Публицистика - ОБОЖАВАМ РИСКА...

Не позволявай да ти вземат вярата!
Ако те спрат, върни се и тръгни
към себе си. Към свойте небеса тръгни,
в които пеят птици...* 

ОБОЖАВАМ РИСКА...

       Някои думи с "ф":
       Фудул - надут, надменен; който обича само да се гизди.
       Фукара - бедняк, сиромах.
       Фарфара - несериозен, вятърничав човек; бърборко.
       Фанфарон - самохвалко.

       Първите три са заети чрез турския език от арабски. Баща ми употребяваше вм. "фарфара" "фарфала". Думата, която – мисля – неволно съм произвел, е "фарфарон", в представите ми съчетаваща значението на френската "самохвалко" с турската дума "вятърничав", но и със скрит смислов образ, който по индукция се получава от звуковото подобие с добре познатата "фараон". Значи, "фарфаронът" не е просто обикновената "слаба ракия", а лице, което в обществените дела заема престижно място.

       Та бъбрим така с Мишо Берберов все за велики работи и между другото, без да се замисля много-много, откършвам: "А бе, ний с тебе сме само едни фарфарони". На което Мишо започва да гледа втренчено, пет минути "дава заето", па нехайно уж пита: "Какво ще рече това фарфарон?" "Ами-и такъв, дето все голям го вади, все с Бога вечерял, все грандиозни планове му в акъла, пък дереджето му фактически мизерно."

       И понеже, усещам, моят велик приятел, който пред сестра си Петя вече беше ме произвел в сан "Духовен брат"... та, усещам, леко настръхва – доливам за успокоение малко зехтин: "Ей на! Ботйов, например, е фарфарон. Кого дири навръх Врачанския балкан, а? Кажи де! Майка си и баща си ли е търсел? Тейко му си пиел кайвето с турския мюдюрин насред Алтън Калофер, а той, син му, тръгнал достлука и кефа на пашите да бърка"...

       При сравняването ни с фарфарона Ботйов Мишо, милият на сърцето ми приятел, когото ценях повече от по-голям брат, дълго ме гледа изпитателно; при моята слънцеобразна обаче непукистка физиономия отказа се от повече пояснения.

       Действително, когато току-що бяха погребали баща му и двамата със сестра си тръгнаха да делят парцали и вещи, Мишо пожела да присъствам на тая делба, която трябваше да стане на четири очи. На мълчаливото – с очи –

запитване от сестра му Петя рече натъртено: "Той остава. Той е мой духовен брат".

       Ето, отливам две капки карловска "Перлова" в негова чест, защото знам, че я ценеше унищожително, и си казвам: Потомствени аристократи (боили, боляри или графове, маркизи, барони) в България нямаме; избили ги, измели се, другаде отишли да живеят, изпарили се. Дали пък ний, фарфароните, да не вземем да се броим за благородници?Ама то май мутрите и циганите вече ни прередиха.

       Познанството ми с Михаил Берберов – жител на София, роден в Стара Загора, поет, автор на сборниците "Внук на кавалджии", "Луната в една от своите четвърти", "Обожавам риска", "Реквием в червено", "Отдалечен, ще бъдеш близо", "Морето се завръща", "Пристрастно око" (последната, която знам) и може би още дузина книги с поезия, пренебрегваща всякак канона, клишето, тъпото двуличие... е от 1969-та, когато с литературния критик Иван Сарандев – родом от Ямбол, и той присадил се в София провинциалист, заемаше стайче на третия етаж, в редакцията на вестник "Народна култура". Оставил бях на тъкмо напусналия Климент Цачев два разказа (писаните през 1970 година "Мелодиите на Дино" и "Спомени, спомени за мъжество") и по тоя повод стана запознанството ми с двамата.

       Имал съм поводи да се разочаровам от Мишо (тринайсет години по-възрастен от мен), но чудно нещо – още отначало, след като и у него открих присъщите за моя милост слабости на характера, тоя заралия, един от най-смелите експериментатори в общо взето зализаната ни, беззъба и безобидна стандартна Българска лирика от Живково време, стана един от постоянните ми вътрешни събеседници далеч преди преждевременната си смърт. 

Михаил Берберов (1934-1988)

       За силата на тая неособено понятна за мен духовна свързаност съдя и по следния факт... Роден съм на 7 август. В нощта на 6 срещу 7 август 1988-ма, нещо изключително рядко при моя начин на живот, не можах да заспя, та цяла нощ – гонен от съклет, се залисвах с две стихотворения: писах-брисах-преписвах ги сто пъти, докато стана девет сутринта. Хрумна ми... а то не е бивало тъй често! – да завъртя телефона...

       Обажда се Антоанета, жена му: "Мишо тая нощ, в три, почина. Моля те, Жоро, обади се на Емил** да каже на нашите приятели в Пловдив... Той ги знае... Погребението ще е утре". За допълнение: година или две преди това ни се бяхме виждали, нито се бяхме чували.

        На Мишовото погребение ме впечатли Любомир Левчев, който се появи, след като ковчегът вече бе внесен в ритуалната зала. Измуши се от прашасал мерцедес унил, подгърбен ужасно самотен човек в множеството опечалени, стекли се от цялата страна на гробището в Орландовци.

        В интервю, появило се в изпълнените с плаха надежда години на Горбачовото управление в Съюза (СССР), Любомир Левчев се бе изразил приблизително със следните думи: "В ония времена (има предвид вероятно 1957-58 г.) ние с Михаил Берберов, Иван Динков от Пазарджик и неколцина още бяхме някакви хулиганстващи поети, кръжащи около Добри Жотев-Бащата". 

Любомир Левчев (1935)

       Тая реплика тогава ме накара с други очи да погледна "властващия Левчев", дадох си сметка, че – освен мерната система на официалните институции в България, има и друга, по-прецизна мярка за оценяване и че зад фасадата "някакви хулиганстващи поети" се таи нещо по-съществено.

       То бяха може би неспокойните млади духове на нацията; като не можеха да разчупят по друг начин железобетонните крепостни зидове на болшевишката управленска структура, бяха заели поза на до смърт предани "наши момчета" и от тая линия на поведение воюваха със скудоумието и пошлостта на комунистическата идилия.

       Далеч съм от идеята да ги изкарам светци, но за такива като мен наивници и доверчиви хора от низините на България е истина: властта ги коткаше, галеше ги по косъма, лекичко ги шамаросваше като симпатични палета, па ги глезеше любовно, за да се възползва от таланта им да я представят като свое човешко, човеколюбиво изображение пред народа, и естествено – пред света.

Георги Марков - Джери (1929–1978)

     Трудно ми е да го обясня: Джери Марков***, за когото Петър Увалиев**** пише, че се появил в Лондон, гнездо на световното разузнаване, като влюбен глухар в джунгла, пълна с хищници – тоя Георги Марков не ми е симпатичен вероятно заради фраза на Левски към "патриотите", дето милеели за майка България, замеряйки поробителя с огнени ругатни и закани, ала... иззад Дунава: "Българското движение трябва да стане извътре, а не отвън"*****. Има и далеч по-пиперлия приказчица на Дякона по тоя повод.

       От друга страна, не бива да забравям, че цялата редичка т.нар. "Априлски поети" харно поминуваха и си бяха своето рода куртизанки на нашенското Политбюро. Не знам уважаваният Петър Увалиев доколко е обективен в преценката си за Георги Марков, но истината е, че "Задочни репортажи за България" на доста лутащи се наивници като моя милост подсказваха иззад заглушителните бръждения в радиоефира, че – най-малкото! – има и друго, далеч по-меродавно и рязко становище за случващото се в нашата "китна" България под властта на т.нар. "борци за световен прогрес и щастие", в действителност – най-обикновени селски тарикати и кокошкари, скупчили се по върховете на Държавата с помощта на сталинистката руска военна и партийна администрация след края на Втората световна война.

Plovdiv, 26 uni 1998 – redact. 24 oct. 2015

______
* Михаил Берберов, из сборника "Пристрастно око".

Стихотворения на Михаил Берберов

* * *
На Енчо Мутафов

Отдалечи се, и ще бъдеш близо.
По-близо ти ще бъдеш. От небето,
в което пърха детското хвърчило,
към неговата сянка на земята
се приближаваш. Значи - към земята.
Навярно както в приказките - слизаш
по тънкия конец - с коса от облак
и със сърце от вечно избледняла
светкавица. И няма как - не спираш!
Обратната посока е възможна.
Но трябва сам да се родиш от сянка.
А туй е вече друго: ако можеш
във своето небе - там, вътре в тебе -
да станеш пак едно хвърчило детско.


* * *

Когато се обърнеш пак навътре.
Там! Всичко е. И няма, няма утре.
Не е било и вчера. Всичко днес е.
Пространството във тебе се изпълва
от теб самия, пръснат във години,
във километри пръснат. И делата -
нетрайна връзка между днес и вчера
и между днес и утре - о, делата:
по тях ли ще се помниш ти! Едва ли.
Но се усеща само щом навлезеш
във себе си дълбоко. Зад нещата.
Зад чувството, че ти ги притежаваш,
че те са те обсебили...
О, може:
когато се обърнеш пак навътре...

ЗАВИНАГИ!

И нека мойто непокорство
да не смущава твоята умора.
Телата се желаят, но взаимно.
Не пожела ти мойто пожелаване.
И устните ми сухи си отиват.
Ръцете ми изгарят от докосване,
бедрата ми изпъват мойте мускули,
кръвта ми се бунтува наскърбена.

Отиващите стъпки под прозореца
са мойте стъпки.
Вън е нощ. И точно
под мойта лява гръд залязва
луната във една от свойте четвърти.


ПОДРАЖАНИЕ НА ДРЕВНОЕГИПЕТСКО СТИХОТВОРЕНИЕ

 
На Антоанета

Рисувам те с вълната морска. Тя
по гъвкавост за тебе е достойна:
извайвам те от нейната прозрачност.
От нейната искряща ведрина
са твоите очи с зелен отблясък,
с тръпчивостта солена – твойте устни,
а верността ти – с изумруден цвят.
Бих искал да съм винаги море.

** Емил Калъчев (1932-2013) - по онова време редактор в пловдивското издателство "Христо Г. Данов".

*** Убитият в Лондон - вероятно по поръчение на Държавна сигурност, български публицист, драматург, белетрист Георги Марков (1929-1978).

**** Петър Увалиев - изкуствовед и публицист, роден на 12 януари 1915 година в София, починал на 11 ноември 1999 в Челси, Лондон.

***** Вж. Иван Унджиев, "Васил Левски, биография", С.1980, стр.153.

Публицистика - ЖИВИТЕ И МЪРТВИТЕ

1980. С баща ми Кирил пред Бачковския манастир

ЖИВИТЕ И МЪРТВИТЕ

      07.09.1997

      На вчерашния ден през 1983 издъхна баща ми. В страдание, без близък до себе си, великодушно обречен на смърт от лекарите. В единайсет вечерта го приеха в софийската клиника "Пирогов", позволиха ми да го облека в техни си дрехи – синкавосиня, умирисана на карбол и захабена от пране пижама със следи от кръв и йод. Откараха го върху носилка до асансьора и... край; рекоха: повече не сте му нужен. След десетина часа е издавал предсмъртни хрипове, но близките му това още не сме знаели.

      Помогнах му да влезе в оная пижама; първи го открих между петте трупа в моргата на "Пирогов", докато роднините отвън кършат пръсти и хапят устни. Почернял от обгарянията, внезапно напълнял (от натрупани в мъртвата плът газове), с оцъклени полуоткрехнати очи. Очите му не е имало кой да затвори. И той, като дядо ми Борис – си отива от тоя свят с изкривена в гърч усмивка. Смееше ли ни се, що ли? Имаше сълзичка в крайчеца на дясното око. Вече го бяха рязали; до брадичката светлата му луничава кожа бе в груби тропоски, а бялото му до преди седмица лице бе в люспи тъмнокафява овъглена кожа.

      За света беше почти неизвестен, драмата му – естествена. Споменаваше майка си, когато болките му се усилваха, не-е, не шепнешком: само с устни... да не ни тревожи със себе си. Настръхвам, като помисля за величието и кротостта му в страхотната самота пред Смъртта. И ми е дваж по-противна суетността, хленченето у галениците на общественото внимание.

Даяна, преди да стане образът й стока за медиите

      Вчера погребаха Даяна Спенсър*, принцеса на Уелс: помпозно, строго, по кралски стилно. Докато следя в ранния следобяд погребалната церемония, мисля си за живата тръпнеща, очарователна 36-годишна жена, която по тоя оловно, катранено представителен начин светът отстранява от себе си.

      Подозирала ли е жизнелюбивата, най-сетне открила Любовта Даяна Спенсър, че по тоя подъл начин общественото внимание ще я погуби?

      Вчера се споминала и Майка Тереза**... В Калкута, на 86 години. Показват бедняците на Индия как плачат по улиците, край бордеите си. Очарованието (Даяна) и Скромността (Майка Тереза) не бяха ли качества и на баща ми? Дали във всеки от тия трима Иисус не е пребивавал известно време?

      * * *

      Тоя бележник е продължение на записки, започнати в началото на юли между шест и единайсет часа всяка сутрин, четейки Библията, пишейки подир това, докато си пия кафето, по-често чая, когато слънцето изгрява и светът наоколо постепенно се буди и оживява. Много съм задължен на момичето Re. за всичко, което е в тия мои години: за ведростта, шегите, вътрешното равновесие, което усещам поради слънчевото й присъствие, за увереността в способността да се изразявам в писмен вид. По природа яко нетърпелив и припрян, от лъчезарната Re. се учих на търпение и смиреност.

      С царственото си слънчево присъствие в моя живот тя ми внуши, че можеш да отстъпиш с достойнство, присъщо на духовен аристократ, без да увредиш на позициите си. Че смирението не е предателство към себе си, а напротив, то е съхранена и предназначена за бъдещето етична енергия.

      10.09.1997

      Тщеславие ли е, че упорствам в недоимък, че вадя свои неща на показ? Или – дълг към способността да описвам живота като вълнение? Виждам се пътник, чиято раница е натежала от впечатления и той търси как да разтовари преживяното. Който желае, да взема каквото си ще – това вече няма да ме занимава! Ще съм отминал, освободил съзнанието, духа си за други текстове, за други прилетели от Миналото на рода ми и на Пловдив послания.

      Наближава осем. По небето – ни облаче. На балкончето съм, отпивам вода с лимонтузу и захар, че нямам друго, а пък ми е ведро и хубаво! Не е ли то спокойствието, към което съм се стремил!? Усещам тълпи задъхани, потни, изнервени хора как себе си сами съсипват в преследване на слава и власт, пък са жалки да не изпуснат онова, което съвсем не им принадлежи.

      12.09.1997

      Занимавах се днес с Библията. Посланията на ап. Павел са: до римляни, до коринтяни (І и ІІ посл.), до галатяни, до ефесяни, до филипяни, до колосяни, до солуняни (І и ІІ посл.), до Тимотея, до Тита, до Филимона, до евреите... Ей го първостроителя на Христовата черква! – остарял, болнав, угрижен, мисля си. Реди напътствия, напътствия и пак напътствия. Нищо героично. Вгледаш ли се внимателно обаче, то е подвиг от най-висока проба.

      14.09.1997, Кръстовден

      Вчера със сестра ми и племенницата Емилия пътувахме до Пазарджик да приберем общо 68 кг. жито. По обяд в дома на леля ми Васка (Василка) туриха трапеза. Мило ни посрещнаха роднините. Подробности от родословието ни уточних с леля ми Васа...

      Баба ми Невена от Перущица починала на 26 януари 1964 г.; умъртвили я лекарите: милата развивала захарна болест, а лекарите й биели големи дози гликоза... Предложих родът да се събира на уречен ден в уречена местност край Пазарджик всяка година. Да е в края на лятото, когато работата по полето попривършва. Да речем, 17 септември, когато е празникът на св. София и дъщерите й Вяра, Надежда, Любов.

      За имената в пазарджишкия майчин корен. Баба ми перущенлийката има брат (Гълъб) и сестра (Цвета). От рода на дядо ми Борис, откъм Калугерово, са: Ангел и Мария, родители на едничкия Ненко. От Ненко идат двама: Борис и Мария. Дядо не кръстил на родителите си; защо! Идеята за Вяра-Надежда-Любов я дава братът на Невена, перущенлията Гълъб. И тъй, от Борис са: Вяра, майка ми Надежда (родена на Гергьовден), Любен, Василка (родена на Василовден), Виолета.

      Седемнайсетгодишната Вяра сякаш е обречена курбан за здравината на рода... Руса, синеока, рядко красива, изписана като икона. Изплашва я до смърт стадо пощръклели биволета, когато си идела от училище. Залинява и подир месец-два издъхва. Ясновидец от София предрекъл смъртта, когато баба ми Невена го посетила. Ходел ясновидецът, по думите на баба ми: тъкал като кросно напред-назад из стаята с вперени в тавана очи и говорел-говорел сякаш чете книга.

      17.09.1997

      Празникът на двете ми дъщери Вера и Надя... Гледам как поемат в личния си живот. Крилцата им още слабички, но отстояват криво-ляво своето, без да са отбелязали дотук кой знае какви успехи. А що е успех всъщност?

      Може би успех е да приема с вътрешно равновесие случващото се около мен дивашко ограбване на цял народ, без да губя вътрешните си ориентири (Злото е винаги по-слабо.); без да губя вътрешната си светлинка, да изпитвам удовлетворение от малките стъпки; да мечтая; да не губя усета си за хумор и самоирония...

      Леко мразовито е. Утро. Слънцето свети, но не сгрява. Откъм изток долита тътнежът на електрически влак, прекосяващ стария железен мост, строен от немски войници около 1943 г. , над лениво течащата Марица дрезгаво надува сирена.

      Уж ведро, а съм напрегнат като яко натегнат лък. Ден подир ден животът ми се изнизва като зърна от кехлибарена божигробска броеница. Старая се да удържа чудни мигове сред съсипията наоколо, а кому е нужно това, което върша? Не тъй далеч зад хоризонта е Зимата: а пък имам толкова начената и недовършена работа!

      Утре Ряпов, приятел от детството и юношеството, навършва своите петдесет. Жестока възраст! Виждам го Тодор Ряпов, като грозд натоварил жена, синове, куп роднини върху раменете си. Щастлив ли е? Сигурно е щастлив с толкова народ наоколо; не знам само дали му остава време за себе си. Човек сам влиза и излиза от тоя живот. И го забравят ония, които след не много време ще бъдат и те забравени под някой камък в тракийската плодна пръст. А Любовта, ах, Любовта! Добре, че тоя разкош ме съпътства; а другото…? Другото са сенки и вятър.

      Не споменах дотук, навярно и по-нататък няма да разправя за тях, но да ги спомена, понеже са невидима основа за познанията и хъза ми в моя живот...

      Дачо Марсола и брат му Коста Щангиста, същият Коце, дето на плажа край Гребната база всяко лято се явяваше за "Мистър най-красиво и хармонично тяло", обаче момичетата го избягваха, понеже главата му бе като кратунка за баня, демек, несъответна на широките му рамене, развит гръден кош и яки нозе. Трупахме се вкупом да заничаме и да го съзерцаваме иззад каменната ограда как долу в ниското се къпе гол до кръста под чешмата на двора и вдига по петдесет пъти собственоръчно правена гира от два каменни топуза, съединени с водопроводна тръба. Името "Коста" може и да бъркам: прякорът му беше изял името. Докато Дачо, надявам се и днес – ако е още жив, мрази да си губи сополите, а ги сърба навътре и преглъща като гладен човек.

      Баба Рекси... Кръстихме я Баба Рекси, понеже кучето й –оранжевокафяв космат пес, се казваше Рекс и Рекс очевидно бе в хлапашките ни представи нещо много по-важно от сухата, прегъната надве женица, която го разхождаше, по-точно казано, песът я разхождаше из кварталните градинки наоколо, вързана за луксозната му кожена каишка...

Пловдив, 1953. Дечурлигата на улица "Ниш"

      Ангел Кудата – почти връстник, година по-малък, и чалнатият му чичо, петнайсетина лазарника по-възрастен, който най-сериозно ни обяснява, че "куда" по руски значело куче и затова ще пердаши всеки от нас, който нарича "куче" племенника му.

      Глухичкият Киро Миньора. Защо "Миньора"? Може би защото все гледаше света като ударен с мокър парцал, като копач, току-що излязъл от забоя на светло, такъв чешит – вечно учуден, съвсем не в час. И той бе доста по-голям от нас. Вместо да ходи на училище, баща му и чичото – бояджии, го вземаха със себе си и той с раздрънкан велосипед мъкне подире им бояджийската стълба и кофите с гасена вар.

      Добричкият дядо Марин, който някога бил горд каменар и мечтаеше внукът Маринчо, мой връстник, да просвири на цигулка, та отключваше шкафа с каменарските чукове, свредла, длета и шила да извади увита в бяло платно от чаршаф излющена цигулка, дава ни да я подържим в ръце, обаче Маринчо не иска и да знае за мерака на дядо си, докато моя милост надуваше гайда, проглуши ушите на майка си и баща си да му купят… цигулка.

      Чичо Велко (татко му на Маринчо), също каменар. Тоя мълчалив и кротък гигант чичо Велко яко се разлюти, като ме видя, шестгодишен, да рисувам в кухнето у тях картинка с къща първо откъм покрива и комина, та ни изнесе на нас – двамата му сина Марин и Бобито, и моя милост, пространна поучителна беседа: къщата се рисува както се и строи, първо основите и тъй нататък. Не се започва от коминчето и пушека; значи, коминът и пушекът остават за най-подир, не преди да си копал и иззидал основите с пот на чело.

      Жените и мометата от Македонската махала (съседна на нашата), които сутрин и вечер суркаха налъми по улица "Цар Иван-Шишман" (днес улица „Младост”) на отиване и връщане от тютюневите складове край някогашната пловдивска жп-гара.

      Строгата обич на проклетата, но и същевременно гостоприемна баба Катя Арапчевица – майка му на Джорджо, същия Джорджо, който първи си купи лека кола "Москвич 403"  около 1960 г., и то бе чудо, то беше историческо събитие, гордост за цялата ни махалица бедняци от кол и от въже.

Пловдив, 1960. Хлапаците от улица "Ниш"

      Родопчаните дядо Григор и баба Дора, снаха им леля Дафинка – осъдена да самотува като монахиня с шевната си машина под зорките очи на свекър и свекърва, докато мъжът й чичо Васко първо осъден на смърт, после на "доживотен", па подир тринайсет години се прибра от пандиза. И съм се чудел: нали наказват злите, лошите, идиотите; защо добряк, кротък човек и шегаджия като чичо Васко „Народната власт” е осъдила на смърт!

      Дъхавото кафе в приземното стайче на родопчаните още помня, сладни ми на езика, а побелелият дядо Григор – едър балканджия: цъмън-цъмън, подрънква на някоя от дузината гъдулки, гайди, тамбури пред възхитените ни очета на невръстни хлапенца.

      Ами чехкинята Стамена! Спипа я Йордан – брат на мъжа й, че нощем ходи да му сере пред вратата. Нейният съпруг в моите си представи издъхна от потрес и срам заради тъпата чехкиня, а носът му на Иван, колкото и тъжно да беше, стърчеше смешно над китките в ковчега... И тъй тоя Иван Градинаря се оказа първият мъртвец, който с достойнство сред лудешки кикот и смях до сълзи излезе от бедняшката уличка „Ниш” и тържествено влезе в живота ми.

      Въобразявам ли си, че което говоря… иде и от името на тия най-обикновени хора?

 

Plovdiv, 7-17 sept. 1997 – redact. 22 oct. 2015

_______
* Даяна, принцеса на Уелс (1 юли 1961, Сандрингам, Великобритания - 31 август 1997, Париж). В продължение на петнадесет години е съпруга на принц Чарлз, майка на втория и третия в реда наследници на Британския трон, принцовете Уилям и Хенри. Наричат я "принцесата на народа". Личност, допринесла за развитие на благотворителността с многобройни изяви по света.

      На 31 авг. 1997 Даяна загива при автомобилна катастрофа в тунел на Париж заедно с Доди ал-Файед и шофьора Анри Пол. Кръвните тестове показват, че шофьорът е пил алкохол преди инцидента. Колата им Mercedes-Benz S280 се разбива в тринайсетата колона на тунела.

** 

Агнес Гондже Бояджиу, известна с монашеското си име Майка Тереза, е родена на 27 авг.1910 в Скопие. Семейството й са албанци, католици. Баща й умира ок. 1918, а през 1928 тя напуска близките си, приета в „Ордена на Сестрите от Лорето”; повече не вижда ни майка си, нито сестра си. Около година учи английски в манастир в Ирландия, след което се заселва в Британска Индия, където се отдава на послушничество в Дарджилинг, Бенгал. С първия си монашески обет (1931) приема името на Тереза от Лизийо. Полага тържествен обет през 1937, като учителка. Самостоятелната й мисионерска дейност сред най-бедните започва през 1948, когато основава училище в Калкута.

ВЪПРЕКИ (текст на Майка Тереза)

Хората са често твърде неразумни, нелогични и егоистични;
въпреки това, обичай ги.

Вършиш ли добро, ще ти припишат егоизъм и задни мисли;
въпреки това, прави добро.

Имаш ли успех, печелиш фалшиви приятели и зли врагове;
въпреки това, имай успехи.

Доброто, което правиш, утре сигурно ще бъде забравено;
въпреки това, прави добро.

Честността ти и твоята откритост те правят уязвим;
въпреки това, бъди честен и открит.

Което си градил с години труд, може да разрушат за нощ;
въпреки това, продължавай да градиш.

Помощта ти им е нужна, но те ще те нападат, че им помагаш;
помагай им, въпреки това.

Дай им най-доброто от себе си, и те ще изтръгнат езика ти;
въпреки това, дай им най-доброто от себе си.