ИНТЕРМЕДИЯ 3 (към "АСЯ")

ЗА УГРИЗЕНИЯТА

    Животът е по-фантастичен от литературата – до този извод стигнах преди трийсетина години, три години преди местни пловдивски шефове да ме изритат от младежкия вестник "Комсомолска искра", когато открих какво се случва около мен. Докато преписвах текста от далечната 1987 г., тук-там пооправяйки някои пасажи, изрази, преживявах отново тази кой знае колко пъти преживявана и премислена ситуация. Отвратително! Отвратително! – крещеше всичко у мен. – Това аз ли съм бил? Аз ли съм бил това чудовище?

    Лятото и есента на онази година баща ми няколко пъти ме води със себе си до София, дето беше консултант по рекламациите в мебелния магазин "Явор" срещу ЦУМ. Зад витрината с мостри от всички мебелни заводи на някогашна България му бяха отделили местенце, и до обяд всеки ден там приемаше рекламации от клиенти, изписваше детайли за подмяна, които идваха пакетирани от съответния завод, а подир обяд ходеше по адреси из София да ги монтира.

    Все по този повод се бе запознал, че и сприятелил с такива известни личности от артистичния свят, като актьорите Наум Шопов и Тодор Колев, писателя Димитър Осинин (или Димитър Остоич, кой от двамата не съм сигурен). Последният проявил интерес да се запознае лично с мен – сина на дърводелеца, но – навирил нос, категорично отказах каквито и да са намеци за протекция. Както между другото, с високомерие отказвах и опитите на доверчивия ми баща да ме запознае със заможно семейство лекари, които имали, както рече с ентусиазъм, присъщ на наивен човек, кога хитрува, да улови птичката на щастието за сина си. Та открил моят дърводелец семейство софиянци, чиято щерка студентка била, както се изрази, "момиче като капка, като сълза".

    Други сълзи ми се бяха насъбрали! От притеснение, от угризения на съвестта започнал бях да се превивам от болки в кръста: влачех единия си крак, сякаш касапски нож ми бе забит от кръста до коляното, последица от травма при скок с парашут над старото пловдивско летище, бленуващ да стане пилот в бойната авиация, една от щурите ми мечти.

    Снимката горе е правена в местността Юндола сред Родопите. И там ме беше отвел с мотоциклета си NSU – 500 куб. см, с кош от BMW Romel в чудо виделият се мой баща, с когото, докато беше жив, се разминавахме по всички линии, простичко казано, хич не се разбирахме. Погледна ли я тази черно-бяла фотография на 25-годишния Жорес, обзема ме съчетание от възхита и омерзение пред този така амбициозен и разтерзан, но и така дръзко вперил очи в бъдещето млад грешник. Колкото вода да е изтекла от лятото на 1972-ра, този е може би най-истинският ми, привидно най-непоколебим за света мой образ, неизменното ми ужасно Аз, в чиято чест са тези неща, писани в течение на половин век, кой знае от какъв зор.

    Може би защото така си и останах с мечтата да си имам син. Мисля си понякога, че Отгоре, от Небето, от Отвъдното този ненаименуван мой син внимателно ме гледа, и подир толкова години след добруджанската ми одисея единственото, което мога да сторя, е да моля да е снизходителен към своя непохватен, отвратителен и дързък в глупавите си проекти баща, който така и не го допусна да влезе в живота тук долу, на земята.

ИЗ РАЗГОВОР 

Monreal, Canada – Plovdiv, Bulgaria, 22/26 uni 2016

   – Нещо, което трябва да уточня, но ще стане едва кога ида в Тригорци да поговоря със сестра й на Ася. От Ася съм чувал, че с добруджанския поет Йордан Кръчмаров (1948-1986) са си роднини, братовчеди някакви се явяват. У Ася (сега чак, след смъртта й, си давам сметка) я имаше същата неистова жажда да се впуска презглава в какви ли не авантюри – нещо, което го имаше и у Данко, доколкото помня подвизи, а и както научавам от разкази на приятелите му. Инак, докато сме ергенували-ловували, Данко си беше притеснителен, но и той като мен, беше вълк единак. Това, мисля си, е част от магията на добруджанския характер. По темата Ася… Нямам прошка към себе си.

    – Ако не си простиш, как ще си обективен разказвач? Всеки на този свят прави каквото може. Тази вътрешна претенция към себе си убива: защитаваш всички освен героя си, няма баланс. Ако имаш прекрасни две щерки, простено ти е, време е и ти да си простиш.

    – Мъжете сме по-резки, но Силата на слабостта у вас, момичета, както се изразяват, винаги ме е възхищавала. Тъй че не е само присъда текстът. Не успях да внуша обич у дъщерите към Ася. Това ми е проблемът.

    – Децата обичат родителите, независимо какво говорят; достатъчно е да не им пречиш. Не виждам да имаш вина, а текста отдавна съм оценила.

    – Пристрастна си. Има теория в психологията, според която, когато се ражда син, то е изпит за майката, кога се ражда дъщеря – изпит за бащата. Пиша "изпит", но ти разбирай "изпитание".

    – Според древна хипотеза (виж "Атинянката Таис" на Иван Ефремов), полът на рожбата подсказва кой от двамата родители е обичал повече. 

    – Минавало ми е през ум и това, но не съм сигурен да е истина.

    – По-силно обичащият материализира обекта на любовта си.

    – Красиво звучи, за да е истина.

Пловдив – европейска културна столица 2019

Plovdiv, 19 oct. 2006 – edited 11 avg. 2018

Story – "АСЯ" (11.)

  "В онези дни имаше толкоз много неща, които трябваше да си изясня..."

  Ърнест Хемингуей, "Безкраен празник"

АСЯ

Глава VІІI 

Епилог

   Лятото на 1972 г. бе необикновено горещо и сухо. Нощем ставах да се поливам под душа в банята, ала топлината, която излъчваха напечените през дългия летен ден сиенитни хълмове на града, проникваше до мен с едва забележим ветрец през широко разтворените прозорци, та до късно след полунощ не успявах да заспя. Стаята ми бе на ъгъл и тайнственият нощен свят отвън нахлуваше тук неудържимо със забързаното стакато от токчетата на окъсняла млада жена, с равномерния ритъм от стъпките на прибиращите се от нощна смяна в близкия пакетажен цех или с мученето и блеенето (опит за песен) на закъсал пияница, или с шепота на влюбени, които на ъгъла под прозореца ми се разделяха и разделяха, и разделяха, и все не успяваха, а може би не искаха да се разделят.

   Нарядко двигател на кола изпълва нощта с глухо ръмжене, а въздуха – с вонята на отработени газове. Понякога чак тук, в леглото си, чувах как гръмогласно хърка някой зад също тъй широко отворените прозорци на отсрещната ъглова сграда. Славей по едно и също време свиреше като присмехулник всяка августовска нощ в клоните на акациите – същински часовои около къщата на моите родители.

   Луната – закръглена, розовееща като моминско лице, заничаше иззад потръпващите листа и клони. Лежейки, представях си как се наместват по-удобничко между тях врабците, гургулиците, как всяка тръсва главица и я мушва отново под крилото. Накрая да спомена и яростното звънтене на комарите, които на огромни рояци се вдигаха

от блатистите плитчини на Марица по това време на годината.

   Заспивах в ранните часове на зараждащия се ден, кога от изток високо над камбанарията на черквата "Св. Георги" нахлуваше рехава светлина и лекият нощен ветрец полека-лека започваше да захладнява. Като че ли в по-резките звуци, в трополенето на начеващото утро по-добре се спеше; за разлика от нощта, когато въображението ми работи на пълни обороти, а денят, и особено утрините, които най-много обичам, са ясни, прозрачно чисти, бистри като истината, колкото и горчива да е тя.

   Постъпвал бях по съвест; не бях лъжец, нали не бях крадец на чуждо щастие? А защо нощем съзнанието ми рисува все едни и същи картини? Вдигам куфарите си от пода в ергенската си квартира, а тя се хвърля да ме прегръща, плаче, моли да ме изпрати. Или пък изкачвам стръмното стълбище към бедничката студентска мансарда на сестра й във Варна, току-що съм позволил бръснарят да ме окълца, подстриган, обезличен, като че отчаян, но само външно, всъщност преливащ от упорит, стипчив, нагарчащ и налютяващ оптимизъм, че не, няма начин да не се измъкна от тази блудкава сантиментална добруджанска история. Или разделям се с нея пред пловдивския хотел, казвам къде могат да ме намерят с ясното съзнание, че насила никой не може да ме принуди да се оженя, най-малко скъпите й роднини, че насила нищо и никой не може да принуди човек да се подчини, ако този човек наистина има гордост. 

    Е, и!?

   Би трябвало вече да съм спокоен, доволен от себе си; нали се засилих сам да си докажа нещо! В такъв случай какво има повече да се преживява, нали? C'est la vie, моя печална Любов! Животът е пред теб, нима ти преча да бъдеш щастлива с всеки един от останалите три или четири милиарда мъже по света! Защо ме тревожиш! Защо ме притесняваш и си пред очите ми, винаги щом остана сам с тишината и мрака?

Пловдив – европейска културна столица 2019

Plovdiv, 27 uni 1987 – edited 10 avg. 2018

Story – АСЯ (10.)

  "В онези дни имаше толкоз много неща, които трябваше да си изясня..."

  Ърнест Хемингуей, "Безкраен празник"

АСЯ

Глава VII 

    

   Два месеца по-късно, на 6 юли, пак четвъртък, захванах да си събирам багажа. Извадих изпод леглото потъналите в прах два куфара, изтупах ги, застлах ги с вестници и тя ми помогна да подредя всичко свое вътре. Не каза и дума. Като се обърнах да се сбогуваме, помоли да ме изпрати поне до автобусната спирка. Хълца и се моли. Гледам я окаменял:

   – Не! По-добре да останеш тук, а утре или още тази вечер иди у вашите и всичко им разкажи.

   Склоних да ме изпрати до спирката, само до спирката пред селската кръчма. В полупразния автобус за Балчик се качи при мен. Към Варна продължихме заедно. Дойде и на Варненската жп-гара, отдето си купих билет за нощния експрес до Пловдив. На разположение имахме целия следобед; предложи да се отбием в квартирата на сестра й, две или три години по-голяма, студентка по медицина тук. Понесохме куфарите по стръмните улици нагоре. Подир час седим един до друг върху ръба на легло в тесничка, оскъдно обзаведена мансарда с ,едва-що налепени и неизсъхнали още тапети. Възпълничък тип с женствени маниери и едра крина, сякаш тенджера, а не глава, разтяга устни във фалшива усмивка:

   – Ей, семейство, какво ви води насам? Имате ли къде да спите?

   – Той си заминава – обади се Ася. – Взе си билет за влака.

   – Как така заминава! – сепна се сестрата, копие на Ася, но с по-сурови, мъжествени някак черти. – Защо си заминава?

   – Ами така. Отива си... и край. Няма да се връща повече.

   – Бяга, значи – проумя шишкото. Измъкна иззад вратата дебел синджир и го уви около дланта си. – Това тук виждаш ли! – заплашва ме.

    – Заслужава жив да не излезе оттук – взе да се настървява и жена му.

  – Поет, пфу-у! Смята, че като е поет, всичко му е позволено – реди той.

    – Ей сега ще му издера очите! – чух за себе си през зъби изсъскано.

   Гледам ги изпод вежди, откривам, че това тук е сякаш сцена от Театър на абсурда. Театър...!?Тези трима насреща ми като да са с маска на лице. Това не са познатите ми човешки лица, а маски на Ненавистта. Да-а, сам съм си виновен! Няма как да отстъпя при такива обстоятелства. Станах.

   – Никъде няма да мърдаш! – Шишко раздрънка синджира.

   – Остави го – рече сестра й, – да ходи където ще. Куфарите са му тук!

   Слязох пипнешком по неосветеното стълбище, вървя по тротоара под разлистени млади дръвчета, в които се утаява вечерната дрезгавина със соления тръпчив мирис на морето. Някъде около триста метра по-нагоре свети квартална бръснарничка. Седнах пред възстаричко, поолющено по краищата огледало и помолих среброкосия, сух като същинска кибритена клечица Фигаро да ме подстриже по-късичко, хем колкото е възможно по-късичко. След цялата процедура трудно ми е да се позная: придобил съм завършения вид на току-що амнистиран брадясял затворник; само дето амнистираният затворник няма как да е с тези печални очи. Винаги съм ненавиждал подстригването; откакто се помня, освен лекар и зъболекар, ненавиждам и бръснарите. И в трите случая става дума професионални касапи по природа.

  Завръщам се при моята приятна компания. Съпрузите ме посрещат радушно, изпълнени с оптимизъм и решителност.

   – И ние идваме в Пловдив – тържествен, обяви Шишко.

   Пътуваме в безсмислени сладки разговори цялата нощ. Мълча си и дремя. До мен мълчи Ася. Отсреща кака й и дебеланкото приказват и приказват, и приказват, и приказват, и не снемат очи от мен, вероятно преизпълнени с опасения внезапно да не се дематериализирам. 

   От Пловдивската Централна жп-гара до жилищего на родителите ми наемаме такси. Шишко великодушно плати за таксито.

   – После ще хапнем и по едничко пиленце на грил – бъбри ми, свойски разнежен. – На Ася баща й плаща, ти не се тревожи! Грижи да нямаш.

   Майка ми и сестра ми вяло ни посрещнат. Насядали сме около масата във всекидневната. Слушам ги как обсъждат нещо, което в този момент единствено от мен зависи, но с какво да помогна на тези хора! Гади ми се от бъбрежа, от този низ обстоятелства и пояснения за всичко, което може да се каже с две думи. Усещам се слаб, много слаб, но не от бъбривците, а от присъствието на тази, която не мога да престана да обичам. 

    Сестра ми ме гледа със съчувствие.

   Минаваме по пловдивската Главна* сред гъмжило и лъскави витрини. Съпрузите решават да наемат стая в силно занемарения по онова време хотел "Родопи", на пъпа Главната. После хлътваме в лъскава, звънтяща от стъклария, никел и фаянс закусвалня, където ни предложиха толкова любимите на Шишко печени на грил пиленца. Шишко ме държи под око, опитва да е непринуден, мил, остроумен: пуска плоски шегички и сам си се хили под суровия войнствен поглед на жена си. Госпожа жена му седи върху стола вдървена от ханша нагоре като мирмидонски воин (полъх от Омировата "Илиада"). Пера от диво пиле, вплетени в косите й, мисля си, само липсват. Моя милост замествам сякаш Конника без глава. На ведро хилещия се насреща ми внезапно като че му омръзна да се преструва на общителен; намуси се, тутакси щом се нахрани и ни поведе към местното Окръжно МеВеРе, уж за лична справка по свои си някакви дела. 

   Настояваше да говори с най-големия от началниците тук. Сержантът на пропуска изслуша историята за зле прелъстеното и изоставено момиче и обмени няколко приказки с някого по вътрешния им служебен телефон. В мраморна стая с фикус в бъчва с клони до тавана ни прие мил шкембелия с домошарския изглед на гладен готвач. Всички изслушахме още веднъж и в подробности историята за прелъстеното и изоставено момиче, след което, освен цялата ми компания, и подполковникът-готвач неприятно се втренчва в мен, докато Шишко ме топи в казана с врелия катран.

   – И не иска да се ожени и само ни разиграва – обобщи накрая.

   – Я го виж! Ще я оправим ний таз работа – рече подполковникът, па ни в клин, ни в ръкав, добави: – И аз у дома имам щерка за женене. – Вглъби се, завря брадичка в яката на куртката и тъжно додаде: – Хем три ги имам у дома. – Вирна показалец колкото показалка, заклати го към въображаем враг в пространството високо над мен, който враг, изглежда, само той виждаше. – Имаме си начини да го вразумим.

   Държа ни кратко поучително слово и ни отпрати да си ходим по живо, по здраво. Шишко и жена му ме съзерцават умилени, решили като че най-сетне да не обсъждат каквото и да било повече. Доволни, завтекоха се към хотела.

   Тази нощ Ася преспа у дома.

   Късно вечерта от работа се прибра и баща ми. Ядосва се, че не си бил вкъщи, та да прогони натрапниците. Срещу Ася дума не рече. 

   Сутринта тя спа до късно. Станах, облякох се, влизам в съседната стая при майка ми; баща ми рано заминал на работа и можем да си поговорим както майка и син. Съветва ме да бъда прям и решителен, обвинява ме в мекошавост; допуснал съм бил да ме водят за носа. Лицето й се гърчи:

   – Досега ти беше нашата гордост. Ой, как сме се гордеели с теб!

   От очите й сълза се търколи върху вплетените й една в друга длани.

   – Батко, тя е посредствена. Дори не е хубава, батко! – хлипа сестра ми.

   На вратата на всекидневната плахо се почука. Сестрицата ми стана да отвори. Чувам тихия, смутен глас на Ася:

   – Жоро тук ли е?

   Канят я да влезе. Докато направи тези няколко стъпки, за да дойде до мен, да ме докосне по лакътя, в стаята надвисва тягостна тишина...

   Изпратих я до хотела. Искаше да се поизмие и преоблече. Помоли да я почакам във фоайето, върху протрития диван срещу рецепцията. Казах, че няма да седя, ще ме намери у нашите, да дойде с онези двамата. Нали искали да говорят с баща ми!

   Сякаш нещо зависи от баща ми и двамата смешници...

   На два пъти след обяд звънили на входа пред дома на родителите ми. Първия път били тримата. Никой не отворил. Втори път Шишко заничал от съседния двор и открил, че свети във вътрешна стая, чийто прозорец откъм улицата не се вижда. Позвънил пак и светлината тутакси угаснала. Повъртели се, повъртели се тримата, пък си тръгнали.

   На втората вечер заради недостиг на легла хотелската администрация отделила за Ася кушетка в килерче за прислугата в "Родопи", там, където държат метлите, парцалите, кофите, мръсните чаршафи, препаратите за дезинфекция. На третия ден сутринта помолила момък от служителите да й покаже как може да стигне до дома на родителите ми. Пуснала в процепа на външната врата бележка в пощенски плик: "Жоро!Търсих те два пъти. Ако още желаеш да се срещнем, обади се в хотела. Аси".

   Същия ден надвечер администраторката на хотела хладно ме изгледа:

   – Лицата освободили по обяд. Чувате ли какво казвам? Напуснали.

   Хукнах нагоре по стълбите. 

   Двете стаи бяха заети от други хора. Затичах към железопътната гара. Директен влак до Варна ще има едва към полунощ, казаха ми от гишето за информация, но заради наплива от курортисти за и от морето понякога по обяд пускат допълнителна композиция, която след час престой и смяна на машината в Карнобат...

    Повече не можех да слушам. 

     Следва

Пловдив – европейска културна столица 2019

Plovdiv, uni 1987 – edited 8 avg. 2018

–––

* Централна търговска улица в Пловдив, дето по традиция пловдивчани и гости на града се разхождат. Бел.м., tisss.