Ars Poetica – ЛОШОТО МОМИЧЕ

ЛОШОТО МОМИЧЕ

Лошото момиче пак по улиците нощем броди
или се оставя някой мъж да го съблича,
да го лъже безогледно с бели платноходи,
с лицемерен глас в любов да му се врича.

Лошото момиче майчица си няма да го учи,
че мъжете изкушени мамят безогледно –
свършат, после те прогонят като кучка
и от скъпата кола те гледат с поглед леден...

Лошото момиче... Колко лесно, мили дами,
да го смачкаме с нозе и вий да го вините! –
а пък то е крясъкът на младостта ни, 
който безутешно вън по цели нощи скита.


Пловдив – европейска столица на културата за 2019 година

Plovdiv, 28 jan. 2007 – edited 10 fev.2017

Публицистика – ВСТРАНИ ОТ ПЪТУВАЩИТЕ ЛЮЛКИ И СТРЕЛБИЩЕТО СЪС ЗАХАРНИЯ ПАМУК

ВСТРАНИ ОТ ПЪТУВАЩИТЕ ЛЮЛКИ 
И СТРЕЛБИЩЕТО СЪС ЗАХАРНИЯ ПАМУК

      

       І.

     Встрани от пътуващите люлки и стрелбището със захарния памук*, тук посред нашия краен квартал отвъд най-голямото циганско гето в Европа, една жена, не по-възрастна от четирийсетте, лежала по гръб досами пътеката и хълцала тихичко със затворени очи, а хората отдалеч я заобикаляли. Жената просто лежала безпомощна на земята, и когато единственият човек, който спрял при нея, попитал: Зле ли ви е, имате ли близки или приятели, или да повикам лекар? – прошепнала: "Нищо не ща, искам да умра".  

    И когато този едничък човек дойде в моя дом и предложи да се обадим на Спешна помощ, да сторим нещо, каквото и да е, защото това не е някой алкохолик или дрогирана отрепка, а същество интелигентно на вид, силно отчаяно, моя милост, пишещият тези редове, рекох:

    – И защо точно ние! Толкова народ минал и минава оттам, стотина, може би хиляди са я видели вече, няма начин поне един да не е направил нужното; поликлиниката е на две крачки, а ние – какво? – би трябвало сега да скочим в колата, да идем да я уговаряме да дойде с нас, пък тя вероятно ще се дърпа, ще повтаря своето "Искам да умра", и хайде да си представим панаира, който ще се получи! Ще се струпат зяпачи, ще обсъждат не само жената, но и нас двамата с теб, какви сме й ние, нали! И ще станем център на вниманието, а ни знаят мнозина от този край на Пловдив, и оттук-насетне ще ни свързват един с друг и с този печален случай. А ние не желаем да ни свързват с когото и да било, още повече един с друг.

    Впрочем, "необикновен случай" ли казах?!

    И този човек, когото силно обичам и комуто до голяма степен дължа това, което в момента съм, отпусна примирено ръце:

     – Добре, никъде няма да ходим.

     Но обзет от мимолетната слабост на колебаещия се, раздвоен между желанието никъде да не мърдам от уютното ни гнездо и все пак изкушен да се представя в добра светлина поне пред собствените си очи, продължих да се размазвам:

     – Ако речеш, да отидем!

     – Не – отсече решително моят човек, – сега вече аз не желая да ходим.

     – Но защо! Ето, ще сляза, ще изкарам жигулата от гаража; имам малко бензин, колкото да я замъкнем тази нещастница до поликлиниката; ама тя... тя нали не искала който и да е да й помага, нали сама рекла, че иска да умре?

     – Да-да! – разсеяно някак, като ехо отвърна моят мил човек и сплете в скута си ръце с нежна мека кожа, източени от тоновете минало през тях бебешко и всякакво пране и от умението да се свири на пиано.

    Опитвам да изясня колко важно е за човек на изкуството как ще го възприеме не само светът, но преди всичко собствената му гузна съвест. И значи, топката бе прехвърлена в моето поле и тъй горчеше и пареше въздухът около тази лежаща върху влажната пръст нещастница, че решително я отстраних и си казах: О-о не! Доста са ми неприятностите в този мой объркан живот, че да се товаря с още една. И не толкова със силата на ината, колкото с вродено у всекиго от нас явно жизнеутвърждаващо любопитство, същото, което ни кара с облекчение и вътрешно задоволство да присъстваме на погребения, да слушаме с разтуптяно сърце за кървави драми, духом вътрешно отстранени, щастливи почти, че това, точно това не се е случило с нас, не ни се е стоварило върху собствената кратуна, и значи ние продължаваме да се борим с неприятностите; за някого съдбата отсякла: Дотук! –обаче ние отминаваме нататък.

    И тъй направих кафе, изпихме си кафето, целувахме се, гушкахме се, бъбрихме за какво ли не, и ето в тези разпилени приказки и уют жената, която искала да умре от отчаяние, изчезна, стопи се, престана да ме безпокои.

     Сутринта обаче, като се събуждах, преди да съм се още разсънил съвсем, онази нещастница пак се появи пред очите ми. Припомних си незначителна подробност от снощното описание: косата й била леко къдрава, личало, че била боядисвана и поддържана някога, но занемарена вече коса. И с цялата си тежест върху ми се стовари този абсурден, ужасен въпрос: Защо я осъдих на смърт тази жена? Защо не усетих жалост, ни състрадание, нито основание да помогна, да й подам ръка, дори просто да се появя пред разплаканите й отчаяни очи с красивото си великодушие, с великолепната си жизнена вяра и оптимизъм за България?

     Всеки ден, всяка секунда, скъпи мои, ние сме на изпит пред онова странно Нещо, което назоваваме Съдба, Бог, Съвест. Забелязвам нещо страшно, което неусетно през тези последни десетилетия се е случило с всички нас, с цялата ни Българска нация, изпаднала в драмата на оцеляването: ние, скъпи, привикнахме с безразличието и губим импулса си да се съпротивяваме на Злото. Представям си, че не съм само аз, че десетки и хиляди сме заобикалящите изпадналия в беда. Какво ти безразличие, ние сме съучастници в тази гавра, която се извършва и над самите нас, пет или четири милиона все по-оредяващи българи по род и нрав. Не, не за хора на исляма и цигани, а за нас – българите, говоря.

     Защото тази държава не ни е само родина; тя ни е имот, наше наследство, парче пръст и камъни, прорязано от реки и ручеи, изпълнено напоследък с лепкава воня на духовна кал, която на могъщи талази бълват телевизионният екран, вестниците, радиото, интернет-сайтовете на България с отвратително безразличие. Някой се е появил в този миг на хоризонта във вътрешния пейзаж на душата ни –катедрално строг, висок, мрачен, и заповядва: Стой там, където си! Въпросът не опира вече до красиви жестове, а до нещо много по-рязко: ти трябва да оцелееш... На всяка ли? – Не... не! На всякаква цена, следователно, да не сe пилееш. В крайна сметка, онази хълцаща женица сама пожелала: "Нищо не ща, искам да умра". Да върви по дяволите, нека върви при своя ангел, то е нейно право, и следователно: не се намесвай, където не са те канили! Тук вече място за съчувствие няма.

    Това, скъпи съотечественици, става на 1 март надвечер, три години преди да нахълтаме в двайсет и първото столетие подир разпването на Исус. Днес моят роден осемхилядолетен Пловдив – най-древното оцеляло на континента Европа жизнено селище, е обрулен от алчни парвенюта окаян град, живеем като бежанци в отечеството си, очите ни са обърнати навън, младите ни потомци бленуват час по-бърже да напуснат България.

     ІІ.

    Наоколо светът се тресе от катаклизми: катастрофи, бунтове, революции, земетресения, потоп, суша, СПИН, глад, генно инженерство, самовзривили се фанатици. А тук е слънчево, тихо наглед, еднообразно като... в пустиня. По телевизията снощи въртяха документален запис на масова екзекуция някъде в Африка, може би в Уганда или Руанда; добре изглеждащи мъже с големи тояги блъскаха трудолюбиво по някакви вързопи от дрехи. И постепенно, с помощта на варио-оптиката операторът ни приближава на някакви си два-три метра от вързопите.

   Но това са хора, Боже мой! – мъже, жени, дечица с разбити черепи, с лица, захлупени по очи върху земята, но кръвта и разхвърчалият се човешки мозък показваха какво точно се случи току-що, докато вечеряхме или се изтягахме сънливо върху дивана.

   Единият още едва помръдва пръстите на босите си нозе – полумъртъв, недоубит, разтърсван от конвулсии; ризата му – бяла, изскочила над колана на панталоните, захабена, опръскана с кръв около яката и по гърба.

   Нас ни манипулират с тези кадри от избиването на племето тутси. Нас ни манипулират с това несекващо документиране на насилствена смърт, експлоатирайки естественото ни човешко любопитство към страданието и ужаса. Какво ли не са видели вече тези наши очи! Дерайлирала влакова композиция и висящи човешки крайници, разпарцалосани трупове в локви кръв. Грамада от срутил се хотел и прашни, сплескани човешки останки на, мъртъвци, които извличат с носилка или събират като смет в големи черни найлонови торби. Заледена магистрала, блестяща в сребърната светлина на прожекторите, и стенещи хора, които измъкват из нагърчените ламарини. Автобусна спирка в Сараево и пълзящи в кървищата по разбития тротоар остатъци от човешки тела след сполучливо изстрелян от "героичната" сръбска артилерия снаряд срешу чакащите на опашка за хляб косовари.

   Това не са необикновени работи – нашепва телевизията, това ти е част от живота. Длъжен си да я видиш тази част от шоуто, да узнаеш и да си правиш сметка по-нататък как ще я караш. Трупове, трупове, трупове... Обгореното детско личице в едър план, с прехапаното езиче между щръкналите зъбки от смачканата с тояга главица, не е просто епизод от избиването на някакво "диво" африканско племе; това нещо става част от домашния ни интериор, ние свикваме с него и децата ни не случайно гледат все по-равнодушно филмовите екшъни.

   Защото жестокостта и цинизма в реалния живот са по-развихрени и от най-развинтената фантазия на холивудските и всякакви там западни бизнесмени в изкуството, които от тези работи правят пари, ужасно много пари.

   Не е добра идея на посоченото по-горе да противопоставяме лъскави образци умно подреден бит. Проблемът ни е как да живеем ние, простосмъртните, които се люшкаме между тези два полюса на човешката ни природа, ние, продължаващите да оцеляваме с остатъци от храброст в това блато на духовна разруха, каквото е днес благопристойната и сдържана в чувствата си заможна Европа – модел на съвременната цивилизация. Децата ни виждат това. Децата ни постепенно свикват с издевателствата. Ето кое е страшно! Няма черква, няма бог над нас, няма ги онези простички Десет Божи правила, върху които се е крепяло човечеството в тези две хиляди години. Има компютри, мениджмънт, стокови борси, луксозни лимузини, модни дефилета, автомати Калашников, междупланетни сонди, Internet, АВС, CNN, Al Djazira, състезания за някоя Gran Prix, безумно тъпи и пошли най-евтини чужди сериали по българските телевизии и реклами-реклами-реклами, които носят пари-пари-пари. Реклама за страст на кристали, реклама срещу запек, диария, за дамски превръзки с крилца и за почистване на тоалетни чинии, реклама за превъзходни изобретения и за какво ли не.

    Това тук не е вопъл срещу модата и техническия прогрес, да не си помислите! Защото техниката си е техника, шаренията – шарения, но дали не забравихме вече, че точно ние: аз, ти, той, тя, то, точно ние, човекът сме най-чудното, най-чудесното на тази малка планетка, залутана по законите на небесната механика в необятната вселенска пустош?

     ІІІ.

    Какво ни казват политиците – тези тъй здраво заети с благото на нацията възпитани и културни мъже, жени, старци от сой! Казват разни работи, от които разбираме колко важно е обществото да е добре устроено, законите да са закони, всяко престъпление срещу човека и природата да е последвано от възмездие, всяка достойна проява на човешкия дух и мускули да е достойно отличена. 

    Да, това е много приятно за слушане! Но къде сме ние сред тоя порой от престъпления, успехи, победи, митове, демонстрации на самочувствие, ум, благородство? Ние, скъпи мои, сме си все тук: на земята, при хляба и солта, самите ние – хляб и сол за идещите подире ни нови поколения на този свят. Човекът продължава да зъзне в тъничката си човешка кожа с този възел от нерви, с несекващия свой сърдечен пулс в дребните нещица. Искам да кажа, надеждата ми за оцеляване няма абсолютно нищо общо нито с политиката, нито с международния валутен фонд или участието на Българската войска в мисии на НАТО далеч извън България.

    Като гледам тези толкова добре поддържани лица с подредените коси и бръчици на угриженост върху им, като се възхищавам, от една страна, на новите ни политици от типа и с реакциите на сегашния ни г-н Президент и сегашния ни г-н Министър-председател, от друга страна, се питам: А дали Злото не ни се явява точно иззад най-разкошните рекламни табели? Дали и това не е само отличен спектакъл, добре организирано представление, шоу за наивници? Защото, ако тип с противна физиономия посегне към хляба на рожбата ти, много по-лесно ще ти е да го пернеш през лапата, отколкото ако тези, дето посягат, са симпатични, образовани, изглеждат човешки на екрана.

    Предпочитам Държавата да не се занимава с моите лични работи. Нека госпожа Държавата си гледа своите държавни работи, за да й имам доверие. Моят личен договор с тази алчна капризна госпожа е сключен, когато дори не съм разбирал за какво иде реч. От първата ми глътка въздух, от първия ми писък на този свят искам да имам свободата да съм това, което не пречи на другите, но и другите да не ми пречат да съм. А ето че чудесната ни държава завира пипала в гърлото ми, за да измъкне оттам залците хляб, да ги преброи и ми остави толкова, колкото да не умра от глад и скръб.

    Защо ми е този договор! Този унизителен договор съвсем не ме устройва. Устройва някого, но това не съм аз. А не мога да се отрека от Държавата, да я отрежа с рязкото "Върви на майната си!" – защото тази държава е обсебила и миналото ми, не само настоящето, моите близки и моите мъртви предци са работили пак за тази държава и по същия унизителен договор. Заради тези мои свидни мъртъвци не мога и аз да се наредя сред отчаяните мечтатели, бленуващи Зелена карта с гордото "гражданин на Съединените американски щати", "гражданин на Канада", "поданик на НВ Кралицата на Великобритания" и пр., и пр.

    Живея със съмнението, че всичко тук, което притежавам, е втора употреба, животът ми вони на магазин за стоки втора употреба, а заради спомени от ранното си детство не мога да се отлепя от родната кал, населена с уроди: възгордели се парвенюта, позьори, циници на дебелашката простотия. 

    Е, добре, Държаво, не аз... ти си я открила тази черна сметка и я рисуваш върху ребрата ми. Ти стори всичко възможно аз, българинът, да те намразя. Ти постоянно предизвикваш добрия човек у мен. Ходиш ми по главата, по раменете ми ходиш, почукваш с костелив нокът по мозъка ми, самодоволна и самовлюбена. Питам се, не изпитваш ли страх, не ти ли минава през ум, че такива като мен ставаме все повече и повече. Не в действията си... В мислите си, в мечтите, присъщи на всеки българин, ние – унижените и оскърбените, лекичко и постепенно с досада те отдалечаваме от себе си. Договорът си е договор, но ти рано или късно ще трябва да си платиш за стореното с нас.

Пловдив – европейска културна столица 2019

Plovdiv, 27 mart 1997 – edited 9 fev. 2017

_____

* Действителен случай на 300 м от дома ми. 

БЕЛЕЖКА: Текстът – в пловдивския вестник "Арт-клуб", бр.3/1998 г. 

Ars Poetica – ДОНОС НА КРАЛСКИЯ ШУТ

ДОНОС НА КРАЛСКИЯ ШУТ

– Защо фанфарите не свирят?
Херолдите помайват ли се, що ли!
Над крепостните кули знамената
защо не виждаме красиво да плющят?

Кралю, защо е хофмаршалът –
нима не е то цяло светотатство
слугините в сеното да задява,
зарязал преките си задължения,
и то в такъв сюблимен миг!

Придворните поети къркат на провала
вино и прясна медовина,
отворили са ей таквиз гърла,
омръзнаха на всички с низ хвалби
кой бил по-ловък, по-изкусен
при писане на пошли мадригали...

Къде са поетичните канцони!
Но не! – от ситост се оригват,
изпущат газове гръмовно
и целият дворец, Кралю,
на сяра и на водород ухай...

А кой ще среща Дон Фернандо!
Достойни ли сме ний изобщо
да оценим това достойнство,
което тъй ни сполетя?

Свинарките се изнапили,
накипрени в носии пъстри,
но за какъв ли дявол бяха
с ужасното си квакане кресливо
и своята циничната реч?
Дали успяхме да замажем
едно ужасно впечатление!



Сега какво ще каже Дон Фернандо?
О, Боже! – толкоз лъчезарен,
той просто се топи от щастие.

Кралю! Донасям Ви надлежно:
аз погледа му зорко проследих...
Коленопреклонно най-смирено моля
да споделите мойта мъка.

О, бедната инфанта! О богове!
О триж от нея по-многострадален аз!
И цялата ни кралска инфантерия
не би могла с възторжено "Ура",
"Да живей Фернандо" и прочее възгласи
подобни лицемерия да скрие
как той я съзерцаваше като орел,
докато тя примираше като гугутка плаха.

Като да бяха двамата сами, Кралю, 
а ний останалите, струпани накуп –
подробности случайни от пейзажа.

Кралю! Аз знам, че той е героичен,
от знатен род, и властен при това.
Какво съм аз пред него, да! –
един куцукащ застарял врабец.

Природата ме е създала
мухи да лапам, жито да крада,
чат-пат по някоя троха от чуждо блюдо.
Нали това ми дава основания
да бъда Ваш придворен шут!
Уви, сърце и шутовете имат,
и туй сърце боли не на шега.

Кралю, мечтая щастие за дъщеря Ви.
Та те са лика и прилика с Дон Фернандо
и може би ще имат умни, здравички деца,
и ще се наплоди кралската Ви челяд.
А тронът ще е триж по-лъчезарен,
от двете Ви страни прекрасни щом застанат
инфантата и стройният жених...

И аз от свойто ъгълче какво да сторя! –
ще докуцукам някак до обора,
под керемидите му там ще се завра.
Ще попърхам. Ще поцвърча зиморничаво
сред родна пърчовина и мирис на фъшкия,
докато някак се успокоя.

И после пак крилца разперил,
ще полетя да питам, трижди по-грижовен:
защо фанфарите не свирят звънко
и знамената поради каква причина тъпа
над крепостните кули громко не плющят.

Пловдив – европейска столица на културата за 2019 година

Plovdiv, 9 uni 2001 – edited 9 fev. 2017

Ars Poetica – ВРАБЦИ ПОД КЕРЕМИДИТЕ

ВРАБЦИ ПОД КЕРЕМИДИТЕ


Претърсвах стари турски керемиди,
ковах наново чамови дъски;
когато вдигнах спуканите цигли,
под тях открих и врабешки следи –

костици крехки, пух и перушина
в най-скришни кътчета заврени там,
следи от врабешки живот преминал
напомняше забравени писма.

Представих си ги как се бяха скрили
далеч от шумния ни свят пернат,
останали сами, съвсем без сили,
обрекли се на глуха самота.

Довърших работата си и ето,
на чаша чай поседнах уморен,
изпърха в следобяда ми врабчето,
усетило врабеца стар у мен.


Пловдив – европейска столица на културата за 2019 година

Plovdiv, 31 jan. 2007 – еdited 8 fev. 2017

Story – УЧИТЕЛЯТ, КОЙТО НЕ ИСКАШЕ ДА РАБОТИ С ОЛИГОФРЕНИ

Из книгата „Историйките на ученика Ламски”

УЧИТЕЛЯТ, КОЙТО НЕ ИСКАШЕ ДА РАБОТИ С ОЛИГОФРЕНИ

    Шестокласниците до миналата есен имаха един учител – Пламен Василев, ама учениците му викаха бай Панчо Мекото. Не че беше блага душа. Ами! Карък си беше. Ама си имал любим лаф: "Какви ученици сте вие, бе! Какво знаете, бе? Знаете само на хляба мекото". Учеше децата да говорят и пишат, а той – цапнат в устата: наричал ги галфончета, дембелчета, смотанячета, в миг на умиление ги приласкавал с лаф, заимстван от любимия на новото поколение свръх-заможни българи Милко Калайджиев: "Елате , пиленца на батко!"

    Случило се в този шести клас едно от момченцата още да не знае да чете. Въпросният Филипчо бъркал и собственото си име, буквата Ф не успявала да му влезе в ума. Бъркал я с В или З. И тези В и З му се стрували закръглени като най-заоблените части на женското тяло. В, например, му напомняла цици в сутиен, а пък З – женско дупе без гащи.

    Неведоми са пътищата Господни, неведоми са и пътищата на Познанието. Чудно ми е според тази Филипчова система какво общо имат В и З с нещастната Ф. Последното особено нервирало господин Панчо. Нали именно господин Панчо със зъби и нокти го дотикал, добутал, довлачил, дотътрузил криво-ляво този мизерабъл* до шести клас! То не били кандърми на четири очи с колегите-педагози, то не били увещания, тържествени клетви, че "видите ли, колега, Филип сега бъкел не знае, обаче през ваканцията, като си седне на задника, ще навакса с усвояването на учебния материал", ще му узрее кратуната, с други думи казано, всичко ще си назубка мо та мо**, както се изразяват французите.

    Две години Филката живот си живял под крилцето на своя класен. Мъчил го бай Панчо да чете, с поощрения пред другарчетата му и с мекошави заплахи, че ще го остави на изпит, ала не го научил. И ето че в пристъп на велико отчаяние от природната тъпота на своя ученик, изнервен, потресен от отчаяние, Мекото като лъв от африканската джунгла изревава един слънчев ден пред ошашавените шестокласници:

    – Аз с олигофрени да работя не ща! – Подир което измерва греещия като месечина Филка от върха на патъците до щръкналия перчем, вдига си чукалата, грабва си палтото, шапката, чадъра, дневника, забравя междувременно очилата и напуска онемялата класна стая на VІ-в.

    Харно, ама да вземе Филип да разправи това с гордост на татко си:

    – Пък господинът по български днес, тате, ми каза, че съм олигофрен. Хем пред всички деца ми го каза. Това е похвала, нали, тате?

    Вдига се онзи ми ти побеснял българин и трап-трап-трап, нахлува в училище баш през голямото междучасие, в голямата гюрултия и блъсканица:

    – Ти ли си даскалът Василев?

    – Аз съм.

    – Наричал ли си сина ми пезевенк? – Объркал диагнозата "олигофрен" с хубавата турска дума "пезевенк", която, като стар коцкар, по му била позната.

    – А-а, не съм казал таквоз нещо, аз само...

    – Признай! Няма много да боли. Само два ще ти обърша, и те оставям – напира онзи. – Ако не си признаеш, ще вляза да питам дечурлигата.

    – Ама, вместо да ми благодарите, вий какво! Какво сте се лепнал за мене? – по интелигентски запротестирал Панчо Мекото.

    – Добре тогава! Ще разпитам – отсякъл таткото, и понеже звънецът тъкмо биел за влизане в учебен час, намърдал се суен-буен с децата в класната стая, издумкал с юмрук по и без това полуразрушеното, подпряно с тухла да се не клати, учителско бюро:

    – Юнаци, чуйте кво ще ви питам. Каза ли даскалът пезевенк на Филип?

    – Не каза пезевенк, каза олигофрен – обадили се звънливо неколцина от приятелчетата на Филю.

    – О-о-о-лигофрент, значи. Още по-зле! – ударил се по чело таткото, па отбръмчал да се жалва при господин директора на училището.

    Викат Панчо в кабинета на директора, и както Балканджията Йово от онази песен за църни чапкъни мераклии по кръшната бяла Яна, хем го питат-разпитват, хем мярката му вземат, къс по къс режат, ще го пожалят, но чест и достойнство ще му отнемат.

    Отрекъл. Не казал пезевенк. Думата "пезевенк" не била в неговия речник. Знае я, но не я употребява. Позволил си принципно да се изрази по въпроса.

    – А именно? – любезно подканил училищният шеф да изплюе камъчето, да се навре самичък в киреча.

    – Казах: "с олигофрени да работя не ща". Това казах! Тъй да се рече, по принцип го казах, не конкретно.

    Подир което изявление между двамата янкеседжии*** и нашия даскал Панчо протекъл следният научен диспут.

    Бащата:

    – Значи, даскале, според теб синът ми е олигофрент?

    – Не съм казал таквоз нещо.

    – Е, па що си го нарекъл олигофрент, като не си казал?

    – Казах само, че с олигофрени не ща да работя.

    – А-а, не щял! Харно... Ама за сина ми си го рекъл?

    – Не-е-е! Синът ви не е олигофрен. Вашият Филип си е нормално дете, което, вярно! – по-бавничко усвоява родния български, но и той се учи, даже бих казал, нормално се учи – отбивал атаките с възможно най-сдържан, най-благ гласец Балканджията Йово.

    – И не щеш да учиш моя син?! – продължавал да се нервира онзи сербез-чалмалия, таткото, оладжак****.

    Тук с целия си авторитет, който му давала властта, се намесва господин директорът на училището:

    – Как тъй няма да иска! Това да не му е концерт по желание? Нали именно за това му се плаща! Нали затова общината харчи парите на данъкоплатеца! Нали на трудовата борса безработните даскаля по роден език се прескачат като зайци в Австралийската джунгла.

    – Ще я проверя аз тая работа – завъртял глава таткото. – За кво ви се плаща и кви ги редите с мойте пари.

    Без да ще, докачил училищния шеф, който някога, в недалечното минало бил обикновен прост заварчик и оксиженът още му се явявал в кошмарите нощем да му гори зениците насън. Знаел си той, ох, много добре си знаел колко лошо е в България да не си началник. Помнел как за свидното началническо право да си клати краката, кафенцето на спокойствие да си пийва и да пунтира загриженост с моливче в ръка пред вестника с кръстословиците и хороскопа за деня... как за тези благинки на типичния нашенски дембелин-хамелеон воювал някога в зората на Демокрацията, и особено в славните години на СДС как с кървава пот на чело кършел дълбоки метани, ръка и задници целувал, на табличка кафенце носел на големците, препускал като куриер на СДС в местните избори, с грес, мазут, лайна и катран плескал по зидовете и портите на червените думбази лозунгите "Със синята метла да изметем червения боклук!" и "Смърт на комунизъма!"

    И представете си, моля, какъв фал, някакъв си тъп даскал вода да му подлее. Кръвнишки впива взор в своя подведомствен, пламенно го изпсувал наум, а към родителя на олигофрена пуснал тъничка струя първокачествен зехтин:

    – Ний от училищното ръководство много сме ви задължени, че ни уведомявате за тоз непростим пропуск. Ще докладвам и аз лично в Инспектората за случая. От своя страна, и ний (Говорел за себе си в множествено число, същинский потомствен аристократ!) строги мерки ще вземем повече това да се не повтаря.

    – Ама ха-а! – изпуснал част от парата онзи. – Синът ми е отлично развит, даже от другите по-развит. И след като плащам данъци на таз шибана държава...

    Споменал "данъци", от която дума завира кръвта на всеки що-годе нормален средностатистически българин, натикан в ролята да е овца за доене, стригане и разплод от новата ни прогресивна демократична власт, и отново подхванал рефрена:

    – Синът ми е олигофрент, ама аз мамицата ви! Ще ви го начукам аз вас! Два ката ще ви го начукам!

    – Нали се разбрахме, че не е? – измънкал Панчо Мекото.

    – Ами като не е, що си рекъл, че не щеш с олигофренти да работиш, бе? Щото синът ми е олигофрент ли? Що не си го рекъл за друг, ами за син ми си го рекъл.

    – Не съм имал сина ви предвид, а принципно.

    – В него си гледал, признай!

    Притесненият Панчо, подир шефа си и той, посегнал към меката баданарка, хванал да глади нежно, по косъма озъбилия се насреща му родител.

    – Момчето за годините си е отлично развито. Абсолютно прав сте – почнал с фин тембър, финтирал, демек. – Вярно, още срича вашият Филип, ма-а-алко по-трудничко възприема материала, ама все някой ден и той ще се научи. Нали! – хвърлил лъчезарен поглед. – То, ако ме попитате, и аз не чета, не пиша съвсем гладко – направил се на по-нисък от тревата.

    Обаче онзи го засякъл по бели гащи.

    – Като не четеш и не пишеш гладко, кому кура крепиш в тва шибано училище? – Обърнал се към господин директора: – А бре, ей, началник! Я си виж даскалите! Тоз чешит тук може ли да е даскал? Нали чу! Ами че той не знай да чете. 

    И се изплюл върху чисто новичкия персийски килим в кабинета на началника:

    – Хррач, флю-ю-ю-юп! Ето защо син ми цели шест години вече... и не може да чете. Значи, не ти, ами синът ми е виноват, а?

    – Рекох, че по-бавничко усвоява – мигал като мишка в трици бай Панчо. – Буквите се научават в първи клас. Нали! – потърсил закрила от началството. – Пък аз не преподавам в първи клас. Той вашият Филип си дойде в шести клас ненаучен. Ако съдим логически, може ли аз да нося вината? Нали!

    – Моят син не е виноват, че ти, даскале, – ехидничел онзи, – не си отбираш от занаята! На туй отгоре наричаш сина ми пезе... олигофрент.

    – Не съм го нарекъл.

    – Ама си го рекъл.

    – Казах "с олигофрени да работя не ща". Това казах!

    – Че недей работи, бе! Оди копай гробища, оди чукъй камани. Някой да те е вързал в училището на завет да киснеш? Ама ха! Виж го ти!

    За да излязат от омагьосания кръг, за четвърти или пети път вече се намесва шефът. Наредил учителят Василев собственоръчно и колкото му е възможно по-обстойно да опише (натъртил на "по-обстойно") как се случила тази работа: при какви обстоятелства била изречена фразата "Аз с олигофрени да работя не ща", в коя посока гледал, правил ли заплашителни някакви жестикулации, бързо или провлечено изрекъл фразата; върху коя дума наблегнал (де турил логическото ударение, демек), с каква височина на тона, в коя част на класната стая бил: зад бюрото, пред бюрото или между чиновете.

    От един миг нататък изглеждало сякаш бащата люто настоява синът му да бъде изкаран малоумен. Най-сладкото в цялата история е, че докато големите мъже горе, в директорския кабинет водели тази не чак дотам тънка дипломация, самият олигофрен цъфтеше и се разхождаше важен като пуяк из двора на училището, наляво и надясно обясняваше защо на господина по български език му свиват перките в кабинета с плюшените пердета и персийския килим.

    О-о, цялата работа така се размириса! Учителят Василев употреби, образно казано, две кофи мастило, приложи още куп изявления, изложения, обяснения, допълнения, както и дванайсет броя цветни фотографии голям формат:

    1) сред учениците, усмихнат ведро, в коридора на ІІІ етаж,
    2) замечтан зад прозореца на класната стая на VІ-в,
    3) вглъбен над купчина писмени работи от VI, VII и VIII клас,
    4) записва в голямата материалната книга темата на урока,
    5) дружелюбен и с тебешир в ръка пред черната дъска,
    6) настоятелно учтив, разперил ръце пред черната дъска,
    7) усмихнат над разтворения учителски дневник,
    8) изнася сказка пред таблото с пътни знаци на КАТ,
    9) помага на млада колежка да си подготви урока,
    10) беседва с леля Марийка Станева – чистачката,
    11) беседва с параджията бай Ламбю Кичуков,
    12) кове лозунг "Добре дошли!" върху училищната фасада.

    Представи документи за утежнено семейно положение:

    а) нервна съпруга с депресия и диабет,
    б) тъща с болни бъбреци и хипертония,
    в) декларация за имотно състояние, заверена при нотариус,
    г)  показания на съседи по местоживеене,
    д) дипломата си за завършено висше образование,
    е) служебна характеристика от метео-станцията на връх Ботев (?!),
    ж) заключения от кардиолог и от психото (местната лудница),
    з) документ за участие на дядо му в боевете при Чаталджа, 1913 г.

    Въпреки солидните доказателства за благонадеждност, не се посвенили лешоядите от Министерството да ровнат и из архива на Военното ни окръжие поради каква – действителна или мнима, причина наборникът Василев Пламен от с. Миндя, Сливенско, в далечната 1962 година бил с двайсетина дни отложен от военна повинност, а в самия край на военната служба, пак двайсет дни преди наборите му, военните власти го пуснали да си ходи.

    И то им се сторило недостатъчно да осветят истината, та от София, от най-горния клон на йерархията в Образователното министерство се приземи сред нас тричленна комисия от експерти. Как пропуснали да включат в тази акция ЦРУ, ФБР, КГБ, МОСАД, Интелижънс Сървис, Интерпол остава загадка.

    Какъв пропуск, Боже мой! Какъв малшанс! Как само не се сетили?

    Инспекторите – трима тенисмени от Борисовата градина и столичен фитнес-клуб за елитен разплод на расови жребци, разхождаха модните си костюми из училищните кабинети с пронизителния поглед на Джеймс Бонд. Направиха серия очни ставки, експертизи, какви ли не трикове приложиха над примрялото учителско ято. В резултат на тези операции от страна на МОН***** учителите ни станаха по-меки от гъши пух.

    Скатават се тези наплашени хора в хранилището към кабинета по биология или в химическата лаборатория. В биологията си устроиха скривалище зад спиртосаните ембриони, а върху пищялките на човешкия скелет туриха огледало за обратно виждане: да са наясно кога експерт с гъвкава походка на хищник се задава по коридора.

    В учебния час доскоро строгите учители заплямпаха възвишени приказки как ученикът има право да изисква, как всеки добър педагог трябва да се вслушва в мнението на родителя, да се съобразява с общественото мнение, което мнение у нас е най-наясно с истината и прочие важни неща. Полуграмотният рабфаковец Алфонс поръча на бояджия да му изпише лозунг и си го тури над кратуната да го закриля: "Васходат на наща България отпочва с васпитание на васпитателити!" – заимстван барабар с правописните грешки от тефтерче на самоук родител, фен на даскала.

    Навирихме нос. Шега ли е, усетихме до каква степен всъщност са скъпи на демокрацията Посредственият, Нагаждачът, Тепегьозът, Смотанякът, от друга страна – каква амеба е учителят като такъв. Задвижиха се мощни политически сили. Впрегната бе енергия, годна да задвижи турбините на електроцентрала. Доста народ се включи да доказва, че тъпотията е естествено агрегатно състояние на духа в България, че Негово величество Невежият следва да бъде уважаван и обгрижван, а – както казваше шефът на тукашната кланица д-р на философските науки в АОНСУ****** г-н Иван Пипонтов – ученик на Ленин, Сталин и Иван Костов, хубаво е от време на време началството ей така, профилактично да им набива чемберите на кекавите интелектуалци, по главичката, по главичката да ги тропка, тропка, тропка, с юмрук или отворена длан да ги плесва зад врата, да ги учи на ред и почитание.

    И на Филип не му се размина. За да докажат на света, че става за обучение в Българското училище, подложиха го на специален тест по психоанализа. Бъркали му в носа, в ушите и чак в дебелото черво, с електронна сонда му изследвали носоглътката. Накарали го докато му се врътне умът, езикът му докато се оплете, да дудне:

Петко плет плете, през пет пръта преплита.
Плети, Петко, плета, през пет пръта преплитай!

и друга една скороговорка с патриотична нотка и емоционален заряд:

Кралица Клара открала на крал Карл кларнета
в калпава кална клисура край клето Килифарево,

и трета, според масовия вкус в епохата на победилата демокрация:

Бяло платно бели бяла ми Биляна.
Биляно моме ле, бяла ми Биляно,
белиш ли платно, мари бяла Биляно,
или ми белиш белите си балдъри
заради бащино ми родно мило имане?

    Изяснило се, че телесно Филипчо си е здрав като битолски просяк (според колегата Ботйовъ*******), интелигентен колкото Стив Джобс и Бил Гейтс заедно; само дето все още, дявол знае защо, продължава да възприема буквите З и В съответно за гол гъз и цици в сутиен, и само нещастницата Ф му се губи нейде в дълбока гънка на мозъка.

Пловдив – европейска столица на културата за 2019 година

Plovdiv, 26 uli 1996 – edited 8 fev. 2017

_____
* От фр. miserable: нещастен, плачевен; нищожен; беден; подъл; презрян; клетник, негодник.
** От фр. mot a mot: дума по дума, буквално повторено.
*** Изверги; според народа "янкеседжията" е душманин за поробените българи.
**** От тур.: значи, тъй да се рече.
***** Министерство на образованието и науката.
****** Академия за обществени науки и социално управление – котило за ръководни кадри. Хората на АОНСУ, наред с т.нар. рабфаковци управляват политическия живот на днешна България, с разликата че вече не се гордеят с определението "комунист".
******* КАЛЪП ЗА УЧИТЕЛИ

Чули сте за фабриката, ала не сте чели в "Училището" на буля Блъсковица, да видите какъв пък калъп за учители е приготвил синът на дяда Блъскова. Слушайте да ви го опише "Будилникът".

Първо и първо — учителят трябва да знае нещо повече от децата, които ще учи. Второ и второ — когато ги той учи, или не учи, то трябва с очи да гледа долу на земята, а духът му да е издигнат горе на таванът, а сам той да не е в кожата си. Третйо и третйо, понеже децата ги предава на учителят сам Христос, а не родителите им, то най-тежка служба на учителят е: да запази тяхната драгоценна и сладка невинност, дорде остареят, — което е най-главната цел на възпитанието, а сичко друго наоколо (пръчка, книги и др.) са колайлъци, сир. — шарлатанлъци. Четвърто и четвърто най-после — учителят трябва да бъде: търпелив като вол, добър като ягне и телесно здрав като битолски просяк.

Мъчно се усвояват такива свойства от един учител, но с божа воля, като се поотворят тук-таме фабрики за попове-учители или учители-попове, то — "дето махнеш със сопа — таквоз добиче ще удариш".

    Вестник "Будилникъ", г. I, брой 2 от 10 май 1873 г. 

БЕЛЕЖКА: Епизодът е от ръкописа "Ламски", който започнах в часовете за писмени упражнения с учениците ми от април 1994 до април 2004 г., допълван, редактиран до днес. Нищо ново под слънцето!