Има ли сред тях някой да знае, че зад песента ни има песен, дето не можеш да я предадеш в звук, и няма такива акорди, дето да я уловят? Има ли сред тях някой някога да опознае радостта в общата ни мъка и мъката на нашата радост?*
ТУРЧИНЪТ НАДЖМИ
Бе русоляв Наджми, свенливият Наджми.
За турчин, мислех, трябва да е черен,
а той бе рус, и луничав дори,
когато търсех си приятел верен.
Припалвахме преди да стане пет
и тръгвахме със двата беларуса:
аз – килнал нимбата на слаб поет,
а той – развял пред мен косата руса.
В оная добруджанска мараня
с две ремаркета всеки из браздите,
с по седем пласта бали и назад
по осем курса дневно съм отчитал.
И вечер в Гурково, в едно кръчме
ракия пиехме с големи чаши:
Наджми – във ъгъла и насаме,
а аз естествено сред хора „наши”.
Тъй гласовити, сладкодумни, тез
омесени от глина добруджанци
говореха за Българската чест,
за песни, за жени и за поганци...
О, как съм се гордеел покрай тях,
издувал съм гърди, с тях песни пял съм
и късно посред облаци от прах
в Тригорци се завръщахме пияни.
Три дни преди рождения ми ден**
за малко с трактора да се утрепя
и "нашите" минаваха край мен,
че всеки норма гонеше човекът.
Наджми тогаз единствено дойде,
подаде ми ръка като приятел
и тежкото разбито ремарке
извлякохме двамина от браздата.
Седяхме дълго после във нощта,
несретата си кротко ми разказа:
при скъп любовник – милата жена,
а с три деца той – с майка си наказан.
Не рече лоша дума. Не прокле.
В смирението му нямаше покруса.
Обгърнал го с ръка през рамене,
по-свой друг и до днес не съм почувствал.
Plovdiv, 10 avg.2007– redact.18 uli 2015
_________
* Из "Писма" на Джубран Халил Джубран (1883-1931), писател и художник от ливански
произход, живял и творил в САЩ.
** Случи се на 4 август 1977, три дни преди
трийсетия ми рожден ден, както в зимна вечер на 1969 г. ми бе предрекла туркиня
от хасковските села - студентка в тогавашния факултет Западни филологии на
Софийския университет, когато изневиделица ми се появи в редакцията на вестник
"Софийски университет", но и която повече не видях. Шест неща ми
предрече и петте се изпълниха, за шестото се налага да почакам до деветдесет и
шестата си година.
Живеехме в единствената изба
на улица „Ниш” в прашния Пловдив,
в квартала на бежанците и бедняците,
на вдовиците и сираците от войните.
Другите живееха в къщи с градинка отпред
и чешма на двора, при баба и дядо,
а ние се завирахме под наем в изба –
единствената изба наоколо, ала приятелите все пак държаха на мен.
Два метра под земята мина ранното ми детство,
когато мама и татко ме заключваха, за да спечелят пари за ядене,
и аз си играех с мишленцата
и мечтаех да имам брат,
който така и не се роди,
а хазаите ме измъчваха, като тропаха с точилка по пода, т.е. по тавана над главата ми и аз крещях от обида,
и нямаше как да избягам от избата. Ала приятелите все пак държаха на мен.
Да те измъчват две жени в разцвета си и майка им Цвета,
дъртата Цвета Дърварова,
е неприятно, разбира се,
особено когато нямаш брат,
на когото да се облегнеш,
и няма къде да избягаш. Ала приятелите все пак държаха на мен.
Светът е чудесен, когато излизаш от изба,
два метра изпод земята когато излизаш –
това знаете ли!
Слънце, не насълзявай очите ми,
защото два метра са си два метра все пак.
Мъртвите ги заравят два метра в земята, а бях само едно самотно хлапе на пет.
Така че знам какво говоря,
и въпреки това, приятелите ми държаха на мен.
Да имаш приятели е много красиво,
когато си заключен в избата на улица „Ниш” –
и момчетата идват пред прозореца ти да въртят пумпал и да играят на стъклени топчета,
за да не полудееш сам в тъмната изба
с ония три жени, които блъскат с точилка, коленичили върху пода на горния етаж –
три вещици над главата ти.
Там, два метра под земята, когато си още дете, понякога е неуютно, влажно, студено,
самотно. Ала въпреки това, приятелите държаха
на мен и няма как да забравя избата на улица
"Ниш".
Като четиримоторен американски бомбардировач
бръмбарът рогач
със своята дързост и хулиганство
наруши българското въздушното пространство
на една черквица саката,
килнала се в селце насред планината.
И богомолци разни и разни баби,
така притеснени с техните слаби
познания върху бръмбарите въобще и върху бойната авиация в частност,
се юрнаха презглава да бягат
и се скупчиха на вратата,
където един си изкълчи ръката,
друг си изгуби в навалицата главата,
на трети и четвърти им се подкосиха краката
и от цялата дандания не стана ясно,
че това летящо е съвсем безопасно.
Обаче бръмбарът-рогач пикира,
блесна с острие като ислямска секира
в полумрака на Божия храм
и се заби точно там,
посред венците изсъхнали, изветрели,
в избелелите и прашни черни дантели,
без никой да го гони
над изгърбените от старост черковни икони,
и с ръмжене диво и бясно
право в корема на Спасителя се хряссссна.
Объркан, учуден се отдръпна, подхвръкна
и се пльосна насред свещите запалени
в чест на Незнамкой светия –
от ония,
които вършат чудеса
и за тая работа са силно похвалени
в дебелите книги свещени
от отчета и мъдреци вдъхновени.
И му припари от живия огън тогава,
от тая под задника му жива жарава
и подобно Божия стрела
бръмбарът-рогач полетя
над площадчето, над селцето, където
два автобуса с подпийнали екскурзианти
не успяваха да се разминат и тъкмо
шофьорите им красиво се псуваха,
без някак все пак да се разбере
какво са им майките виновни
за тия техни клетви световни.
Бръмбарът, както си летеше – уморен,
а и понеже бе вече в черквата веднъж,
блъсна се в мустаците на оня мъж,
който – свалил шапка,
се бе покатерил върху капака
на бъчва с дъждовна вода
и зовеше през електрическа фуния:
"Насаааам, народе! Насам!
Тая вечер за ветераните от войната
ще са и мезетата, и вината.
Разполагаме с танцьорки, певачки, смешници
за нашите храбри оцелели войници.
Насааааам, народе! Насам!
Тук е гювечът голям..."
И пред скупчените зяпачи еуфоричният мъж дръпна патетична реч
и тъй дълго говореше и говореше, и говореше,
че бръмбарът отлетя надалеч.
И понеже слънцето бавничко вече
зад планинския хребет залязваше
в сгъстяващия се невежествен мрак –
докато тълпата шумеше и се прозяваше
озадачена от крак на крак,
високо зад облака там в небесата
като кървава яростна капка в тревата
над цялата суета и над всички
заблестя бръмбарът подобно звездичка.
И тогава настана оня върховен миг,
когато над смълчаните човешки редици
вместо "ура" се понесе протяжният вик
на умиращите от раните си войници…
Асен Станчев. Познаваме се от 1963 или 1964 година.
Беше гребец, та често се засичахме край пловдивската Гребна база, дето бях
шампион сред юношите каякари, и дето се
вика, нямаше кой да ми оспорва първото място в
500-метровата дистанция на
единичен каяк, освен представителя на Спортната школа Радко Радков. Лидер при мъжете каякари беше Кафеджиев - Кафето, чието малко име не помня. Талисман на Гребната база по онова време беше лъчезарният мухабетчия и домакин на спортната база Георги Ямалиев - Ямата, чат-пат идваха и някогашни гребци, вече мъже на възраст, като например Бат Фирлю. Между трениращите юноши от АСК "Ботев" и Спортната школа съществуваше яко съперничество, което не изключваше приятелството помежду ни. Бащата на Асен, ако се не лъжа, беше гробар в пловдивското общинско гробище край някогашния булевард "Лиляна Димитрова".
Имаше по онова време пет или шест спортни
дружества в Пловдив, включително и в Асеновград, които развиваха кану-каяка: 1. Спортната
школа към Техникума по физкултура и спорт с треньор Ангел Арнаудов - Бачо Анго; 2. Физкултурно дружество "Марица" с треньор бай Слави; 3. пловдивският "Академик" с треньор по онова време учителя по физкултура Субашев, по-късно, когато отборът на "Академик" се разви, за треньор, без изобщо някога да е гребал, назначиха по-големия от братята Черпокови; 4. идваха за окръжните регати и гребци от отбора на асеновградчани "Асеновец"; 5. Най-добър бе може би отборът на Армейския спортен клуб "Ботев", на който треньор при юношите и мъжете кануисти и каякари беше Георги Учкунов - Учкуна.
Лодките ни бяха с боядисано в ярко жълто платно върху шперплатовия корпус, та и досега жълтият цвят ми е на сърце, гребяхме с черни гащета и жълта
фланелканапловдивския АСК "Ботев". Още ечат в ушите ми, като си припомня, виковете на пощурелиот спортна страст наши поддръжници по време на
регатите. Страхотна тръпка е да чуваш призивните крясъци на тичащите по асфалта или препускащис велосипедкрай Гребния канал мъже, момичета,
дечурлига от махалите наоколо,
когато ти остават някакви си стотина– сто и петдесет метра до
финала, физически почти си се изцедил
и ти остава единствено спортната злоба. Без спортен хъз никой
не е прокопсал в такивамноголюдни, честни и красиви
схватки на мъжеството и издръжливостта. На последното индивидуално състезание за гребците от града, преди да отпътувам за казармата, ме би с половин корпус Радко от Спортната школа, с когото си останахме приятели, макар дълго време да ме беше яд, че изгубих с половин корпус на самия финал. Най-силният ми съперник при юношите се вози на вълната ми до последните петдесетина метра и с няколко мощни загребока мина край мене и се класира първи.
Голяма работа бе в ония златни години футболният
отбор на АСК "Ботев". По онова време за футболистите на тоя отбор излезе името "канарчетата"
и преди всяка футболна среща на "Ботев" от високоговорителите край трибуните на стадиона неизменно ехтеше "Блу-блу,
канари...". Оттогава тая песен стана нещо като химн на пловдивския "Ботев".
Това е по време, когато
шведските спортни вестници писаха, че футболистите на "Ботев" изнеслисъщинска атракция и урок
по футболно майсторство пред шведите на собствения им стадион
в град Малмьо. Е-ех! Можете ли да си представите сега, че заради
един само билет за мача "Ботев" – "Атлетико" (Мадрид), например, на тротоара край пловдивския стадион„Христо Ботев”придошли от селата около града, както и от цяла България чичковци предлагаха агне
или бъчвичкавино!
Асен се състезавашеза отбора на местния "Академик". Не му спореше кой знае колко при каякарите,
та се прехвърли в секцията по академично гребане: скиф, скул, разпашнадвойка, скул двойка, скул четворка и тъй
нататък. За късо време с Асен сме били съперници на 500-метровата дистанция при единичния каяк.
После не се бяхме виждали поне две десетилетия с
Асен, който е годинапо-възрастен.
Чувах по някое време, че се наел за
масажист в
представителния мъжки отбор на борците от пловдивския "Локомотив"...
и толкоз. Животът ни разпиля нас, някогашните гребци от пловдивската Гребна
база. Както и да е.
Най-случайно Асен се появи в кафене насред
ЖК "Тракия", дето си пиех оная година сутрешното неделно кафе с
приятеля китарист Никола Бакърджиев на мухабет за музика, книги, и естествено – за
момичета и леки коли... Дойде Асен, седна в края
на масата ни и ей го, значи,
неговия монолог, както съмго записал вечерта същия ден през лятото на 1999. Пропуснал съм само моите
реплики.
– О-о, Гоше! Какво правиш? Откога
не сме се виждали!... Мен ме нямаше дълго време, Гоше.Десетина
годинки бях на Запад, от
другата страна на света. Като се засилих, та чак в Канада... Отидох
човек да стана. Какво знаеш
ти! Бил съм келнер в Сплит, автосервизаджия в
Грац, разносвач на пица в Милано; в
Ротердам ме харесаха да им правя мъжки
стриптийз... В градче до Лондон... сега не мога да се сетя за името,
бях строителен работник, после изкопчия. В Ливърпул бях корабен готвач, няколко
пъти прекосявах Атлантика напред и назад, накрая „забравих”
да се върна на кораба, останах в Торонто седем години.
Оня град до Лондон е Рочестър, дойде ми на ум! Е-ей,
това англичаните добре си живеят. Не съм видял
по-подредена страна от
Великобритания. Ще речеш – мъгливо, влажно, дъжд вали всеки ден по два-три пъти, ама животът
подреден. Вечер след работа баровете, кръчмите, пъбовете им де…
пълни с народ. Пият, ядат,
веселят се, танцуват. Аз обаче се закотвих в
Канада. Знаеш ли какво е Канада? Лед и пустош, това е Канада. От минус десет за някакви си пет-десет минути става минус четирийсет. На 50 метра съм си от
квартирата, а не мога да вървя, вкочанявам се, ще пукна от студ. Не слушай какво бъбрят върнали се
от Канада.
Многопечелели... Легенди, Гоше! Нашенецът
там къта паричките си, ограничава се, да може – като се прибере
на село, да се прави на милионер с лъскава кола. Амаедна
кола за ония хора в Канада е нищо.
Знаеш
ли! Дойдох си сразкошен джип
"Гран Чероки" – с
всички екстри, кола мечта. Четирийсет и
осем хиляди долара се изръсих. И тук на
втората седмица ми разбиха ключалката и колата повече не видях. Ограбиха ме, Гоше, джипа ми откраднаханашите хора в
Пловдив.
Както тръгнах от Пловдивбеден и бос, само с едната ризата на гърба, пак съм си
същият… Гол охлюв. Добре, че старият, Бог да го прости, ми оставил една боксониерка... И ей ме на, Гоше! – тръгнал
съм пак работа да си търся.
Залез над Гребната база в Пловдив, снимка Стоян Стоянов
.jpg)
.jpg)
