– Аз ще поседя тук – каза Брет. – Оставам и аз – каза Коен. – За бога! – провикна се Брет. – Станете и идете някъде. Не виждате ли, че с Джейк имаме да си говорим?
Ърнест Хемингуей, из романа "Фиеста"
ИСПАНСКИЯТ
РЕСТОРАНТ В ЧИКАГО
Прелита дявол с табла във вечерно красиво черно с ангелски крила – току зад папионката се мерне усмивка на испанец от смола.
Едно, че второ, трето и четвърто, завърта се вечерята във кръг и виното испанско в смут те хвърля сияеща от тишина и скръб.
Отляво е мъжът ти, а насреща с очи те пие бившия ти мъж; кръвта му знаеш колко е гореща, ала и той е ням, самата Смърт.
От кухнята излита облак сяра, обгръща най-желаната жена и в три редици вън, на тротоара – ахейците, Троянската война...
По повод текста ЗА МАЛКО СМЕ ТУК, НО БЪЛГАРИЯ Е ЗАВИНАГИ
ПРОСТИ БЪЛГАРИ СИ ГОВОРЯТ
Виктория Нинова: – Интересно виждане. Е, вярно, и
оптимистично, ама това мен ми е по-присъщо да обяснявам какви сме калпави
хора.
Георги К. Бояджиев: – Не сме калпави.
Калпавите измежду нас са най-отгоре, плуват по течението като фекалии по Марица.
В.Н.: – Е, тъй де. Ама много фекални
станаха водите напоследък.
Г.Б.: – Стойностните хора не бият на очи, а
отродниците взеха връх.
В.Н.: – За съжаление.
Г.Б.: – Винаги е било тъй, не се коси.
В.Н.: – Мани! Само у нас е баш такава
мърлящина, и външно, и вътрешно: неоправени дворове, неоправени къщи...
Г.Б.: – Няма "мани", кога са ни обрекли на удушаване като нация!
В.Н.: – Когато ние сме позволили да ни
обрекат и доброволно се подлагаме...
Г.Б.: – Станислав Йежи Лец има афоризъм по
този повод. "Тинята стигнала вече до очите ти? Тогава горе главата!"
След като измежду майчините ми предци
единият род е до корен изклан през Април 1876 от мюсюлмани в опожарена Перущица, а в Калугерово
за назидание е публично заклан на мегдана 36-годишния ми прапрапрадядо Ангел
Керемидов, не виждам как американски мекерета ще ми промият мозъка. Калугеровци
са монаси, побягнали от бастисано Търново и устроили селище край горното
течение на река Тополница. Подадинето ми за писане май иде от тези монаси.
В.Н.: – Естествено, че няма как. Ни руски,
ни американски!
Г.Б.: – На дистанционнота за алармата на
колата съм си закачил ордена за храброст, връчен на баща ми, че едва 22-годишен през
март на 1945 г. сам с лека картечница изтеглил фронтовата линия срещу
немските части в Унгария с 300 м. Пълзешком между труповете на свои и немци, вадел от сандъчетата на убитите картечни ленти да зареди, а когато тръгнал на прибежки да се връща, неговите хора от ротата се ловяли на бас дали ще го убият или вече е убит. Пиу-пиу-пиу, говорел ми е, ей тъй, като оси куршумите пищели наоколо му, докато притичвал бежешком няколко метра и се хвърлял по очи в калната угар. И оживял.
В.Н.: – Браво!
Г.Б.: – От руснаците не се опасявам. Дето минали, освобождавали, съдействали да се организира държава. И тъй е не само в Централна Азия. Ако не
знаеш, това е мисия, заложена от източноправославната религия. Да не бяха
руснаците, с тебе щяхме вече да носим вероятно арабски имена. Като чуя турска или циганска реч, все едно червата ми се обръщат. Трябва човек да живее в
близост до циганско гето, да разбере какъв ужас е всяка сутрин в пет да те буди воят на
ислямския мюезин.
В.Н.: – Не говоря за онези руснаци. Там
спор няма. Говоря за Путин. Не съм съгласна ни с Тръмп, нито с Путин. Че все
някой няма как да ни остави на мира.
Г.Б.: – Прережем ли си кръвната връзка с
Русия, обречени сме първо като държава, а след това – и като нация. Преди да
познавам каквото и да било от великата Руска класическа литература, вече в IX клас на гимназията, по съвет на първия ми учител в
журналистиката и литературата Никола Джоков (1934-2000)* детайлно не само четях, но се
и учех на стил от американските нобелови лауреати Стайнбек, Хемингуей, Колдуел,
по-късно – вече студент в университета, се учех и от Селинджър. Разкошни са американските
писатели класици, но до един вървят в стъпките на руските класици Толстой, Достоевски, Чехов, Тургенев и пр. Човеколюбието е приоритет в източното
православие, за разлика от префасонираните евангелски тълкувания, които лежат в
основата на католицизма и протестантството.
В.Н.: – Къде го извъртя! Нали четеш какви
ги плещят тук из фейса. Отдавна сме скъсали връзките си с Русия, сега можем единствено да
застанем в надупена поза.
Г.Б.: – Като си умен, що си беден? Това е то същината, есенцията на североамериканския модел и стил. И оттам иде злото. Възгордяване, лакомия,
хищничество, избиване на огромни множества хора – върху това се гради политиката на янките, манипулирани от детството си в гонене на успеха на
всякаква цена. Личната изгода и напредък на една нация не е редно да се градят върху нещастието на милиони невинни. Поне това трябва да ни е ясно.
В.Н.: – Ясно е на мислещия. Ама нация не
се гради и върху избиване на своите.
Г.Б.: – Говориш за Путин и Тръмп по начин, страстно желан от манипулаторите в "нашите" медии.
В.Н.: – Говоря, че двамата си гледат
единствено интересите и не им дреме ич за нас. Просто им трябват единствено
нови територии.
Г.Б.: – Нали знаеш, че там, където на невежия
всичко му е ясно, за "мислещата тръстика" нещата са резултат
от сложни взаимодействия.
В.Н.: – Е, въпросът е коя ще надделее.
Г.Б.: – Защо трябва да надделее Русия или пък Щатите! Това ли е решението?
В.Н.: – Изобщо не е, ама ние нямаме избор.
Г.Б.: – Янките са талантлива нация, но за
носа ги води еврейско лоби. Това им е проблемът.
В.Н.: – С Европейския съюз я докарахме
доникъде.
Г.Б.: – Крайните мнения непременно грешат.
Приобщаването на България към
Евросъюза е успех.
В.Н.: – Идеята е добра, но както винаги, изпълнението й е кофти. Ама с такива управници толкоз! Не говоря за
присъединяването към Евросъюза като идея; то е единственото решение, което
можехме да направим. Говоря за масовото крадене на европейски средства. Затова
я докарахме дотук. Иначе България да е дръпнала пред всички останали държави
в региона... Имаме такава богата история, че ако я направим туристическа
дестинация, както си му е редът, няма да се отървем и от тълпи туристи, и от
пари. Ама ядец, както обикновено!
Г.Б.: – Споко! Хубавите работи не стават
бързо.
Само че този успех тепърва има да го осмисляме. Защото след смъртта на Цар
Борис ІІІ България няма нито дипломация като школа, ни национални
приоритети, за разлика от Гърция и Сърбия, чиито политици и революционери още от
1830 г. следват преди всичко националния си интерес.
В.Н.: – Е, то и да не съм спокойна, няма
как да направя нещо по въпроса.
Г.Б.: – Като в онази приказка, първо тече
лайняната вода, после – калната, и така докато се пречисти реката.
В.Н.: – Бая има да си почакаме.
Г.Б.: – Само дано сме живи, когато България
стане отново нормална държава с действащи, а не показни (за парлама)
институции.
Преди време чета за Атина как навсякъде там побили мраморни плочи с надпис, да речем: "На този камък е седял великият
Омир" или "Това е реката Стикс от древноелинската митология". А
там ручейче цъцри... Обаче туристите кълват и на такава стръв. Това е да следваш
национален интерес и изгода. Древните траки, разбира се, са избутани и захлупени нейде настрани, че да
блесне Древноелинската цивилизация.
Не мога
да се сърдя на гърци, сърби, турци, дето целенасочено са съсипвали всякакви
доказателства за великото минало на България. Яд ме е на родните наши тикви с титли, и не
само от днес и вчера, а още от Освобождението насам. До Десети ноември обслужвали руските имперски претенции върху историята, от Десети ноември насам пишат глупости по поръчка на американски и западноевропейски фондации от типа "Америка за България", "Отворено общество" и пр.
В.Н.: – Именно!
Пловдив – европейска културна столица 2019
Plovdiv, 24 uli 2017
––––
* Вж. фотографията долу. Това е Джоката, първият ми учител в писането.
22 юли– годишнина от рождението на баща ми Кирил от Харманли
Декември 1968 г. край Гребния канал в Пловдив
ЗА МАЛКО СМЕ ТУК, А БЪЛГАРИЯ Е ЗАВИНАГИ
За малко сме тук, колкото да усетим Вселената около нас и у нас. И с какви велики дела се занимаваме, моля! – да обидим, да нараним, да си присвоим нещо, дето ще ни засити егоизма и тщеславието, да унижим, да смачкаме всеки изпречил ни се пред очи.
Библейската притча като жанр е простичка неукрасена материя,
а крие страшна лечебна сила, която би ни послужила да се справим със
суетата. Безстрастно погледнат, животът ни е печал, болка и
сълзи, затова избрах самоиронията, за да се спасявам от пристъпите на
меланхолия, обземаща ме при вида на прехласнала се от въображаемия си
сияен лик персона.
Вероятно много са хубавите хора сред нас, българите, но в
последните десетилетия за съжаление не откривам нравствен ориентир за нацията
ни. Вроденият у мене инатлив оптимизъм на българин по род и език обаче с
огромни кървави букви в небето ни под звездния флаг на USA ми крещи: Засега не
откриваш. Засега! Някой там е планирал да съсипе отечеството ти, но ти си длъжен да съхраниш поне паметта за България на честните хора с достойнство, един от които е и баща ти простосмъртния мебелист-дърводелец. Когато умираше обгорен, той не си позволи светът да узнае колко страда, не си позволи да хленчи и да се оплаква, а си остана у тебе еталон за българин и мярка за нещата от живота.
Август 1961 г. С баща ми в Китен * * *
За малко виждате ни тук и после няма да ни има,
след нощи на духовен студ оставя всеки свое име
с две дати – раждане и смърт, когато ще сме отлетели
В началото на по-миналия век, някъде преди около двеста години в градчето Одензее, което на датски ще рече "селището край езерото", в бедна къщурка се роди момченце. Мария и мъжът й Ханс бяха тъй бедни, че леглото, в което спяха и върху което обичаше да си играе невръстният им син, бе сковано от парчета дъски, върху който неотдавна бяха лежали тленните останки на местния граф, някой си господин Трампе. Горкият граф, приживе толкова уважаван, ценен, окичван с ордени и кралски отличия! Като го виждали буен и напет да препуска насам-натам с великолепния си арабски жребец или с позлатена каляска, обкръжен от весела шумна компания благородни дами и господа, хората завистливо въздишали: Ех, ето какво значи да се родиш в заможен и прославен род!
Дали бил щастлив негово високоблагородие господин графът не знам, но да не бяха чамовите дъски, върху които десетина часа бездиханните му телеса лежали, преди да го хвърлят в гробищната яма... та тези дъски с фандъци траурно сукно да не послужили за легло на някакви си бедняци, то кой ли днес би се сетил, че такава пъстра птица измежду нормалните човеци някога съществувала – яла, пила, любила, крещяла буйни песни със стакан чудесно вино в ръка, препускала напред-назад с весела глъч! И не само това, ами – още по-тъжно! – народът му завиждал, смятал, че е ужасно щастлив... А го споменаваме неизвестния за света днес г-н граф заради момченцето на бедния обущар-кърпач Ханс и жена му, перачката на чуждо бельо Мария. Какви шегички си бие съдбата! Заслужава си да се замисли човек.
Да! Правилно се досещате. Отварям дума за Ханс Кристиан Андерсен, най-чудния разказвач на приказки. Всички сме чели (някои от нас – и със сълзи на очи) историята за Грозното патенце. И после, с още незасъхнали от сълзите очи ни е идело да крещим от възторг, да пляскаме с ръце, да танцуваме, когато в края на краищата се оказва, че Грозното патенце не било грозно патенце, а нещо изключително разкошно – красив бял лебед. Такива ми ти работи! И знаете ли, че самият Ханс Кристиан не се стърпял, признава, макар на друго място: "Грозното патенце, това съм аз". Ще кажете: как тъй? Ето как... Накратко, бъдещият световен разказвач на приказки за малки деца и възрастни бил до такава степен пренебрегван, унижаван и оскърбяван от всички, които трябвало отрано да съзрат блестящия му талант, че да не проявил особена упоритост и постоянство, искам да кажа: ако не вярвал до такава степен, че ще пробие пелената от тъпа посредственост, ще си проправи своя пътечка през тресавището на общественото нехайство към талантливите рожби на бедняците, ние с вас никога нямаше да прочетем великолепните приказки "Палечка", "Малката русалка", "Дивите лебеди", "Снежната кралица", "Малката кибритопродавачка", "Принцесата върху граховото зърно", "Новите дрехи на краля" или "Глупавият Ханс".
Съвсем не били глупави онези, дето го обявили за чудак, луд, глупак и наивник, за натрапник. Ама никак не били глупави! Даже и когато вече бил известен, не стихвали злобните подмятания от лагера на некадърниците, че пишел абсолютно неграмотно. "Представяте ли си – възмущавали се некадърниците, – ами този Андерсен въобще не разбира от изкуство. Че той... ах, моля ви се що за нахалство!... той изобщо, ама изобщо не пише по правилата на изящното изкуство." Самият Ханс Кристиан, понеже раснал и се възпитавал от самия живот сред най-бедните, сред всичките онези унижавани и оскърбявани, които наричаме с неособено ясната думичка "народ", от малък се учел да вярва в себе си, с широко отворени очи попивал злочестините, стараел се не с лошо да отвръща на наглите, а неотклонно да следва посоката на своя талант, да запомня мизериите, за да опише после честно и справедливо как бедният човек, въпреки невежеството, завистта и алчността у тъпите префърценени дами и господа, успява да е божествен.
А! Странно ли ви се вижда, че униженият може да е божествен? Кокалест и сух, висок, бая висок, той се извисявал над другите деца и хлапенца, а дългите му кльощави ръце стърчали из ръкавите на вехтите преправяни от майка му палта. Бил рус, дългокос, дългонос. Да-а, не бил на красавец, пък и – ужасно стеснителен – кое ли момиче ще му обърне внимание! Средата, в която се родил и раснал, непрекъснато го побутвала към добре утъпкания коловоз на бедняшката орис; нали бедняшкият син е осъден на участта да е беден и мачкан, да мечтае за известно, само е-е-ей туничко внимание от богатите и знатните, за да стане най-много калфа във фабриката за сукно или – в по-добрия случай – шивач с многобройна клиентела както шивача Стегман, да речем. Да е уважаван като Стегман, му предричала премръзналата перачка на чуждо пране майка му на Ханс.
Детството на талантливия е много важна част от живота му на творец. Нещастията – а пък недоимъкът, болестите, смъртта са сред нещицата, с които бедняшкото дете свиква от невръстно, та... нещастията моделират таланта, правят от мекото огъващо се, склонно лесно да гние и ръждясва желязо звънтящо изящно оръжие, от онзи як вид стоманена сплав, която служи за изковаване на рицарските шпаги. Тук е мястото да отдадем почит и уважение към малцината приятели на още неизвестния, оскърбявания Ханс, обущарския син, преди светът да го види в целия му блясък. Ето имената на тези добри хора!
Педер Юнкер – разносвач на афиши.
Старият печатар Иверсен.
Композиторът Вайзе.
Италианецът професор Сибони, приютил у дома си в столицата Копенхаген 14-годишния провинциалист.
Балетистът Дален и неговата съпруга, видна артистка.
Поетите Гулберг и Раабек.
Старата Юргенсон, която го поощрявала да пише стихове.
Пасторът Гутфелд.
Йонас Колин – директор на Кралския театър...
Този Колин, наглед суров, твърде строг мъж, всъщност сърдечен и хубав човек, издействал за Ханс кралска стипендия безплатно следване в гимназията на градчето Слагелсе. Същият външно студен, неприветлив Йонас Колин до края на живота си е най-верен приятел на изкачващия се към слънчевите Елисейски полета на Славата Андерсен; никой не се радва толкова искрено на успехите на обущарския син, никой не скърби повече от Йонас заради огорченията, съпътстващи бъдещия велик автор. И как ни веднъж тоя Велик приятел на Андерсен не се самоизтъкнал за ролята си на благодетел! Понеже нормалният издател не само в България, но и навсякъде по света, не е склонен да си рискува паричките за таланта на някакъв си неизвестен писарушко, първата си книга Андерсен изкарва на бял свят със свои спестявания, но и на свой риск, като отделя от оскъдните си средства за храна и наем. За облекло даже не говорим. Притесненията, недоимъкът, униженията, съскането на посредствеността превръщат впечатлителния уязвим юноша в мрачен тип с неврастеничен характер, болезнено прям. Още първите стъпки на младия Андерсен в литературното поприще го превръщат в обект на удари и клевети. И това продължава, кажи-речи, до физическата му смърт, за жалост. Но за разлика от нас, мнозина известни творци на Датската култура са съмишленици на Андерсен, помагат му да укрепи и развие таланта си.
Пиша това, мили мои оредяващи четящи сънародници при наличие на обилна помия по телевизия и вестници, и сърцето ме боли. Замисляли ли сте се колко талантливи българи са погребани в черната пръст, унижени от Нейно величество посредствеността? Разбира се, "Грозното патенце" е слънчева приказка за талантливия бедняк в онази мъглива чужда Дания. В нашата България за участта на талантливия по-подходяща е приказката "Храбрият оловен войник". На тази приказка гледам като на много лично послание до всички нас от страна на родения преди двеста години почти, кокаляв, дългоног, дългокос и дългонос датчанин. Защото е приказка за Любовта, която хич не се съобразява с пренебрежението на издули се от притворство и самочувствие търбуси и задници в модни копринени гащи.
Пловдив – европейска културна столица 2019
