Личен архив – ПИСМА ОТ И ДО ДАНКО (8.)

ПРОЩАЛНО*

ДВЕ ГОДИНИ БЕЗ ЙОРДАН КРЪЧМАРОВ

Крачи човекът по пътя си и скубе горите...
А как ще диша човечеството без гори?
Слиза твоят стихотворен Христос и скубе добрите.
А как ще живеем без добри?

Тъй си отиват последните бохеми-поети –
поредната крачка се оказва на онзи свят.
Тъй – без кариера, без стихосбирка, без проблем,
току-що вървяха, а вече съвсем не вървят...

Плаче сърцето ми за сърцето ти, всичко побрало;
така се пръскат сърцата, когато дават урок.
Даже скубят горите – там, на билото, като надежда бяла,
недостъпен за безкрилите, твоят козар е бог!

  Йордан Кръчмаров се нареди сред князете на духа, които започват да живеят едва подир смъртта си. Мир на праха ти, повелителю на небесните стада!

  БЛИЗКИ, ПРИЯТЕЛИ И СЪСЕЛЯНИ

Картинка от възпоминателния лист на Данковите съселяни

РЕПЛИКА, 16 август 2006 г.:

  Цитат:

   Искам предрезгавял от недоспиване или дявол знае от какво човешки  глас. Искам един глас, който ме кара да влизам в диалог с цялото човечество, но от точните координати на Добруджа. Вярвай, отстрани повече неща виждам в този, вече не-йовковски, добруджански нрав на сърдечност, лек песимизъм и преклонение пред природата.

   Страшна сила е тази твоя Добруджа! Хваща те леко, доскучава, изглежда еднообразна и дива, ала отдалечиш ли се, разбираш, че е могъща в привидната си пасивност, че само тук слънцето е така близко и така непоносимо тъжно червено. Мен Добруджа ме свързва много повече с изгрева и залеза, със звездите, с движенията на морето в августовската мараня, с преходността на човека, с поезията и калта – от всяка друга област на земята Българска.

   Това, Жоре, си вече ти. Това го виждам само в "Крайпътен ресторант". Нарича се усещане за... мъж. Дано не ме разбереш криво. Адски много ми харесва... Бъди здрав! 

ОТГОВОР, 23 август 2006 г.:

   – Странни неща се получават, мила С'est la vie. Като тегля черта под изминалите дни, месеци, години, десетилетия, с изненада откривам колко нерви, колко безсънни нощи съм пропилял заради неприятни типове в моя живот. И по-жалкото! – как нехайно съм пропускал да река добра дума, дори само "Благодаря" на нежния, истинския приятел край мен.

   Огромна грешка. Непоправим пропуск. Виждам, две са само участията Ви дотук в този форум, пък и изобщо; и двете – с добра дума. Като опитвам да си изясня защо тъй съм се отнесъл към Вас в тези два случая, имам нескопосно оправдание пред себе си: било е от опасение да не ме сметнат за самолюбив, да не ме вземат за персона, която крещи и тръпне да я отличат. То е вероятно и част от причината да не Ви отговоря досега: неприязън към грандоманията, отвращение към полагането в рамка (дори най-изящна да е тя) около представата, че съм просто син, внук, правнук и праправнук на простосмъртни българи.

   Когато от ранно детство си живял сподирян от фразичката "От теб, мама, стока няма да стане", какво ли да очакват! Гледам осветени от обществено внимание и благосклонност личности; но пожелае ли някой да ме направи уязвим, готов да рони сълзи безпомощен човек, най-лесно е, като ме похвали. Ненавиждам се в такъв момент. Зареждат ме с енергия за живот отрицанията, гневното скърцане със зъби, едва прикритата ненавист, откровената наглост на грандомана и самовлюбения. Ето текст, роден от гледката през стъклото на автобуса Балчик-Гурково в далечната 1972 г., който по друг начин, малко по-прегледно казва това същото...

ПАЛЕНЕ НА СТЪРНИЩАТА

Видели ли сте лете как пробива
след огъня най-острата трева?
След жътвата – като пшенична нива,
и аз така се учех да раста.

 Пловдив – европейска културна столица 2019

Plovdiv, edited 13 uli 2018

Илюстрацията горе:

Данко като десетинагодишен хлапак.

___
* Донесли го през есента на 1988 г. на връщане от Гурково и Тригорци дъщерите ми Вера и Надя. Нямам представа кой е авторът на тази реминисценция от картина, образ и словесен ритъм, характерни за Данко. Некрологът, отпечатан върху лист формат А5 лошокачествена хартия на явно допотопна преса за плосък печат от типа "американка", на която обикновено се печатат бланки за фактури, е чудесен знак за обич, с която се ползва сред обикновените българи този така непрегледно кротък в бита си Български поет. После се появиха пъстрите птици с лавровите венци: да повъздишат чувствено: Ах, какъв Поет, Боже Господи! Човешки работи – да се смееш ли, или да плачеш!

Между другото, когато преди  години, през август 2014 г., подир нощ, в която преспахме на голата земя в двора на селската къща в Тригорци, отведох приятеля от юношеските години Тодор Ряпов в съседното Гурково да му покажа къщата на Данко, посрещна ни тумба цигани, настанили се тук. И като попитах знаят ли, че това е къщата на известен Добруджански поет, изгледаха ме със самочувствие на оскърбени: "Че кой пък е тоз, това си е нашата къща!" Та приятелят – инак сдържан, кротък по нрав, процеди една нашенска, пловдивска ругатня през зъби; наложи се да го предупредя да си замълчи, че да не си създадем проблеми. После в селското гробище на Гурково открих веднага, (вероятно усетът ме е водил) гроба на Данко – занемарен, обрасъл с тръни и храсти.

Чуто в първите години след смъртта му: леля Керанка – майката на Данко, завещала дома и дворчето за музей, където да се съхраняват и малкото негови вещи, и ръкописите на Данко. Толкоз по темата за китките, всенародната любов и признателност към поета! Бел.м., tisss.

Личен архив – ПИСМА ОТ И ДО ДАНКО (7.)

ДАНКО*– ТРИ СТИХОТВОРЕНИЯ

СОЛАРИ

Заровени до кръста в жаравата на юли,
соларите димяха под божия престол.
Приличаха на мравки с гумени цървули,
пълзящи в маранята на хълмовете сол.

По сребърните дрипи на ризите солени
се стичаха спектрално вълни аерозол.
Соларите с лопати, красиво оцветени,
въртяха небесата над хълмовете сол.

Избухваха вихрушки. Топяха се кристали.
И гларусите падаха от ореол на ореол!
Тръстиковите шапки на бедните солари
венчаеха с прослава хълмовете сол.

И люспите на рани – вечната награда –
се рееха в простора под нокти на сокол.
Соларите ритмично, с езическа балада,
танцуваха в жарта на хълмовете сол.

Лопатите – комети – преплитаха опашки
над солниците мирни с космичен произвол.
Нищожни като мравки, дрипави и прашни, 
соларите потъваха под хълмовете сол.

КОЗИ СЛЕД ДЪЖД

Над дивите пътеки, над хаоса скали,
където само ветровете се венчават,
звънтяха лудо позлатените звънци!
Сияеше подкова пъстроцветен пламък.

Посипани с безсмъртието на дъжда,
козите бясно тичаха към небесата.
Зовеше ги кошарата на вечността
с разтворената порта на дъгата.

Прелитаха над бездните красивите кози,
с потръпващи нозе, с рога свистящи!
В пиринч и бронз лъщяха върли канари
и тръните приличаха на цветове димящи.

Под тях козарят – беден селски бог,
напразно ги проклинаше да чакат.
Козите стигнаха върха с изящен скок
и легнаха покорно пред съдбата.

Във жълтите им, пълни с петънца очи
изчезваше магията на слънчевата гривна.
И бавно се превръщаха в брадясали слуги
на бога, който до върха не стигна.

МОЖЕ ДА Е ВСИЧКО

В ръцете ми туптящи умираше нелепо
човек, делил със мен постеля, сол и хляб.
Усещах как потегля към небитието
един неповторим, катастрофирал свят.

Под бинтовете още хлопаше сърцето.
По устните сълзяха ручейчета пот.
Прозорците кънтяха от кипналото ехо
на чуждия и грешния, далечния живот.

Умираше човекът, тръгнал главоломно
безсмъртие да дири с бензинови пети.
Угасваха безмълвно, с пукане тревожно,
надежди и страдания, измами и мечти.

Сред болничната стая плачеше душата.
С каква ли вяра можех да я утеша!
Пред нея вече се затваряше вратата
на вечната и свята земна суета...

Но биеше в челото съмнение горещо,
от памтивека още останало със бяс, 
че може да е всичко, но не е човешко
да няма в небесата място и за нас!

Гурково, 25 февруари 1984 година 

Йордан КРЪЧМАРОВ 

Пловдив,1975 г. у дома

 НАСТРЪХВАТ, ЗАЩОТО СЕ СТРАХУВАТ

    Здравей, Жоро!
    Преди няколко дни аз пък се завърнах от Казанлък. И затова отговарям на писмото ти със закъснение.

    Гордо и тъжно стихотворение е това "Не бях злопаметен". Имам усещането, че е писано за мен. И какъв жесток финал!

Защото знам какво е смърт и драми.
Защото знам какво е да си сам.

    Всичко останало е бутафория...

    Мразя дискусиите и конференциите! Господи, докога ще ни учат как да мислим и ще ни мерят с кабинетни аршини? Душата ми не е наръчник на агитатора, а дива и страшна вселена, в която се раждат и изгарят чувства, мисли... И точно това не харесват и у теб, и ти много точно си го разбрал:

Какво не им харесваше у мене?
Защо настръхнаха като оси?

    Настръхват, защото се страхуват. Страхуват се дори от сянката на нашите думи. Всички се крият зад гърба на Класата, зад гърба на Родината. И никой няма смелостта и доблестта да каже – България, това съм аз! С всичките си болки и стремежи, с цялата си мъка и любов, с цялата си сила, власт и нежност, с цялото си отчаяние и вяра, и слабост, и омраза, и надежда!

    Дано Г. Д.** да те разбере. И ледът не само да се пропука, но буйните води на живота да го повлекат и край бреговете на реката да поникне най-после пролетна трева... Разбира се, наивно е да се смята, че Г. Д. ще направи това. Няма кой – ние трябва да го направим.

    Благодаря ти, че честно и искрено казваш мнението си за стиховете, които ти пратих. Ще се опитам да не правя илюстрации, а да създавам нови светове. Няма да е лесно – но поне ще е честно. От известно време в главата ми настойчиво се набиват мисли, които рано или късно ще пресъздам като стихотворение. Дори вече съм започнал. С мото от Ст. Ц.***: "Носете си новите дрехи, момчета".

    Уморен и прегърбен
    в кръчмата на село 
    топля ръце над ръждивата "циганска радост".
    Горчиво и страшно свирят в комина диви цигулки от лед
    и бият ли, бият в главата ми тежки и скръбни камбани.

    Бият камбаните. Ще пръснат вселената.
    Но кой ще ги чуе в тази нощ на космически студ и виелици?
    Като гарвани гладни, с почернели очи,
    дремят по масите вечните селски пияници.

    И клокочи повърнато в ъгъла вино като кръв от прерязано гърло.
    И догарят цигари по пръстите, както догаря самият живот.

    Бог не може стрелките обратно да върне!
    Наздраве, момчета! Нека постелем дъските на наште ковчези с любов.
    Нека опънем платната на нашите кораби
    и полетим в тази страшна стихия с разпилени коси и открити чела!
    Както можем жените си честно докрай да обичаме,
    нека чашите вдигнем до зъби и с усмивка посрещнем смъртта.
    Нека пием за нашата гибел, за тревата на нашите гробни могили,
    защото дори и звездите загиват, а ние сме само самотни звезди.
    Нека човешки живеем и човешки умираме.
    Който може да пее – да пее.
    Който може да плаче – нека не жали сълзи...

   Това е... Дано в следващото си писмо ти допиша и края.

   Днес следобед съм поканен на среща в Толбухин с Г. Константинов***. А после на някакво литературно четене. Писна ми вече от срещи и четения. Искам да изляза край морето да събирам охлюви или гъби.

   Или да отида да видя моята Любов. Не съм я докосвал с поглед повече от две седмици.

    Гурково, 13.04.83.            С поздрав: Йордан Кръчмаров 

Пловдив – европейска културна столица 2019

Plovdiv, edited 12 uli 2018

___

* За връстниците му в Гурково, за съселяните си беше Данко. Данчо го наричаше майка му, ала не ми се нрави това име; зная защо, не ми се ще да обяснявам. Да го наричат, както си щат! Това не променя нещата.

** Георги Джагаров (1925-1995). Издъхна в самота, отчаян, изоставен от онези, които вървяха подир стъпките му, докато беше фактор, като човек от тесния приятелски кръг на Тодор Живков, наред с такива личности в Българската литература и публицистика, като Емилиян Станев, Йордан Радичков, до едно време и Георги Марков - Джери. Има страхотни стихове за антифашистката съпротива, за любовта към България, за любовта към жената, както и срещу снобеещите парвенюта сред родните интелигенти от онова време.

*** Стефан Цанев (роден на моя рожден ден от годината, но през 1937). И аз като Данко си падах по стиховете му някога… По-късно реших, че не си падам, заради плакатния привкус на повечето неща от този иначе симпатичен поет, чийто стихове си препредавахме един на друг заради усещането, че казва неща, които повечето поети от неговото поколение не смееха да изрекат.

**** Георги Константинов (1943). Типичният възторжен комсомолски поет, певец от епохата на соца. Гланциран, музикален, леко блудкав, сръчен да се приобщи без особени лични драми към силните на деня. Вж. http://www.sbj-bg.eu/index.php?t=31924 Бел.м., tisss.

Ars Poetica – ОБРЪГНАЛ

ОБРЪГНАЛ

Че някой сив подлец в ужасен ден
на прежните мечти крак ще подложи,
с витийно слово ще се цели в мен
и после в гръб ще ми забие ножа...

Боли, ала – привикнал на това 
от ранното си детство в моя Пловдив,
усещам смут в сърцето си едва,
когато Любовта ме впримчи ловко. 

Пловдив – европейска културна столица 2019

Plovdiv, 12 uni 2007 – edited 21 uli 2018

Личен архив – ПИСМА ОТ И ДО ДАНКО (6.)

 Добруджа, юли-август 1977. Карам трактор в Тригорци

ИСКАМ СИЛНО ДА ЦЕНИШ СЕБЕ СИ

    – Здравей, Данко!

    Преди около месец или два в пловдивския университет ми се обади едно момче, което – по-късно разбрах – ми било ученик в Гурково. Мисля, Станислав се казваше. Сега бил учител и учел задочно, дошъл за изпити, дявол знае какви. Та викам си, брат ми, май взех да си забравям биографията. Минало незабравимо!

   Да знаеш, много се радвам, когато ми пишеш. Ами че, кажи-речи, съм си прекъснал въобще връзките. Започвам да подивявам в себе си, започвам да усещам как се наливам с някаква чисто мъжка злоба: дразня се от боклуци, които не заслужават да им обръща човек внимание, но мен ми се вдига кръвното. Сигурно и заради мен пък на някой друг му се вдига кръвното. Тя нама край, всичко е синджир-марка.

   Искам да пиша ясно и отчетливо, така както си говори човек с приятелите. Не ме интересуват ни метафори, ни образи и прочие технически подробности. Усещам, че съм прав, но май все нещо не ми достига, та имам чувството, че гласът ми мутира като на току-що влюбил се осмокласник.

   Стойо Вартоломеев* и да го срещна, няма да го поздравя. Ти си много по-достоен от някакъв пописващ лит.критик. Искам да уважаваш силно себе си, какъвто си. Пий с него, но не забравяй, че поетът само на обикновените хора, т.е. на народа си, е длъжен да сваля шапка. Остави го този Стойо; мисля, че си няма собствено мнение, ами се ослушва "големите" какво си приказват. 

   За конференцията – да я пропуснем с мълчание... Има по-важни неща. Например това, че си се влюбил! Ами то си е твой личен празник. (Дано да не си я разлюбил вече...) Завиждам ти. Аз нещо отвикнах от тези работи, нали ти казвам – вълк-единак всяка нощ вие у мен и този шарен свят – жените де, го гледам с голямо неудоволствие. Много рядко са между тях истински преданите, истински интелигентните, повечето са си едни патки, дето само гледат да изкарат някое удоволствие за себе си, както кокошката чопли костелив орех.

   Мисля, че си много добре ориентиран в живота. Просто характерът ти е такъв, да не се застояваш, да си едновременно навсякъде, като добруджанския вятър, а!? Май това ще да ти е харесало и твоето "невръстно момиче". Хубава ли е поне? Да не е някоя крокодилка, че то... Впрочем, имаш добър вкус. Истина, завиждам ти!

   За стиховете... "Солари" ми харесва най-много, макар че като сюжет и идея съм срещал нещо подобно и другаде. За мен то е вид предизвикателство: ето човека върху фона на вечността; всичките идеи и идеологии "отиват на кино" пред каторжния живот на най-обикновените хора. Трудът като идея, тъжна работа е това стихотворение, тъжна и хубава. Звънти ми тази сол и между зъбите, кара ме да си мисля за себе си, за човечеството – тази сол... Но има да се доработва, защото си го вкарал всичкото хубаво и горчиво в едни предвзети строфи. Впрочем, не ми вярвай, то е мое усещане – че технически не е доизпипана работата. По-важно е, че стихотворението звучи... Това е най-важното. Другото е занаятчилък. И така е добре!

   "Кози след дъжд" е хубаво като видение, като картина. Но е твърде общо казаното в него и не ме кара да мисля.

   "Може да е всичко" – изстискал си го като лимон, като портокал този случай – истински или измислен, все едно. Но философският ти възглас в последната строфа ми се вижда насилен. Тук мисля, че не греша.

   Общо взето, трите стихотворения ми говорят, че в момента си в процес на постепенно обръщане към обикновеното в живота, към осмисляне на това обикновено и превръщането му в естетическа категория, в изкуство. Ще ми се да си повече личен, па нека да е и с риск да не изглеждаш така изящно, както сигурно ти се иска. Разбираш ли ме? – една антична ваза, изровена от тинята на морето, ще ми е много по-ценна, ако виждам в нея отпечатъци не само от пръстите на майстора, но и следи от ръждата на ножа, с който е било прободено сърцето му. Толкоз!

   За мен... Подготвил съм ръкопис за втора книга стихове. От два месеца втория екземпляр съм го дал у Емил Калъчев** от пловдивското издателство с уговорката, че няма да го предлагам на издателството, а че Емил ще ми каже общото си впечатление. Казах му, че искам да се пробвам на по-широк терен, а той май се обиди – взе да ме убеждава, че пловдивското издателство имало добро име и т.н. Накратко, спукахме се и двамата от куртоазия: аз – да не си помисли, че се натискам да печатам в издателство "Христо Г. Данов", той – да не би аз да си изгубя доверието в издателството. Пък може и само тъй да ми се струва.

   Стиховете, дето ти пращам***, не са добри, но понеже за мен това е нова мелодия, искам да чуя ти какво ще кажеш. Пък може и да са добри, защото поръчката за тях си е от мен. Жалко, нямам под ръка нещо любовно-интимно. Просто, сега съм на друга вълна.

   Извинявай за дългото писмо, т.е. извини ме за дългото писмо.

   18.ІІІ.1984 г., Пловдив Ж.

   БЕЛЕЖКА:   Стихотворенията на Данко, пратени с писмото от 25 февруари 1984 г., ще пусна в следващия фрагмент тук, в тази тема.

 Пловдив – европейска културна столица 2019

Plovdiv, editing 11 uli 2018

____
* Вж. http://bnr.bg/plovdiv/post/100479958/stoio-vartolomeev-beshe-otlichen-s-pochetnoto-zvanie-sledovnik-na-narodnite-buditeli & http://bnr.bg/plovdiv/post/100479958/stoio-vartolomeev-beshe-otlichen-s-pochetnoto-zvanie-sledovnik-na-narodnite-buditeli

** Емил Калъчев (1932-2013), вж. https://literaturensviat.com/?p=94090

*** Стойо Вартоломеев (1952)

Вж. "Агитатори", "Поколение, здравей!" и "Съседът, моят приятел".