Story – АСЯ (10.)

  "В онези дни имаше толкоз много неща, които трябваше да си изясня..."

  Ърнест Хемингуей, "Безкраен празник"

АСЯ

Глава VII 

    

   Два месеца по-късно, на 6 юли, пак четвъртък, захванах да си събирам багажа. Извадих изпод леглото потъналите в прах два куфара, изтупах ги, застлах ги с вестници и тя ми помогна да подредя всичко свое вътре. Не каза и дума. Като се обърнах да се сбогуваме, помоли да ме изпрати поне до автобусната спирка. Хълца и се моли. Гледам я окаменял:

   – Не! По-добре да останеш тук, а утре или още тази вечер иди у вашите и всичко им разкажи.

   Склоних да ме изпрати до спирката, само до спирката пред селската кръчма. В полупразния автобус за Балчик се качи при мен. Към Варна продължихме заедно. Дойде и на Варненската жп-гара, отдето си купих билет за нощния експрес до Пловдив. На разположение имахме целия следобед; предложи да се отбием в квартирата на сестра й, две или три години по-голяма, студентка по медицина тук. Понесохме куфарите по стръмните улици нагоре. Подир час седим един до друг върху ръба на легло в тесничка, оскъдно обзаведена мансарда с ,едва-що налепени и неизсъхнали още тапети. Възпълничък тип с женствени маниери и едра крина, сякаш тенджера, а не глава, разтяга устни във фалшива усмивка:

   – Ей, семейство, какво ви води насам? Имате ли къде да спите?

   – Той си заминава – обади се Ася. – Взе си билет за влака.

   – Как така заминава! – сепна се сестрата, копие на Ася, но с по-сурови, мъжествени някак черти. – Защо си заминава?

   – Ами така. Отива си... и край. Няма да се връща повече.

   – Бяга, значи – проумя шишкото. Измъкна иззад вратата дебел синджир и го уви около дланта си. – Това тук виждаш ли! – заплашва ме.

    – Заслужава жив да не излезе оттук – взе да се настървява и жена му.

  – Поет, пфу-у! Смята, че като е поет, всичко му е позволено – реди той.

    – Ей сега ще му издера очите! – чух за себе си през зъби изсъскано.

   Гледам ги изпод вежди, откривам, че това тук е сякаш сцена от Театър на абсурда. Театър...!?Тези трима насреща ми като да са с маска на лице. Това не са познатите ми човешки лица, а маски на Ненавистта. Да-а, сам съм си виновен! Няма как да отстъпя при такива обстоятелства. Станах.

   – Никъде няма да мърдаш! – Шишко раздрънка синджира.

   – Остави го – рече сестра й, – да ходи където ще. Куфарите са му тук!

   Слязох пипнешком по неосветеното стълбище, вървя по тротоара под разлистени млади дръвчета, в които се утаява вечерната дрезгавина със соления тръпчив мирис на морето. Някъде около триста метра по-нагоре свети квартална бръснарничка. Седнах пред възстаричко, поолющено по краищата огледало и помолих среброкосия, сух като същинска кибритена клечица Фигаро да ме подстриже по-късичко, хем колкото е възможно по-късичко. След цялата процедура трудно ми е да се позная: придобил съм завършения вид на току-що амнистиран брадясял затворник; само дето амнистираният затворник няма как да е с тези печални очи. Винаги съм ненавиждал подстригването; откакто се помня, освен лекар и зъболекар, ненавиждам и бръснарите. И в трите случая става дума професионални касапи по природа.

  Завръщам се при моята приятна компания. Съпрузите ме посрещат радушно, изпълнени с оптимизъм и решителност.

   – И ние идваме в Пловдив – тържествен, обяви Шишко.

   Пътуваме в безсмислени сладки разговори цялата нощ. Мълча си и дремя. До мен мълчи Ася. Отсреща кака й и дебеланкото приказват и приказват, и приказват, и приказват, и не снемат очи от мен, вероятно преизпълнени с опасения внезапно да не се дематериализирам. 

   От Пловдивската Централна жп-гара до жилищего на родителите ми наемаме такси. Шишко великодушно плати за таксито.

   – После ще хапнем и по едничко пиленце на грил – бъбри ми, свойски разнежен. – На Ася баща й плаща, ти не се тревожи! Грижи да нямаш.

   Майка ми и сестра ми вяло ни посрещнат. Насядали сме около масата във всекидневната. Слушам ги как обсъждат нещо, което в този момент единствено от мен зависи, но с какво да помогна на тези хора! Гади ми се от бъбрежа, от този низ обстоятелства и пояснения за всичко, което може да се каже с две думи. Усещам се слаб, много слаб, но не от бъбривците, а от присъствието на тази, която не мога да престана да обичам. 

    Сестра ми ме гледа със съчувствие.

   Минаваме по пловдивската Главна* сред гъмжило и лъскави витрини. Съпрузите решават да наемат стая в силно занемарения по онова време хотел "Родопи", на пъпа Главната. После хлътваме в лъскава, звънтяща от стъклария, никел и фаянс закусвалня, където ни предложиха толкова любимите на Шишко печени на грил пиленца. Шишко ме държи под око, опитва да е непринуден, мил, остроумен: пуска плоски шегички и сам си се хили под суровия войнствен поглед на жена си. Госпожа жена му седи върху стола вдървена от ханша нагоре като мирмидонски воин (полъх от Омировата "Илиада"). Пера от диво пиле, вплетени в косите й, мисля си, само липсват. Моя милост замествам сякаш Конника без глава. На ведро хилещия се насреща ми внезапно като че му омръзна да се преструва на общителен; намуси се, тутакси щом се нахрани и ни поведе към местното Окръжно МеВеРе, уж за лична справка по свои си някакви дела. 

   Настояваше да говори с най-големия от началниците тук. Сержантът на пропуска изслуша историята за зле прелъстеното и изоставено момиче и обмени няколко приказки с някого по вътрешния им служебен телефон. В мраморна стая с фикус в бъчва с клони до тавана ни прие мил шкембелия с домошарския изглед на гладен готвач. Всички изслушахме още веднъж и в подробности историята за прелъстеното и изоставено момиче, след което, освен цялата ми компания, и подполковникът-готвач неприятно се втренчва в мен, докато Шишко ме топи в казана с врелия катран.

   – И не иска да се ожени и само ни разиграва – обобщи накрая.

   – Я го виж! Ще я оправим ний таз работа – рече подполковникът, па ни в клин, ни в ръкав, добави: – И аз у дома имам щерка за женене. – Вглъби се, завря брадичка в яката на куртката и тъжно додаде: – Хем три ги имам у дома. – Вирна показалец колкото показалка, заклати го към въображаем враг в пространството високо над мен, който враг, изглежда, само той виждаше. – Имаме си начини да го вразумим.

   Държа ни кратко поучително слово и ни отпрати да си ходим по живо, по здраво. Шишко и жена му ме съзерцават умилени, решили като че най-сетне да не обсъждат каквото и да било повече. Доволни, завтекоха се към хотела.

   Тази нощ Ася преспа у дома.

   Късно вечерта от работа се прибра и баща ми. Ядосва се, че не си бил вкъщи, та да прогони натрапниците. Срещу Ася дума не рече. 

   Сутринта тя спа до късно. Станах, облякох се, влизам в съседната стая при майка ми; баща ми рано заминал на работа и можем да си поговорим както майка и син. Съветва ме да бъда прям и решителен, обвинява ме в мекошавост; допуснал съм бил да ме водят за носа. Лицето й се гърчи:

   – Досега ти беше нашата гордост. Ой, как сме се гордеели с теб!

   От очите й сълза се търколи върху вплетените й една в друга длани.

   – Батко, тя е посредствена. Дори не е хубава, батко! – хлипа сестра ми.

   На вратата на всекидневната плахо се почука. Сестрицата ми стана да отвори. Чувам тихия, смутен глас на Ася:

   – Жоро тук ли е?

   Канят я да влезе. Докато направи тези няколко стъпки, за да дойде до мен, да ме докосне по лакътя, в стаята надвисва тягостна тишина...

   Изпратих я до хотела. Искаше да се поизмие и преоблече. Помоли да я почакам във фоайето, върху протрития диван срещу рецепцията. Казах, че няма да седя, ще ме намери у нашите, да дойде с онези двамата. Нали искали да говорят с баща ми!

   Сякаш нещо зависи от баща ми и двамата смешници...

   На два пъти след обяд звънили на входа пред дома на родителите ми. Първия път били тримата. Никой не отворил. Втори път Шишко заничал от съседния двор и открил, че свети във вътрешна стая, чийто прозорец откъм улицата не се вижда. Позвънил пак и светлината тутакси угаснала. Повъртели се, повъртели се тримата, пък си тръгнали.

   На втората вечер заради недостиг на легла хотелската администрация отделила за Ася кушетка в килерче за прислугата в "Родопи", там, където държат метлите, парцалите, кофите, мръсните чаршафи, препаратите за дезинфекция. На третия ден сутринта помолила момък от служителите да й покаже как може да стигне до дома на родителите ми. Пуснала в процепа на външната врата бележка в пощенски плик: "Жоро!Търсих те два пъти. Ако още желаеш да се срещнем, обади се в хотела. Аси".

   Същия ден надвечер администраторката на хотела хладно ме изгледа:

   – Лицата освободили по обяд. Чувате ли какво казвам? Напуснали.

   Хукнах нагоре по стълбите. 

   Двете стаи бяха заети от други хора. Затичах към железопътната гара. Директен влак до Варна ще има едва към полунощ, казаха ми от гишето за информация, но заради наплива от курортисти за и от морето понякога по обяд пускат допълнителна композиция, която след час престой и смяна на машината в Карнобат...

    Повече не можех да слушам. 

     Следва

Пловдив – европейска културна столица 2019

Plovdiv, uni 1987 – edited 8 avg. 2018

–––

* Централна търговска улица в Пловдив, дето по традиция пловдивчани и гости на града се разхождат. Бел.м., tisss.

Story – АСЯ (9.)

  "В онези дни имаше толкоз много неща, които трябваше да си изясня..."

  Ърнест Хемингуей, "Безкраен празник"

АСЯ

Глава VI

   След обяд на вратата някой похлопа, и преди да отворя, чувам гласа на леля й Петрана и гласа на майка й. Лелята – възпълна селянка, буйна, яка, с вечно засмени очи и усет към лютите шеги, този път ядосана се горещи:

   – Тоз хулюган! Тоз гражданин нехранимайко! Отде се намери да дойде тук, да ни зачерни доброто момиче!

   От другата страна допълват:

   – Няма да оставим тази работа току-така. Какво си представя той!

   Отворих и в стаичката ми влетяха двете жени. Подире им плахо влезе Ася. Беше на деветнайсет, изглеждаше да е на не повече от петнайсет.

   – Джорьо! Дай да се разберем – подхваща майка й, притеснена кърши ръце, – искаш ли да се ожените, или не искаш?

   – Моите родители не са съгласни.

   – Добре, защо не ги попита, преди да я искаш! Знаеш ли какво петно ни лепваш? Хората какво ще рекат!

   – Съд! Съд за такива! – обажда се лелята басово.

   Ася тихичко приближи, седна близичко край мен, прегърна ме, зарида. Двете по-възрастни жени трият подпухналите си очи, буйната Петрана чак изхълца. Гледат ни умилени. Аз пък стиснах очи да не ги гледам.

   И Ася остана при мен.

   Занизаха се безоблачни дни, в които като от подземна река пулсираше скрито напрежение. Тя силно се привърза към мен Пере, чисти, подрежда. В бурканче на масата винаги стърчи букетче полски цветя. Стана уютно. Когато е студено или се случи да не успея да открия ключа за училищната баня, накара ме да стъпя гол в легена и, същински Адам насред стаичката, край бумтящата печка оставям да ме сапунисва, трие, суши с голямата й розова хавлиена кърпа.

   Често ходим до Балчик. Седнем на сипея край пристанището, слушаме мученето на големите тромави параходи на излизане от товарната рампа, дрезгавата сирена на пътническото корабче за Каварна, подвикванията на рибарите и докерите, шума на плискащите се под нозете ни масленотежки от студа тъмносиви вълни, които открай-докрай браздят залива. На запад е курортът Албена, още по-нататък са Златните пясъци, Варна... Там като че небето е по-ясно, по-синьо.

   Задъхани, изкатерим стръмнината по обратния път, настаняваме се и ние сред бъбривите пътници в следобедния рейс за Гурково.

   Трепетно очаквана, пролетта тази година ни изненада с нестихващи и досадни дъждове, които ливнаха откъм средата на април. Мътните ручеи понесоха мъртвата шума, суха трева и бурени, като змийчета плъзнаха по подгизналата земя край училищната ограда. Жвакат мокрите ми обувки из локвите, от класната стая търча в квартирата да се изсуша. Захванал съм поема по подражание на старофренския поет от Предренесанса Франсоа Вийон*. Спори ми... Втурвам се в стаята, трия си косата в кърпата за лице, бързам да седна пред почистената маса.

   Поемата съм озаглавил "Завещание", но това не е само подражание на Вийон; причината да я нарека "Завещание" е, че усещам необходимост да кажа сбогом на илюзиите ми от студентските години, които илюзии досега са придавали аромат и цвят на живота ми, изкушавали са ме да се виждам в романтични пози, защитник на онеправданите и озлочестените. По някое време – същинско мокро до кости мишле, в стаята се вмъква Ася.

   – Здравей! Как ти мина урокът по френски в осми клас?

   Сухо отвръщам:

   – Добре мина. Ще ме оставиш ли?... Пиша!

   И тя се свива в единия ъгъл на леглото до прозореца с книга в ръце. След два или три часа, когато ставам от масата да си легна, намирам я заспала, отметнала ръка, другата в юмруче подложила под брадичката. 

   – Хайде, душко, стани! Стани да оправя леглото.

   – А!... Какво има? – пита сънена. – Какво каза? Кажи де...

   Вземам я на ръце и като кукла я турям да седне на стола, но тя вече се е разсънила, захваща сама да оправя. Лягаме, гушва ме, дъха ми в ухото:

   – Обичаш ли ме, а? – Шепне на ухото ми: – Кажи, обичаш ли ме!

   – Обичам те.

   – Това не е твоят глас. Естествено го кажи, с твоя глас.

   – Ето, обичам те!... Така бива ли?

   – По-добре е.

   – Хайде да спим вече.

   – Но ти не ме обичаш – шепнешком протестира.

   Гласът ми дрезгавее:

   – Кой ти каза?

   – Никой. Не ме ревнуваш. Ама хич не ме ревнуваш.

   – Напротив, ревнувам те. Но не го показвам.

   – Лъжеш... Защо не ме ревнуваш, а?

   Замълчавам. Притиска се, сплита ръце около шията ми, дългата й руса коса гъделичка носа ми, влиза ми в устата. Равномерното й дишане подир малко ми подсказва, че е заспала. Много внимателно си измъквам ръката, затисната под нея, обръщам се по гръб, гледам отразените върху тавана пламъчета от печката. Опитвам да проумея и определя звуците, шумовете от ръмежа, от капчука, от свистенето на добруджанския ветрец, с които е изпълнена нощта. До късно не мога да заспя.

   Понякога, без да го желая, мимоходом, нехайно я драсвам "с лапата" – нещо иронично, което я разстройва. Обикновено се оплаква от мен пред Данко, и Данко с милозливото сърце на добър, кротък човек я успокоява:

   – Не му забелязвай. Той си е такъв. Нали, Жоро! – Намига ми скришом.

   В края на април тя откри, че е бременна. Не смеем на никого да кажем. Стана наша обща тайна, която ни кара да се чувстваме неловко един пред друг. Естествено тя желае детето, но не ме упреква, че я увещавам да го махне. Приема нещата със смирение на човек, който няма какво повече да губи. С интуицията на влюбена беше осъзнала, че въпреки всичко, ще се разделим. Плаши я изглежда само неизвестността кога ще стане това, по какъв начин. За света сме щастлива двойка – млад мъж и момиче, силно привързани. Подпитват кога ще ни е сватбата, къде ще се установим да живеем. На тези въпроси избягвам да давам отговор, тя повдига рамене:

   – Не знам. Каквото Жоро каже.

   Директорът ми съобщава на четири очи, че говорил за нея в Народна просвета, заместник-началникът на областния отдел, някой си Епитропов, готов бил да съдейства Ася да влезе като задочна студентка в Шуменския институт за детски учителки. Петков радостно потрива длани:

   – За просветата сте ценен кадър, наш кадър. Ще ви устроим, разбира се, няма да ви оставим така, я! И знаеш ли... – навежда се поверително, – много се радвам, че оставаш. Защото сега съм, кажи-речи, сам. Тукашните залагат повече на местния кадър. А с теб ставаме двама. Ще им докажем, че държим фронта далеч по-добре от местните.

   Мълча. Той продължава окуражително:

   – Къща ще се намери, ако това те притеснява. Тук е пълно с къщи, в които никой не живее. Ще ти помогна да я стегнеш, дворче да подредиш, градинка със зеленчук: фасулец, домати, пиперец, краставици, марулки. Хайде! Изпъчи гърди! Животът е пред вас, двамата с Ася.

   Два пъти ходим до Толбухин**. Първия път – на лекарска комисия. Ръми все същият гаден дъждец. Прескачаме големите локви в областния център, който ми напомня повече на селски мегдан, лутаме се из късите улички наоколо, докато открием Акушеро-гинекологичното отделение.

   Седнали сме на кожения диван пред вратата. Ася се притиснала в мен, трепери от страх, изчервила се е до кръв. Някакви корави селянки преди нас влизат-излизат. Лекарят се появи най-сетне, нареди й сама да влезе. Тя ме поглежда умолително; надигам се…

   – Вие сте дотук! – измери ме докторът от глава до пети.

   – Ние сме заедно – каза тя.

   – Да почака! – И като я пропусна пред него, затвори зад гърба си.

   Подир малко вратата безшумно се отваря и тя – с подпухнали от плач очи, бавничко дойде и седна. Мачка носната си кърпичка в ръце, разстила я върху скута, внимателно я сгъва, пак я смачка на топка, пак я разстеле.

   – Не разрешават!

   – Що?

   – Не обясниха. Само казаха, че не може.

   Почуках, влязох. Лекарят е гърбом, медсестрата пише нещо, вдига очи.

   – С момичето съм, което преди малко беше при вас.

   – Защо настоявате да абортира? – отлепи се от прозореца лекарят. – Тя не можа да обясни.

   – Щяхме да се женим, но се оказа болна. Има епилептични припадъци.

   – Разбирам... Как й беше името? – Отбелязва нещо в картона пред себе си медсестрата. 

   – И като идвате в четвъртък, носете здравната й книжка – рече лекарят.

   Стана, излезе с мен в коридора, втренчи се в нея. Към пациентите си мнозинството лекари се отнася професионално... професионално етично, искам да кажа; и този тип не правеше изключение от пасмината убийци в бели престилки.

   На 11 май, четвъртък (в четвъртък съм роден) й направиха аборт***.

   Разкошен слънчев ден. По връхчетата на дърветата се появили нежни, бледозелени листенца, от дворовете ухае на люляк и на акация, пеперуди прехвърчат, жужат пчели. Ниско над главата ми лястовиците се стрелкат с цвърчене. Вървим бавничко по разкаляна улица, заобикаляме тълпите от хора, навлечени в тъмнокафяви и черни, дебели зимни дрехи, в домашно плетени вълнени пуловери, в обуща и галоши с незасъхнала кал по тях.

   Минаваме край няколко сергии насред улицата към автогарата; пожела да й свалят от гвоздея чифт сини терлички... бебешки терлички, приглади ги с върха на пръстите, сетне много внимателно ги положи обратно върху стъклото. Отдъхнах си, когато продължихме нататък.

   Щом се прибрахме в Гурково, зави се презглава с онова мое изтъркано старо вълнено одеяло и спа непробудно до сутринта на следния ден.

   Така убихме бебето.

    Следва

Пловдив – европейска културна столица 2019

Plovdiv, uni 1987 – edited 8 avg. 2018

___

*

Завършва, както сте разбрали,

Вийон сега завета свой.

Камбанен звън като погали

слуха, елате в пъстър рой:

умря на любовта герой,

носете дрехи с ярък цвят –

да има радостен престой,
отивайки на онзи свят.

        Из "Заключителна балада", в превод на Пенчо Симов. 

      Вийон (1430-1463...?) е същество свръхчувствително, прехласнат по живота спонтанен, покъртително откровен поет. Благодарение на това след дългото си пътуване през вековете идва до нас – живите и грешните днес, гледа ни учуден и дръзко-иронично, трогателно ни нарича "братя". 

     От предговора на Невена Стефанова към издадения през 1971 г. в софийското издателство "Народна култура" сборник "Избрани стихове" на Франсоа Вийон.

** Днес град Добрич. 

*** За аборт по онова време се плащаха 30 лева, но аборта й, заради епилепсията й, го извършиха безплатно. Бел.м., tisss.