Личен архив – ПИСМО ОТ И ДО ДАНКО (10.)

НАСТРЪХВАТ, ЗАЩОТО СЕ СТРАХУВАТ

   – Здравей, Жоро!

   Преди няколко дни аз пък се завърнах от Казанлък. И затова отговарям на писмото ти със закъснение.

   Гордо и тъжно стихотворение е това "Не бях злопаметен". Имам усещането, че е писано за мен. И какъв жесток финал!

Защото знам какво е смърт и драми.
Защото знам какво е да си сам.

   Всичко останало е бутафория...

   Мразя дискусиите и конференциите! Господи, докога ще ни учат как да мислим и ще ни мерят с кабинетни аршини? Душата ми не е наръчник на агитатора, а една дива и страшна вселена, в която се раждат и изгарят чувства, мисли... И точно това не харесват и у теб, и ти много точно си го разбрал:

Какво не им харесваше у мене?
Защо настръхнаха като оси?

   Настръхват, защото се страхуват. Страхуват се дори от сянката на нашите думи. Всички се крият зад гърба на Класата, зад гърба на Родината. И никой няма смелостта и доблестта да каже – България, това съм аз! С всичките си болки и стремежи, с цялата си мъка и любов, с цялата си сила, власт и нежност, с цялото си отчаяние и вяра, и слабост, и омраза, и надежда!

   Дано Г. Д.* да те разбере. И ледът не само да се пропука, но буйните води на живота да го повлекат и край бреговете на реката да поникне най-после пролетна трева... Разбира се, наивно е да се смята, че Г. Д. ще направи това. Няма кой – ние трябва да го направим.

   Благодаря ти, че честно и искрено казваш мнението си за стиховете, които ти пратих. Ще се опитам да не правя илюстрации, а да създавам нови светове. Няма да е лесно – но поне ще е честно. От известно време в главата ми настойчиво се набиват мисли, които рано или късно ще пресъздам като стихотворение. Дори и вече съм започнал. С мото от Ст. Ц.**: "Носете си новите дрехи, момчета".

Уморен и прегърбен
в кръчмата на село
топля ръце над ръждивата "циганска радост".
Горчиво и страшно свирят в комина диви цигулки от лед
и бият ли, бият в главата ми тежки и скръбни камбани.

Бият камбаните. Ще пръснат вселената.
Но кой ще ги чуе в тази нощ на космически студ и виелици?
Като гарвани гладни, с почернели очи,
дремят по масите вечните селски пияници.

И клокочи повърнато в ъгъла вино като кръв от прерязано гърло.
И догарят цигари по пръстите, както догаря самият живот.

Бог не може стрелките обратно да върне!
Наздраве, момчета! Нека постелем дъските на наште ковчези с любов.
Нека опънем платната на нашите кораби
и полетим в тази страшна стихия с разпилени коси и открити чела!
Както можем жените си честно докрай да обичаме,
Нека чашите вдигнем до зъби и с усмивка посрещнем смъртта.
Нека пием за нашата гибел, за тревата на нашите гробни могили,
защото дори и звездите загиват, а ние сме само самотни звезди.
Нека човешки живеем и човешки умираме.
Който може да пее – да пее.
Който може да плаче – нека не жали сълзи...

   Това е... Дано в следващото си писмо ти допиша и края.

   Днес следобед съм поканен на среща в Толбухин с Г. Константинов***. А после на някакво литературно четене. Писна ми вече от срещи и четения. Искам да изляза край морето да събирам охлюви или гъби.

   Или да отида да видя моята Любов. Не съм я докосвал с поглед повече от две седмици.

   Гурково, 13.04.83. С поздрав: Йордан Кръчмаров 

Пловдив – европейска културна столица 2019

Plovdiv, 22 uli 2018

Илюстрации: 

горе – Данко,

долу – Данко сред приятели

___
* Георги Джагаров (1925-1995).
** Стефан Цанев (1936).
*** Георги Константинов (1943). 

Личен архив – ПИСМА ОТ И ДО ДАНКО (9.)

ГРАПАВИТЕ СТИХОВЕ

НА ДАНКО

СОЛАРИ

Заровени до кръста в жаравата на юли,
соларите димяха под божия престол.
Приличаха на мравки с гумени цървули,
пълзящи в маранята на хълмовете сол.

По сребърните дрипи на ризите солени
се стичаха спектрално вълни аерозол.
Соларите с лопати, красиво оцветени,
въртяха небесата над хълмовете сол.

Избухваха вихрушки. Топяха се кристали.
И гларусите падаха от ореол на ореол!
Тръстиковите шапки на бедните солари
венчаеха с прослава хълмовете сол.

И люспите на рани – вечната награда –
се рееха в простора под нокти на сокол.
Соларите ритмично, с езическа балада,
танцуваха в жарта на хълмовете сол.

Лопатите – комети – преплитаха опашки
над солниците мирни с космичен произвол.
Нищожни като мравки, дрипави и прашни,
соларите потъваха под хълмовете сол.

МОЖЕ ДА Е ВСИЧКО

В ръцете ми туптящи умираше нелепо
човек, делил със мен постеля, сол и хляб.
Усещах как потегля към небитието
един неповторим, катастрофирал свят.

Под бинтовете още хлопаше сърцето.
По устните сълзяха ручейчета пот.
Прозорците кънтяха от кипналото ехо
на чуждия и грешния, далечния живот.

Умираше човекът, тръгнал главоломно
безсмъртие да дири с бензинови пети.
Угасваха безмълвно, с пукане тревожно,
надежди и страдания, измами и мечти.

Сред болничната стая плачеше душата.
С каква ли вяра можех да я утеша!
Пред нея вече се затваряше вратата
на вечната и свята земна суета...

Но биеше в челото съмнение горещо,
от памтивека още останало със бяс,
че може да е всичко, но не е човешко
да няма в небесата място и за нас!

    Гурково, 25 февруари 1984 година, Йордан КРЪЧМАРОВ 

     "ВСЕ ОЩЕ СЪМ ВЛЮБЕН..."

   Хубаво е, че се наливаш в мъжка злоба, Жоро! Приеми го като поздрав! Много си самотен, брат, в изпратените до мен стихотворения. Старо и младо днес се е втурнало да възпява, а ти тъгуваш ли, тъгуваш... Има нещо страшно трагично и страшно чисто в простичките слова, които си отронил с такава болка и злоба:

Скърбя за нещо, някога забравено
в кълбото от задачи, сред въпросите,
и иска ми се да извикам простичко...*

    Да, за тези стихове някои биха те изгледали накриво, ще кажат: я гледай го този, и той го ударил на идеология... Откъде ли бедните душици могат да знаят, че стиховете – преди да се напишат на хартия, първо се записват вътре в самото сърце! Нека си говорят, каквото си щат, важното е да издържиш болката от резеца, който ръфа душата ти, който къса сърцето ти. Давай така, пък каквото сабя покаже!

    (Някак твърде общо ми звучи само "Поколение, здравей!". А "Съседът, моят приятел" – каква жестока драма! И жестока истина!)

    Все още съм влюбен, Жоро! Малко е ненормално, но си мисля, че досега нищо не съм разбирал от любов. И "невръстното ми момиче" е ужасно мило и хубаво. Чистосърдечно, предано, великодушно... Дано да си остане все такова! Дано не го награби животът и "фалшивият му глас махалата да оглася".

    Знаеш ли, време е да покажем на света какво мислим. Така че трябва да пишем и публикуваме книги. Стига с тая скромност и наивност! Мълчанието е също престъпление!... Защото бавно ще почнем да приличаме на онези, които се тупат в гърдите – "Ако няма какво да дадем на света**, поне да си вземем нещо от него". Смятам, че е грешно, грешно е, че толкова години не съм предлагал нищо за печат. Сега съм предложил... Да се надяваме, че нещата ще потръгнат по-решително.

    Замислил съм цикъл разкази за хора с почти невероятни съдби. Разкази за хора, които съм срещнал случайно, но тези срещи са разтърсили наивните ми представи за човешката душа. Два от тях вече съм написал. Ще ти пратя да прочетеш единия от тях. А сега ти изпращам няколко стихотворения.***

СЪДБА

На Б. Христов

Видях – на дъното остават само кости.
Духът витае гордо под капака на буркана,
в буркана, в който прилепът живя и просто
строши главата си в прозрачните прегради.

Сега ковчега стъклен свети в тинята на мрака.
И знам какво ще бъда, и знам какво ме чака,
когато и над мен теслата радостно заграка.
Живея честно – просто си троша главата.

    Извинявай, че толкова много стихотворения ти пращам, но как да ти кажа – твърде малко са хората, които познавам и които разбират от поезия... Останал съм на село като последен мохикан. Докога ли ще издържа?

    Йордан КРЪЧМАРОВ, 29 март 84, Гурково

БЕЛЕЖКА: Писани през 1983 и в началото на 1984 г., двайсет и две години след смъртта на Данко стиховете се четат различно. Различно звучат. Този тип лирика се утвърждава без оценители и без клакьори. Грапавите, дрезгави стихове на Данко са от нравствена система, непонятна за позьори като напористите любимци на официозната лит. критика и множеството лъже-поети с мека китка и влажен поглед, обслужващи властта или разчитащи на известност чрез скандалното си поведение и нескончаеми кавги, белег на самозванец в света на изкуството.

    Пловдив, 17 август 2006 година

___
*            НЕ БЯХ ЗЛОПАМЕТЕН

Аз знам какво е смърт, какво са драми.
Аз няколко живота съм живял.
Видях как разпродават любовта ми.
Със нокти бранех земния си дял.

Не бях злопаметен. Прощавах лесно
измяна, гадни жестове, слова...
Сега разбирам колко неуместно
и колко глупаво било това.

Аз виждах как красиво ме убиват
и после ме захвърлят във калта.
Аз чувствах тая бясна съпротива
срещу човешката ми яснота.

Какво не им харесваше у мене!
Защо настръхнаха като оси?
Нима не пях за моето поколение!
Нима не бях на моята класа син!

Те искаха да пея равнодушно.
Те искаха да плача, но послушно.
Те искаха метафори и грим.
Такъв поет им бе необходим.

Те искаха отвлечена тревога.
Те искаха шансони за любов.
Те искаха един наивен сноб.
Те искаха от мене твърде много!

Това аз няма как да им го дам.
Защото знам къде върви рода ми.
Защото знам какво е смърт и драми.
Защото знам какво е да си сам.

Пловдив, 20.ІІІ.1984 г., Георги К. Бояджиев

** Подчертаният текст е от най-популярното стихотворение на Владимир Башев – поет, чийто стихове нашумяха подир нелепата му смърт (блъсна го лека кола). Благодарение усилията на майка му, която обикаляше софийските редакции, и на група негови добри приятели... усилено се заговори за този плакатен, типично партиен поет. Данко неслучайно се е изгаврил със стиха му.

*** Тринайсет са стихотворенията, последното от които посветил на поета от Перник Борис Христов (1945). Данко беше въодушевен от поета Борис Христов, но и се шегуваше по негов адрес. "Идва ми – казва – от плажа, цял ден се пърлил, ама иде червен като морков, седи на стола насред стаята ми и повтаря: Ай, какво ще стане сега, ай, кожата ми ще се обели! Какво да го правя, градски човек, не видял море сякаш!" Човекът се възползвал от слабостта у Данко към екзотични птици, които прелитаха с ореол на богоизбрани в този отдалечен от суетата бедняшки край на България. 

Пловдив – европейска културна столица 2019

Plovdiv, 17 avg 2006 – edited 21 uli 2018

Ars Poetica – ГОВОРЕЩИТЕ ВЪВ СЕНОТО

ГОВОРЕЩИТЕ 

ВЪВ СЕНОТО

– Защо ти е таван, когато
небето цялото ще имаш
със гроздове звезди?

– Така е, мила, но на лято,
когато нощите са тихи
и сгушена до мене ти.

– Иззад захлопнати прозорци
ухание как ще усетиш
от полските треви, жита?

– Не ще усетя, но в умора
желая зиме в студовете
с теб да се приютя.

– При мен е тесничко и шумно,
съпруг и две дечица дребни,
аз – друга там.

– Така е, но това са думи,
а ти на мен си ми потребна,
че ми омръзна сам.

– Какво предлагаш да направя,
нима съм луда да зарежа
граденото дотук?

– Но аз обичам те такава,
очарователна и свежа,
по теб съм луд.

– О, да! Чудесно е, мой мили,
ала не ще съм вечно млада,
така че – забрави!

– Ужасно е, че ще ми липсваш,
без теб навярно сам ще страдам;
целувай ме и си върви.

Така си бъбреха в сеното
онези двама, и защото
омъжена бе тя,
прегърнати, опиянени
един от друг току пред мене,
не ме усетиха в ръжта.

Обърнах се и отдалече
реших, че трябва да ги пазя
от зли очи и тази нощ.

…С мъжа й пихме цяла вечер:
бедата си той ми разказа
и ромът му не беше лош.

Пловдив – европейска културна столица 2019

Plovdiv, 5 avg 2007 – edited 21 uli 2018

Документи и факти – ЗНАМЕТО

    Да не гръмне казанът, монтирали му пищялка. И доверчивият народ по площадите на България се кефи: Я, каква яка свирка, как харно свири!

ЗНАМЕТО*

   В едно училище учителите се събраха веднъж да гласуват дали да си окачат трикольор върху покрива. Имаше разни изказвания, в смисъл "за" и "против". Тези, които бяха "за", изтъкваха колко са горди, че са българи; онези, които бяха "против", опонираха, че – ти, драги, ако си се чувстваш българин, не ти пука за знамето, то е вънкашен, така да се каже, атрибут.

   И понеже не успяха да се споразумеят, избраха комисия, която от името на колектива да прецени:

    а) Е ли нужно знамето?

    б) Не рискуваме ли да подразним етническото малцинство в гетото.

    в) Ако ще се слага, на кое място да се тури?

   След седмици на съвещания и заседания надделя становището да се рискува и байряк въпреки това да се тури. Тогава обаче възникна втори проблем – търговците на пазара ни не предлагат байряци с цветовете на българския национален флаг, а именно: бяло, зелено, червено. Имаме ги всякакви: на Великобритания, САЩ, Европейската общност, на Германия, Франция, Италия, Турция, на несъществуващата СССР, но български не.

   Временно взеха един назаем от близкото десантно поделение, забиха байряка на покрива и след три дни го забравиха. Ама минаха три месеца и наближи Гергьовден, и пред училищното ръководство се явиха пратеници на командира на господа десантчиците да си приберат знамето. Армия без знаме не върви да марширува на бойния си парад, нали!

   Така проблем нумеро дуо лъсна отново – взето е решение, а пък не се изпълнява. Ще речете, какво толкоз! Но за един учителски колектив много е важно какъв положителен пример се дава на подрастващите. Ето поради что излъчиха трима отговорници, които бяха натоварени съответно с:

  а) изнамиране подходящ естетически модел на българското знаме;

  б) ангажиране опитен шивач, личност с доказани морални качества. И...

  в) закупуване на 3 (три) ивици габардин от 80% естествена вълна и 20% ликра (същата, от която правят дамски чорапогащници, трайна е и бримки няма да й се пускат). Плюс златни ресни според подточка а) вид и размер.

   Платът и ресните купиха с лихвата от париците, които учениците бяха предплатили за бодигардове (пенсионери пазванти) на школото. За целта от областния Военноисторически музей с връзки беше изнесено истинско бойно знаме от Балканската война, заснето бе и тайно върнато на музея.

   Епопеята с байряка да е минала към точка "Приключени мероприятия", ако онзи по подточка б) не бе проявил осъдителна самоинициатива. За да се натегне пред шефа на училището ни, въпросният Алабашев сформира "Фърковата чета" от по-буйни питомци, които разлепиха из този район на града обяви, писани собственоръчно и с правописни грешки от даскала: в смисъл, издирва се шивач, който освен посочените морални качества не е и скъпчия.

   Наложи се от първоначално определената комисия да се излъчи жури с председател и двама редови члена. Журито се спря на най-подходящата от заявените дванайсет оферти, а именно – върху офертата на бай Спиро Янкеседжиев, собственик на частното шивашко ателие "Сега не, ама утре да!" – който склони да свърши работа без заплащане, при условие върху дръжката на байряка да ковне емайлирана табелка, върху която с червен лак пише фирмата му, тъй че да се чете и от улицата с невъоръжено око.

   Тук се намеси г-н директорът Коджакафалиев, който на оперативката по този неотложен повод каза, че е възмутен отдъндуша. Досега външно хладнокръвно и донякъде безпристрастно наблюдавал батаците покрай националната ни светиня, обаче чашата на търпението му преляла и той вече хич не може да понесе тази гавра. В заключение нарече претенциите на самозвания шивач с фразата "кощунствено национално предателство".

   Вследствие това обстоятелство патриотическите комисии, журита и прочие се саморазтуриха и по-нататъшни приказки на тема "Българското знаме" станаха опасни за здравето на колектива, а и за личното здраве на всеки даскал в частност.

   Понеже междувременно двете ивици габардин: бялата и зелената, бяха съшити с як обущарски тегел, като си прибираха недоработената светиня, знамето, оладжак (демек, по турски), заключиха го в сейфа на училищната касиерка, като веществено доказателство за пред финансовите акули.

   Отнесе си го литераторът Кирил Методиев. Негова бе идеята за знаме. Опитът му да разцепи колектива беше остро разобличен от синдикалната лидерка историчката леля Майя, която на общото събрание на даскалите и помощния персонал ни каза, че живеем в смутни и несигурни времена, когато международната обстановка се мени всеки миг и хем с главоломни темпове, тъй че не се знае утре, вдруги ден на кой остър завой някой ще изхвърчи в дерето, пък и дали изобщо ще я има Българската ни държава. Предвид този фон от неясноти и притеснения, свързани с покачващия се курс на долара и понижените заплати, както и във връзка с предстоящите съкращения в щата, колегата не трябвало да се натяга пред шефа. Поради наивност, присъща за абсолютен романтик с оскъден педагогически стаж, колегата налял вода в мелницата... Е, знае се в коя мелница.

   Прочее, така естествено животът подсказа най-далновидното решение на казуса със знамето, а именно: да не се дразнят населяващите съседния район мургави братчеди, байряк на покрива на училището да се не окачва. Понеже гордостта си е гордост, обаче сиренето, драги българи-юнаци, е с пари, хем много пари, да не отваряме лаф, че двайсдевет години у нас всичко ни е менте, особено жаркий патриотизъм и доброто мазно сирене. 

Пловдив – европейска културна столица 2019

Plovdiv, 5 uni 2008 – edited 21 uli 2018

–––

* По действителен случай в някога най-многолюдното (2400 деца от I до XI клас) средно общообразователно училище на утрешната европейска културна столица Пловдив. След трийсет години демократизация в момента училището вече е основно (до VII клас) и едва 500-600 хлапета тук изучават пренаписана Българска история и съкратен курс по Родна литература без онези автори, които дразнят комшиите, американците и евролибералите. Бел.м., tisss.

Ars Poetica – ПРАЗНИК ЗА ВЕТЕРАНИТЕ ОТ ВОЙНИТЕ

Годишнина от рождението на Димитър Списаревски* 

ПРАЗНИК ЗА ВЕТЕРАНИТЕ ОТ ВОЙНИТЕ

Като четиримоторен американски бомбардировач
бръмбарът рогач
със своята дързост и хулиганство
наруши българското въздушното пространство
на една черквица саката,
килнала се в селце насред планината.
И богомолци разни и разни баби,
така притеснени с техните слаби
познания върху бръмбарите въобще 
и върху бойната авиация в частност,
се юрнаха презглава да бягат
и се скупчиха на вратата,
където един си изкълчи ръката,
друг си изгуби в навалицата главата,
на трети и четвърти им се подкосиха краката
и от цялата дандания не стана ясно,
че това летящо е съвсем безопасно.

Обаче бръмбарът-рогач пикира,
блесна с острие като ислямска секира
в полумрака на Божия храм
и се заби точно там,
сред венците изсъхнали, изветрели,
в избелелите прашни черни дантели,
без някой да го гони
над изгърбените от старост черковни икони,
и с ръмжене диво и бясно
право в корема на Спасителя се хряссссна.

Объркан, учуден се отдръпна, подхвръкна
и се пльосна насред свещите запалени
в чест на Незнамкой си светия –
един от ония,
които вършат чудеса
и за таз работа са силно похвалени
в дебелите книги свещени
от отчета и мъдреци вдъхновени.

И му припари от живия огън тогава,
от тази под задника му жива жарава
и подобно Божия стрела
бръмбарът-рогач полетя
над площадчето, над селцето, където
два автобуса с подпийнали екскурзианти
не успяваха да се разминат и тъкмо
шофьорите им красиво се псуваха,
без някак все пак да се разбере
какво са им майките виновни
за тези техни клетви световни.

Бръмбарът, както си летеше – уморен,
а и понеже бе вече в черквата веднъж,
блъсна се в мустаците на онзи дебел мъж,
който – свалил шапка,
се бе покатерил върху капака
на бъчва с дъждовна вода
и зовеше през електрическа фуния:

"Насаааам, народе! Насам!
Тази вечер за ветераните от войната
ще са ни мезетата и вината.
Разполагаме с танцьорки харни, 

певачки, смешници
за храбрите наши оцелели войници.
Насааааам, народе! Насам!
Тук е гювечът голям".

И пред скупчените зяпачи
еуфоричният мъж дръпна патетична реч
и тъй дълго говореше и говореше, и говореше,
че бръмбарът отлетя надалеч.

И понеже слънцето юлско бавничко вече
зад планинския хребет залязваше
в сгъстяващия се невежествен мрак –
докато тълпата шумеше и се прозяваше
озадачена от крак на крак,
високо зад облака там в небесата
като кървава яростна капка в тревата
над цялата суета и над всички
заблестя бръмбарът подобно звездичка.

И тогава настана онзи върховен миг,
когато над смълчаните човешки редици
вместо "ура" се понесе протяжният вик
на умиращите от раните си войници…

Пловдив – европейска културна столица 2019

Plovdiv, 5 uni 2006 – edited 19 uli 2018

Илюстрации:

горе – бомбардирането на Дрезден, културната столица на Германия;

долу – баща ми Кирил (1922-1983) редник от Втората световна война, завърнал се с Орден за храброст от фронта.
–––
* Димитър Светозаров Списарѐвски е български летец-изтребител, офицер, поручик, кавалер на ордена „За храброст“. Родът му е от Кюстенджа.

Роден: 19 юли 1916 г., Добрич

Починал: 20 декември 1943 г., Долни Пасарел

Награда: Орден „За храброст“.
Вж. https://btvnovinite.bg/predavania/nerazkazvanata-istorija-za-poslednite-migove-dimitar-spisarevski.html