четвъртък, 20 април 2017 г.

Документи – КУЛТУРНА ДИСКУСИЯ (І)

КУЛТУРНА ДИСКУСИЯ*
о
1.
     
16.05.2007
      malampay  

    – Гошко, Гошко, Гошко!

    Ти май насериозно се вземаш за един съвременен Захарий Стоянов? Ако имаше дарбата да сюжетираш, бих те наел за личен летописец. Но все пак да опитаме, и аз ще помагам: Като начало се спри на факта, че Рогош е селище, основано около 1214 година от кръстоносците. И това следва да е отправната ти точка, когато разглеждаш биографията ми. Второто важно нещо е да се опиташ да бъдеш страничен наблюдател, какъвто всъщност си; твоето его омаловажава събитията, респ. четивото, освен това се напъваш да бъдеш праведен и умен – нещо като за пример, което, да си го кажем направо, осира работата. Така например, аз това и друг път съм ти го казвал, представени чрез твоя прочит, титани като Шекспир и Достоевски, Тодор Чонов и Умберто Еко и т.н. изглеждат твърде маломерни и неправдоподобни.

    А там, на хижа "Здравец", писателят Васил Попов те изхвърли като парцал не заради познанията ти относно Антоан дьо Сент Екзюпери, а защото каза една огромна глупост, при това свързана с футбола, а срещата беше божем между писатели. Васил Попов с основание попита "Какво прави тука тоя кретен?", и ние, дето ни изброяваш, наистина не можехме да отговорим какво правиш там, и се засрамихме.

    Но метафорично погледнато писателят Васил Попов тогава те изгони не просто от хижата, а от литературата, и аз сега от дистанцията на времето, не мога да не се съглася, че е бил прав. Ето, пак правиш отчаяни опити да влезеш в тая пуста литература, обаче там не приемат дрисльовци, ако ще и да се скъсат от писане.

    Гошко, Гошко! Не ме натъжавай повече!  

. 
2.

     tisss (До C'est la vie)

    Между другото, ако не си изпадал в ужасни положения, никога нямаш шанс да разбереш що за хора са около тебе. У един и същи човек с изненада, но и неведнъж съм откривал, че може да бъде както изключително подло същество, тъй и изключителен благородник. Има някаква алхимия тук, някаква магия точно кой образ в неговата природа събуждаш в дадения момент у човека отсреща.

    Безпомощен пред подлостта изглежда честният, C'est la vie. Фарисеят се отдалечава горд на вид с осанката на закоравял измамник. С Вас знаем, че току-що оттук е минал посредствен нагъл тип. Той не е имал какво свое да каже на света, никога не е бил поет и няма как да бъде.

    Наподобявайки изкуство, фалшивото най-предизвикателно лъщи.

ЗА ТЕБ…

Надушваме лентяя зъл и хитър –
две кончета сме в гъстата трева.
 
Усетя ли сърдитото в очите,
 
аз знам, това е твойта синева.

Такива като нас са доверчиви,
ний мъкнем своя делничен ярем
и аз те виждам гневна и красива
до смърт да се сражаваш зарад мен.

Пловдив – европейска столица на културата 2019

Plovdiv, 1 fev. 2007 – edited 20 apr. 2017
____
* Между другото, гарванът се храни с мърша и така почиства природата.

Ars Poetica – ТАКА ГОЛЯМ СИ, ЖИВОТ!

ТАКА ГОЛЯМ СИ, ЖИВОТ!


Така голям си, Живот,
че стоя в подножието ти като дете,
както хлапе стои пред огромна сграда,
чийто връх се губи високо нейде,
в Небесата
и там се кълбят страховити облаци.

То не знае къде започва и къде
свършва всичко това. То само може да пита
с ей такива блестящи очи. Но няма
кой да му отговори. Лъжливи са
представите ни, ограничени от сетивата,
от усета ни за течението на времето,
за явленията в пространството
и взаимодействията между събития и тела.

Човечество, душата ти е дете. То знае
цветовете на измамата, ала не знае как
да се справи с тях. Сега се учи.
То знае какво е Любов и Предателство,
но не знае как да се справи с тях. Сега се учи.

Време! Дай ни възможност, Време! Дай ни
усет да довършим каквото наченахме
и пак да започнем... Дай ни бистрия ум
и чистотата на детското зрение
пред високата сграда на живота безкраен.
*

Пловдив – европейска столица на културата 2019

Plovdiv, edited 20 apr. 2017
____
* От сб. "Кардиф", изд. 1997 г.

сряда, 19 април 2017 г.

Story – ПОСЕЩЕНИЕ ПРИ РОДНИНИТЕ НА СЕЛО

Книгата, на която не било писано да види бял свят



Глава Х

ПОСЕЩЕНИЕ
ПРИ РОДНИНИТЕ НА СЕЛО


    Няколко пъти в годината мама се сеща, че е момиче от село. Случва й се обикновено, кога закъсаме за ядене. Грабваме раници, щайги, торби, чанти, всякакви празни съдове и кашони и се хвърляме в автобуса за Пльоковица.

    Пролет. Пеперудките на молеца танцуват на рояци над цъфналите храсти. Зимата бе дълга и мразовита. Последната бучица свинска мас излапахме с последните шепи боб. Значи, време е да поемем към прованса. Полуглухата Ламберия може да служи за музеен експонат на прачовека, че е с мустаци.

   Видя ни, и залости курника. Знае тя слабостта ми към високите скорости, та крие дядовия велосипед, не дава да го покарам, но ще го яхна аз това колело, каквото и да става.

    След "Ох-ах!" и "Ле-ле, мама, колко си отслабнала!" – майка и дъщеря се заеха да оскубят шестте заклани от Тотю кокошки. Опърлиха ги, изчистиха ги, запалиха пещта да ги опекат задушени в лук и доматен сос. По това време Гица се изтяга в брезентовия хамак под крушата, оплаква се на висок глас колко й е зле, изстисква си пъпкити, оформя си с пинсета веждите, ноктите си пили лакира в кърваво алено, примижава срещу слънцето, чеше се. Лицето й придобило вид на месечината над Странджа. Мързи я, та си чисти пъпките полегнала, пъшка през десетина минути, всички да я чуят:

    – Туй нашто живот ли е! Туй нашто не е живот! – И се унася, чак примлясква.

    Тотю отпухтя при овчарите да изкрънка няколко едри буци меко като тесто, но ароматно сирене. Исках и аз с него да ида, но ме отпрати като същински маршал Толбухин. Неудобно му е да го слушам как се прави на селянин със селяните. Инак ах колко се гордее, че и прадядо му е в града раждан! Все това натяква на мама, когато спорят кой е по-прост; огладнее ли обаче, като жребец раванлия препуска към селянията.

    За мене село ще рече суджучета, луканчица, кокоши кълки, пуйка с оризец, пържени свински дробчета, лакомства от брашънце, яйчица и орехови ядки; ще рече ароматни сосове, компот от вишни и афъзки, медец – пчелен и боров, осем вида туршии, салати, чубрица, кантарион, мащерка и сред билките една, дето казва всичко дотук изброено само с две думи – бабина душица. А мухабетите до късно вечер край огнището зиме, задевките под благоухаещата акация лете...!

    Небето над нашата сиромашка Пльоковица е копринено синьо, въздухът – свеж, слънцето и месечината с надвисналите гроздове трепкащи звезди по радват душата отколкото светлинните реклами в града.

    Старата Ламберия да ти извърти козунак, три педи висок, мек, дъхав, пък се и точи на конци! Ами баклавата! Ами тиквеникът! Ами свинските пържолки, ох! Ами зрелият боб, дето ти се топи в устата като масло, особено когато е варен с кисело зеленце! Ами онези ситни сърмички с ориз, в който са омешани късчета месце…

    Царица е баба, кога готви чорби с ориз: чорбица подлучена и киселка, чорба с билки и мерудия или чорба от коприва, спанак, лапад, или върхът! – от дреболиите на пуйка със скилидки чесън и подправки, които само Ламберия знае! Поема мога да напиша за умението й да меси, точи, вари и пече.

    Гледай-гледай как се отплеснах!

    Пладне е. Юлия се мотае из градината – пасе магданоз, та няма кой да върви подире ми. Всеки с нещо си се заел… И се вмъквам като лисица в курника.

    Отгръщам чергите, под които е велосипедът на дядо Нейчо. Избутах го навън този ценен виненочервен велосипед и оттам – "Хей, поле широко! Хей, Балкан ти роден наш!" – както се пее в песента.


    Криво-ляво поемам по нанадолнището. Ама нали не съм яздил колело, та от седлото – ха, в треволяка и угарта. Най-сетне кацвам криво-ляво на рамката като бръмбар на трънка. Все по-бързо и по-бързо. Братлета-а-а, летя-я-я-я… Няма ли кой да ме забележи-и-и-и…? Няма ли кой да ме спре!

    Апетитът идвал с яденето, главоболията – с мерака. Спуснах се на два пъти по меко заоблената полегата ливада. Малко ми се видя, та се изкатерих до билото на Върла могила. Хвърлих се оттам с главата напред по стръмното като състезател в алпийските спортове, като някой красив рус, синеок Йохансон-Мохансон.

    Не щеш ли, както съм се засилил срещу вятъра с издула се откъм гърба риза, изпречи ми се съборетина от кал, слама и говежди фъшкии, а вътре (после разбрах) лежи болно теленце. Набрал съм втора космическа скорост. Кефът е кеф, лошото е, че от един миг нататък и най-храбрия космонавт го хваща шубето. Моментът, кога с изненада откриваш внезапния студен страх у себе си, е начало на всяка катастрофа. Та съвет от мен: Усетиш ли притеснение, удряй спирачките. Не успееш ли овреме да се спреш, отиваш си.

    И съм изгубил равновесие. Моят луд кон-вихрогон, моята ракета ме хвърли от седлото и без мен продължи надолу по урвата. Усещам, че вече не летя, а излитам. Чудно усещане! Безтегловността усетих, както и космическата самота. После нещо ме завъртя като центрофугата на пералня, плесна ме о земята, майко, черната като мръсен парцал, като недонакисната и недоизпрана мокра дрипа.

    Пипнешком пробвам да узная:

    – цял ли съм, не съм ли на парчета кокали и месо;
    – мозъкът ми с мен ли е, на място ли си е;
    – червата ми не са ли се оплели в храсталака и по камънаците;
    – кръв от дълбока някоя юнашка рана дали буйно не шурти;
    – ръце, крак, зъби, челюст, уши, нос, гърло при мен ли са.

    Късмет е, че съм се понесъл като Икар с два метра дървена ограда към копата сено и вече без крила (без оградата, значи) съм влетял при теленцето. Освести ме мучене.

    Куцук-куцук, заднишком дотътрих дядовия байк до Змийски геран. Каплата – на осем, кормилото – на две. Не е за гледане. Лашнах тленните останки на колелото в кладенеца, треснаха се те дваж-триж о камъните и цопнаха на дъното. Да можеше дядо Нейчо от пльоковското буренясало гробище да ме зърне, нямаше да му стане драго. Като овен се перчел някога Нейчо, че е стопанин, а ей го на! – внукът му като столипиновски циганин се тули по драките, занича случаен пътник не го ли е видял какви ги върши.

    – Па много ви й кротку днес детиту, бе Тотко! Ванчо, що ти й терсене, чоджум? – чуди ми се баба ми Ламберия, турила ръце под престилката.

    – Пак някоя беля! – измуча тате с чук в ръка и пирони в устата, даже без да ме и поглежда. Ковеше пейка до цветната леха.

    – Какво пак е направил, тате? – чувам четиригодишната Юлия.

    – Нищо ми няма. Юлийо, престани!

    – И ризата му разпрана! – Ето я и мама, запретнала ръкави до лактите. Челото й чак обрашнено.

    И тогава в онзи космически ден и час проеча прозявката на Гица. Тази гръмка въздишка от Гициното гърло ме спаси. То не беше звук като от прозявка. То беше тръбен зов на индийски боен слон.

    – А-а-ах, туй нашто живот ли е? – пита слонът. И слонът сам си отговаря: – Не-е! Не е то живот. Никакъв живот туй нашто не е.

    Лежи си Гица в хамака, опнала се по гръб, мига-мига като хамстер в трици. Хем сладичко се усмихва. Над нея като бяло булчино венче вие се роякът на вълнения молец. Пустата му Гица! Настрада се Гица в бедното Пльоковица. Тате озадачен, но мълчалив, й хвърля мрачни погледи, муси се, ама зъб не обелва. Остави ги мама сами двамата – брат й сестра, помежду си да се разберат.

    Както винаги, докато Многострадална Геновева мързелува, тъй я мързи, че чак я боли, та чак пъшка от скука, брат й все ще си намери работа било при животните, било по двора. Не е той научен да скучае и тъне в леност. Да седи и върти палци е наказание за него. В много редките случаи, кога няма какво да похване, отведнъж става безпомощен и някак не на място. Харен е, когато работи, вдаден в практична някоя, макар наивна, негова си идея да подрежда света и да мечтае.

 Пловдив  европейска столица на културата 2019

Plovdiv, apr. 1994 – edited 20 apr. 2017

Story – КАКВО СТАНА ПО-НАТАТЪК

Книгата, на която не било писано да види бял свят



Глава

КАКВО СТАНА
ПО-НАТАТЪК

    Лампите светнаха и виждам, Марияна се оплескала, чорапогащникът й, лицето, роклята й – омазани със сироп. Плискам вода от чешмичката, лекетата – вместо да изчезнат все по-едри, напомнят абстрактна живопис. Въпросът е що седнах до нея.

   Приятелките й притичаха като че да я успокоят, а ме съсипаха с техните "ах" и "олеле": "Ах, колчаво петно! Олеле-е, и тук, и тук! Язък за модерната кройка! Ами че това вече е за боклука!"

   Плискам и мажа. От петната в разни нюанси на розовото роклята заприлича на училищната карта по Древна история на Балканите. Нещастницата помоли да я придружа до тях. От благодарност по пътя ми облива рамото със сълзи, разправя как ще я посрещнат, какво ще й се случи. Не бях виждал толкова плач на едно място. Били са ме с тояга, кол, лобут съм ял бетер циганско дайре на сватба, падал съм от салкъм по-висок от къща в обятията на пъдаря, кървял съм, а не е имало грам отчаяние. Ако е било рев, било е, за да мина по леката процедура. Ако са били сълзи, било е да види светът колко зъл е онзи, който ме налага. А женският ум инак е скроен, по друг начин мери. Момиченцата са изключително чувствителни, нежни, плахи, готини… и подли същества.

   Готов бях да се втурна при строгия баща, да му разкажа как страда дъщеря му, да призовавам за милост… да признавам, че виновният съм аз, само аз и пак аз. Мен да бие звярът, само на милото момиче да не посяга!…

   Е, нищо подобно не се случи – ни крясъци, ни тряскане на дограма. Две хлапенца ме видяха да обикалям в сумрака, вперил очи в балкона, и ми се изплезиха:

    – Знаем, зна-е-ем… Знаем що се криеш.

    На следния ден в училищния двор ме посрещат хлапета от вторите класове с весели крясъци "Хей любовчията!" Кикотят се те, пък аз отричам, но Коцето от VII-а им каза, че в моето състояние и печен мъжкар би сбъркал, понеже пред женската хитрост мъжът е сляп като кърт.

    – Зайци, какво е любовта? – обръща се Коцето към сбралите се малчугани. – Любов е да не разбираш какви ги вършиш.

    В нощта срещу събота ми се яви самият Мефистофел. В старичка чавдарка Мефистофел, като контрольор на контрольорите, ме хваща, че съм обул крадени маратонки "Адидас" от 260 лева. И ме водят на съд.

   "Той внесе в операта захарен памук на клечка?"– рече Кавръкова, облечена в алена тога на инквизитор. Шеф на Преизподнята, която напомни нашия общински психодиспансер на Джендем тепе, се оказа Фауст. Братлета, адът не в небето, на Земята е адът. Виждал съм го този ад, наистина. И не само в лудницата, но съм го виждал и в цеха за панели на нашия домостроителен комбинат.

    "Признай що внесе памука!" – рече Фауст и ми обяви дуел със саби, защото Мариянчето се оказа всъщност неговата любима Маргарита.

    Не пожелах да се бия заради момиче и заповядаха да рецитирам "Опълченците на Шипка" и "Джифтара, джифтара там на Балкана" (Жив е той, жив е там на Балкана), а Кавръкова през това време стържеше на разбрицаната си цигулка. От пердах ме отърва пазачът на бирената фабрика "Каменица". Фердо ме превърна в пиле-орел. Снасям червено великденско яйце, моля да го дадат на Мариянчето в знак на покаяние. Втурват се да ме пленят контрольори по транспорта, че пътувам без билет. Размахах криле и въздушните течения ме отнесоха към островите на Егея. Под мен се оказа обаче не Омировата Елада, а Голямата дрипава училищна карта на нашата България. Долу препускаха гордите траки на бели коне и с бързи колесници, непримирими воини, целите в златни доспехи. Видях и най-красивия град на света според елина Херодот.


   Ала кой идиот гасил фас точно, където върху картата би трябвало да се намира родният ми град, моят мил древен, царствен, мраморен и златен Евмолпия-Пулпудева-Тримонциум-Филипополис-Пълдин-Плъдин-Плъвдив-Филибе-Пловдив? Насред Тракия лъщи мораво леке от развалена химикалка, сякаш с юмрук някой бе насинил лявото око на госпожа Историята.

   Такива дивотии не се сънуват всяка нощ! В събота вечер Гица пипна челото ми:

   – Ванчо, гориш, миличък. – И пак тури картофи да вари, че моите болести само картофено пюре ги цери.

   Сега гълтам хинин, разтриват ме с ракия, глезят ме. Тотю мърмори, че не можем да си позволим лукса да боледуваме. В тези хайдушки времена имат законно право да боледуват и да се глезят само момченцата на заможните тарикати.

    Боледуването хлебарят наричаше глезене.

    На такъв хал, в нощта срещу събота съм нанизал почти седем страници писмо до Марияна. Гушнал писмото, спал съм до понеделник. Най-чудното обаче е, че до онзи момент повече от страничка свободно съчинение не бях успял да напиша.

    В цялата работа с оплескания чорапогащник има нещо оптимистично. Таткото на Марияна е спец по дизайна на разцветките и импрегнацията на памук и вата в текстилния комбинат "Марица". Видял ефекта от захарния памук и грейнал от кеф. Затичал се да експериментира в лабораторията на комбината.

    Тъй че човек никога не знае от коя трънка ще изскочи зайчето, нали!

Столипиново, Пловдив  европейска столица на културата 2019

Plovdiv, apr. 1994 – edited 19 apr. 2017

понеделник, 17 април 2017 г.

Story – НИЕ ОТ КРАЙНИЯ КВАРТАЛ

Книгата, на която не било писано да види бял свят



Глава VIII

НИЕ ОТ КРАЙНИЯ КВАРТАЛ


    Кавръкова напусна класната стая с вид на махленски побойник. Освен за опера трябват пари за рейс, за хапване. Ще рече Тотю: "Парите да не ги рина с лопата?" Ето математика в живота! Как да го убедя да се изръси, като на негово място и аз щях да се озъбя. Но го намирам в добро настроение. Перна ме по врата, засмя се:

    – На ти пет лева, Иване, може в операта да ти е хвърлен пъпът.

    Хм… Ако той не знае, аз ли да знам къде ми са хвърлили пъпа! Най-вероятно в кофата за боклук… или прадядото на Мики го е изял. Горя от желание не за опера, разбира се. С приятелчето Захари ще духнем, докато народът крачи към Градската концертна зала, да пробваме колко сме точни на стрелбището в Цар-Симеоновата градина, ще се повозим на виенското колело, на синджирните люлки, ще дразним маймуните от цирка срещу хотел "Лайпциг". Въртележката с дървените кончета ще повъртим собственоръчно. Ще наминем и към езерцето с Бронзовото рибарче зад обществения кенеф срещу Пощата да видим как живеят рибките зиме, дали между простите мренки не са се появили вече и златоперки.

    Човек обаче едно мисли, съдбата – друго.

    В два часа подир обяд киснем зад предпоследната спирка на тролей № 5. Ток няма. Тролеите дремят като връзка кренвирши по дължината на Цариградско шосе от Домостроителния комбинат ча-а-ак до черквата "Света Петка". Пука им на онези от електроснабдяването за операта "Фауст" на Гуно! Крещим ние, гоним се около спирката. Плезим език на префучаващите коли и на турските автобуси. Правим им мръснишки жестове. Показваме колко силно желаем да отидем на опера. И значи, представлението ние го започнахме още тук. Бяхме цели пет паралелки възпитани в условията на крайния градски квартал българчета: два девети класа, два десети и нашият IV-е. 

    Големите флиртуват, което ще рече: правя се на хитър пич или на тъпа мацка, ние пък от нашия IV-е сме нормални, което ще рече: квичим, блещим се и се кривим като диваци, крещим цинични думички.

    За да не ги намразят чакащите наоколо, учителките се скупчиха зад павилиона с гевреците. Правят се, че нямат нищо общо с нашата глутница. Няколко момиченца обаче току притичват до укритието им, пискливо се мазнят:

    – Госпо-о-ожо… А нашият тролей, госпожо, кога ще дойде?

    Онези в укритието правят свирепи физиономии, заемат страховити пози, пулят очи притеснени. Съскат на диалект:

    – Ссопри са ма, гад ссмотана! Шти ссмачкъм главата!

    Към три часа, когато до началото на оперното представление остава не повече от половин час и мнозина от квичене, бяхме премалели, допухтя очукана чавдарка*, да й се чудиш как още не се разпаднала. И се юрваме. Кондукторът ни посрещна в настроение, като свои: псува скъсаната жица, градската управа, и господин кмета Гърмидолски. Другите атакуваха в движение появилия откъм подлеза блестящ от чистота чисто нов икарус… 

     И сме вътре в чавдарката.

    Не стига, че толкова чаках, ами ще им плащам билет, как па не! – навивам се да мина гратис. Издебнах кондуктора, промуших се зад гърба му. Същото пробваха и други двама. Първият мина. Втория го хванаха. Вдигна се олелия, чавдарката спря. Шофьорът кълне, сякаш цигани са му обрали апартамента.

    Гратисчията си плати трите билетчета като наказание, че се опитал да излъже, и залепна за нас, двамата гратисчии, мрънка като просякиня:

    – Хайде ве, приятели! Дайте по двайс стинки поне!

    Моли ни се, ама ние сме глухи. Какъв приятел съм му, ха! И онзи тръгна да ни издаде. Батко един от горните класове го улови за гушата, каза му така, че и ние да чуем: "От теб тарикат не става. Прибирай балалайката, че зло да не те сполети".

    И онзи си подви опашката. Застана зад шофьорската кабинка с отчаяния вид на хазартен играч, потрошил пари. Изхлипа емен-емен издълбоко, стиска като котешко лайно трите си билета за градския транспорт.

   И ето че сюрията ни вече залива Главната**. Хората ни гледат учудени. Крачим бойки, жлъчни. От гюрултията трябва да се разбере, че сме именно ние – варварите от крайния квартал зад циганското гето. Движим се като лавина.

    Питам баткото, който ни отърва от онзи досадник, какво е Фауст.



    – Фауст е Перко – рече. – Дъртият Фауст сключва договор с Дявола двайсет и четири години да е млад пич и да чука петнайсетгодишна.

    – Ей! На това ли му викат Перко Наумов?

    – Дребен, не ги чаткаш тези работи – изсмя ми се.

    Нахълтваме в двора на Театъра.

    Строяват ни в колона по двама, конфискуват ластиците, скобичките от кламер, масурите, фунийките с топлийка. Пребъркват за слънчоглед. Лелка с разранени от херпес устни на всеки връчва нещо, върху което пише "Теляк за баня. 40 ст." Под виолетов печат "НЕВАЛИДНО" личи надпис: "Градски съвет за изкуство и култура: 3 лева". 

    Ега си! На опера ли сме, или в старата общинска баня?

   Ето че се появи рота български войници – лъснати-бръснати, ухаят на вакса, на одеколон и ментовка. Суетят се тук като мухи без глава и двайсетина курсистки от акушерския техникум "Мара Малеева". Войниците пущат мераклийски лафове към бъдещите акушерки, а бъдещите акушерки се зачервили като готвачки край фурна. Двете групи като натровени се гледат и с приятелчето тутакси отложихме ходенето до цирка, маймунките и езерото. Ами че угасят ли светлините в салона на Операта, има да стават къде-къде по-любопитни неща отколкото в клетката с маймунките.

   Столът тук не е стол, а диван в тъмнозелено сукно – хем мек, хем пружинира. Далече напред е сцената. Прожектори хвърлят в мрака снопове светлина. Завесата е кървавочервена, със златни ресни. Тънем в полумрак. И ето, започна се...

   Фауст се оказа бидон за туршия с козя брада и коцкарски мустак. Върти оченца, мяука (нещо там пее или говори), на ниските тонове приклекне, смали се някак, на високите аха-а да литне към тавана, надигне се на пръсти, издължи се – същински маркуч.

    Мефистофел ми се стори добре познат, напомня куция Фердинанд от бирената фабрика "Каменица". Това лято Фердо ни преследваше със сап от мотика, видеше ли ни да се навъртаме покрай касите с прясна топла бира.

   Любимата на Фауст беше анемично създание, отпред плоско и отзад плоско като талашит. Ами че тази Маргарита само припадаше! Измъчихме се с нея. Що ги пускат мършавите певици? Нямат ли сред певачките по-пухкавки?

   По едно време на сцената нахлуха балерини. Дупенцата им розови, рипкат като козички. Пищим от възторг, ръкопляскаме, вълнуваме се и разбира се, спукахме се от кеф. Наистина, балерините бяха най-хубавото в операта на Гуно.

   В края на първо действие скоклите изведоха ситен господин. Наобиколиха го и му се натискат коя първа да го целуне, но това не му оправя настроението, муси им се пенджуекът***, демек, ще ви разплача аз мамицата, ще ви дам да се разберете!

    Общо взето, менажерията, която разиграват отпред, не е кой знае колко скучна. От последните редове на партера обаче отекват яки плесници, жарки предложения за интимни радости разпръскват в полутъмната зала флуидите на страстта. Ври и кипи зад гърба ми. Очевидно е дяволски интересно, та ми докривя що не съм вече пораснал, да се омешам и аз с бойците и акушерките. От нерви се затръшках върху плюшения диван. Вдигна се облак прах. Наоколо кихат, кашлят, шъткат, гневят се.

    Извлякоха ме двама от оперната трупа, като гнил зъб ме изскубнаха от стола, в който се бях впил с нокти и лакти. Във фоайето три лелки ме уговарят да си тръгна, да вървя след носа си само напред, към изхода.

   Довтаса и Кавръкова. Сложи длан на рамото ми, загледа ме майчински, каза да помисля дали да се връщам в салона, понеже това няма как да стане, абе, може да стане, ама само през трупа й.

   И ето ме отчаян по Главната, свирукам си онази песничка за двама приятели и любимото им момиче; третият (дето първи целувал момичето) трябва да я остави: "третий должен уйти", както се пее в песента…

   Във фирмения магазин на "Адидас" срещу кръчмата "Москва" пробвам немски маратонки за някакви си 260 (двеста и шейсет!) лева. На далавера ще съм, купя ли тези спортни патъци! Абе ей, господа търговците, вие мен за абдал ли ме вземате?

   Продавачът – двуметров хладилник "ЗиЛ", стои на изхода. Фръцкам се аз пред огледалото, а Гигантът ме наблюдава. Кой ще купи тези маратонки, бе! Такава стока купува ли се от нормални българи?

   – А маратонки присвяткащи и с амортисьори да ви се намират? – питам, колкото лаф да завържем с гиганта, да разбере той, че ми е интересен занаятът му.

   – Кат ти шибна един, ше видиш ти светещи амортесиорри! – избоботи.

   От яд си купих три валма захарен памук. Двете излапах, а с третата къделя се мушнах обратно в салона на Театъра. И чух как Марияна от нашия IV-е циври, а любимата на Фауст се пльоснала по очи пред картонения замък и мъжкият хор на Общинската хармония я оплаква. Започна да ми се гади от толкова музика, всичко по мен лепне. Дадох захарния памук на Мариянчето. Слушам я умилен как сладичко мляска в мрака сред може би най-печалния епизод от трагедията "Фауст" на Гуно.

Пловдив  европейска столица на културата 2019

Plovdiv, apr. 1994 – edited 18 apr. 2017
––––
* Рожба на родния гений, чавдарката е 42-местен автобус, чийто ауспух пълни каросерията с пушек. Подобни на тези душегубки са унгарските икаруси, които ръсят тонове сажди из българските градове.

** Старата търговска улица на града. 
*** От игра на табла, пендж-у-ек (5:1): Незначителен. 

ДНЕВНИКЪТ НА ЕДИН ПЛОВДИВЧАНИН (1711.)

    ДНЕВНИКЪТ НА ЕДИН ПЛОВДИВЧАНИН (1711.)   Възрастните никога нищо не разбират сами, а за децата е уморително все да им обясняват и обясня...