неделя, 23 септември 2018 г.

Ars Poetica – КАКВИ ГИ ВЪРШИ

КАКВИ ГИ ВЪРШИ

Какви ги върши умното момиче, 
към него мъж щом тъпо се държи?
То скача от леглото да изтича 
при някой друг с торбата от лъжи. 

Кълне, оплаква се, сълзички маже, 
с по-румено от прасковка лице
надълго и подробно да покаже
разбитото си от любов сърце.

Разбира се, веднага ще намери
с притворство мило, сълзи и печал
кой да приемат Евините двери,
така че да го омагьосат цял.

И ето я библейската ни драма –
с ненавист бъхтят се, ах Боже мой,
глупаците за тази крехка дама 
и аз не знам кой плаче тук за бой.

Пловдив – столица на културата, Европа 2019

Plovdiv,19 maj 2010 – edited 23 sep. 2018
Илюстрации: 
живопис от 1877 г. на Анри Жервес, 1852-1929 (горе);
- снимка: Здравко Йончев, кв. Капана в Пловдив (долу).

събота, 22 септември 2018 г.

Ars Poetica – КОГАТО ЗАСПЯ

КОГАТО ЗАСПЯ

У всеки голям
истински мъж
живее малко момченце.

Обидят ли ме,
момченцето вдига революция.

Когато съм в добро настроение,
момченцето пляска с ръчички.

Уморен ли съм,
момченцето лежи болно.

А когато заспя,
то излиза от мен,
разхожда се по улиците,
сваля звезди от небето
и ги почиства
с крайчеца
на ръкава ми.


Пловдив – столица на културата, Европа 2019

Plovdiv, noe. 1966 – edited 22 sept. 2018

Илюстрации:
- петгодишната Вера, дъщеря ми – мъничко храбро сърчице (горе);
- в моята трийсета година, журналист в "Комсомолска искра (долу).
–––
* Текстът е от сб. "Сутрин рано", изд. "Христо Г. Данов", от 1983 г. Бел.м., tisss.

Ars Poetica – КРАЯТ НА ЛЯТОТО

КРАЯТ НА ЛЯТОТО

Утре, мен когато няма да ме има,
пак ще бъде лято, пак ще си любима,

в плажовете дълги с пясъците топли,
легнала на хълбок, мида ще изчоплиш

и върху седефа на черупка сива
ще съзреш отново колко си красива

в кипналата пяна, там – посред вълните;
само мен ме няма, че съм си отишъл.



Пловдив – културна столица, Европа 2019

Plovdiv, 13 sep. 2007 – edited 22 sep. 2018

петък, 21 септември 2018 г.

Ars Poetica – НЕВЯРНАТА СЪПРУГА

Аз я отведох на реката;
бях сигурен, че е девойка,
ала тя имала си мъж...

Начало на стихотворение от Федерико Г. Лорка*

НЕВЯРНАТА СЪПРУГА

Отведох я покрай реката
като един уверен мъж,
звезди й свалях... и нататък
се гмурнахме в море от ръж.
В рокле с две тънички презрамки:
такова... пъстро, от басма,
и боса, по сандали само,
целуна ме и се засмя...
И хукнах аз да я догоня,
обзет внезапно цял от страст,
зарязах старата си броня,
дори забравих кой съм аз.
О-о, не, не съм я уговарял,
виновно – слънцето над нас,
и значи, в жежката омара
съблякох я, обзет от бяс,
докато бъбреше там нещо
несвързано, какво ли не,
излегната по гръб, понеже
пред нея бях на колене.
Отгоре гледаше ни сякаш
усмихнат и самият Бог
и в жежкия крайречен пясък
затъна тежкият й кок.
Бе като мряна неспокойна,
като внезапен летен дъжд,
бях сигурен, че е девойка,
ала тя имала си мъж.
Осъмнахме покрай реката
и даже къпахме се там,
преди да продължа нататък
отново тъжен, гол и сам.
На бедността обречен манго,
със присмех срещат ме и днес,
но зная, не е никак малко
да пазя женската й чест.
Водите си лениво влачи
реката, дето ме прокле,
докато чувах я как плаче
и да се върна ме зове.

Пловдив – столица на културата, Европа 2019

Plovdiv, 10 maj 2011 – edited 22 sep. 2018
___
*Аз я отведох на реката;
бях сигурен, че е девойка,
ала тя имала си мъж.
Бе през нощта на Свети Яков
и с дълги уговорки стана.
Фенерите се загасиха
и се разпалиха щурците.
Чак при последната ограда
допрях гърдите й заспали
и се отвориха те мигом
подобно люлякови гранки.
Колосаната нейна фуста
във моите уши пращеше
безспир като парче коприна,
раздирано от десет ножа.
Дърветата с върхари тъмни
израстваха пред нас грамадни
и лаеше отвъд реката
с далечни псета кръгозорът.
Щом минахме безмълвно двама
къпини, храсти и тръстики,
коравият й ток изрови
във тинята една трапчинка.
Аз смъкнах мойта вратовръзка.
Тя смъкна горната си дреха.
Аз – ремъка със пистолета.
Тя – свойте четири корсета.
Такава гладка кожа нямат
ни охлювът, ни кринът нежен
и не гори в подобен блясък
дори кристалът под луната.
Под мен в уплаха като риби
изплъзваха й се бедрата,
ту пламнали като жарава,
ту като сняг и лед студени.
По най-добрия друм безумно
през тая тъмна нощ препусках,
седефена кобила яхнал
без никаква юзда и стреме.
Аз като мъж не ще повторя
това, което тя ми каза,
защото моят ясен разум
ме учи предпазлив да бъда.
Изцапана от кал и ласки,
аз я отведох на реката.
А кремовете с дълги саби
се биеха под злия вятър.
Държах се както подобава
на всеки циганин достоен.
Дарих я на раздяла щедро
с красива кошница от слама
и не склоних да я залюбя,
защото имаше си мъж,
а каза ми, че е девойка,
кога я водех към реката.

Ars Poetica – ЗА НУЖДАТА ОТ ЗИМНИЯ СТУД

ЗА НУЖДАТА ОТ ЗИМНИЯ СТУД

Дървото и камъкът от студ щом се пукат
и котката щом при кучето нощем ляга да спи,
двамата си спомнят, че са още съпрузи
и един към друг стават внезапно добри.

Той от бъбрежа й вече хич не се дразни,
тя преоткрива го с усета на улична котка
и от студа вън покрай тръпки и спазми
любовта им сякаш се завръща в живота.

Бедрото си голо прехвърлила върху него,
дъхти му в носа, в ухото и той някак разбира,
че точно тя е момичето, което толкова нежно
не го е целувало досега в тази квартира.

Зимният вятър фучи вън, в клоните бръсне
като ножче за бръснене, съвсем изтъпяло;
Какво я прихваща, Господи? Нима не е късно
да усещам обичта й с цялото тяло?

Толкова болезнени свади, раздели, обиди,
подли женски капризи, тъпи мъжки измени! –
с тояжка, куцукайки, Зимата бързичко иде,
въобще къде ли остана лятното време?

И ако някой случайно тогава зърне жената
колко е хубава, знойна и мила такава,
ще я гушне да й запечата с целувки устата
и ще я люби, както само тя заслужава.

Пловдив – столица на културата, Европа 2019

Plovdiv, edited 22 sep. 2018

четвъртък, 20 септември 2018 г.

Публицистика – ХАОТИЧНИ ЗАПИСКИ ПО БЪЛГАРСКИТЕ НИ ОБЪРКАНИ РАБОТИ

ХАОТИЧНИ ЗАПИСКИ
ПО БЪЛГАРСКИТЕ НИ ОБЪРКАНИ РАБОТИ

   
От същия бележник, записано нейде по улиците и спирките в Пловдив, докато, като шофьор на частно такси, допълващ мизерната си учителска заплата, очаквам някой клиент да ме наеме.


   08.03.1995. 

   Нямам нищо против ниския ни жизнен стандарт, стига наоколо да не вонеше така лошо на гузна съвест.

   Някои стоки за нас, българите, са толкова скъпи, че притежаването им е сигурна улика за следователя (ако си е на мястото).

   В тази наша държава докато бедните хранят гладните, заможните тарикати плячкосват и разпродават граденото от поколения българи преди нас. А наивно съм си мислел, че Демокрация е уважение преди всичко към личността.

   С каква цел поставят Левски зад гърба и бюрото си? Може би за да им пази завет, да не им духа.

   Политиците ни се предлагат като добре узрели тикви на селска сергия. Естествено избираме най-голямата тиква.

   А дали идеалът не е много по-грозен от действителността?

   18.03.1995. 

   Нация, все недоволна от себе си, в никакъв случай не е нация с ниско самочувствие.

   Зад творбите на Иван Вазов и Йордан Йовков прозира лицето на угрижения стопанин, зад творбите на Елин Пелин – лицето на ратая.

   На тукашните ни политици им липсва търпение и великодушие към отсрещната страна. Покаянието на бившия партиен член на БКП е лична работа; какво искате! – да ви обсипе с думи на покаяние и да си скубе косита насред площада?!

   Предпочитам ясните неща. "Народ", "комунизъм", "демокрация" са все неясни, мътни понятия. Ако някой си е противна личност, какво значение има в коя партия членува, на чий гроб плаче и на коя икона пали свещи?

   Ако я няма съвестта, законът се заобикаля леко, скок-подскок и готово!

   Кълнат се в Апостола Левски, защото не е жив да ги прати по дяволите.

   Ако искаш да проумееш подлеца, погледни към него с... любов!

   Отвращението от онова, което наричаха у нас комунизъм, се изплесна в отвращение към онези, които тръгнаха да ни насъскват едни срещу други.

   На отрепката й е лесно да си мени убежденията; тя отлично знае какво иска... Пари. Власт. Слава. И петима папи да я галят по кратуната.

   Нещо пак за отношението ни към миналото... И Византия, и Османската империя страшно много са ни отнели като народ и общество; предстои ни обаче спокойно и трезво да обсъдим какво са ни дали.

   Омръзна ми да се боря с когото и да било; искам най-после да заживея като човек в цивилизовано, т.е. в нормално общество, не сред фанатици.

   Който не е страдал, не знае да прощава; виж кои най-злобно квакат и си скубят косите по площадите на днешна България, па сам си отговори дали не са именно тези фалшивите страдалци!

   Преди години по поръчение свише ми наредиха да съчиня некролога на известен местен комунистически функционер – пловдивчанина Никола Балканджиев (1901-1973), човек от средите на най-бедните и унижените*. Курдисаха ме в запълнена с шкафове мижава канцелария и огромно като фурнаджийски тезгях бюро пред дебела папка с досието на починалия. И тогава, докато рових из документите му, ми просветна, че християнският Господ прощава, ала Партията ни-каг-да! Бяха го наказвали, че проявил мекошавост, разбирай, проявявал състрадание пред жалбите на унижени бедни хора, изпаднали в критично положение.

   Антиподи – които едва се изтрайват помежду си, но губят смисъл един без друг. Политическата сцена у нас е пълна с антиподи; знае се даже кой кому от противниковия политически лагер е антипод. Цирк на тарикатите!

   26.03.1995. 

   Ред в България – начин да разрушат естествената хармония на живота.

   Априлското въстание от 1876 г. е жесток и трагичен опит да се ускори естественият ход на Българското национално съзряване. И вместо образ на българина-стопанин се получили вкиснати гримаси, не личности.

   Бай Ганьо се явява там, където грубият материален интерес и лична изгода разрушават из основи достойнството и националната чест.

   Понякога епохата се оказва тясна две ярки нищожества да се разминат (например, Иван Костов и Ахмед Доган).

   Европа, към която се стремим, е всъщност начин на мислене. Това още Алеко го е отчел с онази фраза: "Бе европейци сме, ама не съвсем".

   Наближава времето, когато разбогателите се мошеници ще пожелаят да бъдат възприемани от света на простолюдието като заможни добри хора.

   Какво да правим с шупналата пяна от негодници! Храмът е препълнен до камбанарията с побеснелите им от властолюбие и алчност лицемерни муцуни. Както винаги, онези, които ни ограбиха, най-яко се натискат да ни защитават достойнството и националната чест.

   12.04.1995. 

   Понякога се учудвам колко ужасно си приличат противниците от двете страни на политическата фронтова линия. Да те принизи до своето ниво и манталитет е идея на всяко нищожество, не забравяй това!

   Нали гласовитият самохвалко, навирил показалец над множеството, цели точно това – да слезеш на неговото ниво?

   Когато получаваш, без да си дал, Сатаната те кредитира.

   14.04.1995.

   Великден Важно е не какво казват на висок глас, а какво премълчават. С много приказки нищо да не кажеш: например, Филип Димитров, Симеон Сакскобурготски – за това се иска ум, обигран ум на школуван демагог.

   В името на демокрацията старателно унищожиха моралните стойности.

   Един и същи тип – футболистът Христо Стоичков, сочат като символ на националното ни достойнство, но добре помня как ронеше сълзи и сополи над трупа на топ-мафиота Васил Илиев. Като българин по нрав и потекло, как да разбирам това, как да го преглътна! Не футболиста, а човека имам предвид.

   19.05.1996. 

   Защитник на народа не може да е политическа партия или коалиция, а единствено интелигенцията. Как ви се струва, това възможно ли е у нас?

   БСП (префасонираният образ на бившите т.нар. най-достойни рожби на нацията) ще си иде не когато реши политическият лъже-елит, а кога узрее съзнанието у обикновения българин. Вярвам в невежествената лакомия на разбогателите се бивши гробокопачи на капитализма; тя ще ни помогне да прогледнем като общество и нация.

   Демокрацията е преди всичко култура, ала култура придобива ли се за кратко?

   Решително съм срещу строителството на християнски параклиси, черкви и манастири, като средство за оневиняване на престъпници в България.

   Жорж (Ганчев) дава акъл на Жан (Виденов) що да стори с Ахмед (Доган), че да прокопсаме и ние, с българското национално съзнание!

   02.06.1996. 

   Днес обявиха, че някой си Петър Стоянов**, пловдивски адвокат по бракоразводните дела, известен с прозвището Пешо Петолевката, спечелил предварителните вътрешни избори за кандидат-президент откъм опозицията. Щастливият Петър Стоянов в тесен кръг от приятели на чаша пиво и съратници в една от пловдивските хладни механи (според г-н Иво х.Калчев, член на висшия орган в Демократическата партия на г-н Стефан Савов) споделил: най-доброто в случая било, че предизборната кампания щяла да докара клиенти в позападналата му адвокатска кантора.

   В това село, разбирай – България, умните не знаят, здравите не могат, кметът е глух за местните неуредици, а попът не се разбира с Бог.

   За песа-помияр светът е триединен – дивеч, кучки, господар.


Пловдив – столица на културата, Европа 2019

 
Plovdiv, 20 sep. 2015 – edited 20 sep. 2018

Илюстрации:
Дядо ми Борис Ненков Ангелов, 1900-1972, внук на четника Ангел от Хвърковатата чета на Бенковски, син на загиналия на фронта, като доброволец в Балканската война, Ненко, отишъл 36-годишен (както казал на жена си Елисавета и децата си) да отмъщава за поруганата чест на майка си и заклания на дръвник баща (горе).
- След голата сеч на 40 декара 70-100-годишна гора край пловдивския Гребен канал. Същите управници готвят унищожение на още над 120 декара лонгозна растителност за втория гребен канал и запълване с бетон на едно от райските кътчета във втория град в България. Невежество и лакомия когато са на власт, това е резултатът (долу). 
–––
* Вж. https://bg.wikipedia.org/wiki/%D0%9D%D0%B8%D0%BA%D0%BE%D0%BB%D0%B0_%D0%91%D0%B0%D0%BB%D0%BA%D0%B0%D0%BD%D0%B4%D0%B6%D0%B8%D0%B5%D0%B2
** Вж. http://politika.bg/article?id=47302

ДНЕВНИКЪТ НА ЕДИН ПЛОВДИВЧАНИН (1711.)

    ДНЕВНИКЪТ НА ЕДИН ПЛОВДИВЧАНИН (1711.)   Възрастните никога нищо не разбират сами, а за децата е уморително все да им обясняват и обясня...