Четиригодишната Вера
ВСЯКО СВЕТЛО НАЧИНАНИЕ...
Сънувах
татко. Идва си отнякъде, дето се казва, костюмиран, но уморен на вид като
човек, който се е трудил усърдно. Посрещам го на вратата на някакъв апартамант
(не моя), където живеем само двамата, и му казвам:"Вече няма да я караме
само на постно, ще имаме на три дни по веднъж кюфтета на масата". А той в
добро настроение се усмихва: "И всеки ден да сме на кебапчета,
няма да ни омръзне, бъди сигурен".
Така рядко ми се мярва в сънищата! И тая сутрин... будя се в пет и трийсет, в просъница още ми изгря идея да подредя в албум най-добри снимки, където са двамата с майка ми. Мога да го направя това на лазерния принтер. А също – и некролог за годишнина по повод смъртта на всекиго от двамата с майка.
Разходихме се снощи със съседа Митко Йовчев из квартала. Пихме бира в кръчме зад кварталното пазарче, слушах го какви ги говори, после – като го оставих да се прибере в дома на майка си, гледах как се държат две мъжки компании мои съседи, и сега си мисля: колко посредственост лъха от всички нас, колко безкрило ни минава животът!
Заяждания на дребно, демонстрация на мускули, а като се замислиш, пилят си за няма нищо нервите, и дали ще е в игра на шахмат или в пиянски самохвалства колко сме страшни, колко сме неотразими, колко сме можещи и знаещи... във всичкото това "юначество" се отразява манталитетът на износени, похабени съществования.
И какво отличава децата им на същите тия противно наперени мъже и усмърдели се озлобени жени?! Може би отличава ги дечурлигата им липсата на умора. Децата им по същия начин воюват за надмощие помежду си, но са по-свежи, стоят по-симпатично в пейзажа на всеобща простотия може би заради неопитността, отдето е и чарът им на дечурлига.
Снощи най-сетне "избраха" в парламента новото уж правителство на България. И там, във властта, са все тия стари, опротивели от зъбене и грандомания алчна муцуни. Та къде са "добрите, трудолюбивите и съвестни българи?" – питам. Тия противни хорица, каквито сме днес, ще сеем смрад и лошо настроение, дето и да ни сложат, дето и да ни допуснат да се разпореждаме.
Преди години бившият съпруг на хубавата Re. й рекъл по някакъв повод ей тъй мимоходом: "Има добри хора. Има ги. Срещат се чат-пат, колкото да ни дадат надеждица, че животът не е толкова лошо нещо. Тъкмо се разочаровам от мизерници около себе си, около гадняри и тъпи кучки с високи претенции, и вземе, та в тоя момент се появи някой добър човек, дето само като му видя слънчевата усмивка, и ми се оправя настроението".
"Не пуши – говорела ми е Re. за своя нехаен към дома двуметров гигант с душа на хлапак, - и никога не е пушил, но винаги купува от най-хубавите цигари, да черпи закъсалите пушачи сред ония, с които работи." И съм чувал от други хора, вече не от Re., че точно идиотите, които човекът й обдарявал великодушен и добронамерен, именно тия "симпатяги" бъбрят зад гърба му колко им е смешен, колко неадекватен, колко неопитен бил за обществото им на хайдуци и селски тарикати, на кръшкачи и самолюбиви заядливци.
Така рядко ми се мярва в сънищата! И тая сутрин... будя се в пет и трийсет, в просъница още ми изгря идея да подредя в албум най-добри снимки, където са двамата с майка ми. Мога да го направя това на лазерния принтер. А също – и некролог за годишнина по повод смъртта на всекиго от двамата с майка.
Разходихме се снощи със съседа Митко Йовчев из квартала. Пихме бира в кръчме зад кварталното пазарче, слушах го какви ги говори, после – като го оставих да се прибере в дома на майка си, гледах как се държат две мъжки компании мои съседи, и сега си мисля: колко посредственост лъха от всички нас, колко безкрило ни минава животът!
Заяждания на дребно, демонстрация на мускули, а като се замислиш, пилят си за няма нищо нервите, и дали ще е в игра на шахмат или в пиянски самохвалства колко сме страшни, колко сме неотразими, колко сме можещи и знаещи... във всичкото това "юначество" се отразява манталитетът на износени, похабени съществования.
И какво отличава децата им на същите тия противно наперени мъже и усмърдели се озлобени жени?! Може би отличава ги дечурлигата им липсата на умора. Децата им по същия начин воюват за надмощие помежду си, но са по-свежи, стоят по-симпатично в пейзажа на всеобща простотия може би заради неопитността, отдето е и чарът им на дечурлига.
Снощи най-сетне "избраха" в парламента новото уж правителство на България. И там, във властта, са все тия стари, опротивели от зъбене и грандомания алчна муцуни. Та къде са "добрите, трудолюбивите и съвестни българи?" – питам. Тия противни хорица, каквито сме днес, ще сеем смрад и лошо настроение, дето и да ни сложат, дето и да ни допуснат да се разпореждаме.
Преди години бившият съпруг на хубавата Re. й рекъл по някакъв повод ей тъй мимоходом: "Има добри хора. Има ги. Срещат се чат-пат, колкото да ни дадат надеждица, че животът не е толкова лошо нещо. Тъкмо се разочаровам от мизерници около себе си, около гадняри и тъпи кучки с високи претенции, и вземе, та в тоя момент се появи някой добър човек, дето само като му видя слънчевата усмивка, и ми се оправя настроението".
"Не пуши – говорела ми е Re. за своя нехаен към дома двуметров гигант с душа на хлапак, - и никога не е пушил, но винаги купува от най-хубавите цигари, да черпи закъсалите пушачи сред ония, с които работи." И съм чувал от други хора, вече не от Re., че точно идиотите, които човекът й обдарявал великодушен и добронамерен, именно тия "симпатяги" бъбрят зад гърба му колко им е смешен, колко неадекватен, колко неопитен бил за обществото им на хайдуци и селски тарикати, на кръшкачи и самолюбиви заядливци.
Може би такива като моя баща, въпреки унижението и мизерията, на която са подложени, излъчват добротата като нежна слънчева еманация помежду ни и обръщат отвратителния ни свят на Пошлост, Некъдърност и Наглост в място, годно за обитаване. Бихме се самоунищожили от простотия помежду си, ако ги нямаше слънчевите наивни хора. Спомняте ли си Йовковия разказ "Серафим"? Ей, колко са нужни серафимовци на объркания ни от крамоли свят!
Нагли фигури от типа Ахмед Доган, Соломон Паси, Сергей Станишев – отродници от Българската нация или пришълци от чужди общности, разграждат и доразграбват каквото е останало от подредената зле, но все пак подредена доскоро в рамките на правила и закони Република. Да, лъжеха ни комунистите, цялото ни следвоенно поколение расна манипулирано от една грандиозна лъжа, но не раснахме сред тотална анархия, в каквато растат днес нашите деца и внуци.
Ето няколко илюстрации на уродливостта.
1. Големият иначе като актьор Коста Цонев, почувствал се вече в своите седемдесет лазарника и той парламентарен лъв, към момичета журналистки, които го интервюират във фоайето на Народното събрание пред микрофон и камера, се обръща с "паметната" реплика: "Еееех, едно време какъв мъж бях! Тогава да ми се бяхте явили, не микрофон, мойто момиче, друго едно нещо щях да ви дам да подържите в ръка".
2. От водещия предаване по ТВ"СКАТ" Михаил Топалов научавам, че Стефан Стамболов организирал убийство в центъра на София не на кого да е, а на собствения си финансов министър и пръв приятел Христо Белчев. И защо? Според коментара на водещия – защото министър Белчев имал най-знойната жена в някогашна София, както се говорело, и имал великият министър-председател на Княжеството сексуални мераци към по-стърчащата с една глава поне над него Мара Белчева.
За поетесата Мара Белчева се знае, че издържа с вдовишката си пенсия на госпожа министерша Голямата си любов куция хлевоуст, минаващ за най-начетен сред писателите Пенчо Славейков до смъртта му в Италия. Не сключили брак двамата влюбени, че да не изтърват високата пенсия.
Какво да рече българинът! Човешки работи, греховни работи, но има и романтика в тез прежни истории, колкото и да нагарчат. Иначе бронзовия барелеф на Стамболов неговите огнени фенове измежду пловдивската управа диктисали кажи-речи пред сградата на общината от няколко години вече... И нему, на тоя велик и жалък едновременно човек, хайдук и политик, поднасят венци, отслужват тържествен помен сегашните новоовластени от половината ни политически партии, начело със СДС. За него говорят като за светец. А той е сложна личност, не бива да го приемаме тъй едностранчиво.
Оказва се, Историята има и друга – невидима, по-скоро – премълчавана, ала много по-важна за поколенията българи неосветена страна. Безразсъдна алчност, стремеж към облагодетелстване на всякаква цена, разбойничества по всички линии, т.е. неограничена власт и слава... и всичко това изкушава, и всичко това движи държавата към гибел.
А българският черковен клир, висшите йерарси в нашата черква са сякаш просмукани до мозъка на костите от същата лакомия и лицемерие. По кого и по какво да се ориентира тоя народ!
Пред паметника на Левски травестит надупен по гол гъз провесили върху огромен цветен билборд срещу лобното място на Левски край двусмислен, едва прикрит педерастки надпис "Ох, как боли!" И същият мазен на вид клоун чрез медиите изкушава юношите и девойчетата на България да лудеят по него, да пълнят стадиони на концертите му. Не знаят кой е Паисий, книгите им противни, но за последните новини около Азис или коя да е друга примадона на днешната чалга-култура всичко, па и с подробности… знаят нашите азбукарчета.
Кой има изгода от това опростачване на нацията?
Излиза, че Доброто е островче в океан от духовна смрад, от Зло. Излиза, че добрите хора се движат като нелегални, като да са преследвани от закони, писани за удобство на подлеци и хъшлаци.
3. Министър на културата в правителството, което управлява България с мандата на партия, в която етническото и верското не се и прикрива (на митингите си тия хора общуват с електората на турски език)... та за министър на културата турили актьора Стефан Данаилов, който сбогом пише "збогом". Май наистина е нужна лудост, за да се измъкнем от хаоса на преобърнати нравствени стойности в живота на България.
Тия образи на посредствеността в нравствената сфера единствено и само с уравновесеност и настойчивост при търсене на Истината в дълъг период от време (да речем, четирийсет години) могат да бъдат развенчани. Истината за всичко – каквато и да е, колкото и горчива да е тя!
Подир нас идат младите, манипулирани в дух на отродничество, в дух на пренебрежение към България, към собствените си корени, към собствената земя заради лъскавите афиши на просперитета някъде другаде, но само не и тук. Защо? Защото всичко това тук настоява: трябва да си без достойнство, за да търпиш толкова издевателства над българина.
Парламентът ни е пренаселен от "бивши" партийци на БКП, т.е. – от безбожници. Всяко светло начинание в духовен план е обречено в тая наша многострадална България, ако младите перспективни българи продължат да бягат от родината, а на част от Българската нация емисари на чужди държави и на чуждия интерес внушават, че тая част е всичко друго: турци, македонци, помаци, власи, гагаузи, само не хора с българско гражданско самосъзнание, неразделна част от Българската нация.
* * *
Вера, аз и Надя - трима щастливи
Грабнах кутията с процесора и тръгнах при техниците да ми възстановят някои изгубили се настройки на системата ми. Купих - нещо мечтано от две години насам - двуслойна DVD-записвачка, чрез която да възпроизвеждам файлове с по-голям обем информация, като илюстративен материал за бъдещите ми книги. С тая покупка, смятам, компютърната ми система е вече напълно оборудвана. Урррра! ...
Но задлъжнях към банката кредитен хищник с още сто лева.
Plovdiv, 17 avg. 2005 – redact. 8 uli 2015
.jpg)
.jpg)
