Story - ТРЕТИ И ПОСЛЕДЕН ИЗЛЕТ С ВИКТОР

Из книгата „Историйките на ученика Ламски”

ТРЕТИ И ПОСЛЕДЕН ИЗЛЕТ С ВИКТОР

    Любовта ще спаси света. Полицията трябва да се уважава, но и да се... обича. Зарадвани, че Виктор е отново между нас, като в легендата за блудния син, която Гица ни чeте снощи на глас от Библията, в неделя рано с леген и кофа се курдисахме на слънчице пред блока да дразним съседите. Една работа – ако няма кому да лазиш по нервите, не спори. 

    Надухме транзисторчето с тиролски напеви, че наоколо българите само състав "Гумени кратуни" и Сашка Васева слушат. Ако не Гумените кратуни и цицорестата Сашка, слушаме Ванко Едно, симпатягата с врътнатия каскет, дето праща яки биячи в Италия да трошат костите на проституиращи български момичета, че немарливо работили за личната му банкова сметка. Съседите яко обичат и Милко Калайджиев. Голямо сърце е мустакатият Милко: Я, елате, пиленца на батко, да ви го подам сладко! На почит се радва и мъженственият Азис, наред с ръмжащите славеи от бандата на Мано Карамболата.

    
     Тиролски мотивчета не обичали... А трябва. Та слушаме тиролски тири-ли-ли, тири-ли-лю, ойла-рипий, лари-ли-лю. Тиролската музика поне не съдържа намеци за чукане, шибане, клецане, пуцане, лашкане, пръсване на анус, цепване на дънки, нокаутиране, изпадане в безпомощно състояние вследствие любовна драма или прекаляване с вино, наркотици и ракия. За разлика от нас, които врим и кипим в гърнето с лютия боб на Балканския полуостров, швейцарците са бледи, безобидни. Личи по песните им. При нас тирилюкането им става май само за детските ни ясли.

    От детската ясла насетне българчето го учат на висшия пилотаж в сложния български нрав: хем да се кълнеш в баща и майка колко си праведен и честен, хем да лъжеш като влашки копанарин; като партиен секретар, да бленуваш ред, пък да твориш хаос; да си зъл грубиян като баща си и натрапчиво любознателен като майка си. Та... слушахме тиролски напеви. Липсват ми само шапка с гъше перо, кожени къси запретнати гащи с жълти тиранти и ален пискюл.

    Девет часът е. Тате помпи спадащите на два дена гуми. Мама, грабнала парцал, напоен с оцет, чисти стъклата. Леля блъска с тупалка постелките. С гвоздей Юлия чопли дупка в изгнилия тенекиен задник на Виктор, но тате не я вижда. Една дупка в повече сред толкоз ръжда и пробойни едва се забелязва. Нашият тъмносин мустанг е бит с артилерия сякаш. Изкривен ле-е-еко наляво. Едината му пружина омекнала. Таванът – къдрав от сопите на бахчеванджиите от Коматево. (Впрочем, препоръчаното писмо до мама пратила Людмила, която разлюбила Гарабед Шпионина.)

    Над лявото задно колело зее вдлъбнатина с формата на подкова. Кон ще да го е ритнал. Десният фар е без стъкло. И понеже задните му гуми са от трактор, видът на Виктор говори, че е машина, в състояние да премине и оттам, дето всъдеход би забоксувал. Алените петолъчки върху двете му врати са надрани с пирон – дело на храбър демократ, който по тоз начин доказвал, че е антикомунист.

     Милият тенекиен мустанг! Нима тоя очукан стар пехотинец сред хергелето блестящи нови-новенички скъпи возила не заслужава обич и съчувствие?

    Изкъпахме го, подсушихме го. Гица домъкна пакет гранясала лой и лъсна той под слънчевите лъчи от свинската мас като селски пехливанин... Като свършихме, Националната радиостанция "Христо Ботев" тъкмо отбеляза точно дванайсет часа и авторитетен мъжки глас взе да чете осведомителния бюлетин на Българското национално радио. Съобщиха ни какво се случило в другия край на света, а това, което става под носа ни, премълчаха. Нищо не чухме за стачкуващите пети месец кожухари от приватизираната лани фабрика, която е на километър от нашия блок, но подробно ни осведомиха за стачката на испански фермери, която продължила, представете си!... цели пет часа. Дрогиран осмокласник в нашето училище скочи от двайсетия етаж и тълпа деца гледаше в потрес как го заравяха в нашето общинско гробище, а не открих ни един учител, ни един журналист наоколо. У съседите болен дядо се обеси, че парите не му стигали лекарствата да си купува – радиото дума не обели. Ала виж, милионер футболист си навехнал големия пръст на левия крак, тая трагична вест радиото и всички телевизии я разказват осми път последните дни.

    За успокоение след разтърсващата новина, че футболиста го болял кракът, от студиото на националната радиостанция ни пуснаха да чуем "Облаче ле бяло, де си ми летяло". Предвид цялата тая драма измъкнах от килера прояденото от молци Българско знаме, с градинарска тел го привързах към окастрен кол за домати и саръка мушнах в дупка на зазката. Ей, че напет стана Виктор с огромните си две петолъчки, изрисувани с крив пирон върху вратите! Същинско автомобилче от панаирджийска въртележка.

    Нали знаете оня стар лаф Пейм фалшиво, ама пейм с чувство? Ей това беше накиченият с байрака на България Виктор. Оставихме нагиздения хубавец на шарена сянка, па отърчахме да хапнем надве-натри. И сетне се втурнахме да не пропуснем разкошния февруарски ден, да се погреем на слънчице. Беше ни писнало от митинги, шествия, мъгли, стачки, глад, самоубийства, крадци, цигани, паразити, данъчни чиновници, подкупни полицаи, инкасаторки за ток и вода, кисели мрачни продавачки по магазините, заядливи контрольори по автобусите, барикади от изкъртени павета, гладни и стъпаловидни стачки, стачкуващи затворници, партии с примамливи имена и лозунги, от градове на Истината (направени от парцаля) и дворци на Лъжата (градени от мрамор и гранит), от политолози, които всичко ще ти обяснят – дори и това, защо нищичко досега не са познали, продажни журналисти, които се представят за апостоли на истината, учени историци от някоя хамериканска злостна фондация, политици с лъчезарна усмивка на зъл хищник от телевизионния екран, мародери от най-различен калибър, лицемери – хора с две, три и четири лица, паплач от банкери и охранени кредитни милионери със спортна фигура, кресливи просяци по улиците, побойници и лентяи, живеещи на наш гръб, тарикати, парламентарни цаци и едър рогат добитък от пръкналите се нови партии, животни в секса и чалгата, устати невежи с титла професор и академик, джудже-шоумен в ролята на двуметров колос на Българския дух, политическа балерина и статист от Парламента на Нова България, мародерстваща сган по градските улици, невръстни проститутки по магистралите, банда изнудвачи на немощните старци по селата, покровителствана от най-високо място в държавата.

    Бягахме, бягахме и… бягахме от таз гад, която всичко е облазила. И къде да отидем!... Забихме из Балкана роден наш, към Бачковския манастир – място злачно, спокойно, отдадено на радостта да живееш в съгласие с природата и Бог. Поне тоя манастир не е направен от мутри, преустроили се в бизнесмени, граден е половин хилядолетие преди комунистите и духовните техни събратя седесари от пъкъла да изпъплят върху многострадалната Българска земя.

     Пред обкованата от шестнайсти век манастирска порта ни срещат стачкуващи... попове. Хората в черно са обсадили манастира досущ като ислямска орда. Надигат тенекиени канчета с греяна ракия, очичките им святкат като да са вълча глутница. Закрещяха насрещу ни:

    – Не щем комуниста Максим! Максим е агент на ДеСе. Искаме си Пимен! – крещи глутницата на хората в черно.

    – Ами вий?... За кого от двата синода сте, господа? – надвеси се над хъхрещия Виктор розовобузо старче с козя брадица, па ни прекръсти.

    – Ний ли?... – Поне минута тате го гледа със зинала уста. Без дума да рече, изфорсира газта, завъртя с ярост волана, та чернокапецът отскочи като да го бе треснал Божият гняв; с пукот и все тъй посред облак сажда се заспускахме по павирания стръмен скат под манастира.

     – Само безбожниците псуват и ругаят – обади се леля ми, щом зад нас остана и Бачковският манастир, и селцето Бачково, докато се мятаме ха наляво, ха надясно по завоите край планинска речица.

     Тръскаме се по пътя за Асеновград: трима на задната седалка – аз, леля и мама, а тате и Юлия – отпред, барабар с големия сандък за резервни части и песът Ричо с любимата парцалена кукла на рано напусналия ни Мики. Ако е жив, какво ли прави котаракът Мики, край коя ли чужда кухня пришива ситни котешки тегелчета и се усуква като опитен политик?

    – Що кълнеш, бе! – обади се пак леля. – Що кълнеш? Не бива да се кълне, да се псува, мръсотии да се казват. Нали сме кротки християни, честни хора!

    – Не псувам бе, Гичке, не кълна. Пея си. .

    – Яд те е, че не палнахме свещ пред манастирските икони, не виждам ли аз!

        Кой знае какво му се върти в ума. Пъплим сред сажда и пукотевица по пътя към Тракийското равно поле. Следва да се напъхаме в тунел, когато тате рязко намали, сви наляво и за всеобща радост внезапно се озоваваме насред поляна в дъното на дере. Речица безименна уж сънливо се провира с приспивно клокочене, а канари колкото къща дотъркаляла кой знае кога и как... 

    Паркираме сред мочурище.

    – Излизай, весела команда-а! – бодро извика тате.

    Разтъпкваме се назад-напред из боклука, който водите са довлекли: вехти милиционерски куртки, подковани войнишки патъца от социализма, хотелски одеала, жълтясали болнични чаршафи, изтърбушени дюшеци, възглавници и цели юргани просмукани от мазут, пот и урина, сплескани цинкови тенджери, пробити стоманени каски, куци столове без един и без два крака, прогнили пружини за легла, парчета керемиди, хоросан, поломени дървени рамки от врати и прозорци. И всичко това – минирано, ако разбирате какво казвам.

    "Минирано" у нас наричаме онова, което е оплескано с лайна. Да речеш, милион задници месеци наред яко се трудили да съсипят всяка тревица, която успяла да си отвори път към светлината, да се измуши над гнусотиите на тоя многострадален народ, сред който всеки втори гори от желание да те измами – точно тебе, слабия, да те унижи, да ти се изсмее в очите и зад гърба ти да се фука как ловко те измамил, сред тоя народ от груби хора, които престъпника славят като герой и му завиждат за богатството, а честния наричат ахмак и будала.

    – Татенце, що не зарежем Виктор сред разбрицаните столове и осраните дюшеци? – рекох, без да се замисля.

    Хлебарят ме загледа, като че слизах по тънък сребърен лъч от марсиански кораб в небесата над Родопите, като да ме вижда за пръв път. Пресъхна ми гърлото. Щеше ми се да го отхапя тоя мой език и никога вече да не ям с него.

    – Невъзможно! – рече незлобливо хлебарят, па ме погали. – Виктор и таз хубава полянка, сине... – С жест на същински стопанин открай-докрай посочи сметището, в което бяхме нагазили като щъркели в лайняно блато, – това е животът, сине, нашият мил живот е това.

    – Ами виолетовите крави, тате... върху хубавия швейцарския шоколад... те в Рая ли са, в Рая ли пасат?... Пък са си най-обикновени говеда!

    Но той или не ме чу, или се направи, че не ме чува. И тогава си помислих за Онова момиче от сънищата... Някакъв купон. Щастливи хора на щастливо място. И всички в чисти, нови дрехи облечени, лъхащи на свежо, учтиви, благонамерени един към друг, състрадателни, следващи не показно Десетте Божи заповеди... И си казах: Ами да! Оная, дето не е на купона, вероятно е единственото момиче, заради което съм си мил главата и съм дошъл с мерак. Обаче момичето ми го няма, не го е имало, няма и да дойде. Пресекли са му пътя за насам. Нейде в ледената мъгла с аромат на екарисаж зли типове са го отклонили в друга посока. И сега аз какво да правя! Изобщо, струва ли си да се живее? Дали да не се откажа от купона? Поне да не гледам самодоволни просташки физиономии на народни любимци. Стана ми душно и страшно, и адски студено.

    Наистина, приятелчета, доплака ми се.

    Това бе последното ни пътуване с Виктор. Малко преди да влезем в нашия запуснат краен квартал, като прекосявахме обширна колкото Панчаревското езеро локва от помия (някой си беше прал чергите), хлътнахме в триметрова шахта. Засмърдя на изгоряла смазка, двигателят тежко въздъхна, разтърси се в конвулсия, изхлипа и замря. После дойде автокран. Изкараха каквото бе останало от тенекиения мустанг  и го захвърлиха пред блока.

    – Е, беше тя! – рече мама вечерта. – Навозихме се.

    – Навозихме се – рече тате.

    – За толкова парици толкова, Тотко! – усмихва се леля. – Макар че малко те поизвозиха, де... Ама следващия път...

    – Следващия път няма да е запорожец, ами ще е мерцедес, в краен случай сребристо порше карера – огледа ни Тотю, сякаш ангел му шепти в ухото.

    Какво се случи по-нататък?

    Около месец от грохналия заз изчезваше ту едно, ту друго. Първо местните апаши от циганското гето му отмъкнаха седалките, после отскубнаха вратите, колелетата му отнесоха, по дребните части от двигателя, сетне – по-едрите, а като заваляха есенните тракийски дъждове, в ръждясалата коруба се засели кьорава кучка (камък й уцелил окото) с три игриви пальока.

    Мародерите от близкото гето станаха толкова нагли, че взеха да псуват тате що позволил друг да отмъкне това или онова от Виктор. Завъртяха се тия пришълци като хиени край труп на агонизиращо животно. Като остана единствено ръждивият му добре оглозган скелет на тъмносиния мустанг, появиха се трима яки манговци с магарешка каручка, и без да се церемонят, помъчиха трупа му да метнат върху дъските. Като се измъчиха и не успяха, домъкнаха секира, търнокоп и каменарски чук и го разсякоха на части. Това бе краят на тенекиения му живот.

    Междувременно някой отрови кучката и около месец носехме остатъци от ядене на трите поотрасли пальока, докато два от тях поеха към съседните махали. Остана последният – рошав и неугледен, ала весел, игрив. И тоя Рошко стана улично псе за чудо и приказ, докато едно утро през хубавия месец май Митю Чомпала – тартор на местните пияндета, не му тегли ножа, одра кожата, вътрешностите му хвърли на котките, напълни с ориз и лук телцето и в тавичка отнесе Рошко на фурна. После цяла нощ пияндетата се наливаха с вино и ракия, а с тях всички българи от блоковете наоколо слушахме как чалга-певачките страдат за Вечната любов.

Plovdiv, apr. 1994 – redact. 15 fev. 2016

Story - ЗА ЗАХАР ОТ ФАБРИКАТА ЗА… ПИРОНИ

Из книгата „Историйките на ученика Ламски”

ЗАХАР ОТ ФАБРИКАТА ЗА… ПИРОНИ

      Цяло богатство са приятелите. Те дават, ама и искат. Тате няма връзки със Захарния комбинат “Кристал” и се наложи по обиколни пътища да се снабди с така нужните за ракията на полковника петнайсет кила захар, та полицейският шеф да върне зазката, като допълни резервоара й с гориво, източено от бракуваните машини на някогашната бойна авиация в близкото село Крумово. 

    Седмица мина от гостуването на Монката Добрев, изясниха се подробности около похищението на тенекиения мустанг. Първо – оказа се, Виктор не бил краден. Баща ми от години имал таен порок (само мама подозирала): ходел при по-млада любовница... Нашият Тотю – дебелият, плешивият, кореместият с мръсната уста, прескачал до някоя си Людмила. Гушкал се с Людмила, ядял с Людмила, Людмила му била на сърце. Това разбирам; как обаче спяла, като Тотю хърка насън бетер от дъскорезница, не мога да проумея. 

    Тъй като напоследък започнал честичко да наминава към оня тих квартал, изнервени покрай трясъците и пушиляците на Виктор, Людмилините съседи нападнали зазката, и докато хлебарят блажено нанкал, избутали я настрани и я тикнали в копа слама. По-нататък историята знаете. Вестта за маскирания запорожец долетя с пощальона Пейо, покачен върху стар немски велосипед „Мьове” и във вид на препоръчана поща, демек, писъмце с обратна разписка, адресирано: „Лично до госпожа Елена Ламска”. 

    Като го чете и препрочита поне дузина пъти, междувременно го наизусти и обсъди съдържанието му с хлевоустата Гица, вечерта – докато тате още го нямаше, мама ми подаде писмото с жест, сякаш кралица Елизабет ІІ подава завещанието си на сина си Рудолф*, и рече:

   – Чети, Иване. Чети, мили, и се учи. И не прави като татко си. В тез работици човек трябва да си знае мярката и овреме да се спира, ала баща ти никога не е знаел кога да спре, Ванчо.

    Трийсетина подписа се мъдреха под посланието, а над тез подписи с едри калиграфски букви лъщи надпис: „Група възмутени граждани”. Възмутените граждани (по-точно казано, селяни-бахчеванджии) от отдалечения в другия край на града квартал Коматево известяваха по дати и часове кога тате се е отдавал, както пишеха, „на пагубна любов” към вдовицата Людмила Илчева. Интересно, за въпросната Людмила Илчева авторите на писмото твърдяха, че е „кротка, тиха, скромна", майка на три невръстни рожби, съответно на четири, шест и осем годинки. Пишеха още, че гледа крава, има сто и петдесет ярки-носачки, два шопара Гошо и Бошко и покрай всичко това честно и почтено търгува с редовна китайска стока. 

    Това дотук както и да е, писаното за баща ми обаче бе върхът. Авторите сочеха скандали, цинични мръсни изрази, побоища. В идиличния типично зарзаватчийски квартал нашият хлебар се проявявал като агресивен, нагъл и безскрупулен тип, демонстрирал връзки с одеската мафия, говорел, че има чичо милиардер, губернатор на щата Калифорния, някой си Арнолд. Фукал се, че е таен агент под прикритие с прозвището Бесния Дитрих, че прокурорът на Републиката лично му е задължен и с помощта на Татарчев, значи, държи в ръцете си албанската мафия за оръжие, наркотици и леки жени певачки. За отмъщение местните зарзаватчии наричали хлебаря зад гърба му на подбив Гарабед Шпионина.

    Късно вечерта, когато агресивният, нагъл и безскрупулен тип се втурна весел между нас и лекомислено, без да го питат, заразправя как му преминал денят, посрещнахме го с ледено мълчание. Бяхме строги и печално траурни като депутати в камарата на лордовете, общувахме си с такива думи и изрази, като моля, извинете, заповядайте, може ли да ми подадете нож и вилица – обръщения, от които при други обстоятелства би ми се гадило. Той обаче не спираше да бълва колко фурни хляб извадили тоя ден, колко била мухлясала американската царевица, която им докарали от Бургаското пристанище, какви нови поръчки за баници се очертават, как на кадровичката кучката окучила шест пальока, пък двата взели, че умрели, понеже тя единия го задушила по невнимание, другия настъпала.

    – Кой утрепа кученцата – ехидно рече леля, – кадровичката или кучката?

    Но Тотю, преизпълнен от планове, й хвърли само очарователна усмивка и продължи: смятал да завъди пуйчета, тъй като по Коледа пуйката можеш да я продадеш прескъпо и срещу валута. Скришно щял да заделя по някой и друг чувал от плесенясалата царевица и бракувания за втора преработка клисав хляб.

    – Повече поръчки – повече парички! – тържествуващ завърши словото. И едва сега откри, че никой не му се радва, не споделя неговия ентусиазъм, не му и съчувства дори. Разпери безпомощен ръце, същински регулировчик на задръстено кръстовище: – Какво става в таз къща! Да не е паднала бомба?

    – Имаш огнени поздрави от Людмила – рече сестра му Гица, – че и група възмутени граждани ти пращат пламенен прювет.

    – Какви са тез майтапи?

    – Пак си го ударил през просото – оглежда го мама. – Твойте, а-ах, твойте... Твойте магарии край нямат.

    – И да не усетя какъв Казанова живее между нас – добави леля, зачервена до уши, а носът й щръкна както носа на Пинокио, знак, че е развълнувана.

    – Татенце! На леля Людмила децата какви ми се падат? Ще ме заведеш ли да видя кравата? Тя има ли си теленце? – дърпа го Юлка за пеша на ризата. – Ами прасетата Гошо и Бошко ядат ли сутляш?

    Че някога тате имал вземане-даване с някоя си Люси, продавачка в магазин за плод-зеленчук край тукашната Сточна гара, си било самата истина. Всичко останало в писмото се оказа лош майтап и нищо повече. Като го гледали как се бъхта, как мята чувалите с брашно, неколцина брашнари, естествено под влияние на алкохола, съчинили доноса за тая Людмила, понеже не знаели за оная Людмила, зарзаватчийката. Ама с оная Людмила било стара работа… стара и приключена. Имало далечна симпатия от нейна страна и чисто човешко съчувствие и състрадателност от страна на тате.

    Така обясни той. Зарече се, че ще открие като как да се реваншира на онез зевзеци, хем тъпкано ще им го върне. Да не се съмняваме, че ще си удържи на думата, тъй като става дума за неговата чест, което ще рече: за честта на рода Ламски. Заем брашно тъпкано се връща! – с тая сентенция приключи пледоарията си възмутеният Тотю. Що да ни лъже! Нали?

Тенекиеният мустанг Виктор

    Странното е, че Виктор наистина се оказа във въпросния краен квартал и под въпросната копа слама. Отидохме двамата с тате да отървем зазката от плен, а вечерта ядохме до пръсване боб със зеле, тате изпи три двулитрови канички вкиснало вино и много пя, ама все тъжни песни. И мама цяла вечер внимателно го наблюдаваше както сокол-мишеловец куцо мишле в буркан съзерцава.

    И тъй, мина седмица оттогава.

    Осигурили сме от два дена захарта, ето че и Виктор се намери. Що ли сега ще рече Монката Добрев?... За да излезе от така заплелото се положение, тате остави Виктор, дето си беше, само поразбута сеното, да могат от небето да го съзрат бойните пилоти и стюардесите от гражданския ни въздушен флот. За по-голяма сигурност метна носната си кърпа върху телефонната слушалка, набра служебния номер на полковника, и като си стисна с два пръста носа, с писклив глас рече:

    – От името на група граждани ви сигнализираме от Коматево. А бе, господа полицаи! Кога ще приберете тъмносиния запорожец, модел 56-та година без капка бензин в ризюрваря**? Ръждясва втора седмица вече в третата копа слама на улица „Тинтява” номер 5.

    В отговор на което всички у дома чухме басовия тембър на самия шеф на местната полиция:

    – Бензина го имаш. Осигури ли захарта?

    – Готова ти е захарта – рече тате вече с неговия си глас. – Чакам те утре сабахлен. И глей да не ми пробуташ бензин за трактор „Беларус”!

    – Едеот! – чухме хохота на полковника. – Какъв шофьор си ти! Беларусите горят нафта?

    – Е, някои беларуси са на бензин – рече тате, па умислен тури слушалката на мястото й.

    Питате се как сме намерили захар, кога нашите търговци заради побеснелия курс на долара изпокриха стоката, та да я предлагат след месец-два на четворни цени? Но понеже обикаляхме като в оназ приказчица: „Дай, бабо, огънче!... Харно, ама качи се по-нагоре!” – та ще река: и от пиле мляко има в нашата България, знаеш ли на коя порта да похлопаш.

    Стартирахме от закъсал за поръчки тенекеджия от квартал Прослав. Тотю му занесе седем килограма брашно, а тенекеджията ни изпрати при брат си, директор на Фабриката за пирони в Русе. Оттам, като стъпихме на шефската нишка, все по персийски килим вървяхме. Не минахме през местния захарен комбинат, по простата причина че в процъфтяващия някога, по Татово време, „Кристал” от десет години захар няма, па няма и да има; захарта в “Кристал”, уверяваха ни: била сал върху рекламното лого на фирмата поръсена колкото за едно снобско кафе.

    От Фабриката за пирони срещу половин кубик дъбови дъски и бичмета за резбован битов кът от бабиното селце Пльоковица получихме трийсет кила гвоздеи. Пироните разменихме за три пити овчи кашкавал с г-н Карамедаров – управител на млекоцентрала в Балчик, който тъкмо строял виличка на три етажа в Герман, сред Родопите. „Майсторът му отунзал*** париците”, жали го тате. С кашкавала се представихме пред заместник-шефката на областното аптечно управление във Варна, която в замяна ни даде от така дефицитното швейцарско лекарство за подаграта на левия крак на тъща му на бургаския захарен шеф.

    Цялата далавера развъртяхме за ден и половина. Поехме от фабриката за пирони в сряда сутрин, в четвъртък по обяд бяхме кацнали върху рампата на Пловдивската жп-гара,кога началникът на пощенския вагон стовари в нозете ни чувала със захарта от Бургас, естествено съвсем не безкористно. Човекът пожела тутакси да си отсипе полагащата му се, според него, комисионна, своя пай, и тъй като нямаше подходящ съд за тая цел, прояви типична за българин  съобразителност: насипа захар в джобовете на железничарската униформа. Посегна патъците си да изуе, опита да свали железничарския си панталон, с канап да му привърже крачолите и да ги напълни. 

    Добре, че тате го спря; каза му да не се излага като кифладжия... Ама някои хора у нас са склонни не само службата да окепазят, да окепазят Българските държавни железници и цялата ни държава, ами и на своя кирлив фасон да плюят, опре ли работата до келепир, кьоравото да ударят.

    В съботното слънчево утро Виктор цъфна под балкончето ни. На буксир го довлече личното МеПеСе на Лилко, тоест, на току-що издигнатия за шеф на областната полиция полковник Добрев. И да ви кажа, всичко си беше честно. В резервоара на Виктор наистина се пличкаха**** трийсет и пет литра чист керосин*****. Тате ги измери с каничката за кафе.

    Докато се движеше с гориво, предназначено за свръхзвукови изтребители, тенекиеният звяр гърмеше толкова оглушително, че парализира трафика на крадливото племе от съседния цигански катун и манговците за около месец изобикаляха нашия блок и нашата улица, притеснени, че тук се гърми на месо по апаша-кокошкар, и поотдъхнахме от гюрултията, от зурните и тъпаните им, от  техните безкрайни празници – сватби, кръщенета, обрязвания, изобщо – от патардията до късна доба, от кефовете на циганския несретен живот.

    Оказа се, и от полицията имало полза. Не знам господа полицаите дали са наясно с изнасилвачите, наркопласьорите, сутеньорите и взломаджиите, но че притежават богат архив с жалби на ограбени българи, трябва да е истина! Дали продължават да си губят от съня, за да си запишат с подслушвателно устройство какво бъбрим по телефона? Да кажем, професионалът Чингис Айтматов****** не може да е сигурен от коя трънка ще изскочи зайчето, нали! Затова трябва да е готов и в собствената си майка да се съмнява, да държи народа под око и изкъсо, понеже много е възможно от плямпането на две болнави бабки да изпадне вест, важна за оцеляването на Отечеството в епоха на организирано от обновените бивши бурно капиталистическо строителство.

    Шеф на районно полицейско управление, като пристигнал една сутрин на работа, строил момците в униформа, изкривил сурат, сякаш зъб го върти, и такваз реч им дръпнал:

    – Равни-ист! Мирноу! Скъпи ми господа сержанти и вся астальная сволач, орли, соколи мои! – подхванал кротко, по бащински, като постепенно усилвал гласа: – Какво научавам за снощи аз? Научавам, че моите подчинени, моите юнаци, без мойо согласие, без мойо дознание, без да ме попитат, без да дори да благоволят да ме сигнализират, нахълтали в ресторант “Куцото муле”. И какво се получи, господа? Изсрали сте се на метеното. Ей това се получи!

   Поспрял дъх да поеме, извадил кокалено гребенче, сресал бавно оределия стоманеносив перчем, издухал си пърхота, върнал гребенчето пак в малкото джобче над шефското си сърце, па продължил пред вдървилите се от зор полицаи:

    – Прибрали сте в кауша най-ценните граждани на Републиката, онез, дето ни осигуряват пари за униформа, обуща, каски, муниции и нафта за борбъта с тероризъма. Едеоти-и-и! Нещастници-и-и! Окошарили сте Доктора, Големия и Малкия Катил, Геле Адвокатина, Пепи Маймуняко, Мето Дзверот, Игнат Келя, Пацо Ножаря, Митю Пищова и Магда Уруспията. Бе, вий знайте ли, че ако тез наши съграждани земат да ни се обидят, ще пропищи орталъкът*******, горе державата ще се разклати и не остава друго освен да хлопнем кепенците, па кой отде е, по живо-по здраво да си се прибираме всинца при козите и овците на село… Туй ли искате?

     Закашлял се, поспрял колкото да се успокои, па с възможно най-гръмовен глас повторил:

    – Туй ли искате бре, едеоти-и! Аз що съм турен за командир? Началник на районното МеВеРе ли съм, или лукова глава? Я, да чуя! Аз лукова глава ли съм? – Подложил шепа зад ухо.

    – Съвсем не! – отвърнали униформените. – Съвсем не сте лукова глава, гуссин началник.

    – Щом е тъй, слуш-ш-шай командата ми! Вий, тъпанарите... В посока ареста хо-о-дом арш!... Раз-два, раз-два-а-три. Леви-десни. Леви-десни. Леви. Набий. Набий крак. Дясното рамо напред, марш! 

    Заповядал да цунат ръчица поред на всяка от окошарените нощес мутри и мутреси. "Като има грешка, има и прошка!" – Народът го казал. Което ще рече, че и полицията понякога бърка. Както сбърка, да речем, като помля от лобут студентите край парламента, дето се радвали и веселили да отпразнуват, че правителството на господина с хубавия алаброс******** се килна да пада. Пак, че се размина без съдрани носове и уши, без уста разчекнати и разпрани!

    Господин министърът на полицейските работи Николай Добрев същата вечер след оная ювелирна акция обясни от синия тв-екран какво станало. Човекът си беше готов за Баща на нацията. Понеже народът е палаво дете. Остави без надзор тоя тъкмо демократизиран и пощръклял от радост народ и току-виж изкипял млякото, къщурката катурнал с коминчето наопаки, на локомотива пищялката затапил, та да гръмне цялата политическа менажерия. Така че налага се чат-пат да има и насинен някой задник, съдран някой нос, уши откъснати, зъби избити, ама то е заради душевното здраве на нацията. Партията и сега мисли вместо нас, дами и господа, и сега бди. Тъй че да следваме командите откъм едничката централа в центъра на София. Инак – лошо!**********

Plovdiv, apr. 1994 – redact. 14 fev. 2016

______

* Ламски, греши относно: 1) Нейно величество кралицата на Великобритания, която мяза ачик на коматевска зарзаватчийка от зеленчуковата борса край Първенец; 2) Въпросният не е Рудолф (еленът на Дядо Коледа), а принц Чарлз.

** Тотю бърка думата и така полковникът разбира с кого говори.

*** Жаргон: обрал, изял, отмъкнал, обогатил се с измама.

**** Плискали се. 

***** Гориво за реактивни двигатели.

****** Писател от ерата на СССР, чието име у нас се ползва като нарицателно за доносник.

******* Околността.

******** Жан Виденов (1959) - председател на БСП от декември 1991 до декември 1996 и министър-председател на България през 1995-1997 г.

********* Вж. http://klisurov.blogspot.bg/2011/02/blog-post_8980.html