубче, това спарено, зацапано като излъчване на душевност островче на Вечната Неостаряваща Сладка Илюзия за Голямото Чисто Изкуство сред стадата неандерталци, от всичко правещи кариера, слава, пари, власт! Съчувствие, болезнена жал ме обзема към тези хора тук: Гюлев, съпругата Елена, пожарникаря, дъщеричката ("Аз всъщност се казвам Лилия!"). Гледах ги, и сега ги виждам... от огромна, от космична бездна. Но това моето не е грандомания, не! Нали и моя милост е един от тях! Десетина години след смъртта им никой не ще ги помни. За всекиго от тях бъдещите наперени, целунати от общественото внимание литературни критици и прочие важни оценители на изкуството вече ще са забравили дори как изглеждат, за какво са страдали, на какво са се надявали, ще бъркат името, лицето им. Ала, мисля си, точно такъв тип хора, с такава жизнена нагласа (Гюлев, Минчо, Елена) трябва да има по всяко време, и особено във време на настървяване, алчност, наглост, войнствена злост, пошлост, откровен див цинизъм.

 

Петнайсетина години подир оня кишав юли

младата поетеса****** Лилия Гюлева (1987)

   От друга страна, защо ме обхваща досада, когато си мисля по-дълго за тях! Няма я тръпката от непредвидимата игра на този луд вълшебник Живота. Лакърдиите, дето ми ги сипе Минчо Палавров, са жизнени, ала защо е така унил, защо имам усещането, че отвътре се е предал? Къде е интригата, големите залози? Какви са тези шегички на дребно! Което му се е случило, ако е вярно, е величествено и смешно; такива премеждия мен не са ме спохождали, а и дали бих ги надживял... Не знам.

  Тесничка, скучновата е тази снобска клетка, но те си я харесват такава, и сигурно са щастливи с това щастие назаем. Мизерният вид на книжлето, издадено от местен щедър меценат ("супер-експресно издание", както отбелязал на челно място печатарят от с. Рогош). Та такваз една ми ти книжчица от 24 (двайсет и четири) страници, досущ църковно календарче, следващата сряда ще представи пред публиката, пак в туй тъжно, спарено салонче зад спирката край Тунела поетът Николай. Редактор на стиховете, както и автор на предговора ще е този път съпругата Елена. И т.н., и т.н...

   Не! Решително не приемам този стил. Прав е огнеборецът, че все скачаше да отваря пролуки към океана от свеж, наситен с озон, но и с отровна влага, с опасни дизелови сажди и лют мирис на свобода и на риск въздух.

  Десетият... Видях ги тези добри хора в отрязък от живота им; сега по навик мога да възстановя умозрително, разбира се, начина, по който са били мачкани и натикани в миша дупка тези някогашни мои необиграни, несресани, и точно заради това очарователни идеалисти. А днес какво ти очарование! Те самите, приели унилостта за свой принос към света на изкуството; и от нещо, призвано да зарежда с храброст и с жизненост многоликия свят, за тях то се превърнало в тягостна житейска драма.

Пловдив – столица на културата, Европа 2019

Plovdiv, 17 uli 1998 – edited by 12 dec. 2018

__
* Палавра (тур. palavra). Измислица, клюка.
** Част от сърцето на Пловдив в карето между Небеттепе, главната търговска улица, строената през ХV-ХVІ век Чифте-баня и тунела под Амфитеатъра от епохата на Древния Тримонциум.
*** Вж. http://toross.blog.bg/politika/2015/01/22/devata-ot-plovdiv-rund-chetvyrti.1332363

**** "Историйките на ученика Ламски" (1994-2004).

***** Вж. https://www.blitz.bg/article/6645
****** Вж. http://literaturensviat.com/?p=80907 , бел.м., tisss.

Публицистика – ДЯВОЛЪТ Е В ДЕТАЙЛИТЕ (12.)

ДЯВОЛЪТ Е В ДЕТАЙЛИТЕ (12.)

   Продължение

  07.09.1997.

  На вчерашния ден, само че през 1983 г. издъхна баща ми. В страдание, без никой близък до себе си, великодушно обречен на смърт от лекарите. Сутринта в единайсет часа го приеха в софийската им клиника Пирогов, позволиха да го облека в техни си дрехи – синкавосиня, яко умирисана на карбол, захабена от лошо пране пижама с избелели следи от кръв и йод. Откараха го върху висока носилка на колелца до асансьора към горните етажи и... край; рекоха, вече не сте му нужен. След десетина часа издавал предсмъртните си хрипове, абсолютно сам в болничната клетка, само че ние, най-близките му, това още не сме знаели.

  Помогнах му да влезе в онази мърлява синя пижама и после първи го открих сред петте трупа долу, в моргата на софийската клиника Пирогов, докато роднините там, пред вратата на моргата, кършели пръсти и хапели устни. Почернял от обгарянията, внезапно силно наедрял от натрупани в мъртвата му плът газове, с полуоткрехнатите си оцъклени очи. Очите не е имало кой да му затвори. И той, както дядо ми Борис Дявола, си отива от този наш свят с изкривена в гърч усмивка сякаш. Смееше ли ни се, що ли! Имаше сълзичка в крайчеца на дясното му око. Вече го бяха разрязвали и шили след аутопсията; до брадичката чак светлата му луничава кожа бе в груби тропоски, а бялото допреди седмица лице бе в люспи тъмнокафява овъглена кожа.

  За света беше почти неизвестен, драмата му – естествена. Споменаваше майка си, баба ми Динка (Господинка), когато болките му се усилвали; ама не-е, не дори и шепнешком, а само с устни... да не би да ни разтревожи със себе си. Настръхвам само като си помисля за величието на кротостта му в може би най-страхотната самота, пред Смъртта. И са ми дваж по-противни суетността и хленченето у галеници на общественото внимание

  Вчера погребваха Даяна Спенсър*, принцесата на Уелс – помпозно, по кралски стилно. Докато следя в ранния следобед по телевизора у дома погребалната церемония, мисля си за онази тръпнеща, очарователна 36-годишна млада жена, която по такъв оловно, катранено представителен начин светът отстранява от себе си. Подозирала ли е жизнелюбивата, най-сетне открила Любовта Даяна, че по такъв подъл начин общественото внимание ще я погуби?

  Вчера се споминала и Майка Тереза** в индийския град Калкута, на 86 г. Показват бедняците как горчиво плачат по улиците. Очарованието (Даяна) и Смирението (Майка Тереза) не бяха ли качества и на баща ми? Дали у всеки от тези трима Иисус не е пребивавал известно време?

* * *

  Този бележник е продължение на записки, наченати в началото на юли между шест и единайсет сутринта, четейки Библията, пишейки след това, докато си пия кафето или чая, когато слънцето изгрява и светът наоколо постепенно се буди, оживява в делничния си ритъм. Много съм задължен на Re. за всичко, което е в тези мои години, за ведростта, шегите, за моето вътрешно равновесие, което усещам чрез слънчевото й присъствие, за увереността в способността ми да се изразявам в писмен вид. По природа суетен, припрян и нетърпелив, от лъчезарната Re. десет години се учих на търпение и вътрешна хармония. С царственото си присъствие ми внуши, че можеш и да отстъпиш с достойнство, присъщо на духовен аристократ, без да увредиш на позициите си, че да си смирен не значи предателство към себе си и твоята лична мисия; напротив, то е съхранена за бъдещето ти на човек етична енергия. Както е при свитата пружина: притиснали са те, значи имаш възможност за отскок.

  10.09.1997

  Тщеславие ли е, че упорствам в недоимък, че вадя свои неща на показ? Или – дълг към способността да описвам живота като вълнение? Виждам се пътник, чиято раница е натежала от впечатления, и той вече търси как да разтовари преживяното. Който желае, нека взема каквото си ще – това вече няма да ме занимава! Ще съм отминал, освободил съзнанието си за други текстове, за други прилетели от Миналото на моите два рода и моя роден Пловдив послания.

  Наближава осем. По небето – нито облаче. На балкончето съм, отпивам вода с лимонтузу и захар, че нямам друго, а ми е ведро и хубаво. Не е ли то спокойствието, към което откакто се помня силно съм се стремил!? Усещам тълпи от настръхнали, изнервени хора как себе си сами съсипват в преследване на трошица известност или влияние, а пък са жалки да не изпуснат онова, което съвсем, ама съвсем не им принадлежи.

   12.09.1997.

   Занимавах се днес с Библията. Посланията на ап. Павел до римляни, коринтяни (І и ІІ посл.), галатяни, ефесяни, филипяни, колосяни, солуняни (І и ІІ посл.), до Тимотея, Тита, Филимона, евреите... Ей го първостроителя на Христовата черква! – остарял, болнав, угрижен, мина ми през ум. Реди напътствия, напътствия и пак напътствия. Нищо героично. Вгледаш ли се внимателно обаче, то си е подвиг от най-висока проба.

   14.09.1997., Кръстовден

   Вчера със сестра ми и племенницата Емилия пътувахме до Пазарджик да приберем общо 68 кг несмляно жито, компенсация за наследствени три градини. По обяд в апартамента на леля ми Василка наредиха трапеза. Мило ни посрещнаха роднините. Подробности от родословието уточнявах с леля ми Васа. Та ето и някои ситни-дребни...

   - Баба ми Вена (Невена от Перущица) се споминала на 16 януари 1964 г.; умъртвили я докторите, че тя развивала захарна болест, а пък лекарите й биели големи дози гликоза. Предложих им ние, от рода на майка ми, да се събираме на уречен ден в някоя местност край Пазарджик. Да бъде в края на лятото, когато работата по полето привършва. Да речем, 17 септември, когато е празникът на Света София и дъщерите й Вяра, Надежда, Любов.

   - За имената в майчиния ми род... Баба ми перущенлийката има брат Гълъб и сестра Цвета. От рода на дядо ми Борис, откъм Калугеровския ни корен са Ангел и Мария – родители на едничкия Ненко. Ненкови са Борис и Мария. Дядо ми Борис не кръстил на родителите си; и нямам идея защо! Идея да кръщава рожбите си Вяра-Надежда-Любен дава братът на Невена, перущенлията Гълъб. И тъй, от Борис са: Вяра, майка ми Надежда (родена навръх Гергьовден), Любен, Василка (родена на Василовден), Виолета.

  - Седемнайсетгодишната Вяра като да е обречена курбан за здравината на рода. Руса, синеока, рядко красива, изписана като икона. Изплашила я до смърт чарда пощръклели биволета, докато се прибирала от училище. Залинява и подир месец-два издъхва, едва 17-годишна. Ясновидец някой си от София предрекъл смъртта на първата й рожба, когато Невена го посетила. Ходел ясновидецът, по думите на баба ми, тъкал като кросно напред-назад из стаята с облещени в тавана зъркели и говорел-говорел-говорел, като да четял по книга.

   17.09.1997.

   Празник на двете ми дъщери Вера и Надя. Гледам как поемат в личния си живот. Крилцата им са още слабички, но отстояват криво-ляво своето, без да са отбелязали дотук кой знае какъв успех. А що е успех всъщност?

   Може би успех ще е да приемам с вътрешно равновесие случващото се около мен ограбване и унижение на моя народ, без да губя вътрешните си ориентири (защото Злото е винаги по-слабо); без да изгубя моята си онази вътрешна светлинка, да изпитвам удовлетворение от най-малките стъпки; да не спирам да мечтая; да не си губя усета за смешно и самоирония.

   Леко мразовито. Утро. Слънцето свети, ама не сгрява. От изток долита тътнежът на електрически влак, прекосяващ стария железен мост, строен от немците около 1943 г., и над лениво течащата Марица дрезгаво надува сирена. Уж е ведро, а пък съм като натегнат лък. Ден подир ден животът ми се изнизва като зърна от кехлибарена божигробска броеница. Старая се да удържа мигове светлинка сред съсипията наоколо, а кому е нужно това, което върша? Не тъй далеч зад хоризонта е Зимата: а имам толкова начената и недовършена работа!

   Утре Ряпов – приятелят от детството и юношеството, навършва своите петдесет. Жестока възраст! Виждам го Тодор Ряпов, като грозд натоварил жена си, двамата си сина, куп роднини върху раменете си. Щастлив ли е? Сигурно е щастлив с толкова народ наоколо; не знам само дали му остава време за него си. Човек сам влиза и сам излиза от този живот. И нормално го забравят онези негови хора, които след не много време ще се окажат и те на свой ред забравени под някой камък в тракийската плодна пръст.

   А Любовта, ах, Любовта! Чудесно е, че този духовен и плътски разкош ме съпътства; а другото ли? О, всичко друго (имот, известност, пари) това са сенки и вятър.

   Не споменах дотук, навярно и по-нататък няма да разправя за тях, поне да ги спомена, понеже са невидима основа за познанията и хъза ми в моя живот на човек, избягващ многолюдните шумни и бъбриви компании...

  - Дачо Марсола и брат му Коста Щангиста, същият Коце, който на плажа край някогашния канал, дето е сега Гребната база, всяко лято се явяваше на конкурса за Мистър най-красиво и хармонично тяло, обаче момичетата го отбягваха, понеже главата му е мъничка и лъскава като кратунка за баня, несъответна на широките му рамене, развит гръден кош и яки нозе. Трупахме се ние да заничаме, да съзерцаваме, надигнали се вкупом на пръсти иззад каменната ограда как долу в ниското на техния двор се къпе гол до кръста и пръхти като кон под чешмата им на двора, как петдесет пъти вдига собственоръчно направената гира от два каменни топуза, съединени с водопроводна тръба, размер три четвърти от цола. Името "Коста" може и да бъркам: прякорът му беше изял името. Докато по-малкият му брат му Дачо, надявам се и днес, ако е жив, още да мрази да си губи сополите, а ги сърба и преглъща като гладен човек.

  - Баба Рекси... Кръстихме я Баба Рекси, че кучето й – як оранжевокафяв космат пес, се казваше Рекс, и Рекс очевидно в хлапашките ни представи беше нещо много по-важно от сухата, кльощава, прегъната надве женица, която го разхождаше, по-точно, песът Рекс важен-важен си я разхождаше из кварталните градинки, вързана за луксозната му кожена каишка с ален пискюл.

Пловдив, 1953 г. Дечурлига от улица Ниш. Прави отзад сме Вилито, Тинето, аз, Мария Кандемирова; отпред – Боби, Наско, Видко Троплев

   - Ангел Кудата – почти мой връстник, година по-малък, и чалнатият му чичо Петьо – петнайсетина години по-възрастен от нас, който сериозно ни обясни, че "куда" по рускаму означава куче и затова значи оттук-насетне ще пердаши всеки, когото чуе да казва на племенника му Ангел Кудата. И по такъв начин в съзнанието ни на хлапенца свърза яко навеки тези две неща – името Ангел и прякора Кудата. Впоследствие Ангел Кудата след нелепа катастрофа с колата на баща му уби май човек, лежа в затвора и излезе оттам печен, завършен комарджия и тарикат.

  - Глухичкият Киро Миньора. Защо "Миньора"? Може би защото гледаше на света като ударен с налъм или мокър парцал, или като копач, току-що излязъл от забоя на светло, такъв чешит – вечно учуден, съвсем не в час! И той беше доста по-голям от нас. Вместо да ходи на училище, баща му и чичо му – бояджиите Кандемирови, го водеха със себе си да им помага; и с един оклепан раздрънкан велосипед всяка сутрин и вечер го виждахме да мъкне подире им бояджийска стълба и две кофи гасена вар, накачени по велосипеда.

  - Добричкият дядо Марин... Не го свърташе на едно място, все тъпаше с една лъскава тояжка към Царския остров. Някога Марин бил каменар, но мечтаеше внукът му Маринчо – мой връстник и сирак, чиято майка, щерка му на дядо Марин, умряла, да просвири на цигулка, та чат-пак отключваше шкафа с големите каменарски чукове, свредла, длета и шила на двора, за да извади увита в снежно бяло платно от тензух олющена вехта цигулка; даде ни я на всеки от нас да я подържи за малко в ръце, да й се порадва, само Маринчо не иска и да чуе за мерака на дядо си, и бягаше като дявол от тамян от тази цигулка, докато моя милост надуваше гайдата – демек, вървя месеци наред по петите на майка си и баща си, проглуши им ушите да му купят… цигулка. И не ми купиха!

  - Чичо Велко – татко му на Маринчо, също каменар... Този мълчалив и кротък гигант чичо Велко много ми се ядоса, като видя как, шестгодишен, рисувам в кухнето у тях къщурка първо от покрива и комина, та ни изнесе на нас – двамата му сина Маринчо и Бобито, и на моя милост, поучителна пространна беседа: че къщата се рисува както се и строи, значи, първо се редят основите, после стените, прозорците и нататък, а не се започва от комина и пушека; коминчето с пушека остават за най-подир, не и преди да си копал ров за темелите с пот на чело и да си укрепил здраво основите.

   - Обущарят Бай Стефан... Дребно човече с огромна мушамена работна престилка, окачена на врата му, омазана с лепила и восък. Кърпеше по за лев-два износените патъци на комшиите. Грубо скованата му масичка бе на двора сред лехите с градински цветя. Същинска люта пиперка, за него шушукаха, че назлобял откакто в годините след смъртта на чичко Сталин му били шута от Партията заради "култа към личността на другаря Вълко Червенков". Нищо, че петгодишният му внук Стефчо все се мотаеше около нас, поизрасли вече момчурляци по на 8-9 години, когато ритахме топка в прахоляка пред къщурката на улица Ниш № 3. Случеше ли се гумената ни топка да падне в дворчето му, скача пъргаво от своята масичка, продупчи с шило топката ни и ни я зафучи обратно, като ни псува на майка. Веднъж ни замери с малкото обущарско чукче и то свирна току край ушите ми. 

   - Дебела Тота – майка й на хубавелката Мария Кандемирова, с вечно запретнати до лактите ръкави, все нещо вари, пече, готви в двора им на улица Ниш № 1. И досега няма по-любим за мен мирис от уханието на печени червени чушки; винаги ме връща в дни, когато обедно време на път към училище вдишвах иззад плътната дъсчената им тараба аромата на печени върху тенекия месести червени чушки. Както и в няколко други дворчета наоколо, раснеха там клонести дървета, отрупани със зарзали. Катерехме се по камъните, струпани за строеж в двора на Дебела Тота да ядем топящите се от сладост в устата зарзали.

  - Вера Тричковата... Живееше с мъжа си и едничкия им син в къщата на ъгъла между улица Ниш и улица Лагадина, единствената масивна сграда на три етажа, където пък в приземния етаж живееше Здравка Митърчева (в пети клас ученик, вече се заглеждах по циците и дупето на Здравчето), чийто баща като да бе може би най-ревностният шахматист на света, та когато съм ходил за книги от библиотеката в частната сладкарничка на Бай Димчо, този кривокрак бъбрив мъж все го виждах с други неколцина местни михлюзи да играят шах, табла или горещо да спорят за политика зад масата, отрупана със стари вестници и опърпани от прелистване съветски цветни списания. Тричковата Вера, която бе едра и с фасон на заможна дама, и възнисичката, тумбеста като футболен плондер Дебела Тота до едно време бяха приятелки, една ограда ги делеше, мир и любов цареше помежду им; после се разчу, че люто се намразили, след като си скубали косите заради няколко филии бял хляб и остатъци от недоядени кюфтета, когато чистели масите в най-луксозния пловдивски ресторант "Тримонциум", като слугини в ресторанта.  

   - Бедните женици и дъщеричките им от Македонската махала, съседна на нашата, които сутрин и вечер суркаха налъми по някогашната улица Цар Иван-Шишман (днес улица Младост): сутрин по тъмно и... вечер по тъмно, на връщане от тютюневите складове край централната жп-гара.

   - Строгата и нежна обич на проклетата, но и гостоприемна баба Катя Арапчевица, дето ни черпеше с домашно печени курабийки, вечно в черно облечена, с черна кърпа на главата, че мъжът й бе починал – майка му на Джорджо, същия онзи Джорджо, който първи от махалата събра пари да си купи лека кола Москвич 403 около 1960 г., и това бе събитие, гордост за цялата ни махалица от българи бедняци, довлекли се тук от кол и въже.

   - Родопчаните дядо Григор с големите бели мустаци и баба Дора, снаха им леля Дафинка, чиято участ беше да самотува като монахиня с шевната си машина под зоркия поглед на свекър и свекърва, докато мъжът й чичо Васко бе осъден на смърт, после пък на "доживотен", и след тринайсет години в пандиза се прибра един ден кротък и посребрял. И много съм се чудел: нали наказват само злите и лошите; защо кротък и шегаджия като съседа чичо Васко Народната власт го осъдила на разстрел!

  Дъхавото кафенце в приземното стайче на родопчаните още го помня, сладни ми на небцето, а пред мен е сякаш натежалият от старостта дядо Григор – едър балканджия, и ей тъй, цъмън-цъмън, подрънква на някоя от дузината си тамбури, гусли, гъдулки пред възхитените ни очета на невръстни хлапенца. Внукът Горчо, седмокласник, доста по-голям от нас, веднъж по обяд дядо Григор беше подбрал с откършен салкъмов клон с шипове. Ех, как смешно подскачаше Горчо, докато дядо му пъхтеше и го шибаше с клона по голите нозе заради някаква пакост в училище!  

  - Ами чехкинята Стамена! Спипа я чичо Йордан – братът на мъжа й Иван, че нощем тайно ходи да му сере пред портичката. Нейният съпруг в моите си представи издъхна от потрес и срам заради тъпата чехкиня; носът му на бахчеванджията Иван, колкото и тъжно инак да беше, стърчеше весело над китките в ковчега. И значи този бахчеванджия за мен се оказа първият мъртвец, когото с достойнство и печал, сред лудешкия ни хлапашки кикот през сълзи, изведоха с конска каруца и вапцан в черно голям буков кръст от бедняшката ни улица Ниш и така той тържествено влезе в живота ми.

  Въобразявам ли си, че говоря от името на тези най-обикновени хора?

 Пловдив – столица на културата, Европа 2019

Plovdiv, edited by 12 dec. 2018

Илюстрации:

- 1980 г., с баща ми дърводелеца пред портата на Бачковския манастир (горе);

- 1958 г., ние, хлапаците от някогашната улица Ниш в нашия роден град (долу).

___
* Даяна, принцеса на Уелс (1 юли 1961, Сандрингам, Великобритания - 31 август 1997, Париж). В продължение на петнадесет години е съпруга на принц Чарлз, майка на втория и третия в реда наследници на Британския трон, принцовете Уилям и Хенри. Наричат я"принцесата на народа". Личност, допринесла за развитие на благотворителността с многобройни изяви по света.   На 31 авг. 1997 Даяна загива при автомобилна катастрофа в тунел на Париж заедно с Доди ал-Файед и шофьора Анри Пол. Кръвните тестове показват, че шофьорът е пил алкохол преди инцидента. Колата им Mercedes-Benz S280 се разбива в тринайсетата колона на тунела.

** 

   Агнес Гондже Бояджиу, известна с монашеското си име Майка Тереза, е родена на 27 авг. 1910 г. в Скопие. Семейството й са албанци, католици. Баща й умира ок. 1918 г., а през 1928 г. тя напуска близките си, приета е в Ордена на "Сестрите от Лорето”; повече не вижда ни майка си, нито сестра си. Около година учи английски в манастир в Ирландия, след което се мести в Британска Индия, където се отдава на послушничество в Дарджилинг, Бенгал. С първия си монашески обет (1931) приема името Тереза от Лизийо. Полага тържествен обет през 1937 г., като учителка. Самостоятелна мисионерска дейност сред най-бедните започва през 1948 г., когато основава училище в Калкута.

ВЪПРЕКИ (текст на Майка Тереза)

Хората са често твърде неразумни, нелогични и егоистични;
въпреки това, обичай ги.Вършиш ли добро, ще ти припишат егоизъм и задни мисли;
въпреки това, прави добро.Имаш ли успех, печелиш фалшиви приятели и зли врагове;
въпреки това, имай успехи.

Доброто, което правиш, утре сигурно ще бъде забравено;
въпреки това, прави добро.

Честността ти и твоята откритост те правят уязвим;
въпреки това, бъди честен и открит.Което си градил с години труд, може да разрушат за нощ;
въпреки това, продължавай да градиш.Помощта ти им е нужна, но те ще те нападат, че им помагаш;
помагай им, въпреки това.

Дай им най-доброто от себе си, и те ще изтръгнат езика ти;
въпреки това, дай им най-доброто от себе си.