Ars Poetica – ЗАД ВИСОКИЯ ЗИД

ЗАД ВИСОКИЯ ЗИД

Една градина зад зида висок се крие
и кой живее там, и как, за мен е тайна –
желязната врата в ръжда отдавна гние,
звукът на дървояда пълни стаите.

Да кажем, стигна някога чертата,
отвъд премина, в други свят прескоча –
за миг ще се стопя в зеленината
и любопитството от яд ще се налочи.

Ще види всичко, скритото ще разузнае,
като слепец към ада смешно ще затропа –
пък аз и пред смъртта ще се ругая
защо съм влязъл толкоз надълбоко.

Пловдив – европейска културна столица 2019

Plovdiv, 5 dec. 1977 – edited 5 dec. 2017

Story – ИЗ ДНЕВНИКА НА ЕДИН ПЛОВДИВЧАНИН (прод.ІV)

ИЗ ДНЕВНИКА НА ЕДИН ПЛОВДИВЧАНИН (6.)

    От форума:

   – Откъде знаеш, че Умберто Еко си е поставил за цел да ни отведе "във високите сфери на духа" и да ни покаже стойностното и фалшивото там, каквото и да значи това? Може би човекът се забавлява, пишейки по този начин, както аз, четейки го, се забавлявам?

    – Не съм бил випускник на Ленинградския висш идеологически институт, та ми липсва увереност да твърдя, че притежавам монопол върху истината. Мнението ми e пристрастно, ограничено от предразсъдъци и вероятно несправедливо. Не съм против любимият Ви роман да бъде възприеман като интелектуална дъвка за печални зимни периоди от живота, но как да се справя с неприятния си нрав, като схоластиката, и най-паче схоластичната ирония не ме радва? Чувам за съвършено нов тип двугърба камила, демек, за вид ирония над схоластичното средновековно мислене, предвид някогашните прогресивни процеси на Католическата инквизиция. Уважаемият проф. Умберто Еко пише именно за този период от вчерашния ден на Европейската цивилизация. Допада ми, например, ироничната пародия "Параграф 22" на Джоузеф Хелър (1923-1999) – кажи-речи, връстник на някакъв дърводелец от Харманли, неизвестния за света Кирил, баща ми. Допада ми и книгата на родения в Англия Дългас Ноел Адамс (1952-2001) "Пътеводител на галактическия стопаджия", почти мой връстник, особено първата третина на "Стопаджията", преди авторът да захване да се повтаря и да преиграва. Ще се радвам, ако посочите и други солидни основания да започна като Вас да се забавлявам с романа "Името на розата". 

    Радвам се, че се обадихте. Поздрав от Пловдив, крайния квартал зад гетото!

    07.02. 2002. (продължение)

    Авторът Умберто Еко окупирал всякакви възможни подходи, и пак е неясен, може би понеже му липсва смирение, а суетността му е в по-обилно количество. Не обичам, когато идеята измества преображенията на реалността. Също не обичам и тенденциозната, позната от реалния социализъм-комунизъм у нас назидателна, възпитаваща широките народни маси... хе-хе! – казионна партийна литература. Живият, пулсиращ, тръпнещ от страсти живот ми е по-мил.

    Добрият роман би трябвало да зарежда с жизненост, не със суховати красиви идеи. Оптимизмът в личен план не може да се логаритмува като стройна абстрактна материя. Ърнест Хемингуей (1899-1961) пише романа "Сбогом на оръжията", когато е 28-29-годишен; Умберто Еко публикува "Името на розата" в 48-та си година. Дали възрастта оказва влияние върху стила? Влияят ли преживяното, натрупаният опит, наслоилата се рутина? Иисус в плътското си превъплъщение на земен човек и в зенита на ходенето си сред човеци, според легендата, е 33-годишен. Състоянието на духа, свежестта на сетивата, привикването с ритъма и изненадите на битието не влияе ли върху начина, по който говорим, обсъждаме, пишем текстовете си?

    Приятелят Емил*, имам това чувство понякога – на моменти, докато седим на маса и си пием кафето, го усещам поне с петнайсетина лазарника по-млад от мен, когато според фактите е обратното, по-млад съм от него с цели 15 години. Тъй че и възрастта като аргумент не звучи меродавно.

    - - - -

    Разправя ми днес колега... с жар, присъща на младите жени, как посрещнал изневярата на жена си неин познат, колко потресен, разколебан, съсипан бил; ненавиждал, от една страна, неверницата, от друга – страстно, чисто по плътски продължавал да я желае.

    – И аз какво да го посъветвам? – пита леко патетично; бъбрим на четири очи в учителската стая. – Какво да го посъветвам, когато е така отчаян горкият, а не знам как да му помогна?

    – Той трябва да й е благодарен – отвръщам хладен като ледено кубче в чаша уиски, – не да я мрази. Понеже честно все пак го уведомила, че си тръгва, а не го заблуждава, отказала му да си играе повече с тялото й. При телесните двубои и страст във взаимоотношенията между мъж и жена нещата не са ли пределно ясни? Не го допуска до себе си, защото е престанала да го обича.

    – Какво говориш! – възкликна неприятно изненадана. – Като жена, не мога да я оправдая. Постъпила е жестоко с човека. Толкова е умен, ерудиран, интелигентен!

    – Подскажи му да пробва да си представи, че съпругата му се върнала. Знам такива случаи... И ще си възстанови ли доверието?! Тъй че нека си преболедува болката; налага се сам да извърви пътя през тресавището. И когато усети твърда земя под нозете, ще прогледне, че от живота му си е отишъл предател; и тогава би трябвало да се усети свободен, освободил се както афроамериканец в Тексас от своята Голяма фалшива представа за демокрация.

    – Невероятно! Това пък не ми е минавало през ум – възкликна симпатичната ми събеседница.

    – Най-добре ще направи да й благодари, като я заведе на ресторант – добавям  сериозен. – Да се постарае да не я мрази. А ако може... обаче не съм сигурен дали ще може... нека опита да погледне към нея с любов.

    – Що-о-о? От къв зор... с любов? – толкова се изненада чаровното момиче, че мина на жаргон.

    – Защото – отвръщам все така хладно – хубостницата му е решила може би най-съдбоносния за нормален мъж проблем: коя да чука (изречено и от моя страна на жаргон). Човек не бива да живее в лъжа. Жените сте по-решителни в такива случаи. Взаимната им привързаност на онези двама се изчерпала. Жената е права, а него му е нужно време да разбере и да престане да издава съдебни постановления сред общите им приятели и близки.

    Ако беше попитала как човекът да погледне с любов онази, която вече не обича (а плътски желаел, ръбчото му с ръбчо), щях да й река: когато спре плътта да жали по някого, не е невъзможно да го приемеш като всеки друг на света, "любов" вече ще значи: уважение, разбиране, опрощаващо внимание.

    – О, но той много страда! – рече тя и се зае да навива на показалеца си крайче от дългите си сламеноруси коси. – Никога не бих предположила. Те бяха толкова задружни, толкова здраво семейство бяха! Планираха да се преселят в Канада и там да се устроят, представяш ли си?

    – Представям си. А защо нещастният избрал да хленчи на твоето крехко рамо? – любопитствам нехайно. – Как мислиш, това хленчене пред теб случайно ли е?**

    14.02.2002. 

    Като казвам: липсва му възпитанието, което се получава в семейството от най-ранна детска възраст... Та като казвам това по повод новия любим на Re., опитвам да заобиколя точната дума "безнравствен". Бъбрим на чаша кафенце в хола с Re.; тя грее пред мен. Качила нозе на табуретката, изтегнала ми се е върху червения ми плюшен диван отсреща. Като чу това, усетих – сви се изведнъж като пружина, стана и отиде в кухничката да мие кафената си чашка. 

    – Тръгвам! Не са ми приятни такива приказки. Сега вече съм убедена, той е Човекът! Мечтала съм си цял живот за такъв мъж, който...

    – ...Който на всеки петнайсет-двайсет минути да те проверява къде си, какво правиш, какво мислиш, какво чувстваш – доколкото ми е възможно, с привидно равнодушие довършвам думите й, макар отчаян, че явно не съм мечтаният мъж.

    – Точно така! – долита гласът й вече от антрето.

    Скачам да я изпратя до асансьора. 

    – Ще ти се обадя някой друг път, като не си в злобно настроение – усмихва ми се като учтива медицинска сестра над леглото на умиращ, махна с ръчица, проеча звънливото й колоратурно сопрано: – Чао, Жоро!

     Та преди час, значи, чувам късо позвъняване, подраскване и почукване по вратата. Беше влязла, събула се беше като у дома си, окачи си кожухчето на закачалката, тръгна из стаите:

    – Я, да проверя променил ли си тук нещо. Ха, нищо не е променено! – И подир минутка-две: – Как си? Какво я караш без мен?

    –  Нали знаеш – казвам унило, – чета, ровя из бумащини, графоманствам, т.е. пописвам туй-онуй.

     Като предложих да направя кафе, отсече:

     – Остави! Кафето аз ще го направя. Ти не го правиш толкова хубаво като мен.

    И значи, седнали бяхме вече в хола и от приказка на приказка стигнахме до заядливата ми фразичка, че новият й приятел е невъзпитан, липсва му, казано с две думи, домашно възпитание, колкото и с добри обноски да бил, както ми го представя. Това бе вчера сутринта. Час по късно запътил се бях към училището. Купих по пътя цигари, купих и голям шоколад; помислих си: дали да не си го разделя с нея. Звъня й, вървешком от коридора; отговаря ми и тя по джиесема:

    – В детската градина съм, работя.

    – Добре – казвам, и приключваме.

    Половин час по-късно чета есемес: "Благодаря ти, че се сети за мен! Ти си ми близък по много особен начин! Само дето не знам защо опитваш да ме засегнеш. Нищо..." Отвърнах след час колебания тип Страданията на младия Вертер: "Най-близкият човек си ми. Стипчива е любовта". В прав текст казано, изтрепахме се вчера следобед да демонстрираме обноски и домашно възпитание.

    Записвам тези неща, минало е едва денонощие. Денят весел, слънцето напича. Празник на влюбените е, Свети Валентин по католишкия календар. И ми се върти из ума: обичам ли я? Добре ли е да ме вълнува онази, която ме е зарязала? Не съм я канил да ми гостува. Дори не ме предупреди, че ще идва. Но ай, как й се зарадвах; приех я като най-близкия ми на света човек. Жена, Господи! И то каква жена! Иначе неприятните въпроси са си неприятни въпроси; мога да замълча, да не подхващам за нас и прочие, но когато ми навират в муцуната очевадна*** несправедливост, как да се съглася, как да съм кротък слушател на сантиментални глупости?

    Следва

Пловдив – европейска културна столица 2019

Plovdiv, edited 4 dec. 2017

___

* Емил Калъчев (1932-2013), вж. https://literaturensviat.com/?p=94090
** Познал съм. Не мина и година след разговора ни в учителската стая, онзи хленчещ образ я поканил за съпруга и тя тутакси се съгласила.
*** Думата "очевадно-очевадна" била ярък знак за деформираното ни "комунистическо" съзнание, според лъже-философ-психолог и гений, обявяващ се под скромната табела, която актуализира крилата фраза на римлянина Марк Порций Катон Стари (234 пр.н.е.-149 пр.н.е.): Освен това аз, Еди кой си, се чувствам длъжен отново да ви напомня, че нашият български Картаген е крайно време да бъде разрушен… Бел.м., tisss.

Story – ИЗ ДНЕВНИКА НА ЕДИН ПЛОВДИВЧАНИН (прод.ІІI)

    Ние не желаем да ни щадят най-интелигентните от враговете ни, а също така – и онези, които обичаме от дън душа.*

ИЗ ДНЕВНИКА НА ЕДИН ПЛОВДИВЧАНИН (5.)

      02.02.2002. 

 

    Офикия – църк. от гр. ophikion, лат. "служба". Отличие за свещеник или дякон, заради усърдие в службата. Имал съм работа с т.нар. елитни жени; но какво друго значи елитна жена освен интелигентна проститутка! Не че са по-умни от другите, но изкушават с гальовност, красноречие, умение да замълчат, когато други на тяхно място противно биха квакали.

    Тази жена импрегнира плътта си с благоуханни мазила, опакова се в дрехи лъскави, ефирни, нанизва и на най-невероятни места по тялото си дрънкулки, скъпоценни камъни, халки; и това върши с ясното съзнание, че е стока за продан. Няма по-безскрупулен в търговските дела от такава изкусителка; защото предлага тялото си в сделка с мъжките очи и бесове. И който реши да я купи, бере ядове: взема си на сърцето душманин, плаща да го яхат и да му пилят нервите, докато изгребат всичко негово, което може да се употреби в живота й на жена и майка.

    Не съм да се унижава жена, но брах ядове с Евиния свят точно от онези жени, който въздигах на пиедестал сякаш са богини или кралици. Грешил съм. Добре е да е тя редом с тебе, до тебе, и в никакъв случай по-горе: че се главозамайва и става непоносима в претенциите си. Дори да изгаряш от страст, задръж я настрани от най-личните си дела и проекти, и винаги с едно на ум, че може да те предаде, да те съсипе точно когато си най-притеснен, слаб, уязвим. Просто природата й е такава.

    Отнасяй се към нея като с приятна компания за слънчеви спокойни времена, но в никакъв случай не допускай да ти бъде министър на вътрешните работи. В лоша ситуация разчитай на себе си, не я въвеждай в проблемите си, докато благополучно не излезеш от лошавината.

    При жена се влиза с разум, само ако не желаеш да бъдеш изпепелен от страст и от ловкостта на изменчивата й алогична женска природа. Чувствата са си чувства, галенето – галене, но разума си дръж на хладно, да не ти се стъжни изневиделица животът, да не се усетиш оплетен от пръстите на нозете до върха на главата.

    У тях (и у добри, и у не толкова добри) всъщност милост няма. С никого не се съобразяват освен със собствената си натура. Много обичам котките, повече от останалите животни. Но да си мъж е повече от да си котка. Ако мъжът се държи като стопанин, и за жената е спокойно, че усеща здравина, издръжливост у теб (съпруг верен или любовник мил). Мъдрите араби имат поговорка, където накратко е казано горното: "Изслушай жената, после направи точно обратното". Защо ли?

    03.02.2002.

    На колко мъже можеш да си половинка? – бих попитал и бих допълнил: Проституиращото момиче е по-нравствено от теб. Че не заблуждава: казва си цената и нататък е ясно; нравственият не ще посегне, самата й откровеност на блудница го пази! А ти, ненагледна, си ми жива дяволица. Мъжът те приема за самата целомъдреност, отваря сърцето си за теб, да влезеш, на трон от слонова кост те въздига царствена и кърви, когато го омагьоса лъжовният ти образ.

    Ако до този момент наистина си била момичето... (Иззвъня телефонът, девет и двайсет вечерта, Re. пита как съм, обаждала се да ме чуе и пр. Пожелаваме си лека нощ. На въпроса какво правя рекох: пуша, пиша.) И тъй: ако до този миг си била момичето, което наистина е държало на него, с всичките му слабости на мъж най-обикновен, какво друго освен да съжалява, че си допуснала да легнеш с друг. Нормално, изкушила се; на всекиго може да се случи! Но предателството как да приеме, ако си заменила любовта за сигурен, според теб, брачен живот?

    Не е лека участта на хубавата жена, майка, съпруга, любовница; не е леко и да се сгромолясаш в собствените си очи. Човек, отраснал в бедност или в заможно семейство, независимо от обстоятелствата, винаги е пред собствената си съвест. От собствената си съвест къде да се скриеш? Знам няколко начина, сред които най-често срещан е да се накичиш с белези на добродетелта, все едно мишле да се премени в лъвска кожа.

    04.02.2002. 

Сърцето си търси кого да обича –
бедняк и ловец, горд като крал,
ти вече не си моето вярно момиче,
което съм някога страстно желал.

Сбогом, Разочарование мило,
жив съм, нормално е при любов;
изплъзвайки се, даваш ми сила –
защото любов е самият живот.

Силует на друга изплува след тебе:
поглед блестящ, макар без глас,
казва ми колко съм й потребен,
и значи, ужасно е това да съм аз
и да започне онази прастара
стихия и тръпка от нова игра
на мъж, отминаващ по тротоара,
над когото дъгата тъкмо изгря.

    - - - -

    Щастлив, излизам от досегашната орбита на равносметки и опити да вдигна рухнала илюзия в Нощта на разума!

    06.02.2002.

    Знам ли кой съм? От три десетилетия съм обърнал очи навътре, станах монах пред икони и олтар, който вероятно е християнската представа за съвест. Отказах се да доказвам каквото и да било; честолюбивите не си крещят кредото**. Варосани лозунги не мажат с баданарка по площадите на света?

    Притискам се към земята, лицето ми е в дреболиите на объркан от суети свят. Сливам се с пейзажа, невидим да съм ми е стремежът; не моето да се чува, а чрез сюжети от бита на най-обикновен българин да разкажа за общото, отнасящо се до човешката ни направа. Гледам, доколкото ми е възможно, смирено; гледам да не изненадам, да не плаша когото и да било, ако го загледам с пронизващия си взор. Наивник или отчаян... не знам. А и що ли ми е да знам!

    Все по-достъпни са нещата, които ме радват: среща с добър човек, да си карам колата бавничко, да плувам в ручея, да мързелувам с цигара и ароматно кафе в чашата, да вдъхвам аромата на свежия ветрец, под душа в банята да си припомням ранното детство, да слушам дъжда, шушнещ по ламарината зад прозореца.

    Кой съм? Г-н Никой. А какъв друг да съм! Може би на суетния Александър Македонски да се правя, по повод и без повод всеки ден да повтарям колко съм благ, само за да ме чуят? Колкото по-ограничен откъм външни лъскавини, колкото по-обикновен външно, толкова по-интензивен е вътрешният пейзаж. Всичко познато тук по друг начин говори, моли да бъде описано и преживяно. Писането ми доставя уюта да подреждам вътрешните си мелодии.**

    07.02.2002.

    Този, който говори кратко, казва повече неща; и ги казва по-ясно. Re. ми се мярва като сянка неколкократно днес. Държим се на разстояние, мълчаливо приемам жестовета й на внимание и интерес към дреболиите около мен. Но не съм поласкан; бих предпочел да не я виждам. Библиотекарката спомена името й мимоходом – бяхме сами, вероятно за да провери реакцията; отминах на нокти темата Re. и продължихме разговора за претенциозната книга на Умберто Еко.

    Философският роман "Името на розата" затвърждава първоначалното ми, впечатление от филма, който съм гледал преди години. Претенциозна, следваща скрупульозно каноните на научния подход проза, стил а ла Средновековна схоластика, пренесен в нашата епоха, гарниран с криминален сюжет, а всъщност интригата е от света на фикс-идеите, не от реалния ни живот. Противопоставям Хемингуеевия роман "Сбогом на оръжията", който излъчва жизненост и печална самотност. Мъдростта, опитът като че винаги носят печал, без да са изнесени във философски ключ.

    Кое тогава възторгва апологетите на Умберто Еко (роден в 1932 г.)?Романът му смърди на средновековна плесен. Дразня се, че в "Името на розата" откривам снобския напън за реабилитиране на умозрителното, което се сервира в златен поднос като връх на модерна уж философска проза. А пък не е нищо ново, освен преодолени отдавна насилия над словото, като например онова залитане от старобългарската ни книжнина, известно като "плетение словес", плетиво от думи само заради изяществото на израза, от школата на Патриарх Евтимий Търновски (1325-1403).

    И още един аргумент. Притчата в евангелските текстове за живота на Иисус звучи като част от живота, естествена, човеколюбива, изчистена от детайли. Тук пък детайлите затлачват, подтискат внушението: и резултатът е разказ муден, тежко подвижен като средновековен испански галеон, като бомбардировач Б-52, ако помните Виетнамската авантюра на Щатите. Тежко подвижен, мъртвешки като застояла тиня се точи разказът; говоря за стила на университетския мъж.

    Приемам романа за несполучлив опит артистичното да бъде подчинено на научното познание. И каква претенциозност! Логичното, научното подхождане в никакъв случай не може да оспорва интуитивното, т.е. художественото начало в нашето съзнание и привидно хаотичния ни живот.

    Животът, като низ от събития и състояния, от кръстопътища, връщания и въртене около оста, никак не е хаотичен, а прозрението е късо, целеустремено, много по-бързо и по-рязко от старателната научна логика. Нямам друг спомен за снобизъм в цялата му голота. Сравнете кой да е пасаж от романа на Еко с притча от Библията, би трябвало да усетите разликата между стойностно и фалшиво, между талант и претенции във високите сфери на духа.

    Следва

Пловдив – европейска културна столица 2019

Plovdiv, edited 3 dec. 2017

___
* Фридрих Ницше (1844-1900) бил тих и вежлив, внимателен и толерантен при общуване. Не е професионален философ, бил по-скоро мислител, поет, филолог. В нагласите и подхода му практически отсъства логика. Вместо нея доминира страстта на настоящото творчество. Теорията му за Свръхчовека не предполага тържество на една нация над друга, а победа на творческото начало над разрушителните и животинските инстинкти у човека. Ницше напълно отрича агресията. Според него, единствените битки, които трябва да води човек, е със самия себе си. Вж. http://www.manager.bg/%D0%BB%D1%8E%D0%B1%D0%BE%D0%BF%D0%B8%D1%82%D0%BD%D0%BE/20-%D0%BF%D0%BE%D1%81%D0%BB%D0%B0%D0%BD%D0%B8%D1%8F-%D0%BE%D1%82-%D1%84%D1%80%D0%B8%D0%B4%D1%80%D0%B8%D1%85-%D0%BD%D0%B8%D1%86%D1%88%D0%B5
** От лат. credo "вярвам" 1. Изповедание, верую. 2. Убеждение, принципи.
*** По същия повод в студентските години писах разказа "Мелодиите на Дино". Като го прочете във всекидневната стая у родителите ми, спомням си, Марко Марков (1945) – колега от младежкия вестник "Комсомолска искра", рече само: "Шок. Това е шок! Историята ти ми подейства като шок!" Бел.м., tisss.