Ars Poetica – ЧЕРВЕНОКОСАТА

ЧЕРВЕНОКОСАТА

На Дорис

Тя върви под листопада, тая огнена жена! –  

и над нея меко пада слънчевата светлина. 

Тя е езеро, пъстърва, ручеят игрив пред теб,

тялото й пее, пърха като птица в знойна степ,

целия те изкушава с тези огнени коси 

и когато отминава, вече същият не си. 

Тя е горда, тя е млада, тя е изкласила ръж,
как по нея да не страда пожелалият я мъж? 

Иде, бърза запъхтяна не за теб, ала защо 

ти е нужна окована птица в клетка от злато! 

Срещнал си я най-случайно в есенната тишина
като чужда страст и тайно влюбена във друг жена.

Пловдив – европейска столица на културата за 2019 година

Plovdiv, 1 okt. 1978 – edited 23 sep. 2016

Ars Poetica - КОГАТО ЗАСПЯ

Петгодишната Вера, дъщеря ми - мъничко храбро сърчице

КОГАТО ЗАСПЯ

У всеки голям
истински мъж
живее малко момченце.

Обидят ли ме,
момченцето вдига революция.

Когато съм в добро настроение,
момченцето пляска с ръчички.

Уморен ли съм,
момченцето лежи болно.

А когато заспя,
то излиза от мен,
разхожда се по улиците,
сваля звезди от небето
и ги почиства
с крайчеца
на ръкава ми.

Пловдив - европейска столица на културата за 2019 година

Plovdiv, noe. 1966 – not edited 22 sept. 2016

Ars Poetica - СУМРАЧНО

СУМРАЧНО

Дъждовен е вторникът: ту спре, ту вали,
оголен, животът всъщност е драма –
над планините отсреща пъплят мъгли,
и светът се снишил, а тебе те няма.

Сред преспите – ручей от сумрачни дни,
самотата на вторник е толкоз голяма!
Часовникът спрял и навън все ръми,
и сърцето боли, а тебе те няма.

Разбирам как далече от мене си днес –
мъжът е мъж само с белег от рана,
той просто умее да се бие за чест,
но без любов всъщност нищо си няма.
 

Пловдив – европейска столица на културата за 2019 година*

Plovdiv, 12 oct. 2010 – edited 19 sep. 2016

–––––

* Поломената от лакомия и наглост разкошна гора край Гребния канал в Пловдив. 

Story – КРАЙПЪТЕН РЕСТОРАНТ

    Това беше крайпътна кръчма току до кръстовището, дето по пътя за Пещера следва отбивка към някогашното село Мечкюр, днес Прослав, квартал на Пловдив. 12-13-годишни, катерехме се по дърветата край пътя да берем едва порозовелите ранни череши. Специално турен пазач бдеше над бахчите заради детските ни набези. Стреляше по нас с патрони, натъпкани с английска сол (магнезиев сулфат) и ситно нарязана четина. Имаш ли лошия късмет да те уцели, гърбът и задникът ти подпухват и два дена сърбеж тресе цялото ти тяло, да не кажа какви страдания още носи вбилата се в кожата свинска четина!

     Още март-април ходехме по гащета и потник, а за гуменки на нозете не съм и мечтал. Някакво момче от съседната махала, помня, бе убито, както си тъпчело зелени круши в пазвата. Славни бяха онез времена, та едва се сдържам да не развържа торбата с приказките.

     Край тази крайпътна кръчма или ресторант, където женени мъже водеха далеч по-младите си любовници или дето ставаха здрави запои с пиянски свади в късните летни вечери, минавахме на път за Дерменката. Тази мила речица иде откъм някогашното село Сотир, днешно Извор; къпали сме се в бистрите й ледени вирчета още преди началото на април, тъй припрени в юношеския си стремеж към риск, авантюри, към приключения, за които никой не ти гарантира как ще завършат.

     В есе от поредицата "Младите хищници" споменах, че съм писал настоящия разказ, когато съм бил едва 19-годишен. Тези дни погледнах датата в края на ръкописа, изненадах се: леле, писал съм го месец преди да навърша моите осемнайсет, още ученик в "работническата", както я наричаха, гимназия "Георги Димитров" и новооглашен поклонник на Хемингуей. 

     Разказът си е мой обаче, произтича от моя жизнен опит по онова време. Тъй че с всичкото уважение към г-н Нобеловия лауреат заел съм някои нещица откъм формалната страна: от лапидарния изказ, да речем; съдържанието обаче си е работа на някогашен филибелийски хаймана и пакостник по чуждите зеленчукови градини.

                                                                                                                   

КРАЙПЪТЕН РЕСТОРАНТ

     
    Двама души седяха върху плетените столове пред шише бира. Нямаше други посетители на крайпътния ресторант и келнерките, облечени в бели престилки, почиваха под тъничкия навес. Беше задушно, а мухите, които бръмчаха цяла сутрин из въздуха, бяха изпопадали по земята и шетаха в сенките на масите. Лекият ветрец разнасяше мирис на река.

   – Как търпят! – отвори най-после уста Роза, едната от келнерките.

   Тя имаше едро набито тяло и донякъде глуповато лице. Бе дошла тук преди години откъм северните крайща на страната; не успя да се омъжи, но остана да работи на това място. Познаваше хората по очите и никой не помнеше да се е излъгала някога в преценките си. Роза се обърна към другите две келнерки, които седяха, отпуснали глава на гърдите си:

    – На тяхно място, да съм пукнала от жега.

    Беше спокойно и тихо. От време на време по пътя наблизо минаваше кола и се чуваше моторът й как бръмчи, задъхвайки се от горещината. Освен това над дърветата лежеше светлина и в тишината нещо тихичко звънтеше. Двамата отпиваха от чашите, поглеждаха разсеяно и отронваха по някоя дума. Вече цял час!

   – Много е задушно – каза момичето. Повтори: – Много е задушно днес.

   – Да – съгласи се мъжът. Отпи глътка и леко й се усмихна.

   Тя продължи:

    – Мога да легна на земята и да заспя гола, без да се страхувам.

   

    – Не се страхувай! Не мисли. Имало едно умно патенце, което...

    – Знам.

    – Не лягай да спиш – каза мъжът след известно мълчание. Наля остатъка от бирата в чашите и вдигна своята: – Наздраве, Нели!

    Нели мълчаливо кимна и започна да го гледа как пие. После той остави чашата и ръката му се отпусна тежко върху масата. Седяха, гледаха нейде в далечината над застиналите в маранята узрели пшеничени ниви.

    – Можем да се измитаме вече оттук – обади се мъжът.

    – А там, дето ще идем, по-добре ли ще е?

    Той не отговори.

    – Чувала съм, че край морето има спокойни градчета – каза неочаквано настойчиво. – Представи си, например, Поморие. Или Балчик...

    – Зимата е отвратителна там. С изключение на лятото, тия градове през всички сезони на годината имат отвратителен вид. И после... оня натрапчив мирис на водорасли и риба...

    – Като ми е топло, все си мисля за морето. Какво става напоследък с мен! Все си мисля за нещо, което ще предприемем с теб. Нали така трябва да се каже?

     

    – Да – кимна той.

    Някакъв камион изръмжа наблизо, превключи на по-висока скорост, а когато отмина, бръмченето му дълго заглъхваше. Едва доловим полъх на речни тръстики се появи. Нели напрегнато се огледа около себе си. После очите й постепенно станаха пак спокойни и меки и тя положи длан върху масата; внимателно, нежно:

    – Нощем не спя.

    Мъжът измъкна от вътрешния джоб на сакото си голям сребърен часовник, вдигна капачката му, спусна я и прибра часовника:

    – Два часът!

    Жените движеха глави; тъй си правеха хлад, без да се изморяват. Една от тях влезе вътре и донесе три лимонади. От ръцете й се стичаха големи капки, а стъклата на шишетата се изпотиха от горещината. Отвориха ги и ги изпиха на няколко глътки.

    – Тия не са тукашни – рече високо Роза.

    Двете качиха нозе на столовете и се спогледаха.

    – Мъжете винаги лъжат – рекоха в един глас. Бяха си помислили едно и също.

    Грамадна зелена муха изпълзя отдолу и жените закриха коленете си. Останалите мухи се разхождаха в сенките на масите. Беше задушно. В такива дни колите рядко спират: колкото пътниците да се разтъпчат. А сетне се спущат в далечината, където криволичи пътят. Едните пътуват по работа: те са запотени, мълчаливи; отбиват се мимоходом, поръчват, пристъпяйки от крак на крак, пият и гледат неподвижно пред себе си. Отиват си, като че нищо не се е случило. Роза бе лягала с неколцина от тях и добре ги познаваше. Другите почти винаги пътуват на изток, към морето. Отличават се по светлите си летни костюми и по изписаните лица с огромни слънчеви очила. Интересно какво търсят тия двамата?...

    Чу се гласът на момичето:

    – Как смяташ, ако се махнем, по-добре ли ще е?

   

    Но той мълчеше и тя повтори думите си като че раздразнена.

    – Трябва да се измитаме – каза той. – Това няма значение за теб, нали!

    – Аха – съгласи се тя, – аз винаги съм на твоя страна.

    – Ако ти тежи, махни се.

    Тя се изчерви. Сплете ръце между бедрата си, помъчи да се усмихне.

    – Иди си! – продължи той. – Знаеш, че никога не съм те задържал. Не обичам да правя истории, просто искам да си щастлива. Само това.

    Взе да трие длани една о друга. Бедрата й се затресоха от движението:

    – Не биваше да се връщаме. Не, не трябваше.

    – Да – рече унило мъжът, – нямахме шанс.

    Слабичките й рамене потрепераха, извърна глава и отново се загледа в далечината.

   – Можехме да минем Балкана – каза, като да съжаляваше за нещо. Пое дъх и го погледна смело: – И въпреки всичко, искам дете от теб. Ако мине още някоя година, струва ми се, ще е вече късно, ще бъде безвъзвратно... Нали така трябва да се каже! 

   – Да.

  – Нощем не спя. Само мисля.

   – В тия хотелски стаи човек никога не може да се наспи както трябва – рече той и забарабани с пръсти по масата. – А може би е от топлината.

    Тя се напрегна цялата:

    – Чувам особен шум. Ти нищо ли не чуваш?

   – Не.

   Зашептя: 

   – Да си вървим! По-скоро да си вървим.

   – Какви ги бълнуваш – рече мъжът, – навсякъде, щом спрем на едно място, чуваш все същото. Омръзна ли ти тук?

   – Усещам страх, не ми се сърди!

    Мъжът щракна с пръсти към келнерките.

    – Какво желаете? – обади се Роза с дрезгав глас.

    – Имате ли вино?

    – Имаме бяло, но е топло. Никой не поръчва вино в такава жега.

    – А "Гъмза"? – намеси се момичето.

    – Освен бяло, друго вино нямаме.

    – Не ми харесва бяло – обърна се тя към него.

    Роза се отпусна върху облегалката на стола и мъжът се отказа повече да разговарят. Беше такъв час на деня, когато слънцето застива сякаш неподвижно над равнината, пръскайки потоци от лъчи, а над дърветата се носи лекият тръпчив мирис на река. В убийствения пек писъкът на гуми, които се плъзгат по размекнатия асфалт, заглушава другите шумове.

   – Нали можем да идем дето си поискаме! Нищо не ни задържа в тая проклета равнина? Ще си намериш работа, която ти харесва, и вече няма да пътешестваме.

   – Да – кимна той.

   – Ще печелим достатъчно, ще си родим дете. И тогава всичко останало ще се нареди от само себе си.

   – Да – прекъсна я рязко мъжът. По лицето му бе плъзнала пот и тъкмо вадеше кърпа да се избърше: – Не мога да мисля за дете тъкмо сега!

    Мина продължително време, докато тя вдигна глава:

    – Добре де, няма да мечтая, няма да си въобразявам.

    – И добре ще направиш! – отвърна раздразнен.

    Роза се обърна към другите две:

    – Не ми се вярва да са тукашни. Говорят, без да се гледат.

    – Тъй си говорят хората, няма нищо чудно – спогледаха се другите две. Те обичаха един и същи женен мъж, лягаха с един и същи мъж, и може би заради това мислеха еднакво: – Дъхът на Юга е силен!

   – Колко е часът? – попита момичето.

    – Беше два. Значи, върви към три.

    Умълчаха се. Седяха на плетените столове, изгубени, незначителни сред необятното пшеничено поле, потънало в маранята, сред нехайно подредените разноцветно боядисани маси. Приличаха повече на деца, отколкото на възрастни хора: тя – симпатична, нежна, с личице на момче и тънки дълги, слаби ръце; той – изплашен, мълчалив, дребен човечец с дебели устни и грамадна адамова ябълка.

    – Чуваш ли? – погледна го тя. – Чуваш ли, нещо шуми... Знам, пак ще кажеш, че не е истина, но този път съм сигурна, абсолютно сигурна.

    – Въобразяваш си. Няма нищо!

    Но тя вече бе настръхнала, опънала високо шия. Очите й търсеха там, където небето се слива със земята. Той се надигна, дойде при келнерките и плати. Изглеждаше спокоен, а пръстите му трепереха. Върна се, изправи се до масата. Момичето плачеше, захлупило се по очи, и той се наведе над нея, нещо й зашепна. После тя се надигна, като пооправяше роклята си. Улови се за ръката му и той я поведе към пътя.

   Дърветата край ресторанта ги скриха. Роза се спря умислена, загледана подир тях. Постави шишето в касетката и тръгна да мие двете чаши.

Пловдив – европейска столица на културата за 2019 година

Plovdiv, jun/jul. 1965 – edited 18 sep. 2016

Публицистика – БЯС ЗА ПИСАНЕ, БЯС ЗА ЖИВОТ

    Чукча писател, чукча не читател... Уилям Сароян: "В мига, когато реших да ставам писател, престанах да чета другите автори". Много си харесвам това негово самопризнание и не че другите автори престанах да чета, но просто престанах да търся еталон за писане другаде освен у себе си. Ако не знаете, истинското писане е много самотно занимание, без някой да ти гарантира успех, пари, но виж, ако държиш на своето и не се съобразяваш с властта, с конюнктурата, унижението ти в България е 100% сигурно.

Май 1966 г. Войник в отпуск, с Гана на сватбата на Сия в Прослав

БЯС ЗА ПИСАНЕ, БЯС ЗА ЖИВОТ

       Бях седемнайсетгодишен, когато написах първия си разказ, следвайки стила на Хемингуей. "Крайпътен ресторант" – тъй се казва. И досега смятам, че е сред най-доброто, което някога съм писал в течение на над половин век. Хемингуей ли е причината? Не. То си бяха мои наблюдения, мой личен опит; от американеца заех донякъде подхода към диалога: ей тъй, с недомлъвки, което съобщава далеч повече, понеже не уточнява докрай нещата и създава особена пространственост за въображението. 

      Значи, двама – мъж на години и млада жена, разговарят в жежкия летен подиробед къде могат да отидат. Тя очевидно не е добре, а той – притеснен. Встрани от тяхната маса три скучаещи сервитьорки подхвърлят помежду си откъслечни реплики: какви са онез двама, всъщност гадаят какво става там. Няма други персонажи. Има звукове: бръмчене на отминаващи зад храстите камиони, чиито гуми свистят по размекнатия нагорещен асфалт. Лек мирис на река. Запотените стъкла на току-що измити чаши. Жужащите мухи.

      Сега чак си давам сметка, че съм разказал нещо, което звучи почти като библейска притча. Страховито пространство откривам зад рехавата наглед тъкан на думите... Как се получава то? Да не съм се родил научен!

      До казармата тренирах първо волейбол, после гимнастика (14-годишен), бокс, кану-каяк. Боксирах се и в казармата, категория "перо" (до 54 кг). Най ми  спореше обаче в лодката: бях първи сред пловдивските младежи каякари на Армейския спортен клуб "Ботев", най-добър на 500 м едноместен каяк сред юношите от петте местни клуба, които развиваха гребане. В последното за мене индивидуално състезание на пловдивската Гребна база току преди финала ме изпревари с около метър ячко момче от местната Спортна школа към Техникума по физкултура и спорт – Радко Дочев, който сетне завърши ВИФ (висш институт за физкултура и спорт), известно време беше треньор по гребане, а доколкото ми е известно, сега е художник на свободна практика.

      Помня, че го влачих по трасето; до трийсетина метра преди финала тоя хубавец "се вози” на вълната ми и гордо мина покрай мене, прецапвайки последните метри от трасето с няколко мощни загребока. Изядох се. Яд ме е и досега, но не ме е яд на Радко, с когото си останахме приятели и много пъти сме сядали на чашка кафе, ами ме е яд на мене си, че не съм се отскубнал, позволил съм да ми се закачи и да го влача на буксир поне 400 метра по 500-метровото състезателно трасе.

      Имал съм не една и две сходни ситуации, последната по-значителна сред които е злощастният ми писмен договор със селски тарикат, който ми погуби мечтата да си видя като томче от 496 стр. книгата "Ламски", писана в течение на десет години (1994-2004).

      От ІХ клас нататък тренирах бокс при юношите на АСК "Ботев", ходих и на курс по парашутизъм към пловдивския Аеро-клуб "Владимир Комаров". Два пъти скочих с парашут, изкарах теоретичните занятия по безмоторно летене, взех изпита, предстоеше да полетя с планер, и се отказах заради най-добрия ми приятел от онова време, та и досега – Тодор Ряпов, на когото за нещо си в зрението му не позволиха да скача с парашут, нито да продължи обучението.

      Мечтаехме с него да станем бойни пилоти... Освен че от седми-осми клас тренирахме заедно гимнастика, бокс, състезавахме се с юноши и младежи, че и с мъжете... в каяк-двойка на Гребния канал, свирехме в духовата музика на гимназия "Г. Димитров": Ряпов – на бас-баритон, аз – на бас-флигорна. Като ученик в ІХ-ХІ клас от 1963 г. нататък в местните два вестника "Комсомолска искра" и "Отечествен глас" печатаха мои фейлетони, разкази, репортажи от пловдивските заводи, чат-пат и някое стихотворение.

      По онова време се занимавах с хата-йога. Ходех на лов за пойни птички; изработих си върху дърводелския тезгях на баща ми пет кафеза и капан за кардалини. Сглобих по схема с изработени от мен елементи морзов ключ и апарат, с части от магазин „Млад техник” –радиоприемник, миниатюрен електромотор. С кон и каруца от земеделското стопанство на близкото до Пловдив село Войводиново с приятеля Ряпов обикаляхме къра из околните села да режем от череши дивачки едногодишни израстъци от "махалебки", които калеми баща му чичо Янко ползваше за присаждане.

      И колко още занимания в ония години между 1960 и 1965!

       За какъв дявол са ми били всички тия втурвания в едно или друго? Нямам определен отговор. Навярно е било натрупване на опит, наблюдения, пробване къде да приложа енергията си за живот, за творчество, за надпревара. Ами че аз тогава се чувствах като жребче, пуснато на воля да се състезава с по-големите, опитните, по-силните, повече живели и помъдрели. 

Ок. 1966 г. Никола Джоков (1934) и Петър Анастасов (1942)

      Освен Хемингуей, занимаваше ме и стилът на Ърскин Колдуел, на Джон Стайнбек. Насочи ме към тая троица североамериканци първият ми учител в журналистиката и донякъде в литературата, роденият в град Септември Никола Джоков (1934-2000). Сбираше ни Джоката всеки четвъртък вечер като пилци с жълто около човката десетина гимназисти. В кръжока влязохме с конкурс; най-често в редакцията през тия четвъртъчни вечери се виждах с Мария Широколийска, Христо Джелебов, Христо Батинков, Мая Ралчева, Видка Кочева, Илия Зайков.

      В ония години 1963-1965 на убийствените, в буквалния смисъл, концлагери, където само за политически виц пребитите с тояги хора са хвърляни от лагерните биячи полумъртви за храна на побеснели от глад прасета, преди каквото и да било да познавам от Българската и от Великата руска класика, детайлно вече изучавах троицата Нобелови лауреати на Американската англоезична литература.

      В казармата любимци ми бяха английският романтически поет Пърси Биш Шели и шотландецът Робърт Бърнс. Извън задълженията ми на редови войник бях и художник на поделението: върху грундирани стени с четка и латексови бои рисувах картини, диаграми; библиотекар бях на поделението, освен радио-релеен механик, създадох седмичен войнишки стенвестник, съчинявах злободневки и рисувах карикатури, преписвах на чисто, че го мързеше сам да ги препише, старите планове на ЗКПЧ-то (зам.командир по политическата част). 

      От родните поети в детските ми години у дома, в избата на улица „Ниш”, се подвърташе обемист сборник стихотворения на Смирненски, зает от библиотеката към читалище „Виделина” в Пазарджик, родния град на майка ми. Никак, ама никак не ми харесваха стиховете му, не ги харесвам и досега; тоя патетичен слог, тия приповдигнати звънки, строго разчетени ритмична стъпка, рима, строфи, натруфени със словосъчетания, като "златолуспест гигант", с фразички, като "свил десницата корава, целий свят се днес изправя", и днес ми се виждат нагласена работа, безвкусица от финтифлюшки. Изпитвах отвращение към задължението да зубря за час по литература и това обстоятелство здраво ме имунизира срещу влиянието на каквото и да било от родната партийна тенденциозна лирика.

      Борба ли! Не ща да участвам в борбата ви, другари и другарки, имам си своя идея как да живея своя живот.

      Иван Вазов ми се показваше тромав и нравоучителен, Пейо К. Яворов – театрален, предвзет, Димчо Дебелянов – твърде мекошав и сантиментален, за да го имам за образец. Пенчо Славейков, като изключим няколко текста, писани под влияние на народнопесенната традиция ("Стройна се калина вие...", "Даваш ли, даваш, балканджи Йово" и пр.) – блудкав, особено с оня връх на графоманията "Кървава песен".

      Започнах да чета петгодишен. В ранните ученически години лягах и ставах с богато илюстрирания "Що е то?" – сборник гатанки на Асен Разцветников, с "Полски народни приказки" – страховити истории за Броиряпа, владетел на подземно царство в Карконошките планини. Любими до една ми бяха всички книги на Аркадий Гайдар. 

      Четох преди години ужасяващи неща за Гайдар, едва 19-годишен назначен за командир на полк. Харесвах Джани Родари: от книгите му най-много – "Приключенията на Лукчо". Любимо ми бе сборничето разкази за животни „Рики-тики-тави” на Ръдиард Киплинг, харесвах, макар не тъй силно, индианските сюжети на Майн Рид, фантастичните приключения на Жул Верн, особено ми допадна романът "Наследникът от Калкута", писан в условията на съветски концлагер от затворник, чийто началник си присвоил правото да се титулува съавтор.

      Подир североамериканската тройка Нобелови лауреати четох, по-точно казано – живях известно време с героите от сатиричните романи на Иля Илф и Евгений Петров "Дванайсетте стола" и "Златният телец". Галерията литературни образи на чешити от т.нар. социалистическо общежитие, наред с Хашековите образи от "Приключенията на добрия войник Швейк през Световната война", ползвах за еталон, когато писах "Ламски". 

Форзац към ІІ част от книгата "Ламски"

      Шест пъти по време на гимназиалните ми години препрочитах романа "Швейк" на Хашек и тоя роман с галерията, предизвикващи див кикот чешити, до днес ми е любимо четиво. Книгата "Ламски", образно казано, писах със заничане иззад рамото на Хашек. 11-годишният хлапак Иван Ламски, наред с низ от поне двеста образа на типични днешни българи, е опит за моя си, българска, преди всичко - пловдивска - версия на абсолютния наивник, чиято глупава уж оценка за мазните и безскрупулни службогонци е далеч по-меродавна, по-вярна и много по-строга от оценката на духовни нищожества, като коледна елха окичени с отличия и академични титли. 

     Като възпитаник на Софийския университет (1967-1971), в студентската ми стаичка на ул. "Петър Митов" № 8, тиха уличка върху темето на софийския Слатински редут, нахълтаха философско-дестилираният Адриан Леверкюн на Томас Ман от романа "Д-р Фаустус", очарователният пройдоха Франсоа Вийон, трескавият Жулиен Сорел на Анри Бейл – Стендал, Дон Кихот на Сервантес, жизнелюбивите, но без капка свян разказвачи на истории от "Декамерон" на Джовани Бокачо, където всичко в тоя наш свят е подчинено на любовта, глупостта и здравия секс.

      В годините на детство и юношество бях може би най-ревностният малък читател в кварталната библиотека. Четенето ми бе утеха, но и изкушение. Изгубвах се в книгите, забравях, че у дома и в махалата хората живеят зле, виждах се частица от друг, огрян от вълшебна светлина пейзаж на разума, фантазията, страстите, примамливите далечини.

      От четене на книги бях се превърнал в "книжен човек", въпреки че не съм пропуснал нищо от игрите и сбиванията с момчетата от бедняшката ни махалица в подножието на Джендема; бях се превърнал в любопитен наивник, склонен повече да съзерцава света, та едно от първите момичета, което ми бе особено любимо – 16-годишната Ема Попова, веднъж яко ми се ядоса: "Живееш си като цвете в саксия зад стъкло", а майка ми: "Стига с тия книги, от книги кой е прокопсал!"

      Шестнайсетгодишен, заявих, навирил нос: "Баща ми! Не мога да те стигна, защото си бил на фронта в Голямата война. Ей затова си пожелавам много... малки войни". И тъй стана – ангелът, чийто крила в тягостни мигове усещам разперени над мене, очевидно ме е чул.

      При тягостен повод (любимата му се увлякла по мен) най-добрият ми приятел, като ме изпращаше от пловдивската централна гара, вече между коловозите и докато чакаме да се появи влакът за София, се възмути: "Много нависоко се излиташ. Може лошо да паднеш", на което – все тъй самоуверен, абсолютен наивник и глупак, отвърнах: "Да! Но преди да падна, ще летя".

      Отде това самочувствие, Боже мой!

      Не съм бил блестящ ученик в гимназията, в училище обикновено скучаех сам на последния чин откъм прозореца със зъркели, зареяни навън. Да, спореше ми на Гребния канал сред юношите каякари на 500-метровата дистанция; в бокса стигнах до едно ІІ място на армейско първенство във ПВО и ВВС. Виж, материалите, които се появяваха от дъжд на вятър (1961-1965) в двата пловдивски вестника, учителите ми ги развяваха из коридорите на гимназията като тореадорски плащ: "Туй нещо, Гьорги, ти ли си го писал? Ти си го писал, нали!"

      Най-вероятно онова велико самочувствие между коловозите на пловдивската жп-гара се е основавало върху обстоятелството, че сам бях постигал всичко в оня мой живот – и добро, и не толкова добро, и лошо, и хептен лошо, че херолди не крачеха с фанфари пред мене, че любвеобилни отци и приятели не бяха застилали дебел килим от хвалебствени приветствия пред нозете ми, че за всяко нещо ми се налагаше, налага ми се и досега... да плащам полагащия се горчив данък оскърбления, разочарования, страдание, рани, унижения.

      Раснах като син на простосмъртен мебелист-дърводелец от покрайнините на Пловдив; но и материалният Исус е бил дърводелски син, нали! Какво значение има какъв си се родил, дали са те повивали в коприна и със златна лъжица дали са те хранили; важно е какъв заряд от жизнена енергия носиш и как тая жизнена енергия се преобразува у теб в бяс за творчество и любов към човека, ала не към праведника, а към грешника, каквито сме всички ние, живите тук долу, на Земята.

Как лакомия и невежество съсипват. Началото...

...мерак да се приберат едни кинти от съгражданите...

...и краят на 40 декара 70-100 годишна гора край Гребния канал!

Пловдив – европейска столица на културата за 2019 година*

Plovdiv, 20 fev. 1999 – edited 17 sep. 2016

–––––

* Некадърност, невежество, наглост, лакомия – това е управлението на ГЕРБ в Пловдив. Вж. http://www.mediapool.bg/ekozashtitnitsi-iskat-da-spre-stroezh-na-zoopark-v-plovdiv-bez-ekootsenka-news238522.html + http://plovdiv.topnovini.bg/node/585382 + http://www.capital.bg/politika_i_ikonomika/bulgaria/2016/08/22/2815425_video_preskonferenciiata_na_kmeta_na_plovdiv_ivan/ + etc.