Публицистика – БАЩА МИ ДЪРВОДЕЛЕЦА

БАЩА МИ ДЪРВОДЕЛЕЦА

    Баща ми е най-малкият от родените между 1909 и 1922 г. петима братя Димитър, Дончо, Атанас, Стефан и Кирил – синове на Господинка и Георги Бояджиеви от Харманли. Не знам, кажи-речи, нищо за живота на тези двама мои предци освен откъслечни приказки, които дип нарядко баща ми процеждаше. Като например изреченото през пролетта на 1972 г. по повод добруджанската ми авантюра (бъдещата ми женитба); изтърсено през рамо – нито похвално, нито назидателно: "Дяд Гьоргище! Кой знае какво ми се е разпищолил из Добруджа!"

    Били толкова бедни, че когато се родил най-малкият, съседите довели бездетно семейство от Бургас да го осиновят. От единственото ми ходене в неговото Харманли помня и как – докато изпъваме шия с татко към паянтова съборетина насред занемарено дворче с изсъхнали гергини, хората ни гледаха тревожно иззад прозорчето и той рече: "Да се махаме! Нямаме работа тук". И се разбърза нагоре по улицата. Постоях още мъничко, преди да го догоня, за да си представя как са живели седем души в мизерната къщурка.

    "Колко пъти съм ти пляскал посраните гащи на Улу дере!" – подкачаше го най-хлевоустият от чичовците ми, роден в 1909 г.(връстник на Никола Вапцаров) висок, белолик и строен чичо Митко*. Баща ми му викаше "бати Митко", че беше първородният сред петимата. 

    Няколко пъти ги сварвам двамата да си бъбрят, по-точно "бати Митко" говори-говори-говори, баща ми мълком нещо си върши край дърводелския тезгях или подрежда разни джунджурии из десетина кутии. Като си помисля, и четиримата (без втория брат – Дончо, който "си падал по живота", че купил комплект скъпи барабани, барабанист бил) имаха слабост към техниката, към ремонтите от всякакъв вид, към приспособленията и разните инструменти, към поддръжката и преустройването на всякакъв вид машинария: мотоциклетни двигатели и рами, шевни машини, дърводелски машини, кино-машини, текстилни машини. Сръчни, предприемчиви, родени да са стопани, всеки със свое дюкянче да разполага, със занаятчийска работилница.

   Вдигам те от тракийската пръст, мили мой татко, ставам сантиментален, изправиш ли се в мислите ми пред мене, мълчаливец такъв! Чак ми се реве за тебе; как ги правиш тези работи! Кому да обясня, че в своята обикновеност и несрета си ми примерът, мярката – кротък, ала рязко очертан; доверчив, а и неспособен да се справя с хитреци, с всякаква измет от самовлюбени и грандомани, тарикати и изнудвачи.

   Майка ми търчи да го оправя по разни служби, па току възнегодува: "А бе, Кинчо! Като не знаеш какво да кажеш, мълчи си поне". Ето случай, когато изрече тези думи, а той я гледа с ясносините си спокойни очи, без да мигне… Мерак му беше да замине за няколко години на работа в Либия. Познат някой си му пуснал мухата: Либия, та Либия, като поработиш две-три годинки, току-виж си си уредил борчовете и дереджето, килими ще накупиш за вкъщи... Братовчед ми Георги четири години беше строителен техник в град Бенгази, и той му превъзнасяше "Либията". Та ето, написал си баща ми молбата (майка ми я написа) и тръгнаха двамата от канцелария на канцелария, до София чак ходиха, че нещата тук нещо запецнаха и Либия взе да се топи и смалява като мираж в пустиня.

   От някакво министерство им рекли: "В Пловдив ви мътят водата, на местна почва. Ние не те спираме, там трябва да си оправиш бакиите". Оказало се, че пловдивското окръжно МВР-е** категорично било против. Нареждат се, значи, двамата с майка ми (кавгаджийска семка от калугеровски и перущенски род) пред входа на Окръжното управление на МеВеРе. Пред дебео тапицираната порта майка ми посъветвала баща ми: "Ти, Кинчо, само си мълчи, не се обаждай. Остави на мен да убедя човека. Отговаряй кратко само ако те питат".

   Влизат. Чинно застават пред бюрото. А подполковник някой си иззад бюрото папка дебела три пръста вади, чете, пуфти, шари с показалец по редовете, мърда устни, сегиз-тогиз бърше очила, вдигне поглед, мери изпод вежди баща ми, па като обърнал и последния лист на досието, с тенекиен глас отсякъл: "В чужбина ние само наши хора пращаме, проверени хора. Ти кой си, какъв си й на тази държава? Партийният секретар в квартала и другарите от вашето ОФ-е черно на бяло писали, че си аполитичен. В кръводаряването, в почистването на градинки и засаждането на дръвчета и рози, в акциите за събиране на старо желязо и хартия как па ни веднъж не си се включил, в ни едно общоградско и квартално мероприятие не си участвал! Що се натискаш, а?" – взел нервно да барабани с пръсти по бюрото.

   Обадила се майка ми: "Върнал се е от фронта с Орден за храброст. Можем да донесем медала да го видите". А човекът с пагоните, като да му залепнало онова "аполитичен" за небцето: аполитичен, та аполитичен, дръпнал им едно силно назидателно слово да си налягат парцалите. Либия!? Каква Либия, драги! Либия да не ти е хапка за всеки никаквец! Либия ще съзерцава аполитичният Кирил, ама през крив макарон. Рекла пак да се обади майка ми, но в този сюблимен момент баща ми, който дотук кротичко попивал с очи чешита с пагоните, се обръща към нея: "Надке, хай да си вървим, мойто момиче! Гарван гарвану око не вади".

  Това само рекъл и... настанало Второто пришествие. Разкрещял се онзи ми ти шапкар: "Марш! Аполитични типове! Вън! Вън от кабинета ми!" Пък те и без това вече бежешком слизали по мраморното стълбище, докато зад гърба им онзи тип гърмял и трещал, не можел да се спре. Харно, че не дал заповед часовият да ги арестува за хулиганство.

  Тъй загина още една твоя мечта, мили татко. За работа пак се беше размечтал, за какво друго! Работата бе твоето щастие и празник, твоята гордост, твоята веселба. Докато хората край нас живееха и с труд, но и с отдих: ходеха за риба, киснеха в кръчмата, пиеха, напиваха се, блъскаха белот и табла до зори, плещеха клюки или се изтягаха върху миндерчето по цял ден в неделя, обсъждайки международното положение, ти, татко, все нещо работеше. Стърже рендето в полутъмната изба, в работилничката ухае на туткал и чам, на талаш и стърготини, та адвокатът от третия етаж над нас Запрян Джонгов (когато вече се преселихме да живеем в Мараша, на ул. "Янко Сакъзов" срещу черквата "Свети Георги") не се стърпя веднъж и пред мене, татко, ти рече: "А бре, Кириле! Какво пак си се заврял в избата като къртица? Все режеш, все стържеш, ковеш, какъв християнин си ти, черковните празници не почиташ". Зейнах да отвърна на набожния вагабонтин, но баща ми ме побутна по рамото: "Не се разправяй".

   Сприятелихме се сетне с този над 75-годишен адвокат. Бил някога, в първите години подир "славния" Девети септември Голямото добрутро. "Ние с Трайчо Костов ей тъй на! – говори ми, – както с тебе сега, коляно до коляно сме си бъбрили, като депутати в Народното събрание." Ударила ли го Народната власт, не го ли ударила, не знам. Щом е жив, значи не го ударила. Председател на адвокатската колегия в моя роден Пловдив даже бил някога си подир Девети (ІХ.1944.). Кани ме да му гостувам в родното му село Правище. И не отидох: че как, нали съм син на къртица, трябва да си знам мястото. Пустият му депутат!

   "Аполитичен" – страшна дума. Гадна, много съдържателна. С този мил етикет другарите и другарките кръщаваха всеки, който не бе склонен да им се мазне: не се изказва пламенно по събрания, не кърши раболепно кръст, не пъчи гърди и не скандира "Да живей" и "Ура" по митингите, не пише тайно сведения за съседа, не лепи афиши за борбата срещу империалистите, не скандира по празниците, не се натиска да носи байряка, не слухти край черковния зид по Голямата Богородица, Великден и Коледа да запише кой пали свещи, кой се кръсти пред иконите, не се старае партиец да стане, най-малко: не се натяга да блесне в мероприятията на низовата ОФ-организация.

   Години по-късно (1980), когато ми предложиха да работя на обществени начала, което ще рече: без заплащане, в Отечествения фронт на едва-що застрояващия се краен квартал Изгрев-изток, където и досега живея, хич не се поколебах, рекох на майка си и на баща си: трябва да й узная механизма на тази дяволска машинария отвътре как действа.

   Тъй геройски "загина" и колега от някогашния местен младежки седмичник, доскорошен зам.-главен редактор на може би най-тиражния в цяла Южна България всекидневник "Марица". Бившият инструктор или секретар на ГК на ДКМС в Сливен, протеже на първия секретар на ОК на БКП в Пловдив Дража Вълчева, лошо не ми е сторил. Ала една нощ в старата печатница на ул. "Кракра" 11 по време на дежурство стереотиперите Пешо Пуловера и Митето Митничаря подхванали тогавашния зам.-главен редактор на "Комсомолска искра": "А бе, Гошо, едно момче от нашата черга има при вас. Какво толкова сте го заяли? Кой-къде, все него наказвате". А Георги Петров, който инак знае да си мери думите, ги посъветвал: "Зарежете го вие този Бояджиев. На Бояджиев баща му частник".

   

   Туй то, "частник" – етикет в устата на човек, който по онова време прилежно ни пишеше досиетата. И Митето, като ми предава що рекъл праведникът Петров, угрижен вече за себе си, не пропуска да добави: "Ти сега да не вземеш тъпан да биеш какво съм ти казал! Аз инак нищо не знам".

Пловдив – европейска културна столица 2019

Plovdiv, 10 uli 2013 – edited 16 apr. 2016

______
* Почина от притеснение, два месеца след като военен камион смачка паркирания му пред пловдивската военна болница мотоциклет с кош NSU 500 куб.см. Туй NSU и бял акордеон "Ноner" бяха май единственото му ценно имущество на пришелец в големия град.
** Пловдив ми е роден град, но не знам по-печално царство на посредствеността у местните хора на властта. Детството ми мина сред бедняци, които се отнасяха към чиновника като към Власт; "чантаджия" зовяхме единствения в махалата чиновник, който се отличаваше с масивни рогови очила, па със завист проследявахме как с пружинираща походка минава по улицата с вечно издута новичка кафява чанта от телешки бокс. Кой знае дали обяда си или халва е носил вътре, ама си представяхме документи, документи, документи, нещо крайно опасно според представата ни на дечурлига от махалицата в подножието на Джендема (Дяволското тепе).

Ars Poetica - В ПАМЕТ НА НЕЗНАЙНИЯ ВОИН

В ПАМЕТ НА

НЕЗНАЙНИЯ ВОИН

Пред паметта на незнайния воин
заставаме смирено с длани по кантовете
и тогава някакви чужди знамена
изпълзяват от здрача на Историята.

Виждам дядо ми с набучен щик
на дългоцевната манлихера
в лятната куртка на български войник
как охранява някакви пленници
наперен,
а те – седнали по турски
и боси,
са тъй отчаяно безгрижни
и се усмихват
на фотографа отсреща, който
се е надупил зад обектива,
за да излязат образите им живи,
не мъртвешки оловносиви.

Виждам моя бъдещ баща
как рови с лопатка окоп в пръстта
някъде си в Централна Европа,

сред унгарската Пуста –
млад,
в сезона на силните чувства,
когато мъжете вместо да правят войни
бленуват сражения със знойни жени.

Себе си виждам – как стрелям
и мишената тенекиена все не уцелям,
а куртката на редник под мишниците ми стяга,
понеже ми иде да размахам крила

да отлетя, да избягам,
да даря бойните си отличия и доспехи
на храстите и да изкрещя:

“И кое му е тука прекрасното,
да умираш на някакво бойно поле,

когато за някой търгаш стреляш бясно
като подкарано към скотобойната теле,
и какво от тия не наши войни
можем за Отечеството си да спечелим

освен в земята да влезем голи, сами
и участта достойно да сме умрели!”

Редник Борис Ангелов, набор 1900 г. 

Вторият, редник Кирил Бояджиев, набор 1922 г. 

Plovdiv, apr. 1996 – redact. 14 apr. 2016

Story – СИНЪТ НА ВОЙНИКА

 Защото Бог строго е заповядал на идещите, кога дойдат, какво да вършат, за да бъдат живи, и какво да пазят, да не бъдат наказани...*

В памет на баща ми и на пилот, загинал в бой с ислямските главорези

 СИНЪТ НА ВОЙНИКА

   Срещу къщата, която обитаваше семейството на Петър, зад пътя, по който денем и нощем бръмчаха коли, се издигаше черква. Тя беше строена преди много години, стените й бяха обрасли с бръшлян, а кръстът й бе обикновен, железен, и желязото бе поръждавяло от дъждовете и мъглите. Над широкия параден вход висеше живописна картина, избеляла от слънце. На нея беше изобразен конник, който тъкмо пробожда ламя с копието си. Човекът, който нарисува това върху тенекия от газ, отдавна се бе разделил с белия свят, но конникът, нарисуван с четка, топена в блажна боя, стои все тъй върху белия кон невъзмутим, храбро вгледан в бъдещето.

    Черквата се наричаше "Свети Георги" и в празнични дни, да кажем: Великден или Гергьовден, тук се тълпяха хора от околните села и градчета. Често донасяха своите новородени, които попът кръщаваше. По-рядко идваха новобрачни да се венчеят. Като настъпваха черковни празници, камбаната ечеше с мелодичен звън. Тя бе изработена преди стотина години сред вихъра на сражения, които се водеха по онова време на Балканите, в австрийска леярна сред поръчките за оръдейни лафети и цеви.

    Бащата на Петър беше дърводелец. През свободното си време работеше в стаята под първия етаж на къщата край прояден от дървоядите тезгях. В редици над тезгяха бе наредил дърводелските си сечива, които бяха стари и железните им части бяха кафяви от ръжда. В събота след обяд и в неделя през целия ден и до късно вечер бащата на Петър се затваряше в тази като че ли забравена от света монашеска обител. Към улицата бяха обърнати закнижени с оризова хартия две прозорчета, за сигурност от циганите крадци укрепени с решетка от чугун. Минеше ли кола по улицата, къщата цяла потръпваше и работилничката под първия етаж се изпълваше с глух тътнеж. Ала точно тук черковната камбана откънтяваше ясно.

    Петър бе студент трета година в столицата. Прибираше се все по-рядко при своите. Петте години като насън минаха, откак се раздели с родния дом – две в казармата, три в столицата. Сега градът му изглеждаше далечен и чужд. Зимата почти беше свършила, а пролетта едва започваше.

    С рядко красиво момиче си дойде от София. Петър познаваше момичето от ученическите години в гимназията. И то бе от този град. Когато влакът потегли от софийската гара, ръмеше дъждец, примесен със сняг; когато допухтя на гарата в Пловдив, времето бе слънчево и ведро. Той изпрати момичето до автобусната спирка, целунаха се приятелски, и след тя като се качи в стар червен автобус, отпътува с очи, отправени назад към него, а той пое пешком към къщи, пъхнал ръце дълбоко в джобовете на коженото си яке.

    Свечеряваше се. Пъстро множество от млади и по-възрастни жени и мъже се разхождаха по притихналите в мекия провинциален залез улици. От ресторантите, които бяха разтворили врати и прозорци, долиташе музика, а някъде вече бяха изнесли масите и столовете под открито небе, под клоните на дърветата сред току цъфналите храсти. Отдалече съзря ярко светещите прозорци на Къщата зад пътя, който сивееше пустинен час-два преди настъпването на вечерта. Видя отдалече силуета на черквата с железния поръждавял кръст най-горе. Черквата глъхнеше тъмна и тайнствена зад изрисуваните с цветни винетки стъкла. Като наближи, дочу ритмичното стържене на ренде в избата, зад закнижените прозорчета на бащината работилничка.

    Петър натисна звънеца пред заключената входна врата и минута по-късно светлинка плисна върху тротоара. Отвътре някой бе запалил електрическата крушка.

   – Да живее тук някой си Петър?

   – Петър е в София – рече майката; не го позна в първия момент.

    После седяха край старата дървена маса, яденето изпускаше ароматна пара над порцелановите чинии, прозорецът бе разтворен и върху фона на звездното, почти резедаво небе тъмнееше силуетът на черквата. Навън се виждаше също и един от хълмовете на града. На върха там, осветен от прожектори, се издигаше паметник. Самотният войник от големи блокове сиенит бе сякаш изостанал от своята бойна част, която продължила към Централна и Западна Европа. Това се беше случило преди много години. Навън се виждаше и прастара лоза, чийто едва-що покарали бледозелени листенца шумоляха пред прозореца. И всичко това, наред с плахата усмивка в очите на майката и внезапно сякаш посивялата коса на бащата, бе хем някак тревожно, хем уютно и мило.

    На следния ден вечерта Петър отново се срещна с момичето. То бе мургаво, с дълги черни коси и стройни нозе. На рамото й висеше чанта с капаци и външни джобове, която му напомняше войнишка сумка. Всъщност, Петър не искаше да се връща тъй рано тук, но момичето настояваше. Харесваше Петър и изгаряше от нетърпение да го покаже на приятелките си.

    Вечерта бе задушна и топла, типично за южен град. Това означаваше, че скоро ще завали. Двамата поостанаха на автобусната спирка, и докато чакаха, небето притъмня, заваля дъжд. Големите дървета в Градската градина отсреща още не се бяха събудили от зимата и влажните им стволове и клони лъщяха, като отразяваха разноцветните светлини на вечерния град.

   – Да си вървим! – предложи Петър.

   – Сигурна съм, ще дойдат – рече тя, докато се взираше в посоката, от която предполагаше, че ще се появят приятелките й.

    От тъмнината изплуваха светлините на автобуса. Каросерията му блестеше от влага и автобусът напомняше допотопно животно със светещите си фарове. Спря на спирката и те чуха механизмът за отваряне на вратите как въздъхна и хората заслизаха, разгъваха чадърите и поемаха под дъжда. После автоматът пак със съскане хлопна вратите и изпразнената кола продължи в нощта. Всички слязоха, а никой не пожела да се качи.

    Петър погледна часовника върху фасадата на градската Поща.

   – Почти час мина.

   – Не знам какво е станало – рече момичето. – Вероятно нещо им се е случило. Сигурна съм, щяха да дойдат. Никога не сме се разминавали досега. Те са ми най-добрите приятелки. 

   – И на най-добрите приятелки понякога се случва нещо непредвидено – каза Петър. – Нали?

   – Да! – кимна мургавото момиче с очи, помръкнали под кичурите влажни коси, хвана го плътно под ръка, притисна се към него, и така плътно притиснати, поеха нагоре по улицата покрай хълма с каменния войник.

    Нямаха чадър. От ръмящия дъждец косите й полепнаха по лицето. Полъхна вечерникът и тя опита да си пооправи косите, като отметна рязко глава назад. Вървяха по оживена улица. Зад витрините лъщяха прекрасни неща. И спираха, и пак вървяха, и пак спираха пред лакомства и вещи зад изкусителните витрини. Тя не измъкваше ръка изпод лакътя му и той се чувстваше неловко.

    – Искам това! И това... А онова може ли? И него искам. А как ще ми стои онази рокля, кажи де! Червените лачени сандали с каишка на глезена и висок ток нали ще ми стоят чудно... – Не преставаше да бъбри.

    Петър мълчеше.

    После дъждът спря. После тръгнаха по криви и тесни улички, дето им беше и уютно, и познато. Минаха край старото квартално кино. Беше облепено с афиши и вятърът развяваше ненужните вече пъстри хартии с образи на известни актьори, любимци на публиката; вееше афишите като дрипави дантели с печатаните върху им хубавци в артистична поза.

    После видяха старата сграда на гимназията, в която бяха учили, и Петър си спомни миналите години: някои неща му се явиха изневиделица като на филмова лента в забавен каданс. Още по-късно часовникът върху един от хълмовете сред града удари десет часа. Пак бяха на автобусната спирка, този път – на отсрещния тротоар, срещу подгизналите от влага алеи на Градската градина. Червеният стар автобус допухтя с дрънчене, спря пред тях, момичето пъргаво изкачи стъпалата и помахваше с ръчица хем възторжено, хем тъжно, залепило устни върху задното стъкло на автобуса; така му показваше може би колко силно е влюбено.

    Автобусът зави зад завоя и Петър отново остана сам.

    

    – Къде се губиш! – посрещна го бащата.

     Майката си бе легнала и Петър чуваше неравното й дишане. Тя работеше в Завод за електроматериали. Тъкмо бе отминал краят на тримесечието, а работата очевидно я преуморяваше. Мъничките й, свити в юмруче ръце от време на време потръпваха върху завивката, когато тихичко въздъхваше в съня си. И насън не успяваше да се откъсне от онова, което изпълваше целият й досегашен живот.

   – Къде беше, а? – рече бащата. Не бе въпрос, а покана да си побъбрят: – Искаш ли да пийнем?

   – Искам – каза Петър.

    И бащата се вдигна, извади от шкафа залъскан, ала все пак поръждавял ключ, отвори витринката, донесе каничка, три четвърти пълна с ракия. Изми на чешмата две миниатюрни конусовидни чашки и ги напълни.

   – Наздраве!

   – Хай, наздраве!

    Седяха пред дървената маса в Старата къща и Петър се загледа във внезапно сякаш посивелите коси на баща си. Гледаше и ръцете на майка си, потръпващи върху старото одеяло. Вън пак заваля, далечни гръмотевици отекнаха няколко пъти, въздухът се изпълни с ромон, а водосточната тръба гърмеше, сякаш беше сърдита на дъжда. Черквата се издигаше отсреща строга и величествена, въпреки старостта, а Каменният войник на хълма, умислен сякаш, търсеше нещо отдавна забравено из спомените си.

   – Тъй живеем – обади се бащата. Беше казал нещо преди това, което Петър пропусна да чуе, та в знак на извинение му се усмихна, кимна, рече напосоки:

   – Е, ама разбира се.

   – Как върви учението?

   – Справям се.

   – Тъй-тъй, човек трябва да учи, особено като е млад. – Наздраве, сине!

   – Ще гледам да не закъсам. Наздраве!

    Бащата отмести чашката и положи грубоватите си ръце върху дървената маса, погледна сина с присвитите си яснасини очи. Петър усети неудобство. Бе слушал от чичовците – четиримата по-големи братя на баща си, че когато бил млад, почти колкото него сега, какво ти почти... година или две по-млад от Петър, баща му стрелял с картечница по живи хора – войници и те, но от отсрещната страна на фронтовата линия. Било отдавна, по време на войната. Прибрал се от фронта без драскотина, кипящ от енергия, изпълнен с планове да си подреди живота. Смятал да отвори работилничка за мебели. Но властта не му позволила, не му позволили новите властници да си е стопанин на труда и имота. "Не може – рекли отговорните хора в някаква канцелария, – сега са други времена. Всеки оттук-нататък само на общата нива ще се труди. С труд задружен, баке, живота нов ще построим!"

    Както и да е, минали десетина години; и къде с оскъдни спестявания, къде с дребни заеми от бедняци – и те като него, къде с мижава помощ от приятели и съседи, бащата спазарил на изплащане за още десетина години етаж от Старата къща, оженил се, родил му се син и взел, че кръстил сина си Петър, по името на загинал през пролетта на 1945-а редник от велосипедна картечна рота нейде из кални, разорани от шрапнели и танкови вериги бахчи покрай придошла от топенето на снеговете голяма река в Унгария, там дето би трябва да са днес селцата Драва Чехи, Драва Соболч, Драва Полконя.

    Сега същият мъж – човек най-обикновен, от плът и кръв, сърцат, ала сдържан, мълчалив, скромен, твърде скромен, оцелял под свистене на куршуми и грохот на снаряди някогашен редник гледаше сина си със сините си пронизващи очи на картечар от велосипедна рота и Петър се почувства не толкова неловко, колкото силно, ама много силно притеснен.

    Рано сутринта на другия ден в къщата се появи Тодор. Тодор бе среден на ръст, хубавец със зелени очи, сламеноруса коса и хубави руси мустаци.

   – О-о, кого виждам в старото гнездо! – извика от вратата Тодор. – Готов ли си да се поразтъпчем?

   – Ама първо ще пийнем.

   – Иска ли питане!

    Петър извади каничката с остатъка от снощи; имаше към два пръста раки на дъното. Пиха без чаши, как на фронте. Имаше лаф на руски, кой го знае по какви пътища изостанал от онези месеци, когато млади мъже в окопите играли, образно казано, на криеница с госпожица Смърт. Тези двамата тук нямаха нищо подобно на ум, просто фразата е такава, че и на всичкото отгоре на руски, дявол знае защо.

    Петър подхвана с напевен глас:

   – За многая лета, тебя раба Божий Теди-и-и!

   – Жив и здрав да си и ти!

    Петър качи нозе върху масата:

   – Направи и ти тъй – рече. – Така няма къде да изтече.

    Тодор качи единия си крак на масата. Засмя се: – Не го знаех този номер. После ще се разтъпчем, нали?

   – Ще се разтъпчем, как не – леко иронично рече Петър. – Каквото си наумим, правим го. Наздраве, Теди!

   – Да ти е сладко!

   – Оплачи се нещо, Теди.

   – При мен всичко си е наред. Знаеш, при мен нищо интересно няма, че всичко винаги си ми е било наред. Не се оплаквам, но ми е време дом и жена да си имам. Макар и тъй да съм си добре.

   – Не съм ли ти приятел, Теди?

   – Откъде изкопа това име! Казвам се Тодор.

   – Ще унищожим ли по още една папироса, Теди? Харесва ми това име.

   – А мен не ми харесва.

   – Знаеш ли най-новото?
   – Не знам най-новото. Пий си ракията!

   – Добре, де; няма да ти казвам Теди, щом не ти харесва. Наздраве, Теди!

    Пиха. Не бе кой знае какво пиене, два пръста домашна ракия. Всъщност, беше ритуал при всяко завръщане на Петър в родния град, при всяка тяхна среща след месеци раздяла. Седяха мълчаливи и всеки гледаше пред себе си. Чуваше се как вятър фучи в пролуките на вратата и в зле уплътнените рамки на прозорците.

   – Никога не съм имал влечение към цигарите и алкохола – обади се Тодор и свали крака си на пода.

   – А аз имам влечение – рече Петър, – мра за луксозни цигари. И към хубавите момичета имам влечение. Наздраве!

    – Каза ли й за мен – стрелна го Тодор. Гласът му глух, гърлото пресъхнало, та прокара език по изпръхналите си устни.

   – Наздраве, Теди.

   – Не ми наливай повече. Разправи ли й за мен?

   – Нали ти писах!

   – Писа ми.

   – Добре, Теди. Ще зарежа шибаното име. Никога повече няма да го чуеш от мен. Понеже все пак наистина си съответстваш на името.

    Тодор стана, отвори прозореца и се върна край масата. Като пристъпяше, олюля се, сякаш кой знае колко бяха изпили. Вятърът отвън блъсна поривисто прозореца, открехна едното му крило, стъклото издрънча, нахлу свеж въздух, разпиля пепелта от цигарите по цялата маса и пода. Слънцето едва що изгряваше и небето бе цялото пурпурно. Листата на старата лоза шумоляха като топлокръвни същества. Бяха бледозелени и още едва развили се. Отзад бе улицата, цяла в локви от снощния дъжд. Камбаната на черквата от другата страна на улицата тъкмо започна да бие. Девет сутринта.

    Петър огледа стаята. Тук му беше уютно и топло. Черковната камбана ечеше в свежия въздух, а Старата къща скърцаше като кораб, който се носи из океана и си търси пристанище. Откъм далечния край на улицата се зададе градският автобус. Дрънчеше, сякаш празна бъчва се търкаля по паважа. Препълнен с хора, автобусът ръмжеше към заводите в отсрещния край на града. Отмина и пак стана тихо.

   – Кога срещна хубаво момиче, сравнявам го с нея – подхвана Тодор. – Струва ми се, за мен тя е единствена. – Замълча, пое си дъх: – Може би така е, защото след нея другите бяха все развейпрах, непостоянни. Пък може би и не съм имал време да се разочаровам и от нея. Знам ли! Не мога да я забравя. Така ми се ще, а пък не мога да я забравя. Какво да направя, да я забравя?

   – Нищо. Не прави нищо, Теди. Просто я забрави. Да пием!

    После вървяха по подгизналата трева. Тревата беше млада, току-що покарала. Отдясно течеше реката, слънцето се отразяваше във водите й. Стигнаха железния мост. И той беше поръждавял от влагата и от зимните студове, но релсите лъщяха. Тромава композиция от вагони, натоварени с въглища и трупи, мина по моста и въздухът се изпълни с грохот. Локомотивът бе сглобен в Австрия. Преди войната. Беше стар локомотив и двамата разбраха това по инициалите на фирмата върху излъскана елипсовидна плочка от бронз. Табелата се набиваше в очи.

    Нищо повече не си казаха. Вървяха. Петър пушеше, Тодор кашляше от време на време, усмихваше се някак неловко, като човек, който не си е на мястото, по едно време взе да си подсвирква. Което значеше, че му е тъжно, убийствено печално.

     

    Същата вечер Петър отново стоеше на спирката. Червеният автобус пристигна и мургавото момиче дотича с грейнало лице. Сега носеше чадър, макар че небето бе ясно и звезди блещукаха.

    – Здравей! – каза тя. – Как изкара нощта?

   – Отлично. А ти?

   – И аз.

    Вървяха край Градската градина. Фенерите светеха с мека светлина изпод току-що развилите се листа. Снощният дъжд и топлият беломорски вятър, който се промъкваше по коритото на Марица, бяха раззеленили дървета и храсти. Хора седяха по пейките и лицата им белееха в тъмнината. От летен ресторант наблизо долиташе музика и глас на певица. Певицата пееше леко фалшиво сантиментална песничка, известна от годините преди войната, но сега думите й бяха други. Някой бе променил думите, нищо повече. Инак мелодията си бе същата.

    Приближиха ресторанта. Той бе потънал в разноцветни светлини. Масите бяха сгъваеми, както столовете. По средата имаше циментов дансинг, петима музиканти свиреха под дървен навес, накичен с рози от пластмаса, найлон и тел. Келнерите бяха облечени във вишнево червени костюми, с папийонка върху бяла копринена риза. Отстрани тъмнееше езерото. Светлините на ресторанта се отразяваха, сякаш плуваха по люлеещите се вълни. Бе феерично празнично. Електрически крушки висяха по клоните, и щом вятърът се усилваше, светлините скачаха по лицата на посетителите. То създаваше илюзията, че всичко е в непрекъснато движение.

    Дансингът бе препълнен. Любовни двойки танцуваха и между масите. Певицата се оказа възрастна женица с огромен бюст, възпълна, в дълга до петите рокля от тъмносиня лъскава материя, с голямо деколте, което подчертаваше гърдите й. Лицето й лъскавееше. Певицата геройски се бранеше от потта с розова кърпичка. Пееше изключително шлагери, стари шлагери. Гласът й бе писклив на височините, дрезгав на ниските тонове, но пеейки, тя умееше да си придава вид, че силно се вживява в песента, и това допадаше на публиката. Публиката идваше специално заради нея в този градински ресторант.

    Появи се единият от келнерите. Беше възрастен, с посребрели слепоочия и оплешивяващо чело.

   – Имам хубава маса за двама, тъкмо като за вас – каза той.

     Масата бе в самия край над полюшващите се вълни и лесно я откриха.

    – Шампанско и... специалитетът на заведението, моля! – поръча Петър.

     Келнерът се поклони и отмина. Момичето се загледа подир него.

    – Колко е добър! – рече. – Колко е добър и мил този възрастен мъж. Толкова е приятно, когато съм в компания с възрастни мъже. Харесват ми мъже с посребрели коси. Като брокат. Тогава мъжът предизвиква доверие. Да-а, у възрастните мъже има нещо и познато, и приятно. Очите им имат отстрани ситни бръчици. Харесват ми ситните им бръчици и спокойствието им. Харесват ми мъже с посребрели коси. Знаеш ли, искам и ти, мили, да си с посребрели коси и ситни бръчици около очите.

    Момичето се усмихна. Петър гледаше към езерото. Повърхността му бе тъмна и гладка. В далечния край се образува мъглица, която висеше като валмо прежда.

   – Що да се насилваме! – продължи момичето. – Не съм пила, пък и едва ли ще заобичам шампанско. Това – посочи масата с ястия – ще ти струва много пари.

   – Но ще ти хареса – каза той, без да я поглежда. Гледаше настрани.

    После вървяха по дълга пуста улица. Бе тихо. Нямаше дървета, нямаше хора, нямаше светлини. Единствено звездите висяха във виолетовия нощен небосклон, отраженията им се люлееха в калните локви от снощния дъжд.

   – Пиян си – обади се момичето.

   – Теб какво те засяга! – намръщи се Петър.

    – Не ми хареса шампанското, нито конякът, нито водката – каза момичето. – Не ми харесва, че сме по това време из улиците. Не ми харесва градът. Не ми харесва, че си се напил. Ако искаш да знаеш, не ми харесваш и ти в този момент. Всичко ме плаши, всичко ми изглежда плоско и хладно тук и сега.

    Петър се изсмя. Гласът му прозвуча неприятно и той внезапно почувства, че го заплашва нещо, което не може да определи какво е, не може да го види, не може да го докосне, но по някакъв начин то докосва сърцето и го кара да прокърви.

   – Ако сега ни види... – притисна се момичето в него.

   – По дяволите! – отблъсна я. – Все ми е едно. И ще му кажа, кога му узрее умът. Все ми е едно! – Тръсна глава.

   – Що се правиш на герой! Не съм го обичала, глупчо, не съм!

   – Какво си мислиш за мен? – спря се и я обърна към себе си Петър.

    Тя мълча доста време, забила очи в земята. Не отговори. Продължиха мълком. По едно време спря, опита да го прегърне, да се гушне в него, но Петър се дръпна и тя залитна.

   – На теб ти е много, много, много, много, много, много студено – прошепна.

    Когато се връщаше към Къщата сам след полунощ, по-скоро, рано сутринта, Петър се ориентираше първо по Каменния войник на хълма. После се показа Черквата. Вятърът си играеше с картината на светията, който с копие пробожда ламя. Единият край на тенекето в рамка се бе откачил и Свети Георги висеше полегнал над плочника, а ламята се бе изкатерила върху му, раззинала паст, все едно му се присмива. Голямата камбана под купола отзвучаваше глухо, тайнствено в изтъняващия здрач. Предутринен ветрец лъхна откъм лозата. Прозорецът на Старата къща зад пътя светеше.

    Щом влезе, видя баща си гърбом към вратата, с очи, вперени в кафява, силно омачкана амбалажна хартия. Чертаеше нещо с груб дърводелски молив.

   – Какво рисуваш? – рече Петър.

   – Бюфет. Кухненски бюфет с чекмеджета и ниши за важните неща. Замислил го бях отдавна, но се залисвах досега с дреболии. Вече няма за кога да отлагам.

   – Какъв па е този бюфет? Какви са тези важни неща!

   – Бюфет! – рече меко бащата и го погледна с ледените очи на убиец от войната. – Най-обикновен дървен сандък, сине.

Пловдив – европейска културна столица 2019

Plovdiv, 28 mar. 1969 – edited 11 fev. 2018 

____
* Библията, Трета книга на Ездра, VІІ-21.

БЕЛЕЖКА: Баща ми (1922-1983), докато през 1965-1973 г. заемаше бюрце за рекламации по продукцията на всички мебелни заводи на България вътре в мебелния магазин "Явор" срещу ЦУМ, по негови думи, изтървани случайно, знам, че приятели му били Тошко Колев (1939-2013) и Наум Шопов (1931-2012). Какво общо намерил харманлийският мебелист с двамата известни и много обичани актьори ми е непонятно. Като го знам какъв мълчаливец, колко сдържан беше, инициативата за приятелство, предполагам, не ще да е била у него. Бел.м., tisss. 
https://www.facebook.com/Izgubeni.v.minaloto.Lost.in.the.past/videos/1116321728515484/