Ако желаеш да ме видиш,
ела! Ела тук, където светът свършва, житата и булевардите свършват
и човек може да си говори с Небето
като хлапе, което люлее крачета
на крайчеца на Вселената...
Ако желаеш да се видим,
сложи пъстрата рокля и
червените сандали, разпусни
косите си, тъй че Вятърът да ги разреше
и ела.
Ела накрая на света, по тънката пътечка
в тревите ела,
прекоси разрушения мост
от войните помежду ни и влез,
влез, без да почукаш,
в сърцето, което е
винаги отворено за теб.
Събота е. Господи, каква събота,
а никой не се сеща за полковника.
Вятърните мелници на Испания мелят,
обаче никой не бръсне полковника.
Полковникът получи напоследък медали:
златни, бронзови, сребърни,
понеже е храбър, изпратил е хиляди
на героична смърт за Отечеството.
В Пантеона на Славата името му
е издълбано с плисъци от кръв,
с пробойни от куршуми, мини,
снаряди,
самолетни бомби,
а не бръснат полковника.
И това е пропуск неприятен, понеже
и полковниците също се травмират
и пенсионирани дълбоко се депресират,
осират...
тъй че имат нужда от ласки,
не само от "ура"-то на нашите войнишки маси.
Струва си да се поменуват по-често с Отечеството
и неговите защитници, полковниците достойни.
Какво да кажем на милото старче обаче, което седи в тоалетната като на трон,
закичено с ордени и медали
и с признателността на Правителството
и лично на г-н Посланика на Биг Брадър, –
освен че днес е събота,
утре пък ще е неделя,
слънчева една такава, тиха, спокойна неделя
без следи от химически отрови в небето,
без самовзривяващи се борци за демокрация
и светът предпочита
маааалко по-романтични неща...
например – бурна, убийствена любов
скришом на тиха горска поляна,
от благосклонно септемврийско слънце огряна
Двама се
срещат незаконно и тайно; двама – значи, мъж и млада жена... но има ли обществото вина,
че скритото между нас е всезнайно!
За ужас на приятели, врагове и роднини,
тези срещи продължават вече години –
несъобразени с моралната чистота, дъждовете и пустинните бури, движението на планетите и онези щури
предсказания за близкия край на света.
Независимо от кандидатпрезидентската
достойна кампания в Щатите,
независимо от самоотвержените
главорези в Близкия Изток,
от напиращите да нахълтат
мюсюлмани в приятелска Европа,
независимо от глад, недоимък
мор по добитъка,
суша,
потоп,
все към този мъж стреми
се тази жена,
все към нея препуска той запъхтян
и сврени зад някоя
надупчена от терористите стена,
нещо особено интимно си
споделят там.
И отиват после в нелегална една квартира,
продължавайки да дискутират оживено:
той пита тя какво толкова у него намира,
а тя – дали
с нея не му е студено...
И какво следва от тези невчесани строфи: очаквате може би кой знае какво да стане,
обаче...
тя сега бели картофи,
а той просто излива олиото в тигана.
И когато накрая вечерята е
сложена,
споглеждат се дяволито
двамата конспиратори... и оказва се тази тяхна среща,
итънък кръст, с коси на кок, с предизвикателни
възпламващи бедра на Запад,
с дълга лебедова шия,
с кипариси тъмни
от съпротивяваща се свежа плът.
Ще тръгна за Кардиф.
Наопъки ще сложа шапката широкопола.
Над веждите си ниско
периферията на хоризонта
ще опъна.
Усмихвайки се,
сбогом ще си взема
с мостовете,
с детството кристално,
със сълзата
и усмивката на татко след смъртта,
с продажността на котките,
искрящи в мрака...
Ще тръгна за Кардиф. планетата ще обиколя, макар че няма, няма никъде да ходя и все така ще тръгвам за Кардиф...
Ще тръгна някой ден. А по-добре ще е
да бъде вечер
като тази...
О, нека не узная никога Кардиф!*
Пловдив – европейска културна столица 2019
Plovdiv, ~ sep. 1990 – edited 14
sep. 2017
___
* Ключов текстотсб. „Кардиф”, изд.1998 г., "Студио Гарван".
Веднъж направих беля и жестоко ме биха. Помня, татко държи тънка шперплатова лентичка, тя свисти във въздуха; белезите от нея оставят дълбоки, кървави следи. Пък майка хванала метлата изотдолу, налага ме с дръжката, но от дръжката по-малко боли. Пълзя на колене и лакти в талаша, а те не спират да бият; от зор се наврях чак в далечния ъгъл под дърводелския тезгях и те, и двамата, пак размахват оръжията си, но съм недосегаем там: не, не уплашен, само изненадан, скимтящ от унижение.
Да съм бил, да съм бил не повече от деветгодишен.
На десетата година се разболях от жълтеница. Първо помислиха, че е скарлатина, качиха ни с майка отзад в линейка, кремавобяла шкода с два червени кръста на задните врати. После майка ми остана някъде, а мене ме поведоха досущ като арестант из огромни хладни, полутъмни варосани коридори. Съблякоха ме чисто гол, накараха ме да прекрача в огромно фаянсово корито и сериозни лелки ме поливаха, сапунисваха, триха. Вонеше на гадно, лютеше ми на очите от хлорната вар. Воняха и дрехите, в които ме облякоха. Че са ме повели като арестант, сега си го мисля. Не изглежда логично, но е баш тъй! – минахме през отделение, където лежаха болните от коремен тиф, за да влезем при хепатитните.
Сложиха ме в стая с четири легла, под прозореца вдясно. Вляво лежи беловлас, изсъхнал като стар китаец и със землистия цвят на умиращите дядо Гьорги... Изнесоха го на втората седмица, но името и снежнобелите му мустаци, кой знае защо, помня. До вратата, откъм жълтите нозе на дядо Гьорги, беше бате Наско – мъж, около трийсетте. С него играехме шах... Шаха си го бях направил от кутия за бисквити, фигурките нарисувах върху картонени квадратчета, които се местеха по синьо-белите шахматни полета. Наско беше тип майтапчия: бие си шегички с всичката ни несрета; само когато се появява сестрицата с инжекциите, лицето му става напрегнато, а шегите си изричаше с крива усмивчица: "Аман бе, сестро! Станал съм на решето. Сестро, вече могат да ме ползват за сито".
Четвъртият бе Яшара, черен сух циганин на неопределена възраст. Мълчаливец беше, та не съм го запомнил другояче освен с прегърбена кльощава фигура, когато се изсулва из завивките или като се връща от тоалетната, притиснал корема си с две ръце, приведен, съсредоточен, сякаш търси нещо много ценно по пода.
Онзи, който смени дядо Гьорги, ми се губи, не си го спомням, може би защото съм продължавал да виждам не новодошлия, а мъртвия като жив. Сядах в слънчевите пролетни предиобеди на прозоречния перваз на болничната стая. Големите все нещо си бъбрят, без особено да се съобразяват, че съм още хлапе: от бъбрежа им научавах, че при нас, хепатитните, нищо не е – живот си живеем ние, ала виж, при тифозните всеки ден някого отнасят върху носилка с метална болнична количка почернял, изсъхнал като чироз, покрит през лицето с чаршаф.
Няколко пъти майка и татко ми идваха на гости, т.е. на свиждане. Все заръчват да слушам сестрите и чичо доктор, да си лежа кротичко, да не тичам, да не шетам из коридора, да си изяждам храната. Накъсо, лесно свикнах с отсъствието им; липсваха ми обаче приятелите. Бате Наско невсякога бе на кеф да играем шах, пък с дядо Гьорги говоренето бе да ме разпитва какво правим в училище, харни ли са учителите или не са харни. Другият, който легна в неговото легло, него не си спомням: вероятно е лежал, както някои от по-тежките случаи – по цели часове безжизнен, с празен поглед, забит в тавана.
Една сутрин, малко преди визитация, санитарката, дето ни чистеше стаята, тичешком излетя в коридора. Появи се дежурният лекар. А и две от сестрите се умъкнаха подир него. Тримата поседяха покрай леглото до вратата, шепнешком нещо си рекоха, па излязоха. Дойде старата ни санитарка, разгъна параванче около леглото на циганина. И понеже ръката на Яшара все изскачаше извън носилката изпод чаршафа (като да ни махаше за сбогом), вързаха с бинт двете му китки пред гърдите и тъй го изнесоха. Сетне махнаха паравана, наредиха ни да излезем ние, двамата с бате Наско, и напръскаха пода и стените около вратата. Като се върнахме след около час, вътре свети от чистота, вони на карбол, а леглото на Яшара – застлано с чисто новичко одеяло.
Някъде другаде ще разкажа по-подробно за симпатичната сестра Колева, която като че ли ме обичаше. И аз я обикнах. На няколко пъти сестра Колева, дето ни биеше най-безболезнено инжекциите, ме води в стаята си на тавана на четириетажната сграда отсреща, в чието мазе разрязват човешки трупове. От онази махала под Джендема бях, около болницата; колко набези сме предприемали да узнаем какво ги правят мъртвите там, зад белосаните отвътре стъкла, и нищо особено не бяха съзрели трескавите ни любопитни очи. Особени бяха само разказите за внезапно възкръснали, които се събуждали голи-голенички насред циментовите корита на моргата с картонче, привързано за палеца на десния крак...
Сестра Колева ме гощаваше с ябълки, круши, сушени сливи, грозде, бисквити; току се обърне към двете си съквартирантки, и те като нея медицински сестри: "Вижте, вижте го! Ама не е ли сладък, а? Не е ли сладичък!" И трите в унес следят как се храня или просто се въртя на стола и си бъркам в носа.
Двайсетина години по-късно, вече млад мъж, женен, с две дъщери – гостувах на моята някогашна "любовна авантюра", пак в таванска стая. Само че сега – срещу моето основно училище "Сашо Димитров". И пак в компания на съквартирантка ме посреща четирийсетгодишна женица с повяхнало личице. Но й останал още онзи до болка познат хитровато-приятелски блясък в очите. Стаичката й – цяла в дантелени покривчици и саксии с цветя... Две години по-късно се омъжи, струва ми се, за мъж "с материално положение", както бъбреха жените из махалата, а малко по-късно върху тухлена колонка до тенекиената вратичка на къщата срещу старото училище случайно зърнах снимката й върху некролог. Издъхнала при раждане.
Имам, разбира се, куп сериозни обвинения за това и онова към майка си и баща си. Ами че аз израснах, сподирян от фразичката "От теб стока няма да стане". И когато го споменах след години в есе за местния всекидневник "Отечествен глас", двамата се почувстваха засегнати, предадени.
Не мога обаче да престана да ги обичам. И колкото повече време ме дели от смъртта им, толкова по-близки на сърце ги усещам. Милите! Съзнавали ли са, че да отгледаш млад Лъв няма по-добър начин от този – непрекъснато да го оскърбяваш и биеш по лице, да го ожесточаваш, да го отблъскваш. Така младият Лъв заяква от усилието непрестанно да отстоява себе си, своята територия, своите ловни полета.
Ул. „Ниш”. 6-годишен в униформа на хлапе от забавачката.
Следва
Пловдив – европейска културна столица 2019**
*
Plovdiv, 2 dec. 2000 – edited 13 sep. 2017
______ * Ап.Павел, І посл. до коринтяни, 13:2
** Резултат от кощунственото прахосване на 4,5 млн. лв. от общинския бюджет на Пловдив за изсичане на 40 дка гора, за да се осъществи безумният проект за зоо-менажерия на възможно най-неподходящото място в чертите на града - край Гребния канал, която дивна бетонна приумица да усмърдява райското кътче за разходка и спортуване на пловдивчани, техните деца и семейства и чиято поддръжка ще струва на общината баснословни разходи оттук насетне. Цел - да се добави към личните сметки на тесен кръг управници комисионна от милионите, отпуснати (не безвъзмездно) от европейски фондове за благоустрояване и инфраструктура, обичайна практина на управляващите от ГЕРБ.
* Улица„Гладстон”свързва моето основно училище "Сашо Димитров" (днес "Антим І") с подлеза под Централна поща край Главнататърговска улица на Пловдив.
** Внякогашния мой Пловдив един от неколцината специални хора, приятел на дечурлигата, незлоблив, широко скроен характер.Независимо от незавидната му длъжност "хигиенист по уличните плювалници",кралски особи в представите ми бледнеят пред финеса, с който този аристократ на духа обслужвашеуличните градски плювалници с боядисана в отровно зелено каручка и дръгливо конче, в огромните си гуменичизми, с гумени оранжеви ръкавици чак до лактите, в тиролски къси панталонки с тиранти, дето се кипреше избродиран еделвайс върху препаската на гърдите, в яркожълта памучна фланела с къс ръкав, транзисторен български радиоприемник "Ехо" и сламена капела, артистично преметната на гръб.
– Приятелю, тази статия е абсолютен
бълвоч и няма абсолютно никаква връзка с истината! Ще цитирам мнение, което ме
изкефи и в твоя случай важи с пълна сила: "Характерна черта за всеки
конспиралник е, че му липсва подходящо образование да обсъжда която и да е от
тези теми".
– Някои
пишещи (философи, психоаналитици и психолози, лумкащи се в гърди
навсякъде, където хората им обърнат внимание – бел.м., tisss), ми
напомнят онези берлински дамички, които нощем закачат минувачите, мъркайки като котка: Аз съм тъй хищна! Сентенцията е на Станислав Йежи
Лец (1909-1966) от "Невчесани мисли" и се
отнася за инат и железобетонна убеденост в собствената
непогрешимост...
Елински художник – някой си Апелес, нарисувал портрет и
го изложил пред ателието си, па за да чуе как оценяват творението му
хората, седнал зад вратата. Едни харесвали рисунката, други не съвсем; по
някое време се появява съседът обущар; вгледал се в портрета и отбелязал, че
обувките са някак... неправилно нарисувани.
Апелес се убедил, че обущарят в случая е прав, и
поправил обувките върху нозете на образа от портрета. Следния ден естествено обущарят
пак минава, уверил се, че забележката му е взета под внимание, и изпълнен с
възхищение към себе си, с кавгаджийски тон и самочувствие на признат истински
ценител на изкуството на висок глас се разплямпал пред тълпата кибици и
сеирджии какви непростими слабости допуснал бил художникът при избора на
колорит, при перспективата, при съчетанието на цветните петна, структурата,
задния план, фокусирането и прочие детайли от картината.
Апелес, който до някое си време внимателно слушал какви
ги ръси прясно изпеченият естет, не се стърпял, подал глава иззад вратата на
ателието и със сдържан, хем много сдържан и добронамерен тон изрекъл фраза,
прелитнала до нас през хилядолетията: "Обущарю, не по-горе от
обущата, много моля!" Имаме си и ние, българите, поговорка за случая:
"Ти му подхвърлиш хлебец да не пукне от глад, то вземе, че ти заръфа
ръката".
.jpg)
.jpg)
